Империя от злато

19 Дара

Ако Дара не го очакваше, никога не би предположил, че раздърпаният мъж с диви очи и сплъстена коса е емирът, когото бе видял за пръв път, лениво излегнат в тронната зала. Макар Дара да бе виждал мъже в далеч по-ужасно състояние след седмици затворничество, това си оставаше стряскащо напомняне за промяната в положението им. Мунтадир беше отслабнал, кожата му беше бледа от месеца без светлина, а покритата му с петна препаска разкриваше разлютен червен белег от удара със зулфикар, който би трябвало да го убие. Синини и драскотини покриваха крайниците му; върху бузата му имаше подутина. Докато Мунтадир тътрузеше крака по градинската пътека с оковани глезени и китки и по един страж от двете страни, Дара усещаше миризмата му.

Ала дори пребит и мръсен, Мунтадир имаше огнено изражение, когато срещна погледа на Дара. Изпъна се и като го изгледа яростно, се изплю в краката му.

— Бич.

— Ал Кахтани. — Дара погледна към войниците. — Оставете ни.

Изчака, докато мъжете се отдалечат, и се изправи. Беше уредил да се срещне с Мунтадир в едно усамотено кътче във вътрешните градини. Рози пълзяха по бледата каменна стена, в облицования с плочки фонтан танцуваше вода — умиротворена сцена, която бе в ярък контраст с напрежението между двамата мъже.

Той спря пред Мунтадир.

— Ще ти сваля оковите. Вярвам, че няма да направиш някоя глупост.

Ярост пламтеше върху мръсното лице на емира, но той не каза нищо и остана неподвижен, докато Дара сваляше железните вериги от китките и глезените му. Кожата под тях беше разранена и покрита с мехури. Дара отстъпи назад с облекчение, потискайки порива да си запуши носа.

Мунтадир огледа недоверчиво малкия вътрешен двор.

— Какво искаш?

— Да поговорим. — Дара махна към легена с вода, който бе донесъл за миене, а после свали капака на чиния ориз с подправки и зеленчуци и сушени плодове. — Сигурно си гладен.

Сивите очи на Мунтадир се впиха в храната, но той не помръдна.

— Това някакъв номер ли е?

— Не. Исках да поговорим и сметнах, че ще е по-лесно, ако не миришеш на разложение, а умът ти не е помрачен от глад. — Мунтадир все така не помръдваше и Дара направи физиономия. — В името на Създателя, ще престанеш ли с това възвишено многострадалчество, по което хората ти толкова си падат? Нали уж ти беше дружелюбният.

Гледайки яростно, Мунтадир пристъпи предпазливо напред и се залови да си измие лицето и ръцете. Движението привлече вниманието на Дара към малката дупка в ухото му — мястото, където би трябвало да се намира медната му реликва.

Той вероятно е един от малцината в палата без такава. Сега, когато двама ифрити се разхождаха свободно наоколо, всички като че ли бяха започнали да носят реликвите си, сякаш самото им присъствие можеше да ги защити от ужасите на това да бъдат поробени. С изключение на Маниже, Дара от много дни не бе виждал нито един дев без амулет — в който се криеше реликвата — около врата.

Мунтадир изсъска от болка, докато миеше покритата си с мехури кожа, движейки се като старец.

— Имаш нужда от мехлем.

— А, да, мехлем. Няма да пропусна да си взема малко, преди да се върна в килията си. Вярвам, че стои добре до разлагащите се трупове.

Е, поне умът му бе по-остър. Дара не отговори, а Мунтадир, придобил вече по-високомерен вид, приключи с миенето и се настани до подноса. Изгледа храната скептично.

— Да не би да си прекалено изтънчен за кухнята на девите?

— Всъщност много харесвам кухнята на девите — отвърна Мунтадир. — Просто се чудя дали е отровена.

— Отровата не ми е в стила.

— Да, предполагам, че в твой стил е да изтезаваш един умиращ мъж със заплахи срещу по-малките му братя и сестри.

Дара впи поглед в него.

— Мога да те върна в килията ти.

— И да ме лишиш от потенциално отровена храна и магнетичното ти присъствие?

Мунтадир посегна към чинията, направи малко топче от ориза и го лапна. Преглътна и изкриви лице.

— Твърде малко подправки. Служителите в кухнята май не си падат по теб.

Дара щракна с пръсти и Мунтадир подскочи, ала той просто бе измагьосал чаша вино и я поднесе към устата си със същото движение.

Мунтадир го гледаше с неприкрита завист.

— Защо все още притежаваш магия?

— Създателят ме е благословил.

— Дълбоко се съмнявам.

Мунтадир вероятно имаше въшки в дрехите и очевидно умираше от глад, ала въпреки това се хранеше като благородника, какъвто беше, всяко движение беше прецизно и изящно. Това върна Дара към спомените му от онази последна нощ в Девабад. Мунтадир, пиян, с куртизанка в скута, подиграващ се на предстоящия си брак с Бану Нахида.

— Ти не я заслужаваше — заяви, неспособен да се сдържи.

Думите излязоха рязко и Мунтадир застина, както поднасяше ръка към устата си, сякаш очакваше да го ударят отново.

А после се отпусна и му хвърли гаден поглед.

— Нито пък ти.

— Нарани ли я?

По лицето на емира пробяга искрен гняв.

— Никога не съм й посягал. Никога не съм посягал на която и да било жена. Аз не съм ти, Бич.

— Не, ти просто я принуди да се омъжи за теб.

Мунтадир се намръщи.

— Сигурен съм, че мисълта как я завличам за косата в леглото си ти е носела утеха, докато си прескачал труповете на гезирски деца, ала нищо такова не се случи между нас.

Дара знаеше, че няма никакво право да пита, ала не би могъл да стигне по-далече с този мъж, ако той се бе възползвал от нея дори един-единствен път.

— Какво тогава се случи между вас?

— Беше политически брак между двама крайно несъвместими души, ала тя ми беше съпруга. Опитвах се да я защитавам, да изградя нещо между нас, което би било добро за Девабад. И мисля, че тя правеше същото с мен.

— Обичаше ли я?

Мунтадир го изгледа с раздразнение.

— Как е възможно да си толкова стар и толкова наивен? Не, не я обичах. Бях привързан към нея. След петдесет години, ако двамата с баща ми не се убиеха един друг преди това, ако бяхме имали дете, навярно нещата щяха да са различни.

— Ами Джамшид?

Мунтадир потръпна. Скри го добре, но Дара все пак забеляза. Истинската му слабост.

Той бутна храната настрани.

— Измагьосай още една чаша вино или ме върни обратно в килията ми. От това да обсъждам оплетените си романтични връзки с теб почти ми се иска зулфикарът да си беше свършил работата.

Овладявайки гнева си, Дара измагьоса още една чаша и я тикна към Мунтадир, при което малко от кехлибарената течност се изля над ръба й.

Мунтадир отпи глътка и сбърчи нос от неудоволствие.

— Вино от фурми. Прекалено сладко и толкова обикновено. Действително не си прекарвал почти никакво време в палата, нали?

— Намирам политиката за отвратителна.

— Нима? — Мунтадир махна към вътрешния двор. — Какво според теб е това, ако не политика? Открил съм, че онези, които гледат на политиката с презрение, обикновено са първите, въвлечени в нея.

Дара пресуши чашата си и я остави, нямаше никакво желание да бъде оплетен в гатанки.

— Видях сестра ти.

Мунтадир се закашля и изплю виното си.

— Какво? — Маската му падна, върху лицето му се изписа тревога. — Къде? Маниже…

— Не. Или поне още не. Видях Зейнаб в болницата да се бие редом до една жена воин от племето ти.

Мунтадир стискаше чашата толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

— Нарани ли я?

— Не. Нито пък казах на Маниже, че е там.

— Изчакваш да видиш как ще се развие нашият разговор?

— Не ти казвам това, за да я заплашвам, Ал Кахтани. Казвам ти го, за да знаеш, че имаш причина да живееш. — Когато единственият отговор на Мунтадир бе поредният арогантен поглед, сякаш Дара бе мръсно петно върху обувката му, той продължи: — Нашето завоевание… не се разви съвсем по план.

Очите на Мунтадир се разшириха от престорен шок.

— Не думай.

Дара си пое рязко дъх, потискайки порива да накара виното на емира да кипне в чашата.

— Направихме опити за преговори с останалите племена, ала никое от тях не отговори положително. — Мислите му се върнаха към докладите, за които беше научил. Маниже бе удържала на думата си и не го бе допуснала отново в двора си, така че сега се налагаше да разчита на разкази от втора ръка. — Сахрейнците продължават да се опитват да избягат с лодки, които са скърпили някак, тохаристански бандити прескачат стените, за да крадат от овощните градини на девите, а агниваншийците са обесили двама търговци на майдана, след като са ги заловили да продават зърно на двореца. Гезирците и шафитите са се въоръжили с човешки оръжия и подтикват към открита гражданска война.

Мунтадир сви устни.

— Ами аяанлийците?

— Никой не е чул нищо за аяанлийците.

— Това би трябвало да те тревожи повече от всичко останало.

Дара изчака, но когато Мунтадир не каза нищо повече, разпери ръце.

— Това ли е всичко?

Мунтадир го изгледа невярващо.

— Не би могъл да разрушиш Девабад повече, ако буквално го беше вдигнал и го бе разтърсил. Това място е купчина подпалки и баща ми прекара цялото си царуване, задушавайки пушеците, преди да са успели да се превърнат в пламъци, а ето че ти и Маниже се появихте и изляхте цял океан масло над него и запалихте стотици пожарища. И това беше, преди магията да изчезне. Какво очакваше?

— Че може би ти ще ми помогнеш да оправя нещата.

Мунтадир се изпъна и последната капчица шеговитост се изпари от лицето му.

— Няма да ти помогна. Каве и Маниже убиха баща ми и още хиляда гезирци. Вашият план, чийто провал оплакваш, целеше да унищожи хората ми. Заварих те да се опитваш да поробиш брат ми. Всичко се е объркало и сега искаш да ти помогна? Никога. Ако съм намерил зрънце удоволствие във всичко това, то е убедеността ми, че ще се самоунищожите също толкова впечатляващо.

Огън лумна в кръвта на Дара и той трябваше да положи усилие да я овладее. Незабавно си помисли за Зейнаб — Мунтадир носеше страха си за нея така открито, че това беше лесна заплаха.

Само че беше обещал на Картир — беше обещал на себе си, — че ще намери друг начин.

Той изгледа мъжа насреща си.

— Ти си този, който бил прагматичен, нали така? Ако наистина обичаш този град, помогни ми. Моля те — добави, когато Мунтадир изсумтя. — Джине, знам, че ме ненавиждаш. Имаш пълното право да ме ненавиждаш. Ала вярвай ми, твърде добре знам какво става, когато един град падне, а Девабад, нашият Девабад, е на ръба. Не е нужно това да свърши, като всички се изколим. Помогни ми да спася събратята ти.

— Ти си най-голямата заплаха за събратята ми. — Ала когато Дара продължи да го гледа умоляващо, Мунтадир въздъхна подразнено с чувство на поражение. — Господи, ще ми се да ме беше удушил. Да рискувам с отвъдното би било за предпочитане пред това.

Дара посърна.

— Там е хубаво.

Мунтадир го изгледа озадачено.

— От личен опит ли говориш? — Дара отвори уста и той вдигна ръка. — Всъщност не искам да знам. — Изправи се и отпи голяма глътка вино. — Тези опити за преговори с останалите племена… разкажи ми за тях.

— Изгорих част от земята във всеки от кварталите и ги предупредих да се предадат и незабавно да изпратят данъци.

— Това бяха опитите ти за преговори?

— А, да, защото баща ти беше толкова миролюбив мъж.

— Баща ми много се стараеше наградите му да са по-убедителни от заплахите и притежаваше векове на стабилност и армия, с която да ги подкрепи, не просто луд афшин и още по-луда Нахида с приятели ифрити. Трябва да накараш перспективата да се присъединят към вас да изглежда поне малко съблазнителна. Повечето хора искат единствено сигурност за семействата си, храна на масата и покрив над главата. Предложи им това и те ще си затворят очите за доста неща. Предложи им единствено насилие и те ще се присъединят към идеалистите, които искат главата ти.

Дара се взря в него.

— Наистина си син на баща си.

Мунтадир сви рамене, ала на Дара не му убягна треперенето на ръцете му — думите му бяха намерили целта си, колкото и да се преструваше, че не е така.

— Значи, напълно си изолирал останалите племена и си ги наплашил. Как стоят нещата с девите?

— Девите са на наша страна, разбира се.

— Така ли?

— Е, да, Картир и някои от духовниците не са във възторг от насилието, нито от присъствието на ифритите, а и нямах кой знае какъв успех с набирането на нови войници…

— Не е нужно да продължаваш. — Мунтадир го измери с проницателен поглед, перленият белег на челото му, където беше бичуван, проблясваше на слънцето. — Девите в този град не са глупаци. Научили са се да оцеляват, а ти си чужденец, който на два пъти стовари насилие върху главите им.

Дара настръхна.

— Не съм чужденец. Бия се за събратята си, откакто…

— Ти си чужденец — заяви Мунтадир твърдо. — Не познаваш този век, Маниже не познава борбите на ежедневието в квартала, а Каве е израснал в провинцията, където вероятно е виждал джинове веднъж в годината. Вие всички сте чужденци за девите от Девабад, а се втурнахте да ги спасявате… предполагам, без да се посъветвате с когото и да било от тях, нали? Искаш съвета ми? Увери се, че разполагаш с подкрепата на собствените си хора, преди да протегнеш ръка на останалите племена. Така управлявахме ние.

— Брат ти организира успешен бунт сред гезирците в същата нощ, в която ние нападнахме.

— Поради което беше много вероятно да успее да свали баща ми. Именно онези, които са ни най-близки, имат най-добрата възможност да наблюдават слабостите ни, а предполагам, че Маниже се е заобиколила с деви.

Колкото и обтегнати да бяха отношенията му с Маниже, у Дара се надигна защитнически инстинкт.

— Какво предлагаш?

— Подайте ръка на благородниците от племето ви. Благородническите домове на девите са сред най-старите и най-уважаваните в нашия свят. И още по-важно засега е това, че контролират по-голямата част от обработваемите земи отвъд градските стени и поне половината от търговията.

Дара направи физиономия. Каве също бе споменал нещо за благородниците на девите, нали?

— Сложихме ръка на доста от земите около града веднага след завоеванието. Искахме да осигурим реколтата, в случай че търговията с външния свят не бъде възобновена скоро.

— „Сложихме ръка“ означава ли, че не е имало никакво плащане?

— Работим над това.

— Работете бързо — предупреди го Мунтадир. — Тези домове са гръбнакът на града. Мнозина са преживели не само свалянето на Нахидите, но и всички граждански войни и сблъсъци, които ни измъчват оттогава насам. Те все още ще бъдат тук, когато и Нахидите, и Кахтаните отдавна няма да ги има.

На Дара това изобщо не му харесваше, не му харесваше и да мисли, че събратята му са толкова алчни и може да бъдат разединени толкова лесно.

— Каве произхожда от благородническо семейство. Несъмнено знае всичко това.

Мунтадир се усмихна с чувство на превъзходство.

— Бих почерпил утеха от невежеството ти, ако то не засягаше събратята ми. Каве е от провинцията, семейството му може да живее в Девабад още осем века и благородниците, за които говоря, пак няма да гледат на тях като на равни. Харесва им това, че им издейства допълнителни отстъпки и позиции в двора, докато беше велик везир, ала зад гърба му се надсмиваха на акцента му и биха умрели от срам, преди да позволят на дъщерите си да се омъжат за сина му.

— За сина, когото твърдиш, че обичаш — изтъкна Дара. — Толкова малко чест ли имаш, че си се подигравал на името му зад гърба му?

Широка усмивка се разля по лицето на Мунтадир.

— Нищо подобно, афшине. Първия път, когато опитаха да му се подиграват в мое присъствие, извадих ханджара си и заплаших да им прережа гърлата. А после се усмихнах и ги отпратих да си вървят със злато и колкото и да е странно, Джамшид изведнъж започна да получава повече покани. — Той сви рамене. — Знаех каква е ролята ми и я играех добре. Винаги ще има такива, които жадуват за вниманието на принцове, а с вино, разговори и разкош може да се стигне толкова далече, колкото и с оръжие. Оставяйки настрани факта, че всички бихме си забили един другиму нож в гърба, ако положението ни се променеше, компанията им ми беше доста приятна. Сред тях имаше някои много талантливи поети.

Дара отвори уста и отново я затвори, внезапно самият той се почувства ужасно провинциален. Никога вече нямаше да приема за даденост простичката лекота на това да седи край огъня заедно с другарите си по оръжие.

— И тези сноби с медени езици и с повече злато, отколкото племенна лоялност, са твои… приятели?

— Би могъл да ги наречеш и така. — Мунтадир звучеше почти жизнерадостно. Темата за убийствени дворцови интриги като че ли го оживяваше. — Онзи тип племенна лоялност, която толкова обичаш, не е безгранична. Докато живееше тук, девите се бояха и посрещаха Маниже с повече страх, отколкото обич. От теб определено се страхуват. Каве притежава добри политически инстинкти, но току-що доказа, че е вероломен предател, планирал клането на деца. Да не споменаваме, че всички други в града открито ви ненавиждат и вероятно кроят планове как да ви премахнат. Защо им е на семейства, достатъчно умни, за да преживеят векове на окупация, да ви подкрепят публично? Далеч по-добре е да изчакат, докато неизбежно се самоунищожите, а после да се споразумеят с онзи, който се издигне от праха.

Дара имаше чувството, че ще изригне.

— Как тогава да привлечем благородниците на наша страна?

Мунтадир завъртя чашата в ръката си.

— Видях как се превърна в огън и оцеля, когато върху теб рухна цял таван. Несъмнено си способен да измагьосаш гроздово вино.

Заповядвайки си да не избухне, Дара грабна чашата от ръцете му. Миг по-късно в нея се завихри тъмноалена течност.

— Заповядайте, ваше височество — каза той саркастично.

Мунтадир го опита и се усмихна.

— Много вкусно! Защо не зарежеш този живот, откажи се от войната и върви да отвориш таверна в планините…

— Ал Кахтани, започваш сериозно да ме дразниш — процеди Дара през стиснати зъби. — Как да привлечем благородниците на наша страна?

Веселието се изпари от лицето на Мунтадир.

— Има още едно обещание, което трябва да ми дадеш, ако искаш помощта ми. Закълни се, че няма да нараниш сестра ми и брат ми.

Дара се намръщи.

— Няма да нараня сестра ти, но Ализейд е нещо друго. Той се съюзи с маридите, за да избие хората ми. Ако брат ти отново застане пред мен, ще го убия.

— Ти се съюзи с маридите, за да събориш Цитаделата и да изтребиш всички, които той познава, нетърпим двуличник такъв. — Очите на Мунтадир се присвиха. — Закълни се, че няма да нараниш брат ми и сестра ми. Закълни се в живота на Нахри. Това са условията ми.

Ругаейки вътрешно, Дара докосна сърцето си.

— Добре. Няма да ги нараня, кълна се в Нахри.

— Хубаво. — Мунтадир отпи още една голяма глътка вино. — Трябва да организираш пир.

— Пир? — процеди Дара. — Искаш да се сдържа и да не убия омразния си враг, защото ми каза да дам тържество?

— Поиска съвета ми, а аз много добре познавам благородниците. Харесва им да ги карат да се чувстват важни и ще искат да видят признаци на стабилност. Убедете ги, че сте в състояние да управлявате, че имате план за постигане на мир, начин да върнете магията, и ще останеш изненадан от тихите методи, които имат, за да осъществят връзка с благородниците от другите племена.

Пиршество за богатите глупаци, които през всичките тези години бяха угаждали на Гасан. Дара беше бесен. Това не беше онзи Девабад, в който бе мечтал да се върне.

Ала онзи Девабад, за който си беше мечтал, отдавна го нямаше, ако изобщо беше съществувал някога.

Въпреки това продължи:

— И Нахри е имала съюзници сред тях?

— Не — отвърна Мунтадир. — Нахри беше обичана от хората си. Защото тя си играеше с децата им в градините на Храма, изслушваше оплакванията им в лечебницата и използва зестрата си, за да поеме разходите на сватби за бедните. Не беше склонна да ласкае благородниците и тъй като аз пък не бях склонен да видя как влиянието й засенчва моето, не я посъветвах да го прави.

— Каква щастлива двойка трябва да сте били. Е, когато не си спял с брат й, разбира се.

Ако опитът на Дара да го жегне бе успял, Мунтадир с нищо не го показа — думите сякаш се плъзнаха покрай него като вода. Вероятно имаше голям опит да не им обръща внимание, осъзна Дара. Дворцовият живот, за който Мунтадир говореше, като че ли беше също толкова смъртоносен, колкото и бойното поле, и все пак той се бе справял в него в продължение на десетилетия, задържайки близо до себе си любимия си, когото никога не би могъл да обяви открито, обуздавайки амбициозния си брат, чиито ревностни съюзници на драго сърце биха го видели удушен в съня си, и оправяйки се с тираничния си баща.

Опасен мъж. Мунтадир може и да не въртеше зулфикара като брат си, ала за миг на Дара му се прииска да имаше пред себе си Ализейд вместо него. Един дуел с оръжия не го плашеше, ала в това тук изобщо не можеше да се мери с Мунтадир.

Някогашният емир като че ли го изучаваше по същия начин.

— Маниже ще трябва да ме приеме като свой зет. Поне публично. Ще изглежда така, сякаш се опитва да запази нещо от стария ред и да демонстрира искрено желание за сътрудничество с джиновете.

— А ако Нахри не иска да остане омъжена за теб?

— Нека решаваме проблемите един по един, афшине. — Мунтадир махна към дрипите си. — Макар че в тази връзка ще трябва да се поприведа в ред. Едва ли бих могъл да посетя скъпата си тъща в подобно състояние.

— Това може да не се окаже толкова лесно.

— В смисъл?

— В смисъл, че всичко, което обсъждахме досега, беше напълно хипотетично. Бях понижен и Бану Маниже не иска да ме вижда.

Мунтадир въздъхна.

— Ще ме накараш здравата да се потрудя за това, нали? — Той остави чашата с вино. — Да започваме тогава.