Империя от злато

27 Дара

Дара крачеше покрай редицата трениращи по двойки мъже.

— Не — каза нетърпеливо и застана между двама от тях. — Щитът няма да ти свърши никаква работа до коленете. Вдигни го, а после хвани меча си. Каква хватка е тази? И птица може да го събори от ръката ти.

Лицето на младия мъж почервеня.

— Прости ми, афшине.

— Не искам да ти прощавам. Искам да слушаш и да правиш каквото ти казвам, преди заради теб да убият някого.

Иртемиз се приближи, потропвайки с бастуна си по пясъка на арената.

— Защо аз не поработя с тези двамата за малко? — предложи тя дипломатично. — Пък и денят беше дълъг и тежък на това слънце. Може би са си заслужили почивка?

— Ще получат почивка, когато покажат някакъв напредък.

Дара изгледа яростно последните си и най-малко любими новобранци. По предложение на Каве всички благороднически домове на девите бяха изпратили по един младеж за военна подготовка. На теория идеята беше добра. По традиция всички офицери сред девите идваха от редиците на аристокрацията. Това бяха постове на висока чест, които щяха да обвържат благородниците още по-тясно с режима на Маниже, давайки им ясно да разберат, че прехраната им зависи от тях.

Ала Дара се съмняваше, че тези млади мъже и „висока чест“ някога ще се срещнат. Те бяха търговски келешчета и дори ако неколцина изглеждаха нетърпеливи да се научат, повечето не бяха.

Иртемиз се обади отново, извисила глас престорено жизнерадостно.

— Афшине, може ли да поговорим за миг за новите ни оръжия? Ковачите изпратиха подобрен дизайн.

— Само за миг — изръмжа той и я последва в сенчестия павилион.

Иртемиз се отпусна тежко на меката пейка.

— Защо не пийнеш нещо? — предложи, придърпвайки кана с нектар от кайсии.

— Не съм жаден. Къде са дизайните?

Тя му се усмихна смутено.

— В действителност все още не са ги донесли. Просто исках да дам малка почивка на мъжете отвън.

— Това е неподчинение.

— Знам и се надявам да ми простиш. — Иртемиз замълча за миг. — Може ли да говоря като приятелка?

От Дара се изтръгна недоволен звук.

— Твоето поколение няма никакво чувство за благоприличие, но добре, казвай.

— От пиршеството сякаш не си на себе си. Едва говориш с нас, твърде суров си с тези мъже…

Дара потръпна. Иртемиз беше права. Мимолетното лекомислие, обзело го по време на пиршеството (да празнува с воините си, авантюрата с танцьорката), беше изличено от онова, което бе научил в криптата. Дори нещо по-лошото сякаш беше наказание. Дръзнал бе да се позабавлява, да се заиграе с усещането, че е нормален, ала бе научил, че не е така. Беше поробен по заповед на Зейди ал Кахтани и възкресен като експеримент, извращение, сглобено от ифритски кроежи, маридски кръвен дълг и двама Нахиди, вдигнали се във въздуха заради спора дали да убият едно бебе.

Всичко това определено го бе хвърлило в по-отвратително настроение от обикновено.

— Ако съм напрегнат, то е заради тези така наречени преговори за мир — излъга, оправдавайки се с планираната от Маниже среща с неколцина представители на джиновете, които новите й съюзници сред девите бяха успели да заинтригуват. — Трябва да включа поне няколко от тези глупави момчета в охраната си, за да угодя на богаташките им семейства, а те са безполезни.

Иртемиз не изглеждаше убедена.

— Имаше далеч повече търпение с нас, когато ние се обучавахме.

— Вие искахте да се научите. Това променя всичко.

Един иконом се появи от потъналия в сенки свод, отвеждащ обратно в двореца.

— Афшине, Бану Нахида иска да говори с вас.

— Веднага идвам.

Дара все още правеше всичко по силите си, за да си възвърне благоразположението на Маниже, твърдо решен да си спечели място в двора. Изправи се и кимна към крака на Иртемиз.

— Как върви оздравяването?

— Мисля, че точната дума е „едва-едва“.

— Ако яздим съвсем бавно, мислиш ли, че можеш да се качиш на кон?

Очите на Иртемиз грейнаха.

— Би било фантастично.

— Добре. Оправи се с тези келеши, а когато минат преговорите, можем да направим едно кръгче на външните стени. Доста време мина, откакто съм ги проверявал за последно.

— Единствено с охранителна цел, предполагам. Не защото по какъвто и да било начин би могло да бъде сметнато за нещо приятно?

Дара се смръщи престорено.

— Върви да надуваш главата на момчето, което е на път да се намушка със собствения си меч — каза той, кимвайки към един от новобранците. — Аз ще отида да видя какво иска Бану Нахида.

Дара откри Маниже в градината… воден от виковете й, нещо толкова нетипично за нея, че той се втурна през храсталаците, като за малко не събори един от градинарите.

— … ще я убия. Ще я убия, ако го нарани. Ще заловя децата й, ще накарам кръвта да кипне във вените им и да ги изгори живи, докато тя гледа, а после ще я убия!

Дара се втурна зад завоя. Маниже и Каве бяха сами в малко кътче, обградено от увивни рози — спокойно местенце, в ярък контраст с настроението на Маниже, която крачеше яростно напред-назад. В едната си ръка държеше отворен свитък и го размахваше толкова силно, че Дара се изненада как не се беше разкъсал.

— Бану Маниже? — дръзна да се обади. — Всичко наред ли е?

Тя се обърна рязко към него.

— Не. Крокодилската съпруга на Гасан държи сина ми и заплашва да го убие, ако нараня децата й. Не, извинявам се, „да удължи двойно стореното на Зейнаб и Ализейд, докато причинява същото на Джамшид“ — каза Маниже, четейки на глас от писмото. — Ще й изтръгна сърцето.

Дара се дръпна назад.

— Царицата държи Джамшид?

Каве кимна и хвърли неспокоен поглед на Маниже.

— Изглежда, че Уаджид е отишъл в Та Нтри. — Той посочи към пощенския гълъб, който спеше в едно дърво. — Тази сутрин получихме съобщение.

Маниже разкъса писмото.

— Искам Зейнаб ал Кахтани. Тази седмица. Утре. След като отказва да реагира на заплахите ми срещу брат й, искам да предложиш теглото й в злато и свободата да напусне града на онзи, който я предаде. На семейството му. Ще им дам коне, припаси, достатъчно, за да си създадат добър живот където поискат.

Дара се поколеба. Все още не беше казал на Маниже, че е видял Зейнаб в болницата.

— Мога да изпратя съобщение, господарке, но вече предложихме много. Според мълвата именно тя е предупредила останалите гезирци да си свалят реликвите. Няма да я предадат. Вероятно непрекъснато е заобиколена от лоялни, добре обучени воини.

— Всеки си има цена — възрази Маниже. — Защо не започнеш да разрушаваш малкия им град улица по улица, пък да видим колко дълго ще отнеме, докато някой реши, че иска да се махне?

Каве се прокашля.

— Бану Маниже, зад онези стени живее една трета от Девабад. Разбрахме се, че ще се опитаме да им предложим мир.

— Вече го направихме. И за какво? Минаха почти два месеца, а единственото, което имаме, са половин дузина търговци, които повече се интересуват от злато, отколкото от мир. Междувременно шафитски стрелци прострелват всеки дев, който се опита да излезе на майдана. Те ни се смеят. Смеят се, докато изработват още ромейски огън и куршуми. Аешма твърди, че вижда пещите им да горят по цяла нощ.

— Аз не бих слушал нищо, което Аешма има да каже — предупреди я Дара.

Не че Маниже щеше да обърне внимание на думите му. Напоследък ифритът бе толкова неизменно присъствие до нея, че Дара се изненада, че не го видя и сега.

— И никой не се смее — увери я Каве. — Просто трябва да бъдеш малко по-търпелива.

— Уморих се да бъда търпелива. — Горчивина набразди лицето на Маниже. — Нима Гасан беше търпелив? Племената на джиновете трябва да са благодарни за милостта, която проявих към тях. Ако се бяха опълчили на него по този начин, той щеше да ги избие. А когато става дума за гезирците и шафитите, това си е, чисто и просто, наивност. Никога няма да бъдем в мир с тях. Най-добре ще е да го приемем и да сторим нужното, за да се защитим, преди те първи да нанесат удар.

Думите й увиснаха в напрегнатия въздух. Не бяха изненадващи… Всъщност Дара подозираше, че в един или друг момент, и тримата си бяха мислили съвсем същото.

Ала онази нощ в болницата го беше променила. Дара не бе в състояние да погледне към другата част на града и да вижда единствено сенки и оръжия. Там имаше хора, десетки хиляди хора. Семейства и деца, и войници, така уморени от войната, както и той. Елашия и Разу.

— Ако смяташ, че онова, което е необходимо, е друга касапница, ще имаш нужда от друг афшин — заяви той. — Онова, което се случи с гезирците от палата, бе за последен път. Няма да участвам в друго клане. А ако насъскаш ифритите срещу тях, ще изгубиш цялата си легитимност като наш предводител.

Очите на Маниже лумнаха.

— В такъв случай може би ще изпратя войниците, които ти обучи.

— Тогава те ще бъдат изклани. Ще бъдат превъзхождани числено и обградени.

— Значи, вместо това искаш да си седим и да чакаме да ни нападнат? И се чудиш защо не искам да ме съветваш?

— Ману. — С нежен глас и обръщение, което Дара не бе чувал преди, Каве улови ръката на Маниже. — Не позволявай тази новина да те отклони от пътя ти. Знам колко се безпокоиш за Джамшид. Аз също се тревожа. Ала вярвай ми, по-добре, че е в ръцете на Хатсет, въпреки нейните заплахи. Уаджид би могъл да го убие; Хатсет ще преговаря. Нямам и капчица съмнение, че ще размени Джамшид за дъщеря си, ако има тази възможност.

— Само че дъщеря й все още не е в ръцете ни. — Маниже разкъса писмото, оставяйки парченцата да се посипят по земята, а после изгледа Дара яростно: — Можеш ли да ми помогнеш с това, или то ще засегне новооткритата ти съвест?

Дара си заповяда да не избухне. Предполагаше се, че трябва да намира начини да убеди Маниже да не пролива още кръв, не да я накара окончателно да го пропъди от присъствието си. Пък и може би нямаше да е зле да намерят Зейнаб. Така враговете им щяха да изгубят своя лидер, ако можеше принцесата да бъде разменена срещу Джамшид… Може би ако синът й бе на сигурно място до нея, Бану Маниже щеше да бъде по-милостива и търпелива към своите поданици.

Дара наведе глада.

— Ще има ли аяанлийци на срещата?

Каве кимна.

— Търговка на слонова кост, на име Амани та Бузо. Съдружничка е на Тамер.

— Онзи, който държи копието на своя предтеча като украшение на стената?

— Същият.

— В такъв случай ще се опитам да поговоря с нея — обеща Дара. — Може би ще има някаква идея как да подмамим Зейнаб да се покаже.

— Виждаш ли? — Каве звучеше така, сякаш се опитва да я ободри. — Напредък. — Дара видя как стисна ръката на Маниже. — Ще си върнем сина — заяви той разпалено. — Обещавам ти.

Маниже бе зареяла поглед в далечината.

— Ще ми се да имах твоята увереност.

Дара се отдръпна безмълвно, а Каве поднесе ръката на Маниже към устните си.

— Всички отново ще бъдем заедно, обич моя. Знам го.

Денят на мирните преговори не беше приятен. Времето в Девабад винаги бе непредсказуемо, ала без магия то бе станало напълно хаотично — проливни дъждове се изсипваха от безоблачно небе, последвани от изпепеляващо горещи следобеди. Съсипваше реколтата, фермерите не успяваха да опазят нивите и овощните си градини. Тази сутрин Дара се бе събудил в студена мъгла, която миришеше на гнилост, небето се смрачаваше все повече и повече, докато най-сетне се отвори и изля ледена суграшица върху онези, които имаха злощастието да се намират навън. Въпреки натрупващия се лед, се беше появил и облак скакалци — неочакваните напасти бяха още един страничен ефект от загубата на печата на Сулейман.

— Прекрасна поличба — сухо подхвърли Мунтадир до него.

Емирът беше в чудесно настроение, очевидно във възторг от това, че за пръв път от месеци насам излиза от двореца. Размаза с подметката си един скакалец в леда и хвърли кос поглед на Дара.

— Кажи ми… когато се намираше в по-смущаващата си форма, мислиш ли, че ще цвърчиш на дъжда? Би било изключително забавно. Като мазнина в тиган.

— Ал Кахтани, не си мисли, че няма да ти запуша устата и да те натикам обратно в каретата. — Дара изгледа ледения дъжд с неприязън. Студен дъжд. Защо трябваше да бъде студен дъжд? — Дори не знам защо си тук.

— Присъствието му ще успокои джиновете — обясни Тамер. — Моите познати са нервни. Страхуват се, че ще бъдат отвлечени в мига, в който стъпят в нашия квартал. Казах им, че емирът работи заедно с нас, но да го видят тук е още по-добре.

Мунтадир се ухили.

— И то без каишка на шията.

— Никога не е късно — измърмори Дара.

Стояха под една покрита пергола, ала въпреки това по кожата му се стичаха капки, които обиждаха нещо дълбоко в него.

— Някакви следи от гостите ни? — попита Каве, присъединявайки се към тях.

Дара кимна за поздрав.

— Още не.

Подигравателната усмивка на Мунтадир се изпари при появата на великия везир, заменена от неприкрита враждебност. Това, че Каве собственоръчно бе убил баща му, предполагаше Дара, не бе нещо, което лукавият емир щеше да забрави някога.

— Каве, не очаквах да те видя тук. Да не би Маниже да те освободи по-рано от леглото си?

— Мери си приказките, Ал Кахтани — предупреди го Дара.

— Няма нищо, афшине — отвърна Каве, без да откъсва поглед от Мунтадир. — Много отдавна изгубих и малкото уважение към мнението на Мунтадир, което имах. — Той вирна брадичка. — Преди шест години, ако трябва да съм точен. Когато беше прекалено голям страхливец, за да се застъпиш за сина ми, след като той ти спаси живота.

— О, вижте, джиновете! — възкликна Дара и като застана между Каве и Мунтадир, посочи толкова ентусиазирано, колкото му беше възможно, към двете малки групички, които се задаваха откъм Тохаристанския и Агниваншийския квартал. Те се бяха скупчили под мокри слънчобрани, обградени от войници деви. Дара бе настоял пръв да се срещне с пратениците, преди да навлязат по-навътре в територията на девите, още по-малко пък да припарят до Маниже.

Тамер се прокашля.

— Може би ще е по-добре да не правиш това — каза той деликатно. — Те и така се страхуват от теб.

Дара проследи погледа му и видя, че както обикновено, беше отпуснал ръка върху дръжката на ножа си. Изсумтя и погледна към Мунтадир, който все още се взираше яростно в Каве, но свали ръка от оръжието.

Обърна поглед към новопристигналите — по един представител на аяанлийското, тохаристанското и агниваншийското племе. Не бяха имали успех със сахрейнците, а изобщо не се бяха хабили да се свържат с Гезиро-шафитската конфедерация за отмъщение. Представителите на джиновете имаха своя собствена охрана и всички очи — златни, калаени и червеникаво пясъчни — бяха приковани в Дара.

Тамер се поклони.

— Добре дошли, приятели мои. Благодаря ви, че дойдохте. Надявам се, че днешният ден ще поведе всички ни по нов път. — Той замълча за миг. — Не съм сигурен дали спътниците ми се нуждаят от представяне, но знам, че за вас ще бъде удоволствие да се запознаете с Дараявахуш а-Афшин, великия везир Каве е-Прамух и емир Мунтадир ал Кахтани.

— Ах, Тамер — побърза да се намеси Мунтадир, — говориш така, сякаш всички сме непознати, а не измъкнахме Нактас от скута на една певица, на която й се носи славата, че оставя своите почитатели завързани за леглото и без бижутата им. — Той намигна на един изключително сериозен благоприличен на вид агниваншиец, който начаса се изчерви. — Мир вам, приятели мои.

— Нека огньовете горят ярко за вас — добави Дара, лепвайки си усмивка, която като че ли предизвика още повече страх.

Двама от джиновете отстъпиха назад.

— За теб също, афшине. — Отвърнала му бе възрастна аяанлийка на безупречен дивастийски. — Ще ме извиниш, емире, задето не сме се срещали. Скутовете на певици не са естествената ми среда.

В гласа на Мунтадир се промъкна едва забележима хладна нотка.

— Амани та Бузо, предполагам.

— Правилно предполагаш. Макар да не мислех, че семейството ми е достатъчно прославено, та да е познато на емира.

— О, изобщо не се тревожи, че сте прославени. — Мунтадир се усмихна, ала изражението му бе остро като кама. — Знам семейното ти име единствено защото съм чувал мащехата ми да го нарича гнездо от усойници.

Амани отвърна на усмивката му.

— И все пак царицата я няма, а двамата с теб сме заедно с убийците на баща ти. Навярно никой от нас не бива да съди другите.

Дара побърза да се намеси.

— Да не караме гостите ни да чакат на дъжда. Гуштап, претърси ли мъжете?

— Да, афшине. Онези, които носеха оръжия, вече ни ги предадоха, обаче… — Гуштап понижи глас. — Има проблем.

— Предполагам, че има предвид подаръка ми за Бану Нахида — обясни Амани и посочи големия сандък от тиково дърво, който двама от хората й носеха. — Защо не надникнеш вътре, афшине. Може да си избереш пръв.

Загрижен, Дара даде знак да отворят сандъка. Начаса присви очи, лъхнат от мирис на желязо.

Сандъкът беше пълен с оръжия. Железни ками с дръжки от слонова кост и прави ножове, къси стоманени мечове и метателни остриета.

— Това е подаръкът ти за Бану Маниже?

— Предположих, че ще оцени практичността им. Скоро смятате да нападнете Гезирския квартал, нали?

Очите на Мунтадир припламнаха и Дара взе няколко бързи решения; имаше доверие единствено на себе си да се оправи с огромния сандък с оръжия, докачливия емир и търгуващата с оръжия възрастна жена.

— И двамата идвате с мен — нареди той, посочвайки към Амани и емира. — Както и този сандък.

Тамер го погледна притеснено.

— Може би ще е по-добре и аз да дойда, афшине.

Един дипломат определено нямаше да навреди.

— Добра идея — съгласи се Дара.

— Може ли и брат ми да се присъедини към нас? — Тамер махна към групичката новобранци, които помагаха на останалите да се качат в чакащите карети. — Имаме едно свободно място.

Дара издаде звук на съгласие, без да сваля поглед от Амани и Мунтадир. Те се бяха качили в каретата и разговаряха на изключително забързан, изключително сърдит джинистански.

Каве понечи да ги последва, но Дара го спря.

— Не мисля, че е добра идея двамата с Мунтадир да оставате заедно в тесни затворени пространства. — Той махна към каретата на Гуштап. — Вярвай ми, ще бъдеш в по-приятна компания с моите хора.

Каве хвърли скептичен поглед към Мунтадир и Амани.

— Ще се оправиш ли с тях?

— Чувам, че съм много страшен. Върви. Ще се видим в двореца.

Братът на Тамер се оказа един от младите мъже, които Дара беше скастрил по време на тренировката, и когато вратата на каретата се затвори, а лицето на Мунтадир придоби още по-войнствено изражение, Дара установи, че съжалява, задето не беше взел някой по-опитен воин. Седна върху сандъка с оръжия, твърдо решен да откъсне някой крайник на емира при първото внезапно движение.

Амани надникна през прозореца.

— Ама че мрачен ден. Любопитна бях да видя как се приспособяват девите към загубата на магията си. Виждам, че сега използвате коне, които да теглят каретите ви.

— Защо не ни кажеш как се справят аяанлийците? — предложи Тамер любезно.

— Имаш предвид дали сме свършили запасите си от храна и сме готови да паднем в краката на вашата Бану Нахида и да молим за помощ? Не, още не, Тамер.

— Но предполагам, че искаш да бъдеш първата на опашката, когато властта се смени — обвинително каза Мунтадир. — Дори предлагаш оръжия, та тази промяна да настъпи по-бързо.

Амани се облегна назад.

— Трябва да отбележа, че очаквах повече от един кахтански принц. О, знам какво приказват, че си пияница и пройдоха, но къде се е дянала онази яростна гезирска чест? Мислех, че по-скоро би се хвърлил върху зулфикара си, отколкото да помагаш на хората, които убиха баща ти. О, прости ми — поправи се тя. — Не ти беше онзи, който знае как да върти зулфикар.

При тези думи Мунтадир потръпна, а в очите му се появи убийствен пламък. Все пак си задържа езика зад зъбите, когато Дара го стрелна с предупредителен поглед, и се изпъна, вперил очи през прозореца, сякаш те всички бяха по-нисши от него.

Каретата се носеше по пътя, дъждът трополеше по покрива. Дара сбърчи нос, махайки с ръка пред лицето си, за да пропъди парливата желязна миризма на оръжията, която тежеше в задушния въздух. При движението на ръката му по-младият брат на Тамер — чието име Дара не си спомняше — подскочи.

И се очаква да направя воини от подобни мъже? Подразнен, той се облегна назад, за да погледне през завесата. Виждаше една от останалите три карети напред, но иначе сивата, мъглива улица бе празна. Тя минаваше покрай най-богатите къщи на Девабад — домовете на хора като братята Вайгас — и никой, освен някой нещастен слуга, не дръзваше да излезе в подобно неприятно време.

Дара разглеждаше внимателно дебелите стени, които предпазваха вилите наоколо. Криволичеща пукнатина бе зейнала върху павирания път, но това бе единственият признак за западането на Девабад. Мокри рози и буйни лози се катереха по сградите, мрамор и месинг подчертаваха богатството им.

Навярно Дара би трябвало да почерпи утеха от тяхното съществуване, доказателство, че неговите деви бяха преживели и по-лошо. Само че не беше така. Вместо това се запита каква ли бе цената, какви компромиси се бяха видели принудени да правят, за да осигурят тихата власт на хората, които живееха тук.

Някакво пращене привлече вниманието му; не беше особено различно от тропота на конските копита, но все пак достатъчно, за да го накара да се намръщи. А после откъм каретата пред тях долетя приглушен вик.

Дара се изпъна. Звучеше като Каве.

— Спрете конете! — нареди той. — Кажете на мъжете…

Остро убождане в крака му, като ухапването на особено гадно насекомо. Недоумяващ, Дара погледна надолу и видя тръбичка от стъкло и метал да стърчи от бедрото му. Приличаше на инструмент, какъвто би могъл да открие в лечебницата, и Дара бе толкова слисан, че забеляза с половин секунда закъснение, че е пълна с тъмна течност, проблясваща от метални частици.

И че братът на Тамер — безполезният, чието име не си беше направил труда да запомни — я държеше, натискайки едно бутало, преди Дара да успее да го спре.

Той изтръгна инструмента от крака си, сграбчи момчето и му прекърши врата, преди останалите да успеят да извикат. Скочи на крака и по кожата му се разля огън, докато оставяше магията си да го погълне.

А после тя спря. Краката му се подкосиха и той рухна; каретата спря.

— Тур! — изрева Тамер и посегна към брат си. — Не!

Болка изгаряше бедрото на Дара, прииждайки на вълни от мястото, където момчето го беше инжектирало. Чуваше писъците, които се носеха откъм другите карети, гласа на Гуштап, който викаше името му, преди да секне рязко, ала не бе в състояние да се съсредоточи. Сребърни звезди разцъфваха пред очите му, ужасяващо, парализиращо парене пълзеше по тялото му. Разтърси го конвулсия и той се на пода, мъчейки се да накара ръката си да му се подчини. Ножът на кръста му… ако само успееше…

Обут в сандал крак го настъпи с всичка сила по китката и Мунтадир се надвеси над него; безмилостното му лице идваше на натрошени парченца, докато изтръгваше ножа от ръката му. Сякаш отдалече до ушите на Дара достигна нов пукот, ярка светлина лумна в тъмната вътрешност на каретата.

А после се появи изпепеляващ взрив от болка, когато Мунтадир заби ножа в корема му.

— Права беше, господарке Та Бузо — заяви Мунтадир с глух глас. — Никога не бих работил с хората, които убиха баща ми.

С крайчеца на окото си Дара го видя да отваря тиковия сандък.

— Благодаря ти за тези оръжия — добави Мунтадир, прокарвайки ръка по тях. — Радвам се да науча, че все още можем да разчитаме на аяанлийците.

Амани се поклони.

— Но разбира се, емире. — От враждебността им, глупавото представление, на което Дара се бе хванал, нямаше и следа. — Нуждаеш ли се от още нещо?

— Афшине!

Каве. Само че Дара не можеше да отговори. Беше се вцепенил; каквато и отрова да му бяха инжектирали, го караше да се чувства така, сякаш наблюдава всичко това от затвора на очите си.

— Не, господарке — отвърна Мунтадир. — Един от хората ми ще те отведе у дома. Трябва да побързаш.

В следващия миг Амани изчезна от каретата. Вятърът улови вратата и я отвори широко. Леден дъжд плисна върху лицето на Дара.

— Афшине!

Успя да надигне глава достатъчно, за да види Каве. Великият везир бе наобиколен от останалите благородници деви. Изглеждаше ужасен, протегнал ръце, сякаш за да ги отблъсне. Гуштап лежеше на калната улица с прерязано гърло.

Мунтадир изтика сандъка с оръжия от каретата. Дара го чу как изтрополи, когато падна на земята, чу и възторжените възгласи на мъжете.

Отчаяно се опита да повика на помощ магията си, тялото си, каквото и да било, ала желязото, което циркулираше във вените му, го бе оставило парализиран. Раздиран от болка, с тяло и ум, които не му се подчиняваха, Дара можеше единствено да гледа как тълпата благородници разграбват оръжията, как повличат Каве с яростен рев. А после долетяха други звуци. Ужасно, гърлено раздиране и вой.

— Джамшид — изхриптя Дара. — Баща му. Недей… недей…

Недей да го оставяш да умре така.

Мунтадир се обърна рязко към него, ала върху лицето му не се четеше жестоката отмъстителност, която Дара очакваше, а изгубена, замаяна скръб. Изражението на мъж, който бе прекършен по-необратимо, отколкото Дара бе подозирал, и който вече не можеше да го крие.

— Джамшид е мъртъв — прошепна Мунтадир. — Али е мъртъв. Нахри е мъртва. Ние всички сме мъртви заради теб.

Той вдигна късия меч в ръцете си, насочвайки върха му към сърцето на Дара.

Отекна гръм… и цялата карета се пръсна на парчета.

Дара видя да припламва светлина, огън, а после падна на земята и не видя нищо повече.