Империя от злато

41 Нахри

Шедуто се приземи леко върху покрива на замъка в Шефала; перленото пери кацна до него. Беше тъмно, облаци закриваха луната и звездите, но дори да беше посред бял ден, Нахри подозираше, че никой нямаше да ги забележи. Перитата буквално я бяха грабнали от коридорите на замъка и я бяха отвели в катедрала от лед и сняг над облаците. Ако не искаха да бъдат видени от джиновете, нямаше да бъдат видени.

Трябва да е хубаво да си толкова могъщ, че да гледаш на проблемите, които означават живот или смърт за нас, просто като на грешки, които трябва да бъдат „поправени“. Беше се зарекла никога вече да не бъде ничия пионка и все пак ето я тук, с кама на перитата на кръста си, принудена да служи на друг господар, за да спаси хората, които обичаше. Докато се плъзгаше от гърба на шедуто, усещаше очите на перито върху себе си.

— Тръгни още тази вечер — изцвърча то. — Няма никакво време за губене.

— Това едно от вашите „предложения“ ли е, или заповед?

Перито наведе глава.

— Ти си смъртно създание с човешка кръв във вените. Би било недопустимо да дам заповед на едно толкова нисше създание.

— Ако отново ме наречеш „нисше създание“, ще те намушкам с това острие.

— Какъв плам. — Звучеше като похвала, която някой би отправил към дете на две-три годинки, и като добави снизходителната усмивка на перито, Нахри действително се почувства изкушена да извади камата. — Само че не би било разумно. Това острие е за афшина и никой друг. — Гласът на перито стана по-остър. — Трябва да се закълнеш, че няма да го използваш върху Маниже. Тя бе сметната за недопустима.

— Не е достатъчно могъща за вас? — Перито присви предупредително очи и Нахри направи физиономия. — Е, добре, заклевам се. Няма да използвам оръжието ви върху Маниже.

— Добре. — Перито отстъпи назад. — Храни се единствено с плодове, между другото.

— Какво?

— Шедуто ти. Ще има нужда от храна.

И без да каже нищо повече, перито отлетя, изгубвайки се в тъмното небе.

Нахри погледна към шедуто.

— Плодове?

То измърка дрезгаво, а после отърка глава в рамото й, при което едва не я събори от покрива.

Нахри го потупа по главата, почесвайки го по ушите.

— Е, добре де, май не си толкова лош.

Опита се да помисли, безброй мисли се гонеха в главата й. След толкова много седмици на тревога и загуби, възможността по изгрев-слънце да бъде в Девабад й се струваше немислима. Опасна. Нуждаеше се от план.

Няма план. Ще отлетиш в Девабад, ще се хвърлиш с ридание в прегръдките на Дара, ще му кажеш, че съжаляваш, че го обичаш — всички онези неща, които й беше наприказвал измъчено в нощта на нападението, — докато той не свали гарда.

И тогава щеше да забие кама в сърцето му.

Чудя се дали отново ще стане на прах. Дали ще го заболи, дали ще има достатъчно време, за да ме погледне и да осъзнае какво съм направила.

Пръстите й потръпнаха в гривата на шедуто и то бутна ръката й настрани.

Той е оръжието на Маниже, напомни си Нахри. Дара беше взел своето решение и в резултат бяха загинали хиляди.

Нахри си пое дълбоко дъх, за да се овладее. Храна. Студената дистанцираност и спокойствието, от които се нуждаеше, щяха да дойдат заедно с приготовленията. Винаги ставаше така. Дара бе просто още една мишена. Това бе просто още една измама.

Нахри погледна към шедуто. Не беше сигурна точно колко разбираше, но предполагаше, че ще го открият заедно.

— Остани тук и гледай да не те видят — предупреди го. — Аз ще се върна.

Вмъкна се в замъка през счупения капак на един прозорец, приземявайки се леко в един тъмен, празен коридор. Това я накара да се почувства по-млада, сякаш се вмъкваше тайно в някое имение в Кайро. Пое тихичко по коридора, сепвайки стражите пред вратата на стаята й.

— Бану Нахида! — Гезирецът зяпна, местейки поглед между затворената врата и лицето й. — Не бяхте ли…

— Имах среща.

Нахри си влезе в стаята.

Джамшид я чакаше вътре.

Изглеждаше така, сякаш бе там от доста време (върху ниската маса бяха пръснати бележки и книги), но се надигна от дивана в мига, в който тя прекрачи прага.

— Нахри. — Брат й въздъхна с облекчение. — Ето те. Бях започнал да се притеснявам.

Нахри затвори вратата зад себе си, ругаейки безмълвно. Джамшид беше последният, когото искаше да види точно сега. Времето й беше ограничено, а не можеше да рискува прекалено закрилническият й брат да се усъмни, че става нещо.

— Просто наглеждах пациенти.

— Отдадена лечителка, както винаги. — Джамшид се усмихна, ала усмивката не стигна до очите му. — Трябва да поговорим.

Идея си нямаш. Заля я вълна на изтощение и тя се огледа наоколо.

— Чаят топъл ли е? — попита, зървайки самовара.

— Беше.

— Ще свърши работа.

Копнееше за чаша чай, пък и винаги можеше да го стопли с ръцете си — една от най-благословените части на това да притежаваш огнена магия.

Тя се приближи до самовара. Той беше сместен върху същата масичка, където бяха и нейните увеличаващи се фармацевтични припаси — наклонена купчина чаени чаши делеше пространството с чукалото и хаванчето й, както и всички стъкленици, тенекиени кутии и билки, които бе събрала, за да приготви парализиращия серум за моряка шафит. Нахри се скара на себе си — обикновено беше много предпазлива със съхранението на подобни опасни лекарства. Късмет имаше, че някой не бе влязъл в стаята и не си бе сипал в чая не само захар, за да се озове вцепенен на пода.

Нахри застина, впила поглед в серума. Беше останало съвсем малко.

— Джамшид — каза тихичко, — имаш ли нещо против да вдигнеш капаците за буря и да издърпаш дивана на балкона? Малко чист въздух ще ми се отрази добре.

— Разбира се.

Нахри го чу как бутна стола си назад. Винаги нетърпелив да услужи. Брат й може би никога нямаше да овладее целебното умение като нея, но щеше да е по-добър в това да държи ръката на пациентите и да ги успокоява.

Стига да оцелееше.

Нужни му бяха няколко минути, за да вдигне капаците и да издърпа дивана навън. Достатъчно време, та Нахри да приготви две чаши чай. Може би забулването на небето беше трик на перитата, защото, когато излезе на балкона, Нахри видя звезди и тънкия сърп на луната, а между дърветата — светлина, отразяваща се в океана.

Тя наведе очи. Това бе същият балкон, на който бе стояла заедно с Али, докато мусонът бушуваше в очите му, а ако никога вече не видеше океана, пак щеше да й се стори твърде скоро. Подаде на Джамшид неговата чаша чай, а после седна, отпивайки от своята.

Джамшид стори същото и се намръщи.

— Станал е горчив.

Нахри се усмихна, а сърцето й се сви от болка.

— Сноб.

— Изтънчен — поправи я той, оставяйки чашата върху масичката. Изражението му стана сериозно. — Бащата на царицата добре ли е?

— Паднал е доста лошо и си е счупил хълбока и китката. Наместих костите, но дори магията на Нахидите не може да изличи старостта. Мисля, че трябва да сторим каквото можем, за да подготвим семейството му.

Джамшид въздъхна.

— Не изпитвам кой знае колко топли чувства към царицата и нейните родственици, защото те ме хвърлиха в килия, но Саиф ми се струва добър мъж. Как посрещна новината Хатсет?

— Както може да се очаква от една жена, чийто съпруг беше убит, синът й е отвлечен, а дъщеря й всеки момент я заплашва екзекуция.

Джамшид се приведе напред на колене.

— Трябва да се върна в Девабад. Нямаме избор.

— Възможно е да имаме.

— Хайде де, Нахри. Вече обсъждахме…

— Едно пери дойде при мен.

Брат й се изпъна, взирайки се в нея със слисани очи.

— Извинявай, какво?

— Едно пери дойде при мен.

Нахри остави чашата си, опитвайки се да прецени минутите, а после, както почти никога в живота си, разказа някому всичко, без да се налага да го вадят от нея дума по дума. От това как я бяха грабнали от коридора, през това как бе полетяла на гърба на шедуто, та чак до просторната зала от снежни облаци и вбесяващото „напътствие“ на перитата.

Джамшид не я прекъсна. Все повече пребледняваше, докато тя говореше, ала върху лицето му нямаше отчаяние, нито шок… дори когато Нахри му показа камата от лед и му обясни какво се очаква от нея. Просто слушаше.

Когато тя най-сетне свърши, между тях се проточи дълъг миг на мълчание. Джамшид отвори уста и отново я затвори, ала онова, за което Нахри внимаваше, бе треперенето на ръцете и отпускането на раменете му.

— Значи, на покрива има шеду? — проговори той най-сетне.

— И чака плодовете си, да.

— Окото на Сулейман. — Джамшид изпусна дъха си. — Добре, знам, че нещата изглеждат зле. Само че ние търсехме начин да отстраним Дара и Маниже, нали така?

Нахри вече клатеше глава.

— Казаха, че камата не бива да бъде използвана върху Маниже. Дори ако успеем с Дара, Маниже и ифритите й все още ще бъдат там.

— А ако се съди по нещата, които Саман наприказва за нея и горките огнени птици, оградени на брега… — Джамшид направи гримаса. — Трябва да притежава някаква магия.

Неясните думи на перито отекнаха в главата на Нахри. Тя предприе стъпка, която не очаквахме. Полумъртвите симурги и стотиците избити деви… какво ли бе сторила Маниже, та най-сетне да уплаши перитата достатъчно, та да ги тласне към действие.

— В такъв случай ще се върнем заедно — твърдо заяви Джамшид, очевидно взел решение. — Ще се бием заедно. Мога да се оправя с афшина. Ти не бива да…

Посегна, сякаш искаше да й вдъхне увереност, като я докосне по рамото.

Ръката му трепереше толкова силно, че падна в скута му.

— Съжалявам, големи братко — тихо каза Нахри. — Ала ти няма да дойдеш с мен.

Джамшид опита да се надигне от дивана. Не бе направил и две крачки, когато краката му се подкосиха и той падна.

— Чаят… — Езикът му вече беше удебелен. Погледна я като обезумял. — Отровила си ме?

— Съжалявам — прошепна Нахри. — Но честно казано, именно ти ми даде тази идея.

— Краката ми… — Лицето на Джамшид се разкриви от ужас. И не само от ужас… от неподправеното чувство, че е предаден. — Не. — Посегна към краката си, видимо борейки се да ги вдигне. — Как можа да ми го причиниш отново? — каза с усилие.

До този миг Нахри не бе знаела колко дълбоко може да те прониже вината. Брат й може би никога нямаше да й прости това.

Очите й се замъглиха от сълзи.

— Не можах да измисля друг начин. — Прекоси разстоянието между тях и го вдигна от пода. Не можеше да допусне да го намерят по този начин. — До утре ще ти мине, кълна се.

Джамшид посегна към нея, когато тя опита да се отдръпне, и ръцете му се оплетоха в шала й, докато силите му продължаваха да го напускат.

— Недей — каза с усилие. — Моля те. Те ще бъдат повече от теб. Ще те убият!

— Тогава ще взема със себе си на онзи свят колкото се може повече от тях. — Тя бутна ръцете на брат си настрани. — Моля те, разбери. Изгубих всички, които се осмелих да обичам. Не мога да изгубя и теб. Не и теб. Ти си добър и мил и ще станеш велик лечител… — Гласът й се прекърши при вида на страданието върху лицето му. Посягаше към полите, към китката й, но тя се отдръпна. — Ако се върнеш в Девабад, вземи нахидските текстове и отиди при Суба. Можете да се учите един от друг.

— Моля те, не го прави. — Сълзи се стичаха по бузите на Джамшид. — Нахри, вече не си сама. Не е нужно да го правиш самичка! Можем да изчакаме. — Той опита отново, очевидно търсейки причина да я забави. — Ализейд все още може да се върне!

Избрал бе погрешното нещо, което да каже. Ако доскоро се бе вкопчила в последните останки от надеждата и оптимизма си, циничната сделка на перитата й ги беше отнела безвъзвратно. Глупачка бе да го накара да й обещае, че ще се върне; само дето не беше подписала собственоръчно присъдата му в мига, в който отвори сърцето си за него.

— Не мисля, че Али ще се върне, Джамшид.

— Нахри, недей — извика той. Гласът му бързо отслабваше, докато тя се обърна, за да се отдалечи. — Ти си ми сестра. Можем да го направим заедно. Нямам нужда да ме спасяваш.

Нямам нужда да ме спасяваш.

Не бяха ли това думите, съвсем същите думи, които бе хвърлила в лицето на Дара в нощта, когато той бе дошъл в спалнята й, твърдо решен да я „спаси“ от решението й да се омъжи за Мунтадир? Нощта, когато всичко се бе объркало толкова впечатляващо?

Причиняваш на Джамшид съвсем същото, което Дара причини на теб. И го правеше с такова насилие, обездвижвайки го в жестоко копие на начина, по който беше страдал в продължение на години. Беше точно толкова жестоко, както Дара да опре меч до гърлото на Али, заповядвайки й да избира.

А Джамшид беше воин. Беше умен и храбър. Би могъл да й бъде от полза, ценен съюзник. Можеше да си ги представи как отлитат заедно в Девабад, как се бият рамо до рамо. Не беше нужно да е сама, нямаше да е принудена да се изправи срещу тази ужасна задача сама.

Ала после бе залята от спомени. Дара, превърнал се в прах. Светлината, гаснеща в очите на Нисрийн. Избитите шафити в работния лагер и мъртвите деви на парада. Али, молещ я да извади печата от сърцето му, с устни, които тя току-що беше целунала.

Всичко, което съграждам, рухва. Нахри се дръпна от брат си така, сякаш се бе изгорила.

— Съжалявам, Джамшид — каза, докато посягаше към вратата. — Наистина съжалявам.