Империя от злато

9 Али

Али в продължение на месеци щеше да сънува кошмари за отворени черепи, ала великолепният пазар, където Нахри го заведе на следващия ден, беше добра компенсация. Това беше човешкият базар от мечтите му и Али се разхождаше из него с неприкрита наслада, благодарен, че човеците изглеждаха склонни да не го виждат, защото той дори не се опитваше да обуздае любопитството си. Тъкмо обратното, тичаше от дюкян на дюкян, от сергия на сергия, докосваше всичко, което можеше, разглеждаше бродирани гоблени, дърводелски инструменти, огледални фенери, очила и обувки с необуздан възторг.

— О! — възкликна, зърнал блясък на метал в далечината. — Мечове.

— Не — заяви Нахри, дърпайки го за ръкава на галабията, която бе взел назаем от Якуб и която изобщо не му беше по мярка. — Едва не те изгубих заради пилета играчки. Няма да разглеждаме мечове. Никога няма да си тръгнем от тук.

— Онези „пилета играчки“ бяха истинско чудо на механичната изобретателност — оправда се Али, наслаждавайки се на спомена за пленителното устройство, което караше две тенекиени пилета да клатят глави, сякаш кълват семена от рисувано стъкло, когато той дръпнеше един чук.

Отчаяно бе искал играчката, копнеещ да я разглоби и да види как действа.

— Да. Чудеса на механичната изобретателност… за деца.

— Отказвам да повярвам, че не си била също толкова запленена от първото си посещение на девабадския базар.

По лицето на Нахри пробяга малка съзаклятническа усмивка, от която Али цял се стопли.

— Може би мъничко. Само че — тя измъкна от ръцете му каната за кафе, която той разглеждаше, преди да го издърпа от сергията… — искам да ти покажа нещо по-хубаво.

Следващата уличка беше покрита, криволичеща под таван, върху който беше резбована геометрична медена пита. Свиха зад един ъгъл и там, върху килими и сандъци, ги очакваше море от книги и свитъци.

— О. — повтори Али. — Да. Да, това е много по-хубаво от мечове.

Той начаса отиде до първата сергия. Очите му се разшириха, докато обхождаха всичко наоколо. Освен книгите, върху синьото кадифе имаше редици карти и нещо, което трябва да бяха мореплавателни свитъци.

Али коленичи, за да ги разгледа. Картите бяха красиви, разкошно илюстровани с миниатюрни градове и мънички лодки. Той проследи яркосинята линия на една река, изучавайки нарисуваните на ръка хълмове и три острова.

— Това Кайро ли е? — попита.

Нахри надникна над рамото му.

— Може би? Не ме бива особено с географията.

Али се взираше в картата, подръпвайки замислено брадата си.

— Колко далече на юг стига Нил?

— Доста далече, предполагам. Бях с впечатлението, че минава през Та Нтри.

— Интересно — тихо каза той.

— Защо?

Не му убягна сдържаността в гласа й.

— Просто си мислех — промълви, оглеждайки картите, за да види какво друго има.

— Е, ти можеш да останеш тук и да си мислиш за реки. Спомням си, че някога по-надолу имаше мъж, който продаваше медицински книги. Настигни ме, когато можеш.

Али измърмори нещо в знак на съгласие, ровейки в купчината от карти. Намери още една, на която бе нарисуван Нил. Проследи южния му край, изучавайки мястото, където реката се разклоняваше, мъчейки се да разчете бележките на арабски, макар че повечето имена му бяха непознати.

Ала земята отвъд… за нея бе слушал много. Зелените планини и скритите замъци, построени сред човешки руини, пустинният полуостров, който сякаш целуваше Ам Гезира, и влажният мусонен бряг, за които бе слушал истории на майчиното си коляно, докато растеше.

Та Нтри.

Амма.

Досега Хатсет би трябвало да се е върнала у дома, нали? Струваше му се невъзможно далече, но… Али прокара палец по нарисуваните земи, а в ума му препускаха най-различни възможности. Все още се бореше със скръбта си, но не беше престанал тихичко да обмисля начини да се върне в Девабад, прехвърляйки обстоятелствата, в които се намираха, като мозайка в главата си.

Ето че тук беше намерил ново парче.

Изправи се с картите в ръка. Един бърз поглед разкри, че Нахри бе няколко сергии по-надолу и разглеждаше нещо. Отвори уста, за да я повика, а после спря.

Не, остави я, каза си, залят от прилив на нежност при вида на своята приятелка. Не искаше да й вдъхва надежди, още не. Погледнато отстрани, Нахри като че ли се справяше по-добре от него, но той не бе сигурен, че го вярва. Неговата болка стигаше до мозъка на костите, но бе простичка — хората, които обичаше, бяха убити, а домът му беше превзет. Нахри бе видяла как целият й свят се преобръща с главата надолу за втори път в рамките на шест години, предадена от всички, които бе смятала за близки, включително майка й и афшина, които бе мислела за мъртви.

Пък и несъмнено можеше да се справи с тази част и сам. Той се приближи до книгопродавеца.

— Мир вам… Мир… извинете! — извика Али, щракайки с пръсти пред лицето на мъжа.

Той примига и по чертите му пробяга замаяно изражение, докато вдигаше глава.

— Да? — каза, звучейки малко несигурно.

— Бих искал да купя тези карти — заяви Али и бръкна в кесията си за монетите, които Якуб му беше дал тази сутрин.

Аптекарят направо се беше разплакал, възхищавайки се на прясно излъскания си работен тезгях. „Ти си благословия. Ти… както и да ти беше името“, добавил бе, защото всяка нощ като че ли забравяше наново името на Али, а понякога — и съществуването му.

Али протегна монетите.

— Това ще стигне ли?

Книгопродавецът наведе поглед към монетите и отново примига.

— Да — отвърна, грабвайки ги от ръцете на Али. — Точната сума, да.

— О.

На Али не му убягна ликуващия поглед, с който търговецът прибра парите му в малко сандъче. Знаеше, че не бива да мисли най-лошото за другите, но бе почти сигурен, че току-що го бяха измамили.

— Какво правиш?

Гласът на Нахри го накара да подскочи.

— Нищо! — побърза да каже, обръщайки се към нея, като се надяваше тя да не разбере колко лесно се бе оставил да го излъжат току-що. — Е, сега накъде?

— На обяд. Време е да ти се отплатя за онзи фитеер, който ми донесе в Девабад, като похапнем като истински египтяни.