Империя от злато

2 Дара

Наистина бе шокиращо колко лесно беше да убиваш.

Дара се взираше в опустошения гезирски лагер пред себе си. Разпрострян върху грижливо поддържаните градини на палата, доскоро той беше красиво място, достойно за почетните гости на цар. Огромни финикови палми от родните им земи растяха в гигантски керамични саксии сред по-ниските плодни дръвчета, искрящи огледални фенери висяха по пътеките, застлани с кехлибар. Въпреки че, както навсякъде другаде в Девабад, в лагера нямаше и следа от магия, копринените шатри грееха на лъчите на слънцето, а нежният ромон на шадраваните изпълваше тишината. Уханието на цветя и тамян контрастираше рязко с острата миризма на изгоряло кафе и скапано месо — всички ястия се бяха развалили, когато онези, които ги ядяха, неочаквано бяха избити до един. И разбира се — тежката миризма на кръв, полепнала по късчетата медни изпарения, които все още не се бяха разсеяли напълно.

Само че Дара толкова бе свикнал с мириса на кръв, че бе престанал да го забелязва.

— Колко? — попита той тихо.

Икономът, който стоеше до него, трепереше толкова силно, че бе истинско чудо как все още се държи на крака.

— Най-малко хиляда, г-господарю. Бяха пътници от южната част на Ам Гезира, дошли за Навастем.

Пътници. Дара обърна поглед от палатките и дърветата — приказна обстановка за приказно пиршество — към килимите, така подгизнали от кръв, че тя се стичаше на малки вадички в заобикалящата ги градина. Гезирските пътници — мнозина от които вероятно никога не бяха стъпвали в Девабад, които съвсем доскоро се бяха дивели на прочутите пазари и палати на града — бяха умрели бързо, но не и мигновено. Имало бе достатъчно време, та много от тях да се опитат да избягат… за да издъхнат на каменистите пътеки, стиснали главите си с ръце. Много повече бяха умрели прегърнати, а десетки бяха смазани, мъчейки се да се отдалечат от малкото площадче, където бяха изложени различни занаяти. Изпаренията, които Маниже беше измагьосала, не различаваха стари от млади, жени от мъже, избивайки всички с еднаква безцеремонност. Млади жени с бродерии, старци, свирещи на лютни, деца, стискащи сладкиши в ръцете си.

— Изгори ги — нареди Дара с нисък глас. Днес не бе в състояние да повиши глас, сякаш ако дадеше и най-малката възможност на онази част от него, която искаше да се разкрещи, да се хвърли в езерото, с него беше свършено. — Заедно с всички останали гезирски трупове, които откриете в палата.

Икономът се поколеба. Той беше дев, при това богобоязлив, ако се съдеше по петното от пепел върху челото му.

— Не трябва ли… не трябва ли да се опитаме да открием имената им? Като че ли не е редно…

— Не. — Резкият отговор накара другия мъж да потръпне и Дара се опита да обясни. — По-добре е истинският брой на загиналите да не бъде известен, в случай че се наложи да променим бройката.

Другият мъж пребледня.

— Има деца.

Дара се прокашля, преглъщайки буцата, надигаща се в гърлото му. Впи поглед в иконома, а очите му ясно даваха да се разбере, че няма да допусне никакви по-нататъшни възражения.

— Намери някой от техните духовници и го накарай да прочете молитва над тях. След това ги изгори.

Икономът се олюля.

— Както заповядате.

Той се поклони и побърза да се отдалечи, а Дара отново спря поглед върху мъртвите. В потъналата в кръв градина цареше плътна тишина, тежкият въздух бе като в гробница. Стените на палата се издигаха високо над него, височината им — увеличена тройно от магията му. Беше направил същото и за целия квартал на девите, възползвайки се от хаоса, който цареше, за да откъсне напълно племето си от останалата част от града. Беше направил повече магии, отколкото когато и да било преди, без дори да го е грижа, че бе принуден да остане в огнените си очертания, за да съхрани силата си.

И докато се взираше в избитите гезирци, беше доволен. Защото, ако събратята им в другите части на града по някакъв начин бяха успели да се спасят от изпаренията, Дара се съмняваше, че дори загубата на магията ще им попречи да се опитат да си отмъстят.

Дявол, чу да шепне един глас в главата му, докато се прибираше в палата. Приличаше на гласа на Нахри. Убиец.

Бич.

Дара потисна този глас. Той беше оръжието на Нахидите, а оръжията нямаха чувства.

Коридорите бяха пусти и стъпките му отекваха между древните камъни… много от които се бяха пропукали по време на земетресението, разтърсило града, когато магията му бе отнета. Джиновете, които не бяха успели да избягат от палата, както и всички деви, хванати да ги защитават, бяха заловени и затворени в разрушената библиотека. Мнозина нямаха никакво значение (облени в кръв учени и чиновници, ридаещи компаньонки от харема и ужасени шафитски прислужници), ала сред тях Каве бе посочил няколко дузини благородници: мъже и жени, които щяха да им свършат добра работа като заложници, ако съплеменниците им опитаха да се бунтуват. Имаше също така неколцина оцелели гезирци — малцината, освен Мунтадир, които бяха успели да свалят реликвите си навреме.

Дара продължи напред. Това са коридорите, които според теб щяха да се изпълнят с веселие, нали? Музика и ликуване: победата, която обеща на младите си воини, онези, които лежат избити на брега, а телата им са захвърлени да гният. Воините, които ти вярваха.

Дара стисна очи, но не можа да спре горещината, която пъплеше по крайниците му. Изпусна дъха си и от устата му излязоха димящи въгленчета; когато отвори очи, видя, че в шепите му играят пламъчета. Какво беше казал кахтанският емир? Че мястото му е в ада? Може би бе подобаващо, че изглежда по този начин.

Чу виковете на ранените в лечебницата много преди да прекрачи тежката й дървена врата. Вътре цареше организиран хаос. Маниже може и да бе изгубила целителната си магия, но имаше внушително присъствие и бе събрала екип, който да й помогне, включително последователите си, които бе довела от лагера им в Северна Девастана, прислужници, които бяха работили заедно с Нахри в лечебницата, няколко шивачки, които прилагаха уменията си върху плът, и една акушерка, която бе взела от харема.

Дара я зърна в другия край на стаята и с потрес видя, че бе сменила доспехите от дебел плат, които той бе настоял да носи по време на нападението, с по-леки дрехи, които несъмнено бе заграбила от някого: мъжка туника и пропита с кръв престилка, пълна с инструменти. Посребряващата й черна коса бе прибрана на кок, кичури от който паднаха край лицето й, когато се наведе над едно плачещо момиче дева.

Дара се приближи до нея и се просна в краката й, опирайки чело в пода. Тази демонстрация на покорство беше преднамерена. Изправени пред едно непълно завоевание и изплашен град, лишен от магията си, напрежението в отношенията им бе дребнава тревога. Не би дръзнал да й се опълчи пред другите — те трябваше да вярват, че властта на Маниже е абсолютна.

— Бану Нахида.

— Афшине. — В гласа й имаше облекчение. — Стани. Мисля, че известно време можем да минем без поклони.

Дара се подчини, ала тонът му си остана официален.

— Направих каквото можах, за да изолирам Квартала на девите и палата от останалата част на града. Не мога да си представя, че джиновете ще са в състояние да се изкатерят по толкова високи стени в близкото бъдеще, а ако се опитат, поставил съм стрелци и Визареш да ги чакат.

— Добре. — Вниманието на Маниже се насочи към един мъж в другия край на стаята. — Намери ли триона? — извика тя.

Прислужникът дев побърза да се приближи.

— Да, Бану Нахида.

— Трион? — попита Дара.

Маниже кимна към пациентката си. Момичето беше съвсем младо и стискаше очи от болка: на ръката му имаше ужасяващо на вид ухапване, плътта около раната беше тъмночервена и подута.

— Дресира симурги в царската менажерия — обясни Маниже тихо. — Когато изпаднат в паника, огнените птици изпускат отрова в слюнката си. Очевидно каркаданът е избягал, когато магическата му порта рухнала, и в последвалия хаос една от птиците я ухапала.

Сърцето на Дара се сви.

— Какво ще направиш?

— Ако не бях изгубила уменията си, можех да изтегля отровата, преди да е стигнала до сърцето й. Без магия мога да направя само едно.

Значението на триона стана ужасяващо ясно. Каквото и да се бе случило между тях двамата, Маниже очевидно все още хранеше известно съчувствие към него.

— Това е последната пациентка, която трябва да стабилизирам, а след това бих искала да си поговоря с теб и Каве. — Тя кимна към една двукрила врата. — Той чака в съседната стая.

Дара се поклони неуверено.

— Да, Бану Нахида.

Докато си проправяше път през претъпканата лечебница, афшинът нямаше как да не забележи, че всички ранени бяха деви. Съмняваше се, че пострадалите се ограничаваха единствено до неговото племе, тъкмо обратното — подозираше, че в студената математика на неговия свят това означаваше, че едва след като девите получеха помощ, Маниже щеше да насочи вниманието си към останалите джинове.

Никога няма да имаме мир — осъзна с отчаяние, докато минаваше през вратата, която Маниже му беше посочила. — Не и след това. Погълнат от мислите си, Дара осъзна къде го беше изпратила Маниже едва когато вратата се затвори зад него.

Намираше се в покоите на Нахри.

В сравнение с останалата част от превзетия палат, стаята на Нахри бе тиха и недокосната. И празна — Каве не се виждаше никъде. Апартаментът беше красив и добре обзаведен, и на пръв поглед би могъл да принадлежи на коя да е дева от благороден произход. Сребърен огнен олтар тлееше в нишата за молитви, изпълвайки въздуха с ухание на кедри. Чифт деликатни златни обици и един рубинен пръстен почиваха върху малка изрисувана масичка.

Ала когато се вгледа по-внимателно, Дара зърна следи от жената, която бе познавал, жената, която бе обичал и която бе предал. До леглото имаше опасно висока купчина книги, а върху перваза бяха подредени почти благоговейно мънички, грубовато изработени предмети — тръстика, извита така, че да прилича на лодка, изсъхнала гирлянда от цветове на жасмин, дървена гривна, покрита с резба. Гребен от слонова кост и захвърлен копринен шал лежаха на масата до него и Дара трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не ги докосне, да ги вземе, да усети дали мирисът й все още се долавя.

Не може да е мъртва. Просто не може. Изгубил битката с разкъсваното си от болка сърце, Дара пристъпи навътре в стаята, чувствайки се като натрапник, докато прокарваше ръце по красиво резбованите махагонови колони на леглото. Спомни си как правеше същото преди шест години. Колко бе арогантен онази нощ, изпълнен с праведен гняв, след като бе научил, че Кахтаните възнамеряват да принудят Нахри да се омъжи за Мунтадир. Нито за миг не се бе съмнявал, когато се вмъкна в спалнята й, че постъпва правилно, че Нахри ще го приветства с усмивка на облекчение, ще улови ръката му и ще избяга от Девабад заедно с него. Че я спасява от една ужасяваща съдба, която тя не би могла да иска.

Ужасяващо и напълно бе грешал.

Поглеждайки назад, беше очевидно, че я бе изгубил именно тук, в онази нощ, и можеше да вини единствено себе си. Беше й отнел правото да избира — на нея, единствената, която бе видяла у него нещо различно от легендарния афшин, омразния Бич, нещо, заради което би могла да го обикне.

— Афшине?

Тихият глас на Каве го накара да се изпъне. Великият везир стоеше на стъпалата, които отвеждаха в градината, пребледнял като пергамент и като че ли толкова стабилен, колкото дантелената завеса, която се полюшваше на вятъра.

— Каве. — Дара прекоси стаята и протегна ръка, за да го подкрепи. — Добре ли си?

Великият везир му позволи да го отведе до една възглавница недалече от огнения олтар. Трепереше, въпреки топлия ден.

— Не. Аз… Маниже каза да изчакам тук, ала просто не мога. — Кървясалите му очи се стрелнаха към тези на Дара. — Ти си бил навсякъде из палата… вярно ли е това за гезирците?

Дара кимна мрачно.

— Неколцина са успели да махнат реликвите си навреме и са оцелели. Емирът е един от тях. Ала останалите са мъртви.

Каве се дръпна назад, запушвайки ужасено устата си.

— О, Създателю, не — прошепна той. — Отровата, изпаренията… не трябваше да се разпрострат отвъд мястото, в което бяха отприщени.

Дара се вледени.

— Маниже ли ти каза така?

Каве кимна, клатейки се напред-назад.

— Колко…

Нямаше смисъл да се преструва. Каве, рано или късно, щеше да научи истината.

— Най-малко хиляда. Имаше… пътници, отседнали в градината, за които не подозирахме.

Задавен звук се изтръгна от великия везир.

— Господи, лагерът. — Толкова силно притискаше черепа си с пръсти, че със сигурност си причиняваше болка. — Там имаше деца — изхлипа. — Видях ги да си играят. Не трябваше да стане така. Трябваше да убие единствено Гасан и хората му!

Дара нямаше представа какво да каже. Маниже прекрасно бе знаела, че изпаренията ще се разпрострат — двамата се бяха скарали жестоко за това. Защо бе скрила истината от Каве? Дали защото се бе страхувала, че мъжът, когото обича, ще възрази? Или пък беше, за да му спести споделената вина, тъй като вече бе решила да го направи?

Нищо не му е спестила. Маниже бе превърнала Каве в инструмент за масово убийство и Дара нямаше празни утешителни приказки за нещо такова. Твърде добре знаеше какво е усещането.

Опита се да смени темата.

— Някакви новини за Джамшид?

Каве си избърса очите.

— Гасан каза единствено, че го е поверил на хора, на които има доверие. — Великият везир се разтрепери още по-силно. — Афшине, ако е бил в Цитаделата… ако е умрял, когато я нападнахме…

— Няма причина да вярваш, че се е намирал там. — Дара коленичи пред другия мъж и стисна ръката му. — Каве, трябва да се стегнеш.

— Ти не си баща. Не разбираш.

— Разбирам, че хиляди деви ще бъдат избити заради нашите действия, ако изгубим контрол над града. Маниже ампутира крайници в другата стая, защото е изгубила магията си. Ифритите се навъртат около нея, търсейки и най-малката слабост. Тя има нужда от теб. Девабад има нужда от теб. Ще намерим Джамшид и Нахри. Моля се, колкото и ти, Създателят да ги е опазил. Само че няма да помогнем на никого от тях, ако не установим пълен контрол над Девабад.

Вратата се отвори и Маниже пристъпи в стаята. Един поглед към тях двамата и по лицето й се разля умора.

— На това му се казват преливащи от надежда физиономии.

Дара настръхна.

— Тъкмо съобщавах на Каве броя на загиналите гезирци. — Той срещна очите й. — Изглежда, че изпаренията са се разпрострели по-надалече от очакваното. Почти всички гезирци в палата са мъртви.

Трябваше да й отдаде заслуженото — Маниже дори не трепна.

— Колко жалко. Ала предполагам, че във всяка война има повече насилие от очакваното. Ако събратята им бяха властвали справедливо, нямаше да сме принудени да прибегнем до толкова отчаяни мерки. Ала откровено казано, няколкостотин мъртви джинове…

— Не са няколкостотин — прекъсна я Дара. — Поне хиляда, ако не и повече.

Маниже задържа погледа му и макар да не му се скара направо, задето я беше прекъснал, предупреждението в очите й не му убягна.

— Е, добре, хиляда. Пак не са най-належащият ни проблем. Не и в сравнение със загубата на магията ни.

Възцари се миг мълчание, преди Каве да проговори:

— Мислите ли, че е наказание?

Дара се намръщи.

— Наказание?

— От Създателя — прошепна Каве. — Заради това, което сторихме.

— Не — отсече Маниже. — Не мисля, че Всевишният има нещо общо с това. Честно казано, не виждам никаква следа от Него в този ужасен град и отказвам да повярвам, че Зейди ал Кахтани би могъл да опустоши мястото и да не получи същото небесно възмездие, ако наистина е така. — Тя седна с унил вид. — Макар че надали си единственият, стигнал до подобно заключение.

Дара закрачи напред-назад, прекалено възбуден, за да стои на едно място. Стотици отговорности го разкъсваха.

— Как ще управляваме без магия? Как ще живеем без магия?

— Не можем — отвърна Каве, който с всеки изминал миг ставаше все по-мрачен. — Обществото, икономиката, светът ни зависи от магията. Половината стоки, с които търгуваме, са измагьосани. Хората разчитат на магии, за да се събудят, да отидат на работа, да приготвят храната си. Съмнявам се, че дори един от всеки двайсет души сред нас знае как да запали огън без магия.

— Значи, трябва да си я върнем — заяви Маниже. — Възможно най-скоро.

Дара престана да крачи напред-назад.

— Как? Дори не знаем защо я изгубихме.

— Можем да направим някои предположения. И двамата се паникьосвате, но не сме съвсем на тъмно. Ти все още притежаваш магията си, афшине, както и ифритите.

Дара се смръщи насреща й.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че магията, която изчезна, е онази, която Сулейман е дал на предците ни след наказанието им — обясни тя. — Ти притежаваш своята, защото си недокоснат от проклятието на Сулейман. Ифритите владеят своите трикове, защото тяхната магия е различна, неща, които са научили, за да заобиколят проклятието. Не може да е случайност това, че изгубихме уменията си едва когато Нахри и Ализейд взеха пръстена на Сулейман и скочиха в езерото.

Дара замълча за миг, обмисляйки доводите й.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — В гласа на Маниже се долавяха горчиви нотки. — Нахри го сложи на пръста му, двамата изчезнаха в езерото и няколко мига по-късно завесата падна и уменията ми изчезнаха. — Лицето на Маниже придоби мрачно изражение. — Гледах водата. Те не се появиха на повърхността.

— Аз претърсих скалите. — Едва не го бе убило да го стори. Мисълта да открие тялото на Нахри, разбито върху камъните, беше прекалено ужасна. — Не намерих нищо. Ала те не паднаха от много високо. Възможно е да са се върнали с плуване и да са ми убягнали. Възможно е да се крият някъде на острова и Ализейд да използва печата, за да обезсили магията.

Маниже поклати глава.

— Прекалено внезапно стана. Гасан се усамоти в продължение на дни, когато пое печата, а когато се върна, изглеждаше като преболедувал от чума. Не мисля, че е възможно Ализейд да стои зад това.

Каве се прокашля.

— Е, аз ще кажа онова, което никой от вас не иска да изрече на глас: много е вероятно и двамата да са мъртви. Паднали са от достатъчно високо, за да се убият. Напълно е възможно да са се удавили и телата им да са на дъното на езерото.

Сърцето на Дара се сви, ала Маниже вече отговаряше:

— Смъртта на носителя на пръстена не би трябвало да се отрази на магията по този начин. Колко часа лежа мъртъв Гасан, докато пръстенът все още беше у него?

Дара стисна основата на носа си.

— Нахри не е мъртва — заяви упорито. — Не е възможно. И нито за миг не вярвам, че маридите биха допуснали тяхната пионка да се удави.

Каве изглеждаше объркан.

— Защо би ги било грижа маридите? От това, което Маниже ми каза, останах с впечатлението, че Ализейд не означава нищо за тях. Той е бил просто първото удобно тяло, в което да се вселят през нощта, когато те убиха.

— За някой, който просто им е бил подръка, определено беше богато възнаграден. Онази пясъчна бълха уби хората ми с водна магия. Визареш каза, че го е видял да контролира езерото така, сякаш самият той е марид.

— Можеше да го споменеш и по-рано — възмути се Каве. — Двамата скочиха в езеро, прокълнато от маридите, афшине! Ако Ализейд се намира под закрилата на онези създания…

— Маридите ме увериха, че повече няма да се намесват в нашите дела — възрази Дара. — Ясно им дадох да разберат какви ще бъдат последиците.

— Достатъчно. — Маниже вдигна ръка. — Не съм в състояние да мисля, когато крещите така. — Тя сви устни, а лицето й придоби загрижено изражение. — Ами ако не е било нужно да се намира под тяхната закрила?

— Какво искаш да кажеш? — попита Дара.

— Искам да кажа, че е възможно да не е бил Ализейд — обясни Маниже. — Ние бяхме тези, които настояха маридите да възстановят някогашната магия на езерото, онази, която позволявала на Нахидите да пътуват през водите… именно така се върнахме в Девабад. Ами ако по някакъв начин Нахри се е възползвала, за да избягат?

Каве, който беше пребледнял още повече, отвори уста. Дара искрено се учудваше, че вече не е припаднал.

— Това… това би обяснило много. В лагера и двамата казахте, че нямало доказателства печатът на Сулейман някога да е напускал Девабад. Може би това е причината. — Каве жестикулираше като превъзбуден учител. — Защото, ако печатът напусне Девабад, всичко се разпада. Не е ли странно иначе, че Кахтаните никога не отнесоха печата обратно в Ам Гезира? Че дори не се опитаха да съградят империя по-близо до дома и съюзниците си?

— Възможно е — каза Маниже след предпазливо мълчание. — Това би обяснило станалото, но дори и така, ако Нахри има достъп до подобна магия, могат да са навсякъде. Достатъчно би било само да си помисли за някое място и те ще се озоват там.

— В такъв случай ще отида да ги намеря — побърза да каже Дара, без да го е грижа колко емоционално звучеше. — Египет. Ам Гезира. Нахри и Ализейд не са глупаци. Ще отидат на някое познато и сигурно място.

— За нищо на света. — Думите на Каве паднаха като чук. — Не можеш да напуснеш Девабад, афшине. Нито дори за минутка. Освен ифритите, ти си единственият в града, който владее магия. Ако джиновете и шафитите разберат, че не си тук, за да ни защитиш… — Той отново започна да трепери. — Ти не видя какво направиха на парада за Навастем. Какво направиха на Нисрийн. Мръснокръвните не се нуждаят от магия. Те имат отвратителни човешки оръжия, които са в състояние да взривяват хората на парчета. Имат ромейски огън и пушки, и…

Маниже го стисна за китката.

— Мисля, че той разбира. — Тя погледна към Дара с примирено изражение. — Отчаяно искам да си върна магията, афшине, наистина. Само че ние превзехме Девабад с кръв и сега той е на първо място. Ще трябва да измислим друг начин да си върнем печата.

Ако Дара и преди бе усещал товара на задълженията си, сега те легнаха още по-тежко на плещите му, стягайки се около раменете и гърлото му като бодлив шал. Този път Маниже не го манипулираше. Дара прекрасно знаеше каква цена щяха да платят събратята им за насилието, което тяхното нашествие бе посяло.

Не беше нещо, което възнамеряваше да допусне.

— Какво ще правим тогава?

— Ще довършим онова, което започнахме: ще поставим Девабад, цял Девабад, под наша власт. И макар че трябва да открием дали магията е изчезнала и отвъд границите на града, засега ще запазим станалото в тайна. Няма да допусна шафитите да се пръснат, за да отнесат магията в човешкия свят, нито пък джиновете да избягат по родните си земи. Заповядай на ифритите да изгарят всички лодки, опитващи се да прекосят езерото.

При тези думи Каве се сепна видимо.

— Но в езерото ще има пътници, идващи за Навастем.

— Ще се оправим с тях. А сега, за нещо по-лично. — Маниже си пое дълбоко дъх. — Има ли някакви новини за Джамшид?

Лицето на великия везир посърна.

— Не. Съжалявам. Знам единствено това, което Гасан каза. Че е на сигурно място. Възможно е да е бил в Цитаделата, когато тя падна.

— Престани да го повтаряш — сопна се Дара, виждайки Маниже да пребледнява за първи път. — Каве, ти си този, който ми съобщи за въстанието на Ализейд. Цитаделата беше под негов контрол, когато падна… Защо Гасан би изпратил Джамшид там?

Маниже се приближи до масичката с огледало и взе гребена на Нахри.

— Има още някой, който може да знае къде Гасан би могъл да държи Джамшид — заяви тя, прокарвайки пръсти по зъбците от слонова кост. — Някой, който ще може да ни каже повече и за печата на Сулейман… както и къде биха избягали брат му и съпругата му, ако действително все още са живи. — Тя пъхна гребена в един от джобовете си. — Смятам, че е време да посетим някогашния ни емир.