Империя от злато

12 Али

— Просто не разбирам защо трябваше да бъдеш толкова гадна — оплака се Али, докато оставяше кошница с портокали до чувал, пълен със сушен боб. — Несъмнено съществуват и други начини на търговия, които не включват това да обиждаш всички наоколо.

Нахри му подаде тенекиена кутия с фурми.

— Не съм казала нищо, което да не е вярно.

— Каза, че майка му трябва да го е изпуснала и да е паднал на главата си като малък!

— Чу ли колко искаше да му платим? За това? — Нахри махна към новата им придобивка: малка, разнебитена фелука, която изглеждаше така, сякаш някой се бе опитал да издокара едно от по-големите канута, в които Али бе виждал деца да гребат около водопада. — Би трябвало да се радва, че го отървахме от нея. — Нахри тикна една кутия в ръцете му. — Това е последното от запасите ни.

Али вдъхна миризмата на захар и анасон.

— Не помня да сме го купували.

— Един сладкар взе да ме зяпа, така че го облекчих от някоя и друга стока.

Отне му миг, докато схване значението на думите й, а после той простена:

— В крайна сметка ще свършим в затвора, нали?

— Искаше да си тръгнем от Кайро. Каква по-добра мотивация от това да ни преследват?

Кашляне привлече вниманието им. Якуб се спускаше по брега, обвил ръце около огромна кошница.

— Целебни билки — обясни запъхтяно. — Няколко тоника, марля и добри запаси от всичко, което би могло да ви потрябва, ако се нараните или разболеете.

— Не беше нужно — възпротиви се Нахри. — Вече направи достатъчно.

— За бога, остави някой да ти помогне, дете. — Аптекарят тикна кошницата в ръцете й, а после изгледа лодката им с неприкрита тревога. — Нормално ли е платното да изглежда така?

— Разбира се. — Нахри подаде кошницата на Али. — Не си ли чул? Приятелят ми е опитен моряк. Али, кажи на Якуб защо платното изглежда така.

Въпросителният поглед на Якуб се обърна към Али, който се опита да си придаде разбиращо изражение.

— То… почива.

— Почива?

— Да — излъга той. — Почива, а после… тръгва.

Али се опита да направи плаващо движение с ръка.

Аптекарят отново се обърна към Нахри.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш?

Нахри въздъхна.

— Съжалявам, стари приятелю. Ще ми се да можех, ала у дома има хора, които разчитат на нас.

Можем да си създадем живот тук. Добър живот. Докато се опитваше да развърже един възел, Али усети как го жегва чувство на несигурност. Чудеше се дали Нахри има представа точно колко се бе изкушил. Колко дълбоко го бе пронизала представата за тях двамата, заедно: Нахри — лекуваща пациенти, той — грижещ се за сметките.

Само че Девабад беше на първо място. Мантрата на баща му, дългът, който ги задушаваше. Дори Нахри го беше нарекла „у дома“.

Али потисна съмненията си и скочи от лодката, вдигайки пръски в стигащата до глезените му вода, докато отиваше към тях на брега.

— Бог да те благослови, чичо — каза. — Наистина. Щяхме да бъдем изгубени без помощта ти.

Старецът примига и по лицето му отново пробяга леко празното изражение, което се появяваше обикновено когато Али се приближеше.

— Няма защо, Ахмад. — Якуб поклати глава, сякаш за да я проясни, и свали черна чанта от рамото си. — Донесох и още нещо — добави, подавайки я на Нахри.

Тя едва бе надникнала в нея и веднага опита да му я върне.

— Не мога да взема тези инструменти, Якуб! Те принадлежат на семейството ти.

Якуб вдигна ръце.

— Предпочитам да бъдат у някой, който може да ги използва. — Той й се усмихна. — Нахри, дете, не знам откъде дойде. Не знам къде отиваш. Но видях какво направи за онова момче. Ти си истинска лечителка.

Али видя как Нахри прехапа долната си устна, сякаш искаше да възрази. После обаче стисна Якуб в здрава прегръдка.

— Бог да те пази, приятелю. Аз също оставих нещо за теб. В магазина. В кутията, където държиш сладките.

Якуб изглеждаше озадачен.

— Какво?

Нахри си избърса очите.

— Израз на моята привързаност. — Тя го побутна назад. — А сега върви. Недей да хабиш работния ден заради мен.

— Грижи се за себе си — извика той след нея. Скръбта в гласа му не убягна на Али. — Моля те.

Можем да си създадем живот тук. Добър живот. Али преглътна буцата, заседнала в гърлото му, докато Нахри минаваше покрай него.

— Какво му остави?

Нахри тикна ханджара на Мунтадир в ръцете му. Бяха използвали няколко от скъпоценните камъни, за да купят лодката, и сега беше останал само един-единствен мъничък рубин.

— Той ни помогна, така че и аз му помогнах. Не обичам да бъда задължена.

Али прокара палец по дръжката.

— Не е нужно всичко да бъде сделка, Нахри.

— А би трябвало. По-лесно е.

Тя се качи в лодката, без да обръща внимание на протегнатата му ръка.

Знаейки какво мисли Нахри за дързостта да имаш, още по-малко пък да споделяш, чувства, Али си замълча и избута лодката в реката, нагазвайки в тинята. След това се качи в нея с помощта на един кол и навлезе по-навътре във водата, като гребеше.

— Е, а сега какво? — попита Нахри. — Защото, извинявай… но като че ли се движим в обратната посока.

— Ще ми дадеш ли минутка?

Али затвори очи, опитвайки се да призове водата, която се плискаше около лодката. Тя му се противопостави, отдръпвайки се от магията му.

Подразнен, Али се наведе над ръба и потопи ръка във водата, оставяйки течението да минава между пръстите му. Почти можеше да вкуси мириса на сол и кал върху езика си. Хайде, подкани я, представяйки си как водата тласка лодката.

— Изражението ти не ми вдъхва никаква увереност.

Али се намръщи.

— Знам какво правя.

— Ама, разбира се. Имаш задълбочени познания относно навиците на платната в почивка. — Али отвори очи и видя, че Нахри се беше облегнала лениво на една възглавница, стиснала в ръка една от откраднатите сладки. — Наистина трябва да намериш начин да не изглеждаш като стреснат гълъб всеки път, когато лъжеш.

— Не изглеждам като стреснат…

Лодката се спусна напред, маридската магия поглъщаше жадно раздразнението в гърдите му.

Нахри му отправи тържествуваща, прелестна усмивка.

— Веднъж някой ми каза, че малко емоция помага.

Болка прониза Али право сърцето. Той изохка и едва не изгуби контрол над магията.

Нахри начаса се озова до него.

— Какво има?

Али притисна ръка до сърцето си, мъчейки се да си поеме въздух.

— Не мисля, че на пръстена му харесва, когато използвам маридска магия.

— Ние разчитаме на маридска магия, за да стигнем до Та Нтри.

Той махна с ръка, измъквайки й се, преди да бе успяла да го докосне.

— Знам. И съм добре; болката вече я няма.

Не си беше отишла напълно, ала нямаше да рискува с нищо, което би могло да накара Нахри да настоява да останат по-дълго в Кайро.

— Щом казваш. — Не звучеше убедена, но поне лодката се носеше бързо. Може би прекалено бързо. Водата препускаше заедно със сърцето му. — Не, това изобщо не изглежда подозрително.

— Ще използваме и платното, така че няма да изглежда, сякаш плаваме срещу течението без никаква помощ.

Или поне щяха да се опитат да използват платното — беше пропуснал да й каже, че целият му опит в плаването се изчерпваше с няколко седмици с Царската стража и няколко часа, в които беше наблюдавал тайно лодкарите в Нил.

Нямаше обаче как да не усети погледа й, докато се бореше с реката. Най-сетне, след като на два пъти ги беше закарал в пясъчните плитчини, Али успя да нагласи платното спрямо вятъра и те се понесоха още по-бързо на юг. Ако беше сам, сигурно щеше да заплаче от благодарност. Вместо това, останал без дъх, с цял куп нови болки навсякъде по тялото, той рухна, оставайки да лежи върху палубата.

— Нещата като че ли вървят добре — подхвърли Нахри сухо.

— Струва ми се — отвърна Али запъхтяно, докато разтъркваше гърдите си, когато сърцето отново го прободе, — че е възможно да съм подценил колко ще бъде трудно.

— Радвам се, че научи този урок рано в начинанието ни. — До устните му се допря ръбът на чаша. — Пий.

Все още замаян, Али се подчини, надигайки се, за да седне до Нахри. Едва сега, когато лодката се носеше по водата, натоварена с провизии, той осъзна колко бе малка и усети, че го залива нова тревога. Не се беше замислил за това какво ще бъде да прекарва всеки момент — ден и нощ — до Нахри. Дори не бе сигурен дали има достатъчно място, та и двамата да легнат по гръб, за да спят.

— Поне хапни нещо, лекарска препоръка. — Тя отвори кутията с откраднати сладки и му подаде една. — Вярвай ми, незаконността ги прави още по-сладки.

Пръстите й докоснаха неговите в същия миг, в който го каза, и макар Али да знаеше, че е невъзможно да бе имала това предвид, през тялото му премина нервна енергия.

— О — успя да каже, — така ли?

Нахри му намигна и като седна, отвори торбата на Якуб. Въздъхна с неприкрита наслада и се залови да подреди медицинските инструменти пред себе си, сякаш бяха скъпи накити.

Зърнал свредела за трепанация, Али, на когото все още му се повдигаше, побърза да извърне очи и продължи да яде сладката, загледан в реката. Възцари се мълчание, рядко умиротворение легна между тях. Ако не се броеше чувството, че в гърдите му има менгеме, това беше приятен начин да се пътува. Лекото поклащане на лодката, искрящата вода, ширнала се около тях, топлият ветрец… Беше почти хипнотизиращо. Али дояде сладката (Нахри беше права — беше наистина вкусна), а после се наведе и отново потопи ръка във водата.

Заля го толкова светкавично облекчение, че той изпусна шумно дъха си; болката в сърцето му отслабна, сякаш някой го беше наложил с хладен компрес. Водата се плискаше по китката му, проследявайки пътечката на белезите му, докато отражението му се полюшваше, блещукайки, насреща му. Вероятно беше трик на светлината, ала очите му изглеждаха особено — сякаш бяха изгубили обичайния си топъл сив цвят и се бяха превърнали в дълбоки, непрогледни обсидианови езерца, по-тъмни дори от очите на Нахри.

Колко прекрасно би било да поплувам. Изведнъж представата как се гмурва във водата и светът притихва, докато Нил се затваря над главата му, стана неустоима. Водни филизи се увиха около ръката му, стиснаха го здраво и бегло — сякаш наполовина буден — Али осъзна, че не ги беше призовавал.

— Мисля, че това е мястото, където дойдохме на себе си.

Али се сепна, изтръгнат от замайването си. Водата избяга от пръстите му.

— Какво?

Нахри посочи. Полуразрушено минаре се издигаше на далечния бряг, насред оплетени храсталаци и рушащите се останки на малко село.

— Спомняш ли си нещо от онзи ден? — попита Нахри.

— Не особено.

Нахри не откъсваше очи от селото.

— Може ли да се приближим?

Али кимна и завъртя руля, насочвайки лодката към наводнения бряг.

— Мислиш ли, че наистина е то?

— Да. — Нахри потрепери. — Странно, но мястото ми се стори толкова познато. Пътеката към реката, разположението на някои от развалините…

— И това е селото, за което сънуваш кошмари?

— Така мисля, но не си спомням каквото и да било, когато се събудя. — Тя въздъхна подразнено и остави скалпела, на който се беше възхищавала. — Сякаш нещо не ми позволява да си спомня, сякаш изтръгват съня от мен в мига, в който отворя очи.

— Така както не си спомняш нищо за детството си преди Кайро?

Лицето на Нахри придоби малко несигурно изражение.

— Мъничко, да.

— Това село не е много далече от града, в минарето имаше следи от огън. Мислиш ли…

— Че съм била там, когато е било разрушено? — Нахри трепереше. — Може би. Не знам. Не мисля, че искам да знам.

— Възможно е да е важно.

— Али, минаха само две седмици, откакто видях как отровата на майка ми нахлува в палата. Не съм готова да разкрия още ужаси от детството си. Още не.

Али преглътна въпросите си.

— Добре.

Обърна се и отново намести руля.

— Но видях шеду.

Али толкова силно дръпна руля, че едва не ги извади от правия курс.

— Какво си видяла?

— Шеду. Точно преди ти да изгубиш съзнание. Имаше пясъчна буря, а после това създание… То ме гледаше, гледаше… през мен, сякаш изобщо не беше впечатлено, а после изчезна. Стана толкова бързо, че не съм сигурна дали не беше халюцинация.

Али не беше сигурен какво да каже.

— Не мислех, че шедутата все още съществуват. Честно казано, мислех, че е възможно винаги да са били просто легенда.

— Така мислех и аз за джиновете.

Така мислех и аз за маридите. Али не беше сигурен дали е готов да види как още легенди се събуждат за живот, не и без да бъде по-добре подготвен.

— Надявам се, че библиотеката в Шефала наистина е толкова огромна, колкото майка ми твърди. Подозирам, че двамата с теб имаме доста за четене.

— Учудвам се, че не знаеш със сигурност. Бих предположила, че си умолявал майка ти да ти разказва за огромната библиотека.

Али усети как го жегва разкаяние.

— Като дете невинаги исках да слушам разкази за Та Нтри — призна си. — Когато ме изпратиха в Цитаделата, открих, че се вписвам по-добре сред останалите гезирци, ако потисна аяанлийската си страна. Това улесняваше и отношенията ми с баща ми. — Той прокара ръце по коленете си. — Не че има значение. Баща ми, така или иначе, умря, мислейки ме за предател.

— Постъпи правилно. — Гласът на Нахри бе неочаквано пламенен. — Баща ти трябваше да бъде спрян.

— Знам.

И действително го знаеше — последният ход на баща му щеше да доведе до смъртта на стотици невинни шафити, ако Али не беше превзел Цитаделата. Ала това не заличаваше скръбта му. Нямаше да има обяснения, извинения, шанс да оправи всичко. Гасан беше мъртъв. И бе оставил Девабад по също толкова брутален начин, по който го беше управлявал. Единственото, което Али можеше да стори сега, бе да се моли Всевишният да прояви към Гасан повече милост, отколкото той бе проявявал към поданиците си. Поне с Мунтадир имаше слабата утеха на знанието, че брат му бе загинал като герой и че двамата бяха имали миг, за да се сбогуват.

Всичко е наред, ахи. Между нас всичко е наред. Али се приготви за скръбта, за острите нокти на звяра, който раздираше гърдите му, колчем си помислеше за Мунтадир, ала този път болката не беше толкова свирепа. Вече не кършеше безпомощно ръце в Кайро; беше направил малка стъпка по пътя към това да отмъсти за брат си и да спаси хората си и дори разбитото му сърце го разбираше.

Обърна се назад. Нахри вече не го гледаше; беше се облегнала на една възглавница, погълната от това да почиства и да се диви на новите си медицински инструменти с щастливо изражение на лицето. Беше свалила шала си и косата й падаше до кръста в гъст ореол от черни къдрици.

Гледката спря дъха му. Какви ти разкошни царски одежди, които беше носила като бъдещата царица на Девабад — плавайки по Нил, облечена в износена рокля с убит цвят, обливана от лъчите на египетското слънце, със смъртоносни медицински инструменти в ръце, Нахри сияеше. Какво ли не би дал Али, за да зарови пръсти в косата й, да я притегли към себе си…

Засрами се. Тя се е отпуснала, а ти предаваш доверието й, като я зяпаш по този начин. Али наведе очи, по тила му плъзна горещина. Нахри бе негова приятелка — и при това вдовица на брат му, — а ето че той си фантазираше за нея.

Капка вода изби върху челото му, сякаш за да се подиграе на самоконтрола му. Можеше да навежда поглед колкото си иска — имаше предостатъчно опит в това.

Нямаше обаче никакъв опит в това да се бори с бодливите, режещи и неимоверно безотговорни идеи в сърцето си, които сякаш набираха сила с всеки нов ден, който прекарваше в компанията на Нахри. Никога досега не бе изпитвал нещо подобно към когото и да било… дори не бе сигурен какво изпитва. Това… това кълбо от нежност и копнеж, от неподправен ужас и неочаквана светлина, сигурността, че на драго сърце би прекарал остатъка от живота си с ръката й, докосваща китката му, докато четат книги и спорят за храна в една развалина в Кайро, усещането, че го бутат от върха на скала, всеки път, когато тя се усмихнеше… Али нямаше представа как да се бори с това.

Не знаеше дали изобщо иска да се бори.

Започваш да се превръщаш в поболелия се от любов глупак който винаги си отричал, че си. А той нямаше време за това. Предстоеше им много дълго пътуване в много малка лодка… а после война.

— Да не би сладкишът да не ти понесе?

Али се сепна, изтръгнат от мислите си.

— Какво?

— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш. — Нахри се намръщи, оставяйки инструментите настрани. — Знаех си, че не бива да използваш тази странна водна магия. Нека те прегледам.

Да! Част от него се зарадва, възхитена от перспективата да усети ръцете й върху тялото си.

— Не — побърза да отвърне Али, проклинайки самата идея за любов. — Просто си мислех… Ти искаше да знаеш за маридите — избъбри. — За всички тайни, които пазех от теб.

Върху лицето на Нахри се изписа изненадано удоволствие.

— Предполагах, че ще трябва да ги изкопча от теб насила.

Господи, дори за него това беше забележителен гаф.

— Съгласих се, че няма да има повече тайни — тихо каза той.

— Много добре. — Нахри се изпъна и след като прибра инструментите, се обърна към него с котешка грация. Така както лъв би огледал преценяващо хваната натясно антилопа. — Да започнем с „Маридите не ми направиха нищо, Нахри“ — заяви тя, имитирайки нескопосано гласа му. — „Измагьосвам водопади в библиотеката и карам лодки да се носят срещу течението на Нил без особена причина.“

Право в целта. Али опита да се съсредоточи.

— Маридите ми направиха нещо.

— Да, мисля, че това вече го установихме. Какво ти направиха?

— Наистина не съм сигурен — призна той. — Това, което знам, е, че откакто ме обладаха в езерото, сякаш имам същото родство с водата, както и с огъня. В състояние съм да я усетя, да я призова, да я контролирам. В Ам Гезира това беше благословия: бях в състояние да откривам извори и водоеми, да ги извличам на повърхността през пясъка и да превърна Бир Набат в зелена градина. Ала когато се върнах в Девабад… — Али потрепери. — Магията беше твърде много. Ставаше прекалено силна, беше ми по-трудно да я прикривам и контролирам. Чувах гласове, виждах неща в сънищата си… до смърт се боях, че ще бъда заловен.

— Заловен?

— Нали знаеш какво се говори за маридите. Те са демони, измамници. Майка ми казва, че подлъгват джиновете в Та Нтри във водата, за да ги удавят и да изцедят кръвта им. Иса беше готов да ме хвърли пред улема[7] и да ме предаде като еретик само задето задавах въпроси.

— Хората често се страхуват от онова, което не разбират. — За щастие, Нахри не изглеждаше нито отвратена, нито уплашена… просто замислена, сякаш се опитваше да разгадае станалото с него. — Маридът, който те облада, каза ли нещо? Обясни ли ти защо ти дават подобна сила?

Мислите на Али се върнаха към онази ужасна нощ. Към начина, по който маридът се беше вкопчил във всичко — и всички — скъпо в спомените на Али и го беше изтезавал, принуждавайки го да гледа бруталната им смърт. Начина, по който го беше сграбчил с пипала и зъби и го беше разтърсил като куче, за да го изтръгне от прегръдката на смъртта.

Устата му пресъхна. Колко иронично.

— Не — прошепна, осъзнавайки го за първи път. — Не мисля, че възнамеряваха да ми дадат подобни сили. Честно казано, струва ми се, че изобщо не са се замислили за мен. Според мен са видели инструмент, който да използват за целите си, и са ме променили така, че да им върша работа. — Спомни си историите на Хатсет за демони, които се спотайвали във водите на Та Нтри, и разказа на Гасан за това какви усилия бяха положили, за да го накарат да дойде на себе си, след като маридите го бяха обладали. — И не съм сигурен, че са възнамерявали да го преживея.

Между тях се възцари мълчание. Когато Нахри най-сетне проговори, гласът й беше необикновено приглушен.

— Съжалявам, Али. Знам, че през онази нощ между нас се случиха доста неща, за голяма част от които все още съм ядосана. Но освен това знам, че нямаше да се озовеш във водата, ако не беше той. — Не беше нужно да изрича името на Дараявахуш. Двамата заобикаляха темата за афшина, сякаш беше буренце с ромейски огън. — И за това съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш — смотолеви той. — Сигурен съм, че никой от нас не е искал нещата да се развият така, както се развиха.

Нахри отново срещна погледа му и Али почувства как нещо между тях омеква, кълбо от неизречени негодувания и разбити надежди. И двамата бяха видели как разбиват животите им и ги отклоняват от посоката им. Ала все още бяха тук.

Можеше само да се съжалява, че Али имаше много по-ужасни тайни за разкриване.

— След обладаването все пак научих нещо — продължи той. — Нещо, което смятам, че трябва да знаеш, защото то може да ни помогне да разгадаем каква е ролята на маридите във всичко това.

— Какво е то?

Всевишният да му е на помощ, как да й го каже? Али намести руля, опитвайки се да спечели време. Тайната, която беше опазил от майка си, онази, която рискуваше да подкопае основите на познанието на племето муза собствената им история и властта на семейството му.

Само че беше невъзможно да продължат напред, без да се изправят очи в очи с онова, което се бе объркало така ужасно в миналото.

— Когато дойдох на себе си след обладаването на маридите, бях с баща ми. — Сърцето на Али се сви при спомена, защото това бе един от малкото пъти, в които Гасан бе на първо място баща, яростно закрилнически и необикновено нежен, докато уверяваше Али, че всичко ще бъде наред. — Именно той предположи, че съм бил обладан от маридите. Аз не му повярвах. Казах, че маридите са си отишли, че никой не ги е виждал от хилядолетия. Той каза, че греша. Че маридите са били виждани… заедно с аяанлийските съюзници на Зейди ал Кахтани по време на превземането на Девабад.

Нахри примига.

— Зейди ал Кахтани се е съюзил с маридите? Сигурен ли си? Защото никога не съм чувала такова нещо, а вярвай ми, нямаш представа колко много от историята на девите ми беше наблъскана в главата през последните пет години.

Али понякога забравяше, че при цялата си интелигентност, Нахри все още бе отскоро в техния свят.

— Няма да го пише в учебниците по история на девите, Нахри. Колкото и да се карат и воюват племената ни, предполага се, че сме преди всичко огнекръвни. Да изменим на това, да използваме маридите срещу други като нас, би било истински скандал. Скандал, който предците ми никога не биха рискували. Зейди ал Кахтани е нарушил заповедта, която от векове ръководи света ни. То трябва да изглежда… толкова чисто, толкова благородно, колкото е възможно.

Нахри се взираше в него, част от дружелюбността в очите й се стопяваше.

— А.

И просто така Али усети как някогашната стена между тях, между семействата и племената им отново се издигна.

— Съжалявам. Аз…

— Спри. — Нахри не звучеше ядосана, единствено уморена. — Просто спри. Ако двамата с теб трябва да се извиняваме за всичко, което семействата ни са си причинили едно на друго, никога няма да слезем от тази лодка. Пък и ти може и да си забравил, но вярвай ми, знам какво са изпитвали от някогашния Съвет на Нахидите към шафитите. Колко много деви все още изпитват същото.

Още една тема, която избягваха.

— Вярно ли е това, което каза майка ти? — осмели се да попита Али. — Че си шафит?

Нахри присви очи.

— Да. Само че днес не обсъждаме моите тайни. Значи, маридите са помогнали на Зейди да свали Съвета на Нахидите. Баща ти каза ли още нещо?

— Не много. Каза, че до онази нощ вярвал, че е просто легенда, обясняваща предупреждението, което царете на Кахтаните предават на своите емири.

— Какво предупреждение?

— Да не си навличат гнева на аяанлийците.

— Това е предупреждението? Мислех, че племената ви са съюзници!

— Така е… понякога — отвърна Али, мислейки си за всички преврати, религиозни революции и забавяния с данъците, които роднините му от Та Нтри бяха предизвикали. — Само че то не е предвидено като заплаха. Аяанлийският съюзник на Зейди платил ужасяваща цена за връзката си с маридите. Заръката е никога да не ги предаваме.

— Каква цена?

— Не знам. Майка ми се досети за станалото с маридите, когато се върнах в Девабад, и убеди Устад Иса да ни помогне да научим повече. Ала никой от тях като че ли не знаеше за участието на маридите във войната, а аз не бях склонен да им кажа. Вместо това Иса се зае да проучи отдавнашната връзка, която майка ми смяташе, че съществува между семейството ни и маридите.

Нахри кимна бавно.

— Да, говори се, че преди векове аяанлийците почитали маридите, нали?

— Лъжа — отвърна Али, мъчейки се да не допусне в гласа му да се промъкнат отбранителни нотки. — Според Иса някога маридите подлъгвали хората да сключат ужасяващ пакт, убеждавайки ги да убиват жертви за богатството им, а в замяна да им дадат кръвта си. Не бих нарекъл това почитане.

— Звучат досущ като създания, с които би искал да се съюзиш. — Нахри отново се облегна на възглавниците. — Онова, което не разбирам, е защо. Защо им е на някакви си могъщи водни демони да ни преследват? Да подлъгват хората в Та Нтри и да свалят Съвета на Нахидите? Да убият Дара?

— Ако трябва да предположа, не мисля, че са били така готови да предадат свещеното си езеро и да служат на Анахид, както легендата на девите твърди.

— И за да си отмъстят, са предали свещеното си езеро на различна група огнекръвни? — Нахри простена и стисна основата на носа си. — Създателю, всеки път, когато реша, че съм стигнала до дъното на всичко това, изскача някоя нова история за убийства и отмъщение. — Тя въздъхна и отметна среднощночерните кичури, които падаха в очите й. — Имаш ли други ужасни семейни тайни?

Беше го попитала на шега, сякаш не смяташе, че разполага с още нещо толкова ужасно. Али бе така погълнат от усилието да не проследи движението на пръстите й в косата й, че въпросът го хвана неподготвен.

— Не. Искам да кажа, да. Има… ами… има крипта под палата.

— Крипта?

— Да.

Нахри го зяпна.

— Кой е в криптата, Али?

— Твоите роднини — призна той тихо. — Всички Нахиди, починали от войната насам.

По лицето на Нахри се разля неподправен шок.

— Не е възможно. Ние съхраняваме пепелта им в светилищата ни.

— Не знам чия пепел се съхранява в светилищата ви, но с очите си съм виждал телата.

— Защо? Защо семейството ти трупа телата на моите предци в някаква крипта под палата?

— Не знам. Останах с впечатлението, че вече никой не знае. Криптата изглежда прастара, а за първите Нахиди се носят цял куп невероятни истории. Легенди, според които те били способни да възкресяват мъртвите, да използват чужди тела. Може би… — Горещина на срам плъзна по тила му. — Може би криптата е помагала на роднините ми да дишат по-спокойно.

Нахри го изгледа яростно.

— О, колко хубаво за тях.

Али наведе очи. Разговорът тепърва щеше да се влоши.

— Нахри, в криптата се съхранява не само това. Не знам как, не знам защо, ала реликвата на Дараявахуш също е там долу.

Нахри седна толкова рязко, че лодката се разлюля.

— Моля?

— Реликвата му — повтори Али. Повдигаше му се. — Онова, което смятаме, че е реликвата му. И ако наистина е негова, вероятно е същата, която е носил, когато е бил убит през войната.

— Когато е бил поробен от ифритите, искаш да кажеш — поправи го тя студено. — Означава ли това, че Кахтаните са го предали?

Али я погледна умолително.

— Не знам. Случило се е векове, преди двамата с теб да се родим. Баща ми не знаеше. Вероятно и дядо ми не е знаел. Не го извинявам, не го оправдавам, но не мога да ти дам обяснения, с каквито не разполагам.

Нахри отново се отпусна назад. Все още изглеждаше яростна.

— Имаш ли представа колко дълго е бил роб? Знаеш ли как ще реагира Маниже, ако научи, че брат й и родителите й гният под двореца?

Али се опита да й вдъхне малко надежда.

— Криптата е добре скрита. Може би няма да я намерят?

— „Добре скрита“. — Нахри въздъхна подразнено. — Али, ами ако това не ни е по силите?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Дара и Зейди ал Кахтани са били опитни военачалници. Маниже е смятана за една от най-могъщите нахидски лечителки от векове насам. Моите предци, твоят баща са властвали над десетки хиляди души и са оглавявали правителства. И все пак не са могли да оправят всичко това. Единственото, което са сторили, е да станат причина за още насилие. Ако те не са успели да постигнат мир, как, в името на Всевишния, ще го направим ние с теб?

На Али му се искаше да има отговор на това.

— Не знам, Нахри. Не мисля, че ще има просто решение. Може би ще трябва да се трудим цял живот. Може да се окаже мир, който няма да доживеем да видим.

— Това ли е вдъхновяващата ти реч? — Когато той не отговори, изражението й стана още по-мрачно. — В такъв случай направи ми услуга.

— Каква?

— Научи се да лъжеш, преди да сме стигнали в Та Нтри.