Империя от злато

16 Дара

Тишина цареше във Великия храм на Девабад в този най-тъмен час на нощта. За хора, които почитаха издигането и спускането на слънцето и отбелязваха първия и последния поглед към огненото кълбо с тиха благодарност към Създателя, това време, най-отдалечено от присъствието му, бе време, в което да бъдат в безопасност в прегръдките на съня заедно с близките си, докато запален огнен олтар държеше демоните надалече.

Само че Дара нямаше близки и сам беше демон, така че ето го тук.

Първата нощ, когато дойде, бе привлечен към най-ранните светилища: онези, посветени на Нахидите, които бяха обединили племената, за да построят Девабад, и техните закрилници, афшините; фигури от един свят, който му се струваше много по-простичък, свят, в който героите наистина бяха герои, а враговете им бяха несъмнено зли. Погледът му се плъзгаше по статуите със завист и копнеж. Как му се искаше това да беше неговото общество.

И все пак дори Дара не можеше да се отдава на безполезни мрачни мисли до безкрай. Затова, макар че отново се вмъкна в Храма и пое по облените в лунна светлина градински пътеки, които ухаеха сладостно на жасмин, този път имаше цел: да измете пепелта от пода и да избърше прахта от светилищата. Направи го без магия, защото тя не беше позволена в Храма, а и му харесваше да извърши тази служба с ръцете си, най-малкото покаяние, на което беше способен.

Тъкмо прокарваше метла от изсушена тръстика по мраморната основа на огромния олтар на Анахид в средата на помещението, когато до ушите му достигнаха тихи стъпки. Разпозна умореното поемане на въздух и тътрузенето на крака с изострените сетива на настоящите си очертания, сетива, чийто хищнически инстинкт ненавиждаше.

— Чудех се кога ли ще ме заловиш — поздрави тихичко Картир, докато събираше прахта на купчинка, без да се обръща.

— Мислех да оставя послушниците, които отговарят за почистването, да поспят малко по-дълго тази сутрин — отвърна Картир. — Но ми се стори, че някой, който се промъква в Храма през нощта, за да се погрижи за светилищата, навярно се нуждае от съвет.

— Толкова ли е очевидно?

Гласът на духовника беше мек.

— Очевидно е от доста време насам, Дараявахуш.

Дара стисна по-силно метлата.

— Ти си единственият освен Маниже, който все още ме нарича така.

— Ти си Дараявахуш за своя Създател. Афшин е титла, която не важи тук.

Дара най-сетне се обърна.

— А другата ми титла? Мислиш ли, че Създателят я знае? Несъмнено е така, хиляди устни я изричат с ридание в молитви за справедливост. — Гласът му стана жлъчен. — Тя почти бе въздадена най-сетне.

Картир пристъпи напред.

— Чух. Как се чувстваш? Разнесе се мълва, че си бил ранен. Че… не те виждали наоколо.

Можеше и така да се каже. Маниже бе удържала на думата си и го бе освободила от почти всичките му официални задължения, заменяйки го с воините, които той бе обучил. Дара вече не можеше да дава съвети за управлението на Девабад. Вместо това получаваше задачи от така наречени по-трезвомислещи глави, очакваше се да се подчинява и да си държи устата затворена.

В това да бъдеш оръжие има чест. Той изскърца със зъби.

— Може да се каже, че изгубих благоразположението на по-високопоставените.

— Също като мен, откровено казано — отвърна Картир. — Бану Маниже ясно даде да се разбере, че желае моето оттегляне повече, отколкото съветите ми. Ала ти спаси живота на една дева, нали? Онази млада жена?

— Иртемиз.

Присъствието на неговото протеже на тренировките бе мъничка утеха, макар че единственото, на което бе способна със счупените си ръка и крак, бе да крещи забележки на учениците му от един стол.

Ала настроението на Дара вече беше помръкнало. Нощта в болницата бе прекършила нещо в него. Преследван като животно, той ясно виждаше как гледа на него останалата част от света.

— Вероятно отнех три дузини животи, за да спася нейния. Може би повече. Не че има значение, нали? Те бяха пясъчни бълхи и мръснокръвни. Противоестествени създания, лишени от душа лъжци, чието съществуване заплашва нашето, и техните фанатични поддръжници.

— Наистина ли вярваш, че са такива?

Сълзи опариха очите на Дара, влагата цвърчеше върху горещата му кожа.

— Някога го вярвах. Някога вярвах всичко това, Картир. Трябваше да го вярвам.

Нищо върху лицето на Картир не издаваше, че го осъжда.

— Защо да е трябвало?

Дара си пое дълбоко дъх и ето че те се изляха — думите, които изразяваха най-дълбоко скрития страх на сърцето му, — изречени на глас.

— Защото трябва да е вярно, Картир. Защото, ако шафитите са хора, невинни майки и бащи, и деца, а аз им причиних всички онези неща… — Той изпусна дъха си. — Тогава съм прокълнат. Чудовище, по-мерзко и от най-долния ифрит, а аз… не искам да бъда такъв. Просто се опитвах да служа на племето си. Бях на осемнайсет, когато Нахидите ме изпратиха в Ки-зи. Прекланях се пред тях, вярвах им, а те ме излъгаха. — Дара разпери ръце, посочвайки храма, в който се намираха. — Какъв е смисълът от всичко това, ако допуска подобно зверство?

— Мисля, че е грешка да съдиш Създателя по злодеянията на смъртните — отвърна Картир. — Аз вярвам, че Нахидите са благословени. Вярвам, че са на този свят, за да ни напътстват, ала това не означава, че са безгрешни. Не означава, че не могат да станат жертва на собствените си страхове и желания. Обичам Нахидите достатъчно, за да не ги натоварвам с очаквания за съвършенство. Не мога. Видял съм жена, отгледана в Храма, да използва уменията си, за да убива, докато друга, отгледана от човеци, наруши една забрана, която смятах за свещена, и спаси животи.

Дара беше на път да изгуби битката със сълзите си.

— Тогава как постъпваш?

— Мисля, че като за начало трябва да започнеш да се вслушваш в това. — Картир докосна главата му. — И в това. — Той докосна сърцето му. — Да се вслушваш толкова, колкото и в свещените думи на духовници, книги и Нахиди. Сърцето и умът ти също са дар от Създателя.

— Сърцето и умът ми ми казват, че съм извършил ужасни, непростими престъпления. Че помогнах да бъде създаден свят, който може да бъде поправен единствено с още насилие. Че… — Дара се поколеба. Да го изрече на глас, все още му се струваше предателство. — Че последвах погрешните хора. — Той отправи умолителен поглед към духовника. — Какво да правя с този товар, Картир? Ако имаше някаква справедливост, щях да горя в ада. Вместо това отново и отново ме връщат за живот. — Той махна към тялото си. — Формата ми? Ифритите живеят с хилядолетия по този начин.

— Това не ти ли се струва благословия?

— Благословия? — повтори Дара, а истеричните нотки в гласа му отекнаха в празния простор. — Това е проклятие!

Картир измъкна метлата от ръцете му — тъкмо навреме, защото тя започна да пуши.

— Ела с мен, Дараявахуш. — Духовникът го улови за ръката и го поведе покрай огромния, блестящ сребърен олтар към коридорите в дъното на Храма. — С твое позволение — каза, когато наближиха двукрила врата от месинг в края на коридора, — всичко, което чувам от теб, е „аз това, аз онова“. Някога замислял ли си се, че твоето страдание и покаяние може би не са толкова важни, колкото това да изкупиш вината си пред жертвите си?

Думите го пронизаха дълбоко, оставяйки го да се мъчи да намери отговор.

— Това не може да бъде изкупено. Не мога да върна мъртвите.

— Можеш обаче да престанеш да оставяш още мъртви след себе си. Ти си най-храбрият мъж, когото познавам, а сега бягаш от призраци? Поеми този товар, Дара. Възможно е да откриеш, че е по-лесно, отколкото да го държиш над главата си и да чакаш да те смаже.

Картир отвори вратата. От другата страна имаше малка кръгла стая, чиито стени бяха покрити със стъклени рафтове. В средата се издигаше грубоват, почти примитивен огнен олтар, най-обикновена месингова купа, в която гореше кедрово дърво. Светлината му обливаше стаята и се отразяваше в искрящите стъклени полици и меките кадифени възглавници, подредени върху тях.

Както и в смарагдовите украшения, пръснати навсякъде.

Дара се дръпна толкова бързо, че се блъсна в касата на вратата.

Робски вместилища — пръстени, лампи, гривни и огърлици. Десетки.

Картир стисна ръката му.

— Дишай, Дараявахуш. Те не могат да те наранят. Те спят.

Дара тръсна глава, заповядвайки си да не изскубне ръка от Картир и да побегне от стаята.

— Не искам да бъда тук.

— Нито пък те. Но смятам, че се нуждаеш от напомняне за ситуацията, в която се намираш, напомняне, че си се съюзил със създанията, отговорни за това. Тези души имат късмет, съществуват десетки други, ако се съди по намерените реликви, които все още са някъде в света на човеците.

Дара си заповяда да се отпусне. Готов бе да се закълне, че чува заспало дишане в притихналата стая.

Картир го пусна.

— Ето къде доведох Бану Нахри в първия й ден. Идваше и след това… нерядко. Тя има добро сърце. Моля се на Създателя да е в безопасност, където и да се намира. — Духовникът замълча за миг. — Никога не съм вярвал, че ще ви видя на противоположни страни.

Нито пък аз. Дара се подпря на касата на вратата.

— Не съм в състояние да поправя това. Не съм пророк, нито свещеник. Аз съм убиец.

— Отново с това „аз“ — укори го Картир. — Кажи ми, Дараявахуш, каква полза да гориш в адския огън, където нямаш търпение да отидеш? Ще помогнеш ли по този начин на жертвите си? Действително беше благословен, надарен бе със силата, привилегията, времето, всички тези векове, които не искаш, за да поправиш нещата. И когато най-сетне се изправиш пред Създателя, искаш ли да кажеш, че си прекарал цялото това време, давейки се във вината си? — Лицето на Картир придоби яростно изражение. — Или предпочиташ да използваш всеки миг, който ти е отпуснат, за да се бориш за един по-справедлив свят?

— Лесно е да го проповядваш от храма. Не виждаш заплахите, които виждаме ние от двореца, нито носиш отговорността за закрилата на десетки хиляди уплашени души, готови да се разкъсат един друг на парчета.

— Прав си. Не нося тази отговорност. Нито пък ти. Не и сам. Ако Маниже иска да управлява Девабад, трябва да се вслуша в Девабад, не само в онези деви, които са съгласни с нея. Трябва да сключи мир с джиновете, да направи така, че да гледат на нея като на обединител, някой, способен на милост и здрав разум.

Дара разтърка слепоочията си, при което робският му пръстен се удари в черепа му. Стомахът му се разбунтува, когато си припомни как обмисляше да го свали, за да се самоубие в болницата.

Само че беше оцелял, отново, напук на всичко.

Можеше ли да се промени? Ами Маниже? Защото, за негова огромна болка, Дара съзираше загатване за лидера, който би могла да бъде, ако Гасан не я беше смазал. Тя бе изключително интелигентна, премерена, трезвомислеща и грижовна.

Нямаше обаче да е лесно да бъде убедена.

Още по-трудно ще е да бъдат убедени джиновете. Усети как лицето му посърва.

— Дори не знам откъде да започна с джиновете. Кои от тях изобщо биха искали да имат нещо общо с нас, още по-малко пък да ни повярват?

Картир го изгледа с нетрепващ поглед.

— Ако си спомням правилно, разполагате с джин, който притежава предостатъчно опит в племенната политика и в момента чезне в тъмницата.

Дара начаса се намръщи.

— Мунтадир никога няма да работи с нас. На драго сърце би гледал как целият палат, заедно с него самия, се сгромолясва в езерото, ако това означава и двамата с Маниже да потънем.

— Не можеш да си сигурен в това. Мунтадир има своите слабости, да, но винаги съм бил с впечатлението, че наистина го е грижа за Девабад и че храни искрена привързаност към племето ни. Пък и ще изглежда добре, ако предложиш подобен жест — добави Картир. — Прагматичен и добре премерен. Ако искаш Бану Маниже да се вслушва в теб, трябва да й покажеш, че мненията ти имат тежест.

— Ако освободя емира от веригите, той ще се опита да ме убие.

Картир го потупа по гърба.

— Каква благословия, че това би било почти невъзможен подвиг.