Империя от злато

Епилог

Шест месеца след като за пръв път пи чай с дядо си, Нахри се бе отпуснала в трона с шедуто.

Въздъхна, облегнала гръб на кованото злато, и прокара пръсти по безценните камъни, които украсяваха крилата и изгряващото слънце. Възглавницата беше великолепно мека и Нахри се бе излегнала назад, наслаждавайки се на нелепо скъпия престол.

Тя подхвърли една кайсия на Мишмиш. Шедуто, което изглеждаше напълно доволно да остане в Девабад и да върви подире й, вместо да се върне при перитата, улови плода с лекота и го лапна на една хапка, след което се върна в гнездото, което си беше направило, разкъсвайки килима.

Вратите на тронната зала се отвориха, разкривайки мъж, така превит под тежестта на свитъците, които носеше, че високото му тяло бе приведено, когато влезе.

Нахри вдигна длан.

— Поклони ми се, селянино. Дай ми златото си или ще ти отрежа езика.

Али й протегна свитъците.

— Ще приемеш ли изключително подробни бележки за състоянието на хазната вместо това?

— Не, Али. Никой не би го сторил. Звучи ужасяващо досадно.

— Уви. — Той кимна към трона, докато се приближаваше. — Не ми казвай, че си размислила.

— Ако бях размислила, снощи щях да те изритам от вкъщи и да се наспя, вместо да те оставя да ми надуваш главата с приказки за данъчни проценти.

— Виновен е чаят на дядо ти. — Али остави свитъците и й протегна ръка, за да й помогне да слезе от трона. През последните седмици работници бяха започнали да го опаковат внимателно, за да го отнесат във Великия храм, където щеше да бъде изложен на показ. — То е като да пиеш мълния. След това не мога да спя с часове наред.

— Никога няма да обвиня дядо ми за каквото и да било. Той е мил старец, който пълни къщата ми и болницата със сладкиши по всяко време на денонощието. Има запазено място в Рая за него.

— Несъмнено. — Али се усмихна. — Е, ще слезеш ли?

Нахри помилва инкрустираните със скъпоценни камъни облегалки за последен път.

— Да. Просто трябваше поне веднъж да седна в него.

Тя улови ръката му и се прехвърли през гредите, с които беше обградена основата му.

— Не можеше ли да седнеш в него в Храма?

— Там ще бъде отрупан с деца денем и нощем. Не ми се струва особено достойно да се боря с тях за място.

Тя скочи, оставяйки Али да я улови. Не се нуждаеше наистина от помощта му, но той изглеждаше поразително в широките си тъмносребристи одежди и тя си позволи да се наслади на тръпките в стомаха си при мимолетния допир на ръцете му, преди да пропъди усещането. Ставаше все по-добра в това — да се наслаждава на миговете на щастие, вместо да се тревожи, че ще й бъдат отнети. Да пие чай с дядо си, докато той й разказва истории от детството на майка й. Да се оплаква от трудните пациенти на Суба и Джамшид и да си правят ужасяващо мрачни и неуместни шеги. Да играе на пристрастяващата човешка игра на карти, на която Физа ги беше научила с Разу… и благодарение на която Физа постепенно забогатяваше за тяхна сметка.

Али я пусна на земята и отново взе свитъците.

— Притесняваш ли се?

— Мъничко — призна си Нахри, докато вървеше до него. — Аз съм по-скоро по подмамването на всички да отстъпят, отколкото по компромисите и сключването на истински съюзничества.

— О, то е досущ като да се пазариш на базара. Ала с последици на живот и смърт. Стига само да сме дипломатични и търпеливи, всичко ще бъде наред, ако е рекъл Бог. Какъв беше онзи израз на дивастийски? — попита той и изрецитира ужасно изопачен и доста мръсен стих на нейния език.

Нахри спря, скандализирана.

— Какво каза току-що?

— „Приятен глас кара змията да се покаже от дупката си“ — повтори Али, този път на джинистански. — Джамшид ме научи на него. — Нахри запуши устата си с ръка, мъчейки се да потисне смеха си. — Почакай, защо?

Нахри се опита да бъде милостива.

— Това не е точно начинът, по който казваме този израз. Думата, която ти е казал, е „змия“. Има обаче и друго, по-често срещано значение. Мъжкият, ами…

— О, не. — Али изглеждаше ужасен. — Нахри, аз казвах този израз на делегатите на девите. На духовниците.

— Гледай на него като на оригинален начин да разчупиш леда. — Али простена и Нахри улови ръката му. — Просто от сега нататък проверявай с мен всички изрази на дивастийски, на които Джамшид те учи. Макар че съм сигурна, че двамата с Мунтадир страшно са се позабавлявали.

— Ще направя така, че всички течности, минаващи в тръбите под къщата им, да се изсипят вътре.

— Нека да намеря водопроводчик, който да ни даде процент от печалбата от ремонта, и ще ти помогна.

Али се ухили.

— Партньори?

Вече бяха стигнали до вратата на старата Царска библиотека.

— До самия край — отвърна Нахри.

Двамата влязоха в библиотеката, ала този път не бяха посрещнати само от книги. Вътре имаше множество хора, които вече се препираха. Джинове, шафити и деви. Представители на всички племена, от десетки градове и всички провинции, на Великия храм и улема, занаятчийските гилдии и войската.

Слабо би било да се каже, че бяха изключително разнообразно множество. Тъй като не искаха да се месят, Нахри и Али бяха оставили различните групи сами да изберат своите делегати и резултатът вече беше налице — като за начало, никой не седеше. Вместо това всички си крещяха на дузина различни езици над възглавниците, подредени около една огромна маса.

Али хвърли несигурен поглед на тълпата, изглеждаше мъничко зашеметен.

— Блестящо начало на едно ново управление.

Нахри обаче се засмя.

— Пазарене, казваш?

Тя огледа множеството с обиграното изражение на професионалист, усмихвайки се благосклонно, когато каращите се делегати започнаха да поглеждат към тях.

Нахри винаги се усмихваше на своите мишени.