Империя от злато

1 Нахри

Когато беше съвсем малка, в последното сиропиталище, което я бе приело, Нахри срещна един разказвач на истории.

Беше Курбан байрам, горещ, хаотичен ден, ала един от малкото приятни за деца като нея, когато заможните жители на Кайро бяха най-склонни да направят нещо за сирачетата, за чието добруване тяхната вяра им повеляваше да се грижат. След като беше пирувала със сладкиши и бе натъпкала маслени курабии в новите си дрехи (красива рокля, върху която бяха избродирани сини лилии), разказвачът на истории се беше появил в отмалата от преяждането и следобедната горещина и много скоро останалите деца заспаха, потънали в сънища за далечни земи и дръзки приключения, приспани от напевния му глас.

Нахри обаче не беше приспана, тя беше запленена — разказите за вълшебни царства и изгубени наследници на престола бяха досущ крехките надежди, които малко момиче без име и семейство хранеше в най-скритото късче на сърцето си. Ала начинът, по който разказвачът ги описваше, беше объркващ. Кан уа ма кан, повтаряше той, докато обрисуваше фантастични градове, загадъчни джинове и умни героини. Беше и не беше. Приказките като че ли съществуваха между този и един друг свят, между истина и лъжи и Нахри едва не бе обезумяла от копнеж. Трябваше да знае дали са истински. Да знае, че някъде може би има по-добро място за нея, свят, в който тихите неща, които вършеше с ръцете си, бяха нещо нормално.

Така че тя го беше притиснала с въпроси. Но истинско ли беше? Действително ли се беше случило?

Разказвачът на истории беше свил рамене. Нахри си спомняше как бе повдигнал рамене, как бяха заблестели очите му, несъмнено развеселен от дързостта на малкото момиченце. Може би беше, а може би не беше.

Нахри беше настояла, посочвайки най-близкия пример, за който се бе сетила. Да не е като онова в гърдите? Дето прилича на морски рак, обвит около дробовете ти, заради който кашляш кръв?

Разказвачът на истории беше зяпнал. Господ да ми е на помощ — прошепнал бе ужасено, а онези, които слушаха, ахнаха. — Не е възможно да знаеш това.

Нахри не бе успяла да отговори. Възрастните наоколо бяха побързали да се намесят, сграбчили я бяха за ръцете и я бяха вдигнали толкова рязко, че бяха скъсали ръкава на новата й рокля. Това бе капката, преляла чашата за малкото момиченце, което казваше такива смущаващи неща, момиченцето, което в съня си викаше на език, който никой не бе чувал, и по което нямаше нито една синина, когато останалите деца го пребиеха. Нахри беше извлечена от рушащата се сграда, молейки да й кажат какво лошо беше направила, паднала бе в прахта в празничните си дрехи и се бе изправила сама на улицата, докато хората празнуваха със своите семейства в топлия си дом, какъвто тя никога не бе познала.

Когато вратата на сиропиталището се затръшна зад нея, Нахри престана да вярва в магии. Или поне за доста години занапред — до деня, в който един воин дев се бе появил пред нея сред лабиринт от гробове. Ала сега, докато се взираше в пълно недоумение в познатите очертания на Кайро на хоризонта, арабските думи отекваха в паметта й.

Кан уа ма кан.

Беше и не беше.

Приказния свят на Девабад го нямаше, изместен от джамиите и крепостите, и старите тухлени постройки на Кайро, които се издигаха далече пред тях в потрепващия от горещина въздух над пустинята и наводнените поля. Нахри примига и разтърка очи. Градът все още беше там, също като пирамидите, които се извисяваха гордо на фона на бледото небе от другата страна на широкия син Нил.

Египет. Намирам се в Египет. Нахри притисна слепоочията си с кокалчетата, достатъчно силно, за да я заболи. Сън ли беше?

Или Девабад беше сън? Кошмар. Защото несъмнено бе по-вероятно да е човешко същество в Кайро, бедна крадла, измамница уловена в собствените си мрежи, отколкото да беше прекарала последните шест години като бъдещата царица на царство на джиновете, скрито от човешките погледи.

Напълно възможно обяснение, стига да не беше запъхтеният, облян в пот и все още леко сияещ принц, който застана между нея и гледката наоколо. Значи, не беше сън… освен ако не беше взела част от него със себе си.

— Нахри — прошепна Али. Очите му бяха кръвясали и отчаяни, по лицето му се стичаше вода. — Нахри, моля те, кажи ми, че ми се привижда. Моля те, кажи ми, че не е това, на което прилича.

Все още вцепенена, Нахри погледна покрай рамото му. Не беше в състояние да откъсне очи от египетските земи, не и след като толкова дълго до болка беше копняла за тях. Топъл ветрец си играеше с косата й, няколко нектарници[1] чуруликаха в гъстите храсталаци, погълнали рушаща се кирпичена постройка. Беше сезонът на разлива на Нил, нещо, което всеки египтянин разбираше за миг при вида на залетите брегове и водата, плискаща се в корените на палмите.

— Прилича на дома ми. — Гърлото й беше ужасяващо свито, целителната й магия беше все още блокирана от печата на Сулейман, който грееше върху бузата на Али. — Прилича на Египет.

— Не може да сме в Египет!

Али отстъпи назад и се облегна тежко на рушащата се вътрешна стена на минарето. Лицето му беше трескаво и зачервено, кожата му излъчваше горещина.

— Т-току-що бяхме в Девабад. Ти ме издърпа от стената… възнамеряваше ли да…?

— Не! Исках просто да се махнем от Маниже. Ти каза, че проклятието на езерото е вдигнато. Очаквах да доплуваме до брега, не да се материализираме на другия край на света!

— Другия край на света — повтори Али глухо. — О, Господи. Господи. Трябва да се върнем. Трябва да…

Думите му заглъхнаха в изсъскване от болка, едната му ръка се вдигна към гърдите.

— Али?

Нахри го сграбчи за рамото. От толкова близо видя, че той изглежда не просто разстроен — изглеждаше болен, трепереше и се потеше повече от човек, умиращ от туберкулоза.

Обучението й взе връх.

— Седни — нареди, помагайки му да се отпусне на земята.

Али стисна очи, подпирайки глава на стената. Изглеждаше така, сякаш бе повикал на помощ цялата си сила, за да не изкрещи.

— Мисля, че е пръстенът — каза задъхано, притискайки юмрук до гърдите си… или по-точно до сърцето си, където пръстенът би трябвало да почива сега благодарение на ловките пръсти на Нахри в Девабад. — Изгаря ме.

— Нека да видя.

Нахри улови ръката му — беше толкова гореща, че усещането бе, сякаш бе потопила своята в кипнал чайник — и я отмести от гърдите му. Кожата отдолу изглеждаше съвсем нормално. А без магията си нямаше как да го прегледа по-сериозно — осмовърхият знак на Сулейман все още гореше върху бузата на Али и блокираше уменията й.

Нахри преглътна страха си.

— Всичко ще бъде наред — увери го тя. — Вдигни печата. Ще премахна болката и ще мога да те прегледам по-добре.

Али отвори очи, болката, която се четеше в тях, беше примесена с недоумение.

— Да вдигна печата?

— Да, печата, Али — повтори Нахри, борейки се с надигащата се паника. — Печата на Сулейман. Не мога да правя никакви магии, докато той грее върху лицето ти така.

Али си пое дълбоко дъх; с всеки изминал миг изглеждаше все по-зле.

— Аз… добре. — Погледна я, като очевидно се мъчеше да се съсредоточи върху лицето й. — Как да го направя?

Нахри го зяпна.

— Какво искаш да кажеш, как? Семейството ти владее печата от векове. Не знаеш ли?

— Не. Единствено на емира е позволено… — Нов прилив на скръб пробяга по лицето му. — Господи, Диру…

— Али, моля те.

Ала и бездруго замаян, напомнянето за смъртта на брат му очевидно бе повече, отколкото Али можеше да понесе. Подпря се тежко на стената и зарида на гезирски. Сълзи се стичаха по бузите му, оставяйки вадички в прахта и засъхналата кръв, полепнали по кожата му.

Птичките все така чуруликаха, ветрец шумолеше в палмите, извисяващи се над рухналата джамия. Нейното сърце като че ли също искаше да се пръсне, сладостното облекчение от това да си е у дома се бореше със спомена за кошмарните събития, които бяха довели до това да се озоват тук.

Тя приседна на пети. Мисли, Нахри, мисли. Нуждаеше се от план.

Само че Нахри не бе в състояние да мисли. Не и когато все още усещаше миризмата на отровената кръв на Мунтадир и чуваше пращенето, с което Маниже беше строшила костите на Али.

Не и когато виждаше зелените очи на Дара да се взират умолително в нея през рухналия коридор на палата.

Нахри си пое дълбоко дъх. Магия. Просто си върни магията и всичко ще се оправи. Чувстваше се ужасно уязвима без уменията си, слаба по начин, по който не се бе чувствала никога преди. Цялото тяло я болеше, металическият мирис на кръв изпълваше носа й.

— Али. — Улови лицето му в шепите си, мъчейки се да не се тревожи заради плашещо неестествената дори за един джин горещина на лепкавата му кожа. Избърса сълзите от бузите му, принуждавайки кървясалите му очи да срещнат нейните. — Просто дишай. Ще скърбим за него, ще скърбим за всички тях, обещавам ти. Ала точно сега трябва да се съсредоточим. — Вятърът се беше усилил и развяваше косата около лицето й. — Мунтадир каза, че може да отнеме няколко дни, докато се възстановиш от притежанието на пръстена.

Може би това е нормално.

Али трепереше толкова силно, че сякаш получаваше апоплектичен пристъп. Кожата му беше придобила сивкав оттенък, устните му се напукваха.

— Не мисля, че е нормално. — Пара се вдигаше от кожата му и образуваше влажен облак. — Иска теб — прошепна той. — Усещам го.

— Аз… не можех — заекна Нахри. — Не можех да го взема. Нали чу думите на Маниже за това, че съм шафит. Ако пръстенът ме беше погубил, тя щеше да те убие и да сложи ръка върху него. Не можех да рискувам това да се случи!

Сякаш в гневен отговор печатът върху бузата му лумна. Докато знакът на Гасан бе приличал на татуировка, по-черна от нощта върху кожата му, този на Али сякаш бе нарисуван с живак, който отразяваше светлината на слънцето.

Али изкрещя, когато печатът грейна по-ярко.

— Господи — изохка, докато посягаше към оръжията на кръста си… като по чудо ханджарът и зулфикарът му бяха преминали заедно с него. — Трябва да го извадя от себе си.

Нахри изтръгна оръжията от ръцете му.

— Да не си луд? Не можеш да изрежеш собственото си сърце!

Али не отговори. Изглеждаше така, сякаш не бе в състояние да отговори. В очите му имаше изцъклена празнота, която изпълни Нахри с ужас. Беше поглед, който тя свързваше с лечебницата, с пациенти, които й бяха довели твърде късно.

— Али. — Убиваше я това, че не бе в състояние просто да сложи ръце върху него и да прогони болката му. — Моля те. Просто се опитай да вдигнеш печата. Не мога да ти помогна така!

За миг погледът му се съсредоточи върху нейния и сърцето й се сви — зениците му бяха толкова разширени, че почти скриваха сивотата на очите му. Той примига, ала нищо в изражението му не говореше, че изобщо е разбрал молбата й. Господи, защо не беше задала на Мунтадир повече въпроси за печата? Единственото, което й беше казал, бе, че печатът трябваше да бъде изрязан от сърцето от Гасан и изгорен, че бе възможно на новия му притежател да му отнеме няколко дни, докато се възстанови, и че…

И че печатът не можеше да напуска Девабад.

Студен страх се разля по тялото й, въпреки горещия вятър, който докосваше кожата й. Не, моля те, не. Не можеше това да е причината. Не можеше. Дори не беше поискала позволението на Али… той бе опитал да се отдръпне, ала тя въпреки това му беше нахлузила пръстена. Отчаяно решена да го спаси, изобщо не я беше интересувало какво мисли той.

И с това може би го уби.

Изпепеляващ вятър опъна косата й назад, носейки пясък покрай лицето й. Едно от полюшващите се дървета срещу рухналата джамия падна на земята с трясък и Нахри подскочи, осъзнала едва сега, че въздухът беше станал прекалено горещ, а вятърът се вихреше с вой около нея.

Тя вдигна очи.

Оранжеви и зелени облаци бушуваха върху бледото небе в пустинята отвъд Нил. Пред очите на Нахри искрящата яркост изчезна, отстъпвайки място на мътна сивота, докато облаците скриваха нежната зора. Пясък се вихреше над каменистата земя, клони и листа се премятаха във въздуха.

Приличаше на бурята, довела Дара. Някога тази мисъл би й вдъхнала утеха. Сега Нахри усети как я изпълва ужас, докато се изправяше, разтреперана, на крака, стиснала зулфикара на Али.

С оглушителен рев пясъкът се втурна напред. Нахри изкрещя и вдигна ръка, за да закрие лицето си. Нямаше нужда. Вместо да усети как вятърът я брули и разкъсва на парчета, тя примига и откри, че двамата с Али са се озовали във вътрешността на бушуваща фуния от пясък, око на закрила в бурята.

Не бяха сами.

С тях имаше една по-тъмна сянка, която ту изчезваше, ту отново се появяваше с движението на вятъра, преди да кацне на ръба на рухналото минаре, като хищник, уловил мишка в дупката й. Създанието се разкри пред очите й част след невероятна част. Жълто-кафеникаво гъвкаво тяло, мускули, вълнуващи се под кехлибарена козина. Лапи с размерите на главата й, завършващи с остри нокти, и опашка, която прорязваше въздуха като коса. Сребърни очи насред лъвско лице.

И крила. Ослепителни, искрящи крила, които сякаш имаха всички цветове на света. Нахри ахна слисано и едва не изпусна зулфикара. Беше виждала твърде много рисунки на звяра, за да отрече какво стои пред нея.

Беше шеду. Почти митичният крилат лъв, за който се говореше, че предците й яздели в битка с ифритите, останал техен символ дълго след като загадъчните създания бяха изчезнали.

Или поне така смятаха всички. Защото сега в нея бяха впити котешки очи, които сякаш се опитваха да я преценят. Би могла да се закълне, че за миг зърна нещо, което приличаше на объркване. Но и интелигентност. Дълбока, безспорна интелигентност.

— Помогни ми — примоли се тя, чувствайки се почти луда. — Моля те.

Очите на шедуто се присвиха. Сребърният им цвят бе толкова светъл, че изглеждаха почти бистри — цветът на искрящ лед. Те се плъзнаха по кожата й, по зулфикара в ръцете й и ранения принц в краката й. По знака върху слепоочието на Али.

Създанието наежи перата на крилата си като сърдита птица, а от гърлото му се надигна тътнещо ръмжене.

Нахри начаса стисна още по-силно зулфикара, не че той можеше да я защити срещу подобно страховито създание.

— Моля те — опита тя отново. — Аз съм Нахида. Магията ми не действа, а трябва да се върнем в…

Шедуто се втурна напред.

Нахри се хвърли на земята, ала създанието просто се извиси над нея, а ослепителните му крила потопиха минарето в сянка.

— Почакай! — извика тя, докато шедуто изчезваше в златна вълна от пясък. Бурята се оттегляше. — Почакай!

Ала то вече бе изчезнало, разсеяло се като прах на вятъра. Само след миг сякаш никога не бе имало буря, птиците отново пееха, небето бе ясно и синьо.

От Али се откъсна една-единствена въздишка — сякаш изпускаше последния си дъх — и той се свлече на земята.

— Али! — Нахри се хвърли до него, разтърсвайки го за рамото. — Али, събуди се! Моля те, събуди се!

Провери пулса му, докато в гърдите й се бореха облекчение и отчаяние. Все още дишаше, ала ударите на сърцето му бяха ужасяващо неравномерни.

Ти си виновна. Ти сложи пръстена на ръката му. Ти го издърпа в езерото. Нахри преглътна едно ридание.

— Забранявам ти да умреш. Ясно ли ти е? Не ти спасих живота дузина пъти, за да ме изоставиш тук.

Гневните й думи бяха посрещнати от мълчание. Можеше да крещи колкото си иска, ала все още нямаше и следа от магия, нито някаква идея какво да прави. Дори не знаеше как се бяха озовали тук. Изправи се на крака и погледна към Кайро. Не беше експерт, но предполагаше, че се намират на няколко часа път с лодка. Виждаха се селца, скупчени по-близо до града, заобиколени от потопени във вода поля, а малки лодки се плъзгаха по реката.

Отново погледна към порутената джамия и онова, което приличаше на опожарен гълъбарник. Напукани основи издаваха, че някога там бе имало къщи, издигащи се покрай криволичещата обрасла пътека, която отвеждаше до реката. Докато очите й проследяваха останките от селото, по тила й затанцува странно усещане за познатост.

Погледът й се спря върху придошлите води на Нил, Кайро блещукаше в далечината срещу величествените пирамиди. Нямаше и следа от шедуто, ни помен от магия. Нито във въздуха, нито в кръвта й.

Липсата й я изпълни с гняв и докато се взираше в пирамидите — величествените човешки паметници, които бяха древни още преди Девабад да бе дори сън, — гневът й се разпали още повече. Нямаше да седи и да чака магическият свят да я спаси.

Нахри имаше и друг свят.

Али беше плашещо лек в ръцете на Нахри, кожата му пареше там, където се докосваше до нейната, сякаш половината от съществото му вече се бе стопило в огъня. Така й беше по-лесно да смъкне високия принц от минарето, ала всеки помен от облекчение бе пропъден от ужасяващото подозрение, че това не беше добър признак.

Когато се озоваха навън, тя го положи на земята, поспирайки за миг, за да си поеме дъх. Пот оросяваше челото й и когато се изпъна, гръбнакът й изпращя.

Отново я прониза смущаващото усещане, че и друг път е била тук. Погледна надолу по пътеката, опитвайки се да остави дразнещите късчета на познатост, които пробягваха през ума й, да се сглобят в по-цялостна картина, но те отказваха да го сторят. Селото изглеждаше така, сякаш още преди десетилетия е било опустошено и изоставено, растителността наоколо бе на път да погълне напълно постройките.

Несъмнено е чиста случайност това, че от всички места в Египет, на които двама огнекръвни джинове биха могли да се окажат необяснимо как, се озовахме в някакво зловещо, изпепелено село.

Обзета от дълбоко безпокойство, Нахри отново вдигна Али и пое по пътеката към реката така, сякаш бе вървяла по нея стотици пъти. Когато стигна до водата, остави тялото му до ръба й.

Водата начаса се втурна напред, потапяйки изсъхналата трева под безчувственото тяло на Али. Преди Нахри да успее да реагира, малки вадички потекоха по крайниците му, плъзвайки по горещата му кожа като водни пръсти. Нахри понечи да го отдръпне, но Али въздъхна в съня си и част от болката се отцеди от лицето му.

Маридите не са ти направили нищо, така ли? Нахри си спомни как зулфикарът бе политнал към него върху една вълна, начина, по който бе овладял водопада в библиотеката, за да надвие захака. Какви ли други тайни криеше за обсебването си от маридите?

И дали бяха тайни, които ги излагаха на опасност сега? Летящ лъв, за който всички вярваха, че отдавна е изчезнал, току-що бе дошъл да ги види. Възможно ли бе наред да бяха речни духове?

Нямаш време да се чудиш за това. Али беше болен. Нахри беше безсилна, а ако Маниже откриеше начин да ги последва, тя нямаше намерение да бъде лесна мишена в някакво изоставено село.

С безпощадна решителност Нахри направи преглед на положението, в което се намираха, като пропъди всяка мисъл за Девабад и се върна към студения прагматизъм, който открай време ръководеше живота й. Беше почти приятно да го направи. Нямаше никакъв превзет от врагове град, нямаше никаква пресметлива майка, която би трябвало да е мъртва, никакъв воин с умоляващи зелени очи. Имаше единствено оцеляване.

Притежанията им бяха съвсем окаяни. Ако не се брояха оръжията на Али, не разполагаха с нищо, освен с окъсаните, подгизнали от кръв дрехи на гърбовете си. Нахри обикновено прекарваше дните си в Девабад, носейки накити, с които би могла да купи цяло царство, ала този път не си беше сложила нищо, за да зачете традициите на навастемския парад, които повеляваха да е простичко облечена. Беше си тръгнала от Кайро боса и облечена в дрипи и ето че се връщаше по същия начин… ирония, която би я накарала да се разсмее, стига да не я изпълваше с желание да заплаче.

Още по-лошо бе това, че изглеждаха лесна мишена. Дрехите им може и да бяха съсипани, но бяха ушити от платове на джинове, здрави и великолепни за всяко око. Лесно се виждаше, че не бяха водили живот на лишения, а искрящият зулфикар на Али изглеждаше точно такъв, какъвто беше: изумително добре изработено оръжие, което повече подобаваше на воин от прастар епос, отколкото на обикновен пътник. Али и Нахри изглеждаха като заможни благородници, които бяха сполетени от лоши времена, но очевидно не бяха местни селяни.

Обмисляйки възможностите пред тях, Нахри се загледа в реката. Не се мяркаха никакви лодки, а най-близкото село беше петно от постройки, които едва се виждаха в далечината. Вероятно би могла да стигне до там за половин ден, но беше немислимо да отнесе Али толкова далече.

Не и пеша. Очите й се спряха върху падналата палма, а в главата й започна да се оформя идея. Посегна към ханджара на Али с мисълта, че с него ще й е по-лесно, отколкото със зулфикара.

Ръката й застина върху инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка. Това не беше ханджарът на Али… а на брат му. И като всичко, което Мунтадир бе харесвал, той беше красив и нелепо скъп. Дръжката беше от бял нефрит, поръбена със злато и украсена с цветни мотиви от миниатюрни редуващи се сапфири, рубини и смарагди. Дъхът й секна, докато пресмяташе стойността му, разделяйки в ума си скъпоценните камъни. Не се съмняваше, че Мунтадир бе подарил ханджара на малкия си брат, за да му напомня за него. Вероятно бе жестоко да обмисля да продаде части от него без разрешението на Али.

Ала това нямаше да я спре. Нахри бе свикнала да оцелява и бе време да се залови за работа.

Отне й цяла сутрин, часовете отлитаха в неясна мъгла от тъга и решителност, сълзите й се лееха така свободно, както и кръвта й, когато си поряза пръстите и китките, докато се опитваше да скалъпи импровизиран сал от нацепените клони. Беше достатъчно, за да задържи главата и раменете на Али над стигащата до кръста вода, а после и тя нагази, тинята засмукваше босите й крака, реката дърпаше разпокъсаната й рокля.

До пладне пръстите й вече бяха вцепенени, безсилни да задържат сала. Използва колана на Али, за да го завърже за кръста си, като по този начин си спечели още ожулвания и рани. Несвикнала с подобна продължителна физическа болка, с наранявания, които не се изцеляваха, мускулите й горяха, тялото й крещеше да спре.

Ала Нахри не спря. Внимаваше всяка стъпка да е сигурна. Защото, ако спреше, ако се подхлъзнеше и се озовеше под водата, не бе сигурна, че ще има сили да си поеме отново дъх.

Докато стигнат до първото поселище, слънцето вече залязваше, превръщайки Нил в искряща алена лента, гъстата растителност по бреговете му — в заплашителна грамада от островърхи сенки. Можеше да си представи колко плашещ вид имат и изобщо не се учуди, когато двамата мъже, които вадеха рибарските си мрежи наблизо, подскочиха с викове на изненада.

Само че Нахри не търсеше помощта на мъже. Четири жени в черни рокли си наливаха вода досами лодката и тя се затътрузи към тях.

— Мир вам, сестри мои — изхриптя тя. Устните й бяха напукани, усещаше вкус на кръв. Протегна ръка, показвайки им три от малките смарагди, които беше изчоплила от ханджара на Мунтадир. — Трябва да стигна до Кайро.

Нахри се мъчеше да остане будна, докато магарешката каруца навлизаше с трополене в покрайнините на Кайро. Нощта се спускаше бързо и обвиваше всичко в тъмнина, което правеше пътуването по-лесно. Не само защото тесните улички бяха сравнително празни (жителите на града бяха заети да вечерят, да се молят, да слагат децата си да спят), но и защото Нахри не бе сигурна, че сърцето й бе в състояние да понесе някогашния си дом с познатите му забележителности, огрян от египетското слънце. Цялото преживяване и така вече беше някак нереално — сладката миризма на захарната тръстика, с която беше покрито дъното на каруцата, и откъслечните думи на египетски арабски от разговорите на минувачите контрастираха рязко с безчувствения принц на джиновете, който изгаряше в ръцете й.

Всяко друсане на каруцата изпращаше нов прилив на болка в израненото й тяло и тя едва успя да отговори с нещо по-силно от едва доловим шепот, когато каруцарят — съпруг на една от жените край реката — я попита накъде да кара. Трябваше да положи огромни усилия, за да не рухне. Планът й беше, меко казано, слаб, а ако се провалеше, тя нямаше никаква представа къде да отиде.

Потискайки отчаяние и изтощение в еднакви количества, Нахри отвори дланта си.

— Наар — прошепна на себе си, надявайки се напук на всичко, докато изричаше думата на глас така, както я беше учил Али някога. — Наар.

Нямаше и най-бегъл помен от топлина, още по-малко пък от магическия огън, който тя копнееше отново да държи в шепата си. Сълзи опариха очите й, ала Нахри отказваше да ги остави да потекат.

Най-сетне пристигнаха и когато Нахри се размърда, крайниците й възнегодуваха.

— Ще ми помогнеш ли да го свалим? — попита тя.

Каруцарят погледна назад с объркан вид.

— Кого?

Нахри махна слисано към Али, който бе само на една ръка от лицето му.

— Него.

Мъжът подскочи.

— Аз… Ти не беше ли сама? Бих могъл да се закълна, че си сама.

Притеснение запълзя по гръбнака на Нахри. Доколкото разбираше, човеците не можеха да видят повечето джинове, особено чистокръвни джинове като Али. Но този мъж със собствените си ръце й беше помогнал да качи тялото на Али в каруцата, когато тръгнаха. Как бе възможно вече да е забравил?

Помъчи се да измисли отговор, не пропускайки да забележи страха, появил се в очите му.

— Не — побърза да каже. — Той беше тук през цялото време.

Каруцарят изруга под носа си и слезе от магарето.

— Казах й на жената, че не ни е работа да помагаме на разни непознати, идващи от онова прокълнато място, ама кой да ме чуе?

— Откога Нил е прокълнато място?

Каруцарят я стрелна с мрачен поглед.

— Ти не дойде просто от Нил, дойде откъм… онези развалини.

Нахри беше прекалено любопитна, за да не го попита.

— За селото на юг от вашето ли говориш? Какво се е случило там?

Мъжът потрепери и свали Али от каруцата.

— За такива неща е по-добре да не се говори. — Пръстите му се докоснаха до китката на Али и той изсъска. — Този мъж гори. Ако си донесла треска в селото ни…

— Знаеш ли какво? Мисля, че мога да го нося и сама през останалата част от пътя — каза Нахри с престорена жизнерадост. — Благодаря!

Мърморейки, каруцарят пусна Али в ръцете й и й обърна гръб. Огъвайки се под тежестта му, Нахри успя да обвие едната ръка на Али около врата си и се отправи с тежка стъпка към малкото магазинче в края на тъмната уличка — малкото магазинче, на което възлагаше всичките си надежди.

Звънчетата пропяха, когато отвори входната врата, и познатият звук, както и ароматът на билки и тоници едва не я накараха да се превие от емоция.

— Затворено е — разнесе се рязък глас от дъното на помещението. Възрастният мъж дори не си направи труда да вдигне глава от стъкленицата, която пълнеше. — Елате утре.

При звука на гласа му Нахри изгуби битката със сълзите.

— Съжалявам — изхлипа тя. — Не знаех къде другаде да отида.

Възрастният аптекар изпусна стъкленицата, която се пръсна на парчета, но той като че ли изобщо не забеляза.

Якуб се взираше в нея — кафявите му очи бяха широко отворени от изумление.

— Нахри?