Империя от злато

18 Али

Али се съпротивляваше срещу железните вериги, които го стягаха и изгаряха китките му.

— Страхливци — изсъска, докато един пират оковаваше краката му. — Двайсет души срещу един и пак толкова се страхувате, че ме спъвате с желязо? Какъв мъж си ти?

Пиратът пристегна втората верига още по-здраво.

— Такъв, който не иска да умре.

Когато другият мъж отстъпи назад, Али видя Нахри. Пиратите ги бяха принудили да се качат на заседналия пясъчен кораб, сваляйки оръжия едва когато „девабадските царски особи“ бяха оковани. Нахри не беше цялата омотана във вериги като него, ала в гърдите му се надигна ярост при вида на окованите й глезени.

— Може би следващия път просто ще ви убия.

— Ето защо ще останеш в това състояние, докато не пристигнем в Девабад.

— Ето го, значи, принца, заради когото изгубихме магията си. — Сахрейнският пират, който бе оповестил ликуващо, че са ги „спечелили“, се приближи към тях, а сандалите му потракваха по дървената палуба. На няколко стъпки зад него вървеше шафитското момиче, с което Али се беше бил. Мъжът се поклони към Нахри. — И разбира се, нашата благословена Бану Нахида. Нека огньовете горят ярко за теб, господарке.

Колкото и скромен да бе произходът на Нахри в Египет, властният поглед, с който измери пирата, бе изцяло нахидски.

— А ти си?

— Твоят спасител! — Пиратът докосна сърцето си. — Казвам се Ал Мудиб.

Али го изгледа изпитателно. Ако се съдеше по набразденото му, обветрено лице, Ал Мудиб трябва да бе поне на век и половина. Брадата му имаше цвета и блясъка на сребро. Беше широкоплещест и пищно облечен в ленена туника без ръкави, украсена с пъстра копринена бродерия, изобразяваща биещи се змии. Мускули като въжета и рани от изгаряния покриваха голите му ръце, около главата му беше увит тюрбан от развяна материя като течно злато.

На кръста му висеше ханджарът на Мунтадир.

Али го изгледа свирепо.

— Това е оръжието на брат ми.

Ал Мудиб сви рамене.

— Съмнявам се, че има особена нужда от него, като се има предвид, че вече е станал на пепел.

— Али — обади се Нахри предупредително, преди Али да успее да изпита здравината на веригите си, а после отново се обърна към пирата. — Наричаш се мой спасител, а си ме приковал към кораба си.

— Предпазна мярка — обясни Мудиб. — Виждаш ли, всички сме малко объркани да те открием в такава задушевна близост със своя похитител.

— Похитител? — повтори Али. — За какво говориш, по дяволите?

— Не сте ли чули? — Очите на Ал Мудиб затанцуваха развеселено. — Новата ни владетелка, нека Бог, извинявам се, Създателят — поправи се той, използвайки дивастийската дума — благослови царуването й, изпрати афшина си из царството с ужасната история. Как вместо да приеме милостта на Маниже, предателският кахтански принц отвлякъл дъщеря й, откраднал печата на Сулейман и избягал при маридските си господари. — Ал Мудиб отправи широка, зъбата усмивка на Нахри. — Майка ти е толкова разстроена. Разпрати предупреждения, че никой няма да си получи магията обратно, докато дъщеря й и мерзкият й похитител не бъдат върнати в Девабад. Но онези, които ги върнат? О, те ще бъдат богато възнаградени.

Какво твърдят, че съм направил? Али усети, че го обзема убийствена ярост. Може би компанията на Собек му беше повлияла. Защото изведнъж мисълта да удави Ал Мудиб на дъното на Нил му се стори ужасно привлекателна.

Задържа си обаче езика зад зъбите, оставяйки Нахри да отговори.

— И вие повярвахте на тази история?

— На част от нея. — Ал Мудиб махна към заседналия кораб.

– Вероятно си забелязала, че сме корабокруширали. Очевидно нещо ни отне магията, а в аяанлийските села, където правим набези, се разказва едно и също, научено от поклонниците, отишли в Девабад за Навастем и изпратени обратно. Освен ако ти нямаш друго обяснение?

— Имам. Майка ми е лъжкиня и убийца, която ни отне магията, уби хиляди и ще ви предаде в робство на ифритите като награда.

Ако разпалените думи на Нахри завариха дръзкия пират неподготвен, то бе само за миг. Той хвърли развеселен поглед към шафитското момиче до себе си.

— Благородници. Какво ти казах? Никаква лоялност към семейството.

Момичето не се усмихна. Имаше по човешки заоблени уши под къдравата червено-черна коса, прибрана на плитки, които падаха до кръста й, завързани с кожени ленти и украсени с раковини и стъклени мъниста. Върху челото и бузата й бяха татуирани мастилено сини триъгълници. Носът й бе разкървавен, рана разсичаше бузата й.

Тя скръсти ръце.

— Това не ми харесва. — За пръв път Али забеляза нещо познато в акцента й. — Би трябвало да ги заведем в Шефала — заяви тя и в сърцето на Али трепна надежда. — Семейството на царицата е там и по всяка вероятност ще ни възнаградят също толкова богато, колкото и девите. Само за седмица можем да сме там и да си измием ръцете от цялата тази история.

— Да — опита се да ги подтикне Али, идваше му да я прегърне. — Точно това би трябвало да сторите. Семейството ми притежава достатъчно злато, за да ви плати какъвто и откуп да поискате.

Обикновено не се хвалеше с богатствата на семейството си, но лично би обсипал тези двамата със злато, ако това щеше да опази Нахри и него в безопасност.

— Достатъчно, за да откупя магията си обратно? — отвърна Ал Мудиб. — Твърдиш, че Маниже лъже? Добре. Вдигни печата върху лицето си, нека отново усетя уменията си и ще си помисля дали да не те отведа в Шефала.

Али се поколеба, тъй като не искаше да разкрие точно колко е безсилен.

— Няма да го направя. Откъде да знам, че като ти върна магията, няма да щракнеш с пръсти и корабът да се озове на път за Девабад. Но ако ни отведеш в Шефала, ти обещавам…

— Обещанията ти вече нямат никаква тежест, Ал Кахтани.

Аз съм моряк и виждам накъде духа вятърът. Семейството ти изгуби този рунд, а нейното се издига. Не искам само злато. Искам отново да плавам по дюните на родните си земи, а за това ще имам нужда от магия, магия, която подозирам, че не си в състояние да ми върнеш.

— Капитане. — Гласът на момичето звучеше предупредително. — Ще са ни нужни месеци, за да стигнем до Девабад без магия. През половината от пътуването ще бъдем в океана заедно с мъж, за когото се говори, че се е съюзил с маридите. Сред екипажа вече се носи шепот…

— Екипажът ще прави каквото му наредя — отсече Ал Мудиб, а веселието се изпари от гласа му. — Също като теб, девабадчанке. От сто години плавам в този океан и никога не съм зърнал и следа от мариди. Не ми казвай, че се страхуваш от някакви аяанлийски приказки, само след няколко сезона по техните брегове.

Девабадчанке. Нищо чудно, че акцентът й му се беше сторил познат. Ала шафит от Девабад? Означаваше ли това, че бе избягала? Али никога не бе срещал шафит, който бе успял да избяга от града, където ги държаха насила.

— Правите грешка — обади се Нахри отново.

— Ще видим. — Ал Мудиб се обърна към шафитското момиче. — Така или иначе, твърде дълго се задържахме тук. Време е да свалим кораба на брега, дори ако трябва да го разглобим на парчета и да ги сглобим отново. Кажи на хората си да действат. — Той махна с палец към Нахри и Али. — И дръж тези двамата под око. Ако принцът започне да нашепва изкусителни предложения с медения си аяанлийски език, чувствай се свободна да го отрежеш.

— А Нахидата?

Ал Мудиб изобщо не изглеждаше разтревожен.

— Грижи се да се храни и внимавай никой от мъжете да не остава насаме с нея. Нямам намерение да заведа на умопобърканите огнепоклонници, които управляват Девабад, една полумъртва от глад, ридаеща във воала си царска особа.

И без да каже нищо повече, той се отдалечи.

Али изруга.

— Пирати. От всички хора, на които можехме да налетим.

Шафитското момиче бе проследило с поглед отдалечаващия се Ал Мудиб и на Али не му убягна облекчението, пробягало по лицето й, когато той си отиде.

— Капитанът ми каза да ти отрежа езика, ако говориш твърде много — напомни му тя.

— Смятам да му отрежа главата, така че може да си говори каквото си иска.

Момичето се обърна, за да го погледне, а по устните й пробяга игрива усмивка.

— Чувала бях, че гезирците имат лют нрав.

Али не се поддаде на провокацията. Виждаше колко лошо я беше ранил и чувстваше вина, въпреки обстоятелствата.

— Съжалявам за лицето ти.

— Искаш да кажеш, че съжаляваш, задето не ме уби.

— Не се биех, за да убивам. — Той вдигна оковите си. — Само че вие ме превъзхождахте числено.

— Вярно е. — По лицето на момичето се изписа любопитство. — В Цитаделата ли ви учат да се биете така?

— Учеха ни. Предполагам, че си я виждала, ако си от Девабад. Кога за последен път си беше у дома?

— Много отдавна. — Очите й помътняха. — Нека ви донеса нещо за ядене. И моля ви, недейте да правите нещо, с което да ни принудите да ви убием. От седмици не сме преживявали нищо толкова вълнуващо.

— Да тероризирате и ограбвате местното аяанлийско население, не е достатъчно забавно?

Момичето докосна заоблените си уши.

— Аз не съм тероризирала никакви аяанлийци, принце. Ал Мудиб не допуска никой от нас, които имаме човешка кръв, да се отдалечи от погледа му. Миналата седмица завърза едно момче за кол на брега и остави прилива да го удави, защото то се опита да избяга от робията си. Да — натърти, когато Али не можа да скрие потреса си. — Така че ми спести моралното си превъзходство.

Тя си тръгна и Али изчака да се отдалечи достатъчно, преди отново да проговори:

— Е, очевидно съм те отвлякъл.

— Естествено. — Гласът на Нахри беше пропит с озлобление. — Дори в лъжите на Дара и Маниже аз съм някоя, която се нуждае да бъде спасена. — Отпусна се тежко на палубата с набраздено от изтощение лице. — Няма да позволя да ме занесат при тях окована. По-скоро ще се хвърля в морето.

— Няма да се стигне дотам — увери я Ал и. Когато лицето на Нахри придоби още по-обречено изражение, той продължи: — Хайде де, къде отиде жената, която някога отключи ключалка без ключ в библиотеката на Девабад, за да се изфука? — Той издрънча с веригите си. — Мислех, че обичаш предизвикателствата?

— Имаш ли някакъв план, или само щури фантазии, които ще свършат с нашата смърт?

— Нещо средно.

Али се опита да огледа обстановката наоколо, без да е прекалено очевидно, че го прави.

Носът на пясъчния кораб стърчеше над скалата, останалата част почиваше върху изпотрошени дървета. Рекичката бе далече под тях, дори ватерлинията бе на цял ръст разстояние. И макар че океанът не беше далече, рекичката не беше достатъчно дълбока, за да отнесе толкова голям съд.

Или поне сега не беше.

— Али… — тихо каза Нахри. — Защо изглеждаш така, сякаш обмисляш нещо ужасно безразсъдно?

Господи, действително прекарваха твърде много време заедно.

— Ще трябва да го направим тази нощ — отвърна Али, също толкова тихо. — Преди да са започнали да го разглобяват. — Той хвърли поглед към килнатия кораб и техните вериги. — Освен това ще ни е нужна помощ.

— Помощ за какво? Ал Кахтани, говори.

Али кимна към искрящия океан.

— За да отплаваме към Шефала.

Нахри погледна към рекичката, а после към океана и върху лицето й се изписа тревога.

— Не. Дори не бива да използваш маридска магия повече. Прекалено е опасно.

Права беше. С предупреждението на Собек и собствените му опасения подобен план му харесваше толкова малко, колкото и на Нахри. Ала перспективата да го предадат на Маниже, окован в желязо, му харесваше още по-малко. А и бяха близо, толкова близо до семейството му. До безопасност и ресурси, каквито нямаше да намерят като пленници на Ал Мудиб и хората му насред океана.

— Имаш ли по-добро предложение? — попита той.

Лицето на Нахри беше придобило мрачно изражение.

— Способен ли си изобщо на нещо подобно?

— Ще боли, няма да лъжа. — „Боли“ беше повече от меко казано. За да отхвърли гулите с маридската си магия, му бе нужна само частица от усилието, което щеше да е необходимо, за да освободи кораба, а болката едва не го бе накарала да изгуби съзнание. — Но може би, ако ти си до мен, бихме могли да повдигнем печата и ти ще попречиш на сърцето ми да се пръсне.

— Нищо от това, което ми казваш, не ме кара да се чувствам по-спокойна.

— Все още чакам да чуя по-добра идея.

Нахри си пое дълбоко дъх, а после въздъхна.

— Добре. Но когато се върне, ще трябва да привлечеш онова момиче на наша страна.

Отговорът й го изненада.

— Аз? Ти си по-убедителната от двама ни.

— Да, но не съм полуголият принц, от когото не беше в състояние да откъсне очи.

Али рязко понечи да прикрие гърдите си — обречен опит, докато беше окован.

— Аз й строших носа.

— Опасността може да бъде привлекателна. — Лицето на Нахри придоби хитро изражение. — Накарай я да говори, когато се върне. Флиртувай. Открий какво искаше да каже с това, че шафитите робували на Ал Мудиб. Долових гняв, може да се възползваме от него.

Али се опита да потисне надигащата се в него паника. Да рискува живота си, като използва маридска магия, за да предизвика бунт сред пиратите, беше едно. Да флиртува — съвсем друго.

— Не знам дали мога да го направя.

Раздразнение изопна лицето на Нахри.

— Опитай. Пробвай да бъдеш страшно сериозен и да се впуснеш в речи за справедливост и разни такива. Прави те неустоим. — Нахри се изпъна. — Тя се връща.

Хвърлен в смут, Али мълчеше, когато шафитското момиче се върна, носейки очукана тенекиена купа, керамична манерка и мрежа, пълна със ситни, яркожълти плодове, приличащи на малки ябълки.

— Храна за царските ни пленници — оповести тя, поднасяйки купата на Нахри.

Нахри я погледна с гладно съжаление.

— Това месо ли е?

Момичето сви рамене.

— Вероятно костенурка. Не задавам въпроси. Просто ям. Тук не сме разни изискани особи.

Нахри поклати глава.

— Не мога да ям това. Аз съм дева. Не ям месо.

— Е, ако искаш да преживяваш с плодове, твоя си работа. — Момичето хвърли шепа плодове и манерката в скута й. — Пий. — Тя предложи купата на Али. — Ами ти?

Коремът на Али изкъркори, но той отказа от солидарност.

— Плодовете са достатъчни, благодаря. — Той преглътна нервно. — Мога ли да те попитам за името ти?

В медно-кафявите очи на момичето припламна изненада.

— Физа.

Когато Али не каза нищо друго, Нахри му хвърли манерката по-силно, отколкото беше необходимо, и се обърна към Физа.

— Раната на лицето ти трябва да бъде почистена. А и изглежда дълбока. Сигурно няма да й се отразят зле един-два шева.

Физа изсумтя.

— Видях онази твоя торба, Нахидо, и половината инструменти в нея могат да ми прережат гърлото. Предпочитам да ми остане белег.

Беше облечена простичко с дълго парче лен, увито около тялото й; Али видя корема й, когато тя понечи да си тръгне. Изглеждаше силна, но тъничка. Гладна.

— Остани — покани я и кимна към купата. — Изяж го бързо и никой няма да разбере, че не сме били ние.

Физа го стрелна с предпазлив поглед.

— Не се нуждая от милостта на някой, чиито дни са преброени.

Флиртуването вървеше добре. Али си заблъска ума, мъчейки се да измисли какво да каже.

Постъпи така, както би постъпил Диру. Повиквайки целия си кураж на помощ, той се усмихна толкова широко, колкото можа, опитвайки се да бъде очарователен, поне доколкото се бе научил от брат си.

— Тогава ти прояви милост към мен. Този мъж, чиито дни са преброени, не би отказал малко компания.

В очите й припламнаха развеселени искри.

— Толкова си очевиден, принце.

— Отчаян съм. И не е нужно да ме наричаш „принце“. „Ализейд“ е съвсем добре.

Физа присви очи, а после се отпусна леко, като морска птица, върху една строшена дъска.

— Е, добре. — Поднесе купата към устата си и засърба супата на големи глътки. — Поне ми дай някоя интересна история, която да отнеса на другарите си. Бича наистина ли се върна? Хората говорят, че лети на гърба на шеду и че е разделил Гозан като пророка Муса.

Али не пропусна да забележи, че Нахри потръпна. Ненавиждайки онова, което знаеше, че трябва да направи, изсумтя презрително.

— Той е обречен. Двамата с Маниже победиха с помощта на измама и изобщо не са всемогъщите властелини, от които капитанът ти толкова се страхува.

— Тогава защо вие бягате от него? — Физа се засмя. — Да не са ви хванали заедно в леглото? — подкачи ги, махвайки с глава към Нахри. — Защото, нека ти кажа, че има куп пикантни добавки към историята, която Маниже е съчинила за това как си откраднал дъщеря й.

— Естествено, че не — избъбри Али. — Тя е омъжена за брат ми.

— Че какво значение има? — Физа отпи нова глътка супа. — Когато бях малка, хората разправяха, че всички благородници в Девабад си изневеряват и спят с когото си поискат.

— Не всички. — Али се опита да насочи разговора в по-полезна посока. — Е… кога мислиш, че ще започнете да разглобявате кораба?

— Защо? — попита Физа, отворила широко очи с престорена невинност. — Да не би да планирате нещо?

— Би ли проявила интерес, ако е така?

Зад рамото на Физа Нахри разпери ръце, видимо подразнена.

Али смени тактиката и опита с откровеност.

— Помогни ни — примоли се той. — Моля те. Знаеш, че капитанът ви постъпва като глупак. Отведи ни в Шефала и семейството ми ще те обсипе с достатъчно злато, за да избягаш от всичко това.

— Отне по-малко време, отколкото очаквах. — Физа остави купата, при което остатъкът от супата се плисна. — Няма да има никакво бягство, Ализейд. Избий си го от главата. Превъзхождаме ви числено, гората е прекалено рядка, за да се скриете, а аз определено няма да ви помогна.

— Нямам намерение да бягам. Единственото, за което те моля, е да се погрижиш корпусът да остане невредим до следващия прилив и всички, на които имаш доверие, да бъдат на борда.

— До следващия прилив? — повтори тя. — Ако си въобразяваш, че корабът ще отплава, когато водата се вдигне, позволи ми да сложа край на подобни фантазии. Реката едва стига до средата на скалата.

— Тази нощ ще стигне по-високо.

— Намекът, че можеш да накараш морето да се надигне, не ме изпълва с желание да ти се доверя. Откъде знаеш, че няма да докладвам всичко това на Ал Мудиб, да гледам как ти отрязва езика, а после собственоръчно да разглобя корпуса?

— Защото знаеш, че не греши — намеси се Нахри, поемайки нещата в свои ръце. — Хайде де, един разговор с капитана ви и аз съм готова за бунт. Ти си добър воин, изглеждаш умна. Защо му служиш?

Физа хвърли бърз поглед през рамо, а после с едно бързо, дискретно движение вдигна плитките си нагоре и смъкна яката си.

По югуларната й вена минаваше нещо, което приличаше на мътносива татуировка на змия.

— Желязна сплав — обясня тя шепнешком. — Ал Мудиб е, беше, метален маг. С магия вкарва течен метал под кожата ни, който потиска магията ни и не може да бъде изваден, без да ни убие.

Нахри пребледня.

— Направил го е с всички шафити тук?

Физа кимна и оправи яката си.

— Десет години робия, след което те оставя да си вървиш с достатъчно сребро, за да започнеш нов живот. Боли, но вярвай ми, когато ти казвам, че това далеч не е най-ужасната съдба за един шафит. Остават ми още пет години — добави тя по-яростно. — А вие ме молите да захвърля всичко това и да рискувам живота си заради двама чистокръвни.

Али не знаеше какво да отговори. Всеки път, когато си помислеше, че е чул най-страшното от нещата, на които биваха подлагани шафитите, се натъкваше на нещо още по-ужасно.

Нахри обаче стана още по-решителна.

— Аз ще го извадя от тялото ти. Аз съм хирург, нахидска лечителка. Когато си възвърна магията, ще извадя това отвратително нещо от теб и от всеки друг, който дойде с нас.

— И защо да вярвам на някаква си дева в изгнание? Събратята ти не се славят с доброто си отношение към нас.

— Може би защото не поробвам шафити с отровни метални стружки! — изсъска Нахри. — Или предпочиташ да прекараш шест месеца, пътувайки към военна зона? Майка ми по всяка вероятност ще избие всички ви, особено ако не иска нещата, които сте научили от нас, да се разчуят. А дори да не ви убие, ти все още ще принадлежиш на Ал Мудиб.

— Или пък можеш да получиш свободата си само след една нощ — добави Али. — Можеш да получиш богатство след една седмица. Ако магията се завърне, Нахри ще извади метала от врата ти. Ако се провалим и магията никога не се завърне, можеш да вземеш златото и кораба и да заживееш в света на човеците.

— Или да получа нож в корема, когато ни хванат да бездействаме на един заседнал кораб, който не отива никъде. Защото, както казах, приливът не…

Али накара супата в чинията да се издигне високо във въздуха.

Движението бе мъничко и бързо, нищо, което да бъде забелязано от някой друг, освен тях, но Физа се дръпна рязко назад, а очите й се разшириха.

— Мога да го направя. И ще го сторя. — Али понижи глас. — Физа, ти си от Девабад, онова, което сполетя дома ни, е лошо. Ако ни върнете на Маниже, ако тя се сдобие с печата на Сулейман, това ще е краят. — Той я погледна настойчиво. — Моля те. Ако все още имаш близки там…

— Физа! — Шафитското момиче застина. Али вдигна поглед и видя един от пиратите да се мръщи насреща им, приклекнал до нанизан на шиш бут, който се въртеше над нисък огън. — Ал Мудиб не те храни, за да развратничиш. Върви да донесеш още дърва за огъня.

Очите на Физа припламнаха. Али видя как погледът й се стрелна първо към групичката лентяйстващи мъже, а после към шафитските прислужници, които търкаха тенджери и плетяха въжета. След това погледна към океана и изражението й се промени.

Изведнъж отметна глава назад и се разсмя.

— Можеш ли да ме виниш? — Без предупреждение тя се отпусна върху Али, обкрачвайки кръста му. — Никога досега не съм виждала истински принц.

Притисна се към него и прокара пръсти по гърдите му.

Али подскочи, когато пръстите й се спуснаха по-ниско.

— Хей, чакай…

Тънък метален предмет се плъзна под колана му.

— Би трябвало да е всичко, от което се нуждаете, ако наистина сте толкова ловки, за колкото се имате — прошепна Физа в ухото му и дъхът й опари врата му. Засмя се отново, този път по-силно, и го плесна по бузата. — Може би ще се върна за теб след полунощ, красавецо. Казват, че си докоснат от маридите. Ще ми е интересно да видя какво ще донесе приливът.

В следващия миг вече я нямаше, плъзна се от скута му и отиде да се погрижи за мъжа, който я беше повикал.

Оставяйки Нахри да се взира в него — черните й очи бяха по-непроницаеми от всякога.

— Нали ти казах. Сериозният, задушевен подход.

Умиращ от срам, Али си нямаше доверие да проговори. В главата му се появи неканената мисъл, че може би нямаше да има нищо против подобно изживяване с една друга жена на мястото на Физа.

Вземи се в ръце.

— Надявам се, че не си забравила как да се справиш с една ключалка.

— Какво?

Али се размърда, мъчейки се да разгледа онова, което Физа му беше дала.

— Намерихме си съучастник.

Нощта се спусна бързо над брега. Океанът сияеше на светлината на ярката луна. Беше омагьосваща гледка — искрящите вълни се издигаха и спускаха, разбивайки се на блестящи пръски — и Али усети, че му е трудно да откъсне поглед, че дишаше в ритъм с морето.

— Приливът идва — промълви той.

— Знам. Мислех, че досега би трябвало да имаш гостенка. — Нахри подсмръкна с престорена превзетост, падането на нощта бе съпроводено от появата на един от стражите на Ал Мудиб. — Онази шафитска жена определено звучеше така, сякаш има планове за теб.

И аз така си мислех. От мястото си на палубата Али бе гледал как пиратите се приготвят да нощуват, разпъвайки палатки около един слаб огън. По-рано Физа демонстративно се бе скарала с друг шафитски работник за това кой е най-добрият начин да разглобят кораба, настоявайки да започне с една каюта и да я използва, за да направи нещо като релси, по които да плъзгат парчетата по склона, преди да се заловят с корпуса.

Дали обаче бе успяла да убеди другарите си да се разбунтуват, Али нямаше представа и това го тревожеше. Беше му дала метален шип, с чиято помощ Нахри вече бе отключила незабелязано оковите си, ала беше невъзможно да стори същото с половин дузината вериги, с които пиратите бяха завързали него. Междувременно мнозина от екипажа си бяха намерили причина да се отбият, зяпайки ги и подхвърляйки забележки за окованите царски особи от Девабад, които бяха толкова груби, че Али трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не призове морето още тогава и да ги удави.

Затвори очи. Усещаше, че рекичката бе придошла от прилива, ала водата все още не беше достатъчна, за да отнесе кораба от скалата. Тревога бушуваше в него. Само веднъж бе използвал толкова могъща маридска магия — когато й се бе отдал на брега в Девабад. Сега? С печата на Сулейман в сърцето си?

До ушите му достигнаха звуците на пиянско, изключително фалшиво пеене и той се изпъна, зърнал една фигура да се задава с клатушкане, стиснала бутилка в ръката си.

— Това Физа ли е? — попита, посървайки.

Не така се бе надявал да се появи тяхната съучастница.

Физа се качи на кораба, блъскайки се тежко в парапета.

— Все още не сте мъртви! — възкликна вместо поздрав, кискайки се, докато прекосяваше палубата.

Стражът на Ал Мудиб застана между тях.

— Пияна си, мръснокръвнице. Върви да спиш.

Физа се нацупи и като отпи от бутилката, махна към Али.

— О, не. Ние имахме уговорка.

Стражът я стисна за ръката.

— Изобщо не ме е грижа дали ще си тръгнеш сама, или ще трябва да те изхвърля. — В гласа му се прокраднаха по-гадни нотки. — Освен това на нас ни отказа до един. Защо пък крокодилът да се почерпи?

Физа се усмихна сладко-сладко.

— Имаш право. Ти също трябва да се почерпиш.

Тя разби винената бутилка в устата му.

Преди стражът да успее да извика, Нахри, захвърлила оковите си, се хвърли върху коленете му. Той се препъна и се строполи тежко на земята, притиснат от двете жени. А после Физа го удари още веднъж с бутилката и той изгуби съзнание.

— Винаги е бил задник — измърмори и приседна на пети. Бръкна под робата, която носеше, и извади пистолета на Ал Мудиб, зулфикара на Али и медицинската торба на Нахри. — Ето — каза, пускайки ги на земята. — Подаръци за всички.

Али зяпна.

— Как…

Една от палатките избухна в пламъци.

С викове на изненада, малцината, които бяха будни, скочиха на крака и се втурнаха към нея. А после пламна още една палатка. И трета, и четвърта, необуздани пламъци се издигнаха високо в нощта, огрявайки половин дузината фигури, които тичаха към кораба.

— Насам, насам — извика Физа, махайки на останалите шафити от екипажа, а после се обърна рязко към Али и Нахри, които бяха замръзнали от шок. — Хайде, чистокръвни, бъдете полезни поне веднъж в разглезения си живот!

Метежниците на Физа вече режеха въжетата и ритаха настрани талпите, които задържаха кораба в леглото му от строшени дървета.

Нахри изруга, но се втурна към Али.

— Никакво чувство за дискретност. — Звучеше скандализирана, докато се бореше с ключалките на оковите му. — За бога, можехме поне да се опитаме да се измъкнем незабелязано.

Изтрещя изстрел и двамата подскочиха, а Нахри едва не го убоде с шипа. Ругаейки, тя се справи с последната ключалка и помогна на Али да размотае веригите.

Отново се разнесе изстрел, този път от обратната посока, и се заби в мачтата на пясъчния кораб, запращайки трески навсякъде.

— Няма ли да побързате, вие двамата? — изкрещя Физа, докато се скриваше зад един варел, откъдето отвърна на стрелбата.

Али се изправи и изрита настрани последните вериги. Хората на Ал Мудиб се приближаваха, куршуми и стрели от арбалет свистяха във въздуха, така че нямаше време да се отдава на по-раншните си съмнения. Вместо това вдигна ръце, приковал поглед в развълнуваната водна маса. Тя цяла нощ подръпваше съзнанието му. Спомняйки си колко бе трудно да накара много по-малкия Нил да му се подчини, когато го повика, този път той го направи твърдо.

ЕЛА.

Океанът, оказа се, бе много по-нетърпелив да играе.

Над крясъците на пиратите и пращенето на горящите палатки шумът на вълните, разбиващи се в брега, внезапно се промени. Разнесе се шепот, който бързо се усили до рев, докато водата поглъщаше джунглата отвъд рекичката, поваляйки дърветата. Нищо от това не се виждаше… все още. Разрушението можеше само да бъде чуто, шумът ставаше все по-силен и по-силен.

А после от огрявания от звездите мрак, където допреди малко имаше само една криволичеща крайбрежна рекичка, връхлетя огромна вълна, която би могла да помете дори стените на Девабад.

Беше невероятна гледка или поне щеше да бъде, ако усещането от призоваването й не бе като да разкъсат сърцето му на две.

— Господ да ми е на помощ… — Физа скочи в средата на палубата, крещейки на шафитите, които я бяха последвали: — Всички да се държат!

Нахри сграбчи Али. Винаги подготвена, тя вече се беше завързала за мачтата. Положи едната си ръка върху сърцето, а другата — на рамото му, за да го подкрепи.

— До теб съм, приятелю — увери го тя. — Вдигни печата.

Ала той вече се вдигаше, също като предишния път, пръстенът в сърцето му реагира повече на докосването на Нахри, отколкото на която и да било команда, която Али би могъл да му даде. Тя изпрати прилив на хладно облекчение през тялото му и болката в миг отслабна.

Тъкмо навреме, защото придошлата река се сгромоляса над скалата и заприижда към кораба на хищни, разпенени вълни.

Сякаш беше самото море, Али вкуси дървения корпус и тухлите на стената. Корабът се разлюля като играчка върху издигащата се вълна.

Поредният изстрел рикошира от носа, Ал Мудиб все още бе някъде там.

Би трябвало да го удавиш. Би трябвало да ги удавиш всичките. Ал Мудиб и главорезите му бяха убийци и крадци, безполезна сган, които тероризираха аяанлийските селяни и принуждаваха шафити като Физа да им робуват. Заслужаваха да умрат. И щеше да е толкова лесно. Едно движение на ръката му и те щяха да изчезнат, погълнати от водата.

Вълни връхлитаха кораба и Али се подхлъзна и падна, запокитен надалече по палубата. Блъсна се в насрещните перила и болката се завърна в гърдите му, нажежена до бяло, раздираща сърцето му.

УДАВИ ГИ. Али се вкопчи в перилата и се изправи с усилие. В отчаянието си да потисне убийствените мисли, които бушуваха в главата му, той се хвърли да овладее маридската магия.

Морето — нареди, притискайки юмрук към агонията в гърдите си. — Отведи ни в морето.

Корабът се хвърли напред като освободена стрела. Новият му екипаж изкрещя уплашено, ругаейки и молейки се.

— Али!

Нахри се приближи с препъване до него, протягайки ръка, докато пред очите му се спускаше сива мъгла. Ръцете й опариха кожата му и той се дръпна рязко, корабът последва движението му, поваляйки още дървета.

— Добре съм.

И колкото и да беше странно, действително беше така. Болката беше раздираща, ала изведнъж стана далечна, сякаш се случваше на някой друг. Пристъпи напред, гледайки с удивление как се носят към океана. Краката му сякаш бяха надарени със своя собствена воля, задържайки го изправен, докато корабът се накланяше в завоите на необуздания придошъл поток.

Погълни го. Али се усмихна с дива наслада, докато водата връхлиташе брега, за да го погълне. Кръв изпълни устата му, процеждайки се от устните му, докато магията във вените му кипеше и бушуваше, разбивайки се в коравото, чуждо натрапничество в гърдите му.

Корабът изхвърча от гората, преминавайки през тесния залив. И тогава… Али въздъхна от удоволствие, вкусил солта на океана, когато той погълна сладководните води на реката. Вода заля кожата му като прегръдка за добре дошъл, пръските й се заровиха в косата му и се плъзнаха по гърлото му като любовна милувка.

Ала защо беше тук горе, в тази поклащаща се играчка от мъртви дървета и лепкав катран, когато океанът беше толкова близо?

Ела. Този път заповедта не беше негова. Като насън, Али се обърна и посегна към дървените перила, които го разделяха от водата.

— Али, какво правиш?

Смътно си даде сметка, че някой изрича името му. Нахри, каза му част от ума му.

Дева, заяви обвинително друга. Мирисът на огнената им същност тегнеше кисела в морския въздух. Бяха навсякъде, заобикаляха го на място, където изобщо не би трябвало да бъде.

Ами остави ги. Хвърли се в морето и се присъедини към нас. Той преметна крак над перилата.

— Али, не! — Девата, на име Нахри, се хвърли отгоре му, сграбчвайки го през гърдите. — Физа, помогни ми!

Али се мъчеше да се отскубне.

— Не ме докосвай — изсъска, а думите се изляха в низ от чуждоезични срички.

— Какво не е наред с него? — изкрещя друга дева. — Какво не е наред с очите му?

— Али, моля те. — Първата дева го умоляваше, мъчеше се да отскубне ръцете му от перилата. — Пусни я. Пусни маридската магия!

Успяха да го издърпат само на няколко крачки, преди Али да се отърси от тях. Глупави смъртни, какво знаеха те? Защо да остава тук, когато кипящата, бушуващата вода го зовеше толкова силно? Кръвта му копнееше до болка за нея, той копнееше до болка за нея.

Смътно си даде сметка, че девата отново тича към него, стиснала гребло в ръката си.

— Али, наистина съжалявам — каза тя, заставайки между него и океана.

Вдигна греблото…

… и го стовари върху главата му.