Империя от злато

5 Али

Още от съвсем малък, Ализейд ал Кахтани бе благословен с причудливото умение да се събужда незабавно.

Беше умение, което смущаваше другите: бавачки в харема, които ходеха на пръсти из стаята, когато малкият принц, който допреди миг бе похърквал леко, изведнъж се обадеше, поздравявайки ги жизнерадостно; или пък сестра му Зейнаб, която хукваше с писъци при майка им, когато той отвореше очи, надавайки рев като каркадан. Уаджид бе много доволен, че Али спи толкова леко, заявявайки, че неговото протеже си отдъхва като истински воин — постоянно нащрек. И действително Али лично се бе убедил колко полезно бе това умение, спасило живота му на няколко пъти по време на изгнанието му в Ам Безира, когато наемни убийци се бяха опитали да се доберат до него през него.

Сега обаче това не беше никаква благословия. Защото, когато най-сетне отвори очи, Али не разполагаше дори с миг на блажено неведение за смъртта на брат си.

Лежеше по гръб, а над главата му имаше нисък, непознат таван. В стаята очевидно имаше прозорец, защото няколко слънчеви лъча прорязваха топлия въздух, огрявайки прашинките, които танцуваха, проблясвайки за миг, преди да угаснат. Ухание на прясно набрани билки, ритмично почукване, тропот на копита и далечни разговори красноречиво говореха, че вече не се намира на необитавания бряг на Нил. Беше му студено и трепереше под тънко одеяло, сякаш имаше треска, а тялото го болеше, изнемощяло по начин, който би трябвало да го притесни.

Не това го притесни обаче. Далеч по-смущаващ бе фактът, че изобщо се беше събудил.

Бързо ли беше, ахи? Или отне толкова дълго, колкото всички казват? Гореше ли? Афшинът намери ли те, нарани ли те още повече? Али знаеше, че не тези въпроси би трябвало да задава. Знаеше според вярата, която бе проповядвал цял живот, че брат му е намерил покой, че е мъченик в Рая.

Ала благочестивите думи, които би казал на някой друг на неговото място, бяха като пепел в устата му. Мунтадир не трябваше да е в Рая. Трябваше да е жив и широко усмихнат, и да върши нещо леко скандално. Не да рухва върху гърдите на Али, поемайки си рязко въздух, докато посреща удара със зулфикар, предназначен за малкия му брат. Не да докосва Али с облени в кръв ръце, неспособен да скрие болката и страха си, докато му нарежда да бяга.

Всичко е наред, Зейди. Между нас всичко е наред. Всички онези месеци на глупава вражда, седмици и дни, които Али никога нямаше да си върне. Защо просто не бяха седнали и не бяха обсъдили политическите си възгледи, обидата, която и двамата таяха в себе си? Дали някога изобщо бе показал на Мунтадир колко много го обича и му се възхищава… колко отчаяно бе искал да сложи край на отчуждението между тях?

А сега никога нямаше да е в състояние да го направи. Никога вече нямаше да е в състояние да говори с никой от братята си. Нито с Мунтадир, който, ако отровата на зулфикара не го бе довършила преди това, със сигурност бе измъчван от афшина в последните си мигове. Нито с мъжете, заедно с които бе израснал в Царската стража и чиито трупове сега се носеха във водите на девабадското езеро. Нито с Лубейд, първия му приятел в Ам Гезира, който му бе спасил живота и бе напуснал мирния си дом само за да бъде убит от ифритите. Дали Али някога му беше благодарил както трябва? Беше ли го накарал да седне и да престане за малко с постоянните си шеги, за да може да му каже колко много означава приятелството им за него?

Али си пое голяма, накъсана глътка въздух, ала очите му бяха сухи. Не беше сигурен, че е в състояние да заплаче. Не искаше да плаче.

Искаше да крещи.

Да крещи ли, крещи, докато ужасяващата, смазващата тежест в гърдите му изчезнеше. Сега разбираше скръбта, която караше хората да си скубят косите, да раздират кожата си, да забиват нокти в пръстта. Повече, отколкото искаше да крещи, Али искаше да не бъде жив. Беше себично, беше в разрез с вярата му, но ако имаше нож в ръката си, не бе сигурен дали би успял да си попречи да изреже болката от сърцето си.

Стегни се. Ти си гезирец, вярваш във Всевишния.

Стани.

Все още разтреперан и трескав, Али седна с усилие, преглъщайки стона на болка, когато всеки мускул в тялото му възнегодува. Стисна коленете си, докато пред очите му избиваха черни петна, а после докосна тялото си, шокиран от това колко немощен се чувства. Съсипаната му дишдаша я нямаше, заменена от мек памучен шал, увит около раменете му, и препаска на кръста, завързана доста набързо около хълбоците му. Разтърка очи, опитвайки се да проясни зрението си.

Първото, което видя, бе Нахри, лежаща в безсъзнание на пода.

Обзет от тревога, той се хвърли към нея. Направи го прекалено бързо и за малко отново да изгуби съзнание, докато се строполяваше на лакти до главата й. Отблизо ясно видя повдигането и спускането на гърдите й. Тя измърмори нещо насън и се сви на топка.

Спи. Просто спи. Заповяда си да се отпусне. Така не помагаше на никого от тях. Отново седна и си пое дълбоко дъх, затваряйки очи, докато престана да му се вие свят.

По-добре. Като за начало — къде бяха? Последното, което си спомняше, бе усещането, че е на път да умре в една полуразрушена джамия, гледаща към Нил. Сега като че ли се намираха в нещо като склад, крайно разхвърлян и претъпкан със счупени кошници и сушащи се билки.

Нахри трябва да ни е довела тук. Отново погледна към нея. Царските й одежди бяха заменени с износена черна рокля, която й беше голяма, а шалът, увит около главата й, беше безсилен да овладее косата й и къдриците й образуваха абаносово черен ореол. Тялото й бе нашарено от няколко лъча прашна светлина, които подчертаваха извивката на хълбока й и деликатната кожа от вътрешната страна на китката й.

Сърцето му прескочи един удар и Али бе достатъчно искрен със себе си, за да си признае, че в тялото му бушуваше не само скръб. Умната, упорита Нахри, която незнайно как го бе опазила жив и ги бе довела от реката до това място, каквото и да бе то. Отново му беше спасила живота, още един дълг в неговата сметка, която, знаеше Али, тя никога не забравяше. Изглеждаше красива, чертите й бяха изгладени от съня в спокойно изражение, каквото не бе виждал никога преди.

Думите на Мунтадир от арената изникнаха в ума му. Абба ще те направи емир, ще ти даде Нахри. Всички неща, които се преструваш, че не искаш.

Ето че сега те наистина бяха негови, строго погледнато. И му бяха стрували единствено всичко останало, което обичаше.

Али се олюля. Не го прави. Не сега. Веднъж вече се бе наложило да се овладее.

Ала преди да наведе поглед, забеляза нещо друго. Драскотини по кожата на Нахри. Нищо сериозно, просто малки порязвания, каквито можеше да се очакват, ако бяха паднали в реката и се бе наложило да изпълзят през храсталаците на брега.

Само че Нахри не би трябвало да има драскотини. Би трябвало да се изцели.

Печатът на Сулейман. Магията ни. Спомените отново го връхлетяха и той начаса посегна към гърдите си. Изпепеляващата, раздиращата болка, която го беше повалила на колене, когато се озоваха в Египет, беше изчезнала. Сега Али не усещаше нищо.

Не може да бъде. Опита да се съсредоточи и като затвори очи, потърси някакво ново усещане. Ако обаче имаше някаква връзка, която би трябвало да подръпне, за да вдигне печата на Сулейман, той не можеше да я открие. Щракна с пръсти, мъчейки се да измагьоса пламък. Това бе най-простичката магия, която знаеше, нещо, което правеше от дете.

Нищо.

Али се вледени.

— Гори — прошепна на гезирски и отново щракна с пръсти. — Гори — опита на нтарийски, а после и на джинистански, вдигайки другата си ръка.

Нищо. Нито помен от топлина, нито следа от дим.

Зулфикарът ми, оръжията ми. Огледа се трескаво наоколо и зърна дръжката на меча си да се подава от купчина мръсни дрехи. Скочи на крака и прекоси стаята с препъване, посягайки към зулфикара, сякаш бе отдавна изгубен приятел. Пръстите му се сключиха около дръжката и той отчаяно се опита да изтръгне пламъци от острието, което бе посветил живота си да овладее… острието, свързано така тясно с неговата идентичност.

Оръжието остана студено в ръката му, медната му повърхност беше мътна на слабата светлина. Не само магията на Нахри я нямаше.

Неговата също си беше отишла.

Не е възможно. Али бе виждал баща си да използва магия, докато обезсилваше тази на другите с помощта на печата. Това бе част от легендата на пръстена — той превръщаше носителя си в най-могъщия в стаята.

Заля го паника. Дали това беше нормална част от преминаването на печата у нов носител, или бяха сбъркали някъде? Да не би да имаше някакво заклинание, жест, нещо, което Али би трябвало да знае?

Мунтадир щеше да знае. Мунтадир щеше да знае какво да направи с печата, ако ти не беше станал причина за смъртта му със същото това оръжие.

Али изпусна зулфикара. Отстъпи назад, препъвайки се в одеялото, което беше захвърлил. Крехката фасада на самоконтрол, която бе успял да изгради, му се изплъзваше.

Ти трябваше да го защитаваш. Ти трябваше да задържиш афшина, ти трябваше да загинеш от неговата ръка. Какъв брат бе, какъв мъж бе, та се криеше в някаква стая на другия край на света, безкрайно далече от палата, в който баща му и брат му бяха загинали, а съплеменниците и приятелите му — избити? Където сестра му — сестра му — бе уловена като в капан в един завладян град, заобиколена от врагове?

Нахри измърмори в съня си и Али подскочи.

Провали се пред нея. Провали се пред всички тях. Сега Нахри можеше да е в Девабад, с престола и целия свят в краката си.

Трябва да се махна от тук. Изведнъж го обзе неудържимо желание да излезе от тази клаустрофобична малка стая. Да изпълни дробовете си със свеж въздух и да постави разстояние между себе си, Нахри и ужасните кървави спомени. Прекоси стаята, отвори вратата и прекрачи прага. Посрещна го гледката на претъпкани рафтове и мирис на сусамово масло…

А после се блъсна право в дребничък старец. Мъжът извика сепнато и отстъпи назад, при което едва не преобърна калаен поднос с грижливо подредени прахчета.

— Съжалявам — побърза да каже Али на джинистански, преди да успее да помисли. — Не исках да… о, господи, ти си човек.

— О! — Мъжът свали ножа, оставяйки го до билките, които режеше. — Извинявай — каза на арабски. — Не мисля, че те разбрах. Но все още си тук… и буден. Нахри толкова ще се зарадва! — Рошавите му вежди се свъсиха. — Все забравям, че съществуваш. — Той поклати глава. Изглеждаше учудващо спокоен, докато изричаше такива смущаващи думи. — Но къде ми е възпитанието! Мир на теб!

Али побърза да затвори вратата, за да не събуди Нахри, и се взря в мъжа с неприкрито учудване. И сам не бе сигурен какво го караше да изпъква така; та нали бе срещал предостатъчно шафити със заоблени уши, кожа с убит, землист цвят и топли кафяви очи, като мъжа насреща му. Ала у него имаше нещо твърде истинско и твърде солидно, твърде… вкоренено. Сякаш Али бе пристъпил в сън или пък завеса, за която дори не си бе давал сметка, внезапно бе дръпната настрани.

— Аз, ъ… мир и на теб! — заекна той в отговор.

Мъжът плъзна поглед по лицето му.

— Сякаш колкото повече те гледам, толкова по-трудно става. Колко необикновено. — Той се намръщи. — Това на бузата ти татуировка ли е?

Ръката на Али се вдигна рязко, за да скрие знака на Сулейман. Нямаше представа как да общува с този мъж… въпреки дълбокия си интерес към света на човеците, никога не си бе представял, че един ден ще говори с човешко същество. Та той изобщо не би трябвало да е в състояние да го види.

Какво, в името на Всевишния, стана с магията?

— Родилен белег — успя да отговори с леко изтънял глас. — Напълно естествен. От раждането ми.

— А — удиви се мъжът. — Е, какво ще кажеш за малко чай? Сигурно си гладен. — Той му даде знак да го последва навътре в магазина. — Между другото, аз съм Якуб.

Якуб. Али си спомни разказите на Нахри за човешкия й живот. Значи, наистина се намираха в Кайро… при стареца, който някога е бил единственият й приятел.

Али преглътна, мъчейки се да се ориентира.

— Ти си приятелят на Нахри. Аптекарят, с когото е работила. — Той наведе поглед към дребничкия мъж, чиято глава едва му стигаше до гърдите. — Тя винаги говори много топло за теб.

Якуб се изчерви.

— Много мило от нейна страна. Ала умът ми явно отслабва с годините. Не си спомням да е споменавала името ти.

Али се поколеба, разкъсван между възпитанието и предпазливостта — последния път, когато един не-джин го бе попитал за името му, нещата не се бяха развили добре.

— Али — отвърна кратко.

— Али? Значи, си мюсюлманин?

Човешката дума, свещена дума, която хората му рядко изричаха на глас, още повече разбуни емоциите му.

— Да — отвърна дрезгаво.

— А царството ти? — дръзна да го попита Якуб. — Арабският ти… никога досега не съм чувал подобен акцент. Откъде е семейството ти?

Али се помъчи да намери отговор, опитвайки се да скалъпи нещата, които знаеше за човешкия свят, и да ги напасне към джинската си география.

— Царството на сабеите[3]. — Когато Якуб придоби още по-озадачено изражение, опита отново: — Йемен.

— Йемен. — Старецът присви устни. — Йемен и Афганистан — промърмори той под носа си. — Разбира се, най-естествените съседи.

Само че въпросите за семейството на Али бяха накарали мрака да го залее отново, отчаяние запълзя в него, както увивно растение, което не можеше да бъде спряно. Ако останеше тук и се опиташе да води любезен разговор с този любопитен човек, щеше да допусне грешка и да опровергае каквато и история да беше измислила Нахри. Изведнъж стените на аптеката сякаш го притиснаха. Нуждаеше се от въздух, от небето. Да остане сам.

— Навън ли води? — попита, вдигайки разтреперан пръст към една врата в другия край на магазина.

— Да, само че ти от дни си на легло. Не съм сигурен дали би трябвало да се разхождаш.

Али вече прекосяваше аптеката.

— Добре съм.

— Почакай! — извика Якуб. — Какво да кажа на Нахри, ако се събуди, преди да си се върнал?

Али се поколеба с ръка на вратата. Забрави ставащото с печата на Сулейман и магията, каквото и да беше то; трудно бе да не почувства, че най-доброто, което би могъл да стори за Нахри, бе никога да не се върне. Че ако наистина го беше грижа за нея — ако я обичаше, както го беше обвинил Мунтадир, — щеше да си тръгне и да я остави да се върне в света на човеците, който никога не бе престанал да й липсва, без да е принудена да се тревожи за безполезния принц на джиновете, когото постоянно трябваше да спасява.

Али отвори вратата.

— Кажи й, че съжалявам.

Али беше прекарал целия си живот, мечтаейки за света на човеците. Четеше ненаситно разкази за техните паметници и пазари, представяйки си как отива в свещения град Мека, как броди из пристанища, пълни с кораби, които прекосяваха океани. Как разглежда пазари, изобилстващи от нови храни и изобретения, които все още не бяха стигнали до Девабад. И библиотеките… о, библиотеките.

Никоя от тези фантазии не бе включвала възможността да бъде прегазен от каруца.

Отскочи от пътя на магарето и каруцаря, а после се наведе, за да избегне планината от захарна тръстика, натрупана отзад, при което се блъсна в забулена жена, която носеше кошница, пълна с ярко лилави патладжани.

— Прощавайте! — побърза да каже, ала жената вече го подминаваше, сякаш той беше някакъв невидим дразнител.

Двама бъбрещи си мъже в духовнически одежди се разделиха като човешка вълна, когато стигнаха до него, без дори за миг да прекъснат разговора си, а после Али едва не бе съборен на земята от мъж, крепящ огромна табла с хляб върху главата си.

Али се дръпна настрани, като се препъваше. Беше прекалено ярко, прекалено претъпкано. Накъдето и да погледнеше, виждаше небе, по-ярко, по-слънчево синьо, отколкото когато и да било в Девабад. Постройките бяха ниски, на не повече от няколко етажа, и бяха разположени много по-далече една от друга, отколкото биха били в неговия претъпкан островен град. В далечината зърна златна пустиня и скалисти хълмове.

Може и да беше копнял за открито небе и свеж въздух, ала в замаяната му скръб оживеният човешки свят внезапно му дойде в повече; едновременно твърде различен и твърде еднакъв. Тежката и суха горещина му се струваше като фурна в сравнение с мъгливия хлад на неговата родина; мирис на пържено месо и подправки тежеше във въздуха също като в девабадските базари, ала нотките бяха различни.

— Аллах акбар! Аллах акбар!

Езанът го накара да подскочи. Дори призивът за молитва звучеше особено, ритъмът на човешката интонация беше така различен. Струваше му се, че сънува, сякаш ужасяващите обстоятелства, в които се беше намерил, когато се бе събудил, не бяха истински.

Истинско, всичко това е истинско. Брат ти е мъртъв. Баща ти е мъртъв. Приятелите ти, семейството ти, домът ти. Изостави ги, когато те имаха най-голяма нужда от теб.

Али стисна главата си с ръце, но ускори крачка, следвайки гласа на най-близкия мюезин през криволичещите улици като омагьосан. Това бе нещо, което познаваше, а единственото, което искаше в този миг, бе да се помоли, да извиси глас към Бог и да Го помоли да оправи всичко.

Тръгна заедно с множество мъже, които се стичаха в огромна джамия, една от най-големите, които Али бе виждал някога. Нямаше обувки, които да свали, тъй като вече беше бос, но въпреки това поспря на прага, зяпнал при вида на просторния вътрешен двор. Той бе открит към небето, заобиколен от четири покрити коридора, поддържани от стотици богато украсени сводове. Умението и религиозната отдаденост на сложните рисунъци и извисяващите се кубета — изработени с грижливо усърдие от човешки ръце, а не с просто щракване на пръсти от някой джин — го поразиха, изтръгвайки го за миг от скръбта му. А после погледът му бе привлечен от проблясване и плисък на вода: фонтан за ритуално измиване.

Вода.

Един поклонник го бутна грубо с рамо, докато минаваше покрай него, но Али не забеляза. Взираше се във фонтана като умиращ от жажда. Само че не от утоляване на жажда имаше нужда; ставаше дума за нещо по-дълбоко. Силата, която се бе разляла във вените му на брега в Девабад, когато бе заповядал на вълните на езерото. Покоят, който го обземаше, когато изтръгваше извори от скалите на Бир Набат.

Магията, която обладаването от маридите — обладаване, което бе съсипало и спасило живота му — му бе дарила.

Приближи се до фонтана със свито сърце. Беше заобиколен от човеци и това щеше да бъде в разрез с всяко възможно тълкувание на закона на Сулейман, ала трябваше да знае. Протегна ръка над водата и я призова с ума си.

Течна панделка скочи върху дланта му.

Сълзи опариха очите му, а после той се олюля, жегнат от пробождане в гърдите. Болката не беше ужасна, но бе достатъчна, за да наруши концентрацията му.

Само че го беше направил. Водните му умения може и да бяха отслабени, но не го бяха напуснали, за разлика от магията на джиновете.

Не беше сигурен какво означава това. Замаян, той извърши ритуалните измивания, а после се отдръпна, оставяйки тълпата да го повлече, докато се отдаваше на познатия ритъм и движенията на молитвата.

Беше като да се потопи в забрава, в блаженство, напевите на свещено откровение отпуснаха напрегнатите му емоции, предлагайки му кратък отдих. Дори не можеше да си представи как биха реагирали мъжете от двете му страни (старец в новичка галабия и бледо, неспокойно момче), ако знаеха, че ръцете им докосват ръцете на джин. Това вероятно бе още едно нарушение на Сулеймановия закон и все пак на Али му беше все едно, копнееше единствено да извиси глас към своя Създател, когото толкова очевидно делеше с богомолците около себе си.

Докато приключи, очите му бяха плувнали в сълзи. Остана коленичил във вцепенена тишина, докато останалите богомолци постепенно се разотиваха. Взираше се в ръцете си, върху една от които имаше белег с очертанията на кука.

Всичко е наред, Зейди. Линиите на отровата, пълзящи по корема на брат му, болката, която Мунтадир не бе могъл да скрие в последната си усмивка, докато го уверяваше: Всичко е наред.

Али изгуби битката със сълзите. Политна напред, захапвайки юмрук в жалък опит да заглуши риданието си.

Диру, съжалявам! Толкова съжалявам! Вече ридаеше толкова силно, че цялото му тяло се тресеше. В собствените му уши риданията му отекваха в просторния двор, ала никой от човеците като че ли не го чуваше. Беше напълно сам тук, в свят, където не само му беше забранено да бъде, но и който като че ли напълно отричаше присъствието му. И нима не заслужаваше именно това, задето се беше провалил пред събратята си?

Соленият вкус на кръв изпълни устата му. Али свали ръка, потискайки отчаяното желание да направи нещо безразсъдно и разрушително. Да се хвърли обратно в Нил. Да се покатери върху тези високи стени и да скочи. Каквото и да било, което да му позволи да избяга от скръбта, която го раздираше.

Вместо това притисна лице в ръцете си, люлеейки се напред-назад. О, Всемилостиви, моля те, помогни. Моля те, махни това от мен. Не мога да го преживея. Не мога.

Минаха часове. Али стоеше прикован към все същото място, потънал в скръбта си в продължение на време, което му се стори безкрайно. Гласът заглъхна в раздраното му гърло, сълзите му пресъхнаха, главата му туптеше от обезводняване. Вцепенен, той едва си даваше сметка за човеците, които се движеха наоколо, ала се надигаше от земята всеки път, когато те дойдеха да се молят. Това като че ли бе единственото, което го задържаше да не се удави напълно в скръбта си.

Когато падна нощ, изкачи стъпалата, които се извиваха около минарето, чувствайки се като едно от неспокойните създания, каквито джиновете бяха в легендите на човеците — невидими духове, които обитаваха руини и се промъкваха през гробища. Изтегли се върху неголемия, пищно украсен покрив и най-сетне заспа, сгушен между студените камъни под звездите.

Събуди се малко преди да съмне от стъпките на мюезина, който се качваше тежко по стъпалата. Али се вкамени, тъй като не искаше да го уплаши, и заслуша как призивът за утринна молитва се разлива на вълни над града. От толкова високо той можеше да види голяма част от Кайро: лабиринт от бледокафяви постройки, сгушени между хълмове на изток и криволичещия тъмен Нил на запад. Беше по-голям от Девабад, разпростиращ се върху земя съвсем различна от неговия обвит в мъгли остров, и макар да бе ослепителен, накара Али да се почувства много малък и копнеещ за дома.

Така ли се чувстваше Нахри? Али се върна към нощта, преди всичко да се обърка ужасно. Копнежът в гласа на неговата приятелка, в рязък контраст със звуците на веселието, докато двамата седяха в болницата и си говореха за Египет. Нощта, в която го бе докоснала по лицето и го бе насърчила да потърси по-щастлив живот.

Нощта, в която Али осъзна — твърде късно, — че сърцето и главата му като че ли искат да поемат по различни пътища, когато ставаше дума за умната, красива Бану Нахида. И макар да не бе достатъчно арогантен, за да смята, че целият им свят е бил наказан заради наченките на едно забранено привличане, на което никога не би дал израз, то определено не помагаше с чувството му за вина.

Не биваше да я оставяш у Якуб по този начин. Може и да бе обезумял от скръб, но да изчезне, без да каже нито дума, бе жестоко и себично. Нахри вероятно щеше да бъде по-добре без него, но това бе решение, което тя трябваше да вземе.

И той щеше да й даде възможността да го стори.

Отне му по-голямата част от утрото, за да се върне обратно по стъпките си — начинание, което на няколко пъти го изпрати по погрешните улици и за кратко го накара да се бои, че се е загубил окончателно. Най-сетне се натъкна на криволичеща улица, която си спомняше що-годе, и я проследи до края й.

Нахри беше пред аптеката, седнала на висок стол, огряван от слънцето. Макар че бе забулена, Али би я познал навсякъде. В скута й имаше кошница и тя пресяваше купчина листати клонки, отделяйки зелените листа така, сякаш го бе правила в продължение на години. Изглеждаше умиротворена, върнала се към ритъма на предишния си живот.

А после вдигна поглед. Облекчение нахлу в очите й и тя скочи на крака, събаряйки кошницата.

Али пресече улицата също толкова забързано.

— Съжалявам — избъбри той. — Събудих се и просто трябваше да се махна. — Отпусна се на колене, опитвайки се да събере листата, които Нахри беше изпуснала. — Не исках да те стресна…

Нахри стисна ръцете му.

— Не си ме стреснал. Чаках те тук, надявайки се да се върнеш!

Али срещна погледа й над преобърнатата кошница.

— О.

Нахри бързо го пусна, извръщайки очи, и като коленичи, се зае да натъпче листатите клонки обратно в кошницата.

— Аз… когато се събудих и теб те нямаше, исках да те потърся, но не бях сигурна дали ще искаш да ме видиш. Реших да изчакам един ден, но се тревожех, че ако не съм навън, може би няма да успееш да намериш аптеката…

Тя не довърши, запъвайки се по един съвсем нетипичен за нея начин.

Никак не приличаше на гнева, с който Али бе очаквал да бъде посрещнат.

— Защо да не искам да те видя?

Нахри трепереше.

— Аз сложих пръстена на пръста ти. Аз те отведох от семейството ти, от дома ти. — Гласът й пресекна. — Когато си тръгна, реших, че може би е, защото ме мразиш.

— О, господи, Нахри… — Али пое кошницата от ръцете й, сложи я настрана и й помогна да се изправи на крака. — Не. Никога. Нали бях в палата заедно с теб. Видях това, което и ти. Не те виня за нищо, което се случи онази нощ. И никога не бих могъл да те мразя — настоя, потресен, че би могла да си го помисли. — Дори и след хиляда години. Всевишният ми е свидетел, мислех си, че може би ще бъдеш по-щастлива, ако не се върна.

Неин ред беда придобие объркано изражение.

— Защо?

— Сега си свободна от нас. От семейството ми, от магическия свят. Мислех си… мислех си, че ако съм добър приятел, би трябвало да те оставя да се върнеш към своя живот. Към своя човешки живот.

Нахри извъртя очи.

— Цял ден влачих горящото ти тяло през Нил. Вярвай ми, нямаше да го сторя, ако исках да се отърва от теб.

Али усети как го залива срам.

— Не биваше да го правиш. Не бива непрекъснато да ми спасяваш живота по този начин.

Нахри дойде по-близо. Докосна ръката му и Али почувства как всички стени, които бе издигнал около прекършения си дух, рухват.

— Али… мисля, че ясно дадох да се разбере, че нямам намерение някога да те освободя от дълга ти към мен.

От Али се изтръгна задавен звук, който можеше да бъде както ридание, така и смях. Ала онова, което опари очите му, бяха сълзи.

— Не мисля, че мога да направя това.

Не каза какво беше „това“. Чудовищността на разрухата, постигнала света му, опасността, в която се намираха онези, които обичаше, невъзможността някога да поправи всичко това… нямаше думи, с които да го изрази.

— Знам. — И действително влажният блясък в очите й не можеше да бъде сбъркан. Нахри отпусна ръка. — Защо не се поразходим? Искам да ти покажа едно място?