Империя от злато

21 Дара

Създателят да му е на помощ, Мунтадир ал Кахтани може и да беше прав.

Дара се измъкна от групичка развълнувани деца, които се гонеха из тронната зала, тракайки с месингови дрънкалки и размахващи бенгалски огньове. След тях се появиха група артисти — акробати, които вървяха на ръце или на кокили, и тъмнооки красавици, които танцуваха, а плитките им плющяха във въздуха. Мъже, облечени в лъскава коприна и отрупани с достатъчно накити, за да платят за износените дрехи на армията на Дара, се смееха гръмогласно на групички, скъпо вино в нефритени чаши се плискаше по мънистени възглавници.

Тронната зала, в която животът му бе изваден от курса си, беше коренно променена — тържествената й атмосфера на хилядолетна история беше изместена от великолепен пир, който, подозираше Дара, скоро нямаше да бъде подходящ за благочестивите дами, които вече бяха издигнали стена от строги погледи между красивите си дъщери на възраст за женитба и всички болни за любов младежи. В един ъгъл разказвач на истории омайваше групичка ококорени деца с прекрасни марионетки, които разиграваше пред красиво нарисуван фон. Зърнал дървен стрелец с очи от зелени мъниста, Дара направи физиономия и се извърна.

И все пак именно за подобна сцена си бе мечтал от векове. Музика на деви изпълваше въздуха, песни, чиито думи и ритми се бяха променили от неговото време, но все още му бяха познати, и пиршество, което можеше да нахрани стотици — медни подноси и купи, изваяни от кварц, почиваха върху яркосиня покривка, която минаваше по протежение на цялата източна стена. Атмосфера на необуздано облекчение цареше сред множеството.

Естествено, че са облекчени. Богатите отново танцуват и пируват, докато останалите в града гладуват в страх. Защото, макар да не можеше да не се радва на това малко тържество, Дара подозираше, че благородниците от високопоставени семейства на девите, които го заобикаляха, някога се бяха покланяли на Гасан със същите усмивки, с които сега се обръщаха към Бану Маниже. Това не беше празник за обикновените хора от племето му: това бе подкуп — замислен не от кого да е, а от Мунтадир, — целящ да убеди благородниците, които от поколения се умилкваха на Кахтаните, да подкрепят Бану Маниже.

Липсата на магия също бе смущаваща. Макар че Дара бе сторил каквото можеше, измагьосвайки ярки фенери, които да се реят над главите им, и копринено меки рози, които пълзяха по стените и не спираха да цъфтят, осейвайки пода и гостите с уханните си листенца, би трябвало да има повече и бе зловеща гледка — да види хората си, лишени от нещо, което бе такава съществена част от тях.

Окото на Сулейман, ето защо хората казват, че вечно тънеш в мрачни мисли.

Придавайки си по-приятно изражение, той грабна една синя бутилка с вино, обзет от внезапно желание да се напие, без да го е грижа особено, че тя очевидно принадлежеше на групичка отрупани с перли благородници, които бързо затвориха устите, които бяха отворили, за да протестират, когато вдигнаха очи от играта си на зарове и видяха кой беше откраднал виното им.

Дара отпи голяма глътка и се обърна, за да погледне Маниже, която седеше върху искрящия трон с шедуто, облечена в церемониални одежди, с Каве до себе си. Дълга редица хора чакаха, за да ги поздравят.

При вида й го обзеха още опасения. Маниже се беше съгласила на работата му с Мунтадир (изглеждаше изненадана, но приятно), ала все още не го бе поканила да се върне в двора и гледайки я сега — съвършен портрет на благородните и свещени Нахиди, — Дара се зачуди дали изобщо щеше да го стори някога. Годините им заедно в оскъдния лагер в планината, жестоките зими, които бяха преживели, мечтаейки за не толкова кърваво завоевание, изведнъж му се сториха безкрайно далече. Дара я беше виждал в най-лошите й моменти; дори без неподчинението му, той несъмнено представляваше неприятно напомняне за истинската цена на целия този спектакъл. Оръжието, което Маниже бе проявила мъдрост да държи скрито, докато не й потрябваше.

Само че Дара вече не искаше да бъде единствено оръжие. Така че, сгрян приятно от виното, реши да се присъедини към нея. Без да обръща внимание на редящите се на опашка благородници, той се приближи и опря чело в килима пред нея.

— Нека огньовете горят ярко за теб, господарке.

— И за теб, афшине — отвърна тя топло. — Моля те, изправи се.

Дара го направи, не пропускайки да забележи как Каве поглежда накриво бутилката вино, която той се опита да скрие, не особено успешно, в гънките на туниката си.

Веждите на великия везир подскочиха.

— Виждам, че приемаш партньорството си с Мунтадир много сериозно.

— О, остави го, Каве — сгълча го Маниже. — Не се съмнявам, че нашият афшин лично е обиколил това място поне дузина пъти, за да се увери, че е сигурно. — Дара зърна нещо, което може би беше усмивка през блещукащия плат на воала й. — Всички можем да си отдъхнем тази нощ.

Това бе най-милото нещо, което му беше казвала от седмици, и въпреки всичко в сърцето на Дара грейна светлина.

— Благодаря ти, господарке — отвърна той почтително. — Моля се ти също да се забавляваш.

Маниже махна на прислужниците да задържат редицата от чакащи гости и отново се обърна към него.

— Необикновено преживяване е да предложа топъл прием на хора, за които знам, че са целували ръцете на царете, които ме държаха в плен. Но е хубаво отново да чуя смях в двореца. — Погледът й падна върху децата, наобиколили разказвача на истории. — Навярно все още можем да изтръгнем нещо хубаво от всичко това.

Въпреки оптимистичните й думи, гласът на Маниже бе меланхоличен. Очевидно тя също бе таила свои собствени мечти за завръщането си в Девабад, за това как пристига като спасителка и заживява заедно с децата си, вместо да се бори да задържи един разрушен, окървавен град.

— Има ли някакви новини за децата ти? — дръзна да попита Дара.

Лицето на Маниже посърна и хвърляйки й поглед, Каве отговори вместо нея:

— Все същите слухове за Уаджид и Джамшид, които до един си противоречат. Някои твърдят, че тохаристанците са пуснали Уаджид да мине през земите им, други, че събира войска в Ам Гезира или пък че пътува към Та Нтри на борда на открадната лодка. — Той поклати глава и стисна ръката на Маниже. — Невъзможно е да се каже каква е истината. А за Нахри и Ализейд няма нищичко.

— Все още е много рано — отвърна Дара, опитвайки се да вдъхне надежда и на себе си.

Маниже кимна безмълвно, ала тревогата в очите й не му убягна.

Нито неприкритите прояви на обич между нея и Каве. Като че ли изобщо не я беше грижа какво ще си помислят хората за това, че тяхната неомъжена Бану Нахида дели леглото си с великия везир, и това мъничко го тревожеше. Дара не беше политик, но дори той знаеше, че би било по-прагматично за Маниже да сключи изгоден брак с някой, който вече не беше в нейния лагер.

Не че имаше и най-малък шанс да й го каже, не и когато тъкмо бе започнал да си възвръща благоразположението й.

— Никакви усмивки за тържествуващите завоеватели?

Дара потръпна, чувайки подигравателния глас на Мунтадир зад гърба си, но не каза нищо, докато се обръщаше.

Зарадва се, че си бе замълчал, защото Мунтадир не беше сам — стоеше срещу него заедно с трима деви. Всички бяха богато облечени, ала емирът наистина се открояваше. Единственият гезирец в стаята, той бе облечен подобаващо в одежда толкова черна, че сякаш беззвездна нощ се бе увила около раменете му; на главата си носеше ярък медно-син тюрбан с перлено украшение, наклонен под дързък ъгъл. Около кръста му имаше копринен пояс, в който бе втъкнат ханджар.

— Не помня да съм казвал, че може да носиш оръжие — процеди Дара.

Мунтадир му отправи опасна усмивка и се обърна към Маниже, докосвайки сърцето и челото си с толкова учтив жест, че никой не би предположил какво се бе разиграло между тях в затворническата килия само преди няколко седмици.

— Мир на теб, Бану Маниже. Ако мога да се приближа, бих искал да ти представя неколцина от моите другари.

Поздравът на Маниже към сина на царя, когото бе убила, бе не по-малко изтънчен.

— Ако това са онези, с които казваш, че преговаряш в другите племена, разбира се… — Маниже им махна да се приближат. — Нека огньовете греят ярко за вас, господа.

Мъжете допряха почтително пръсти като един, покланяйки се, докато Мунтадир ги представяше.

— Тамер е-Вайгас, Суруш Арата и Арта Хагматанур… сигурен съм, че добре познавате своята Бану Маниже е-Нахид и Дараявахуш е-Афшин.

Вайгас. Дара примига изненадано. Познато име.

— Имах един Вайгас във войската си. Един от най-близките ми съветници — добави, спомняйки си своя отдавна починал приятел. — Бизван. Беше истински демон с копието. Страшно добър тактик освен това.

Лицето на Тамер грейна от страхопочитание.

— Аз съм негов потомък — възторгна се той. — Докато растях, чувах, че се е бил заедно с теб във въстанието, но мислех, че може би е просто история.

— Нищо подобно. — Дара се усмихна, щастлив да научи, че приятелят му бе оцелял достатъчно дълго, за да създаде деца, дори да беше смущаващо, че потомците му бяха минали на страната на Кахтаните. Дара потупа младия мъж по рамото, при което едва не го събори. — Защо не си се присъединил към армията ми? Произлизаш от добро бойно потекло.

Изражение на неподправен ужас пробяга по лицето на Тамер, но той се засмя насилено.

— Може би преди хиляда години. Копието на Бизван виси на стената в стаята ни за гости. Сега сме търговци. — Той отново се обърна към Маниже. — И именно това ни води тук. Семейството ми има здрави връзки с някои от водещите агниваншийски търговци. Суруш и Арта — той кимна към другите деви — имат връзки с тохаристанците. Онези, които са пленени в града, започват да се отварят за идеята за съюзничество. Боят се да го направят публично, но вярвам, че има надежда.

— В такъв случай още повече се радвам да се запознаем. — Маниже махна към възглавниците на пода пред нея. — Седнете. — Подкани ги и погледна многозначително към Дара. — Защо не отидеш да празнуваш заедно с войниците си? Едва ли искаш да прекараш вечерта, като гледаш как благородници се кланят.

О, слава на Създателя. Дара долепи ръце в благословия.

— Оценявам милостта ти.

Едва изчака да се отдалечи от погледите им и отпи още една глътка от бутилката вино.

— Използват копието му като украса за стена — промърмори под носа си той, а желанието да се напие се усилваше с всеки надменен, неискрен смях, долетял до ушите му откъм богатите сноби, които го заобикаляха.

Окото на Сулейман, къде бяха другарите му?

Най-сетне ги откри в един айван[8] в дъното на тронната зала; излагаха се на възглавници и изглеждаха така, сякаш вече бяха в онова състояние на опиянение, което Дара се надяваше да постигне.

— Афшине! — Гуштап се изправи несигурно на крака. — Не сме на смяна, кълна се.

— Чудесно, нито пък аз. — Дара му подхвърли бутилката вино и се облегна на съседната възглавница. — Отпуснете се — добави, опитвайки се да изтрие неспокойните изражения от лицата на своите воини. — Една нощ на разтуха няма да ни се отрази зле, а на мен ми писна от всички онези превзети богаташчета.

По лицето на Иртемиз пробяга бледа усмивка.

— Един мъж буквално ахна, когато му казах, че съм стрелец. — Тя притисна ръце до гърдите си в престорен потрес. — Но как успяваш да опънеш тетивата? Тялото ти не ти ли пречи? — Тя направи физиономия. — Казах му, че ако не свали очи от тялото ми, ще забия стрела в задника му.

Това вероятно беше език, чиято употреба Дара би трябвало да ограничи, но уви, Маниже бе дала отговорностите му другиму.

— Мога да ти услужа с една от моите — отвърна и си взе бутилката от Гуштап. — Как се чувстваш, между другото? Ръката и кракът ти оздравяват ли?

— Бану Маниже каза, че ще отнеме време, но поне съм жива. Благодарение на теб — добави тя и гласът й натежа от емоция. — Дължа ти повече, отколкото бих могла да ти платя някога, афшине. Дълбоко се съмнявам, че гезирците ми мислеха нещо хубаво, ако ти не се беше появил.

— Нищо не ми дължиш — настоя Дара. Изгледа ги всичките, воините, които бе обучавал в замръзналите гори на Северна Девастана, когато дори не бе сигурен дали изобщо някога ще стигнат в Девабад. Колкото и ужасно да се бе объркало нашествието, то бе смалило разстоянието между първия му набор войници и него. Между тях съществуваше доверие, другарството на преживяното заедно и споделената скръб. — Вие сте мои братя и сестри, разбирате ли? Това правим един за друг.

Иртемиз се усмихна и вдигна чашата си.

— За Нахидите.

Дара вдигна бутилката.

— За девите — поправи я, обзет от бунтовническо настроение.

Довърши остатъка от виното и главата му най-сетне започна да се замайва.

— Може ли да се присъединим към вас?

Дара вдигна поглед. Две танцьорки се бяха отделили от останалите, за да се приближат до неговата групичка пияни воини, носейки се на вълна от парфюм и звънтящи камбанки.

— Окото на Сулейман — прошепна Гуштап, а черните му очи се разшириха.

Не че Дара можеше да го вини: танцьорките бяха поразително красиви, толкова, че му бе трудно да повярва, че не използваха магия, за да подчертаят усмивките на пълните си устни и дебелите си мастилено черни плитки. Достатъчно злато, за да окичат една дузина булки, висеше около шиите и китките им, в ушите им блещукаха сапфири.

За разлика от Гуштап, фермерски син, който едва бе минал първия си четвърт век, Дара достатъчно добре познаваше девабадските танцьорки, за да знае, че двете жени по всяка вероятност щяха да бъдат разочаровани от малкото, което войниците му можеха да им предложат. Въпреки това ги поздрави учтиво.

— Нека огньовете горят ярко за вас. Добре дошли сте да споделите компанията и виното ни, но се боя, че не можем да се мерим с финансовата признателност на мъжете там.

Гуштап му отправи почти бунтовнически поглед.

Ала думите му като че ли изобщо не разколебаха танцьорките. Първата, носеща ослепителна огърлица от рубинени рози, пристъпи напред.

— Безброй пъти съм танцувала за злато — отвърна тя, приковавайки поглед в него. — Ала никога за спасителите на племето ми.

Мъничко пиян, Дара попрекали с искреността:

— Това ли сме?

— Нали така се наричате?

Очарован от предизвикателството в очите й (както и заради молбата в тези на Гуштап), Дара кимна към лютнята, която другата жена носеше.

— В такъв случай за нас ще бъде чест.

Дара беше виждал достатъчно танци през живота си, за да разбере в мига, в който тя се раздвижи, че танцьорката бе невероятно изкусна. Движеше се с такава прецизност и изящество, че беше невъзможно да извърнеш очи, и макар да бе казал да, най-вече за да угоди на воините си, той също беше запленен и мъничко се разчувства, когато тя запя, а обсипаните й със скъпоценни камъни пръсти описваха във въздуха изящни фигури, които сякаш рисуваха деликатната извивка на бузата на любим и проронени сълзи. Гласът й беше прелестен, думите на песента бяха такива, каквито бяха открай време: за любов и загуба, и смазваща сърдечна болка.

— Благодаря ти — каза й искрено, когато тя свърши. — Беше наистина красиво. Сигурно е нужно много дълго време, за да се научиш да танцуваш по този начин.

— Предполагам, че не по-дълго, отколкото да се научиш да стреляш — отвърна тя със закачлива усмивка. — Макар че ефектът е по-приятен.

— Не и когато песните винаги са толкова тъжни. Не би ли трябвало любовта да е по-щастлива?

Танцьорката се засмя — приятен, звънък смях, който, съчетан с виното, разпали лека горещина в Дара.

— Поетите не пишат песни за щастливата любов. От трагедията излизат по-добри истории. — Тя задържа погледа му, а в изражението й се промъкна дързост. — Макар че, ако ме заведеш на разходка из двореца, може и да ти изпея някоя по-сладостна песен.

Този път не беше просто лека тръпка. По гръбнака му сякаш се разля електричество, болезнен копнеж, какъвто не бе изпитвал от много отдавна. Може и да го бяха съживявали на два пъти, ала и двата пъти беше в ново тяло, което никога не му се бе сторило изцяло негово. Рядко го навестяваха копнежи, а ужасното подозрение, че човешките му господари по всяка вероятност го бяха използвали и насилвали по този начин в продължение на векове, го оставяше без почти никакво желание.

Желаеше Нахри. И то много, ако трябваше да е откровен. След като толкова дълго бе сам, неочакваното присъствие на красива жена с искрящи черни очи и остър език — която очевидно изобщо не я беше грижа какво си мисли той за това, че се къпе в реки и спи до него — го бе изтръгнало рязко от рутината му и той я беше пожелал, отдавайки се на фантазии, от които понякога се срамуваше да срещне погледа й на следващата сутрин.

Ала сега двамата с Нахри се намираха на противоположни страни, направили своя избор.

А този нощ Дара нямаше да се опива от вината си. Погледна красивата танцьорка и бе завладян от моментно пиянско безразсъдство. Той му се отдаде, наслаждавайки се на възможността за кратко отново да се почувства смъртен.

— За мен ще бъде удоволствие — заяви, улавяйки протегнатата й ръка.

Ако беше хранил някакви съмнения за истинските намерения на танцьорката, те се изпариха в мига, в който излязоха в коридора. Той беше празен, единственото, което се чуваше, бяха далечните звуци на пиршеството и тяхното тежко дишане. Тя го притегли съм себе си, устата и ръцете й се движеха с опитна бързина, от която му се зави свят от похот. Нямаше време да бъде нервен — тялото му на мига намери познатия ритъм.

— Твоята стая? — прошепна тя, докато той я целуваше по шията.

— Твърде далече е.

Дара я издърпа в сенките и като я притисна към стената, вдигна полите й над хълбоците. От усещането за греховност по тялото му премина тръпка на възбуда. Ако по негово време някой афшински войник бъдеше заловен с танцьорка в свещените зали на нахидския дворец, очакваше го бичуване. Толкова отдавна не си бе позволявал дори зрънце удоволствие, да не говорим пък за нещо толкова безразсъдно и импулсивно, че сега не изгуби нито миг и тя извика, обвивайки крака около кръста му.

Когато свършиха, тя въздъхна и долепи чело до неговото.

— По-сладостно, нали?

Дара си пое накъсано дъх, тялото му все още трепереше.

— Да. — Той я постави внимателно на пода. — Благодаря ти.

— Благодариш ми? — Тя се засмя. — За какво, ти красив, трагичен воине. В момента половината Девабад ми завижда.

— Задето ми помогна да се почувствам нормален — промълви той. — Дори и само за малко.

Облегна се на стената и оправи дрехите си, мъничко скандализиран от това как се бе самозабравил току-що. За броени секунди тя отново изглеждаше недокосната и той се удиви на умението й.

— Какво е да работиш за Мунтадир? — попита я.

Тя се поколеба само за миг, а после му смигна.

— Никога не е скучно, това поне е сигурно.

— За мен е чест, че е изпратил една толкова талантлива своя позната. И се радвам, че обещаната сладост не беше желязно острие между ребрата ми.

Танцьорката оправи няколко от рубинените рози около врата си, които той бе разместил.

— Има обаче същия недостатък, който и мнозина мъже от неговата класа.

— И той е?

— Склонността да подценява жените. Особено обикновените жени. — Тя отново срещна очите му и този път в погледа й имаше нова разпаленост. — Неспособността да осъзнаят, че и ние можем да бъдем патриоти, независимо от парите, които слагат в ръцете ни.

— Ако това е предупреждение, избрала си доста интересен начин да го предадеш.

— Реших, че нищо не пречи да се позабавлявам, докато го правя. Ала не, нямам предупреждение, Дараявахуш. Ще ми се да имах. Мога да ти кажа само, че той е опасен мъж. Много опасен. Той е красив и очарователен, и обича толкова открито и щедро, че хората не го забелязват. Само че е истински син на баща си и макар да печели с убедителност там, където Гасан печелеше със страх, вярвай ми, последиците ще бъдат също толкова смъртоносни.

И последните следи от страст се изпариха.

— Мунтадир като че ли наистина го е грижа за Девабад. Несъмнено не би разрушил малкото стабилност, която постигаме.

Танцьорката пристъпи напред и улови лицето му в шепите си.

— Моля се да си прав. — Прокара палец по долната му устна, а по лицето й се изписа тъга. — Ще пеят хиляди песни за теб.

— Тъжни песни?

— Те са най-хубавите. — Тя се извърна. — Нека огньовете горят ярко за теб, Дараявахуш е-Афшин.

Опитвайки да се отърси от мрачното настроение, което вече се завръщаше, Дара извика след нея:

— Не ми каза името си.

— Не, не го направих. — Тя погледна назад. — Ние, обикновените жени, сме достатъчно мъдри, за да се насладим на малко жар, без да останем достатъчно дълго, за да изгорим.

Отдалечи се, без да каже нищо повече, а Дара я проследи с поглед, обзет от внезапната увереност, че никога вече няма да я види. Прокара пръсти през косата си. Е, не така беше очаквал да се развие вечерта.

Отново и отново прехвърляше в ума си думите й за Мунтадир. Че на пресметливия емир не може да се има доверие, не беше нещо ново, ала Дара вярваше, че другият мъж действително е загрижен за доброто на Девабад, а никой от тях не искаше да се стигне до гражданска война между племената. И все пак сега, след като Мунтадир им бе представил благородниците деви, навярно бе време да го извади от играта.

Дара усети, че му се завива свят. Създателю, не за това искаше да мисли точно сега. Виното кипеше във вените му, тялото му все още бе изтръпнало, нямаше желание отново да се превърне в мрачния афшин, Бича, отговорен както за прекъсването, така и за опазването на толкова много животи. Изкушаваше се да се върне при хората си, ала знаеше, че те ще си прекарат по-добре, ако командирът им не бе сред тях. И все пак не беше готов да се прибере в малката тъжна стая близо до конюшните, която си беше избрал.

Оттласна се от стената. Празният коридор от светъл камък, който се губеше в далечината, нашарен от лунните лъчи, проникващи през мраморните решетки, като че ли го канеше да поеме по него и Дара изведнъж бе обзет от желание да се разходи. Щракна с пръсти, измагьосвайки чаша вино от фурми, и отпи глътка, наслаждавайки се на познатата сладост. По дяволите снобизма на Мунтадир. Това беше много по-хубаво от скъпата гроздова помия, която емирът предпочиташе.

Дара вървеше и пиеше, мъчейки се да не залита твърде много. Прокарваше пръсти по избелели стенописи и ронещ се гипс, а стъпките му кънтяха в тишината. Един потънал в сенки свод напред го помами и той спря, учуден от странното местоположение — полу скрит и заобиколен от много по-великолепни врати. Той докосна хладния му мрамор.

Несъмнено е притежавал магия, преди всичко да отиде по дяволите. Простичко заклинание би го скрило с лекота или пък би му придало вид на най-обикновена и скучна врата, от онези, които става все по-трудно да видиш, колкото повече ги гледаш.

Обзет от любопитство и без нищо друго, което да прави. Дара прекрачи прага.

Дара имаше чувството, че вървя час на светлината от шепата пламъчета, които измагьоса, за да го водят през лабиринта от изоставени коридори и рушащи се каменни стъпала. Отдавна занемарени, те тънеха в такава прах, че ако някой бе минал оттук, със сигурност би оставил следи. Разкъса дузини паяжини на пътя си, движение, от което наоколо се разбягваха уплашени плъхове.

Когато въздухът стана тежък, а камъните — хлъзгави и покрити с мъх, Дара започна да се пита какво изобщо прави тук. Беше престанал да пие, досещайки се, че ако се изгуби тук долу, виното от фурми определено няма да му помогне. Събратята му пируваха и се веселяха над него, все още би могъл да намери онази страшно услужлива танцьорка, а ето че вместо това вървеше из плесенясалите тунели на един зловещ палат. Това не беше постъпка на някой с всичкия си.

Коридорът свърши пред двукрила мръсна врата, чийто горен край едва му стигаше до раменете. Вдигайки шепата пламъчета, Дара коленичи, за да ги разгледа. Не видя брава или дръжка, но успя да различи очертанията на кръгъл меден панел с размерите на дланта му.

Кръвен печат. Гезирците си падаха по тях. Може би това място не беше построено от Нахиди, а от Кахтани.

Изкърти вратата с ритник. Невисокият вход заблуждаваше, защото в мига, в който прекрачи прага, Дара разбра, че се е озовал в огромно помещение, чийто мрак удави светлината на пламъчетата му. Във въздуха тегнеше неприятна остра миризма и той сбърчи нос, докато разпращаше пламъчетата в десетки огнени кълба. Те се зареяха по протежение на тавана, хвърляйки светлина на треперливи вълни.

Очите на Дара се разшириха.

— Създателят да ми е на помощ — прошепна.

Пещерата бе пълна с мъртъвци.

Пищни саркофази и груби дървени кутии. Ковчези, в които можеха да се поберат четири тела, и такива, които бяха за деца. Някои изглеждаха добре запазени, а други се ронеха на прах, разкривайки почернели късчета кости.

Стомахът на Дара се разбунтува. Всички джинове и деви изгаряха своите мъртъвци броени дни след като те починеха, единствената традиция на най-древните им предци, която всички още спазваха. Те бяха огнени създания и след смъртта си се връщаха при пламъците, които им бяха давали живот. Каква причина биха могли да имат Кахтаните да построят подобна тайна крипта? Да не би това да издаваше забранена магия, някое от кръвните заклинания, които ифритите практикуваха?

Върви си. Върви си от това място и го запечатай след себе си. Дара бе обзет от внезапна, ужасяваща сигурност, че каквото и да имаше тук, то трябваше да си остане погребано.

Ала част от него все още беше преди всичко афшин, неспособен да обърне гръб на тайна, която враговете му очевидно се опитваха да скрият.

С нарастващ ужас, той се приближи до едно ниско писалище, край което имаше поставка със свитъци, запечатани с олово. Свитъците бяха безполезни — Дара не можеше да чете собствения си език, още по-малко пък гезирски. Захвърляйки един свитък настрани, той коленичи, за да разгледа писалището, и откри редица малки чекмеджета. Насили едното и го извади.

Вътре имаше един-единствен предмет: гладка медна кутия. Сбърчил вежди, Дара я вдигна, забелязвайки бледите очертания на друг кръвен печат, обезсилен, като всичката магия на джиновете.

В продължение на един дълъг миг задържа кутията с разтуптяно сърце, а после я отвори.

Отне му секунда, докато умът и очите му се срещнат. Докато види в очукания месингов амулет — от онези, които съплеменниците му носеха, за да запазят реликвите си — нещо, което лично познаваше. Да си спомни вдлъбнатината от едната страна, оставена от удар с кама, драскотините от нокти на симург.

Да си спомни как изтръгва същия този амулет от врата си преди хиляда и четиристотин години, осъзнал, че няма да успее да избяга от ифритите, дошли за него на окъпаното в лунна светлина и кръв бойно поле.

Дара изпусна кутията. Тя тупна меко върху влажната пръст и всички измагьосани пламъчета угаснаха.

Мунтадир се препъна и падна на колене; Дара го сграбчи за яката и го накара да се изправи. Маниже и Каве идваха плътно зад тях, напрегнати и мълчаливи. Бяха разменили съвсем малко думи, откакто Дара се бе върнал в тронната зала, където празненството вече отиваше към края си, покрит с прах, и се бе отправил решително към Мунтадир, сякаш на света нямаше никой друг. Не бе имало нужда да си кажат кой знае какво.

Начинът, по който кръвта се бе отцедила от лицето на Мунтадир при думата „крипта“, бе достатъчен.

Емирът също мълчеше, чуваше се единствено учестеното му, шумно дишане, докато Дара го влачеше през задушния тунел. Когато стигнаха края му, Дара го блъсна вътре и запрати пламъчета във факлите по стените.

— Обясни — заповяда той.

Маниже прекрачи прага, последвана от Каве.

Великият везир ахна, дръпвайки се ужасено от най-близкия гроб.

— Това тела ли са?

— Попитай емира. — Дара подхвърли един от свитъците в краката на Мунтадир. — Тези архиви са на гезирски. И като говорим за това — той вдигна реликвата си във въздуха, изкушавайки се да я разбие в черепа на другия мъж, — бих искал да знам как така моята реликва се е озовала в ръцете на Зейди ал Кахтани.

— Какво?

Маниже прекоси стаята и грабна амулета от ръката му.

Стотици емоции като че ли пробягаха по лицето й, отстъпвайки в крайна сметка място на болка.

— Била е у тях — прошепна тя. — През цялото това време, през всичките тези години…

— Говори, Ал Кахтани — заповяда Дара. — Какво знаеш за това?

Мунтадир трепереше.

— Не повече от теб. — Когато Дара изръмжа, той отново падна на колене. — Кълна се в Бог! Огледай се наоколо, това място е по-старо от баща ми. От неговия баща. Нямаме нищо общо с това. Не знам как предците ми са се сдобили с реликвата ти!

— Мога да си представя как. — Дара стисна юмруци, мъчейки се да овладее огъня, който напираше да се освободи. — Кандиша знаеше къде съм. Знаеше името ми. Зейди трябва да е сключил сделка с тях. Страхливецът е знаел, че не може да ме надвие на бойното поле, така че ме е продал на ифритите.

Мунтадир все още се взираше в него, а по лицето му бяха изписани отчаяние и обреченост, сякаш прекрасно знаеше как ще свърши това. И все пък върху прекършеното му лице имаше искрица предизвикателност.

— Радвам се, че го е направил.

Каве се втурна между тях, заставайки пред Мунтадир, преди Дара да успее да се нахвърли върху него.

— Не — възпря го той. — Успокой се, афшине.

— Да се успокоя? Те са ме продали в робство!

— Не можеш да си сигурен. — Каве сложи ръка на рамото му. — Огледай се наоколо. Той не лъже за възрастта на това място. А дори ако Зейди наистина е… — Каве понижи глас. — Не го е направил Мунтадир. Той ни е полезен, ти сам го каза.

Маниже не беше проговорила отново, вместо това се разхождаше из гората от ковчези и саркофази.

— Това са Нахиди, нали? — обади се тя сега, прокарвайки пръсти по един прашен каменен блок.

Дара замръзна, шокиран от тази възможност, ала лицето на Мунтадир вече бе посърнало.

— Да — прошепна той.

Маниже помилва гроба, сякаш докосваше ръката на някой, когото обичаше.

— Всички?

Срам се разля по лицето на Мунтадир.

— Доколкото баща ми знаеше, да. От войната насам.

— Разбирам. — Гласът на Маниже бе пропит с тъга. — Къде е брат ми?

— Той не е тук. Баща ми каза, че Рустам и ти, когото и да е взел за теб, сте били кремирани във Великия храм. Каза, че когато се възкачил на престола, искал да заповяда всички тела да бъдат изгорени и благословени, само че…

— О, сигурна съм, че е искал. Значи, родителите ми, баба ми… — Маниже вдигна очи нагоре, към два малки ковчега. — Деца. Бяхме победени. Държахте ни заключени в лечебницата като полезни домашни любимци. Убивахте онези, които бяха твърде непокорни; онези, които бяха прекалено красиви и привлечаха вниманието на някой от царското семейство, изчезваха. И след всичко това не е имало покой за нас дори в смъртта. — Тя махна към свитъците. — Това архиви ли са? Или никой не си е направил труда да запише имената им?

— Архиви са — заекна Мунтадир. — На гезирски са, ала аз не мога да ги разчета.

— Ще намерим някой, който може.

Дара се взираше в стотиците мъртъвци. Неговите благословени Нахиди — принизени до това да се разлагат в саваните си.

— Защо? — попита. — Защо събратята ти са сторили това?

— Казах ти, че не знам. — Гласът на Мунтадир потрепери от гневен страх. — Може би са се бояли. Може би са имали право да се боят. Виж себе си. Би трябвало да си мъртъв, на два пъти; а ето че имаш достъп до сили, които сам не разбираш, и всичко това е заради нея. — Той посочи грубо към Маниже. — Може би им е харесвало да могат от време на време да се убедят, че всички вие наистина сте мъртви.

Маниже стисна ръце в юмруци и за миг Дара си помисли, че ще го удари.

Но после тя си пое дъх и затвори очи.

— Каве, махни го от погледа ми. Доведи писар, който може да чете гезирски, както и един от духовниците ни. Хора, които ще бъдат дискретни. Не съм готова да оповестя тази новина пред всички.

Каве се поколеба, очевидно убийственият поглед, който Дара бе впил в Мунтадир, никак не му харесваше, но после се взе в ръце и побърза да изведе емира от там.

Когато те излязоха, Маниже отвори очи и се вгледа в погребаните останки на своите родственици. Все още държеше реликвата му.

Дара с усилие потисна желанието да я изтръгне от ръката й.

Неговата реликва. Ако я отвореше, дали къдрицата от бебешката му коса, която майка му бе прибрала вътре заедно с една молитва, все още щеше да е там? Можеше ли да докосне нещо, което тя бе докосвала преди векове?

Ала далечното му минало не бе най-належащият въпрос. Не и сега.

— Бану Маниже — тихо каза той, — как ме съживи?

Маниже застина.

— За какво говориш?

Дара срещна погледа й. Гневът му си беше отишъл, сега бе просто уморен.

— Знам как се освобождават робите и се връщат за живот. За това щеше да ти трябва реликвата ми.

— Нужно ми бе само мъничко от тленните ти останки, а Кандиша ми показа къде си загинал.

— Не говоря за това и ти го знаеш. Говоря за първия път. — Гласът му се извиси. — Заобикаляме този въпрос от шест години. Така че сега те питам. Как ме съживи?

Маниже го изгледа предпазливо.

— Не е история, която би искал да чуеш. Ако съм ти спестила някои подробности, било е за твое добро.

По друго време Дара би го повярвал. Може би дори би го сметнал за проява на състрадание.

Ала вече не.

— Следвах те и убивах за теб, без да искам нищо в замяна. — Беше започнал да трепери. — Сред вас съм, но не съм един от вас. Не съм като останалите освободени джинове. Не си спомням годините си като роб, векове, векове от живота ми. Искам да знам защо. Искам да знам как. Дължиш ми го.

Маниже задържа погледа му. Светлината на факлите се отразяваше в очите й, ала изражението й не издаваше нищичко.

Ето защо Дара се слиса, когато тя остави реликвата му, седна на бюрото и започна:

— Намерихме пръстена ти, когато бяхме деца. Каве, Рустам и аз. Натъкнахме се на останките от човешки керван, докато изследвахме света около нас. Бяхме много малки, а това бе толкова вълнуващо, най-близкият ни досег с човеците, дори и ако единственото, останало от тях, бяха кости и няколко изгнили предмета. Телата бяха пръснати, разчленени. А върху една от отсечените ръце имаше пръстен.

Дара вече се чувстваше неловко, какво по-уместно начало за подобна история от керван с избити човеци.

— Моят пръстен?

— Твоят пръстен. От магията, която се излъчваше от него, всеки Нахид би разбрал, че е робско вместилище. Има начин да зърнеш някои от сънищата на роба, пленен вътре, и когато надникнах в твоето, веднага разбрах кой си. Яростта ти, отчаянието ти, спомените за Ки-зи и войната със Зейди ал Кахтани, не можеше да бъдеш никой друг, освен да си великият Дараявахуш, последният афшин.

Маниже изглеждаше изгубена в спомени, ала Дара усети как тревогата му се усилва.

— И не ти хрумна, че е прекалено голямо съвпадение — последните Нахиди да се натъкнат на последния афшин?

— Бяхме деца, Дараявахуш. Изглеждаше като приказка. Възрастните край нас бяха прекалено наплашени от джиновете, победени. Така че отнесохме пръстена в Девабад, скрит в дрехите ни, и аз се опитах да открия истината за това какво се бе случило с теб.

— Нима никой от последователите ми не е оставил разказ?

Маниже поклати глава.

— Ако последователите ти са знаели, не са казали на никого. Онези, които не са били екзекутирани, след като въстанието ти се е провалило, били върнати в Девабад и възнаградени богато.

А, да, благородническите домове на деви с познати имена. Жегнат, Дара продължи да разпитва:

— Тогава, ако не е имало никакъв разказ за това, че съм поробен, никаква надежда за реликва…

— Означаваше, че трябва да намерим друг начин. Така че двамата с Рустам опитвахме какво ли не. В продължение на години. Десетилетия. Всяка нова магия, на която се натъкнехме, заклинания, отвари, вълшебства. Дръзки експерименти, които биха ужасили предците ни.

Дара усети, че му се повдига.

— Експерименти?

— Бяхме отчаяни. Това ни се струваше жестока шега. Да бъдем толкова близо до някой, който би могъл да ни спаси, и да не сме в състояние да направим последната крачка. Гледах как мачкат хората ми, как пребиват брат ми; Гасан ме притискаше да се омъжа за него, а аз затварях очи и виждах как един древен воин, мъж, познавал най-могъщите от предците ми, се надига от пепелта, за да поправи всичко.

Дара прокара ръка през косата си; трудно му бе да я съди.

— Е, кой… експеримент — попита, повтаряйки думата със зле прикрито отвращение — най-сетне сработи?

Маниже се надигна от бюрото.

— Четяхме много за историята на семейството ни, за произхода на магията ни и всички чудотворни неща, на които е била способна кръвта ни, за самия ни живот. — Маниже прокара палец по амулета му. — Разказват се истории за Нахиди, загинали в битка, само за да възкресят всички паднали наоколо им с кръвта си.

— Приказки, Бану Нахида. Както сама каза.

— Може би. — Тя докосна ръба на месинга. — И тогава забременях за втори път. Не можех да го направя отново, не можех да лиша още едно нахидско дете от уменията му и да го изоставя в Зариаспа, където никога вече нямаше да види лицето ми. Рустам се съгласи, или поне така си мислех. Напуснахме Девабад, но аз бях скрила бременността си добре и по време на пътуването тя бе напреднала. Прекалено напреднала.

Маниже замълча. Изглеждаше смазана повече, отколкото Дара я бе виждал някога.

— Бяхме прекършени, афшине. Духът ни, надеждите ни. Изобщо не се съмнявах, че Гасан ще ме намери. Че когато осъзнае, че съм дала другиму онова, което сам желаеше така открито, ще ме накара да си платя. Рустам също го знаеше. Мисля… мисля, че по свой собствен начин той се опитваше да ме защити. Да защити всички ни.

Дара усети как в сърцето му се надига отвратителен страх.

— Какво стана?

Маниже се взираше в ръцете си.

— Тя се роди. Знаех, че е очевидно, но бях толкова уморена и когато Рустам каза, че той ще се погрижи… не си дадох сметка какво има предвид. — Маниже си пое дълбоко дъх. — Когато се събудих, той се готвеше да използва Нахри, за да те съживи.

Дара занемя от потрес. Не знаеше много за брата на Маниже, но малкото, което бе чувал за тихия мъж, който обичал да рисува и имал дарба да превръща растенията, които сам отглеждал, в лекарства, не навеждаше на мисълта за нещо такова.

— Да я използва? — прошепна Дара. — Искаш да кажеш, че е възнамерявал да пожертва живота й, за да върне моя? Собствената си племенница? Едно дете?

— Шафитско дете.

Дара примига. Шафитско?

— Но ти каза, че Нахри е чистокръвна. Че външният й вид е проклятие…

— И той наистина е. Може и да е била прокълната от маридите, но природата й определено направи задачата им по-лесна — Маниже въздъхна. — Продължих с лъжата, когато Каве ми каза. Тя ми е дъщеря и исках да я защитя. Знаех, особено сега, когато тя излъга и измами всички ни, че ако истината излезе наяве, девите ще решат, че предателството на Нахри се дължи на факта, че е шафит, и ще се обърнат срещу нея. То ще потвърди най-лошото, което хората вярват за мръснокръвните.

Дара беше изгубил дар слово. И все пак имаше нещо, в което нямаше никакъв смисъл.

— Но кой? — попита, навярно нетактично. — Не ми приличаш на някоя, която… — Той се изчерви. — Искам да кажа, че единствените шафити в палата трябва да са били…

— Прислужници — довърши Маниже. — Нахидско дете, с умения толкова силни, че ги усещах по време на бременността, и шафитски прислужник за баща. Би било нещо повече от скандал, заяви Рустам. Позор, толкова нечуван, че би могъл да ни струва подкрепата на останалите деви, когато най-много се нуждаехме от нея. Поне по този начин тя би могла да послужи на семейството си. На своето племе. И щеше да бъде безболезнено.

— Но едно бебе?

Маниже го прикова с тъмните си очи, придобила внезапно смразяващо изражение.

— Нима в Ки-зи нямаше кърмачета?

Беше жесток, макар и основателен въпрос.

— Да не искаш да кажеш, че си се съгласила с него?

— Естествено, че не се съгласих с него! Скарахме се за това и когато стана ясно, че Рустам няма да се откаже, ние стигнахме до битка. Битка, на каквато дори не вярвах, че хората ни все още са способни. Той ме прокълна, не съм съвсем сигурна как. Взрив, експлозия. Дойдох на себе си часове по-късно. Онова, което Каве намери след време, опожарена земя, смазани тела, ето какво ме посрещна, когато се свестих. Дъщеря ми я нямаше, пръстена го нямаше. А Рустам… — Гласът й стана дрезгав от отдавнашна скръб. — Беше твърде късно. Не можах да го спася.

Дара седна рязко.

— Окото на Сулейман.

— Сулейман нямаше нищо общо с това. Ето до какво бяхме принизени в крайна сметка. Последните Нахиди, вчепкали се в прахоляка за това дали да убият едно бебе, или не. Колко доволни щяха да бъдат джиновете, ако можеха да видят падението ми.

Болката в признанието на Маниже го прониза дълбоко. По-лесно бе да изпитва неприязън към хладно надменната жена, която му бе наредила да бъде оръжие, а после, когато бе нарушил заповедите й, го беше пропъдила. Дара знаеше какво е да прекараш живота си, борейки се със зъби и нокти за свободата си, за хората си, само за да изгубиш всичко накрая.

— Не си казала на никого за това, нали? — попита той тихо.

— Как бих могла? То само би затвърдило най-ужасните предразсъдъци на джиновете, а знаех каква е цената, която Гасан би поискал, за да ми прости. — Гласът й отново стана яростен. — По-скоро бих отнела собствения си живот, отколкото да му позволя да ме докосне.

— Каве знае ли?

Лицето на Маниже посърна.

— Не. Той на практика ни боготвореше. Не можех да унищожа вярата му по този начин. — Тя се поколеба. — Само че…

— Само че какво?

— Аешма знае.

Дара едва ли би се слисал повече, ако беше му беше казала, че ифритът е отишъл да потанцува на майдана.

— Аешма?

— Появи се малко след като намерих тялото на Рустам. Каза, че напрежението от битката, от магията и кръвта привлекли вниманието му. Позна ме. Знаеше името ми, знаеше каквото говореха хората за уменията ми… каза, че се бил надявал да ме срещне някой ден.

— Защо?

— Не е ли очевидно? Искаше да бъде като теб, афшине. Ифритите от векове очакват Нахид, достатъчно могъщ, за да ги освободи от проклятието на Сулейман. Останали са само една шепа от тях и краят на живота им наближава. Искат покой и да вкусят за последно някогашната си магия.

Дара я зяпна.

— Не ми казвай, че му вярваш. Бану Маниже, той като нищо само е чакал да попаднеш в подобен капан. Нищо чудно именно двамата с Кандиша да са подхвърлили пръстена ми на пътя ти!

— Напълно е възможно. Само че не ме беше грижа. Не можех да се върна в Девабад. Брат ми беше мъртъв. Сигурна бях, че дъщеря ми също е мъртва. Пръстена ти, единствената ми надежда, го нямаше, а аз исках да бъда свободна, независимо от цената. Дори ако това означаваше да сключа сделка с ифрит, да излъжа един ифрит, защото в действителност нямах представа как да вдигна проклятието на Сулейман. Не мислех, че е възможно.

Маниже остави реликвата му и закрачи напред-назад. Ръбът на чадора й бе посивял от прах, ивици прах, сякаш пръсти, надигащи се от криптата, за да я сграбчат.

— Но ти ме откри отново — каза Дара, мъчейки се да скрие горчилката в гласа си. Имаше чувството, че бе обречен винаги да се озовава в ръцете на Маниже. — Или поне пръстена ми.

— Нисрийн го намери. — Скръб пробяга по лицето на Маниже. — Никога не каза на Каве как точно. Ще ми се да знаех. Ще ми се да можех да поговоря с нея и да й благодаря за всичко. Тя бе толкова лоялна и положи толкова усилия за всичко това. Би трябвало да го види. Не би трябвало да прекара последните си мигове в болка заради някакъв шафитски дивак.

Дара не знаеше какво да каже. Нисрийн бе последната от дългата поредица хора, за чиято жестока смърт тъгуваше; да се опитва да открие думи, за да уталожи нечия чужда скръб, започваше да го оставя вцепенен.

— Да разбирам, че не си имала нужда от реликвата ми, след като си се сдобила с пръстена ми, а Кандиша ти е казала къде е оставила тялото ми да изгние?

— Не бях сигурна дали ще подейства. Би трябвало да умреш, когато Ализейд отсече ръката ти; вместилището на един освободен роб не може да бъде отделено от измагьосаното му тяло. Дали е, защото ти бе съживен с нахидска кръв, или нещо друго, не знам. Ала от мига, в който взех пръстена ти в шепата си, знаех, че все още си там някъде. Присъствието ти гореше толкова силно. Имах пръстена ти и тленните ти останки. И когато те събудих, ти беше това, което си сега.

Нужен му беше миг, за да осъзнае какво означават удивлението в гласа й и начинът, по който той заглъхна.

— Почакай… — Гласът на Дара трепереше. — Нали не се опитваш да кажеш, че не си възнамерявала да ме направиш такъв? — Той остави кожата си да се превърне в огън за миг. — Че не си се опитвала да ме съживиш в тази форма?

— Освободих те по начина, по който бих освободила когото и да е ифритски роб. Когато ти отвори очи, когато огънят не напусна кожата ти, реших, че е чудо. — Маниже се засмя с невесел, дрезгав смях. — Знак от Създателя, ако щеш, вярвай.

Мислите на Дара препускаха.

— Аз… не разбирам.

— Нито пък аз. — Почти отчаян гняв, необуздано желание да бъде разбрана, като че ли бе завладяло обикновено така спокойната Бану Нахида. — Нима не разбираш, афшине? Видях шока върху лицето на Аешма, когато те съживих. Знаех как ще разнесе историята, могъществото, което би ми дало да заявя, че аз съм възкресила великия пазител на девите в такава форма.

— Ти излъга.

Разбра колко наивно прозвучаха думите му в мига, в който се отрониха от устните му. Маниже никога не бе крила колко далеч би стигнала, за да си възвърне Девабад. Ала това беше нещо друго. Лично. Това бяха неговите тяло и душа, разбити и сглобени наново. Изтръгнати от ръба на Рая, покварени отново и отново, за да бъде превърнат в инструмент — оръжие, — което да служи на другите.

Горещина се събра в шепите му, ленти от бездимен огън се обвиха около ръцете му. И изведнъж Дара разбра, че никога няма да получи отговори. Не и за спомените си. Не и за бъдещето си. Той беше експеримент, развалина и дори Нахидата, която го бе съживила, не разбираше как.

— Права беше — тихо каза той. — Не искам тази история.

— В такъв случай може би следващия път ще ме послушаш. — Маниже дишаше учестено, без да спира да крачи напред-назад, а когато отново проговори, като че ли се обръщаше толкова към Дара, колкото и към себе си. — Пък и то вече е в миналото. Няма значение.

— Не, предполагам, че няма. На оръжията не им е разрешено да имат чувства.

Очите й лумнаха.

— Не ми говори за чувства. — Тя махна към гниещите ковчези на своите родственици, пръснати по мръсната земя. — Не и когато децата ми ги няма, а градът ни е във война. — Взе реликвата му и я пъхна в джоба си. — Не си единственият, който има съжаления, Дара. Не така исках да видя как Нахидите, девите, се въздигат. Само че няма да се преклоня. Не и отново.