Империя от злато

15 Али

Али се съпротивляваше срещу гулите, риташе, сечеше и нанасяше удари с глава в купчината мъртва плът и остри нокти. Мирисът на разложение го задавяше, отчаяно се мъчеше да се освободи. Престанеше ли да се движи, означаваше да умре; да остане неподвижен дори за секунда, щеше да даде на гулите всичкото време, от което се нуждаеха, за да го разкъсат на парчета. Стискаше ханджара и зулфикара си толкова силно, че му причиняваше болка. Изгубеше ли оръжията си, с него беше свършено.

Костелива китка се вкопчи в гърлото му, спирайки дъха му и заглушавайки хриптенето му. Отвъд масата мъртва плът Нахри крещеше името му.

Давейки се, Али се опита да я извика. Разнесе се звук на трошащо се дърво и ето че той пропадаше. Кандиша се смееше, ала думите й бяха заглушени от кръвта, която бучеше в ушите му, и стоновете на гулите.

Нокти раздираха корема му, тъпи зъби дъвчеха рамото му. Давайки си рязко сметка, че броени мигове го делят от това да бъде изяден жив, той приветства студения допир на водата до глезените си като ръката на спасител. По дяволите всичко това — ако сърцето му експлодираше, поне щеше да умре по-бързо, отколкото ако бъдеше разкъсан от гулите.

Али призова реката с цялото си същество.

Водата се надигна, за да му се притече на помощ, и той изрева, раздиран от изпепеляваща болка в гърдите, от която за малко не изгуби съзнание. Реката се възправи като звяр, гладни, поглъщащи всичко езици от вода отскубнаха гулите от тялото му. Али изпищя, разтърсван от конвулсии…

Контролът над маридската магия му се изплъзна, а после всичко свърши — той лежеше върху натрошени парчета дърво, които се носеха по водата, вцепенен от болка. Оръжията висяха в ръцете му, вкочанените му пръсти бяха вкопчени в дръжките им.

Идвайки бавно на себе си, Али се огледа наоколо с празен поглед. Усещаше мириса на кръвта си във влажния въздух, ново туптене на болка идваше с всеки удар на сърцето му. Разтърка очи, мъчейки се да разбере къде е. Лодката им беше разбита, единственото, останало от нея, бяха горящи отломки, които се поклащаха във водата.

От Нахри не се виждаше и следа.

Връхлетя го паника и той се надигна, за да седне. Кръв изпълни устата му, процеждайки се от устните му, когато проговори:

— Нахри…

Кикот привлече вниманието му към брега, където Кандиша стоеше в мъгла от мазен пушек. Тя наклони глава към тъмната вода.

— Твърде късно.

Нужен му бе само миг, за да осъзнае значението на думите й.

Реката. Нахри.

Али се хвърли в Нил.

Хладната течност бе като балсам за кожата му. Той прибра оръжията си, събирайки последните останки от силите си, за да заплува, ала облекчението се изпари в мига, в който отново призова маридските си умения. Толкова му бе трудно да задържи магията, онова, което му беше нужно, за да открие Нахри, изпращаше остра болка в гърдите му.

Нямаше значение. Заповяда си да се гмурне още по-дълбоко, въпреки че крайниците му протестираха, а от раните му шуртеше кръв. Накара силите си да се разпрострат, търсейки все по-надалече, ала телата на гулите, носещи се наоколо, объркваха сетивата му, а огънят, който гореше на повърхността, изпращаше несигурна, треперлива светлина през мътната вода по начин, който го караше да се чувства пленен в покрита с кал лудница от стъкла и огледала. И тогава…

Ето там!

Искрица топлина, която бързо изстиваше. Али се спусна към дъното, забелязал назъбените очертания на разбитата лодка там, където гулите бяха притиснали Нахри към речното корито. Очите й бяха затворени, роклята се разстилаше около неподвижното й тяло.

Али се озова там само за миг и отскубна гулите от нея. Взе я в прегръдките си и заплува към повърхността, ритайки с всички сили.

— Нахри, дишай — каза запъхтяно, когато изскочиха над водата. — Дишай!

Нищо. Нахри лежеше, безжизнено отпусната в ръцете му, безмълвна и безчувствена. Обзет от отчаяние, Али отметна кичурите мокра коса от лицето й. Очите й бяха затворени, а устните й — посинели.

Не. Господи, не. МОЛЯ ТЕ. Притискайки я до гърдите си, Али се запрепъва към плитчините и я положи върху калния бряг.

— Нахри, моля те — умоляваше, докато я тупаше по гърба. — Моля те!

Кандиша пристъпи напред. Мускули се вълнуваха под огнената й кожа, светлина грееше по метала в плитките й и острите като ножове скъпоценни камъни върху нагръдника й.

Тя се извиси над него.

— Трябваше да си останеш във водата. — Глад изпълваше очите й. — Чудя се какво ли би станало, ако изрежа печата от лицето ти, дали ще мога да открадна душата ти. — Тя посегна към него, а хищните й нокти проблясваха. — Мисля, че ще опитам…

Дори не го бе докоснала, когато се спусна смразяващ студ.

Водата, която се плискаше в краката му, се вледени, въздухът стана толкова мразовит, че дъхът на Али започна да излиза на облачета, а голите ръце на Нахри настръхнаха. Той се завъртя рязко, гледайки в почуда как огромни облаци от мъгла се кълбят над Нил, гасейки с гневно съскане огньовете, които осейваха разбушуваната му повърхност.

След това изчезна и неестественият мрак, който обгръщаше Кандиша, лунни лъчи разкъсаха безоблачната нощ, завърнаха се и звуците на живот — хор от насекоми и жаби, и вятърът в тръстиките.

Нещо се раздвижи в черната вода. Али сграбчи Нахри и я изтегли настрани в същия миг, в който мускулеста опашка с люспеста плът го удари през краката със замах.

А после най-огромният крокодил, който Али бе виждал някога, се показа над водите на Нил.

Създанието нададе рев, който проряза нощта, разтърсвайки дърветата и карайки жабите да притихнат. Звукът се вряза в Али, изпращайки прилив на дълбок, първичен страх по тялото му. С мокро плющене огромният крокодил се преобрази — изправи се на задни крака и влечуговата му форма отстъпи място на очертанията на мъж. Тялото му беше стройно и жилаво, кожата му имаше неестествен тъмнозелен цвят, който се разстилаше в рисунък от кожести люспи по издължените му крайници. Къси и дебели влечугови нокти увенчаваха дълги пръсти с ципи между тях, по голия му скалп се спускаха гребени от кост.

Али не се смяташе за страхливец. Беше се дуелирал с най-великия воин на хората си, изправил се бе срещу тълпа гули, ифрит бе прокарал нокти по гърлото му. Ала докато се взираше в създанието, изскочило от мътния Нил, създанието, чиято поява бе накарала земята и реката да замрат в покорство, изведнъж се почувства безкрайно малък.

Маридът — защото той разбра какво вижда в мига, в който водната магия застина в кръвта му — ги гледаше с хладния взор на безучастен хищник. Движеше се като влечуго, раменете и вратът му се полюшваха и извиваха, докато черните му очи, осеяни с жълти пръски, се местеха между Кандиша и него, преди да се спрат върху тулите.

Те начаса застинаха. Сивкавото сияние на магия изчезна от лицата им, заменено от маски на умиротворение. А после, с промълвени въздишки, те потънаха във водата.

Маридът изсъска и се обърна.

— Катеш.

Кандиша отстъпи назад, потрес и страх пробягаха по лицето й.

— Собек — прошепна тя.

Маридът — Собек, както го беше нарекла — направи несигурна крачка към нея.

— Ти отне живот във водите ми — каза той обвинително, махвайки с ръка към мястото, където бяха потънали гулите.

Кандиша все още отстъпваше назад. Али не бе подозирал, че е възможно да изглежда толкова уплашена.

— Не знаех, че си тук. Казаха, че си си отишъл. Убит от…

— МАХАЙ СЕ ОТ ЗЕМЯТА МИ.

Али би избягал на другия край на света, ако маридът беше изревал по този начин на него, ала Кандиша не отстъпи.

— Девите са деца на огъня. Нямаш никакво право над тях.

— Имам пълното право. Махай се.

Пламъци се обвиха около ръцете й.

— Не можеш да ме нараниш. Аз съм съюзница на дева Дараявахуш, онзи, който ти заповядва.

Очите на Собек припламнаха.

— Никой дев не ми заповядва, а ти си сама. — Гласът му бе пропит с глад. — Мина цяла вечност, откакто погълнах един от расата ти. Ти вече си в прегрешение; обяви се за равна и аз ще бъда в правото си.

— Ще съжаляваш за това.

— Ще съжалявам, че не вкусих сърцето ти в зъбите си. МАХАЙ СЕ.

Отекна гръм и Кандиша изчезна за миг във вихрушка от пясък и дим.

Али не помръдваше. Нямаше смисъл да бяга. Реката бе придошла зад него и Нахри, пресичайки скалистия бряг като коса.

Собек се извисяваше над тях, закривайки останалата част от света. Люспестата му кожа блестеше на звездната светлина. Ослепителна. Спираща дъха. Лицето му потрепна, дузина форми се смениха в мъглата, макар че жълто-черните му очи не помръдваха.

Али си пое дъх, потискайки треперенето си. Маридът бе създание отвъд всичко, което познаваше. В този миг у него нямаше никакво съмнение, че Собек бе едно от създанията, нарисувани и издълбани върху руините, през които двамата с Нахри се бяха разхождали, изгубен бог от един древен свят. Неканена молитва се издигна до устните му и той не бе сигурен дали я изрече като напомняне, или като подготовка за неминуемата си смърт.

Маридите. Създанията, които си бяха играли с него, които го бяха променили, съсипали, спасили. Създанията, които тероризираха събратята му в Та Нтри и които бяха издърпали Цитаделата в езерото. Сега един от тях бе толкова близо до него, че можеше да усети дъха му с мирис на речен нанос.

Собек го изучаваше с безмилостно преценяващ поглед, зловещите му очи проследиха знака на печата върху бузата му и кръвта, стичаща се по ръцете му. А после се преместиха върху Нахри и той наклони глава, поглеждайки към Али с очакване в студеното си изражение.

В миг всичко, което бе чул от Иса, се завърна в ума му.

Маридите могат да ти дадат почти всичко, което желаеш. Договорите, които джиновете и хората сключвали с тези зли създания за могъщество и богатство. За любов. Договори, скрепени с кръв и смърт, и проклятието на душите им. Договори, които Али никога не би помислил да сключи.

Не и докато Нахри не лежеше прекалено неподвижна в ръцете му.

Вдигна очи към марида, преглъщайки сълзите си. Трябваше да знае.

— Каква е цената ти? — попита дрезгаво.

Маридът го гледаше с безчувствените си, неземни очи.

— Взел си пръстена на Анахид Завоевателката от града на огъня?

Все още замаян, Али се помъчи да намери отговори.

— Пръстена на Анахид Завоевателката? Искаш да кажеш, печата на Сулейман? Аз… да. Само че…

— В такъв случай цената е платена.

Преди Али да успее да реагира, маридът коленичи до него. Взе Нахри от ръцете му така, сякаш не тежеше нищо, и я положи на брега между тях.

Нов прилив на скръб прониза Али при вида на приятелката му, така безчувствена. Всеки миг очакваше да види как тъмните й очи се отварят, пълни със сарказъм. Мисълта, че може да не се събуди, беше непоносима.

— Дай ми ръцете си — заповяда Собек.

— Ръцете ми?

— Против природата ми е да върна удавник. Ще трябва да използвам теб.

Али протегна ръце, опитвайки се да спре треперенето им… опит, който се провали в мига, в който люспестите пръсти на марида се плъзнаха над неговите. Сърцето му задумка, когато Собек притисна дланите му надолу — едната над сърцето на Нахри, а другата върху устата й.

Протегна нокти и Али ахна, когато те пробиха кожата му.

Очакваше го обаче нещо много по-ужасно. Защото с вълна от ледена магия брегът изчезна и ето че Собек беше в главата му.

Натрапническото присъствие бе така ужасно познато, че Али опита да се дръпне, хвърлен в спомените за мъченията на маридите в девабадското езеро. Твърде късно: Собек вече прелистваше ума му. Градината на харема в девабадския палат изплува пред очите му. Върбата, под чиито клони двамата със Зейнаб се криеха като малки, каналът…

„Виж какво мога да правя!“ Зейнаб размърда пръсти над стъклената купа и водата в нея се надигна и затанцува във въздуха, следвайки движенията им, докато двамата се кискаха заедно…

Али отчаяно се опита да пропъди присъствието в главата си.

— Махни се от ума ми — каза задавено. — Няма да гледаш това.

Собек заби нокти още по-дълбоко както в ръцете, така и в ума на Али. Когато проговори, не беше на глас.

Ето как ще я спасиш.

Разтреперан, Али опита да отстъпи назад.

Този път беше по-голям. Все още беше дете, но вече носеше сивата препаска на кадет от Царската стража. Отново беше в харема, ала този път заедно с майка си и се учеше да плува.

Хатсет го държеше през тънкия кръст.

— Изпъни крака, Алу. Не можеш да плуваш свит на кълбо.

— Но защо трябва да се уча да плувам? — попитал бе той, детското му гласче беше високо и жаловито. — Никое от другите момчета не го прави. Те ми се подиграват, амма. Наричат ме крокодил.

Майка му улови брадичката му в шепа.

— Тогава им кажи, че крокодилите всеки ден грабват момчета като тях и ги удавят в реката. Ти си моя плът и кръв, а ние плуваме.

Градината изчезна, а тялото му бе раздрано от болка, зъби и люспи, и нокти. Обладаването му в девабадското езеро. Али изкрещя собственото си име и ето че се носеше през водата.

— Убий дева, убий дева…

Наводнените поля на Бир Набат, плодородна тиня, която жвакаше между пръстите на краката му, извори, които избиваха от скалите, за да затанцуват между пръстите му. И отново Девабад — Цитаделата през онази ужасна нощ, езерото, надигащо се отвъд прозореца…

— Моля те. Не това.

Коридорът пред кабинета на баща му. Дараявахуш се нахвърли отгоре му и Али замахна със зулфикара си, ала някаква невидима ръка го сграбчи и го оттласна назад. Афшинът изтръгна оръжието от ръцете му, острието беше обвито в пламъци, докато се спускаше надолу. Мунтадир се раздвижи, хвърли се между тях…

Не можеше да се съпротивлява. Ръцете му бяха приковани към тялото на Нахри, докато в кръвта му гореше магия, а Собек тършуваше в ума му, беше достатъчно трудно дори да запази съзнание. Така че отново почувства как Мунтадир се отпусна тежко върху него, чу ахването, откъснало се от устните му. Сълзи се стичаха по бузите на Али, пред очите му изскочиха искри…

А после Девабад изчезна.

Изтегнат върху една топла скала край своите води, той се припичаше на слънце. Беше блажено приятен следобед, човеците надолу по реката издигаха храмове, мъже в бледи препаски ломяха камъни. Изображението му беше навсякъде — върху лъскави колони от варовик и изваяни статуи, и това го радваше. Беше заситен с почитта им и с кървавите хрущяли между зъбите си — остатъците от младата жена, която бе подмамил в плитчините си.

Али се задави, ала под ръцете му Нахри помръдна. Вода избликна от устата й, сякаш я беше призовал, и ето че тя се давеше, кашляше, бореше се за въздух.

— Нахри! — Давайки си смътно сметка, че Собек отдръпна ръцете си, Али я повдигна, за да седне, помагайки й да се наведе на колене, за да повърне. — Дишай — шепнеше, милвайки я по гърба, докато тя се мъчеше да си поеме въздух. — Просто дишай. Всичко е наред, ти си добре.

Нахри отпусна глава върху гърдите му. Кожата й беше леденостудена, устните й все още имаха син оттенък, ала очите й срещнаха неговите и той изпита такова облекчение, че трябваше да потисне порива да я притисне по-силно до себе си.

— Али?

Гласът й беше дрезгав. Погледът й се плъзна покрай рамото му.

Собек положи ръка на челото й и очите й се затвориха.

Отпусна се в ръцете на Али и той се обърна рязко към марида.

— Какво направи? — изкрещя.

Собек се изправи на крака.

— Просто спи, не се страхувай. Не бива да ме вижда.

Али все още трепереше, мъчейки се да разбере какво се бе случило току-що.

— Защо не?

— Дадох обещание.

Това не беше никакъв отговор. Али притискаше Нахри до себе си, мъчейки се да почерпи насърчение от равномерния ритъм на сърцето й.

Собек все още го гледаше изпитателно, блещукащите му очи сякаш го разголваха слой по слой. Наведе се и Али застина, когато ципеста ръка го улови за брадичката и къс нокът докосна знака от печата върху лицето му. Трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не се дръпне от отвращение. Колко ли хора бяха загинали под тези нокти? Колко още бяха убити в името на Собек?

Маридът проговори отново и гласът му беше като вода, разливаща се върху скали.

— Ти си девът, когото взеха, онзи, когото използваха, за да убие защитника на Нахидата.

Не беше въпрос. Защитника на Нахидата.

— Афшина ли имаш предвид? — попита Али. — Да, аз съм.

Сивите устни на Собек се присвиха. За миг Али зърна редица зъби, прилични на счупени стрели, стърчащи във всички посоки.

— Момент на колебание — промълви маридът. — Момент, в който да усетят вкуса на кръвта ти и всичко това би могло да бъде избегнато. — Съжаление изпълни гласа му, единствената емоция, освен гняв, която бе демонстрирал. — Трябва да са били толкова отчаяни. — Нокътят му натисна по-силно знака на печата, толкова, че кожата започна да се раздира. — Не по свой избор взе пръстена на Анахид и го донесе в моите води?

Али потрепери. Точно колко бе видял Собек?

— Не — отвърна той.

Очите на Собек припламнаха и Али едва се сдържа да не подскочи, когато зениците се превърнаха във вертикални цепки, като на гущер.

— Значи, не знаеш кой съм?

Зад въпроса се криеше нещо, влажният въздух натежа от напрежение.

— Не — повтори Али, защото му се струваше невъзможно да излъже създанието пред себе си. — Не знам кой си.

Собек се дръпна рязко назад.

— В такъв случай трябва да си вървите. И двамата. Катеш каза истината за защитника на Нахидата. Събратята ми имат кръвен дълг към него, не можем да го нараним и няма да съм в състояние да ви защитя, ако тя го доведе.

Защитникът на Нахидата. За миг образът на Дараявахуш изплува пред очите на Али. Зулфикарът, изтръгнат от ръката му. Кръвта на Мунтадир по лицето му.

Да остави убиеца на брат му да дойде. Али би го приветствал. Нека двамата сложат край на това.

На нищо няма да сложиш край. Дори не можа да вдигнеш оръжие срещу него. Горчивата истина го смаза, накара го да се почувства малък и безполезен. Ако Кандиша се върнеше заедно с Дараявахуш, с него беше свършено — афшинът нямаше да допусне повторно грешката да забави смъртта му.

И тогава Нахри и печатът на Сулейман щяха да бъдат върнати на Маниже.

Али изпусна дъха си и погледна към реката. Сърцето му се сви. Лодката им беше унищожена, парчетата и припасите, които не бяха потънали, тлееха. Храната, притежанията им. Той все още имаше оръжията си, но иначе се бяха върнали там, където бяха преди седмици. Всичките им усилия бяха напразни. Нещо по-лошо — наоколо нямаше и следа от град, село, дори ферма. Нищо, което да издава, че наблизо има хора, с които биха могли да се спазарят за нова лодка или да си купят припаси. Имаше единствено тъмна пустиня, недокосната от огньове на джинове или човешки лампи.

— Лодката ни я няма — каза отчаяно, по-скоро на себе си, отколкото на Собек.

Маридът се взря в него, още един от продължителните му, от преценяващите погледи, които сякаш го отваряха и пренареждаха отвътре.

— Накъде сте тръгнали?

— Та Нтри — отвърна Али замаян. — Родината на майка ми. Намира се на юг, покрай морето…

— Знам къде се намира Та Нтри. — Сега Собек звучеше дръпнато и нетърпеливо. Главата му се люшна напред-назад и той още повече заприлича на крокодил. — Тя ще бъде ли в безопасност там?

— В по-голяма безопасност, отколкото с Кандиша.

— Тогава ще ви заведа по нашия начин. Има място, където водите ми срещат морето, където събратята ти често идват. — Собек го подкани с ръка. — Ела.

По нашия начин? Али усети как го полазват тръпки на притеснение, ала Собек вече му бе обърнал гръб и отиваше към реката, като генерал, оглеждащ завладяна територия.

Трик, възможно е това да е трик.

— Защо? — извика Али след него. — Защо ти е да ни помагаш?

Собек спря до ръба на водата, непрогледно черен на фона на огрения от лунните лъчи пясък и потъналите в сенки храсталаци на отсрещния бряг. Приличаше на бездна, изрязана в пространството, която би засмукала и погълнала всичко, дръзнало да дойде твърде близо.

— Аз не помагам. — Звучеше невероятно подразнен и водите на Нил се набраздиха от настроението му. — Правя размени и една от тях бе да опазя живота й — каза, посочвайки Нахри с подобната си на муцуна брадичка.

Не беше отговор, който вдъхваше спокойствие. Али отново се загледа в празната пустиня, а после наведе очи към жената в ръцете си. Някога тя също бе последвала едно загадъчно магическо същество, което й бе обещало сигурност… и в резултат животът й се бе преобърнал.

Само че не можеха да останат тук, а възможността да се озоват за миг в Та Нтри, на тучното крайбрежие, с приказки за което майка му го бе приспивала, място, където можеше да открие семейство и сигурност, беше изкушаваща.

Почти толкова, колкото възможността да се изправи срещу убиеца на брат си.

Не бъди безразсъден. Али се изправи на крака. Нахри му се струваше прекалено лека, кожата й бе покрита с кръв и кал, роклята й беше разкъсана. Потрепери при мисълта колко близо бе стигнал до това да я изгуби.

Преглътна буцата, надигаща се в гърлото му.

— Мога ли да помоля за… размяна? — попита, а пулсът му се ускори.

Маридът го погледна.

— Говори.

— Тя имаше черна торба със себе си, пълна с медицински инструменти. Метални предмети. Не ги виждам да се носят във водата…

Преди Али да успее да довърши молбата си, торбата на Нахри вече висеше от ципестите пръсти на марида. От нея капеше вода, но иначе изглеждаше здрава.

— Това?

Али кимна, опитвайки се да скрие страха си.

— Каква е цената ти?

Собек наклони замислено глава на една страна.

— Информация. Ще говориш с мен по време на пътуването. Аз ще имам въпроси. Ти ще ми отговориш откровено.

Информация, която не можа да откриеш, докато тършуваше в главата ми? Само че не го изрече на глас. Просто кимна мрачно и пое торбата. Можеше да го направи за приятелката, която го бе спасявала толкова много пъти.

— Разбрано — отвърна и завърза дръжката на торбата за колана с оръжията си, който, за щастие, все още беше на кръста му.

— Тогава да вървим.

Собек отново се обърна.

Али си пое дълбоко дъх и последва марида в Нил.

Водата стигаше до гърдите му, когато светът се преобърна. Али се препъна, докато звездна светлина и черни води се сменяха над главата му, сякаш се премяташе надолу по хълм. Следващата му стъпка беше върху твърда, мокра земя, от мириса на тучна растителност — на живот, — с който бе пропит въздухът, му се зави свят. Вдигна очи нагоре и ахна.

Тъмната кална река бе изчезнала. Или по-точно бе преобразена. Водата се извиваше около него като тунел, блатни коренища и потопени дървета се протягаха, опъвайки искрящ балдахин от отразена небесна светлина, блещукащи капчици и зелени лилиеви листа. Риби и костенурки плуваха край тях, а сребристобелите им коремчета проблясваха като свещички.

Али се взираше удивено в невероятната гледка.

— Колко красиво.

Думата бледнееше пред магията на света, който го заобикаляше. Сякаш беше попаднал в храм, посветен на самия Нил, обляна в светлини джамия от вода и звезди. Дълга, тясна пътека се простираше далече напред, топла, наносна земя, осеяна с искрящи водни камъчета и златно-бели пръски. И макар да дишаше въздух, леки течения от невидима мъгла се обвиваха около кръста му, кълбяха се под мишниците му. Струваше му се, че би могъл да затвори очи и да ги улови, да се понесе умиротворено по ленивия Нил, докато той лъкатушеше през пустинни села и тучни зелени планини…

Тежката ръка на Собек го стисна за рамото.

— Внимавай. Ако умът ти се зарее тук, ти ще го последваш.

Али кимна, все още омагьосан. Отново погледна към речната пътека, блясъкът на злато и сребро го мамеше.

— Река от сол и злато — каза той, спомняйки си. — Ти… ти си маридът от реката от сол и злато. Ти си този, чиито спомени видях в съня си, онзи, в който Анахид издигна острова и…

Собек пусна рамото му толкова силно, че Али се препъна.

— Да — отвърна той рязко по начин, който не оставяше място за въпроси. — Можеш ли да дишаш и плуваш като нас?

— Да — заекна Али, хванат неподготвен от смяната на темата. — Искам да кажа, не мога да се удавя, ако това ме питаш.

— В такъв случай би било по-лесно, ако плуваме. — Очите на марида се стрелнаха към Нахри. — Бих могъл да я превърна в риба и тя ще може да ни придружи.

Али начаса се дръпна назад, прегръщайки Нахри по-силно.

— Не искам да я превръщаш в риба.

Главата на Собек се люшна на врата му и Али отново би могъл да се закълне, че зърна дълга муцуна и нащърбени зъби.

— Боиш се, че ще я нараня.

Не беше въпрос.

— Видях спомените ти — отвърна Али, разтреперан. — Закле се да си отмъстиш на Анахид.

— Тя не е само на Анахид — възрази Собек, посочвайки Нахри. Ципите между пръстите му приличаха на метална ръкавица. — Тя е дете на хората от тези земи, моите земи, моите води, а връзката им с тях се простира много по-назад от деня, в който онази дева демон стъпи в езерото ни.

— Човешкото семейство на Нахри е от Египет? — Али подозираше, че това ще й донесе утеха. Когато маридът кимна, той се осмели да зададе още един въпрос: — Има ли все още някакви роднини там?

— Мъртви са. — Маридът се обърна с рязко, отсечено движение. Али почти очакваше да види крокодилска опашка да удря пясъка. — Ела, щом настояваш да вървим. Тези пътеки са за плуване и е трудно да бъдат поддържани в това състояние.

Намествайки Нахри в ръцете си, Али последва марида. Марида. След всичкото това време изглеждаше немислимо, че крачи до едно от тези създания. Безброй въпроси напираха на устните му и все пак Али — който отчаяно бе копнял за отговори и който обикновено не се извръщаше от източник на информация — установи, че почти се бои да проговори.

Но не и Собек.

— Колко от вас останаха?

Али не разбра въпроса му.

— Само ние сме. Нахри и аз…

Маридът тракна подразнено със зъби.

— Колко от родствениците ти? В ума ти видях как сестра ти кара вода да се завихри, а майка ти все още поддържа традицията ни. Още колко други има?

Нова тревога се надигна в гърдите на Али.

— Защо искаш да знаеш за семейството ми?

— Защото ти поиска услуга и аз я изпълних. Сега ми отговори.

Да излъже в царството на могъщия марид, докато носеше изпадналата в безсъзнание Нахри на ръце, му се струваше неразумно, но той се опита да заобиколи въпроса.

— Не съм сигурен. Израснах в Девабад и не познавам много добре роднините на майка ми.

— Те винаги ли са живели в Та Нтри?

— Да — отвърна Али, преди да осъзнае, че не беше съвсем вярно. Та нали неслучайно майка му беше царица, семейството й имаше сериозни политически връзки. — Искам да кажа, през по-голямата част от времето. Майка ми ми е разказвала, че през първите векове след завоеванието предците ни често пътували между Та Нтри и Девабад. Били са министри в правителството, съветници, такива неща. Но оттогава мнозина са се върнали, за да живеят в Та Нтри.

— А — тихо каза Собек. — Разбирам.

— Какво разбираш?

Маридът не му обърна внимание.

— Сред тях има ли други благословени като теб?

Благословен. Това ли беше Али? Мислите му се върнаха към онзи ден в стаята на Иса, към разтревожената му майка, която молеше погнусения учен за помощ.

— Не и доколкото знам. В Та Нтри се страхуват от събратята ти като от чудовища. Не мисля, че има друг като мен.

— Хората ти имат къса памет.

Али се мъчеше да не изостава от дългата крачка на Собек. Нахри започна да натежава в уморените му ръце.

— За какво говориш? Означава ли това, че историите за маридите не са верни?

Този път Собек хвърли поглед назад, а влечугоподобните му очи искряха.

— Не съм казал това.

Ледена тръпка полази по гърба на Али. Разказват ли се подобни истории и за теб, искаше му се да попита, ала в рядък миг на самозащита, инстинктът му за самосъхранение надделя и спря въпроса на устните му.

Опитвайки се да смени темата, той зададе друг:

— Ифритът те нарече Собек. Това ли е името ти?

— Това е едно от имената, които смъртните са ми дали.

— Смъртните знаят за теб?

— Смъртните ме боготворяха. — В гласа на Собек отново нахлу глад, студената безстрастност се оттегли като отливна вълна. — Изпълваха лъскавите си храмове с образа ми и строяха градове в мое име. Аз съм причината тази земя да е велика.

Устата на Али пресъхна.

— И какво им струваше това?

— Невести. — Али го изгледа потресено, ала Собек като че ли не забеляза, потънал в мечтание, което промени цялото му мъгливо изражение. Сега лицето му бе изцяло крокодилско, в жълтите му очи грееше жажда за кръв, от зъбите му се процеждаше слюнка. — Жени с онзи първи цвят на плодовитост, смъртност… могъществото в подобно сливане, в кръвта им… — Гласът му се изпълни с копнеж. — Нищо не може да се сравни с него.

Али се олюля, ала този път не беше от изтощение. От неприкритата жажда и арогантност в гласа на Собек, от начина, по който срещна погледа му, сякаш му признаваше за споделено желание, на Али му прилоша. И макар да се опитваше да си държи езика зад зъбите в присъствието на толкова могъщо създание, сърцето му не можеше да остави това така.

— Това е истинско зло. — Взря се в Собек. — Не мислиш ли, че онези жени биха предпочели да изживеят живота си и да имат свое семейство, вместо да бъдат обезчестени и удавени?

— Невинаги ги удавях. — Собек изобщо не изглеждаше смутен от погнусата на Али. — Те избраха да се заселят на бреговете ми. И колкото и кръв да им струваше, винаги ликуваха, когато видеха водите ми да прииждат. Никога не бях принуден да вземам насила… не можех. Знаеш какви са законите между расите ни. Не мога да убия едно по-нисше създание без неговото съгласие.

— И го наричаш съгласие, когато си заплашвал семейства с глад и си се преструвал на Създателя?

Собек го стрелна с поглед, като че ли чак сега забелязал отвращението му. Част от глада в изражението му се стопи, но ако Али се бе боял от гняв, не бе нужно: Собек изглеждаше единствено уморен… и може би мъничко подразнен.

— Ти си един от онези, които наричат себе си джинове, нали? В такъв случай предполагам, че споделяш едно от вероизповеданията на човеците в тази земя, вероизповеданията, които ме изместиха. Доста ироничен обрат на съдбата и за двама ни.

— Какво означава това?

— Когато твоята жена лежеше в ръцете ти, първите ти думи бяха да ме попиташ за цената ми. — Собек го стисна за лакътя и го дръпна напред; пътеката зад тях се срина в оглушителен водопад. — От опит знам, че никой не задава този въпрос, освен ако част от него не е готова да плати.

Али си спомни мъчителното отчаяние, когато Нахри отказваше да се събуди. Отвори уста, ала това не беше обвинение, което можеше да отрече.

— Тя не ми е жена — каза вместо това.

Собек му отправи смразяващ поглед.

— Бях в главата ти. — Обърна се, спестявайки на Али необходимостта да отговори. — Ти си от различно време, смъртно създание. По-добро време. Не можеш да разбереш моето.

— Но вие сте били наказани дори във вашето време — изтъкна Али. — Видях спомените ти. Сулейман изпратил Анахид, за да накаже маридите, задето тероризирали човеците.

Ярост пробяга по сиво-зеленото лице на Собек, мъглата в краката му закипя.

— Анахид отиде твърде далеч. Тя ни унижи, открадна езерото ни и пороби събратята ми.

— Е, какво се случи? Помогнахте ли на предците ми да отнемат Девабад от Нахидите? Това ли трябваше да бъде отмъщението ви?

— Отчасти. — Собек протегна ръка и в юмрука му замръзна лента от златна мъгла, сякаш бе опънал въже. Дръпна го над главите им и те сякаш се озоваха в нов свят. Тук реката беше по-широка, сгромолясваше се от скали високо над главите им и се изливаше с грохот в бушуващи въртопи.

Али зяпна от удивление, но сега, когато Собек бе започнал да отговаря на въпросите му, нямаше намерение да спре.

— Ала Маниже и нейният… защитник накараха езерото да се надигне и да нападне Цитаделата ми. Това е маридска магия. Защо им помагате сега?

Собек изсъска.

— Никой марид не би помогнал на един дев по свой избор. Ако братовчедите ми са съдействали на тази Маниже и онова извращение до нея, значи, че не са имали друг избор.

— Не разбирам.

Собек подръпна друго течение в ръката си и над главите им се набразди малко езерце.

— Отне ни много време да се изтръгнем от Нахидите. Събратята ми са горди и трудно търпяхме униженията им. Да се преклоним пред една дева и да бъдем принудени да издигнем един сух, чудовищен град насред свещеното ни езеро… Ликувахме, когато водата най-сетне вкуси плътта им — каза той и от думите му кръвта във вените на Али се смрази. — Много отдавна съм разделен от събратята си, но дори аз чух слухове, че се е родила потомка на Анахид, която може да се мери с нея, и че тя възнамерява да обедини силите си с воин, надарен с още повече магия, за да върне старите порядки на семейството си. — Гласът на Собек бе пропит от тихо разкаяние. — Братовчедите ми тъкмо си бяха възвърнали свободата. Подозирам, че отчаяно са търсели начин да я спрат.

— Така че са убили нейния воин. — Късчетата от загадката започваха да си идват по местата. Ето причината да бъде обладан. — Или поне накараха мен да го направя.

— Подозирам, че си бил възможност, от която са се възползвали, без да се замислят особено. Събратята ми несъмнено са търсели начин да го убият, без да изцапат ръцете си. Да открият воин като теб във водите си, друг дев, или джин, или с каквато и глупост да се наричаш, който да е в състояние да вдигне оръжие вместо тях? Трябва да са го сметнали за благословия.

Благословия. Ето я отново тази дума.

— Те ме изтезаваха — отвърна глухо. — Аз нямах нищо общо с това.

— Бил си там и си бил полезен.

В думите нямаше жестокост. Маридът просто излагаше факт.

— Ала планът им не подейства — изтъкна Али. — Дараявахуш се завърна още по-могъщ. Какво се обърка?

Собек спря без предупреждение и Али едва не се блъсна в люспестия му гръб. Обърна се и го изгледа така, сякаш отново щеше да нахлуе в ума му. Господи, от тези очи Али го побиваха тръпки. Това беше погледът на хищник от друг свят, от друга епоха… бездната между тях беше непреодолима.

— Разговорът ни не е за твое просветление — отвърна маридът най-сетне. — А за мое. Дай ми момичето за миг.

Али опита да отстъпи назад, ала Собек взе Нахри от ръцете му така, сякаш я бе откраднала вълна.

— Спокойно, докачливо създание — каза Собек, докато Али се мъчеше да се отскубне от лентите вода, които се обвиваха около крайниците му. Раздразнението изглеждаше странно върху лицето на едно толкова древно създание. — Улови течението вляво от теб.

— Улови течението? — повтори Али, недоумяващ. — Но аз не съм марид.

— Имаш обаче ръце, нали? Улови го или ще хвърля твоята жена в него и ще ти предложа друго предизвикателство.

Маридът се раздвижи, докато го казваше, и обзет от паника, Али се подчини. Протегна ръка към златните мъгли и сви пръсти, очаквайки да се сключат около нищо.

Вместо това сякаш потопи ръка във водопад, карайки го да замръзне с допира си. Могъществото го повали на колене и той изкрещя, когато остра болка прониза ръката му. Пръстенът опари сърцето му.

Собек се озова до него за миг, полагайки свободната си длан върху челото му. Болката начаса бе притъпена. Али отвори очи.

— Слава на Бога — прошепна той.

Светът около тях внезапно стана още по-удивителен, по-ярък, сякаш се бе озовал в нова форма на съществуване. Виждаше хиляди течения, повече възможности и места, отколкото си бе представял някога, че съществуват, да се разстилат пред него. Планини, увенчани със сняг, и тропически морета. Криволичещи северни потоци и бряг, брулен от циклон. Кротък водоскок в простичък кирпичен двор и локва в сив, подгизнал от дъжд град.

Онова в ръката ти. Гласът на Собек нахлу в ума му. Гмурни се, малко смъртно създание.

Инстинктивно Али се остави да падне напред, издърпвайки течението в ръката си над тях. В мига, в който го пусна, всички пътеки изчезнаха и той се строполи, запъхтян, върху белия пясък.

Маридската магия не си отиде веднага. Тялото му бе изтръпнало от нея, водни нишки плъзнаха нагоре по ръцете му.

Перлена пътека от пясък се простираше пред него, а над главата му се стрелкаха риби. Усещаше първичната сила, която струеше от Собек.

Ароматът на Нахри обаче бе различен. Вълнуващ. Солена кръв и изпепеляваща магия. От онази, която изгаряше света до основи и подканяше водата да го сътвори наново. Беше там, в деликатните й вени и крехката й кожа, която толкова лесно можеше да бъде пронизана. Взета.

Али се задави и ужасният глад изчезна, макар че би могъл да се закълне, че зъбите му се бяха изострили за миг.

— Какво ми направи?

— Нищо. — Очите на марида танцуваха. — Все още го притежаваш — промълви той, като че ли на себе си. — Делят те дузина поколения, а то е устояло.

Али се бореше да си поеме въздух, подпрял длани върху пясъка. В далечината стадо хипопотами минаха с тежка стъпка покрай сиянието на водния тунел.

— Как действа всичко това? — попита, докато се изправяше на крака. — Начинът, по който проникваш в ума ми, начинът, по който пътуваме?

Собек му даде знак да продължат и те отново поеха напред.

— Трудно е да бъде изразено с думи. Моята раса не общува като твоята. Ние сливаме умовете си и споделяме онова, което е в тях, в душите ни. Ние сме… ние сме като водата, разбираш ли? Може да има много потоци, но те всички идват от една река. — В гласа му се промъкнаха презрителни нотки. — Не като девите. Вие всички сте отделни горящи въглени.

Без да обръща внимание на тази забележка, Али продължи да го разпитва:

— А теченията, всички онези пътеки, които видях?

— Навсякъде има вода. Не само езера и реки, но и потоци дълбоко под земята и дъжд в облаците. Ето как пътуваме, или поне така го правят онези от нас, които са способни да пътуват. — Собек като че ли се запали по темата, по-нетърпелив да обясни това, отколкото изпълнената с насилие история на маридите и Нахидите. — Аз съм от първото поколение на расата ми, затова мога да приемам тази солидна форма, ала повечето от събратята ми не може да бъдат видени със смъртни очи. Те съществуват като част от родната си вода, обладавайки различни малки създания във владенията си, когато те пожелаят.

— Невинаги когато те пожелаят — рязко каза Али. Имаше обаче още нещо, нещо, което не разбираше… — Почакай, можеш ли да пътуваш до всяка вода? — попита, а в гърдите му се надигна надежда.

Топлината се изпари от лицето на Собек.

— Не.

Той тръсна Нахри обратно в ръцете на Али и се устреми напред.

Али се запрепъва след него.

— Какво искаш да кажеш с това не? Защото не можеш или защото не искаш?

Собек се обърна рязко, оголвайки зъби.

— Защото няма да допусна пръстенът с печата да се върне в онзи скверен град. За нищо на света. Ако изобщо има някаква искрица светлина в катастрофата, предизвикана от безразсъдството на братовчед ми, тя е, че магията на Анахид най-сетне бе развалена. Моля се онзи скверен остров и още по-скверният му град да я последват и да се удавят в езерото.

Али се олюля.

— Това е моят дом.

— Какъв късмет тогава, че имаш друг.

Собек улови ново течение, придърпа го и се отдалечи.

Али го последва, отказвайки да се предаде.

— Тогава мога ли да го направя аз? Сам да пътувам с теченията?

— Не. — В гласа на марида прозвуча предупреждение, което го нямаше преди. — Никога няма да овладееш напълно силите си с онзи пръстен в сърцето ти и трябва да си благодарен за това.

Собек вдигна ръце, разпервайки ги като за молитва.

Водният таван се срути, посипвайки се като слаб дъждец върху лицето на Али.

Удивителният речен тунел изчезна, изчезнаха и блещукащата светлина, и осеяната със златни песъчинки пътека. Али и Собек стояха в плитчините на криволичещ покрай брега поток. Все още беше нощ, ала звездите и луната хвърляха достатъчно светлина, за да разкрият, че пустинята бе отстъпила място на джунгла от непознати дървета. Макар да не можеше да види океана, Али чуваше грохота на вълни в далечината.

— Та Нтри — оповести Собек. — Вървете на юг. Брегът и горите са белязани с човешките руини, които събратята ти толкова обичат да обитават.

Хванат неподготвен от неочакваната промяна на пейзажа, Али почувства, че копнее за един последен поглед към вълшебните дълбини на Нил, лъчистия храм от вода. Загубата му отекваше в него със скръб, която не бе в състояние да обясни.

Наведе поглед към Нахри. Тя не помръдваше в омагьосания си сън, една мокра къдрица бе залепнала за бузата й.

Каква е цената ти? Али изведнъж бе изпълнен с благодарност, че не се бе наложило да отговори на този въпрос.

— Ти си маридът, чието проклятие тегне върху външния й вид, нали? Онзи, който я е накарал да изглежда като човек и я е оставил в Кайро.

— Да.

— Защо?

— Защото човешкото й семейство плати цената ми, а това бе най-добрият начин да я защитя.

— Била е дете, само и уплашено. Това не е било никаква защита.

Очите на Собек припламнаха.

— На два пъти й спасих живота и направих така, че едно пътуване, което можеше да ви убие, отмина само за една нощ. Изпълних своята част от размяната. — Той отстъпи назад. — Върви си.

— Почакай! — Али застана между Собек и по-дълбоката вода. — Наистина ли е невъзможно да се науча да пътувам с теченията? Да използвам онази водна магия, която притежавах, преди да взема печата?

— Не.

Собек се опита да мине покрай него.

Али му препречи пътя.

— Ами някой друг марид? — Мислеше трескаво. — Тиамат. Онази, която била родена в езерото. Не се ли говори, че сега този океан е нейното царство? Мога ли да…

Собек го сграбчи и всяко възражение, което Али би могъл да направи, умря върху устните му.

— Много по-вероятно е Тиамат да изтръгне душата от тялото ти и да те погълне заедно с пръстена и всичко останало. — Собек впи черно-жълтия си поглед в очите му и сърцето на Али подскочи от страх. — Проявявам милост към теб, смъртно създание. Ти имаш място в своя свят. Върни се там. Ако си мъдър, ще забравиш онова, което знаеш за маридите. Събратята ми знаят името ти и няма да си в състояние да се пребориш с тях, не и докато пръстенът на Анахид те дърпа назад. Вземи своята жена и бягай в пустините си. По-безопасно е.

Пусна го толкова рязко, че Али изгуби равновесие и едва не изпусна Нахри. Докато се съвземе, Собек вече бе нагазил дълбоко в потока, зелени облаци се обвиваха около долната половина на тялото му.

— Защо? — извика Али, обзет от внезапен страх, че е пропуснал нещо, че Собек го подвежда по начин, който щеше да му стане ясен твърде късно. — Казваш, че ни помагаш, че действаш единствено с размени. Защо би ми дал милостта или съвета си?

Собек поспря за миг. Човекоподобната му форма почти бе изчезнала.

— Ализейд ал Кахтани — каза, изричайки името му на глас за пръв път. — Няма да те забравя.

Последните останки от лицето му отстъпиха място на крокодилска муцуна.

А после, без друга дума, изчезна под водата.