Империя от злато

30 Нахри

Ти, наивна малка глупачке — укоряваше се Нахри, докато се връщаше в стаята си. — Наистина ли мислеше, че понеже сега го наричаш „брат“, всичките различия помежду ви ще бъдат изличени? Джамшид бе дев от благородническо потекло, който бе прекарал цяло десетилетие в Храма и едва допреди няколко месеца вярваше, че е забранено дори да говори с шафитите. Беше син на Каве, един бог знаеше какви неща бе слушал, докато е расъл.

В какви неща все още вярваше тайно.

Ако продължиш да го лъжеш, едва ли ще си подобри мнението както за теб, така и за шафитите. Нахри пое нагоре по стълбите с тежка стъпка. Толкова бе уморена от тайни.

Коридорът, в който я изведе стълбището, тънеше в мрак; дъжд плющеше по откритата балюстрада, небето бе натежало от лилави облаци. Две жени си бъбреха оживено на нтарийски до прозорците, гледайки бурята навън, но когато зърнаха Нахри, млъкнаха и побързаха да се отдалечат.

Почувства се ужасно самотна. Искам да си отида у дома. Ала и двете места, които наричаше свой дом, бяха много далече и никое от тях не предлагаше безопасно или лесно връщане.

Стаята й беше тъмна, когато влезе в нея, студена и неохранявана — не я очакваха да се върне толкова рано и лампите не бяха запалени. Единствената светлина идваше откъм импровизирания огнен олтар, който двамата с Джамшид си бяха направили в ъгъла. Той грееше сигурно срещу яростната буря навън, както и бурята вътре. Вятърът беше отворил вратата на балкона и половината от стаята беше плувнала във вода, а дъждът продължаваше да нахлува.

— В Кайро не се налагаше да си имам работа с мусони — измърмори тя, докато прекосяваше стаята, за да прецени щетите.

Разкопча закопчалката от раковина, която придържаше копринената й шайла на място, и като я метна върху едно сухо място на леглото, тръсна коса, за да я освободи. Изящният шал бе наскорошен подарък от Хатсет, вероятно намек за това какво още я очаква, ако приемеше да се омъжи за Али и да основат царство в Та Нтри. Но ако Хатсет си въобразяваше, че Нахри е прекалено принципна, за да приема скъпи подаръци, без да направи онова, което се очакваше от нея в замяна, е, толкова по-зле за нея.

Нахри замръзна до леглото. Не беше сама.

— Али? — попита, шокирана да го види на балкона под поройния дъжд. Беше обърнат с гръб към нея и подгизнал до кости, разперил ръце върху перилата, сякаш съзерцаваше някакво царство на удавниците. — Какво правиш тук? Какво правиш там?

Той не се обърна.

— Исках да те видя и дъждът ме застигна. Реших да му се порадвам.

— Ще се удавиш, ако продължаваш да стоиш там.

Очите на Али все още бяха затворени, но той се обърна достатъчно, та Нахри да види как крайчецът на устата му се повдигна в усмивка.

— Винаги толкова се притесняваш за мен.

— Все някой трябва да го прави. Търсиш си смъртта прекалено упорито.

— Като се има предвид как ме избягваш, учудвам се, че изобщо те интересува.

Нахри потръпна. Забележката бе по-язвителна от обикновено, но освен това беше заслужена — тя наистина го избягваше.

— Съжалявам — извини се. — Сложно е. — Отново го погледна, застанал под дъжда. — Но се радвам да те видя — призна и част от самотата й се разсея. — Недей да се самозабравяш, но Създателят да се смили над мен, мисля, че компанията ти наистина ми липсваше.

— Тогава ела при мен.

— Не, благодаря. Наситих се на вода за няколко живота.

Али разпери ръце, сякаш за да прегърне бурята, и вдигна лице към небето.

— Хайде де, Бану Нахида — предизвика я. — Порадвай се на живота.

Очите му бяха затворени, подгизнала от дъжда, бялата му дишдаша бе залепнала върху широките рамене и мускулите на гърба му. Беше бос, главата му не беше покрита и водата се разливаше по ниско подстриганата му коса, блещукайки, докато се стичаше по тила му.

Изглеждаше красив, застанал на фона на буреносното небе. Беше красив — Нахри си го бе помислила още първия ден, когато се бяха срещнали и й се бе приискало да го бутне в канала. Ала тогава това бе далечен факт, така както би се любувала на прекрасен залез.

Сега не мислеше за Али като за залез. Сега бе обзета от внезапното желание да го докосне, да проследи пътечката, която дъждът прокарваше по тялото му, и да види как ще реагира той.

Той е влюбен до полуда в теб. Проклетата Хатсет и нейните отровни думи, които не бе в състояние да забрави. Не, не бе в състояние да ги забрави и те се бяха докоснали до нещо в нея, което Нахри бе погребала дълбоко, когато подписа брачния си договор много отдавна, обвързвайки живота си с годеник, който се бе изплюл в краката й.

Какво ли би било да бъде с някого, който бе влюбен до полуда в нея?

Защото Мунтадир определено не беше, дори ако омразата му се бе стопила, когато най-сетне ги венчаха. Бяха спали заедно и на Нахри й беше харесало (готова бе да предизвика всеки, към когото съпругът й насочеше добре практикуваните си умения да остане безразличен), но то бе просто сделка. Изобщо не приличаше на сладостните непохватни опипвания, за които бе чувала да си шушукат изчервяващи се младоженки, нито даваните през смях скандални съвети на по-възрастните омъжени жени. Мунтадир бе идвал в леглото на Нахри, защото неговото семейство бе победило нейното, а баща му искаше нахидски внук.

И това бе достатъчно, за да задуши всяка искрица желание или привързаност у нея. Ала сега Гасан беше мъртъв и Нахри вече не беше затворничка в Девабад. И в притихналия мрак на стаята, сама с Али и бурята, тя изведнъж се запита какво ли би било да захвърли всичко на вятъра. Да поеме инициативата, която бе твърде горда и твърде уязвима да поеме със съпруга си, за когото от самото начало знаеше, че не я желае наистина. Да изучава и докосва, разтърсвана от споделен копнеж.

Спри. Все още беше пленница, омъжена за Мунтадир, намираща се под властта на Хатсет и заобиколена от врагове. Вярваше само на едного и не можеше да си представи по-сигурен начин да съсипе това… просто за да даде воля на обзелия я порив.

И все пак се приближи. Спря до вратата и протегна ръка достатъчно, за да улови няколко капки.

— Ето. Дойдох при теб.

Али като че ли не забеляза сарказма й.

— Тези дъждове пътуват толкова надалече — замислено каза той. — Над планини и равнини, над острови и великия океан на Тиамат. Можеш ли да си представиш да правиш това пътуване година след година, в продължение на хилядолетия? Епохи? Всички неща, които ще видиш. С тези облаци би могла дори да отлетиш до девабадското езеро.

— Не бих могла да кажа, че съм в състояние да се поставя на мястото на пътуваща дъждовна капка, не.

Али перна с ръка мокрия парапет и разпрати пръски вода в градината отдолу.

— Представи си как изведнъж всичко това бъде прекъснато. Рутината, която си следвал от зората на времето, изведнъж е лишена от сладостната прегръдка, с която е завършвала някога.

Сладостната прегръдка?

— Али, прощавай за въпроса, но да не си пиян?

Смехът му се смеси с плющенето на дъжда по стените на замъка.

— Може би се опитвам да се поотпусна.

Без предупреждение той я сграбчи за китката и я притегли до себе си. Нахри изписка възмутено, подгизнала в миг до кости. Балконът беше наводнен, вода заля пантофите й.

— И какво, предполага се, че това е приятно? — опита се да надвика тя дъжда, като примигваше учестено. — Почти нищо не виждам.

— Тогава затвори очи.

С развяна от вятъра мокра коса, Нахри погледна неспокойно към земята. Дъждът се изливаше на потоци, оставяйки дири от червеникавокафява кал. Не беше чак толкова високо, но ако паднеше, щеше да боли, а парапетът на балкона беше нисък.

— Не искам да затварям очи. Доста нависоко сме, а е хлъзгаво. Не искам да се подхлъзна и да полетя…

— Няма да ти позволя да паднеш. — Ръцете на Али се обвиха около кръста й, привличайки я по-близо. — Вярвай ми, искам те тук.

Всички неуместни мисли, които се бяха въртели из главата на Нахри в спалнята, се завърнаха за миг. Усещаше горещината на ръцете му през подгизналата си рокля, сърцето й се блъскаше в гърдите. Сепната, тя погледна нагоре, опитвайки се да открие някакво обяснение върху лицето му.

Нищо. Очите на Али все още бяха затворени, все същата странно закачлива и така нетипична за него усмивка играеше върху мокрите му от дъжда устни. Нахри никога не го бе виждала да изглежда така отпуснат.

Имаше примамлив вид.

Не е единственият, имал някога примамлив вид. Преди шест години, тласната от внезапен порив, Нахри бе целунала един красив воин съвсем близо до плющящия навън дъжд, поддавайки се на прилива на желание. И онова, което бе последвало, едва не я бе унищожило.

— Трябва да се върнем вътре — избъбри тя. — А после да се махнем. От спалнята ми, имам предвид. Трябва да излезем от спалнята ми. Хората ще приказват.

Лицето му се разкриви в нацупване и сега Нахри наистина се зачуди дали някой не му беше сипал нещо в питието — Ализейд ал Кахтани не се цупеше.

— Не искам да се махна. — Наведе се, за да прошепне в ухото й, и Нахри усети топлия му дъх върху шията си. — Прекрасно се чувствам тук с теб.

Нахри усети как я пронизва тревога. Колкото и приятна да бе горещината, която се разливаше ниско в корема й, нещо очевидно не беше наред с приятеля й.

— Не мисля, че трябва…

Тя опита да се освободи.

Али я стисна по-силно.

Ако допреди миг просто бе подозирала, че нещо не е наред, това, че той отказа да я пусне, накара в главата й да зазвънти сигнал за тревога. Това не беше мъжът, когото познаваше.

— Али, пусни ме.

Той се засмя, ала в звука нямаше и помен от топлина.

— Не, не мисля, че ще го направя.

Наведе глава и най-сетне отвори очи.

Те бяха разбушувано огледало на буреносното мусонно небе.

Нахри начаса опита да се отскубне.

— Марид — прошепна тя.

Али се изкиска почти детински.

— Успях да те заблудя. — Отдръпна я леко от себе си и дивите му очи се плъзнаха по нея. — Прелестна си. Точно типът на Собек. Каквото и споразумение да е имал с родствениците ти, трябва да е било наистина здраво, щом не те е изхрускал на място.

Той изтрака със зъби.

— Пусни ме — заповяда Нахри, мъчейки се да се отскубне. — Какво си направил с Али?

Той извъртя очи.

— Твоят Али е добре. Е, не, всъщност не е. Пищи и ме умолява да не те нараня. — Али, каквото и да се намираше в Али, внезапно млъкна, накланяйки глава на една страна, сякаш слушаше скрит глас. — Колко ненужно жестока заплаха, смъртно създание. — Той зарови ръка в косата на Нахри и отново я дръпна към себе си. — Здравата е хлътнал по теб. Толкова отдавна го иска, копнее да те докосне, да те вкуси… — Той я отблъсна от себе си. — Ирония, достойна за една от историите, които толкова обичате да си измисляте.

Нахри падна тежко върху каменния под, разплисквайки водата, с която беше залян.

— Пусни го.

Али се ухили, ала това не беше неговата усмивка. Тази беше злонамерена и крива и сърцето на Нахри се пръсна да я види върху лицето му.

— Дай ми името си, дъще на Анахид, и аз ще си отида от него със следващия му дъх. Отведи ме в твоя Девабад, нека потопя мръсните му улици под водата и ще върна и двама ви в Кайро, ще изтрия спомените ви за всякаква магия и ще ви оставя да живеете като щастливи малки смъртни в аптеката ви. Нали това искаш наистина? — Гласът му се издигна в пронизителна имитация на нейния: — Можем да си създадем живот тук. Добър живот.

Повече ярост, отколкото срам изригна в гърдите на Нахри. Тя се изправи на крака.

— Кой си ти?

Индигови вълни разцъфнаха и угаснаха в очите на Али, отразявайки бушуващите облаци.

— Аз съм маридът на мусона — обясни той, долепяйки пръсти в подигравателен опит за благословията на девите. — Ранен мусон тази година, защото съм най-верният слуга на Тиамат и тя ме изпрати да открия точно кой създава толкова много проблеми на хората ни.

Валеше толкова силно, че вратата се бе отворила, без тя да усети, но изведнъж чу неясния глас на Джамшид откъм спалнята.

— Нахри? Нахри, слушай. Знам, че сигурно не искаш да говориш с мен, но…

Али се озова до нея за миг. Сграбчи я за ръката, притисна нож (един от ножовете на Физа) до гърлото й и прекрачи в стаята заедно с нея.

Брат й замръзна.

— Затваряй си устата — заповяда маридът студено. — Затвори вратата и влез или ще й прережа гърлото.

Джамшид затвори вратата с ритник и пристъпи навътре; погледът му гореше.

— Ще те убия.

Нахри се опита да възрази.

— Това не е…

Маридът запуши устата й с ръка.

— Ще трябва да извиниш сестра си. Последните няколко месеца не бяха никак лесни за горкото момиче.

Джамшид го гледаше яростно.

— Какво искаш, Ал Кахтани?

Ножът се притисна по-дълбоко до гърлото й.

— Искам да се убиеш.

Очите на Джамшид се разшириха.

— Моля?

— Убий се. Хвърли се от балкона и ще я пусна. Беше готов да умреш за моя брат. Несъмнено би направил същата саможертва и за собствената си сестра.

Джамшид поклати глава; изглеждаше повече ужасен, отколкото ядосан.

— Изгубил си си ума.

— Не, изгубих дома си и видях как поробват събратята ми. — Маридът я пусна рязко и вдигна ръцете на Али, сякаш за да им се възхити. — А един стар братовчед е сторил нещо много глупаво в половинчат опит за милост.

Нахри се дръпна рязко от него.

— Обладан е от марид.

Джамшид я сграбчи.

— Марид?

Али изцъка с език.

— Тя крие доста тайни от теб. — Странният му поглед се обърна към нея. — Да му кажем ли другата?

Не.

— Моля те — примоли се тя.

Изражението му стана свирепо.

— Ние също умолявахме някога, ала предците ти не ги беше грижа. — Той наклони глава на една страна. — Е, половината от тях. Човешките ти предци нямаха нищо общо с това, най-вероятно са водели простичък живот край вашия Нил, почитайки Собек.

— Кой, по дяволите, е Собек? — Джамшид звучеше напълно объркан. — И какви човешки предци? За какво говориш?

Али се ухили на Нахри, сякаш двамата споделяха страхотна шега.

— Предполагам, че си наследила ума на майка си. — Обърна се към Джамшид и заговори по-бавно, сякаш насреща си имаше малко дете. — Сестра ти е… каква е думата, която хората ти използват? „Мръснокръвна“ звучи толкова жестоко.

Погледът на Джамшид се стрелна към нея.

— Я, чакай… ти си шафит? — И тогава Нахри видя как брат й намества парчетата от мозайката… съжалението, което никога не бе искала да види в очите му. — О, Нахри…

Маридът се изкикоти.

— Изненада!

Но ако се беше надявал да ги разедини с това разкритие, очевидно не беше избрал правилния брат. Джамшид я бутна решително зад себе си, тласкайки я към вратата.

— Бягай, Нахри. Аз ще се оправя с това.

— Да бяга? — Маридът звучеше разочаровано. — Наистина се надявах на по-голяма съпротива. Ако Анахид беше тук, досега да ме е изтръгнала от това тяло и да ме е накарала да побягна обратно в облаците. Колко жалко, че повредихте магията й.

Подигравката в гласа му преля чашата.

— Едва ли си прекъснал отколешното си пътуване през океана само за да си поиграеш с някакви смъртни — заяви Нахри обвинително. — Защо не ни кажеш какво искаш?

— Искам ви мъртви — отвърна маридът с искрения глас на Али и думите я пронизаха още по-дълбоко. — Искам всеки един от вас, който носи огън във вените си, да умре, а градът ви да бъде разрушен. Уви, събратята ми, изглежда, не могат да постигнат тези цели, без още повече да влошат нещата за нас.

— Може би не сте толкова умни, за колкото се имате.

Маридът завъртя рязко ножа, притискайки върха му до гърлото на Али. Нахри понечи да се хвърли към него, но Джамшид я задържа назад.

— А може би сме. Внимавай, Нахидо — предупреди я той. — Забравяш, че виждам всичко, което той е преживял. Знам как да те нараня.

— Това ли е целта ти? Да ни нараниш?

— О, не. Изпратиха ме, за да проуча странните събития във водите на тази земя, както и защо братовчед ми Собек не отвърна на призивите ни. — Маридът прокара ножа надолу по врата на Али, оставяйки тънка ивица от искряща кръв… Убиваше я да не може да го изтръгне от ръцете му. — Да изтезавам двама Нахиди е просто удоволствие.

Той стовари дръжката на ножа в лицето на Али и от носа му бликна кръв.

— Помощ! — изрева маридът. — Стражи!

Всяка надежда, че войниците, които неизменно следяха всяко движение на Джамшид, бяха решили да си вземат почивка, се изпари, когато вратата се отвори рязко и двама въоръжени мъже нахълтаха в стаята.

Очите им се разшириха, местейки се между Нахри, която стоеше до леглото, раздърпана и с пусната коса, окървавения Али и видимо бесния Джамшид.

— Принц Ализейд!

Али посочи необуздано към Джамшид.

— Огнепоклонникът ме нападна. Искам го мъртъв!

Нахри се хвърли напред.

— Не е вярно!

— Убийте го! — изпищя маридът. — Убийте…

И тогава от Али се изтръгна задавен вик и той се свлече на колене. Мъгла с цвят на буря изригна от кожата му и за миг през очите му пробяга следа от познатия сив цвят.

— Нахри — с мъка изрече той името й. — Реката. Потокът. С-Собек. Доведи Со…

Думите му се превърнаха в смразяващ кръвта писък, гърбът му се изви и мъглата нахлу обратно в тялото му.

Когато я погледна отново, беше с пълния с омраза поглед на марида на мусона.

Гръм отекна в ушите на Нахри, вятърът нахлу в стаята с бурен порив и обля всички им с вода. Дъждът я брулеше, достатъчно силно, за да я заболи. Стражите изкрещяха, Джамшид пристъпи към нея, за да я защити…

Ала Нахри нямаше намерение да изгуби и секунда повече.

Втурна се да бяга, отблъсквайки ръката на брат си и измъквайки се на марида, хвърлил се към нея. Не спря да тича и когато излезе на балкона — прескочи перилата и се хвърли във въздуха.

Нахри падна тежко на земята. Въпреки че да скача от имения не беше нещо ново за нея, но не го беше правила от години и не можа да се приземи както трябва, навяхвайки болезнено единия си глезен в хлъзгавата кал.

Ала маридът ревеше зад нея, рев, който изобщо не звучеше като нейния приятел, така че тя скочи на крака и побягна в гората.

Клони и лиани посягаха към лицето й, пантофките й бързо бяха разкъсани.

Зад гърба си чуваше шум от преследващи я крака, едва доловим над накъсаното й дишане. Али не издаваше никакъв друг звук и внезапно Нахри се почувства ужасяващо преследвана и безсилна, като обречена газела, бягаща от лъв. Ето го и придошлия поток, почервенял от кал и дъжд. Тя се хвърли с всички сили към него.

Маридът я сграбчи и двамата се строполиха на наводнения бряг.

— О, не, Нахидо — каза маридът, който бе паднал върху нея. — Това ще направим заедно. Аз също изгарям от желание да видя Собек. — Той извади ножа. — Така че, ако нямаш нищо против…

Прокара острието по дланта й, разкъсвайки кожата. Нахри потисна вика на болка, отказвайки да му достави това удоволствие. Маридът издърпа ръката й и я потопи под водата.

— СОБЕК! — Той изплю в потока кръвта, която шуртеше от носа на Али. — Твоите смъртни те викат!

Никакъв отговор. Дъждът брулеше лицето на Нахри, маридът стискаше ръката й толкова силно, че й причиняваше болка. Опита да се отскубне и той я сграбчи за гърлото, натискайки главата й към прииждащата вода. Потокът подръпна яростно косата й.

— Как мислиш, какво ли ще го накара да дойде по-бързо? — измърка маридът. — Ако те удавя или ако забия нож в сърцето на сукалчето му?

— Нахри!

Джамшид изхвърча от градините на замъка и ги настигна.

Изведнъж всичко сякаш се вледени.

Под нея потокът стана студен, а после застина така неподвижен, сякаш бе недокоснато езеро дълбоко в земните недра. Маридът на мусона охлаби хватката си достатъчно, та Нахри да се изправи и да изпълзи назад по обраслия бряг, докато нещо се раздвижваше в мъглите, които се кълбяха над потока. Видя очертанията на влечугова глава, тъмни люспи и светещи очи.

Първичен ужас, какъвто Нахри никога не бе изпитвала — нито когато за пръв път бе зърнала намек за свръхестествения свят в гробището в Кайро, нито когато се бе изправила срещу огнен ифрит, — я заля, когато най-огромният крокодил, който бе виждала някога, се изправи пред тях. Беше обвит в мъгла, която се кълбеше около него, сякаш за да му отдаде почит, а после се преобрази, приемайки формата на младеж със зелена кожа и зловещи черни очи, осеяни с жълти пръски.

Създанието — Собек, осъзна Нахри, спомняйки си какво й бе разказал Али за нилския марид — плъзна преценяващ поглед по всеки от тях, а главата и вратът му се извиваха като змия, която избира кого да изяде.

Погледът му се спря върху Али и той се хвърли върху него.

Али почти не се олюля, когато Собек го блъсна в гърдите с две ръце. Вместо това бурята изригна от гърба му със съскане и мирис на дъжд и той се свлече в краката на Собек.

Само че маридът на мусона не си тръгна. Гръм разтърси земята, мълния раздра небето, а дъждът се сгъсти, раздвижи се и се извиси като вълна над Собек и Али. Не беше речното чудовище, в което се бе превърнал Гозан, но въпреки това вдъхваше страх.

Али изобщо не можеше да се мери със Собек. Нахри присви очи, опитвайки се да накара образа на нилския марид да остане солиден в ума й, ала това беше невъзможно. Той се движеше с бързина и смъртоносно изящество, които караха Дара да изглежда бавен, а от гърлото му се изтръгна ниско ръмжене, от което косъмчетата на тила й настръхнаха. Въздухът се изпълни с мирис на кръв и кал по нагорещени от слънцето люспи.

— Окото на Сулейман — ахна Джамшид, който бе застанал до нея и се взираше в двамата биещи се мариди.

Али се надигна на колене. Повърна кална вода, а после се изправи несигурно на крака с рев и се нахвърли върху марида на мусона. Ножът му се вряза безполезно в дъждовните му очертания.

Жесток смях изпълни въздуха. Не, не въздуха. Главата на Нахри, като глас в ума й. А после се посипаха и думи на съскащи срички, които се сглобиха заедно.

Отрочето ти има твоя избухлив нрав, Собек. Жалко, че не си го научил да се защитава.

Собек сграбчи Али за ръката и го тикна назад, запращайки го в храсталаците.

— Той не те засяга. Върни се в облаците.

Нова мълния раздра небето. Нахри подскочи, а Джамшид я стисна по-силно за ръката.

Засяга ни, арогантен глупако! Ти погълна спомените му, знаеш какво се случи. Длъжници сме на защитника на Нахидите заради твоята грешка!

— Не съм аз този, който избра да подложи границите на изпитание, като убие един дев с ръката на друг — изсъска Собек. — Това беше безразсъдно решение. Ако си бяха направили труда да обърнат внимание на кръвта му…

Ти се закле, че са мъртви! Закле се пред самата Благословена, че е свършило!

— И то наистина свърши. Тиамат знае. Тя пирува със спомена!

Али се изправи на крака, разперил ръце, сякаш за да запази равновесие. Беше окървавена развалина, подгизналите му дрехи висяха на парцали, носът му беше подут.

— Какво става, Собек?

Вземи го — настоя маридът на мусона. — Трябваше да го вземеш в мига, в който разбра какво е. Дай го на Тиамат, моли за милост и се надявай дарът на пръстена на Анахид да спаси душата ти.

— Не — заяви Собек. — Той изпълни пакта на своя прародител. Отне пръстена от Нахидите и техния град.

Иска да го върне обратно!

Нахри се изтръгна от Джамшид. До гуша й бе дошло двама разправящи се водни демони да се надвикват, сякаш тя изобщо не беше там.

— На расата ви й е забранено да се намесва в делата на нашата — напомни им тя, заставайки между Али и двамата мариди. — Забравихте ли? Това определено е месене и в този момент съм готова да рискувам и да призова онзи защитник на Нахидите, от когото толкова се боите. Вървете си.

Това беше лъжа, но и двамата мариди се дръпнаха назад… или поне облакът се люшна.

А после се хвърли напред — вледеняващ, мокър мраз, докоснал кожата й.

Блъфираш. Мислиш се за много умна и обърна гръб на собствената си плът и кръв, за да защитиш инструмента, чиято цел е да те унищожи.

— Достатъчно — заяви Собек. — Пратеникът на Тиамат ще си върви. — Той обърна яростния си поглед към марида на мусона. — Аз ще се погрижа за това.

За нищо не си се погрижил. Търпението ни се изчерпа, Собек. Ти и твоят питомец дев трябва да се предадеше на Тиамат до следващия прилив.

Нилският марид изръмжа.

— Тя не ми заповядва.

През другия марид премина вълна, сякаш се смееше.

Повелителю на реката, наистина ли вярваш, че Благословената би ме изпратила да те моля? Ти и твоето отроче ще й се предадеше или тя лично ще дойде в тази земя и ще го отнесе.

Собек начаса застина, цялото му излъчване се промени.

— Няма да го направи. По това крайбрежие има десетки хиляди смъртни. Не ни е разрешено да нараняваме…

Отново онзи студен смях.

О, разрешено ни е, нима не виждаш? Той е наш и ни е разрешено да го нараним. Той ще реши дали да остане сред толкова много потенциални жертви.

Али се олюля на краката си.

— Какво означава това?

Ала мъгливото присъствие на марида на мусона вече се разсейваше.

Доставих нашето съобщение. Ако си мъдър, Собек, ще се вслушаш в него. Предайте се на Тиамат до следващия прилив или тази земя ще бъде погълната пред очите ви.

Миг по-късно маридът на мусоните изчезна. Небето изсветля едва забележимо, ала дъждът все така тропаше по листата и земята около тях.

Али беше пребледнял като платно.

— Те… не могат да направят това. Несъмнено не могат да направят това.

Собек понечи да се приближи до него.

— Ще дойдеш с мен.

Нахри се изстъпи между тях.

— Не, няма. Какво означава това, че Тиамат щяла да погълне земята?

Очите на Собек се впиха в нейните и Нахри трябваше да повика на помощ цялата си сила, за да не рухне. И все пак не бе в състояние да откъсне поглед от ужасяващото му, но красиво лице. Искаше й се да дойде по-близо толкова силно, колкото и да побегне, изведнъж видя как я издърпват в калната вода, почувства зъби да разкъсват плътта й.

— Означава, че ако той е тук, утре вълна, по-висока от твоите пирамиди, ще удави цялото крайбрежие. — Собек се обърна към Али и изръмжа. — Опитах се да те предупредя. Казах ти да се скриеш във вашите пустини, да избягваш събратята ми!

— Каза ми, че имам място в моя свят и трябва да се върна в него. — Али звучеше също толкова ядосан. — Това не е предупреждение. Ако беше казал: „Да привлечеш вниманието им ще доведе до това един демон от дълбините на океана да убие десетки хиляди души“, може би щях да постъпя различно!

Десетки хиляди. Господи. Нахри се взираше в тях, а умът й не бе в състояние да обхване размерите на заплахата. Вероятно би трябвало да каже на Али да млъкне, да престане да се кара с буквалния повелител на Нил, сякаш това беше някаква семейна разпра.

Семейна разпра.

— Защо той го нарече твой родственик? — попита, молейки се да греши.

Молейки се инстинктите, които обикновено й служеха толкова добре, този път да грешат напълно.

Али престана да крещи на Собек и я погледна така, сякаш си беше изгубила ума.

— Какво?

Собек изръмжа, оголвайки остри като ками зъби.

— Това не те засяга, Нахидо.

Не. О, не. Нахри ги виждаше, липсващите парченца от мозайката си идваха по местата, пасвайки с онези, които вече знаеше. Водата, която бе изцелила прободните рани на Али много преди маридите в девабадското езеро дори да го докоснат. Провалът на грижливия им план да убият Дара с ръката на друг дев, довел до създаването на оръжието, от което се страхуваха, оръжие, което не можеха да докоснат.

Оръжието, което Али не бе в състояние да докосне.

Сукалчето на Собек, отрочето на Собек. Думите, които маридът на мусона бе хвърлил в лицето на Али, не бяха просто обиди.

Али местеше поглед между тях.

— Какво? Какво има?

Нахри не бе в състояние да проговори. Устата й беше пресъхнала, умът й крещеше заключение, което би трябвало да е невъзможно. Заключение, което можеше да разбие техния свят и да съсипе мъжа пред нея, мъжа, когото с всички сили се бе опитвала да защити.

И все пак нали си бяха обещали да бъдат откровени един с друг.

— Ти си марид — прошепна тя. Не знаеше как иначе да го каже, защото не бе в състояние да свърже с думи като „семейство“ и „родственици“ онзи Али, когото познаваше, и обвития в мъгла призрачен крокодил, който бе впил яростен поглед в нея.

Ужасът, разлял се бавно по лицето на Али, бе потресаваща гледка.

— Не съм — заекна той. — Това е невъзможно. Нелепо. — Ала гласът му се прекърши от емоция… Нахри го видя да сглобява същите парченца от мозайката, които и тя. — Предците ми са джинове! Собек… — Обърна се рязко към притихналия марид. — Кажи й, че това е невъзможно.

Нилският марид се раздвижи в мъглите, лъскавите люспи изчезнаха под кожата му и сега той приличаше малко по-малко на влечуго. Когато най-сетне проговори, гласът му бе омекнал до тихия ромон на ручей — вода, която все още бе достатъчно неумолима, за да подкопае брегове и скали.

— Много насилие съм видял в земите на смъртните, които разделям — започна той. — Гледал съм битките им, кроежите им. Как град, обграден от стена и смятан за безопасен, може да падне. — Неземните му очи примигаха, ирисите им припламнаха. — Не можех сам да нападна Анахид и нейните себеподобни. Така че създадох начин да го заобикаля.

— Начин да го заобиколиш?

Лицето на Али беше посивяло.

Собек изсъска.

— Ти видя спомените ми, Ализейд ал Кахтани. Знаеш как Анахид открадна езерото ни и принуди хората ни да й служат. Едва успях да се спася, но в земите край реката ми също имаше от новите деви. Те бяха преобразени; крехки, уплашени създания, опитващи се да се оправят в новия си свят. По-близки до човеците, до смъртните невести, с които бях свикнал. Взех си жена изсред тези нови деви. Жена, която не се боеше да влезе във водите ми, която бе достатъчно умна, за да види какво може да й даде един такъв пакт. И тогава издигнах твои родственици — моите родственици — от прахта, за да се превърнат в един от най-могъщите кланове по техните земи. Научих ги как да плуват по теченията и да призовават палати от морето. Единственото, което исках в замяна, бе лоялност. И дискретност.

— Не ти вярвам. — Нахри видя сълзи да блещукат в очите на Али. — Моите предшественици не биха сторили това; не биха живели като маридски шпиони в продължение на поколения.

— Те не знаеха истинските мащаби на своето предназначение. Казах им единствено да пазят в тайна какво са и да предават на следващите поколения, че един ден ще поискам да сторят нещо в замяна на вековете, изпълнени с благословии. И зачаках. Гледах как Нахидите отслабват и когато се появи възможност, я сграбчих.

— Войната на Зейди. — Нахри усети, че й се повдига. — Значи, маридите наистина са му помогнали да превземе Девабад. Ти си му помогнал.

Собек я измери със студен поглед.

— Не съм се доближавал до езерото ни, откакто Анахид го оскверни. Моят потомък отиде вместо мен, превеждайки със себе си цяла войска през теченията. Ето на какво беше способно семейството ти, когато ми се подчиняваше — каза той на Али, а тонът му стана горчив. — Не че имаше значение. Девите винаги лъжат и моите потомци сред тях не бяха по-добри. Ясно дадох да се разбере, че Нахидите трябва да бъдат унищожени и че искам пръстена на Анахид да бъде върнат във водите ми. Те се провалиха и в двете задачи.

Нахри разплете ужасяващите му думи, досещайки се какво се крие зад тях.

— Знаел си — заяви тя обвинително. — Нали? Знаел си какво ще стане, ако пръстенът бъде изнесен от Девабад?

— Онзи скверен град съществува единствено благодарение на магията на Анахид. Целият ви свят съществува благодарение на нея. Да, знаех.

— Цената — тихо каза Али. Изглеждаше така, сякаш отново ще повърне. — Зейди казал, че аяанлийците платили ужасна цена, задето се съюзили с маридите. Предците ми дали пръстена не на теб, а на него.

Нахри се взираше в Собек, а по гърба й полази ужас.

— Какво си сторил?

Маридът беше придобил по-крокодилски вид, ала в очите му имаше искрица на нещо древно и измъчено.

— Обичах ги така, както умеех. Ала те престъпиха заповедта ми. Аз бях отговорен за тях, те носеха нишки от моята магия. Нещо, което ти би трябвало да разбираш, Нахидо, с вашите правила за повелите на Сулейман.

— Ето защо ми зададе онези въпроси, когато се срещнахме — каза Али. — Защо не се изненада, когато научи за мен. — В гласа му се надигна ужас. — Какво си сторил с предците ми?

— Погълнах ги. Всички, които успях да намеря.

Нахри не можа да потисне ахването си, ала до нея Али не потрепери. Пое си дълбоко въздух, а после отстъпи назад, закривайки Нахри и Джамшид с тялото си.

— Този океан е обиталището на Тиамат, нали? — попита той.

Собек очевидно не бе така слисан от въпроса му, както Нахри. — Да.

— Тогава си върви.

Маридът замълча за миг.

— Разстроен си. Разбираемо е. Ала двамата с теб получихме предупреждение, а Тиамат няма да я е грижа за гнева ти.

— Сам ще се оправя с Тиамат. — Али вдигна ножа си и този път гласът му потрепери. — Каза, че съм изпълнил пакта на моите предци, така че си върви. Никога вече не искам да те виждам.

Нахри не знаеше дали думите му жегнаха Собек, но той отстъпи към водата.

А после се обърна към нея.

— Следващият прилив е малко след зазоряване. Заради дълга ми към човешките ти родственици ще ти кажа едно: бягай на запад, дъще на Анахид.

— На запад? — повтори Нахри немощно.

— Няма да бъдеш пожалена от яростта на Тиамат. Никой от вас няма да бъде. Не и докато той е тук.

А после Собек изчезна под повърхността на водата, оставяйки единствено вълнички след себе си. Вълнички и тях тримата, неотслабващия дъжд и заплахата, от която Девабад изведнъж й се стори безкрайно далече.