Империя от злато

25 Нахри

Каквото и да бе казал Али на майка си, трябва да беше подействало, защото до вечерта Нахри и Джамшид бяха настанени в съседни стаи, достойни за отдавна изгубените и в изгнание царски особи, каквито те очевидно бяха. Стаите не бяха така разкошни като тези в девабадския палат, но притежаваха сдържана, естествена елегантност, която се нравеше повече на Нахри — с високи, изписани тавани, поддържани от тънки дървени колони. Една от стените бе заета изцяло от отворени прозорци и балкон, през които нахлуваше дъх на море.

И още нещо по-важно за нея — най-сетне имаше възможност да се изкъпе, смъквайки толкова мръсотия от себе си, че на няколко пъти трябваше да сменя сгряната от огън вода. Беше почти мъчително хубаво отново да бъде чиста и с пълен корем, защото, когато се върна в покоите им, откри, че също толкова чистичкият Джамшид вече си бе взел от всичко върху огромното плато, което им бяха донесли, откраднал бе един от ножовете за сервиране и чакаше да види дали ще умре отровен, преди да позволи на Нахри да докосне и залък от храната. Когато Нахри деликатно го попита за косата и брадата му — измити, но все така неподстригани, той обясни прагматично, че няма да допусне никой джин да припари до него с бръснач.

Сега най-после бе заспал в съседната стаята. Нахри също би трябвало да спи; Бог й беше свидетел, че имаше нужда от сън. Само че мислите й не преставаха да препускат, а огромното тиково легло — солидно и отрупано с меки, карирани завивки — бе прекалено различно от местата, където беше нощувала през последните няколко седмици.

Освен това бе прекалено тихо без Али. Не го беше виждала, откакто си тръгна от килията на Джамшид, не че това би трябвало да я учудва — той също имаше хора, с които да се срещне, както и да уреди настаняването на Физа и екипажа й, — ала въпреки това Нахри се чувстваше изоставена на течението. Беше очаквала да бъде до Али, когато за пръв път от седмици седнеха да се нахранят както трябва, спорейки за това дали кафето, или чаят, за които всеки от тях беше копнял, е по-добрата напитка.

Освен това се тревожеше за него. Не можеше да съди Джамшид за обвиненията, изтръгнали се от него в скръбта му, но освен това знаеше колко дълбоко се обвинява Али за смъртта на брат си. Изражението върху лицето му, когато Джамшид го беше нарекъл страхливец…

Ето защо, когато откъм вратата долетя леко почукване, тя прекоси стаята със смущаваща бързина. Скара се на себе си, а после отвори с престорена сдържаност.

И се намръщи. Не беше Али.

Царица Хатсет й се усмихна многозначително.

— Мир на теб, Бану Нахида — каза тя на джинистански.

— Нека огньовете горят ярко за теб — отвърна Нахри на дивастийски.

Хатсет наклони глава.

— Извинявам се, ако очакваше някой друг. Исках просто да се отбия и да се уверя, че с брат ти сте се настанили добре. Стаите удобни ли са?

— Прекрасни са. Ще ми се само Джамшид да бе получил същото гостоприемство по-рано.

— А на мен ми се ще родителите му да не бяха убили жестоко бащата на децата ми и хиляди от поданиците ни. — Изрече го спокойно, но на Нахри не й убягна гневът, припламнал в очите й. — Уверявам те, че беше най-разумно Джамшид да бъде затворен далече от другите.

— Да, всички ясно дадохте да се разбере какво мислите за девите.

— Извинявам се за това. Но понякога е най-разумно да оставиш хората да ти покажат кои са наистина. Уаджид е опасен мъж. Мъж, който служеше вярно на съпруга ми, който обича сина ми, но ако бях на твое място, бих искала да знам как гледа на мен един такъв мъж. Как гледат на мен всички останали. Не си оцеляла в Девабад, заравяйки главата си в пясъка.

— Никога нито за миг не съм забравила как гледат на мен другите. — Нахри беше прекалено разстроена, за да се скрие напълно зад маската си, но все пак се опита да овладее озлоблението си. — Ако аз бях на твое място, бих сметнала неспособността да осигуря безопасността на гостите си за слабост.

Хатсет я изгледа изненадано.

— Я как ти се е развързал езикът. А аз си спомнях една много по-предпазлива Бану Нахида.

— Оставих страната си, Хатсет. Али каза ли ти за това? Оставих дома си и спокойния живот, който можех да водя в нея, за да дойда тук заедно със сина ти, с надеждата да поправим нещата. С надеждата да спасим всички ви. Няма да позволя да ме заплашват.

— Де да беше толкова лесно, дете. — Хатсет махна с ръка. — Ела, разходи се с мен.

Нахри се поколеба, силно изкушена да вземе ножа за сервиране, който Джамшид бе откраднал. Вместо това се задоволи да вземе шайлата си.

— Къде е Али? — попита, увивайки шала около главата и раменете си, докато излизаха от стаята.

— Спи — отвърна Хатсет. — Против волята си, но е трудно да устоиш на съня, когато в храната ти има опиум.

Нахри я зяпна потресено.

— Упоила си сина си?

— Нуждаеше се от почивка.

— Нуждаеше се от почивка… Какъв опит имаш с опиума? Това е силно вещество. Ако си объркала дозата…

Хатсет издаде подразнен звук.

— Не те вдигнах от леглото, за да ми изнасяш лекция по медицина. Той ми е син. Никога не бих му навредила.

— От опит знам, Хатсет, че родителите в нашия свят са способни да причинят огромна вреда на децата си.

Царицата на джиновете я измери с дълъг, преценяващ поглед.

— Имаш право, Бану Нахри. Но няма защо да се тревожиш. Али е добре, уверявам те. — Тя замълча за миг. — Наистина си привързана към него, нали?

Али, който я прегръщаше така внимателно на брега и бършеше сълзите от очите й. Тук няма никой друг, приятелко. Не е нужно да се криеш зад тази фасада.

Само че Нахри направи точно това.

— Не е лош.

— Изключително дразнещо е да се говори с теб.

— И се гордея с това. — Нахри смени темата, докато двете с Хатсет поемаха по друг коридор. Ако не се броеше една сива раирана котка, която дебнеше един паяк, в тихия замък нямаше никакви признаци на живот. — Племенникът ти спомена, че си отпратила голяма част от населението от тук. Вярно ли е?

— Отпратих всички, които успях да убедя. Афшинът прогони хората по родните им земи със заплахи за огън и възмездие. Ако Маниже дойде за Джамшид и изгори замъка до основи, нямам намерение всички да бъдем избити. — Гласът на царицата бе пропит със съжаление. — Твърде жалко. Този замък би трябвало да е пълен със смеха на деца и толкова би ми харесало да видя как синът ми е посрещнат от всичките си братовчеди и лели. Само че не си струваше риска.

Искреността в думите й разсея част от гнева на Нахри. Открай време й бе по-трудно да мрази Хатсет, отколкото Гасан, твърде добре разбираше една жена, на която политиката и семейството бяха оставили ограничени възможности.

Двете излязоха във вътрешния двор на замъка. Наполовина градина, наполовина руини, той бе поразително красив. Огледални каменни плочи бяха подредени по протежение на пясъчна пътека и отразяваха пълната луна в сребристи езерца от светлина. Буен поток разделяше двора, бледи дървета се протягаха, за да се покатерят през решетката на тавана.

— Невероятно е — каза Нахри с възхищение. — Сякаш се разхождам през гора.

— Да можеше да я видиш, когато магията действа. — Хатсет прокара пръсти по дълъг стрък папрат. — Баща ми все повтаряше, че именно така би трябвало да живеят джиновете. На ръба и сред дивата природа, по-близо по дух до предците ни, отколкото в „разхвърляни човешки градове“. Никога не е харесвал Девабад. — Гласът й се изпълни с копнеж. — Аз имах много по-меко детство от моите деца и винаги съм се питала как ли биха разцъфтели тук. Колко безгрижна би била Зейнаб, ако не бе затворена в харем, пълен с интригантстващи благороднички. Какъв учен би излязъл от Али, ако никога не бе принуден да вдигне зулфикар.

— Нямаше да бъдат тези, които са — отвърна Нахри почти без да се замисли.

Не можеше да си представи Али и Зейнаб без царската им самоличност.

— Навярно не.

— Ти ли избра да си тръгнеш? — попита Нахри.

Хатсет изглеждаше в разговорливо настроение, а Нахри не бе от онези, които обръщаха гръб на възможността да научат нещо, но освен това бе искрено любопитна.

Царицата сви рамене.

— Не съм сигурна, че хора като теб и мен наистина имат избор. Гасан си търсеше нова съпруга и ясно даде да се разбере, че не би имал нищо против тя да бъде от Та Нтри. Търговските семейства се събраха и аз бях начело на списъка. Звучеше като приключение, възможност да подкрепя племето си. Той беше красив, умен цар и истински харизматичен. Когато пристигнах, бях нащрек, но открих, че той бе наредил да омагьосат цялото ми крило от палата така, че да прилича на нтарийски замък.

Нахри я стрелна с поглед, учудена от тъгата в изражението й.

— Обичала си го.

— Мисля, че се обичахме толкова, колкото изобщо ни беше възможно. Той бе лоялен преди всичко към Девабад, а аз бях вярна на Та Нтри. А после, когато се родиха децата ни, нямах представа колко яростно ще обичам тях и колко отчаяно ще искам да ги предпазя от политически съдби, които сега изглеждат непоносими. — Тя поклати глава. — И не можах да му простя, задето прокуди сина ни. Мисля, че бих могла да простя на Гасан за немалко куп ужасни неща, но това, че изпрати сина ни да умре, завинаги го изличи от онази част на сърцето ми, която някога му принадлежеше.

Нахри потръпна. Знаеше какво е усещането.

Хатсет я гледаше изпитателно.

— Ето, аз споделих подробностите за брака си, така че сега ти трябва да направиш същото. Знам, че не обичаше Мунтадир, но мислиш ли, че един ден можеше да властваш заедно с него?

Нахри се замисли над въпроса й. Допреди няколко седмици би намерила начин да избегне да отговори — Хатсет не за пръв път се опитваше да си завре носа в брака й. Мунтадир и Али бяха съперници и съюзът на Мунтадир с девите посредством нахидската му съпруга беше един от най-силните му козове.

Ала всичко това бе рухнало и тя отговори по-искрено, отколкото го правеше обикновено.

— Не знам. Готова бях да пожертвам много за хората си, но не мисля, че бих стояла до Мунтадир, ако той се превърнеше в баща си. А ако успееше да се промени и да се опълчи на баща си, мисля, че едно от първите неща, които би сторил, би било да се разведе с мен. Изобщо не си подхождахме.

Хатсет се усмихна мрачно.

— Дипломатичен отговор. Като се остави настрана докачливостта ти, аз наистина те уважавам, Бану Нахида. Притежаваш завиден прагматизъм, способност да държиш противоположни идеи в главата си. Очаквах дъщерята на Маниже да бъде умна, ала да бъде мъдра… за това не бях готова.

— Радвам се, че съм изненада — отвърна Нахри сухо. — Познаваше ли я? Майка ми, имам предвид.

— Не особено добре, макар да не съм сигурна дали някой, освен брат й, изобщо я е познавал добре. С Гасан бяхме женени само от няколко години, когато тя изчезна, а в двора винаги я избягвах.

— Заради Гасан?

— Не, не заради увлечението на съпруга ми. — Хатсет се обърна и я погледна в лицето. — Защото ме плашеше, Бану Нахри, а аз не съм жена, която се плаши лесно. Все още си спомням как Гасан ме заведе в лечебницата, за да се запозная с „неговите почитаеми Нахиди“, както ги наричаше. Полазиха ме тръпки, толкова бе очевидно, че са затворници, и бях потресена, че съпругът ми не го вижда. Рустам бе така наплашен в негово присъствие, че ръцете му трепереха.

И все пак ти бе готова отново да ни превърнеш в затворници. Ала Нахри не го изрече на глас.

— А Маниже?

— Чувала бях девите да шушукат, че е богиня. Отхвърлих го като огнепоклонническо суеверие. — В гласа на Хатсет се прокрадна извинителна нотка. — Ала то бе подходящо описание и Маниже го знаеше. Виждах яростта, неприязънта, които клокочеха в очите й, задето толкова нисши създания като нас дръзват да я затворят. Спомням си как си помислих, че ако вятърът някога смени посоката си, тя ще ни убие, без да се поколебае и за миг. — По лицето на Хатсет пробяга съжаление. — И една малка частица от мен не може да я вини.

Както и от мен. Нахри ненавиждаше насилието, което майка й бе посяла, ала не можеше да я вини, задето бе отвърнала на удара с удар. Маниже бе успяла да се докосне до нещо в нея на покрива през онази нощ, онази част от нея, която искаше да престане да се кланя. Да престане да се страхува.

Нахри й бе отказала. А сега бе заобиколена от хора, на които нямаше доверие, без ясен път напред.

Хатсет я гледаше така, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Те победиха — каза тя. — Поне засега. Майка ти седи на престола с твоя афшин до себе си, а девите властват над развалините на Цитаделата и падението на Кахтаните. Как тогава една жена, която цял живот е оцелявала, която прие да споделя брачно легло с врага си, която отхвърли афшина, за когото се говори, че е обичала, се озова тук, вместо да бъде с тях, а печатът на Сулейман е върху лицето на сина ми?

— Ще ми се да вярвам, че повечето от хората, които видяха какво стори тя в палата, ще й се опълчат. — Нахри потрепери, спомнила си как пищяха гезирските стражи, докато раздираха лицата си. — Отровата, която майка ми измагьоса, беше ужасна, а повечето гезирци, които уби с нея, бяха напълно невинни. Прислужници и писари, и обикновени хора, имали лошия късмет да се окажат въвлечени в игрите на могъщите. Деца. — Тя замълча за миг, видяла отново момченцата в окървавени празнични дрехи. Не мислеше, че някога ще ги забрави. — То е, чисто и просто, измама — каза, отново обзета от гняв.

— Измама?

— Предполага се, че по това се познават мъдрите лидери, нали? Готовността да правят жертви в името на по-голямото добро? Ала никой не пита тези „жертви“ дали те са съгласни, те нямат никакъв глас в решението децата им да умрат заради някакво предполагаемо по-голямо добро. А аз произлизам от такива хора — каза тя, спомнила си безучастния начин, по който Якуб бе описал последната война в Египет. — От страна, за която чужденци воюват от векове. Кръвта ни се пролива и ние умираме, и това е дълг, който могъщите никога не изплащат. — Нахри потрепери. — Не искам да бъда част от това.

Хатсет я изгледа в продължение на един много дълъг миг. Беше преценяващ поглед. Когато отново проговори, звучеше така, сякаш бе взела решение.

— Както казах, мъдра си.

— Или глупава. Защото не знам как се предполага да се борим с някой, който винаги ще е по-склонен да прибегне да упражни насилие.

— Като го надхитриш. — Хатсет се извърна. — Ела. Има някой, с когото искам да се видиш.

— Така ли? — изненада се Нахри.

— Не си единствената ни посетителка, пристигнала наскоро от Девабад.

Недоумяваща, Нахри последва Хатсет, която се отправи към малък коридор, скрит зад голяма библиотека — онази, за която Али бе споменал. Нахри копнееше да надзърне вътре, но се задоволи само да хвърли поглед на рафтовете с книги, които се издигаха към високия таван, и красивите прозорци с ярко оцветени стъкла.

Хатсет кимна на аяанлийката, която Нахри бе зърнала облечена във войнишки дрехи по-рано, и размени няколко думи на нтарийски с нея, преди другата жена да им отвори вратата, разкривайки уютна стая, пълна със свещи. Пред една димяща купа, увит в одеяла, седеше дребничък старец, който вдигна уморени зелени очи при появата им.

Нахри ахна.

— Устад Иса.

Нахри се озова до Иса само за миг, завладяна от лечителските си инстинкти. Изглеждаше плашещо крехък, ярките му зелени очи бяха мътни, опушено черната му кожа бе изгубила блясъка си. Нахри нямаше представа как бяха реагирали телата на освободените роби на изчезването на магията — те бяха измагьосани, и истината бе, че се бе страхувала дори да мисли за последиците.

Ала изглежда, че Създателят й бе дарил тази едничка милост. Тя улови ръката на Иса; беше толкова лека.

— Добре ли си? — попита го забързано.

Раздираща кашлица се изтръгна от гърдите му.

— Не — изхриптя той. — Мразя да пътувам. — Мътният му поглед се съсредоточи върху нея. — О! Но ти не си мъртва. Това е много хубаво.

— И на мен ми харесва. — Нахри му помогна да седне. — Как се измъкна от Девабад?

— Афшинът ми помогна. Разу сключи някаква сделка с него, позовавайки се на връзката, съществуваща между нас като някогашни роби.

Нахри отвори уста и отново я затвори. Дара бе помогнал на Иса да избяга? Дали го бе извършил без знанието на Маниже?

Потисна тази мисъл, преди да бе успяла да разпали дори искрица надежда. Не, нямаше да се поддаде на безумието да се чуди дали у Дара все още бе останало нещо добро.

— Досега пазех самоличността на Иса в тайна — обади се Хатсет, — останалите мислят, че е мой братовчед. Исках да го оставя да се възстанови. А после, когато ти и Ализейд пристигнахте, трябваше да бъда предпазлива, решавайки коя информация да се разчуе.

Сърцето на Нахри се сви.

— Нима е още по-лошо? Изпаренията, останалите гезирци…

— Оцелели са — побърза да я увери Хатсет, макар тонът й да издаваше, че самата тя далеч не бе спокойна. — Зейнаб е избягала от двореца, слава на Бога, и успяла да предупреди Гезирския квартал навреме, та хората да махнат реликвите си. Засега тя и жената войн на Али са в безопасност, дотолкова, доколкото изобщо е възможно. Според Иса шафитските и гезирските квартали на практика са се барикадирали, както и кварталите на останалите племена.

Барикадирали са се?

— Я чакай, да не искаш да кажеш, че градът не е под контрола на Маниже?

Печален звук се откъсна от Устад Иса.

— Никой не контролира нищо. Цари хаос. Анархия. — Той вдигна разтреперан пръст. — Подобни граждански брожения са най-голямата опасност за едно общество!

Нахри скочи рязко на крака.

— Али трябва да научи за това.

— Има още нещо. — Хатсет срещна погледа й. — Според Иса Мунтадир все още е жив.

Тревогата за безопасността на Девабад в миг се изпари от ума на Нахри.

— Не е възможно — прошепна. — Той беше пронизан със зулфикар. Със собствените си очи видях как отровата се разпространява. — Обърна се рязко към Иса. — Откъде знаеш това? Видя ли го?

Ученият поклати глава.

— Не, но други са го видели. Бану Маниже изпрати съобщение до принцесата, заплашвайки да го убие, ако Зейнаб не се предаде.

Умът на Нахри кипеше от цялата тази нова информация. Девабад не бе паднал напълно, макар да не беше сигурна дали да се намира на ръба на гражданска война е много по-добре. Възможно бе Мунтадир да е жив, пленник в палата.

И все пак едновременно с облекчението, което я заля, усети и странно усещане, сякаш се събуждаше от сън в суровата реалност на деня. Колко бързо се завръщаха всичките й вериги. Друг чужд град и смъртоносен политически двор. Джамшид, братът, когото Нахри трябваше да защити, беше слабост, която можеха да използват против нея.

А сега съпругът, когото никога не бе искала — добър мъж, за чиято достойна смърт бе скърбила истински, — може би беше жив. Всичко това се стовари върху раменете й — тежка мантия на още отговорности.

Пое дълбоко дъх, опитвайки да се съсредоточи.

— Трябва да кажа на Али и Джамшид. — Не можеше да повярва, че Хатсет още не го беше сторила.

Царицата сложи ръка върху китката й.

— Не е добра идея.

— И защо, за бога, да не…

Хатсет вече я извеждаше от стаята.

— Извини ни, Устад — каза тя на Иса, преди да затвори вратата. Двете с Нахри останаха сами в тесния коридор. — Бану Нахри, ти познаваш сина ми. Как смяташ, че ще реагира Ализейд, когато научи, че Мунтадир е жив и е пленник на Маниже? Когато научи, че сестра му се бори да не падне в лапите й, а градът се намира в гражданска война?

Ще призове някой марид и ще го умолява да го отнесе в девабадското езеро. Нахри отскубна ръката си.

— Вече не е толкова безразсъден, както преди. А това е добра новина! Ако контролът на Маниже над града е слаб, значи, имаме истински шанс да си го върнем!

Царицата поклати глава.

— Никой от вас не бива да мисли за Девабад все още, да не говорим пък за нелепата перспектива за война с Маниже и нейния афшин. Целият ни свят е в хаос, не просто един град, и хората искат единствено да си получат обратно магията… магията, която Маниже обещава да върне на онзи, който й предаде теб и Али. Двамата трябва да останете в Шефала достатъчно дълго, за да основете независим двор със своя собствена армия. Двор, достатъчно привлекателен и стабилен, та останалите племена да искат да се съюзят с вас, а не да й се подчинят от страх.

При други обстоятелства Нахри би видяла прагматизма в предложението на Хатсет.

Ала това не бяха други обстоятелства.

— Не разполагаме с толкова време, Хатсет. Ще ми се да не беше така. Само че знам колко отчаяно майка ми иска печата на Сулейман. В мига, в който открие, че сме тук, ще изпрати Дара…

— Не може да го изпрати. Според Иса афшинът като че ли е единственият, който все още притежава магия. Маниже несъмнено разчита на него, за да удържа Девабад. — Гласът на Хатсет стана по-разгорещен. — Дете, това печели и на двама ви време. Известна доза сигурност.

Ала Девабад не разполага с време. Думите на Иса отново прозвучаха в главата й. Колко дълго можеше да оцелее градът, изолиран и откъснат, с племената, вкопчени за гушите? Колко бързо щяха да останат без храна, без търпение? Тъкмо обратното. Нахри бе изпълнена от нова неотложност да се върне.

— Не мога да изоставя Девабад. Хората ми са там, приятелите, съюзниците ми в болницата. — Помисли за втората част от предложението на Хатсет и то й се стори учудващо непрактично. — И да установим двор в Та Нтри? Току-що ми каза колко голямо недоверие хранят тукашните джинове към девите. Защо биха приели да ги управлява една Бану Нахида?

— По другата причина, заради която не искам Али да научава за Мунтадир засега. Тук ти няма да бъдеш просто Бану Нахида. Ще бъдеш царицата. Царицата на Али.

Внезапно умът на Нахри блокира.

— Извинявай — заекна тя. Имаше чувството, че са прескочили няколко критични стъпки в разговора. — Но ние не… искам да кажа, той не…

— Не е цар? Не, още не… но ще бъде. А когато се прогласи за цар, Али ще се ожени за теб и ще запази съюза между семействата и племената ни.

Изрече го толкова простичко, че Нахри се почувства почти глупаво, задето бе така слисана, сякаш Хатсет просто планираше какво ще обядват.

— Само за да сме наясно — опита тя отново, — искаш да скрия от Джамшид и Али, че Мунтадир, мъж, когото те обичат, е жив, а после да изоставя хората и дома си в ръцете на една тиранична убийца просто за да поема властта над една чужда земя, чиито обитатели тогава наистина ще имат причина да ме мразят?

— Ако така гледаш на възможността да сключиш прагматичен политически съюз с мъж, който по една случайност е влюбен до полуда в теб, вместо да отидеш да умреш в Девабад в една война, която не можеш да спечелиш, отговорът е „да“.

Нахри я зяпна. Ако по-рано си беше мислила, че се бори с емоциите си, сега Хатсет сякаш беше влязла, събрала бе всичките й чувства, натъпкала ги бе в една бъчва и ги бе взривила с човешки експлозиви.

Съсредоточи се, запази спокойствие. Това бяха просто поредните преговори и сега бе моментът да изтощи опонента си и да открие слабите места в предложението му.

Само че не преговаряха за някаква си сделка, а за живота и бъдещето й. Поради което Нахри, която обикновено беше по-внимателна, избра погрешната част, за която да започне да спори.

— Синът ти не е влюбен до полуда в мен. Никога не е казал каквото и да било, не е направил каквото и да било…

— И няма да го стори — отвърна Хатсет. — Той е дълбоко вярващ. Спазва правилата и никога няма да ги престъпи. Ала несъмнено знаеш защо Гасан избра да използва именно теб против него.

Нахри нямаше отговор на това. Гасан бе не по-малко добър от самата нея в това да разчита мишената си.

И тогава видя, сякаш с нови очи, копнежа върху лицето на Али, когато му бе говорила за това как биха могли да заживеят заедно в Кайро. Колко бе неспокоен, когато го докосваше. Срамежливата му усмивка, докато плаваха по Нил и си приказваха за всичко и за нищо.

Видя себе си. Как се чувстваше… по-добре, когато той беше до нея, сякаш дишаше по-леко. Сякаш бе една по-открита, по-благородна версия на себе си, онази Нахри, която би могла да бъде в един свят, който не бе сторил всичко по силите си, за да я смаже. Преди да успее да се спре, Нахри се озова на едно много опасно място. Място, където Али, а не Мунтадир, бе в първата им брачна нощ, Али, който изгаряше сватбената й маска.

Само че не видя огромни царски покои, нито пък два еднакви престола в маджлиса на Шефала. В представите си видя претъпкана с книги спалня над ухаеща на чай аптека, затворена за през нощта. Скромен дом, пълен със смях и безгрижие, място, където Нахри нямаше да е принудена да се преструва. Някой, с когото нямаше да е нужно да носи маска.

Престани. Връхлетя я прилив на енергия, както бе станало на кораба, инстинкт за самосъхранение. Не това бъдеще й предлагаше Хатсет.

Защото думите на царицата се разплитаха пред очите й. Колко ревностно обичаше децата си. Колко безразсъден знаеше, че може да бъде синът й, когато се опитваше да постъпи правилно. Как покойният й съпруг, друг лукав владетел, бе планирал да победи Али с помощта на писмо, написано от ръката на Нахри.

— Целта ти не е да ме направиш царица — каза Нахри най-сетне. — Целта ти е да сложиш край на тази война, преди тя да е започнала наистина, и искаш да ме използваш, за да задържиш Али в Та Нтри, където ще бъде в безопасност.

Тишината, възцарила се в коридора, беше оглушителна. Нахри винаги знаеше, когато беше разчела правилно мишената си.

Хатсет плесна властно с ръце.

— Знаеш ли какво е да очакваш да ти съобщят, че детето ти е мъртво? Да се чудиш дали всяко писмо, всеки посетител, колебаещ се на прага ти, няма да бъде този, който ще разбие живота ти? Защото вече съм го преживяла на два пъти, Бану Нахри. Така че ще ме извиниш, задето не искам да видя как синът ми се втурва в една война, която не може да спечели, срещу единствения на този свят, от когото съм се страхувала наистина.

— Няма откъде да знаеш, че не можем да спечелим — отвърна Нахри разпалено. — Ами другото ти дете? Нима забрави…

— Не минава и секунда, в която да забравя къде е Зейнаб. — Истинска ярост, каквато Нахри никога не бе виждала у обикновено спокойната царица, гореше в гласа на Хатсет. — Самоубийството на Али в Девабад няма да я върне у дома.

Това не беше разговор, в който Нахри можеше да победи, така че тя смени посоката.

— Не може наистина да очакваш от мен да продължа да лъжа Али и Джамшид за Мунтадир. Това е жестокост, на каквато не си способна.

— Тогава кажи и на двамата и се разведи с Мунтадир. — Хатсет се хвърли в онова, което несъмнено бе резервният й план, с бързина, на която Нахри можеше само да завиди. — Няма шейх в Та Нтри, който би ти отказал развод. Може да се ожените след броени месеци.

— Не искам да се омъжа след броени месеци!

— Значи си глупачка. Ти заговори за Зейнаб, така че сега ще чуеш онова, което бих казала на дъщеря си, ако тя беше на твое място: на жени като нас не им е позволено да останат независими. Вече на два пъти си пътувала сама заедно с мъж. Хората говорят грозни неща. Говорят грозни неща за теб и за тези двама мъже от дълго време насам. Трябва да покажеш към кого си лоялна.

Ред бе на Нахри да се разгневи.

— Именно това направих. — Беше бясна и се отдаде на яростта си. Яростта бе нещо познато. — Лоялна съм към Девабад и неговите жители. Веднъж вече бяха принудена да се омъжа и знам каква неприязън поражда това. Няма да го направя отново, най-малкото пък с мъж, който…

— Мъж, който какво? Мъж, заради чието спасение предаде собствената си майка? Заради когото се усмихваш като момиченце, когато отваряш вратата на спалнята си? О, да, каква ужасна съдба! Да се омъжиш за добър, млад цар, който те обича, и да прекараш няколко години в спокоен замък до морето. Далеч по-добре е да се унищожиш от гордост и да свършиш като пленница в друга позлатена клетка в Девабад.

Думите бяха изречени по-скоро с безсилно раздразнение, отколкото със злост. Нахри не се съмняваше, че Хатсет бе казала истината: вероятно именно такъв съвет би дала на Зейнаб. И това го правеше още по-лошо, това предаване на една трънлива палка между жени, които, колкото и да бяха умни и могъщи, винаги щяха да бъдат преценявани според мъжете, с които бяха обвързани.

Нахри се извърна. През един отворен прозорец в дъното на коридора се виждаха среднощната гора и блещукането на далечното море между черните дървета. Нахри се отправи към него, за да постави разстояние между царицата и себе си. Притисна длани до каменния перваз. Той беше студен и корав под ръцете й, солиден.

Хатсет чакаше отговор. Нахри усещаше очите й върху гърба си. Знаеше за слуховете в замъка. Знаеше какво говореха хората за нея и Дара. Какво говореха за нея и Али.

Те всички можеха да вървят по дяволите.

— Давам ти до утре да кажеш на Али за Иса — заяви, все така загледана през прозореца. — Моля се да го направиш. Защото да научи, че си го излъгала за Мунтадир, ще разбие сърцето му, а Али не заслужава това.

Хатсет въздъхна.

— Допускаш грешка.

— Предпочитам да допусна грешка, отколкото да бъда лишена от възможността да направя своя избор. — Опитваше се да звучи твърдо, така, сякаш не задушава нещо в сърцето си, нещо малко и крехко, и ново. — Няма да се омъжа за него. Не и така. И никога няма да изоставя Девабад. — Тя уви шайлата по-плътно около себе си, преди да се обърне натам, накъдето се намираха покоите й. — Говори със сина си, царице. Аз направих своя избор.