Империя от злато

28 Нахри

Нахри бутна книгата пред себе си настрани.

— Безполезна. Спокойно би могло да е написана на гезирски.

Джамшид улови книгата, преди да падне на земята.

— Внимавай! Това, което подхвърляш ей така, е семейна история на две хиляди години.

— За мен са драсканици на две хиляди години. — Нахри разтърка слепоочията си; главата й започваше да тупти. — Всеки път, когато си помисля, че ставам по-добра в това…

— Действително ставаш по-добра — увери я Джамшид. — В името на Създателя, Нахри, дай си повече от два дни, за да се научиш да четеш древен дивастийски диалект, познат единствено на учените.

— Както и на някогашни послушници в Храма — измърмори тя. — Ти определено нямаш никакви затруднения.

— Царица Хатсет предложи да потърси лингвисти.

— Единственото, което Хатсет иска да намери в тези книги, е начин да задържи Али в Та Нтри завинаги с магия. Освен това не бих доверила нахидските тайни на който и да било джин, нает от нея. Не, това е работа само за нас двамата.

— Тоест за мен.

— Знаеш ли, откакто научи, че си от царско потекло, си станал страшно груб.

Нахри се излегна на възглавницата, за да се възхити на резбования коралов таван над главата си. Той беше поразителен, истински шедьовър от геометрия и изкуство, който се разпростираше в сложни ромбове и спирали. Всичко в библиотеката на Шефала бе също толкова красиво. Макар и по-малка от същинската пещера с книги в девабадския палат, тя беше добре заредена и елегантна, с извисяващи се махагонови полици и заоблени ниски масички, които осигуряваха малки кътчета на усамотение край дългите прозорци. Когато денят бе слънчев, вътре струеше светлина, ала с наближаващия мусон небето беше притъмняло. Накладени огньове държаха влажния студ настрани, ако не се брояха техните гласове, мястото бе тихо като гробница.

Подходящо описание, защото бе трудно да не се чувства като хваната в капан. Джамшид и Нахри се намираха под стража ден и нощ, отвеждаха ги в библиотеката, след като закусеха по изгрев-слънце, и оставаха до вечерта. Да, те като че ли по свой собствен избор прекарваха всяка минута, преглеждайки нахидските текстове в търсене на начин да победят Маниже и Дара, и все пак това твърде много приличаше на Девабад. Нахри мразеше факта, че се нуждае от стражи, но повече се боеше от погледите — както любопитни, така и враждебни — на войниците в замъка.

В такъв случай защо не се защитиш, като се омъжиш за принца, когото те всички обожават?

Не за пръв път я спохождаше тази мисъл. Предложението на Хатсет бе заседнало в ума й, каквато несъмнено бе и целта. И Нахри ненавиждаше това. Не бе в състояние да погледне Али, чиято компания страшно й липсваше, без да се притеснява за шушуканията, които това ще предизвика. Без да се чуди дали Хатсет бе подхвърлила тази идея и на него и дали и той се чувстваше също така разкъсван между дълг и политика и безполезни, объркани чувства.

— О… о, това е интересно — каза Джамшид развълнувано.

Доволна да я изтръгнат от мислите й, Нахри се надигна и седна.

— Казва ли ни как да обезсилим прекомерно могъщи афшински воини и да възстановим магията в целия свят на джиновете?

Лицето на Джамшид посърна. Отдавна беше зарязал сериозната си поза на учен, седнал зад бюрото и сега лежеше по корем, подпрян на лакти.

— Ами не. Но пък споменава, че Нахидите започнали да се затрудняват да контролират маридите и да пътуват през езерото. — Той се намръщи. — Пише, че маридите поискали да бъдат освободени, но в това няма смисъл. Ние не сме ги контролирали. Историите разказват, че те помогнали на Анахид да построи града и носели дарове, но…

— Скъпи братко, ако има нещо, което съм научила, откакто призовах един дев, то е, че тези, които са на власт, имат доста изопачено виждане за отношението си към хората, които им „носят“ дарове.

— Имаш право. — Джамшид вдигна очи с усмивка. — Харесва ми, когато ме наричаш така. Оставяйки настрана ужасните смекчаващи вината обстоятелства, поне един от тайните роднини, за които научих, бе приятна изненада. — Той въздъхна. — Макар че как само ще се накарам на баща ми, когато отново го видя…

Ще отговаряш за избора, който направи току-що. Не тази вечер. Не пред мен… но ще отговаряш. Думите на Каве отекнаха в главата на Нахри, заплахата му, когато бе отказала да примами Али на сигурна смърт, за да спаси Джамшид.

Гърлото й се сви.

— Изобщо не се съмнявам.

Джамшид наведе поглед към книгата си и пребледня.

— Окото на Сулейман… очевидно престанали да пътуват през езерото, когато Нахидите, които се опитвали да го направят, започнали да се озовават изхвърлени на брега, а частите на тялото им били пренаредени… понякога дори все още били живи. Пише, че водата била изцяло прокълната малко след това и че тогава за последен път някой чул за маридите. — Той отгърна страницата. — О. Има рисунка. Колко… подробно.

Нахри си замълча. Още една тайна. Не беше говорила с Али за маридите, откакто бяха пристигнали в Та Нтри, най-вече защото го избягваше, ала нямаше намерение да издаде най-опасната му тайна, нито дори пред брат си.

Затова смени темата.

— Чудя се дали така се озовахме в Египет. Дали без да си давам сметка, съм ни прехвърлила там, използвайки магията на езерото.

— Възможно е, ако Египет е бил в мислите ти — отвърна Джамшид разсеяно, докато отгръщаше нова страница. Докосваше деликатния пергамент така внимателно, сякаш беше пеперудено крило. — Все още не мога да повярвам, че тези книги са били тук през цялото това време. Когато си помисля за доброто, което биха могли да свършат в Девабад, където щяха да ги четат и изучават във Великия храм, вместо да събират прах тук… — Той поклати глава, а лицето му се набразди от горчивина. — Какво ли още не знае племето ни за своята история и култура, защото враговете ни са откраднали наследството ни?

— Вероятно много.

Джамшид се надигна, за да седне, и погледна към вратата.

— Тогава може ли да те попитам нещо? — Нахри кимна и той продължи: — Сигурна ли си, напълно ли си сигурна, че поемаме по правилния път?

— Джамшид, вече го обсъдихме. И ти се съгласи…

— Не съм. Казах, че ще те изслушам, и се опитвам, Нахри. Наистина се опитвам. Ала всеки ден, в който сме заключени тук като затворници, а аз чета за откраднатото ни минало… — Той се обърна към нея, а очите му търсеха разбиране. — Ти си по-умна от всички, които познавам, и аз ти имам доверие. Но когато погледна стражите ни, виждам главорезите на Гасан. Виждам войници, които нахълтваха в домовете на девите и ги пребиваха, когато бяха пияни и не им харесаше изражението на някой, покрай когото минеха на улицата.

— Не мислиш ли, че те изпитват същото? Че някои от тях гледат нас и виждат „огнепоклонниците“, които убиха приятелите им в Цитаделата? Никога не съм твърдяла, че ще е лесно.

— Знам, но… — Джамшид прокара ръка по лицето си. — През целия си живот никога не съм си представял, че може да има нещо различно. Девите бяха смазани от Кахтаните векове преди да се родя. Щеше да продължи така и векове занапред. Беше неизбежно. Дори Мунтадир, мъжът, когото обичах, за когото се молех да бъде по-добър, се оказваше въвлечен в това. А сега? — прошепна той. — Девабад отново е във властта на девите. Като в славните дни от тези книги. Струва ми се, че може би сме глупаци да си помислим да разрушим това.

По гърба на Нахри пробяга ледена тръпка.

— Не са били славни дни за всички, Джамшид. Говориш така, сякаш в Девабад има единствено джинове и деви. Ами шафитите? Какво мислиш, че изпитват те при мисълта да бъдат управлявани от една Нахида, да видят как Бича на Ки-зи се завръща?

— Не е като последните няколко кахтански царе да се отнасяха много по-добре с тях.

— Да, ала основната догма на тяхната религия не учи, че шафитите са долна измет.

Лицето на брат й придоби неприкрито подразнено изражение.

— Не на това учат нашите книги. Няма да се преструвам, че не съществуват фанатици, които са готови да преиначат вярата ни, че има много деви, които презират шафитите, но, Създателю, понякога…

— Понякога какво? Какво? — настоя Нахри, когато той не довърши.

— Понякога звучиш точно толкова ядосана, колкото тях. — Изглеждаше смутен, но продължи: — И разбирам, наистина. Знам, че си израснала в човешкия свят и си близка със Суба…

— Нищо не разбираш.

Джамшид примига; изглеждаше стреснат от яростта в гласа на Нахри. Ала не задълго.

— Тогава защо не ми кажеш? Имам чувството, че пазиш цял куп тайни, сякаш все още ми нямаш доверие.

Защото наистина ти нямам. И това я караше да се чувства ужасно. Ала в този миг едва бе в състояние да диша. Нямаше сили лично да преведе брат си през процеса на отхвърляне на всички предразсъдъци, които все още хранеше към шафитите, докато се справяше с това всички останали да разбиват живота й.

— Мисля, че приключих за днес — заяви тя. — Не се чувствам добре.

— Аз… хубаво. — Джамшид въздъхна. Очевидно и двамата знаеха, че тя лъже. — Какво ще кажеш аз да остана тук и да продължа да чета, за да не ти досаждам?

Нахри стисна зъби, преглъщайки напиращия саркастичен отговор. Нали искаше семейство. Ето че сега имаше такова, с бодилите и всичко останало.

— Добре. Ще се видим на вечеря.