Империя от злато

42 Нахри

Когато слънцето беше в зенита си, прежуряйки прашните равнини от двете страни на Гозан, Нахри излезе изпод сянката на крилото на своето шеду и се залови да се приготви.

Първо свали раздърпаните си дрехи: вълнената роба, която бе облякла, за да се предпази от студения въздух високо над земята. Отдолу носеше небесносиня рокля, която се спускаше до прасците й, украсена с бронзови слънца. Впит панталон със същия цвят беше втъкнат в удобни ботуши за езда, с които лесно можеше да тича. Уви наново златно-зеления си шал, закачайки грижливо памучния плат с декоративни игли, така че вятърът да не го отскубне. Беше избрала дрехите си много грижливо — с цветове, напомнящи за имперското минало на Нахидите, и кройка, която да й позволи да побегне, ако всичко се объркаше.

Отвори торбата си и извади стръкче от сладкия босилек, който бе задигнала от кухнята на замъка в Шефала. За късмет, казала й бе Нисрийн преди години, втъквайки подобен стрък в косата й преди първия й ден в лечебницата.

Липсваш ми, приятелко. Ще ми се последните ти мигове да не бяха изпълнени с такова насилие и ми се ще да ми се беше доверила. Никога не бе успяла да се помири с мисълта, че обичната й наставница се бе оказала партньорка в заговора на Маниже, но освен това нямаше да си хаби живота, съжалявайки за чуждите решения. Особено когато имаше да спасява цял град. Така че пъхна стръкчето босилек под шала си и погледна напред.

Шедуто й бе заето с това да рови из кошницата с плодове, които тя беше донесла.

— Няма повече кайсии, придирчиво създание такова. — Въпреки укора, тя протегна ръка, за да разроши гривата му, почесвайки го зад ухото, когато то притисна нос в гърдите й с щастливо ръмжене. — Май трябва да те нарека Мишмиш, след като толкова ги обичаш.

В отговор шедуто направи кошницата на парчета. Нахри зърна за миг последната кайсия, заседнала в сламената материя, преди гигантският лъв да я изяде заедно с кошницата.

— Ще го приема за съгласие.

А след това, събирайки сили, бръкна по-надълбоко в торбата си. Имаше само още нещо, от което се нуждаеше.

Камата на перито.

Извади я и оръжието грейна ярко сребристо на слънчевата светлина, толкова остро, че дори едно съвсем леко докосване изтръгна кръв от пръста й. Беше останало леденостудено на допир и лъщеше с влажен блясък. Камата не беше особено голяма и за Нахри не беше никак трудно да я извади от колана си и да замахне нагоре — лесно движение за една бивша крадла, която все още обичаше ножовете си малки.

Размерът вероятно не е случаен. Сигурно са наблюдавали, изчаквайки с години правилната ръка, която да го премахне.

Нахри се взря в ножа. Един удар в сърцето. Така беше казало перито.

Ръцете на Дара върху лицето й, умоляващите му зелени очи. Всичко ще бъде наред — обещал бе той, докато стояха насред палат, заринат с трупове. — Тя ще оправи нещата.

— Ще я видим тази — промърмори Нахри и пъхна камата в колана си. Толкова готова, колкото подозираше, че ще бъде някога, тя се върна при своето шеду. — Хайде, Мишмиш, време е да отидем да уредим един семеен спор.

Летяха ниско над земята — Нахри се надяваше да остане толкова незабелязана, колкото беше възможно, когато бе възседнала огромен магически лъв с крила в цветовете на дъгата. Ала може би напразно се беше тревожила, защото гледката пред нея бе повече от достатъчна, за да отвлече вниманието на който и да било нещастен пътник, намиращ се наблизо. Отвъд Гозан, където някога имаше единствено прашна равнина, илюзия, скриваща града, сега се издигаше обръч от мрачни планини, дълбоките гори бяха в причудлив контраст със скалистата пустиня. Истинско чудо — два толкова различни свята, притиснати един до друг.

Само че не беше чудо. Когато се приближи, Нахри видя, че дърветата загниваха, кората им бе покрита с издути пустули, цветът се бе отцедил от листата. Цели редици бяха паднали и се ронеха в брулени от вятъра дюни от пепел. Криволичеща пукнатина разсичаше възвишение, покрито с умиращи диви цветя; от дълбините му назъбени скали стърчаха като ножове. Камъните бяха изцапани с тъмно алено, съвсем същия цвят, като кръвта на Нахри.

Отлична поличба. Всичко е толкова многообещаващо. И все пак тя продължи напред. Беше взела решение, така че прелетя над падналата граница между двата си свята.

Заля я гореща вълна, пръстенът опари кожата й. Нахри се вкопчи в Мишмиш, мъчейки се да се задържи, когато бе връхлетяна от мощна, нервна енергия, сякаш бе изпила прекалено много чаши чай. Изведнъж се почувства… свързана, преплетена със света под себе си, сякаш той бе пациент, чието тяло бе отворила с лечителското си зрение, за да го прегледа.

Един тежко болен пациент. Тласкана от инстинкт, а може би не беше дори инстинкт, може би самият свят я притегляше по-близо, черпейки онова, от което имаше нужда, докато магия се вихреше в ръцете, в сърцето й, излъчвайки се от тялото й на вълни, — Нахри се вкопчи здраво в Мишмиш, обзета от чувството, че ги подмята невидимо, разбушувано море.

Пациентът й започна да се изцелява.

Нов растеж избуя от болните дървета под нея, гниещата им кора падна, разкривайки здрава дървесина отдолу. Появиха се пъпки, лъскави нови листа се разтвориха в една забързана пролет. Ярки багри разцъфваха на вълни, докато Нахри летеше над тях, бледи сини цветя и розови детелини застлаха земята, мъх покри нащърбените скали с меко одеяло. Магията се втурна напред, приветствен килим от зеленина, ширнал се пред нея.

— Леле — прошепна Нахри.

Нямаше други думи, единствено сълзи, които пареха очите й.

Беше си у дома.

Целителното й въздействие свърши рязко на брега. Езерото беше незасегнато, водите му бушуваха с яростта на тропически циклон. Вълни се разбиваха в брега, разпенени водовъртежи засмукваха в себе си откършени клони и отломки. Ако водата можеше да бъде гневна, езерото на маридите бе бясно, нахвърляше се на всичко, което можеше да достигне. Не то обаче привлече вниманието на Нахри.

Нищо не бе в състояние да го направи, когато нейният град най-сетне изникна пред очите й.

Девабад, в цялото си великолепие и падение. Внушителните месингови стени, украсени с фигурите на основателите му, нейните предци. Изобилието от зикурати и минарета, храмове и ступи. Главозамайващото многообразие от най-различни архитектурни традиции и ери, всяка група, всеки глас оставяше своя специфичен отпечатък върху града на джиновете. Шафитите, отвлечени от Персеполис и Тимбукту, бродещите учени и воини поети от всеки край на света. Работниците, които бяха увековечили имената си в графити, когато работата им бе останала непризната в официалните хроники. Жените, които, след като бяха издигнали университети и библиотеки, и джамии, чиито гласове бяха заглушени в името на „благоприличието“, бяха оставили следа от присъствието си върху градския пейзаж.

И все пак нищо не беше както трябва. Там, където би трябвало да се издигат измагьосани сгради, зееха празни места, грозни дупки в пейзажа. Месинговите стени бяха помътнели, а постройките — нашарени с липсващи тухли и почернял хоросан. По незнайно какъв противоестествен начин източната част на острова бе покрита със сняг, докато слънцето прежуряше западната толкова яростно, че по покритите с ниска растителност хълмове тлееха малки огньове. Един голям черен облак се оказа рояк от мухи, рухналата Цитадела лежеше оголена към небето като белег, кулата й беше наполовина удавена в езерото.

Също като планините, Девабад беше болен. Ала този път от ръцете й не се изля магия и Нахри се боеше, че каквато и разруха да бе сполетяла града й, щеше да е нужна повече от една Нахида, летяща във въздуха, за да я оправи.

Пое си дълбоко дъх, когато наближи стената — двамата с Мишмиш щяха да станат видими само след секунди.

Създателю, ако някога си се вслушвал в молитвите ми, помогни ми да спася дома си. Напътствай ме така, както си напътствал Анахид.

Нека ръката ми не трепне, когато дойде моментът.

А после Нахри и нейното шеду прелетяха над стената и се озоваха над Големия базар.

Претъпканият пазар, пълен с джинове, които спореха и се пазаряха — мястото, където Нахри се бе разхождала до Дара, ококорена и замаяна, когато за пръв път пристигна в Девабад, — бе почти неразпознаваем. Кепенците на повечето магазини бяха пуснати, няколко бяха разграбени. Сега нямаше семейства, които се разхождат и разглеждат стоките, единствено малки групички, които се придържаха в сенките, окачили оръжия на кръста си.

Групички, които много бързо забелязаха огромния летящ лъв. Разтревожени викове се разнесоха във въздуха, последвани от ужасен металически трясък, сякаш някой бе преобърнал цяла купчина тенджери.

— Бича! — изкрещя някой. — Той се върна!

— Не, не е! — извика Нахри към групичка мъже в опърпани военни униформи.

О, колко очарователно — единият зареждаше пушка.

Очевидно я бяха чули, защото гласовете в миг се промениха.

— Това е Бану Нахида! — провикна се една жена. — Бану Нахри!

Името на Нахри се понесе по вятъра и дрънченето стана оглушително, хората излизаха на улицата и се надвесваха през прозорците, вдигнали очи нагоре. И макар че да я приветстват радостно, определено беше по-окуражително от това да стрелят по нея, Нахри не забави скоростта. Навсякъде виждаше признаци на разруха и болести — от сградите, разцепени на две, до обществените водни помпи, потънали в застояла, зловонна вода. С облекчение видя, че болницата все още стои, което си беше малка благословия. Тя накара Мишмиш да прелети над покрива й и да се отправи към майдана.

Пред очите й се разкри пълно опустошение.

Нахри примига, убедена, че умът й й погажда номера. Защото там, между болницата и майдана, където някога се бяха издигали оживени, населени улици, сега имаше единствено отломки… сякаш огромен чук бе паднал от небето, помитайки всичко по пътя си. Разрухата не се ограничаваше само до Квартала на шафитите: не по-малко опустошение бе посято и в големи участъци от кварталите на гезирците и аяанлийците. Трите им порти лежаха разбити, наполовина заровени под останките от стената на майдана.

Нахри продължаваше да се взира под себе си, сякаш сцената пред очите й щеше да се промени. Не беше наивна. Познаваше войната и нейната жестокост. Родната й земя бе окупирана, откакто се помнеше, беше бягала през палат, пълен с избити джинове, ала мащабите на онова, което се разкри пред очите й сега… Как изобщо би могла да го обхване с ума си? Как би могла да осмисли пълната разруха на цели махали, места с дълга история и корени, и общности? Сринати до основи. Домове и училища, чайни и градини, животите и историите, които се бяха съдържали в тях, тежкият труд и мечтите, поддържали ги изправени.

Сринати със земята. Превърнати в прах.

Започна да трепери. Къде бяха хората? Дали ги бяха предупредили? Или летеше над гробище, над хиляди трупове, погребани под развалините?

И ето че внезапно разбра защо перитата най-сетне се бяха намесили. Това не беше болестта, разпростряла се върху останалата част от Девабад, бавно и сигурно разложение. Не беше разруха, която можеше да бъде посята от ифритите. Нито пък от Маниже.

Това бе необузданото опустошение на девите от легендите. Онези, които пътували по ветровете, за да погребат цели кервани в пустинята и да погълнат градовете на човеците. Девите, които бяха надвити единствено с помощта на един пророк.

Беше дело на Дара. И Нахри щеше да го убие заради това.

Сякаш усетил яростта й, Мишмиш нададе рев, разтърсващ костите звук, който раздра небето. Нахри почти се надяваше, че ще го чуят чак в двореца. Надяваше се да разберат, че тя идва за тях. Че идва за разплата.

Сама нададе вик, подканяйки шедуто да се понесе напред, порейки небето.

Сега летяха по-бързо, ала един бърз поглед към Квартала на девите и Храма не разкри нищо необичайно — каквато и гибел да бе посяла Маниже сред племето им, беше го направила зад закрити врата. Палатът се зададе насреща им. По стената тичаха стрелци, ала не стреляха — дали от шок, или от несигурност, Нахри не знаеше, нито я беше грижа. Мишмиш се издигна още по-нависоко, над градината, в която тя бе прекарала часове на скръб и изцеление; над огромната библиотека, в която един принц я беше научил да чете и която двамата бяха унищожили заедно; над тронната зала, където Гасан се бе опитал да я унижи, но бе видял само как племето й му се опълчва…

И ето че бяха на върха на зикурата, палата, който Анахид бе построила, докато носеше пръстена, който сега бе върху ръката на Нахри. Мишмиш се приземи, разпервайки ослепителните си крила на слънцето и надавайки рев към небето.

Епичната им поява не остана самотна задълго (вероятно заради рева) — едва минута-две по-късно двама войници деви изхвърчаха през вратата с мечове в ръце.

Първият пребледня толкова светкавично, че Нахри си помисли, че ще припадне.

— В името на Създателя — задави се той и протегна меч, който трепереше. — Това да не би да е…

Нахри вдигна юмрук и магията на двореца скочи в ръката й като стар приятел. Яростта й отекна в прастарите му камъни. Тя открай време беше тук, блещукаше в стените, чиито сенки бяха крили Нахри, когато й се бе налагало, и бе изтръгнала килима изпод краката на Гасан, ала сега тя имаше нов живот. Сърцето и душата на Девабад бяха изтърбушени и всичко в него крещеше да бъде спасено. Изцелено. Пламъци изригнаха от дланта й, пръстенът грейна на светлината им, а Нахри си пое дълбоко дъх, усещайки могъщество да се надига в тялото й.

Щракна с пръсти и мечът на войника стана на парчета.

Той подскочи, ахвайки, и изпусна дръжката. Другарят му дори не бе посегнал към оръжието си — вместо това шепнеше молитви, докоснал петното от пепел на челото си.

— Вървете — нареди тя, смилявайки се над тях. — Тук съм единствено за Маниже, нейния афшин и ифритите.

— Им-имаме заповед да защитаваме… — заекна първият дев.

— Воине, пред теб стои една Нахида, възседнала шеду и носеща печата на Сулейман. Вярвай ми, заповедите ви не се отнасят до мен. Вървете.

— Послушайте я — разнесе се тих глас. — Ще ми се аз да го бях сторил.

Нахри се обърна рязко.

Дара.

Афшинът се бе появил съвършено безшумно зад тях, навярно още по-впечатляващ и от нея на гърба на крилат кон от завихрен дим и искряща жарава. Беше облечен в черно, месингови доспехи покриваха гърдите и китките му, искрейки на слънцето. Шлем със същата изработка, увенчан с гребен от яркоцветни пера, покриваше абаносовата коса, която се спускаше по раменете му.

Конят му кацна леко върху парапета, а после се пръсна в дъжд от пепел. Дара се приближи, досущ красивия Бич от легендите. Този път носеше бич — скверното оръжие се поклащаше на кръста му заедно с меч и кама, през гърба си беше преметнал лък. Шлемът оставяше лицето му скрито, ала смарагдовите му очи грееха трескаво и когато се приближи до нея, Нахри трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не отстъпи назад. Дори оставяйки настрана емоционалните им оплитания… лудост бе да си помисли, че би могла да противостои на подобен мъж. Как изобщо й бе минало през ума, че е възможно? Защото перитата й бяха дали някакъв забележителен нож? Дара изглеждаше като въплъщение на самата смърт.

А как би могъл да убиеш смъртта?

Мишмиш изръмжа, оголвайки зъби, и обви едното си крило около нея. Дара спря и погледна към войниците.

— Оставете ни.

Двамата мъже изчезнаха, препъвайки се в бързината да се махнат.

Дара впи очи в нея, погледът му се плъзна от пръстена на Сулейман, който искреше върху тлеещата й ръка, до шедуто, обвило закрилнически крило около нея.

— Изглеждаш великолепно — промълви той. — Създателят е бил щедър с теб.

Сърцето на Нахри препускаше.

— Може би това означава, че си избрал грешната страна.

Дара й отправи прекършена усмивка. Изпод яката му излизаше дим и се сливаше с тъмната му коса, придавайки му неземен вид.

— Де да беше толкова лесно, обич моя.

— Да не си посмял да ме наричаш така.

Гласът на Нахри трепереше от гняв. Всички мисли за това да приспи бдителността му с престорена интимност, да се хвърли в прегръдките му, за да може да забие камата на перитата в сърцето му, се бяха изпарили, когато видя същинските мащаби на стореното от него. Дори тя не би могла да надене маска на лицето си, след като бе летяла над улица след улица, осеяни със сринати домове и безчислени мъртъвци.

— Твое дело ли беше онова, което видях в другия край на града? Нима хиляда мъртви гезирци не бяха достатъчни? Нима Ки-зи не беше достатъчен? Трябваше да добавиш още хиляда? Пет хиляди? ОТГОВОРИ МИ! — изкрещя тя, изгубила самоконтрол, когато Дара продължи да мълчи.

Дара стисна очи. Трепереше, устните му бяха изкривени, сякаш се бореше със собствения си отговор.

Ала когато най-сетне проговори, гласът му беше равен:

— Аз съм верен на Бану Маниже. Заповедите й бяха такива.

— Заповеди — повтори Нахри. — Един добър мъж би се опълчил на подобна заповед.

В очите му сякаш проблеснаха непролети сълзи, ала после влагата изчезна така бързо, както се бе появила.

— Аз не съм добър мъж. Аз съм оръжие.

Оръжие. И преди се беше наричал така, но не по този странно приглушен начин, навел глава. Това не беше избухливият афшин, когото познаваше, защитаващ се в коридора. Не беше афшинът, когото искаше. От когото се нуждаеше. Почти искаше Дара да й се разкрещи в отговор, да даде някакъв признак, че бе изпитвал чувства, че в гърдите му бе туптяло сърце.

— Знаеш ли, аз се върнах. На гробището, където се срещнахме за първи път. — Нещо я задави, но тя го преглътна и продължи: — Имаше ли изобщо нещо истинско между нас? Защото не разбирам как е възможно мъжът, когото си мислех, че познавам… когото си мислех, че… — Не бе в състояние да изрече думата така лесно, както я бе изрекъл той. — Как можа да го направиш, Дара? Как можа да стоиш до нея, докато тя причиняваше това на гезирците? Как можа да извършиш онова, което казват, че си извършил в Ки-зи? Жените им… това ли си ти наистина?

Името на града, в който бе посял невъобразимо насилие много отдавна, като че развали каквато и да беше магията на безстрастност, в чийто плен се намираше. В гласа му се прокрадна следа от отчаяние.

— Аз… не. Ки-зи, техните жени… поне тази част беше лъжа. Воините ми никога…

Нахри потрепери. Това беше границата, която Дара отказваше да престъпи?

— О, моля ти се. Наистина ли вярваш, че никой от шайката ти убийци не се е отклонил за малко от мисията си и да избива шафитски деца, и да изгаря живи мъже?

В очите му се беше появило умолително отчаяние, сякаш можеше да говори по-откровено за миналото си, отколкото за сегашния си дълг към Маниже.

— Не разбираш.

— Обясни ми тогава!

Думите като че ли му причиняваха болка.

— Те… някои от жените бяха делили постелята на шафити. Хората ми никога не биха ги докоснали.

Нахри почувства как подът се разлюля под краката й.

— Мразя те — прошепна тя. — Мразя това, че някога съм имала чувства към теб.

Облечен в разкошните си дрехи, Дара падна на колене. Гледката бе нелепа.

— Трябваше да го направя, Нахри. Хората, за които вярвах, че са пратеници на Създателя на земята, ме погледнаха в очите и ме умоляваха да го направя. Бях на осемнайсет години. Казаха ми, че в противен случай ще изгубим войната и светът ни ще бъде разкъсан на парчета.

— Ами хората в Ки-зи? Майките и децата, които ти разкъса на парчета? Нима те не те умоляваха? Отговори ми — заповяда Нахри, когато той наведе засрамено очи. — Отговори ми как бе в състояние да погледнеш онези хора, да погледнеш когото и да било, да чуваш писъците им и да не се пречупиш? Отговори ми как можа да го направиш отново. Вече не си на осемнайсет години, Дара. По-стар си с векове от мен, а знаеш ли какво направих аз, когато Маниже поиска да се присъединя към нея? Да приема клането на невинни хора като допустима цена за победата? Отказах й.

При споменаването на майка й, Дара се олюля, а по лицето му се разля празно, замаяно изражение.

— Не биваше да го правиш. Бану Маниже е благословена, праведно напътствана и аз съм верен единствено на нея. — Отново онези сковани, почти отрепетирани думи. — Не мога да действам против нея. Не мога да говоря против нея. — Очите му бяха впити в нейните, върху иначе празното му лице имаше едва доловима следа от странна умолителност. — Моля те, разбери.

— Само че не разбирам!

Все така коленичил, Дара потрепери, а после се изправи на крака със странно, неестествено движение, сякаш се бореше със собственото си тяло. Стискаше юмруци, от устните му се посипаха въглени.

— Имам заповед да те заловя.

— Направи още една крачка към мен и шедуто ми ще има заповед да те изяде.

Заплахата не подейства, защото Дара продължи да се приближава към нея. И все пак се движеше бавно, сякаш вървеше през бушуваща вода. Пристъпи в един слънчев лъч и той най-сетне огря лицето му под шлема.

Нахри се вледени.

Назъбени ивици от тлеещ огън разсичаха лявата половина на лицето му като мълния, спускайки се по врата му, за да изчезнат под яката. Беше блед, прекалено блед, кожата му имаше сивкав оттенък, под подутите му и изцъклени очи бяха легнали дълбоки сенки. Изглеждаше… болен по начин, който моментално й напомни за прокълнатите симурги на брега.

Само че в неговите очи нямаше празна застиналост. А пълно и абсолютно отчаяние, безнадеждност отвъд всичко, което Нахри бе виждала някога у него.

Нещо я стисна за гърлото.

— Какво ти е?

Дара се взираше в нея, в очите му гореше молба.

— Имам заповед да те заловя — повтори. Думите го задавиха, сякаш невидима ръка го душеше. — Ти предаде хората и семейството си. Ала Бану Маниже е безкрайно милостива. — Неестествено формалните думи бяха в разрез със съсипаното му изражение. — Предай се и ще бъдеш помилвана.

Мислите на Нахри препускаха. Това не е той.

Ами ако беше? И преди го бе разчитала погрешно и в резултат едва не беше унищожена. Ами ако си играеше с нейната слабост, с привързаността й?

Ами ако тя беше мишената?

Дара направи нова скована крачка към нея и Мишмиш отново изръмжа.

— Нахри, моля те. Предай се. Не мога да й се съпротивлявам. Ти не можеш да й се съпротивляваш. Тя…

Устата му се затвори рязко.

А после по тялото му пробяга тръпка и той посегна към камшика си. Оръжието се преобрази в ръката му, железните шипове се превърнаха в окови и вериги. Каишка.

— Толкова много съжалявам — прошепна. — Само че имам заповед да те заведа при нея.

Нахри се взираше с ужасена погнуса в преобразения бич. Ала той бе всичко, от което се нуждаеше, за да я изтръгне от този разговор. Не можеше да остане тук горе, не и тук, където езерото и небето бяха толкова видими.

Планът не беше такъв.

Тя прикова очи в Дара. Усещаше хладината на камата на перитата през дрехите си.

— Знаеш ли, че аз съм шафит? — Хубаво бе да го изрече на глас, истината я изпълни с гордост. — Тук тече човешка кръв — добави, докосвайки китката си. — Вероятно не би била достатъчно тъмна, за да премина скверния ти тест в Ки-зи. Ала нека ти кажа нещо, афшине. Ще те погреба под езерото, преди този бич да ме докосне.

Би могла да се закълне, че за миг в очите му проблесна тъга. А после върху лицето му отново легна безизразната маска на покорство, като мъж, издърпан под вода, и той се нахвърли отгоре й.

Нахри беше готова. Почти инстинктивно магията на двореца нахлу в нея. Разпери ръце и каменният под се надигна като вълна, пропука се, стенейки, и се обви около краката на Дара.

Не очакваше да го задържи дълго. Метна се на гърба на Мишмиш, докато Дара се мъчеше да се отскубне с рев, камъните вече се пропукваха.

— Градината, давай!

Те полетяха, стрелвайки се над обраслото сърце на палата. Нещо профуча покрай ухото й с металическо свистене и потъна в храсталаците със сребристо проблясване. Последва го още едно, а после трето прелетя покрай прасеца й, жегвайки я болезнено.

Стрели. Дара стреляше по нея.

Мишмиш изскимтя и зави рязко, улучен в крилото. Поредната стрела прелетя покрай тях, пропускайки за малко гърлото му и ръката на Нахри. Тя се обърна рязко и видя Дара на ръба на парапета. Той отново опъна тетивата.

Нахри срути покрива.

Дара изчезна в експлозия от дърво и камък, погълнат от падащите тухли. Нахри не си направи труда да гледа. Това нямаше да го убие. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да спре, докато тя не забие камата в сърцето му.

Ала Мишмиш бе ранен и това й даде малко време.

— Кацни — каза тя, махвайки към дърветата.

Спуснаха се с трясък между клоните, а Мишмиш ревеше от болка. Нахри скочи от гърба му и се опита да погледне крилото му.

— Всичко е наред — каза, докато Мишмиш се мяташе. Улови го за гривата, мъчейки се да го успокои. — Нека ти помогна!

Шедуто застина, позволявайки й да улови крилото му, и Нахри изпрати прилив на магия, за да облекчи болката му. Ала стрелата беше метална и не можеше да бъде счупена, перата й бяха остри като бръснач.

— Съжалявам, Мишмиш — прошепна тя, опитвайки се да обезболи мястото колкото й беше възможно, преди да издърпа стрелата с едно рязко движение и да я пусне на земята.

Шедуто нададе птичи крясък, а тя притисна ръка до раната, подтиквайки я да се изцели.

Предупреждение отекна във вените й. А после един корен се надигна рязко от меката пръст под краката й. Обви се около глезена й и я издърпа от пътя на стрелата, която профуча над главата й.

— Предай се! — Дара стоеше върху купчина отломки, които някога бяха представлявали павилион, опънал тетивата, в която имаше нова стрела. — Нахри, моля те!

— Не, не мисля така, обич моя.

Беше прострелял шедуто й, така че тя също щеше да го нарани. Ако се съдеше по болката, припламнала в очите му, думите й го жегнаха дълбоко. Нахри повика магията, която отново гореше в кръвта й, и най-близкото до Дара дърво се люшна диво, преди да се върне обратно и да го събори на земята.

Плати си за това. В следващия миг в градината лумнаха пламъци, обръч от огън, обградил нея и Мишмиш. Гърчещи се фигури изскочиха от кълбата дим: огромна усойница, птица рух, надаваща пронизителни писъци, остророг каркадан и огнедишащ захак.

Мишмиш я бутна настрани, заставайки между Нахри и чудовищата. Само че създанията бяха твърде много, не можеше да се бие с четирите едновременно — докато издърпваше усойницата на земята, прехапвайки я на две, захакът разкъса златния му хълбок. Мишмиш изрева от болка, избягвайки на сантиметри връхлитащия каркадан.

Птицата рух се приземи между тях, съскайки и щракайки с острата си човка. Нахри се дръпна трескаво назад. Обзета от паника, тя потърси закрила от магията на двореца, ала гигантската птица с лекота избягна дървото, замахнало към нея, и сграбчи Мишмиш в хищните си нокти.

— Не, спри! — изкрещя тя.

— Предай се и той ще бъде свободен. — Дара вече се бе изправил и премина през пламъците като демон, крачещ из огньовете на ада. — Продължавай да се съпротивляваш и моите зверове ще го разкъсат на парчета.

От всички неща, с които я беше заплашил… би предпочела да я беше прострелял и завързал с камшика си.

— Отново ли ще ми го причиниш? — каза, а сърцето й се разби. Не би повярвала, че Дара можеше да намира нови и нови начини да го прави. — Нима първият път не беше достатъчно?

— Трябва да се подчинявам на заповедите си.

— О, майната им на заповедите ти.

И този път тя се нахвърли отгоре му.

Беше невъобразимо глупав ход, който хвана Дара неподготвен, точно както беше очаквала (нямаше никакъв шанс да победи легендарния афшин в ръкопашен бой), и в слисването му, Нахри успя да го събори на земята. Той с лекота отби престорения й опит да грабне меча, който висеше на кръста му.

— Нахри, спри. — Звучеше изкаран от търпение. — Не искам да те нараня.

— Няма да го направиш — изсъска тя. — Открила съм, че градината е изключително закрилническа.

При тези думи корените под нея се надигнаха и го сграбчиха за ръцете.

Нахри се претърколи настрани, надигайки се на колене. Мишмиш се бе отскубнал от ноктите на птицата рух, но все още се бореше с измагьосаните от Дара зверове и сребриста кръв струеше от раните му. Дара ругаеше, мъчейки се да се освободи, докато още корени се увиваха около тялото му.

Направи го. Сега! Планът не беше такъв, ала за миг Дара бе оставен на нейната милост. Чудовищата му всеки миг щяха да убият Мишмиш. Нямаше друг избор.

Нахри извади камата на перитата.

Ярките очи на Дара се разшириха, впивайки се в леденото острие. Корените, които го държаха, вече тлееха, пращяха, докато нови бързаха да ги заместят в надпревара, която Нахри знаеше, че в крайна сметка щеше да изгуби.

Той беше спасил живота й в едно гробище в Кайро. Беше се шегувал и смял, и бе откраднал сърцето й, докато летяха над света в едно пътуване, излязло сякаш от някоя приказка. Обичаше я.

Нахри трепереше.

— Освободи шедуто ми.

Дара се съпротивляваше срещу затягащата се растителност.

— Трябва да се подчиня на Бану Маниже.

— Престани да го повтаряш! — Нахри стисна камата. Дръжката бе толкова студена, че й причини болка. — Накарай зверовете си да се махнат или ще те убия.

Очите му срещнаха нейните. Изумрудените очи, които някога я бяха ужасявали. Онези, които бе виждала да се присвиват в усмивка и да омекват от копнеж в една пещера над Гозан. Очите на може би първия в живота й, на когото бе повярвала.

Дара я погледна… а после още дузина измагьосани зверове се появиха от дима и обградиха Мишмиш.

Нахри се задави.

— Защо ми причиняваш това?

— Защото не мога да престъпя заповедите й — повтори Дара с изтерзана умолителност в гласа. — Не мога да говоря против нея. Разбираш ли? Нахри, трябва да разбереш!

Мишмиш изпищя от болка.

Ти сключи сделка. Направи своя избор.

Нахри преодоля разстоянието между тях и вдигна камата.

Отекна гръм и пред очите й изригна мълния, която падна върху най-близкото дърво — един огромен кипарис. Горещина опари лицето й, дънерът се разцепи…

Нахри се хвърли върху Дара, призовавайки магията си, докато кипарисът се сгромолясваше на земята. Преди да успее да я смаже, дървото се превърна в пепел, която се посипа като дъжд върху двамата.

За няколкото секунди, които й бяха нужни, за да го защити, Дара се отскубна от корените.

Изби камата и тя политна в храсталаците. След това я сграбчи за яката и я издърпа на крака.

Заслепена за миг от изригналата светлина и дима от горящото дърво, Нахри примига, опитвайки се да проясни зрението си. Очакваше да види подигравателните усмивки на ифритите пред себе си и огнените им очи, грейнали от безсърдечна развеселеност. Та нали именно те използваха кръвна магия, за да пътуват с мълниите.

Само че не бяха ифритите.

Маниже се усмихна топло.

— Дъще, ти се завърна у дома.

Маниже изглеждаше като царицата, каквато беше, облечена в тъмно сребриста рокля, украсена с алени шевици и обточена с рубини и бледи опали. Мастилено тъмни ръкавици покриваха ръцете й, ала лицето й беше открито, чадор с цвят на бакър падаше над дългата й черна плитка като течен метал. Цветът накара Нахри да потръпне — намекът за изпаренията, с чиято помощ Маниже бе изтребила гезирците, бе толкова дързък, че за миг Нахри си помисли, че е грешка.

Подозираше обаче, че Маниже не бе от онези, които биха допуснали подобна грешка. Беше подсещане.

Не, беше израз на гордост.

Погледът на Маниже бе спокоен и почти топъл, докато се местеше от борещия се Мишмиш към Дара, сграбчил Нахри за яката. Задържа се за миг върху пръстена с печата, който блещукаше върху ръката на дъщеря й, преди най-сетне да се вдигне. Черните й очи се спряха върху лицето на Нахри и тя би могла да се закълне, че майка й изглеждаше почти впечатлена.

— Трябва да призная, че не така очаквах да се върнеш. — Маниже отново погледна към Мишмиш. — Макар че, ако си сменила сина на Гасан с едно шеду, смятам, че си направила добра размяна. Дара, ще озаптиш ли зверовете си? Определено бих предпочела първото шеду, посетило Девабад от хилядолетия, да не бъде разкъсано на парчета. Може да освободиш и нея.

Дара пусна Нахри на земята и в същия миг чудовищата от дим, които бяха наобиколили Мишмиш, се пръснаха на тлеещи въгленчета, които се посипаха по тревата. Нахри се втурна към храстите, където Дара бе хвърлил камата на перитата, но той беше по-бърз и я грабна, след което чинно отиде при Маниже.

— Пожела тя да бъде обезоръжена — промълви, докато й подаваше камата. Гласът му отново бе станал нетипично приглушен. — Това е единственото, което видях.

Маниже се вгледа в оръжието и Нахри я видя да потреперва, докато прокарваше пръсти по леденото му острие.

— Някога виждал ли си нещо подобно?

— Не.

Маниже вдигна очи и го изгледа внимателно.

— Кажи ми истината, афшине.

— Не. — Думата сякаш се изтръгна от устата на Дара. — Не знам нищо за подобно оръжие.

— Шеду и кама, студена като лед. — Маниже отново се обърна към Нахри. — Кажи ми, скъпа дъще, къде намери подобни неща?

Нахри изтупа дрехите си, обмисляйки дали да не се нахвърли на Маниже и да опита да си вземе оръжието.

— Късмет.

— Дълбоко се съмнявам в това. Още една лъжа. Това прави общо две досега. — Маниже наклони глава на една страна. — Но пък теб открай време те бива в лъжите, нали? Крадла, така чувам от Дара. Нищо и никаква престъпница на дребно.

Дара й е казал, че съм крадла. Чувството, че е била предадена, лумна в гърдите й, но тя изгледа яростно майка си.

— Не бях единствената лъжкиня през онази нощ. Шафит не можел да носи печата, без това да го убие? — Тя вдигна ръка и призова няколко пламъчета, оставяйки ги да танцуват между пръстите й и около пръстена. — Интересно.

— И все пак, въпреки че той е на пръста ти, а ти си в Девабад, магията ни все още я няма. Съвпадение, сигурна съм в това. — Погледът на Маниже стана преценяващ. — И какво, уби Ализейд заради пръстена ли?

Нахри от самото начало знаеше, че това е нещо, за което няма да е в състояние да излъже.

— Не. Извадих го от сърцето му, а после го излекувах със собствените си ръце. Той е с маридите сега, на място, където не можеш да се добереш до него.

— Така ли? — Ако беше изненадана, майка й с нищо не го показа. — Колко жалко. Ако го беше убила, навярно щях да съм по-склонна да те приема обратно.

— Не ми е притрябвало твоето приемане. Дойдох, защото получих скверния подарък, който изпрати в Та Нтри. Виждам, че си започнала да убиваш и поробваш и съплеменниците ни.

— Започнах да екзекутирам предатели. Нямах друг избор. Това е единственият закон, който този град признава. Ако щеш, вярвай, но се опитах да протегна ръка на джиновете. Те отвърнаха с измама, както правят винаги… нещо, което би трябвало да знаеш, ако си била там, когато пратеникът ми е пристигнал. Каза ли ти за опита за преврат, който онази пясъчна бълха, съпругът ти, се опита да подбуди? За начина, по който убиха Каве?

— Каве избра своя път, когато отприщи онези изпарения. Или ти го стори, когато му ги даде.

Това вече улучи право в целта.

— Каве се бореше за хората ни десетилетия преди ти дори да се родиш — сопна се Маниже, но после овладя гласа си. — Ядосана си, разбирам. Но освен това си много млада, Нахри, и нова в нашия свят. Веднъж вече ти предложих милост, а ти я захвърли в лицето ми. Не допускай същата грешка за втори път.

— Казах ти, че не искам милостта ти. Тук съм, за да спася хората ни.

— „Да спасиш хората ни“. — Маниже стисна основата на носа си с изражение на неподправено раздразнение. — Чуваш ли се изобщо, дете? Имаш ли представа колко наивно звучиш?

Снизхождението в гласа на майка й я накара да настръхне.

— Не съм дете.

— Разбира се, че си — избухна Маниже. — Невежо, самонадеяно дете, което няма представа за какво говори и има късмет, че е живо. Дете, което е съвсем само и което превъзхождаме. Но всичко това няма значение. Къде е брат ти? Той е онзи, когото пратеникът ми трябваше да доведе.

— Оставих го в Та Нтри. Джамшид е в по-голяма безопасност там, отколкото с теб.

— В по-голяма безопасност? Имаш ли представа какво заплаши да стори с него съпругата на Гасан?

Нахри поклати глава.

— Хатсет няма да го нарани. Сключихме сделка.

Майка й не изглеждаше успокоена от това… Всъщност то като че ли още повече я разгневи.

— Значи, сключваш сделки с джиновете, но не и със собственото си семейство? Защо? Непрекъснато чувам колко си била прагматична. Готова да работиш с джиновете и шафитите, с Кахтаните. Отиде в постелята на Мунтадир, наричаше Гасан баща…

— Нима мислиш, че имах някакъв избор? — Осъдителният тон на майка й я накара да изригне. — Нямах си нищо и никого! Те бесеха деви от стените на палата!

— Именно затова ги убих! Мислиш, че ти не си имала избор? Опитай се да живееш под властта на враговете си в продължение на цял век, Нахри, а не пет години. Гледай как пребиват брат ти заради твоята дързост, бъди принудена да търпиш опитите на Гасан, не Мунтадир, да те докосне. Прогори знак върху рамото на новороденото си дете, лишавайки го от наследството му, изоставяйки го завинаги. Тогава можеш да ми говориш за избор. Не исках това насилие. То ще ме преследва до края на дните ми, ала проклета да съм, ако допусна да се окаже напразно.

От спокойствието на Маниже не бе останала и следа. Думите изригваха от нея, сякаш твърде дълго ги беше сдържала. А най-лошото бе, че Нахри я разбираше.

Ала това не оправдаваше стореното от нея.

— Видях какво сте направили в града — каза тя. — Отишли сте твърде далеч.

— И понеже незнайно как си се сдобила с шеду и си изрязала пръстена от сърцето на твоя принц, смяташ, че си в състояние да ме отстраниш?

Гласът на майка й беше саркастичен и изпълнен с раздразнение и той й причини болка, защото въпреки всичко Нахри долавяше нещо познато отдолу — родител, опитващ да се оправи с непокорно дете.

Ала Маниже не беше приключила.

— Достатъчно. — Тя въздъхна. — Нахри, моля те. Ще ти дам един последен шанс. Ти си ми дъщеря. По всичко личи, че си невероятно обещаваща лечителка. Предай се. Обуздай шедуто си и ми дай пръстена. Няма да бъдеш свободна, но ще се погрижа за удобството и обучението ти и ще ти бъде позволено да се върнеш в лечебницата. Изиграй своята роля и би могла да имаш живот тук, семейство… възможностите, които аз никога не съм имала.

Дара стоеше до нея — безмълвен страж. Беше навел очи и в ослепителната си униформа беше същинско въплъщение на покорство.

Именно в това щеше да превърне и нея Маниже — дъщерята, която бе кривнала, но накрая се бе завърнала в лоното на семейството си, живо доказателство за щедростта на Маниже. Отново щеше да бъде лечителка, тиха и послушна, щяха да я изваждат на показ, богато окичена, по фестивали, да очакват да си държи устата затворена за всички нови зверства, които майка й щеше да извърши, за да удържи позлатената илюзия на властта им.

Това, което Маниже й предлагаше, не беше възможност, а кошмар.

— Не — отвърна Нахри. — Никога. Каза, че ме превъзхождате, и все пак имаш до себе си само един-единствен афшин и двама ифрити, на които не може да се разчита. Аз имам печата, магията ни и самия град.

— Ти имаш един пръстен, който не действа, ранено шеду и няколко ядосани дървета. Но очевидно не искаш да ме чуеш. Така да бъде. Да видим дали някой друг няма да те накара да се вразумиш. Дараявахуш… — Главата на Дара се обърна рязко към Маниже. — Ти трябваше да бъдеш вкаран насила в правия път. Говори свободно. Кажи на дъщеря ми какво е усещането.

Дара… се прекърши.

Ненадминатият афшин — така покорен, така силен — се свлече на земята. Смъкна шлема си, разкривайки назъбените линии от светлина, които минаваха по лицето му.

— Нахри. — Дара падна с вопъл в краката й, допирайки чело в пръстта, докато цялото му тяло се разтърсваше от ридания. — Съжалявам. Толкова съжалявам. Не исках да те нараня. Тя не ми остави избор. Принуди ме да унищожа града. — Надигна се с усилие на колене, за да я погледне. Очите му бяха обезумели, по бузите му се стичаха сълзи. — Моля те. — Той се вкопчи в роклята й. — Предай се. Не бих могъл да гледам как те убива. Не бих могъл…

Риданията му станаха по-силни, а думите му — по-неразбираеми. Обвил ръце около коленете й, той се вкопчи в нея.

Нахри беше занемяла. Неспособна да намери думи… никакво обяснение за това какво би могло да превърне легендарния воин, мъжа, който изглеждаше като въплъщение на самата смърт, в съсипания афшин в краката й, тя вдигна очи.

Маниже срещна погледа й, вдигна ръка и свали черната си ръкавица.

Върху един от пръстите й искреше смарагдов пръстен.

Не мога да действам против нея. Не мога да говоря против нея.

Не, това не беше възможно. Не беше. Нахри сграбчи ръцете на Дара и ги отскубна от краката си, за да види пръстите му.

Пръстена му го нямаше.

— О, Дара, не…

Ала в нещастните му, плувнали в сълзи зелени очи Нахри видя ужасната, невъзможната истина.

Той преплете пръсти с нейните, притискайки ги до лицето си.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

Кожата му опари кокалчетата й. Все така коленичил, тя би могла да бъде царица, богиня, която Дара бе дошъл да моли за застъпничество.

Нахри отново погледна майка си. Нейната майка.

— Поробила си го.

Гласът й беше приглушен, а думите — прекалено отблъскващи, за да ги изрече по-силно.

— Спасих го. Щеше да умре от отравяне с желязо, след като опитът за преврат се провали, ако не бях открила начин да опазя живота му. Така че го привързах към моя. Дадох му от своята кръв и останките на нашите предшественици.

— Сама или с помощта на ифритите? — Очите на Маниже пламнаха в отговор, ала гневът й бледнееше пред този на Нахри. — Наричай го както искаш, истината е, че си го поробила. Твоят собствен афшин. С кръвна магия. Ифритска магия. — Нахри трепереше. — Прекарал е хиляда и четиристотин години като техен затворник, а ти, неговата Нахида, отново открадна свободата му. Дано Създателят те прокълне — прошепна тя.

Нямаше какво друго да каже. Вече нямаше язвителни забележки, саркастични отговори. Това бе извращаване на ролята на тяхното семейство, на връзката между Нахидите и афшините, по-дълбоко от всичко, което Нахри би могла да си представи.

— Той измени на обета си — заяви Маниже. — Отклони се от пътя на лоялността. Аз го върнах там по начин, който дава сили и на двама ни.

— Начин, който дава сили и на двама ви — повтори Нахри немощно. — За какво, в името на Бога, говориш?

— В тази… форма… — Нахри не пропусна да забележи как Маниже избегна да изрече думата „роб“. — В тази форма Дара е по-могъщ от всякога. Може да срине градове със земята и да се разправи с цели армии. — Тя се усмихна на Дара, който продължаваше да ридае до ръцете на Нахри. — Пък и така е по-лесно и за него. Вече е преживял толкова много. Сърцето му не е в състояние да понесе онова, което изисква от него тази последна война. Когато най-сетне победим и се възцари мир, ще му върна свободата. Той ще разбере.

Нахри се взираше в нейния травматизиран афшин. Значи, затова перитата я бяха изпратили да го убие… Заради последния акт, който ги бе тласнал над ръба. Акт на Маниже, за който Дара щеше да страда.

Ала напомнянето за сделката, която беше сключила, накара мислите й да поемат в друга посока.

— И каква сделка сключи с ифритите за това съдействие? — попита тя. — Душите на девите, които екзекутира? Нещо друго?

Погледът на майка й помътня.

— Цена, която бих предпочела да не плащам. Цена, която няма да бъда принудена да платя, не и ако ти застанеш до мен.

— Предай се. — Дара изрече думите победено, с мъчително разкаяние, но ги изрече. — Нахри, моля те, не искаш това. — Допря пръстите й до назъбената линия от огнена светлина, която пресичаше слепоочието му. — Предай се. Не можеш да я победиш. Така ще бъде по-лесно.

За миг Нахри си позволи да вземе лицето му в шепи, отмятайки кичур от косата му назад. Никога, дори в дълбините на най-страшния си гняв, не бе искала това за него.

— О, афшине — промълви тя. — Винаги си ме подценявал…

— Нахри…

Ала тя вече се беше отдръпнала. Сега това беше между нея и майка й.

— Помниш ли нещата, които ми наговори на покрива? — попита тя. — Че си знаела как ме е контролирал Гасан? Колко много сме си приличали с теб? — Маниже я изгледа недоверчиво, а Нахри продължи: — Права беше. Напълно права. И за това съжалявам. Съжалявам, че двете с теб не израснахме във време на мир, където бихме могли да живеем щастливи заедно. Където би могла да отгледаш мен и Джамшид и да ни научиш на нахидските науки. Скърбя истински за връзката, която бихме могли да имаме.

Изражението на Маниже стана предпазливо.

— Моля те, помисли много внимателно за онова, което се каниш да кажеш, дъще. Няма да има друг шанс.

Нахри се стегна, призовавайки магията си.

— Гасан не можа да ме прекърши. — Както очевидно е успял да направи с теб, изкушаваше се да добави. — Ти също няма да успееш. Никога няма да ти се подчиня. По-скоро ще умра, отколкото да видя как слагаш ръка върху печата на Сулейман.

Искрена скръб се разля по лицето на Маниже.

— Притежаваш духа на баща си — меко каза тя. — Той му струва живота. — Маниже се обърна към Дара. — Изтръгни пръстена от ръката й. Веднага.

Нахри нямаше възможност дори да реагира на думите за баща й, преди Дара да се изправи разтреперано на крака и да направи скована стъпка напред.

Нахри отстъпи назад, преценявайки светкавично положението. Притежаваше пръстена с печата и магията на двореца, ала Мишмиш бе лошо ранен, а оръжието на перитата бе у Маниже. Най-разумно би било да използва магията на палата, за да се опита да отстрани Дара, но докато гледаше как дори в този миг се съпротивлява видимо на робското проклятие така, че по кожата му избиваше пепел…

— Афшине — предупреди го Маниже, докато Дара се бореше. — Мога да променя желанието си и да те накарам да откъснеш цялата й ръка, ако само пръстенът те затруднява твърде много.

Дара простена и се нахвърли върху Нахри.

В китката му се заби стрела.

Дара ахна, докато още две стрели го пронизваха — една в ръката и една в гърдите, запращайки го назад.

— Грешиш, майко — заяви Нахри. — Не съм сама.

Джамшид се появи, прелитайки над градинската стена.

Стиснал огромен лък в ръка, брат й представляваше плашеща гледка върху зловещия летящ симург, ала Нахри никога не се бе радвала толкова да го види.

Не изгуби нито миг — възползвайки се от изумлението на Маниже и Дара, тя се втурна покрай ранения афшин и мина през горящите дървета, където беше Мишмиш. Едно от крилата му беше разкъсано, върху хълбока му зееше дълбока рана, която стигаше чак до костта. Нахри положи ръце върху окървавената му козина и заповяда на раните да се изцелят. Зейналата язва изчезна, крилото му зарасна.

Джамшид се приземи и вонята на полумъртвия симург я блъсна в носа.

— Нахри! — Той скочи от омагьосаната огнена птица и се втурна при нея. — Добре ли си?

Нахри размаха ръка пред лицето си, закашляйки се от изпаренията.

— Не би могъл да избереш по-подходящ момент.

Джамшид се ухили насреща й, върху лицето му имаше смесица от страх и гордост.

— Виждаш ли какво става, когато чувството за вина надделее?

Нахри се изчерви, защото именно това се бе случило.

Оказала се бе неспособна да изостави Джамшид, не и след като той хвърли собствените й думи в лицето й. Почти го бе направила, но в крайна сметка не бе могла. Вместо това се бе върнала, изчакала бе действието на отровата да отмине, а после го бе помолила за прошка, ридаейки.

Джамшид беше бесен, наранен и изпълнен с чувството, че е бил предаден.

Но после й бе помогнал да състави план.

И ето ги сега тук. Нахри го сграбчи за рамото.

— Успя ли да намериш…

Тя затвори уста. Дара отново идваше за нея.

Джамшид я бутна зад гърба си и извади меча си.

— Спри където си, афшине!

— Не може. Няма избор! — побърза да обясни Нахри. — Маниже го е поробила.

— Тя преувеличава.

Майка им се бе присъединила към тях.

— Дара, спри — нареди Маниже отсечено и Дара се дръпна назад, като се олюляваше.

Със стрелите на Джамшид, стърчащи от тялото му, приличаше на марионетка с прерязани конци.

Ала жената, контролираща тези конци, имаше очи само за едного.

— Ти си, нали? — прошепна тя, а в гласа й се прокрадна надежда. — Джамшид.

Джамшид се взираше в майка им с изражение на неприкрито, крехко удивление.

— Да — отвърна той дрезгаво.

Маниже дойде по-близо, изпивайки го с очи. Очи, в които грееше копнеж, таен цял живот, вълна на съжаление, което дори тя, обикновено така предпазлива, не бе в състояние да скрие.

— Толкова дълго беше в техен плен… Добре ли си? Нараниха ли те?

— Аз… добре съм — заекна Джамшид. — Ала баща ми… — В гласа му се промъкна скръб. — Вярно ли е това, което каза пратеникът ти?

— Да — меко отвърна тя. — Толкова много съжалявам, дете мое. Щеше ми се ти да беше тук, докато връщахме тялото му на пламъците, ала не исках да забавям ритуала за душата му. — Тя кимна към меча, който Джамшид все още стискаше. — Можеш да го свалиш. Няма да те нараня. Никога няма да те нараня.

Нахри отвори уста — имаше цял куп груби отговори на това, — но Джамшид я изпревари.

— Ти вече ме нарани — каза задавено. Нещо като че ли се беше прекършило в него… думи и емоции, които много отдавна трябва да бе потиснал дълбоко в себе си. — Изостави ме. Отне ми магията, магия, която можеше да ме излекува, когато не бях в състояние да вървя. Ти, баща ми, всички сте ме лъгали. Целият ми живот е лъжа.

— Нямах друг избор. — Маниже дойде още по-близо. Изглеждаше така, сякаш повече от всичко на света копнее да го докосне. — Знаех, че в Зариаспа ще бъдеш по-свободен и по-щастлив, отколкото би могъл да бъдеш пленен в Девабад като мой син.

Джамшид трепереше.

— Не ти вярвам.

Въпреки това наведе съвсем малко меча си.

— Разбирам. И съжалявам. — Маниже си пое дълбоко дъх. — Мога да си представя колко въпроси имаш. Колко ядосани и уплашени трябва да сте и двамата — добави тя, поглеждайки към Нахри. — Дори ще разбера, ако ме мразите. Но ви обещавам, че когато му дойде времето, ще ви обясня всичко. Сега отново сме заедно и това е единственото, което има значение.

Нахри видя как по лицето на Джамшид се разля болка.

— Не, не е. Съжалявам. Нахри неслучайно пристигна преди мен.

Земята се разлюля.

В началото движението бе леко, едва забележимо разклащане. После обаче последва нов трус, толкова силен, че от горящите дървета над главите им се посипа дъжд от тлеещи листа. Наскоро трябва да беше валяло, защото градината беше осеяна с локви и най-близката от тях се набразди от вълнички. Водата се надигаше и спускаше, сякаш някой се опитваше да я изпомпа.

— Бану Маниже! — Един останал без дъх съгледвач дотича по пътеката. Хвърли бърз поглед към Мишмиш и двамата млади Нахиди, но дори присъствието на едно шеду и отчуждените деца на Маниже не можа да спре предупреждението му. — Нещо не е наред с езерото — каза задъхано. — Някакви мъгли… появяват се от нищото. А и водата се надига, вълните се разбиват над стените.

Надежда заля Нахри толкова светкавично, че я остави без дъх.

Маниже очевидно забеляза реакцията й, защото очите й се присвиха.

— На покрива на палата, афшине — нареди тя. — Сега.

С изблик на магия с мирис на разлагащи се вътрешности, градината под тях изведнъж се издигна, сякаш някой беше изкопал земята и я бе запратил нависоко. Джамшид сграбчи Нахри за ръката, за да й помогне да запази равновесие. Симургът му не можа да се задържи и пропадна в дъжда от падащи камъни и изкривени корени, но Мишмиш размаха крила и полетя след тях, докато те се издигаха към върха на зикурата.

Небето притъмняваше, масивни стени от мъгла закриваха слънцето. Нахри се втурна към парапета, сърцето й се беше качило в гърлото.

Моля те. Нека се е получило.

Огромни облаци от мъгла танцуваха над тъмната вода на езерото. Под тях плуваха бледи очертания — назъбени шипове и големи перки. Извивки, които можеше да са платна и огромни копия.

А после започнаха да се появяват корабите.

В началото бяха само няколко. А после десетки. Дузини. Да бъдат наречени кораби, навярно би било преувеличено, защото изглеждаха като скалъпени от скелетите на стотици други след различни корабокрушения, с греди, покрити с дребни рачета, и огромни ръждясали котви, закрепени като тарани. Нови и нови кораби се показваха от мъглата пред очите на Нахри, дау и галеони, древни триреми и разкошните баржи на потънали в забрава царе на слънцето. От мачтите им се развяваха знамена, изрисувани набързо с ярки цветове и символи.

Племенни знаци. Нахри изпусна дъха си, докато Джамшид се приближаваше до нея.

— Значи, Физа не е излъгала — прошепна тя.

— Физа определено не е излъгала.

Той събира армия. Невероятните думи отново отекнаха в главата на Нахри, думите, които Физа бе изкрещяла, когато изникна от морето върху лека лодка от тик и калено стъкло, носейки се толкова бързо върху една неестествена вълна, че сякаш летеше, приземявайки се на брега в Шефала същата сутрин, в която Нахри и Джамшид възнамеряваха да потеглят за Девабад. Физа, облечена в дрехи, които изглеждаха така, сякаш бяха взети от агниваншийски благородник (както и бяха, научи Нахри по-късно: на благородник в Агниванша), приличаше на халюцинация, думите й звучаха още по-налудничаво.

Принцът преговаря с някакви ездачи на пясъчни дракони в Тохаристан, но определено ще дойде, кълна се! — настояла бе Физа.

Али очевидно бе преживял срещата си с Тиамат.

Ала спиращата дъха история на Физа за пътуване през реки и потоци, над огромни океани и под ледени езера само за секунди, за да събере джинове от цял свят, не бе променила ултиматума, който пратеникът на Маниже бе поставил: след три дни двамата Кахтани щяха да бъдат екзекутирани, ако Джамшид не й бъдеше върнат.

Което означаваше, че Джамшид разполагаше с три дни, за да открие Али и неговата загадъчна армия и да ги върне в Девабад, преди Нахри да е принудена да се изправи срещу врага им сама. Беше повече от несигурно, беше като да заложат абсолютно всичко на сляпо.

Нахри предположи, че невинаги бе лошо да имаш малко вяра.

И все пак облекчението й сега беше примесено с ужас. Защото въпреки забързаните думи на Физа, тази… тази флотилия от удавени кораби не бе това, което Нахри бе очаквала. Собек ясно бе дал да се разбере какво изпитва към смъртните, а маридите не правеха нищо безвъзмездно — винаги имаше цена.

Каква ли бе цената, която Али беше платил за това?

Тогава направи така, че да си е струвала. Защото Нахри виждаше възможността във вдъхващата страхопочитание гледка под тях. Може би не беше нужно всичко това да свърши с кръвопролитие.

Тя се обърна към майка си. Маниже отново бе надянала маската си, докато оглеждаше преценяващо огромното разнообразие от възкресени бойни кораби, сякаш бяха групичка деца, въоръжени с пръчки и пляскащи във водата с канутата си.

— Ти вече получи своята победа, майко — каза Нахри. — Гасан е мъртъв, хората ни са свободни от властта на Кахтаните. Така че се оттегли. Не сме тук, за да се караме за престола или за миналото. Тук сме всички ние — натърти тя, посочвайки племенните символи, — обединени, за да спасим дома, който делим. Джамшид и аз… ние ще поемем от тук. Знаеш, че ще се грижим за девите. Позволи ни да го направим. Оттегли се.

— Моля те, майко — меко каза Джамшид, оставяйки топлата дума да се отрони и от неговите устни, докато посягаше, за да докосне ръката й. — Не искаме да те нараним. Искаме единствено мир и край на битките. Предай се, умолявам те.

Думите им нямаха абсолютно никакъв ефект върху Маниже. Вместо това тя впи поглед в Нахри.

— Ти си тази, която се заливаше от възмущение заради онова, което Дара стори с кварталите на твоите джинове и шафити, несъмнено си даваш сметка, че единственото, което направи ти, е да доведеш на сигурна смърт всички на онези кораби? Само с няколко думи мога да унищожа и принца ти, и цялата му войска.

О. Не, Нахри не беше осъзнала това веднага, не бе видяла възможността за масово убийство така бързо, както майка й.

Мислите й препускаха трескаво.

— Предполагам, че едно такова унищожение не може да бъде особено прецизно.

— Не е нужно да има никакво унищожение — намеси се Джамшид.

О, братко, опитваш се да обичаш хора, които не те заслужават. Нещо, за което Нахри прекрасно си даваше сметка — в мига, в който Маниже отвори уста, за да даде следващата си заповед на Дара, а Мишмиш дойде наблизо, тя вече бе готова отново да използва Джамшид.

— Остани с корабите — изсъска. — Тя няма да те изложи на опасност.

Очите на Джамшид се разшириха.

— Почакай, какво…

— Ти си по-добрият ездач от двама ни.

И тя го бутна от стената.

Маниже изкрещя, посягайки към сина си, ала Джамшид вече се беше приземил върху гърба на Мишмиш. Изруга и хвърли на Нахри поглед, който предвещаваше страховита братска разправа, но след това се намести и като стисна гривата на Мишмиш, полетя към езерото.

Маниже не изгуби нито миг.

— Върни го обратно, Дара. Сега!

Само след миг афшинът отлетя, възседнал крилат кон от дим.

Очите на Маниже, когато се обърна към дъщеря си, бяха убийствени. Такова бе усещането, когато някой се възползваше от слабостта ти. А от мига, в който Джамшид кацна в градината, бе очевидно, че той заема много по-голямо място в сърцето й от Нахри. Нейното първородно дете, нейният син. Детето, което споделяше с мъжа, когото бе обичала и изгубила.

Не, нямаше да има заповед за унищожението на войската на Али, докато Джамшид беше с тях.

Нахри отново опита да се възползва от тази връзка.

— Имаме числено превъзходство, Маниже. Не карай Джамшид да гледа как умираш. Той преживя достатъчно. Предай се.

— Не се безпокоя за това, че ще гледа как умирам. — Маниже отново хвърли поглед към мъглата, сякаш се надяваше да види сина си, а после даде знак на съгледвача дев, който бе имал злощастието да се озове на покрива заедно с тях и откакто бе донесъл новината, се свиваше от страх. — Ей, ти… ела и ми дай назаем ножа си.

Разтреперан, той се приближи и подаде ножа си на Маниже.

— Разбира се, господарке.

— Как е името ти?

— Йекси.

— Йекси. — Маниже се усмихна. — Благодаря ти.

А после преряза гърлото му.

Нахри извика и се втурна към тях, ала Маниже вече бе забила острието дълбоко, убивайки съгледвача, преди Нахри да успее да дойде достатъчно близо, за да положи ръце върху него. Вместо това тя сграбчи майка си за рамото.

Маниже се завъртя и ножът поряза бузата й.

Не беше фатална рана. Всъщност започна да зараства още щом Нахри се дръпна потресена назад, болката отслабна. Ала макар да се бяха изправили една срещу друга като врагове, макар да си бяха хвърляли заплахи в лицата, това да бъде порязана, съзнателно наранена от собствената си майка я потресе. Докосна бузата си и пръстите й почервеняха.

В очите на Маниже се появи следа от съжаление.

— Наистина исках нещата между нас да бъдат различни.

Все още стискаше ножа, мокър от кръвта на Нахри. Още кръв бликаше от убития съгледвач, кипеше, обвита в пара, докато от тялото му се надигаше стълб от зловеща мъгла.

Сякаш в отговор, откъм небето изтрещяха две гръмотевици.

Нахри заотстъпва назад още преди мълнията да проблесне, очертавайки две фигури на фона на ярката експлозия.

Този път бяха ифритите.

Аешма се ухили и се приближи, облизвайки острите си зъби. Лидерът на ифритите беше облечен за битка с очукан бронзов нагръдник, огромният му изцапан с кръв боздуган беше опрян на едното му рамо, през другото бяха преметнати вериги. Зад него, изглеждащ също толкова зъл, Визареш въртеше брадва.

— Чудех се кога ще ни повикаш — каза Аешма вместо поздрав. — Толкова вълнуващи неща се случват там долу. Знаеш ли, може и да греша, но вярвам, че маридите се върнаха, за да си отмъстят.

— Тези кораби ще се превърнат в гроб за всички в тях.

Маниже се обърна към Визареш.

— Каза ми, че можеш да накараш загиналите в езерото да се надигнат, нали?

— Срещу възнаграждение.

— Възнаграждението ти те очаква във Великия храм. Малък павилион на третото ниво, с изглед на юг. Стаята, която търсиш, се намира зад него.

— Ами моето възнаграждение? — попита Аешма рязко.

Маниже му подаде ножа, все още мокър от кръвта на Нахри.

— Смятай пакта ни за сключен. Искам враговете ми да бъдат унищожени. Тези в езерото. Тези в града. Тези в палата. Всеки, който дръзне да ми се опълчи.

Нахри се раздвижи, още преди майка й да довърши унищожителните си заповеди. Стаята във Великия храм… познаваше тази стая. Знаеше какво се съхранява в нея. И проклета да бе, ако допуснеше ифритите да проникнат там.

Аешма удари веригите, които държеше, с окървавения нож и се обърна към нея със зла усмивка.

— Бану Голбахар е-Нахид, защо не спреш?

Контролът на Нахри над магията на палата изчезна.

Сякаш изпила цяла гарафа с вино, тя изведнъж изгуби равновесие, умът й се замъгли, тялото й натежа. Препъна се, мъчейки се да се подпре на парапета.

— Как… — Езикът бе надебелял в устата й. — Как ме нарече?

Аешма работеше с ножа върху веригите като ковач, така че хвърчаха искри.

— Истинското ти име — отвърна той. Кръв се лееше от ножа, полепваше по брънките на веригите, много повече кръв, отколкото би могло да има по него. С всеки нов замах, Нахри чувстваше, че отслабва, сякаш изтръгваха кръвта от собствените й вени. — Злощастно момиче. Колкото по-малко хора знаят истинското ти име, толкова повече сила се съдържа в него. Име, което е известно само на едного и което дори онази, която го носи, не знае? О, каква магия се крие в това.

Той изплющя с веригите.

— От седмици ги кова, докато повтарям името ти „Голбахар! Голбахар!“, добавяйки всички онези малки неща, които вие, девабадчани, затворени на сигурно място зад стените на своя град, сте твърде небрежни, за да се боите да оставяте където ви попадне. Гребен с няколко косми, коприна, изрязана от чаршафите на брачното ти легло, тамяна, който си докосвала в молитва… Трябваше ми само още една подправка.

Аешма се изкикоти и захвърли окървавения нож.

Голбахар. Голбахар. Нахри имаше чувството, че са я хвърлили в царство на сънища, дузина гласове шептяха това име.

„Голбахар, довърши си буквите!“

„Голбахар… ама че странно, чуждоземно име. На онази майка не може да се има доверие…“

„Гол, обич моя. Нил, виждаш ли го?“

Смътно си даде сметка, че ифритът се приближава към нея. Опита да се съпротивлява, ала движенията й бяха затруднени и ето че веригите се увиваха около нея, отнемайки й останалата част от сетивата. Рухна тежко върху студените камъни, а клепачите й изпърхаха, натежали от сънливостта, която задушаваше ума й.

И ето че видя Маниже пред себе си, макар и неясно.

— Пръстенът с печата е мой.

Маниже сграбчи ръката й, но само изсъска от болка.

Гласът на Аешма в миг стана мрачен.

— Не можеш ли да го свалиш?

Майка й опита отново и този път дори Нахри усети горещината, когато пръстите й докоснаха златната халка.

Маниже дръпна рязко ръката си.

— Не. Опитай сам.

Аешма изви пръстите на Нахри болезнено силно… и също толкова безуспешно.

— Кръвната магия — мрачно каза той. — Омърсена си от нея толкова, колкото и ние.

— Какво искаш да кажеш с това омърсена? Тя трябваше да използва пръстена, за да ни освободи от проклятието на Сулейман! — Визареш беше побеснял. — Нали това ни обеща! Защо… какво е това оръжие на кръста ти?

— Нахри пристигна с него — отвърна Маниже предпазливо. — Знаеш ли какво е?

— И още как! Това е…

— Отвличане на вниманието — намеси се Аешма, ръмжейки. — Не ме е грижа, дори да е ножът на самия Създател. Не това има значение точно сега. Маниже, ти знаеше цената ми. И не беше само дъщеря ти. Беше свобода от проклятието на Сулейман.

— Аешма — изсъска Визареш. — Трябва да се махаме.

— Вървете тогава — каза Маниже. — Вземете и нея, и пръстена. Нали сте толкова умни? Намерете начин да я покорите и да си върнете силите.

— Сделката ни не беше такава!

— Смятайте условията за променени. А сега вървете. Аз имам армия, с която трябва да се разправя.

Аешма изруга.

— Страхливци и кръвни отровители. Лъжливи кръвни отровители. Точно толкова себична и непостоянна като предшествениците ти.

Нахри видя как боздуганът му се издига във въздуха.

А после се спусна и тя не видя нищо повече.