Империя от злато

48 Нахри

Отне й изненадващо малко време, за да събере живота, който си беше създала в палата.

От дузините копринени рокли и чадори със златна бродерия Нахри взе само няколко. Бяха прелестни, но тя нямаше да има особена полза от великолепни дрехи по новия път, който си беше избрала. От украшенията си обаче взе всичко, което можа да побере в един сандък. Никога нямаше да се отърси от спомените за бедността си и макар на драго сърце да бе готова да допринесе с част от притежанията си за фонда, създаден за възстановяването на Девабад, нямаше да се остави без пукната пара, особено когато болницата й също имаше своите нужди.

Книгите си подбра по-внимателно, боейки се, че за доста дълго напред няма да има почти никакво свободно време за четене. Медицинските книги бяха извадени и прибрани в отделен сандък. Най-сетне тя се изправи и се огледа из стаята.

Вниманието й беше привлечено от редичка предмети на перваза: малките подаръци, които възрастният египетски готвач й бе изпращал заедно с храната. Нахри взе един от тях, мъничка тръстикова лодка, и избърса прахта с палец. Зачуди се дали старецът бе преживял нападението над палата. Може би след като си събереше багажа, щеше да слезе в кухните и да попита.

Би трябвало да подам ръка на останалите египетски шафити тук. Сега, когато беше свободна да приеме корените си, може би щеше да е приятно да прекарва известно време заедно с останалите си съотечественици, които бяха в изгнание. Може би някой щеше да прояви интерес към това да се върне в Кайро и да отнесе едно много дълго писмо на един много объркан аптекар.

Може би някой бе чувал за млада жена от тяхната общност, уловила някога окото на един Бага Нахид.

Ала преди да отиде където и да било, Нахри трябваше да прибере още нещо. Върна се до леглото и коленичи на пода.

А после се поколеба. Знаеше, че има немалка вероятност да не я открие. Въпреки че стаята й в палата изглеждаше прашна и недокосната, Нахри подозираше, че след нашествието на Маниже е била претърсена.

Така че, когато прокара пръсти под напречните греди, направи го с трепет. А после сърцето й подскочи, когато ръката й напипа увитото в лен оръжие, което бе пъхнала там преди близо година.

Камата на Дара.

Нахри извади украсения със скъпоценни камъни нож и го разви. Излъсканото желязо грейна на слабата светлина, която се процеждаше през пердетата на прозорците, халцедони и лапис лазули искряха. Взря се в камата, спомняйки си деня, в който Дара я беше научил как се хвърля нож, а смехът му гъделичкаше ухото й. В гърдите й се надигна тъга, но сега тя имаше различен вкус. Не толкова горчив.

Надявам се да спечелиш щастливия си завършек, Дара. Наистина. Прибра камата в ножницата й и я постави до тръстиковата лодка и дрехите, които възнамеряваше да вземе със себе си.

Разнесе се тихо почукване и тя хвърли поглед назад.

Али чакаше на прага на отворената врата.

На светлината на късното утро, той сякаш бе откъснат от всичко наоколо, тиха, кипяща бездна. Ленти от мъгла играеха около краката му, жълтото в очите му светеше леко, като очите на котка. Слънцето огряваше онези от белезите му, които се виждаха, среброто изглеждаше сякаш разтопено и ослепително на фона на черната му кожа.

Той се върна различен. Прощалните думи на Физа на брега в Шефала, броени секунди преди да си тръгне забързано с Джамшид, отекнаха в главата на Нахри. Нахри се бе подготвила или поне се бе опитала да се подготви, прикривайки шока си толкова бързо, колкото можа, когато при събуждането си откри Али до себе си — меката сивота на очите му беше заменена с влечуговото жълто-черно. Ала скованите му думи (защото те едва се бяха виждали от битката насам и все още не бяха оставали насаме бяха предизвикали още въпроси.

Аз ще бъде посланик между расите ни. Промениха ме, така че да мога да говоря от тяхно име.

И наистина, полускрит в сенките, Али изглеждаше съвсем подходящ за тази роля. Посетител от дълбините, пратеник на един загадъчен, непознаваем свят на дъното на морето.

— Сабах ел-хаир — поздрави я тихо по начина, по който тя го беше научила.

— Сабах ел-нур — отвърна Нахри, докато се изправяше.

Али скръсти ръце и отново ги отпусна, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Извинявай, че се натрапвам. Чух, че си тук, и реших, че трябва да се отбия. Минаха няколко дни, откакто говорихме за последно.

— Всъщност цяла седмица — поправи го Нахри, опитвайки да не допусне в гласа й да се промъкне емоция. — Бях започнала да си мисля, че си забравил за нас в болницата.

Али не вдигаше очи от пода, пръстите му си играеха с крайчеца на тюрбана.

— Знаех, че ще си заета. Не исках да те притеснявам и си помислих… помислих, че може би трябва да ти дам малко лично пространство.

Нахри наклони скептично глава.

— „Да ми да дадеш лично пространство“?

— Да.

— Ализейд ал Кахтани, не можеш да ме убедиш, че това са твои думи.

— Е, Зейнаб го предложи. — Гласът на Али стана дрезгав от смущение. — Каза, че понякога мога да бъда задушаващ.

И просто така той се превърна от загадъчния маридски посланик в онзи Али, когото Нахри познаваше. Искрена усмивка се разля по лицето й и тя се приближи до него.

— Не се нуждая от лично пространство точно от теб, приятелю — каза, притегляйки го в прегръдка.

Али я притисна до гърдите си.

— Моля те, никога вече недей да се пронизваш в сърцето.

Думите му бяха неясни, защото устните му бяха притиснати до върха на главата й.

— Надявам се, че беше нещо, което се случва веднъж в живота.

Нахри долепи чело до гърдите му. Али бе по-хладен от обикновено, но усещането беше приятно. Кожата му все още лъхаше на сол и наноси, изпълвайки я с усещането, че се е потопила в поток в хладно утро. Ударите на сърцето му също бяха различни, по-бавни, по-продължителни.

Беше се променил. Ала беше толкова прекрасно да бъде в прегръдките му, че не я беше грижа. Бяха оцелели — само това имаше значение. По тялото й пробяга тръпка и тя почувства как част от напрежението, което се бе трупало в нея с дни, най-сетне я напусна.

— Добре ли си? — промълви Али.

— Не — призна Нахри. — Но мисля, че има шанс един ден да бъда, което е напредък. — Отново си пое дълбоко дъх, преди да прокара ръка по мекия памучен плат, който покриваше гърба му, и да отстъпи назад. — Хайде, остани с мен за малко… Недей да гледаш вратата по този начин — каза тя, опитвайки се да не се изчерви. Определено не беше забравила какво се бе случило последния път, когато двамата бяха сами зад затворена врата. — Ще я оставя отворена, така че дяволът да може да избяга, става ли?

Али изглеждаше ужасно смутен, но не възрази, когато Нахри го издърпа вътре.

— Покоите ти като че ли са преминали през войната невредими — отбеляза той, като че ли просто за да каже нещо.

— Едно от малкото места, които са останали недокоснати. Дори не мога да вляза в лечебницата. Не и след онова, което Маниже е направила там. Имам чувството, че все още мога да усетя миризмата на изгорените тела на предците ми. — Тя въздъхна. — Господи, Али, то е почти непоносимо. Има толкова много мъртви, толкова много съсипани животи. Онова, което каза в Кайро, че може би ще трябва да се трудим цял живот, за да постигнем мир, и пак няма да доживеем да го видим?

— Тогава нека поставим солидна основа за това. Най-добрата, която бихме могли.

Нахри направи физиономия.

— Винаги си бил безразсъден оптимист.

Али изцъка с език.

— О, не. Изгуби всяко право да ме наричаш безразсъден, след като заплаши перитата, като сама се намушка в гърдите.

— Те ме дразнеха. — Изрече тези думи меко, но после в гласа й се завърна следа от предишния й гняв. — Никога вече няма да бъда наричана малоценна или нисша. Няма да позволя хората ми, никой от тях, да бъдат наричани така. Най-малкото пък от някакви си досадни, надути гълъби.

— Мислиш ли, че надутите гълъби един ден ще се върнат, за да ни накарат да съжаляваме?

Днес ти си създаде враг, предупредили я бяха перитата.

— Не изглеждаха никак доволни — призна Нахри. — Но се надявам, че оплетените им правила за ненамеса ще ги задържат настрана, докато не станем по-силни.

— Ако е рекъл Господ. — В гласа на Али се прокрадна несигурност. — И като стана дума за прекалено могъщи създания, чувам, че е имало бягство.

Стомахът на Нахри се сви.

— Нещо такова.

Али задържа погледа й. Колкото и да бяха различни сега, Нахри видя дузината въпроси в очите му.

— Има хора, които настояват за правосъдие, Нахри. Хора, които изпратиха войници по дирите му.

— Само ще си изгубят времето и всички го знаем. Никой няма да залови Дара, ако той не иска да бъда заловен. Знам, че хората искат справедливост. Знам също, че ще създадем ново управление, нов свят. Ала той бе въпрос, който трябваше да бъде разрешен по стария начин, по начина на девите. Нека Дара прекара хилядолетията си, спасявайки душите, откраднати от ифритите. От това ще има по-голяма полза, отколкото да гние в някоя тъмница.

Али не изглеждаше убеден.

— Може да събере армия и да се върне.

Няма да го направи. Нахри бе видяла непоколебимостта в сбогуването му — сбогуването на мъж, който не очаква някога отново да види жената, която обича.

— Али, твърдиш, че ми имаш доверие — меко каза тя. — Имай ми доверие тогава. Той няма да се върне.

Али я погледа още един дълъг миг, но после кимна леко. Не беше много… Нахри знаеше, че гезирците имат право да искат отмъщение. Ала тяхното отмъщение щеше да е в отговор на предишно отмъщение. А проблемът бе, че те не бяха единствените, уловени в този кръговрат.

Именно затова постигането на мир щеше да отнеме няколко поколения. И именно затова, колкото и да я болеше, Нахри знаеше, че Дара бе прав да си тръгне. Присъствието му тук щеше да всява раздор. Имаше твърде много деви закрилнически настроени към него и твърде много джинове и шафити — с основание разгневени да гледат как оръжието на Маниже живее свободно между тях. Може би щеше да настъпи ден, когато щеше да е възможно да се върне… Може би някое бъдещо поколение щеше да е достатъчно далече от войната, за да познава Дара преди всичко като герой, като афшина, посветил живота си на спасяването на поробени души, а не като Бича.

Ала Нахри се боеше, че този ден е много далече.

Али вдигна ръка, за да разтърка рамото си. Яката му се дръпна достатъчно, та Нахри да зърне късче от тялото му, покрито с люспеста кожа.

— Какво е това? — попита тя.

Али свали ръка, изглеждаше засрамен.

— Едно от децата на Тиамат ме ужили.

— Ужили те?

— Не искаш да знаеш подробностите, вярвай ми. Собек ме излекува, но ми остави белег.

— Може ли да видя?

Когато Али кимна, Нахри дръпна яката му настрани и проследи тясната пътечка на люспестия белег, ивица от променена плът. Не й убягнаха учестените удари на сърцето му, докато го докосваше, нито ефектът, който имаше върху нея това да го докосва, ала сега не беше моментът за него.

— Завинаги ли е? Онова, което ти сториха?

— Да. Тиамат отцеди огъня от кръвта ми. Искаше да е сигурна, че няма да бъда в състояние да им обърна гръб. — Али задържа погледа й, сияещите му очи бяха пълни със скръб. — Не мисля, че някога отново ще ти помагам да измагьосваш пламъци.

— Ти се върна — яростно каза Нахри. — Това е единственото, което има значение. — Тя оправи яката му, а после вдигна ръка и дръпна ръкава си, за да разкрие белега, който Маниже бе прогорила върху китката й. Въпреки магията й, той не бе изчезнал. — Подхождаме си.

Това извика тъжна усмивка върху лицето му.

— Предполагам, че е така. — Али погледна над рамото й и се намръщи. — Да не би да си събираш нещата?

— Да.

— Това означава ли… — Лицето му посърна. — Да не би и ти да си тръгваш от палата? — Звучеше съкрушен, но добави: — Искам да кажа, не че очаквах да останеш. Нямам никакви очаквания към теб. Към нас.

Нахри улови ръката му, за да го накара да престане да заеква.

— Да се поразходим. Имам нужда от малко свеж въздух.

Тя го поведе към двора на лечебницата, пристъпвайки внимателно по обраслата пътека. Градината бе зле поддържана, плевели и трева задушаваха целителните й растения, ала не беше нещо, което не можеше да бъде поправено. Портокаловата горичка бе зелена, както винаги, клоните бяха натежали от бели цветове и ярки плодове.

Портокаловата горичка на баща й. Издръжливостта на растенията намери нов отклик у нея, също като името, което той й беше дал. Голбахар, пролетно цвете. Може и да не беше името, което Нахри си беше избрала, ала въпреки това тя можеше да почете значението му.

Обещанието за нов живот, разцъфнал след зима на насилие.

— Намерих си къща в Шафитския район — обясни тя. — Изглежда така, сякаш е била изоставена още преди нападението, но има добър скелет и малък вътрешен двор и се намира съвсем близо до болницата. Собственикът бе готов да ми я продаде почти без пари и мисля… мисля, че за мен ще е добре да живея там.

— Звучи хубаво — отвърна Али. — Макар че бих предпочел всички, които познавам, да не си тръгваха. — Звучеше така, сякаш се мъчи да се пошегува и не успява. — Ще останем само аз, един пълен с призраци палат и цял куп препиращи се чиновници и делегати, опитващи се да не се хванат за гушите.

— Сякаш не си мечтаеш точно за това. — Нахри го издърпа в портокаловата горичка и го притегли да седне до нея на старата люлка. Али изгледа предпазливо корените, които пълзяха по земята. — Спокойно. Този път си поканен. А аз не те оставям. Ще ти помагам, обещавам. Но освен това искам да започна да изграждам нещо за себе си — каза, чувствайки се необичайно срамежлива. — Мой собствен дом, болницата… онзи живот, който искам.

— В такъв случай се радвам за теб — топло каза той. — Наистина. Ще ми липсва да не те виждам всеки ден, но се радвам за теб.

Нахри наведе очи.

— Всъщност се надявах… — Тя се заигра нервно с ръба на чадора си. — Надявах се, че може да ме посещаваш. Редовно. Сметките на болницата… никога не ме е бивало с тях — добави, мъчейки се да не се изчерви.

— Сметките на болницата? — Али се намръщи и поклати глава. — Мога да ти намеря много по-добър счетоводител от мен, вярвай ми. Би могла да направиш много с помощта на благотворително финансиране, а ако разполагаш с истински специалист…

— Не искам специалист! — Създателю, недосетливостта на този мъж щеше да я довърши. — Искам да прекарвам време с теб. Време в къщата ми, в което да сме нормални, а не да бягаме от чудовища и да планираме революции. Искам да видя как ще е.

— О. — Закъсняло разбиране пробяга по лицето на Али. — О.

Лицето на Нахри гореше.

— Ще направя така, че да има полза и за теб. Ти ще проверяваш сметките ми, а аз ще те науча на дивастийски.

— Ти неведнъж ми спаси живота, Нахри. Определено не ми дължиш нищо за това да проверявам сметките ти.

Нахри си заповяда да срещне очите му, опитвайки се да призове различна смелост от онази, с която беше свикнала.

Смелостта да бъде уязвима.

— Али, мислех, че ясно ти дадох да разбереш, че не възнамерявам да те освободя от дълга ти към мен.

Не каза нищо друго. Не бе в състояние. Да разкрие дори толкова от сърцето си, бе ужасяващо, а тя знаеше, че няма да е способна на нещо по-дълбоко, навярно не и за още дълго занапред. Просто твърде много пъти бе виждала как разбиват мечтите й.

Щеше обаче да пусне корени и да види какво ще израсте. Щеше да открадне щастието си, както беше обещала на Дара, но щеше да го направи както тя искаше и с нейното темпо и да се моли този път онова, което бе построила, да не рухне.

Али задържа погледа й. А после се усмихна — навярно най-слънчевата, най-щастливата усмивка, която бе виждала върху лицето му.

— Предполагам, че така би било най-разумно… от политическа гледна точка — съгласи се той. — Дивастийският ми наистина е ужасен.

— Потресаващ — побърза да каже Нахри.

А после притихна, чувствайки се едновременно неловко, но и страшно доволна. Освен това ясно си даваше сметка колко тиха и изолирана бе портокаловата горичка — двамата с Али бяха уединени в своето зелено кътче.

Разбира се, Али избра точно този момент, за да проговори.

— Нали знаеш колко ме бива да избирам най-неподходящия момент?

Нахри простена.

— Али, защо? Сега пък какво?

— Не съм сигурен как да ти го кажа — призна той. — Мислех, че би трябвало да изчакам подходящия момент или да ти дам време да се отдадеш на скръбта си. — Той улови ръката й. — Ала знам, че на твое място бих искал сам да взема това решение. А и нали си обещахме да няма никакви лъжи между нас.

Сърцето на Нахри се качи в гърлото й.

— Какво има?

— Тази сутрин се срещнах със Собек. — Али задържа погледа й, очите му бяха меки. — Той има спомените на майка ти. Показа ми как бих могъл да ги споделя…

— Да — прекъсна го Нахри. — Каквито и да са, да.

Али се поколеба.

— Трудни са, Нахри. А и никога досега не съм правил това. Не искам да те обременя или да те нараня…

— Трябва да знам. Моля те.

Али си пое дълбоко дъх.

— Добре. Дай ми ръцете си. — Нахри му протегна и другата си ръка и той я улови. — Тази част може да боли малко.

Той заби нокти в дланите й.

Нахри ахна… и градината изчезна.

Спомените връхлетяха толкова бързо, толкова нагъсто в началото, че й беше трудно да ги раздели един от друг. Успяваше да зърне само откъслеци, преди те да бъдат заменени от нещо друго. Усети мириса на прясно изпечен хляб и се сгуши до топлата гръд на една жена. Покатери се на едно дърво, за да зарее поглед към нивите с полюшваща се захарна тръстика покрай Нил. Ридаеше, обзета от смазваща тъга, докато спускаха обвито в саван тяло в гроба.

Име. Дурия.

А после потъна дълбоко.

Вече не беше Бану Нахида, която седеше в магическа градина заедно с един принц на джиновете. Беше малко момиченце, на име Дурия, което живееше само с овдовелия си баща в едно селце край Нил.

Дурия тичаше през полята със захарна тръстика, като прескачаше напоителните вади и пееше. Беше сама, както винаги — малките момиченца със златни пръски в очите, които караха готварските огньове да лумнат високо, когато се разсърдеха, нямаха приятели, — така че тя говореше на животните, разказваше им истории и им доверяваше тайните си.

А после, един ден, едно от тях й отговори. Най-старият крокодил, който бе виждала някога, полумъртъв от глад на брега на реката. Крокодил, в чиито странни очи беше проблеснало разпознаване при вида на златните пръски в очите й и предложението за спасение.

— Донеси ми кръв — примолил се бе Собек. — Толкова съм гладен.

И Дурия го направи. Гълъби и риба, които крадеше от гълъбарници и мрежи, твърдо решена да опази люспестия си питомец жив. И двамата бяха самотни, всеки по свой начин, тя говореше с него и той говореше с нея. В замяна на кръвта Собек я научи на някои дребни трикове, магически и човешки. Как да измагьосва огън и как да подтиква пшеницата да расте. Кои бяха най-добрите растения за балсами и извличането на отрова.

Подобни умения бяха полезни в малкото й селце. Дурия беше умна и знаеше как да бъде дискретна. Би могла да си създаде щастлив живот там, стига само да си намереше някой глупавичък, обожаващ я съпруг.

Имаше обаче такива, които издирваха човеци, владеещи магии, и кога то водите на Нил бяха съвсем ниски, а Собек — твърде далече, за да чуе виковете й, един от тях я намери.

Ловецът на глави беше безмилостен. Можеше да се изкарат добри пари от връщането на шафитите (нова за Дурия дума, която щеше да определя живота й оттук нататък) в някакъв магически град с непознато име в другия край на света. Джинът бе предложил да пожали баща й, ако Дурия тръгне доброволно, а металическите му на цвят очи, плъзнали се по тялото й, ясно даваха да се разбере какво означава „доброволно“. Обляна в сълзи, тя се бе съгласила, а той бе излъгал и бе пленил и двамата, а после я бе насилил в мрака на най-дългия път в живота й.

Това бе въвеждането й в нейния нов свят.

Девабад. Претъпкано жилище в рушаща се част на града, споделяно с други шафити, които говореха арабски и които бяха посрещнали Дурия и баща й и им бяха помогнали да си намерят работа в палата. Самият палат беше излязъл сякаш от вълшебна приказка, пълен със също толкова красиви и чудовищни създания. Имаше цар, за когото се говореше, че насъсквал свирепи зверове срещу враговете си, и брат и сестра с черни очи, които можеха да чупят кости от другия край на стаята. Уплашена до смърт, Дурия с огромно облекчение откри, че единствената й отговорност бе да прислужва на царицата… мила жена, чиято неприкрита обич към малкия й син накара Дурия да си помисли, че може би все пак има нещо човешко в създанията, съсипали живота й.

А после царицата умря и Дурия бе дадена на Нахидите.

Черноок мъж, който покриваше лицето си и се молеше пред огнен олтар, който Дурия не разбираше. Мъж, който никога не говореше с нея, докато не я залови в градината, наричайки плевели ютните растения, които тя отглеждаше, за да приготвя молохия[13]за страдащия за родината им баща. Бага Нахид бе посегнал да ги изкорени и побесняла от гняв, Дурия го беше ударила, изливайки яростта си върху един от най-опасните мъже в Девабад.

Той я беше погледнал със слисани очи, воалът, закриващ лицето му, бе разкъсан, устната му, която ръката й бе разкървавила, зарасна пред очите й.

И все пак Рустам не бе поискал да я екзекутират, нито още по-страховитата му сестра бе накарала кръвта на Дурия да закипи във вените й. Вместо това бе изслушал разплаканите й обяснения за това за какво й беше нужна ютата, а после бе докоснал тъмната пръст и под допира му бяха израснали дузина нови стръкчета.

Дурия се влюби. Беше глупаво и опасно и ако все още беше в селото си, Дурия никога не би била толкова дръзка. Само че тя отчаяно бе копняла за мъничко щастие, а какъв по-лесен обект за любовта й от принца с тъжните очи, който бе също толкова пленник, колкото и самата тя. Докато коремът й не започна да се издува, а порязванията й да се изцеляват сами, детето, растящо в нея, беше богато надарено с магия.

Разговорът, в който каза на баща си, мина зле. Този с Рустам — още по-ужасно. Дурия не разбираше политиката на града, в който бе пленена. За нея те всички бяха джинове и не бе могла да разбере паническите молби на Рустам, когато я заведе при сестра си.

— Помогни ми, Ману — примолил се бе той и Маниже бе плъзнала един поглед с неразгадаемите си очи по корема на Дурия и се бе съгласила.

Дурия отново бе отведена тайно някъде, без да посмее да каже на баща си, да не би дворцовата интрига, в която се бе оказала въвлечена, да оплете и него.

Дъщеря й, родена на пътя, примигала към нея с черни очички. Рустам, взел я в прегръдките си с изражение на крехко удивление, докато целуваше главичката на бебето, докосвайки меките й къдрици. Тя бе смесица от двама им, прекалено видимо джин, за да може да остане незабелязана в човешкия свят, и все пак — очевидно шафит.

— Искам да я отведа у дома — прошепна Рустам, проследявайки очертанията на едно заострено малко ухо. — Обратно в Девабад.

Дурия бе потресена.

— Но ти каза, че никой не бива да узнае.

— Нека узнаят. Не ме е грижа. — Рустам, който винаги бе така мек, пламенно държеше на своето. — Искам да имам семейство в града, построен от предците ми, и да науча дъщеря ми на нашите обичаи.

Маниже обаче бе имала други намерения.

Пламналата равнина беше пълна със смазани тела. Рустам, замаян и издъхващ, след като се беше борил с магия, която Дурия дори не бе знаела, че съществува, мъчещ се да я качи върху последния кон.

— Върни се в света на човеците — умоляваше я, давейки се в собствената си кръв, докато отчаяно изпиваше дъщеря с един последен поглед. — Бягай толкова бързо, колкото можеш. Ала вземи това.

Беше изумруденият пръстен, заради който двамата с Маниже бяха воювали. Халката се бе впила в пръста му и от ръката му изригна кръв, когато Рустам най-сетне успя да я свали, сякаш пръстенът бе изцеждал живота му.

— Отърви се от него — промълви, а по челото му изби пепел.

— Ела с нас — умоляваше го Дурия, намествайки пищящото бебе в ръцете си. — Моля те!

Рустам поклати глава.

— Маниже ще се върне. Ще я задържа колкото успея. Върви!

Дурия бе препуснала през горящите пасища. Това би трябвало да я убие — тялото й все още се съвземаше от раждането.

Ала от тъмноокото бебе, притиснато до гърдите й, струеше магия и я изцеляваше неестествено бързо. Когато изумруденият пръстен започна да трепери, изгаряйки кожата й, Дурия го захвърли в едно поле, ненавиждайки това, което скверното нещо й беше струвало.

Приключила бе с магията. Вместо това използва всичко друго, с което разполагаше, за да се завърне у дома — разума и хитростта си, и тялото си, когато нямаше друг избор. Крадеше, просеше и мамеше, докато най-сетне отново стъпи на египетска почва.

Не се върна в селото си на юг. Вместо това, спомняйки си, че бе чула да говорят, че джиновете не обичали градовете на човеците, тя намери селце недалече от могъщо Кайро. На брега на Нил. Достатъчно близо, та да може да коленичи в плитчините, да пореже ръката си и да загледа как кръвта и сълзите й се разливат в мътната вода.

— Стари приятелю — изхлипала бе тя. — Нуждая се от помощта ти.

Годините изминаха като неясно петно, Дурия си намери работа като акушерка и нещо като лечителка, използвайки онова, което бе видяла в лечебницата, и нещата, на които я беше научил Собек. Малката Голбахар (защото тя бе запазила името, което Рустам бе дал на дъщеря им) растеше силна, чертите й на джин бяха скрити от Собек. Дурия я обичаше яростно, правейки всичко, което можеше, за да я опази в безопасност и да скрие магията й. Когато нощем се сгушеха заедно и коленете на дъщеря й бяха притиснати в корема й, малките й гърдички — вдигащи се и спускащи се в съня, Дурия се молеше на всеки, който би могъл да я чуе.

Не се бе оказало достатъчно. Защото Рустам беше прав и Маниже в крайна сметка дойде за тях.

Селото нямаше никакъв шанс, унищожено в огнена буря, хората му загинаха с писъци. Дурия едва имаше време да грабне Голбахар, да изтича до реката и да повика нейния повелител.

Собек не бе окуражителен.

— Те са Нахиди, а нашият пакт беше изплатен. Кръвта, която ще е нужна за искането ти…

Дурия не се поколеба. От деня, в който бяха побягнали от горящата равнина, знаеше, че няма нищо, което не би сторила за детето си.

— Ще ти дам кръвта, която искаш.

А после целуна Голбахар по главата, каза й, че я обича, и я тикна в люспестите ръце на едно чудовище.

Когато пристигна, Маниже побесня. Дурия открай време не бе нищо повече от досадна мръснокръвна, нисше създание, недостойно за внимание, освен заради нахидското дете, което беше родила… и пръстена, който Маниже вярваше, че е откраднала. Не беше нужно много за да я накара да избухне.

Не беше нужно много, за да се увери, че Собек ще получи своята кръв.

Водата беше топла, когато Дурия най-сетне падна и Нил я пое за последен път в прегръдките си. Би могла да се закълне, че ръце с хищни нокти помилваха косата й, но разбира се, това беше невъзможно. Собек никога не проявяваше подобна нежност.

Ала докато умираше, Дурия го чу да прошепва обещанието си, вдъхващо такава сигурност, каквато и всяка молитва:

— Ще я защитавам. Винаги ще я защитавам.

Нахри ридаеше още преди усещането от допира на водата да се стопи. Собствените й спомени се завръщаха на късчета. Как се бе вкопчила в роклята на майка си, докато тя се шегуваше с клиентите си. Простички ястия с боб и хляб, сладките фитеери, които майка й се бе научила от своя баща да приготвя.

Думите, които майка й й бе казвала всяка нощ, простички думи, които никой друг не й бе казвал оттогава, не и на езика, който Нахри все още използваше, за да призовава пламъци.

Обичам те, мъничката ми. Толкова много те обичам.

Али вече протягаше ръце към нея. Ридаейки твърде силно, за да каже каквото и да било, Нахри се хвърли в прегръдките му и там, в градината, където родителите й се бяха срещнали, най-сетне се отдаде на скръбта си за тях.

Вече бе настъпила вечер, докато Нахри отиде в кухните на двореца. Знаеше, че изглежда ужасно, очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. Знаеше също така, че би било по-разумно да изчака до следващия ден, докато скръбта й улегнеше. Дори Али се бе опитал да я разубеди нежно, боейки се колко съкрушена щеше да бъде, ако се окажеше, че греши. Та нали бе имало война и мнозина бяха загинали… особено в палата.

Нахри беше отишла въпреки това.

Кухненските прислужници бяха съвсем оредели, останали бяха само шепа шафити. Нахри обаче разбра в мига, в който видя превития му гръб и опръсканата с мазнина галабия — беше възрастният египтянин, който тихичко й бе приготвял ястия от общата им родина и й бе правил дребни подаръчета.

Той вдигна очи от тестото, което месеше, и Нахри видя лицето от спомените на майка си, само че остаряло.

Тя избухна в сълзи.

— Дядо?

— Разбрах в мига, в който те видях — прошепна той. — Толкова много приличаш на нея, а когато ми се усмихваше… — Дядо й избърса очите си с крайчеца на шала си. — Имаш нейната усмивка. Тя толкова много се усмихваше у дома.

Всички други в кухнята бяха побързали да си тръгнат, чаят, който той бе настоял да й приготви, стоеше недокоснат, ментата беше почерняла. Нахри беше жадна единствено за неговите думи.

— Защо не каза нищо? — попита тя. — През цялото това време.

— Не смеех. Те се отнасяха с теб като с царска особа. Не можех да ти го отнема. — Той поклати глава. — Прекарал бях цяло поколение в този град. Твърде добре знаех как се държат с шафитите и това не е живот, който бих пожелал дори на враговете си, камо ли на родната си внучка.

Нахри стисна ръката му.

— Ще ми се да бях знаела. Ще ми се да бях сторила нещо за теб.

— Заслужавах всички трудности, които трябваше да понеса. Дурия… тя дойде да ми каже за бременността и аз… — Дядо й затвори очи за миг, а по лицето му пробяга болка. — Ти си израснала в нашата страна, знаеш как са нещата. Бях уплашен и разстроен, ала това не е извинение. Наговорих й неща, които никога няма да имам възможност да си взема обратно, а после я изгубих завинаги.

Нахри не знаеше какво да каже. Сърцето я болеше от знанието за съдбата на родителите й. Те бяха положили такива усилия да я спасят и да си изградят живот в един невъзможен свят, само за да бъдат покосени от Маниже.

И все пак бе видяла достатъчно, за да знае, че те биха се гордели с нея. Усещаше изпълнена с копнеж, интимна близост с майка си, животите им толкова си приличаха. Самотното малко момиченце, различно от всички останали в света на човеците заради магията си, смазано в Девабад. Жената, която се беше борила със зъби и нокти, за да се върне в родината си заедно с детето, което още кърмеше. Нахри бе свикнала да се бори за оцеляването си, но не мислеше, че дори тя притежава силата на майка си.

Аз съм толкова Дурия, колкото и Рустам. Прекарала бе толкова голяма част от живота си, фокусирана върху нахидското си наследство, ала всъщност имаше повече общо с борбената си шафитска майка, която бе надхитрила Маниже в смъртта си, за да защити своето дете.

Тази мисъл й носеше повече покой, отколкото Нахри би могла да повярва, че е възможно.

— Сега сме заедно — каза тя най-сетне, стискайки ръката на дядо си. — И ще почетем паметта й.

Защото Нахри щеше да постави началото на един свят, в който майка й би била свободна.