Империя от злато

23 Нахри

Коридорът, който отвеждаше в килията на Джамшид, бе чист и най-обикновен: изгладени от времето стени с високи и тесни прозорци. Изобщо не приличаше на пропитите с кръв стаи за мъчения, каквито се говореше, че изпълвали девабадската тъмница, но все пак беше затвор и гневът на Нахри — избухнал още в маджлиса — ревеше в нея като животно. Ако все още притежаваше магията си, навярно би била способна на нещата, които Маниже бе извършила — способна да троши кости от другия край на стаята и да контролира крайниците на хората. Трябваше да има отдушник за подобна ярост, начин да я освободи, така че тя да не я погълне отвътре.

Ти, наивно малко момиче. Думите на майка й на покрива се завърнаха в главата й, смесвайки се с подозрението в очите на Муса и неприкритата омраза в тези на Уаджид и с ужасната история на Хатсет. Нахри не можеше да оправдае онова, което Маниже бе причинила на гезирците, но изведнъж я обзе страх, че бе допуснала ужасна грешка, пъхайки се сама в ръцете на гезирците.

Али дойде по-близо до нея, рамото му докосваше нейното.

— Знаела си — прошепна на арабски, така че да не ги подслушат. — Знаела си за Джамшид.

— Да — отвърна Нахри кратко.

Той въздъхна.

— Ще ми се да ми беше казала. Нали между нас вече нямало да има тайни, а имам чувството, че току-що попаднах в капан.

— И това е по моя вина? Дойдох, за да постигнем мир, не за да бъда нападната от майка ти и Уаджид. Не чу ли какво казаха за Джамшид? Целият живот на брат ми е лъжа заради твоя баща!

— Знам, Нахри. Знам. — И наистина, тя виждаше единствено безсилно съчувствие в сивите му очи. — Но именно затова двамата с теб трябва да сме обединени срещу останалите, ако се налага. — Той докосна ръката й. — Наистина мислех онова, което ти казах в Кайро, а после и на брега. Аз съм твой партньор във всичко това, твой приятел. Няма да те предам.

— Ами ако ти не си достатъчен? — Въпросът изригна от нея, давайки израз на страха й. — Вече са затворили един дев. Ами ако не успеем да ги убедим, че тази битка е против Маниже, не против цялото ми племе?

Али придоби свирепо изражение.

— Джамшид ще излезе от килията си още днес. Или ще го пуснат, или ще го изкараме оттам насила, ще се присъединим към екипажа на Физа и заедно тримата ще открием дали ни бива като пирати.

Думите му не уталожиха гнева й, но Нахри почувства как мъничко от страха й се отцежда при мисълта, че имат резервен план, пък бил той и толкова нелеп.

— Добре — измърмори и стисна ръката му за миг.

Скоро Уаджид ги поведе по лъкатушеща стълба, която свърши в коридор със стени от пръст. Един-единствен прозорец пропускаше прашен лъч светлина, която огряваше редица дървени врати. Всички бяха отворени, освен една, на която имаше нова, човешка на вид ключалка и тежка греда, която препречваше входа. Двама войници седяха върху постелки на пода отпред и играеха на карти.

Скочиха на крака, когато Али се появи, а при вида на Нахри до него направо ококориха очи.

— Ваше височество — заекна единият и се поклони неловко. — Простете — добави и изрита картите в ъгъла. — Нямахме представа…

— Няма нищо за прощаване. Тук ли държите Джамшид е-Прамух? — попита Али, кимвайки към затворената врата.

— Да, принце — отвърна другият джин притеснено. Погледът му се стрелна към Нахри. — Само че в килията му е голяма бъркотия. Мога да приготвя друга килия за нея, ако…

— Не — прекъсна го Али, усетил как гневът на Нахри отново се разпалва. — От днес нататък няма да затваряме повече деви. — Той протегна ръка. — Ключа, ако обичаш.

Уаджид, който очевидно се бе сдържал от караницата им в маджлиса, най-сетне се обади:

— Принце, не съм сигурен, че е разумно. Прамух вече на два пъти се опита да избяга.

— А когато бъде свободен, няма да се налага да опитва за трети път. Ключа. Сега.

Аяанлийският войник се подчини, извади ключа от джоба си и го подаде на Али, който го връчи на Нахри.

— Благодаря ти — учтиво каза Али. — Оценявам помощта ти. Кайде, имаш ли нещо против ти и тези двама мъже да отидете да обсъдите с майка ми къде ще настаним нашите гости деви?

Уаджид изглеждаше така, сякаш би предпочел да тикне Нахри в една от килиите, но тя знаеше достатъчно за дворцовия протокол, за да е сигурна, че не би оспорил думата на един Кахтани пред хората му.

— Разбира се, принце — отвърна хладно.

Нахри ги изчака да си тръгнат, а после побърза да пъхне ключа в ключалката.

Али й помогна да вдигне тежката греда.

— Искаш ли да си вървя?

Не знам. Сега, когато й предстоеше да застане очи в очи с мъжа, за когото знаеше, че е неин брат, Нахри се почувства несигурна. Двамата с Джамшид бяха приятели, да, ала това не бе връзка, която времето и позициите им бяха позволили да се задълбочи. Тя бе преди всичко неговата Бану Нахида.

А той бе принадлежал на Мунтадир. Как щеше Нахри, която открай време не се славеше особено с емпатията си, да намери думите, за да разбие света му? Не бе останала с впечатлението, че Хатсет или Уаджид си бяха дали труда да го държат в течение на ставащото. Нима трябваше просто да влезе вътре и да му съобщи, че е Нахид и че родителите му стоят зад нашествието, убило мъжа, когото той обичаше?

Тя потрепери.

— Не, още не.

Не си представяше, че Али би могъл да е полезен (Джамшид като че ли не го харесваше), но имаше нужда от подкрепа.

Тя отвори вратата.

Нужен й бе миг, докато очите й свикнат с мътната светлина. Също като коридора, килията на Джамшид имаше малък прозорец с решетки. Една-единствена маслена лампа гореше в източния ъгъл и сърцето на Нахри се сви от болка, когато осъзна, че чашата с вода и полу изгорялата съчка до нея бяха опит да си направи огнен олтар. Разхвърляно ниско писалище бе отрупано с листове и купчини книги, които заплашваха да паднат.

Самият Джамшид се бе свил върху един сламеник, обърнат към стената. Не помръдна, когато те отвориха вратата, и за миг Нахри бе обзета от ужасната мисъл, че са дошли твърде късно, преди да забележи повдигането и спускането на гърдите му.

— Джамшид? — повика го.

Лек трепет премина по тялото му и той се обърна.

Замаяни черни очи се впиха в нейните.

— Нахри? — Джамшид седна, олюлявайки се, сякаш беше пиян. А после се устреми към нея. — Нахри!

Нахри се хвърли да го улови, притегляйки го в прегръдка.

— Реших, че малко компания няма да ти се отрази зле.

Джамшид се вкопчи в нея.

— О, слава на Създателя. Толкова се тревожех за теб. — Той я пусна. — Добре ли си? Как се озова тук? Казаха, че всички в палата били убити!

— Добре съм — успя да отвърне тя. Брат й за сметка на това изглеждаше ужасно, с бледо, изпито лице, обрасло с брада, а черната му коса падаше на сплъстени кичури. — Ти добре ли си? Зле ли се отнасят с теб?

Джамшид се намръщи.

— Много им дрънкат устите, но не са ме докоснали и с пръст. Прекалено се боят от… — Той млъкна рязко, преместил поглед зад нея. — Ализейд?

Али се прокашля неловко.

— Здравей.

Дива надежда лумна в очите на Джамшид.

— Ако ти си жив, означава ли това… Мунтадир също ли е тук? — попита трескаво. — Успя ли да избяга заедно с теб?

Сърцето на Нахри се сви.

— Не. Съжалявам, Джамшид. Мунтадир… не можа да се спаси.

Видя как надеждата в очите на брат й угасна в миг. Той преглътна мъчително, изглеждаше така, сякаш се опитва да надене маската си на придворен.

— Разбирам. — Отново погледна към Али. — Тогава защо си тук?

Али не беше помръднал от прага.

— Какво? — прошепна той.

— Попитах защо си тук, Ал Кахтани? Защото работата, дългът на целия ти живот беше да защитаваш Мунтадир и ако сега стоиш тук, мога само да предполагам, че си се провалил или си го предал. Е, кое е?

Али се олюля на пети, обвинението сякаш рикошираше из килията. Седмици на изцеляване се стопиха от лицето му само за миг.

— Не го предадох. Никога не бих го предал.

— В такъв случай, значи, си страхливец.

— Джамшид. — Нахри застана между тях. — Той не е страхливец. И вината не е негова. Мунтадир избра да защити семейството и царството си по най-добрия начин, който знаеше. Постъпката му бе едно от най-храбрите неща, които съм виждала някога, и никому няма да позволя да я опетни.

Ала думите й като че ли изобщо не достигнаха до брат й. Джамшид започна да трепери, прясна скръб изкриви лицето му.

— Не е трябвало да бъде принуден да прави този избор. Не той бе обучен да го направи.

Али пристъпи по-близо. Изглеждаше така, сякаш до болка копнее да оправи всичко това.

— Джамшид, съжалявам. Наистина. Знам колко близки…

— О, знаеш, така ли? — Джамшид се изсмя истерично. — Защото много ясно си спомням, че трябваше да крием точно колко близки бяхме заради такива като теб.

Нахри отново опита да се намеси.

— Джамшид…

— Не — прекъсна я той, а гласът му изневери. — Цял живот си затварях устата, докато джиновете мачкаха хората ми. Докато смазваха мен, баща ми, съседите ми… теб. Техните лъжи и интриги превърнаха живота ми в клетка и сега искам да видиш кой е наистина този мъж. Този принц, с когото опитах да се сприятеля само за да видя как се обръща и ми нарежда да изхвърля един мъж в езерото. — Той изгледа Али яростно. — Обичах брат ти, разбираш ли? Той беше любовта на живота ми.

Али отвори уста. Не изглеждаше ядосан, изглеждаше смаян, сякаш все още се опитваше да навърже нещата.

А после всичко си дойде на мястото.

— Но това е невъзможно — заекна Али. — Мунтадир не беше… искам да кажа, имаше толкова много жени…

Джамшид нададе яростен рев, сграбчи едни пантоф от пода и го замери с него. Али се наведе, за да го избегне, а Нахри отново застана между тях, решила, че за днес стига с опитите да обедини съюзниците си.

— Али, върви. Аз ще се оправя.

Али издаде задавен звук на съгласие и посегна към вратата с широко отворени очи, излизайки заднешком от килията, сякаш се беше натъкнал на кобра.

В мига, в който той си отиде, яростта върху лицето на Джамшид се стопи и той се свлече на мръсния под.

— Съжалявам — промълви задавено. — Съжалявам. Не биваше да го кажа пред теб. Но когато двамата влязохте заедно, си помислих… — Мъчеше се да си поеме въздух. — Помислих си, че може би има надежда. — Той зарови лице в ръцете си, раменете му се разтърсваха от ридания. — Създателю, Мунтадир, как можа? Как можа?

Нахри го гледаше, замръзнала от потрес. Този скърбящ мъж, който изглеждаше така, сякаш не си бе правил труда дори да разреса косата си с пръсти от дни, не беше онзи Джамшид, когото познаваше, преданият благородник, чиито думи и държание бяха неизменно възпитани. Изведнъж й се стори непознат — някой, който току-що бе наранил онзи, който наистина й беше приятел — и за миг Нахри изпита огромна несигурност.

Той не е непознат. Той ти е брат. Ала „брат“ бе чужда дума за Нахри — нямаше представа как би трябвало да изглежда подобна връзка. Братята и сестрите, с които бе прекарала най-много време, бяха Кахтаните и макар понякога да бе завиждала на закрилническата близост между Зейнаб и братята й, останалата част от експлозивната драма на царското семейство я бе карала да се чувства по-добре, задето беше сираче.

Опитай, просто опитай. Коленичи до него и положи ръка върху рамото му.

— Не е нужно да ми се извиняваш, Джамшид. Просто дишай.

— Не мога. — Той си избърса очите. — Мунтадир… разказвал ми е колко се е страхувал от Маниже като малък. Дараявахуш го презираше. Какъв край е това за него?

— Храбър край. Накара ме да му дам лъка на Дара, за да го простреля с него. — Нахри се поколеба, търсейки нещо, което би могло да донесе някаква утеха на Джамшид. — Стана бързо. Получи смъртоносен удар по време на битка. Знаеше, че няма да оцелее, и се боеше, че ще ни забави.

Това бе истина, само половината от истината, ала сега определено не беше моментът да сподели още подробности за смъртта на Мунтадир.

Джамшид си пое накъсано дъх и се изпъна. Нахри трябваше да положи усилие да не потръпне. Приликата му с Маниже от толкова близо не можеше да бъде сбъркана, ясно виждаше призрака на майчиното им лице в изящно извитите вежди на брат й и очите му с дълги ресници.

Срамът, залял лицето му обаче, бе единствено негов.

— Онова, което казах на Ализейд за Мунтадир и мен… съжалявам. Не биваше да го казвам пред теб. Ние никога… искам да кажа, след като се оженихте…

Нахри улови ръката му.

— Отново ти казвам, не е нужно да се извиняваш. Вече знаех, а нещата никога нямаше да бъдат такива между него и мен. Трябва обаче да знаеш… преди да избягаме, Мунтадир ме помоли да ти кажа, че те обича. И че съжалява, задето не се е застъпил за теб по-рано.

Джамшид стисна очи.

— Все му казвах, че е егоист. Създателю, ще ми се да си беше останал такъв накрая и да се измъкне. Ала Девабад винаги е бил на първо място — промълви той горчиво.

Мантра, която може би скоро ще стане и твоя, Бага Нахид. Нахри обви ръце около коленете си.

— Колко са ти казали Хатсет и Уаджид?

— Знам, че градът е паднал, а магията е изчезнала. Още докато бяхме в Ам Гезира, ни настигнаха съгледвачи. Препускаха на откраднати коне така, сякаш ги гонят демони. Казаха, че Бану Маниже и афшинът се завърнали от мъртвите и че баща ми им помогнал да убият царя и всички гезирци в палата.

Сърцето на Нахри заби учестено.

— Значи, не са споменали нищо за… теб?

— За мен? Не. Искам да кажа, заплашваха ме и ясно дадоха да се разбере какво мислят за девите, но иначе като че ли бяха напълно доволни да ме оставят да полудея тук долу. — Джамшид се дръпна назад, присвивайки очи. — Защо? Изглеждаш притеснена. Има ли още нещо?

Би могло да се каже.

— Джамшид — започна Нахри, — след нападението над навастемската процесия ти искаше да говориш с мен. Раните ти изчезнаха, ти отговори на Разу на един отдавна изчезнал тохаристански диалект…

Джамшид разтърка главата си.

— Сякаш беше преди хиляда години. Не знам, може би нахидската магия, която призова, за да спреш ромейския огън, най-сетне ме излекува?

— Не беше само нахидската магия. — Джамшид просто я изгледа объркано и Нахри продължи: — Казвал си ми, че не знаеш почти нищо за майка си, освен че била слугиня, позорен избор от нисшите класи. Че умряла, когато си бил бебе, и баща ти никога не говорел за нея. — Тя срещна очите му. — Джамшид, майка ти не е била от нисшите прослойки. Била е… толкова високопоставена, колкото изобщо е възможно в племето ни. И не е мъртва.

Джамшид я зяпна. В продължение на още миг-два по лицето му се четеше объркване, а после то бе заменено от шок… отричане.

— Не може да казваш, че…

— Именно това казвам. Маниже ти е майка. Гасан предизвика баща ти, когато бяхме арестувани, и Каве го потвърди. Ти си Нахид, син на Бану Маниже.

— Не съм. — Джамшид скочи и закрачи напред-назад. — Не може да съм — настоя, притискайки ръце до слепоочията си. — Аз… аз съм нормален! Не притежавам никакви лечителски умения. Та аз се отказах да бъда духовник. Определено не съм един от избраниците на Сулейман!

— В интерес на истината, вярвам, че се предполага духовниците да почитат нас, не обратното.

Очите на Джамшид се разшириха още повече.

Нахри също се изправи.

— Джамшид, вярвай ми, знам колко е трудно да чуеш нещо такова. Говориш с жена, която само допреди шест години изобщо не вярваше в каквито и да било магии. Нямаше обаче да ти казвам всичко това, ако не беше вярно. Гасан намекна, че Маниже трябва да е сторила нещо, с което да скрие уменията ти, но той разбрал в мига, в който те видял за пръв път. — Нахри докосна бузата си. — Носим знака на Сулейман върху лицата си. Единствено онзи, който притежава пръстена, е в състояние да го види, но той е там. Гасан е знаел през цялото това време. Също като Хатсет и Уаджид.

Джамшид се дръпна рязко.

— Ами Ализейд?

— Току-що научи.

— Разбира се. — Изглеждаше съкрушен. — Значи, Гасан и Хатсет. Уаджид и Али. — Той сви ръце в юмруци. — Мислиш ли, че Мунтадир…

— Не. — Нахри нямаше доказателство, но всичко в сърцето й го отричаше. — Не мисля, че знаеше.

— Не разбирам. — Джамшид подръпна брадата си така, сякаш се опитваше да я отскубне. — Баща ми говореше за Нахидите с благоговение, с тъга. С нищо дори не намекна за нещо такова. Те бяха като легенди за мен, докато не срещнах… — Широко отворените му очи срещнаха нейните. — Теб — прошепна той. — О.

Нахри се изчерви, почувствала се внезапно странно оголена.

— Да, предполагам, че това ни прави брат и сестра. Но ще разбера, ако не искаш да имаме такава връзка.

Джамшид пристъпи по-близо и посегна към ръката й.

— Естествено, че искам да имаме такава връзка. Това, че си ми сестра, е най-хубавото, което ми се е случвало от години.

Искреността в гласа му я накара да се изчерви още повече.

— Хубаво би било да не съм единствената сееща смърт Нахида.

Това бе най-близкото подобие на признаване на чувствата си, на което Нахри бе способна.

Джамшид пребледня.

— Да, предполагам, че ще трябва да поговорим за това. За нея. — Той вдигна очи. — Баща ми…

— Не.

Нахри замълча. Джамшид я гледаше очаквателно.

Кажи му. За бога, беше признала, че е шафит на Физа, която бе пират и на драго сърце би я продала. Несъмнено можеше да го признае на собствения си брат. Джамшид беше добър и тя знаеше, че се опитва да се поправи по отношение на шафитите.

Ала освен това бе преди всичко дев, отгледан с предразсъдъците на повечето от събратята им. И Създателят да се смили над нея, Нахри не мислеше, че може да се справи с реакцията му точно сега.

— Не — повтори тя. — Не знам кой е баща ми, но не е Каве.

— Няма значение. — Джамшид й се усмихна искрено. — Ще бъде малко странно да мисля за някой, на когото се възхищавах като на високопоставена и могъща Нахида, като за малката ми сестричка. — Лицето му посърна. — Макар че от това още по-силно ми се иска да те грабна и да избягаме.

— Не е нужно да бягаме. — Това й се стори като лъжа повече, отколкото й харесваше. — Поне не и сега. Сама избрах да дойда тук. Знам, че нямаш доверие на Али, но аз му вярвам, а ще се нуждаем от съюзници.

— Майка му цял месец ме държи затворен в килия, Нахри. Те не са ми съюзници.

— Нито пък нашата майка. Ти не беше в Девабад, Джамшид. Не видя колко варварско бе завоеванието й. Тя отприщи отрова, способна да убие всички гезирци в града. Десетки души загинаха в палата. Деца и учени, и прислужници. Невинни. Не съм на нейна страна.

— Значи, си на страната на Кахтаните?

— Не. Аз съм на страната на Девабад. Искам да поправя това и може би един ден да живея в свят, където е нещо нормално да вземаш страна според това какво е правилно, а не към кое семейство принадлежиш.

Джамшид въздъхна.

— А пък аз си мислех, че си реалист.

— Наистина съм. Моля те. Ти ме подкрепи в Храма, когато казах, че ще работя заедно с шафитите. Моля те отново да го направиш.

Джамшид тръгна из стаята.

— Това е много по-опасно от Храма, Нахри. Тогава духовниците просто щяха да те порицаят. Почти съм сигурен, че половината от хората в този замък искат да ни убият.

— Значи, е още по-важно да ги убедим да не го правят.

Джамшид все още изглеждаше скептично настроен, но въздъхна примирено.

— Защо не ми разкажеш как двамата с шейх Огнен меч се озовахте тук и тогава ще реша какво мисля за съюзяване с тях.