Империя от злато

11 Дара

Дара направи гримаса, докато гледаше как редицата млади мъже пред него изпращат стрели в дърветата, в тревата, в една далечна палатка… общо взето, навсякъде, освен в мишените.

— Има ли изобщо някакъв напредък? — попита най-сетне.

Ношрад, един от първите му воини, придоби обезсърчен вид.

— Общо взето, започнаха да стрелят напред, вместо един по друг.

Дара стисна основата на носа си.

— Не разбирам. Хората ни са прочути с уменията си с лъка. Задаваше се Навастем. Къде са всички деви, които щяха да се състезават?

— Откакто ти умря, единствените деви, на които бе разрешено да притежават лъкове, бяха благородници, заклели се във вярност на Кахтаните. Каве ме предупреди, че мнозина са били от обкръжението на емир Мунтадир, и ни посъветва да ги прочистим от потенциалните новобранци, докато положението… се поуспокои.

Новината, че има цяла група умели стрелци деви — точно хората, от които Девабад се нуждаеше, — от които не могат да се възползват заради връзката им с Мунтадир ал Кахтани, отново изпълни Дара с желание да удуши бившия емир.

Изпука кокалчетата си, заповядвайки си да запази спокойствие.

— Все трябва да има и други деви, готови да защитават своя град.

— Вече разположихме на пост всички, които имат какъвто и да било опит в битките. — Ношрад се поколеба. — Само че нямахме такъв успех с набирането на войници, какъвто се надявахме. Хората много се страхуват. След като магията изчезна, всички просто изчакват следващата катастрофа.

„Изчакват следващата катастрофа“ изглеждаше прекалено точно описание на обстоятелствата, в които се намираха. Дара погледна към полето, което подчинените му бяха превърнали в тренировъчен двор. Докато всички останали в града се бяха барикадирали, девите бяха отворили портата, която извеждаше от къщите им към хълмовете, горите и фермите, които заемаха останалата част от острова… порта и възможност, с каквато останалите племена не разполагаха. По-голямата част от земята беше собственост на най-старите семейства деви… или поне беше тяхно притежание, преди Маниже да заяви, че всичко преминава под неин контрол. Градът беше зареден добре заради Навастем, но като се имаха предвид огромният брой посетители и фактът, че не пристигаха никакви кораби и каравани, беше само въпрос на време храната да стане проблем и те възнамеряваха да се погрижат цялата все още неприбрана реколта да остане в техните ръце.

Строго погледнато храната не беше негов проблем; той отговаряше единствено за сигурността и военните въпроси. И все пак не беше лесно да се откъсне от ежедневните проблеми на града. Минали бяха две седмици, откакто бяха превзели Девабад, а Маниже все още се опитваше да скалъпи някакво управление… ако под управление можеше да се разбира дузина наплашени министри с крайно различни нива на опит, ръководени от все по-изтощения и изнервен Каве е-Прамух. Въпреки ултиматума на Маниже и хаоса, който Дара беше посял, докато поставяше този ултиматум, никой от джиновете не се беше предал. Агниваншийците бяха изпратили писмо с грижливо подбрани думи, което би могло да бъде разтълкувано по дузина различни начини, тохаристанците — далеч по-недвусмислено послание, приканващо Бича на Ки-зи да се продъни в ада, а сахрейнците — истинска горяща каца с тор. Аяанлийците и гезирците мълчаха, но Дара предполагаше, че това може да се очаква, когато някой крои заговори да те свали.

А той нямаше какво друго да стори, освен да обучава още воини.

— Продължавай — нареди на Ношрад. — Аз ще видя дали няма да успея да привлека и други войници.

Дара пое по главната улица, за да се върне в палата, стягайки се, за да посрещне смесените реакции, които присъствието му предизвикваше. Когато се беше върнал първоначално в Девабад, девите се бяха отнасяли с него като с герой, легендарния Дараявахуш е-Афшин, събудил се за живот, за да придружи още по-чудотворната и загадъчна Бану Нахри е-Нахид. От това бе излязла фантастична история — веднъж Дара бе видял да я играят с марионетки на улицата, докато се разхождаше с Джамшид в едно по-мирно време. Разбира се, беше наясно за другата светлина, в която хората виждаха станалото: Нахри беше красива жена, Дара бе красив мъж, а от Кахтаните излизаха отлични злодеи. Чувал бе въздишките, когато се покланяше пред Нахри във Великия храм, не му бяха убягвали възхитеното шушукане, изпълнените с копнеж погледи и възторжените деца, изгарящи от нетърпение да му покажат афшинските знаци, които бяха нарисували на бузите си.

Сега никой не носеше афшински знак.

О, имаше много деви, които бяха посрещнали завоеванието им със сълзи на благодарност и се бяха трупали, за да видят Маниже по време на редките й публични появи. Ала както Ношрад беше казал, повечето хора изглеждаха нащрек. Примирени, травматизирани и също толкова наплашени от Маниже и Дара, колкото от Гасан преди това. Не че Дара можеше да ги вини. Бяха изгубили магията си, а по улиците се разхождаха ифрити. Гасан може и да беше тиранин, ала Дара подозираше, че бруталният начин, по който бяха избили гезирците (нахидската магия, която събратята му почитаха като свята, беше покварена, за да причини ужасяваща смърт), бе повече, отколкото можеха да приемат. Дара вървеше, приковал очи в земята, давайки си прекрасно сметка за разговорите, секващи рязко, когато се приближеше, и за шушукането, надигащо се след него, когато се отдалечеше. Навън почти не се виждаха жени и деца, пазарите и кафенетата бяха празни, боклуци и плевели започваха да превземат калдъръмените улици.

Да влезе в земите на палата не беше по-лесно, защото трябваше да мине през опустялата поляна, където се бе намирал обреченият гезирски лагер. Мястото приличаше на рана, зейнала насред тучната градина; все още никой не бе събрал сили да направи нещо.

Включително и Дара. Защото всеки път, когато го погледнеше, беше невъзможно да отрече, че онова, което бе останало от душата му, крещеше, че това е грешно.

Можеше да е и по-лошо, опитваше се да си каже. Палатът бе удавен в също толкова кръв предишния път, когато Девабад бе превзет… само че тогава избитите бяха неговите събратя. Девите, които трепереха от страх по къщите си, би трябвало да са благодарни, че все още могат да треперят от страх. Неговото семейство не бе имало тази възможност.

Само че оправданията ставаха все по-трудни за преглъщане. Дара продължи към масивната тронна зала. Тя все още миришеше на кръв. Бяха изнесли телата на дузината гезирци, които бяха намерили тук, а Дара се бе погрижил стаята да бъде почистена — първо от слуги, а след това с неговата магия, ала острата миризма все още се усещаше.

Без нея залата щеше да е ослепителна. Знаейки, че тук Маниже ще приема поданиците си, Дара не бе пестил усилия, за да я върне към предишната й слава. С едно щракване на пръсти беше смъкнал от огромните колони следите от годините, възвърнал бе блясъка на стените от пясъчник и ярките бои на оригиналната украса, дело на деви. Целият под беше застлан с лъскав дебел килим, върху който бяха изобразени танцьорки и животни, и пиршества, картини, които си спомняше прекрасно от младостта си. Два големи огнени олтара изпълваха помещението с мириса на кедров тамян. И все пак под това свещено ухание… миришеше на кръв.

Тази стая винаги е изисквала цена. Дара не бе забравил първия път, когато бе стъпил тук. Окото на Сулейман, толкова бе млад. Осемнайсет или деветнайсет? Все още се обучаваше, тъй като бе взет направо от двора за тренировки от един нетърпелив иконом в дворцова ливрея с думите, че е призован от Съвета на Нахидите.

Призован от Съвета на Нахидите.

Петте думи, променили завинаги живота му.

В началото си беше помислил, че е грешка. Когато стана ясно, че не е, бе обзет от вълнение и паника. Непълнолетните афшини не ги призоваваше Съветът на Нахидите. Дара знаеше, че се радва на особена благосклонност — макар да произхождаше от надарено поколение афшини, той далеч превъзхождаше братовчедите си в бойните умения. Смятан за дете чудо в уменията с лъка, той бе взет за специализирана подготовка две години по-рано, решение, което тайничко бе подразнило баща му. Зейди ал Кахтани гласува заедно със своите генерали и изпраща синовете им да построят наново селата, които ние разрушихме — помнеше как се оплаква шепнешком баща му на майка му, — докато ние превръщаме в убийци воините, които би трябвало да обучаваме да водят.

Баща му, Арташ, бе в тронната зала, когато Дара пристигна, коленичил пред трона с шедуто, оставил шлема до себе си. И все пак нещо в изражението му не беше наред. Всички се прекланяха пред Нахидите, ала под грижливо неутралното изражение на баща му Дара зърна отчаяние, каквото не бе виждал никога дотогава. Собственото му сърце биеше толкова силно, че ударите отекваха в ушите му, което бе още по-смущаващо, защото знаеше, че лечителите също могат да го усетят.

Едва ли не прекалено притеснен, за да продължи. Дара се хвърли на пода, опирайки чело в килима, още преди да беше стигнал до трона.

Смях наруши напрегнатата тишина.

— Приближи се, млади воине — подкачи го един Бага Нахид. — Едва ли бихме могли да разговаряме, когато си чак там.

С наведен поглед и пламнало лице, Дара се приближи, заемайки възглавничката до баща си, копнеещ да го попита какво става. Арташ беше строг, но любящ мъж, едновременно негов командир и баща. Дара му се подчиняваше безпрекословно, винаги гледаше първо към него и да го види преклонил глава в мрачно мълчание, бе объркващо преживяване.

— Вдигни глава, момче. Нека да те видим.

Дара се подчини. Престолът улавяше слънчевата светлина и го заслепяваше, карайки го да примигва; Благословените Нахиди бяха неясни фигури със синьо-бели царски одежди и покрити лица. Бяха петима — един от тях седеше на престола, останалите — върху украсени със скъпоценни камъни столове. Чувал бе, че се редували да седят на трона и да носят печата на Сулейман. Никой, освен членовете на семейството им, не знаеше кой управлява и кога.

Чувал бе също така, че някога Съветът наброявал тринайсет души, а преди това — и повече. Хората шушукаха, че сред тях започнали да се появяват разногласия: тези, които тихичко изразявали несъгласие, били изпращани в изгнание, а онези, които дръзвали да критикуват открито, били откривани мъртви. Ала това бяха слухове, богохулни клюки, на които добрите деви — девите като Дара — не надаваха ухо.

В гласа на Нахида се долавяше усмивка:

— Красив млад мъж — отбеляза той. — Сигурно толкова се гордееш, Арташ, че си отгледал такъв прилежен воин, когото учителите му хвалят за уменията. За подчинението.

— Той е моят живот — отвърна баща му пресекливо.

Разтревожен, Дара го погледна скришом и с изненада видя, че не е въоръжен — железния нож, който винаги носеше на кръста си, сега го нямаше. През тялото му премина тръпка на страх. Какво би могло да докара гордия му баща до подобно състояние?

— Добре. — Отсеченият глас на Бага Нахида отново привлече вниманието му. — Защото извънредно много се нуждаем от такъв мъж за една важна мисия. Трудна мисия, но навярно най-решаващата, срещу която сме се изправяли от много време насам. — Той се взираше в Дара над воала си. — Вярваме, че този мъж си ти.

Слисан от тези думи, Дара едва не наруши протокола; устата му се отвори, за да протестира. Несъмнено това беше грешка. Беше умел, но все още беше непълнолетен, оставаха му години, докато навърши четвърт век — афшините се придържаха към пословично строги правила, особено когато ставаше дума за обучението на следващото поколение. Воините им не припарваха до бойното поле, докато не станеха пълнолетни; да оглавят мисия, бе нещо нечувано.

Ала думата на един Нахид беше закон — добрият афшин се подчиняваше — така че за Дара имаше само един отговор:

— Тук съм, за да служа.

Спомни си как очите на Бага Нахид се свиха, усмивката му беше скрита под воала.

— Виждаш ли колко е лесно, Арташ? — отбеляза той, преди отново да насочи вниманието си към Дара. — Има град, на име Ки-зи…

Останалото бе неясно петно. Мрачни предупреждения, че шафити са проникнали в един тохаристански търговски град и са го покварили. Че фанатичният Зейди ал Кахтани, отчаян и губещ, кроял планове да наруши закона на Сулейман толкова дръзко, че да предизвика нов катаклизъм. Че за да спасят събратята си, на това трябвало да бъде сложен край.

Техните заповеди. Толкова специфични, че Дара, който нито веднъж не се бе обадил, без да го попитат, ахна рязко и погледна към баща си, което накара Нахидите да започнат да обясняват какво би могло да се случи, ако дойде друг Сулейман. Как всички щели да изгубят магията си, самата си идентичност… принудени да робуват на човеците в продължение на безброй векове. Как можели да пострадат в подобно бедствие майка му и малката му сестричка.

Така че Дара отново бе казал единственото, което можеше:

— Тук съм, за да служа.

И отново Бага Нахидът изглеждаше доволен.

— Тогава вземи шлема на баща си. Той няма да се нуждае от него. Възложена му бе друга задача.

Дара се подчини като вцепенен, препалено зашеметен от предупреждението и заповедите, които беше получил, от шока на това да се намира в толкова свещено присъствие, за да разбере отчаянието в очите на баща си, да осъзнае, че „задачата“ на баща му е да бъде изпратен на фронта като пушечно месо.

Той обаче не можеше да знае това, така че се подчини. Или поне се опита. Замина на следващия ден и изпълни заповедите на Нахидите, уповавайки се на уверенията им, че шафитите, които пищяха и се молеха за милост в Ки-зи, не са истински хора: те бяха агресори, лишени от душа лъжци, които крояха унищожението на неговите събратя. Неговото семейство. Колкото повече се увеличаваха труповете, толкова по-лесно ставаше да го вярва. Защото това трябваше да бъде истина.

Ако не беше истина, Дара беше чудовище, убиец.

А Дара не беше чудовище. Чудовища бяха ифритите, предателят Зейди ал Кахтани, който бе убил командира на своя гарнизон и бе повел шафитски орди срещу невинни деви. Дара беше добър мъж, добър син, който щеше да се върне при родители, които го обичаха. Който щеше да се закача с малката си сестричка, докато сядаха да вечерят. Достоен младеж, с когото всеки би се гордял.

Той просто следваше заповеди.

Една заповед обаче не бе могъл да изпълни. Бяха му наредили да не оставя оцелели. Нахидите бяха говорили с езика на целители, а делителите не оставяха инфекцията да се разпростре. Ала научавайки го как да изолира брутално онези, в чиито вени течеше човешка кръв (с бича, с който щеше да бъде свързан до края на живота си), те бяха направили така, че да знае точно колко много жени и деца не са шафити. Ридаещите оцелели, които плачеха за своите съпрузи, синове, бащи. Те не бяха лишени от душа и когато воините му залостиха портите на Ки-зи и го оставиха да изгори, Дара не бе в състояние да ги затвори вътре. Вместо това ги доведе в Девабад.

И те с основание, справедливо бяха казали на света, че е чудовище.

Нахидите бяха побеснели, историята, която бяха възнамерявали да разкажат, беше изобличена като лъжа. Дара си беше вкъщи едва от седмица (през която майка му не бе в състояние да го погледне в очите), когато те решиха да го пратят в изгнание. Прочистването на Ки-зи трябваше да сложи край на войната, а вместо това бе сторило обратното, тласкайки оцелелите тохаристански кланове в прегръдката на Зейди ал Кахтани, който вече броеше аяанлийците и сахрейнците за свои съюзници.

Агниваншийците се оттеглиха, търговците и учените им изчезнаха незабелязано един по един и ето че девите останаха изолирани, сами в бавно завладявания си от глад град, заедно с хилядите шафити, които бяха принудили да живеят в нищета.

Пет години след като Дара изгори града им и изби събратята им, тохаристанците — несъмнено предвождани от някои от оцелелите, на които той бе пожалил живота — влязоха в града заедно със Зейди ал Кахтани. Опустошиха Квартала на девите. Претърсиха улиците, докато не намериха къщата на семейството му.

И въздадоха отмъщението, което щеше да го преследва през всичките му възкресения…

Повишени гласове, долетели от другия край на залата, привлякоха вниманието на Дара, изтръгвайки го от спомените.

— … ако джиновете искат техните родственици да им бъдат върнати, нека дойдат при мен и се предадат — извиси се гневно гласът на Маниже. — Великият храм няма право да се намесва!

— Страхуват се от теб — чу Дара умолителен, познат глас. — Бану Маниже, те са ужасени. Носят се слухове… вярват, че афшинът ти пие кръв и се храни със сърцата на враговете си. Вярват, че даваш всеки, който ти се противопостави, на ифритите, за да бъде поробен!

Думите на Картир, върховния свещенослужител на девите, накараха Дара да потръпне. Виждаше гърба на заострената му синя шапка и алената му одежда. Дойде по-близо, но остана скрит от погледите им. Преди да завладеят града и през ум не би му минало да шпионира по този начин своята Бану Нахида. Ала Маниже бе доказала, че поне една от тайните, които пазеше (отровата, избила гезирците), е смъртоносна, и макар Дара да вярваше, че тя все още работи за доброто на събратята им, струваше му се разумно да не допусне да бъде държан в пълно неведение.

— И ако бяха дошли лично при мен, щяха да открият, че това са нелепици.

Маниже седеше на трона, облечена в индигово-златни одежди, чадорът й падаше свободно от преплетена корона. Каве беше до нея, както обикновено, и следеше загрижено разговора.

— Няма да дойдат при теб. Не и след станалото с гезирците. Онази отрова бе жестоко деяние, господарке. Хората казват, че именно заради нея магията ни изчезна, че си покварила нахидските си умения и Създателят те наказва.

Маниже се изпъна.

— И духовниците ли смятат така? Да не би да кършите ръце в храма, който моите предци построиха, и да се срещате с джинове, за да ме злепоставяте пред хората ни? Не забравяй, че вярата ни издига моето семейство над останалите… ние ви водим, не обратното.

— Вашата роля е да ни напътствате — поправи я Картир и Дара не можеше да не изпита уважение към смелостта му, макар думите да разбуниха неспокойствието, което нарастваше в душата му. — На Нахидите бе възложено да се грижат за този град и жителите му, всичките му жители. То е отговорност, Бану Нахида. Не право. Умолявам те, обърни гръб на това насилие. Освободи джиновете, които държите като заложници в палата, да се приберат у дома.

Отговори му Каве, вероятно видял яростта, която гореше в очите на Маниже.

— Не е възможно, Картир, и при цялото ми уважение, говориш за неща, от които не разбираш. Това е политически въпрос. Всички държат заложници и в момента те са едни от най-силните ни козове.

— Така управляваше Гасан — укори го Картир, а после прекоси стаята, за да смени догарящия кедров тамян в един от огнените олтари с нов. Гласът му беше тих, но Дара съвсем ясно чу следващите му думи, защото те се забиха като копие в сърцето му. — Така управляваше последният Съвет на Нахидите… и изгуби подкрепата на хората си.

— Богохулство — процеди Каве. Върху лицето му имаше неподправен гняв. Нямаше по-бърз начин Каве да изгуби политическия си прагматизъм от критика по адрес на жената, която обичаше. Това все повече тревожеше Дара. Маниже се нуждаеше от съветници, които нямаше винаги да й казват онова, което тя искаше да чуе. — Последният Съвет на Нахидите не изгуби подкрепата на хората си, а беше избит от шайка пясъчни бълхи, обсебени от мръснокръвните.

Не — искаше да каже Дара, със сърце, свито от болка заради спомена за Кизи. — Нахидите бяха започнали да се отклоняват от правия път, просто не го научихме, докато не стана твърде късно.

— Мръснокръвни — повтори Картир, загледан в огнения олтар. — Те не са наши, знаехте ли това?

Маниже все още изглеждаше бясна.

— За какво говориш?

— Огнените ни олтари. Не сме ги измислили ние. А човеците. Ако отидете в Южна Девастана, ще откриете останките им в сгради, които приличат на нашите, но са били издигнати много преди този град да бъде построен. Човеците ги използвали в своите ритуали. Нашите огнени храмове, нашите постройки, нашата храна, самата кройка на дрехите ни… — Картир се обърна и погледът му се спря върху Каве. — Твоята титла, велики везире. Нашето управление. Да не мислите, че предците ни преди Сулейман са издигали палати от кирпич и са обсъждали финансови политики, когато са живеели по ветровете и са се препитавали от пожарища? Дължим оцеляването си на човеците. Съградихме цялата си цивилизация на основите на тяхната, а сега се държим така, сякаш най-страшната зараза в света ни е капка от кръвта им.

Маниже поклати глава.

— Това, за което говориш, се е случило преди хиляди години. Вече е без значение.

— Нима? През по-голямата част от живота си и аз мислех същото. Учех другите на същото. И все пак се чудя дали не сме били слепи за уроците от живота на самата Анахид. Нима тя не построи град, палат, храм с човешка архитектура и не ги изпълни с човешки изобретения? Нима не беше приближена на човешки пророк? — Картир се приближи до трона. — Анахид се възползва от всичко, което е могла да научи от човеците. Проектира столица, в която да има място не само за девите, а за всички. И се боя, че това е наследство и дълг, който племето ни е забравило, затваряйки се за света, който ни е дал толкова много.

Каве го гледаше скептично.

— Твърде много си се вслушвал в думите на Бану Нахри.

Духовникът пламна.

— В началото не бях съгласен с нейните идеи, но съм бил в болницата й и с очите си видях деви и джинове, и шафити да се грижат един за друг.

— И кога беше това, преди или след като шафитите нападаха процесията за Навастем? — предизвика го Каве. — Преди мръснокръвните, на които помагаше, да отвърнат на добрината й, опитвайки се да убият сина ми и нея? Изнесе ли същата лекция на стотината убити деви, докато им четеше заупокойна молитва? На Нисрийн?

— Каве. — Маниже сложи ръка на китката му. След миг отново обърна очи към духовника; сега изглеждаше по-скоро подразнена, отколкото ядосана. — Картир, доколкото разбирам, дъщеря ми може да бъде много убедителна, ала на твое място не бих допуснала да промени мнението ми за шафитите. Твърде дълго е била под влиянието на гезирци и човеци и не знае какво говори.

— Не го вярвам. — Картир звучеше обидено. — Познавам Бану Нахри. Тя следва собствените си възгледи.

— И те я тласнаха да извърши предателство — изтъкна Маниже. — Не мисля, че би трябвало да оставим мненията й да влияят на нашата вяра.

Духовникът пребледня.

— Предателство? Но нали каза, че Ализейд я е отвлякъл!

— Излъгах. Истината е, че Нахри даде печата на Ализейд и избяга заедно с него. Бих искала тя да се върне и смятам, че ще е най-добре, ако засега предателството й остане в тайна. — Гласът на Маниже стана деликатен. — Толкова е трудно за една млада жена да поправи репутацията си. Не искам племето ни завинаги да се настрои срещу нея само защото си е изгубила ума по някакъв сладкодумен принц.

Картир се олюля.

— Несъмнено не искаш да кажеш… — Гласът му заглъхна, бузите му почервеняха. — Не го вярвам.

Дара имаше чувството, че бе изгубил почвата под краката си. За какво загатваше Маниже?

И тогава отново видя Нахри, с пламтящи очи, когато застана пред него и братята Кахтани и срути покрива върху главата му. Беше го съборила на земята, когато Визареш се бе опитал да пороби принца на джиновете. Привързаността между двамата, която самият той бе използвал шест години по-рано, за да опре острие до гърлото на Ализейд и да принуди Нахри да го последва.

Дара не бе в състояние да изрази с думи емоцията, която се гърчеше в него. Не беше съвсем ревност, нито вина. Осъзна, че според Маниже не приятелство стоеше зад действията на дъщеря й, но освен това знаеше, че много отдавна бе изгубил правото да се домогва до сърцето на Нахри.

Ала това не означаваше, че трябва да стои и да слуша как Маниже разпространява подобни зловредни слухове.

— Нека огньовете горят ярко за всички ви — поздрави той на висок глас, появявайки се иззад колоните, сякаш току-що беше пристигнал. — Пропуснах ли нещо?

— Ни най-малко — отвърна Маниже спокойно, сякаш току-що не беше злепоставяла дъщеря си като прелюбодействаща предателка.

Тя се усмихна на Картир. — Благодаря ти за съвета. Бъди сигурен, че ще помисля над него. Навярно бих могла да взема участие в церемониите по изгрев-слънце утре и да се срещна с останалите свещеници и сановници на девите? Разбирам, че този развой на събитията е шокиращ и плашещ, но вярвам, че можем да преодолеем всичко, ако се държим заедно.

Спокойно би могла физически да изхвърли Картир навън. Духовникът изглеждаше мъничко изгубен, предишната му енергия я нямаше.

— Разбира се — смотолеви той. — С радост ще те приветстваме.

За миг погледна към Дара, но не каза нищо и си излезе.

Тежка тишина се спусна над тримата; празната великолепна зала имаше зловещ вид. Маниже загледа как духовникът се скрива зад вратата.

— Искам да бъде махнат.

Гласът й се вряза в топлия въздух.

— Няма да бъде лесно — предупреди я Каве. — Картир е върховен свещенослужител от много време и се радва на голямо уважение.

— Още по-основателна причина да се отървем от него. Не искам да проповядва ереси, а съм сигурна, че има предостатъчно висши духовници, които предпочитат някогашните порядки. Намери някого и смени Картир. — Погледът й се премести върху Дара. — Надявам се, че ти носиш по-добри новини.

На Дара му беше нужен миг, за да потисне мисълта за онова, което бе чул — не биваше да разкрие, че ги беше подслушвал.

— За съжаление, не. Имаме твърде малко доброволци, още по-малко са такива с военен опит. Успяваме да защитим Квартала на девите, но се опасявам, че всякакви офанзивни действия са невъзможни. Не разполагаме с достатъчно хора.

— Някаква идея как да се сдобием с тях?

— Бихме могли да предложим по-голямо възнаграждение. Не ми харесва мисълта, че се налага да подкупваме хората да защитават собствените си събратя, но това е възможност.

— Не е — отвърна Каве. — Ще ми се да беше, ала хазната не може да осигури нещо подобно точно сега. Колкото повече се заравяме във финансите на Гасан, толкова повече проблеми откриваме. Аяанлийците са изплащали забавените си данъци, но са спрели, когато царица Хатсет била изпратена в изгнание. Хазната е харчела повече, отколкото е можела да си позволи, с надеждата да си върне похарченото по време на празненствата по случай Навастем, ала без приходите от Навастем средства са на изчерпване. И така вече срещаме затруднения със заплащането на благородническите семейства на девите, чиито земи и реколта си присвоихме.

— Би трябвало да се радват, че имат възможност да допринесат с нещо — заяви Маниже. — Съмнявам се, че са я карали добре под властта на Гасан.

— По-добре, отколкото можеш да си представиш — отвърна Каве. — Това са най-старите и най-заможни семейства в града и са станали такива, защото са знаели как да угодничат на Кахтаните.

— Предполагам, че умелите стрелци, които не ми е позволено да използвам за отбраната на града, произхождат от същите тези семейства? — намръщи се Дара.

— Да. Вече накарах да хвърлят двама от тях в затвора, защото разпитваха прекалено настойчиво за съдбата на Мунтадир.

— Това е недопустимо — отсече Маниже. — И така вече има предостатъчно джинове, които заговорничат отвъд стените ни. Няма да допусна нелоялност и от собствените ни хора. Вкарай ги в ред.

Преди Каве да успее да отговори, Дара се изпъна. Откъм градината се разнесе шум от маршируващи крака. Далечен и неравномерен… ала бързо се усилваше.

— Стойте зад мен.

Без повече обяснения, той сграбчи Каве за яката и го издърпа зад престола, преди да застане между входа и Маниже. В следващия миг в ръцете му се появи измагьосан лък, стрелата му беше насочена към фигурата, която бързаше по пътеката.

Беше прислужник дев, който падна на колене.

— Господарке, опитах се да я спра, но тя настоя да дойде право при вас. Твърди, че носела съобщение от дъщерята на Гас…

— Дъщерята на Гасан си има име — прекъсна го груб глас със силен акцент и някой пристъпи решително в стаята.

На Дара му беше нужен миг, за да разпознае във въоръжения гезирски воин пред себе си жена. Носеше разнородна смесица от мъжки дрехи: черна туника, която вероятно беше взета от някой член на Царската стража, и широк, оръфан панталон. Тъмни плитки се разливаха изпод ален тюрбан, очертавайки сурово лице. На кръста й висяха меч и ханджар, голите й ръце бяха мускулести и покрити с белези.

Жена или не, тя изглеждаше способна да се разправи с голи ръце с всичките му новобранци, така че Дара се прицели в нея.

— Спри, където си.

Жената воин спря и го измери с неприкрито преценяващ поглед; изобщо не изглеждаше впечатлена, докато сивите й очи се плъзгаха от ботушите до лицето му.

— Ти си Бича? Изглеждаш така, сякаш прекарваш повече време да си решиш косата, отколкото да размахваш камшик. — Присвитите й очи се спряха върху Маниже и лицето й се разкриви. — Предполагам, това означава, че ти си Нахидата.

— Правилно предполагаш — студено каза Маниже. — А ти си?

— Пратеница. Нейно царско височество, принцеса Зейнаб ал Кахтани ти връща хората.

Жената воин се дръпна встрани и подсвирна, махвайки към градината.

Дузини деви — онези, които бе чул да маршируват — пристъпиха в тронната зала. Те също носеха най-разнородни дрехи — подхвърлени от някого или изцапани със засъхнала кръв. Имаше мъже и жени, стари и млади, почти всички бяха ранени, с бинтовани глави и шини по ръцете или краката.

— Бяха в болницата след нападението по време на Навастем и се оказаха хванати на наша територия — обясни жената воин. — Нашата лекарка се грижеше за тях.

— Вашата лекарка? — повтори Маниже.

— Нашата лекарка. О, точно така. Ако магията ти я няма, предполагам, че вече не си в състояние да излекуваш когото и да било. Какъв късмет, че тези хора бяха на нашата територия — добави тя с подигравателна усмивка на загриженост.

Неподправена ярост лумна върху лицето на Маниже и Дара си помисли, че другата жена има късмет, че магията на Бану Маниже я няма.

— Каве — гласът на Маниже бе нисък и смъртоносен, когато тя продължи на дивастийски, — коя е тази жена?

Каве се взираше в гезирката така, сякаш беше изпил чаша прокиснало мляко.

— Една от… спътниците на Ализейд. Той пристигна заедно с двама варвари от севера на Ам Гезира.

— И вярно ли е това, което казва? Ти се боеше, че част от девите може да са били хванати като в капан от другата страна, но почти не си споменавал тази предполагаема болница, още по-малко пък друга лекарка.

— Защото нямам особено високо мнение и за двете, господарке. Болницата беше някаква честолюбива измишльотина, върху която Бану Нахри работеше заедно с Ализейд, а така наречената лекарка е шафит. Нали знаеш какво казват за човешката медицина. — Каве потрепери. — Рязане на крайници и суеверни ритуали.

Маниже стисна устни, а после отново заговори на джинистански:

— Изпратихме съобщение на дъщерята на Гасан, изискващо тя да се предаде. — Ръката й махна към групата деви. — Не виждам никой, който да прилича на нея.

— Принцеса Зейнаб няма намерение да се предаде на хората, които откраднаха престола, убиха баща й и организираха изтребването на племето й. Нейно височество пусна тези деви не като услуга към теб, а защото те поискаха да бъдат освободени, а тя е безкрайно милостива към поданиците на семейството й.

— Принцесата ти има много изкривено разбиране за това понятие, ако смята, че баща й и дядо й някога са проявявали милост към поданиците си. — Маниже отново заговори на дивастийски: — Каве, погрижи се тези хора да получат всичко, от което се нуждаят. Храна, пари, нека всяка тяхна прищявка бъде задоволена. Няма да допусна да се върнат сред хората ни, разказвайки за милостта на една Кахтани. — Тя повиши глас, обръщайки се по-топло към девите: — Слава на Създателя за връщането ви. Великият везир ще се погрижи за нуждите ви и за това да се съберете с близките си.

Дара си задържа езика за зъбите, без да сваля очи от гезирката, докато Каве извеждаше девите навън. Тя оглеждаше открито залата, сякаш планираше да си я върне обратно.

Маниже изчака да останат насаме с жената воин, преди отново да проговори:

— Ясно дадох на дъщерята на Гасан да разбере какво очаква брат й, ако гезирците не се предадат.

Жената воин се изсмя презрително.

— Не е получила никакво доказателство, че той все още е жив, а колкото и да е странно, хилядите гезирци и шафити под нейна закрила не искат да се предадат на хора, които планираха да ги избият. Поради което тя предлага на теб друг начин да докажеш добрите си намерения. Както и да спасиш една дева.

— Каква дева? — обади се Дара, обзет от подозрения.

— Ранена жена воин, която намерихме на брега. Стрелец, ако се съди по предпазителите, които носеше на ръцете си.

Стрелец. Иртемиз. Протежето на Дара, една от воините, които бе изпратил на брега и които смяташе, че са били избити от Ализейд.

— Имаше ли други? — попита нетърпеливо. Не пропусна да забележи подразнения поглед, с който Маниже го стрелна, но продължи: — Колко тежко е ранена?

В сивите очи на гезирката се появи тържествуващ поглед.

— Какъв късмет, че си толкова загрижен, афшине, защото сделката, която Зейнаб предлага, те засяга. — Тя отново насочи вниманието си към Маниже. — Нейно височество разбира колко отчаяна трябва да си била, за да се съюзиш с ифритите и с Бича на Ки-зи, защото това очевидно не е постъпка на трезвомислещ ум, определено не и ум, на който някой би могъл да се довери да властва.

Магия или не, Дара би могъл да се закълне, че цялата зала потрепери, когато Маниже присви очи.

— Говори по същество, пясъчна бълха.

— Отърви се от ифритите, огнепоклоннице. И ни предай афшина си. Ще му бъде потърсена отговорност за клането и ще бъде екзекутиран. Тогава ще ти върнем жената воин и ще започнем преговори.

Стомахът на Дара се сви. Ето че отново искаха да го накарат да поеме вината за решението на една Нахида.

Маниже се изправи.

— Аз бях тази, която уби царя ви — заяви тя, а от думите й капеше отрова. — Пак аз бях тази, която искаше да прочисти целия град от събратята ти, бъдеще, което звучи все по-привлекателно с всяка минута, в която оставаш в присъствието ми. Предай това на своята така наречена принцеса. Кажи й, че в деня, в който моят афшин е във вашата компания, сълзите, които ще роните, няма да бъдат сълзи на победа.

— Твърде жалко — отвърна жената воин и отново погледна към Дара. — Онази твоя подчинена те защитаваше толкова яростно.

Тя се обърна и излезе през вратата така, сякаш в тила й не бе прицелена стрела.

Дара наведе лъка си.

— Ти не ме предаде.

Маниже го изгледа яростно.

— Естествено, че не те предадох! Макар да се радвам да науча точно колко малко доверие ми имаш.

— Държат Иртемиз — прошепна той. — Мислех, че е мъртва. Мислех, че всички са мъртви.

— Много е вероятно наистина да е мъртва — предупреди го Маниже. — Онази пясъчна бълха те изпитваше и ти падна право в капана й.

Дара поклати глава.

— Иртемиз е една от войниците ми. Мой дълг е да се опитам да я върна.

— За нищо на света. — Очите на Маниже бяха разширени невярващо. — В името на Създателя, та клопката им дори не е особено хитра. Опитват се да посеят разединение между нас… да се отърват от теб. — Очевидно беше видяла бунтовническото му изражение, защото добави: — Афшине, това е въпрос, който не подлежи на обсъждане. Скърбя за момичето, наистина, но има хиляди момичета деви като Иртемиз, които ще бъдат в опасност, ако ти бъдеш убит.

— Ала не е справедливо тя да страда вместо мен. Това е влудяващо, Бану Нахида. Не мога да направя нищо за Иртемиз, не мога да направя нищо за Нахри…

— Минаха само две седмици, Дара. Трябва да бъдеш търпелив. Дай ни време да установим пълен контрол над града, а джиновете да ни предадат Нахри и Ализейд, както бяха предупредени. Няма друг начин. Те само чакат да се препънем, да допуснем грешка.

— Но…

— Прекъсвам ли нещо?

При звука на лукавия, подигравателен глас на Аешма Дара в миг изгуби битката, която водеше с емоциите си. В тронната зала отекна гръм, въздухът се нагорещи.

— Какво искаш? — изсъска той.

— Да освободя Бану Нахида от така приятната ти компания. — Аешма се обърна към Маниже, покланяйки се леко. — Готова ли си?

Маниже въздъхна.

— Да. — Погледна към Дара и го увери: — Ще намеря начин да им изпратя доказателство, че Мунтадир е жив. Надявам се, че това ще убеди онази принцеса да запази живота на Иртемиз, особено като се има предвид, че вече ни предаде останалите си заложници… грешка, която аз не възнамерявам да допусна. Повече няма да се замесваш с тях, ясно ли е?

Дара изсумтя в знак на съгласие, без да откъсва яростен поглед от ифрита.

— Каква работа има Аешма с теб?

Очите на Маниже помътняха.

— Сложно е. — Обърна се, за да последва ифрита, но после спря и хвърли един последен поглед назад. — И, афшине…

— Да?

Маниже кимна към вратата, през която беше излязла гезирката.

— Започни да обучаваш повече жени.

На това Дара се съгласи с по-голяма готовност.

— Разбрано.

Загледа как Маниже си тръгва заедно с Аешма, без да пропусне да забележи начина, по който бе избегнала въпроса му. Много добре. Маниже искаше да пази тайни от него?

Не само тя можеше да го прави. А Дара имаше тайна, която нямаше търпение да опита отново.