Империя от злато

14 Нахри

Нахри обели тъничката ципа на нара със скалпела, разкривайки рубиненочервените зрънца. Сложи разрязания плод между коленете си, остави скалпела и взе иглата. Проби кожата, дърпайки конеца през кората, за да я зашие. Беше вдигнала косата си на висок кок и слънцето приятно топло докосваше тила й.

Идилична сцена. Бяха изтеглили лодката до купчина руини и Нахри се бе настанила върху една покрита с пиктограми повалена колона, която стърчеше от водата. Али беше отишъл да поплува в реката, така че Нахри бе сама с инструментите си и тишината. Ветрец играеше по лицето й, носейки мирис на диви цветя над главата й, и птички чуруликаха сладостно, докато си свиваха гнездо в останките от тавана на монумента.

Нахри довърши още един шев, възхищавайки се на стройната редичка, която бе направила досега. Месото на нара бе по-деликатно и от плът и все пак шевовете й бяха съвършени.

Очевидно не беше единствената, която мислеше така.

— Много впечатляващо — разнесе се възхитен мъжки глас до ухото й.

Нахри изписка изненадано и подскочи, при което едва не се убоде с иглата.

— Али, за бога… мислех, че отиде да плуваш!

— Плувах. — Али кимна към камъните, по които все още лъщяха отпечатъците от мокрите му стъпала. — Приключих.

— В такъв случай защо не се поупражняваш да вдигаш поне някакъв шум, когато се движиш? — Нахри погледна нещастно плода си. Беше разкъсала ципата, когато подскочи. — Току-що уби пациента ми.

— Това означава ли, че можем да го изядем?

— Не, означава, че можеш да ми дадеш друг, преди да съм започнала да се упражнявам с инструментите си върху теб.

Али направи физиономия, но се отправи към лодката, а водата се стичаше по краката му. Благопристоен както винаги, Али държеше сух шал до реката, когато плуваше, ала въпреки това беше вир-вода и капчиците, полепнали по голата му кожа, искряха на слънцето.

— Наровете са свършили — извика, ровейки в кошницата, където държаха плодовете. — Портокал ще свърши ли работа?

Нахри не отговори веднага. Шалът се беше смъкнал от гърба на Али, докато той тършуваше в кошницата, създавайки доста разсейващ ефект. Препаската, която носеше, докато плуваше, бе завързана плътно около хълбоците му. Много плътно. И също бе мокра, оставяйки на въображението по-малко, отколкото навярно би му се искало на онзи, който я носеше.

На това му се казва да изглеждаш напълно възстановен! Нахри си заповяда да извърне поглед, достатъчно откровена със себе си, за да си признае, че да зяпа Али по този начин едва ли има кой знае каква диагностична полза.

— Какво? — попита тя разсеяно.

Али се обърна, вдигнал два портокала.

— Ще свършат ли работа?

— Да.

Той се присъедини към нея.

— Извинявай, че те стреснах. — Изпъна врата си и разкърши рамене. — Прекрасно бе да поплувам. Толкова бях слаб, след като взех печата. Мисля, че и някое дете би могло да ме победи.

Нахри го изгледа невярващо, плъзгайки очи по изключително жилавата му фигура, докато той се отпускаше на земята — дори сега Али ми могъл да мине за речен дух от някоя легенда, пазител на водата, която се стичаше по ръцете му.

— Да не си откачил? Бог ми е свидетел, че видях достатъчно от теб, докато беше болен, и дори тогава изглеждаше съвсем добре.

Али замръзна с портокала в ръка.

— Какво искаш да кажеш, че си видяла достатъчно от мен?

— Ами… — Бузите й пламнаха. — В продължение на няколко дни беше в безсъзнание. Кой мислиш, че се грижеше за теб? Якуб? Та той едва те виждаше.

Ужас се разля по лицето на Али.

— Но аз бях изкъпан. Преоблечен.

Нахри се опита да го успокои:

— Виж, това е съвсем нормална част от работата ми… — Когато паниката на Али като че ли още повече се усили, а очите му се разшириха, търпението на Нахри се изчерпа: — Създателю, защо винаги правиш всичко толкова неловко? Аз съм лечителка, виждала съм цял куп хора… мъже! И не е като да имаш от какво да се срамуваш!

Али отвори уста и отново я затвори.

— Защо да нямам нищо, от което да се срамувам?

Нахри определено не очакваше този въпрос. Преди да успее да се спре, мислите й се върнаха към мократа му препаска и ето че бе неин ред да бъде обзета от смущение.

— Ти си воин. Очевидно си прекарал страшно много време в тренировки и си… е, сещаш се. — Опита се да открие уместна дума, ругаейки смутеното изчервяваме на бузите й. — … добре оформен.

Не беше уместна дума.

Би могла да се закълне, че чу как едно насекомо кихна в мъчителното мълчание, което легна между тях.

— Мисля, че това беше комплимент — каза Али най-сетне, приковал упорито поглед в земята. — Така че ти благодаря. Сега смятам да сменя темата, става ли?

— Умолявам те.

Когато отново вдигна поглед, лицето му носеше учтиво празно изражение.

— Тези развалини. Цялата тази дърворезба, много е интересно, нали?

Нахри на драго сърце поде новата тема.

— Невероятни са! — Рисунките бяха лесна тема, с която двама изключително любопитни джинове да си отвлекат вниманието. Нахри кимна към по-големите пиктограми, с които бе покрита падналата постройка, на повечето от които беше изобразен мускулест мъж с крокодилска глава. Тук-там все още стоеше избеляла боя. — Като се има предвид, че половината са на крокодили, може би няма да е зле да се откажеш от плуването.

— Ще внимавам. — Али й подхвърли един от портокалите и се залови да обели другия. — Знаеш ли нещо за хората, които са построили тези места?

— Не бих казала. Прекарах по-голямата част от детството си, като нарушавах закони, не като учех история. — Нахри проследи очертанията на жена, носеща поднос със зърно. — Може би е бил храм. Трябва да са обещавали на хората място в Рая, за да прекарват всичкото това време, дълбаейки в скалите.

— Нали знаеш, че по стените около Девабад са изваяни също толкова впечатляващи изображения на твоите предци?

— Много добре знам. Защо, мислиш, използвах религиозното си влияние, за да убедя хората си да построим болница? Поне от нея има полза.

Това извика истинска усмивка върху лицето на Али и атмосферата се разведри.

— Звучиш като истински революционер. Хората биха ме нарекли фанатик, ако аз го кажех.

— В интерес на истината, хората те наричат фанатик по най-различни причини.

— Не бива да се обръща внимание на клюките. — Али й подаде половината от обеления портокал. — Знаеш ли, че ако се опиташ да изчегърташ релефите на Нахидите, се стопяваш в локва от месинг.

— Какво?

— Наистина ли мислиш, че ако не беше така, предците ми биха ги оставили на мястото им?

Нахри простена.

— Напомни ми защо не останахме да водим спокоен живот в Кайро!

— Защото така постъпваме правилно?

— Така си скъсяваме живота.

— Да караме стъпка по стъпка. Първо, Та Нтри.

— А, да, още един магически двор, където ще пристигна безсилна, с нищо, освен дрехите на гърба си, и ще бъда заобиколена от цял куп хора, които искат да ме видят мъртва. — Нахри потрепери. — Какво би било по-лошо според теб: магията на всички да им изневери, когато се приближим с печата, или вече да е изчезнала?

— Не виждам как който и да било от тези варианти ще ни направи особено популярни. Но ако майка ми се е прибрала, всичко ще бъде наред. — Лицето му посърна. — Чудя се дали вече са чули нещо. Може би мисли, че съм мъртъв.

Вероятно ще сме в най-голяма безопасност, ако всички мислят, че сме мъртви.

— Остави плода — каза Нахри, взела решение, и остави инструментите настрана. — Ще се упражняваме с печата.

Али въздъхна.

— Досега не сме имали никакъв успех, Нахри. Според мен е очевидно, че печатът на Сулейман не биваше да напуска Девабад. Като нищо сме нарушили някакъв свещен обет, който Анахид е дала преди хиляди години.

— Все още не съм готова да се откажа. — Нахри си заблъска ума, мъчейки се да се сети за някоя възможност, която все още не бяха проучили. Изведнъж се намръщи. — Къде те боли? Когато използваш водната си магия, къде точно те боли?

— Сърцето, предполагам. — Али докосна раирания шал над сърцето си.

— Дай да видя.

Али отново придоби смутен вид, но се подчини, смъквайки само толкова от шала, колкото да разкрие мястото над сърцето си.

Ти си лекарка, напомни си Нахри, крайно подразнена от ефекта, който имаше върху нея това да проследи ударите на сърцето му… докосвайки изключително коравите му гърди. Проклети да бяха всички онези тренировки. Не й убягна как Али потрепери при допира й, а пулсът му се ускори, но тя не му обърна внимание. Добре оформен или не, Ализейд ал Кахтани вероятно никога не бе допускал дори една нечиста помисъл в главата си.

Твърде жалко. Този път Нахри наистина се изчерви, потискайки желанието да си зашлеви един шамар, за да се вразуми. Никакви пътешествия с привлекателни воини оттук нататък. Очевидно имаше проблем.

— Нещо не е наред ли?

— Да, говориш и ми отвличаш вниманието. — Нахри притисна пръсти по-силно. — Имам чувството, че те преглеждам със затворени очи — оплака се. — Ако магията ми се завърне, никога вече няма да я приемам за даденост.

— Позволено ли ми е да отговоря?

— Не. Искам да опиташ някоя малка водна магия. Само колкото да предизвикаш болка.

Али се подчини демонстративно и махна към ръката. По ръката му едва бе пропълзяло пипало от вода, когато той трепна и мускулите под ръката й потръпнаха конвулсивно.

— Хмм — промърмори тя и отдръпна ръката си. — Не…

— Почакай. — Али сграбчи ръката й, притискайки я силно към гърдите си. Затвори очи и те започнаха да се стрелкат под клепачите му, сякаш сънуваше. — Имаше нещо… мисля, че ако…

Печатът лумна върху лицето му, а после светлината угасна, оставяйки осмолъчната абаносова звезда мътна върху по-топлия цвят на черната му кожа. Могъщество се надигна в Нахри толкова бързо, че я остави без дъх. Равномерните удари на сърцето й и учестеният пулс на Али. Кръвта, шуртяща през вени, въздухът, минаващ през гърла.

Нейната магия.

След толкова много седмици, дори само бегъл помен от нея изпълни Нахри с чувството, че е изпила твърде много вино, главозамайващо усещане за сила и неуязвимост. Драскотините и болката в мускулите й изчезнаха.

Али си пое рязко въздух и отвори очи.

Нахри свали ръка. Магията й начаса се отцеди от нея, ала тя бе обнадеждена.

— Подейства!

— Леле — прошепна Али.

Раменете му увиснаха, по челото му изби пот.

Възторгът на Нахри поотслабна.

— Добре ли си?

— Така мисля. — Той разтърка мястото над сърцето си, а после вдигна ръка и щракна с пръсти, сякаш за да измагьоса пламък. — Не трая дълго.

— Все пак е някакво начало.

Али посегна към ръката й, изглеждаше изтощен, но решителен.

— Да опитаме отново.

— Щом настояваш.

Нахри докосна гърдите му и този път печатът падна по-бързо. Тя си пое дъх, приветствайки прегръдката на магията.

Али направи гримаса.

— Все още пари, когато използвам водните си умения.

— Задръж го още мъничко — помоли тя, мъчейки се да успокои болката, разливаща се по тялото му. — Искам да прегледам сърцето ти.

Затвори очи, оставяйки уменията си да я погълнат. Беше, сякаш бе прекарала твърде дълго под вода и сега изплуваше на повърхността в свят, усещанията от който я връхлитаха зашеметяващо наведнъж. Пред нея Али бе лабиринт от мускули и тъкани, циркулираща кръв и бушуваща течност.

И нещо ужасно не беше наред.

— Пръстенът — прошепна тя, слисана.

Усещаше твърдите контури под самата повърхност на сърцето му, толкова близо, че сякаш почти би могла да го извади. Не беше сигурна какво бе очаквала, ала не беше това. Не беше усетила пръстена в тялото на Гасан и бе предположила, че може би той се слива със сърцето на притежателя си в някакво безформено състояние, появявайки се наново едва когато сърцето бъдеше изгорено.

Отвори очи и откри, че Али се взира в нея със странно изражение.

— Какво?

— Аз… лицето ти. Мисля, че виждам как изглеждаш без проклятието на маридите върху външния ти вид. — Али като че ли беше потресен. — Ето как е разбрал. Лицето ти носи знака на печата на Сулейман.

Думите на Гасан от онази нощ отекнаха в главата й. Те всички го носят. Всеки, в чиито вени тече нахидска кръв.

— Баща ти ми го каза веднъж. Твърдеше, че всички Нахиди го носели.

Включително и Джамшид. Само че Нахри не спомена брат си. Въпреки задълбочаващата се близост между нея и Али, самоличността на Джамшид не беше нейна тайна, за да я разкрие.

Али се облегна тежко на колоната, видимо изтощен.

— Не знаех това. — Той разтърка гърдите си. — В името на Всевишния, имам чувството, че току-що ме изгори магията на цял град.

Нахри се поколеба, разкъсвана от желанието да научи повече и това да смени темата.

— Какво друго видя?

— Какво искаш да кажеш?

Имаше ли нещо, за което този мъж да не беше невъзприемчив като пън?

— Проклятието, Али, онова, което ме кара да изглеждам като човек. Как изглеждам без него?

Али наклони глава на една страна.

— Струва ми се, че кожата ти сияеше, но бях прекалено погълнат от знака на Сулейман. — Явно долови разочарованието й, защото добави: — Не ми казвай, че това е нещо, за което се измъчваш.

Начаса я изпълни раздразнение.

— На един чистокръвен принц може и да му се струва повърхностно, но вероятно си забелязал, че останалата част от нашия свят е обсебена от това дали някой прилича на шафит, или не. Имах цяла армия от прислужници, чиято работа бе да ме покриват с магически пудри. Да, измъчвам се за това.

Али потръпна.

— Извинявай. — Огледа се наоколо и кимна към водата. — Утре, когато е по-светло, може да опитаме отново на място, където ще можеш да видиш отражението си.

— Не е нужно да го правиш.

— Кой казва, че е заради теб? Може би искам да се полюбувам на собственото си отражение. Чувам, че съм добре оформен.

Нахри усети как я заливат поравно смущение и топлина.

— Да не би току-що да се пошегува? Несъмнено за това би имал нужда от позволението на поне трима духовници.

Али се усмихна.

— Със сигурност ще се допитам до съответните власти, когато стигнем в Та Нтри. — После обаче отново потръпна и разтърка мястото над сърцето си. — Ще ми се да можех да го изтръгна.

Нахри прехапа устни, припомняйки си впечатлението си.

— Не съм сигурна, че пръстенът се е обвързал с теб така, както с баща ти. Мунтадир каза, че сърцето трябва да бъде изгорено и тогава пръстенът се оформя наново от пепелта, но ти казвам, че го усетих непокътнат и ясен като ден точно под сърдечния мускул.

— Но нали го сложи на пръста ми, преди да избягаме от Девабад. Защо да не се е обвързал?

— Не знам. — Нахри усети, че нещо я тегли към онова място в гърдите му, някаква болка в собственото й сърце. — Струва ми се, че е точно тук. Сякаш бих могла просто да го извадя.

— Искаш ли да опиташ? — Али кимна към съсипания нар. — Обещавам, че ще бъда по-послушен пациент.

Въпреки шегата, в гласа му имаше истинска молба.

— Не — отвърна Нахри ужасена. — Ще трябва да разрежа сърцето ти.

— Ти разряза черепа на едно дете.

— Онова беше различно!

Ала лицето на Али беше мрачно.

— Имам чувството, че не би трябвало да го притежавам. Спомням си начина, по който сърцето на баща ми изгоря в ръцете ти. Усещам как моето гори, когато ме докоснеш. То те иска.

— То не иска нищо. То е пръстен. И вече говорихме за това. Знаеш какво каза Маниже за това, че съм шафит. Ако бях взела печата, той щеше да ме убие.

— Тя лъжеше, Нахри. Опитваше се да те жегне в болното място. — Изражението му омекна. — Слушай, не мога да си представя колко трудно…

— Не, не можеш.

Нахри се изправи на крака и потъна в сенките на развалините.

Възцари се миг мълчание, преди Али да проговори отново:

— Тогава ми кажи. Всевишният е свидетел, че си слушала предостатъчно за проблемите на моето семейство. Нека ти върна услугата.

— Нямам представа какво бих могла да ти кажа. Никой не си дава труда да ме информира. Дори не ми казаха, че майка ми е жива.

— Имаш ли някаква представа кой би могъл да е баща ти?

— Не — отвърна Нахри, опитвайки се да скрие болката в гласа си. — И не мога да си представя по какъв мъж би се увлякла Маниже. Вероятно убива котенца за разтуха. Не че има някакво значение. Ако е шафит, това е всичко, за което девите ще ги е грижа.

— Не можеш да си сигурна — възрази Али. — Виждал съм те сред хората от племето ти. Те те обичат. Ако им кажеш коя си наистина…

— Ще се обърнат против мен.

— Или пък ще обединиш всички. По начин, по който никой друг не би могъл.

За миг Нахри си го представи. Как оповестява истинската си самоличност пред света, как открива мир и с двете си общности, предизвикателно доказателство, че един шафит би могъл да бъде всичко, дори нахидска лечителка.

А после видението се изпари. Животът много отдавна беше изкоренил този оптимизъм от Нахри.

— Понякога ти завиждам — тихо каза тя. — Ще ми се да имах твоята вяра в добротата на хората.

А после, преди да бе успяла да зърне съжалението в очите му, се обърна и се отдалечи.

Нахри се върна чак по залез-слънце и след една напрегната вечеря, състояща се от изсъхнал хляб и фурми (за свое взаимно огорчение още в самото начало на пътуването бяха открили, че и двамата бяха надценили готварските умения на другия), те се качиха в лодката и продължиха да плават, докато и последната дневна светлина не угасна. Пуснаха котва и Али заспа почти веднага — болката от маридската магия си казваше думата.

Нахри се мъчеше да намери начини да не заспи. Неизменно войник, Али бе предложил да се редуват да стоят на пост. Само че денят беше дълъг и тя откри, че й е невъзможно да си държи очите отворени, докато топлото кадифе на потъмняващото небе и нежното полюшване на лодката я приспиваха в приятна дрямка.

Звукът на далечно ридание я изтръгна от съня. Нахри примига, забравила за миг къде е, а после до ушите й достигна нов вопъл. Приличаше на жена, някъде нагоре по реката, и завърши с протяжно стенание, което се понесе надалече.

Ледена тръпка плъзна по гърба на Нахри, адреналинът пропъди остатъка от сънливостта й. Явно спеше от известно време, защото се беше стъмнило съвсем — толкова, че едва виждаше собствените си ръце. Освен това се беше възцарила неестествена тишина, в която нямаше и следа от обичайното бръмчене на насекоми и квакането на жаби.

Риданието се разнесе отново. Нахри понечи да седне и залитна, когато лодката се наклони във водата, разлюляна, сякаш платното се беше закачило за нещо. Което беше невъзможно, защото платното беше свалено, а котвата — пусната.

Не мисля, че някога съм виждала нощ като тази. Нахри запълзя напред. Тънкият сърп на луната пръскаше слаба светлина върху водата и ниските дръвчета и тръстики на двата бряга бяха невъзможно черни — от онова черно, което сякаш можеше да те погълне цял.

Изгубила ориентация, Нахри се блъсна в спящия Али, който седна рязко, сякаш беше на пружина, а ханджарът вече проблясваше в ръката му. Нахри отвори уста, за да обясни, ала в този миг риданието се разнесе отново, жаловитият вопъл звучеше почти музикален.

— Да не би някой да пее? — попита Али.

— Не знам — прошепна Нахри. Жената като че ли наистина пееше сега, макар и не на език, който Нахри бе чувала някога. Звукът я прониза до мозъка на костите, ръцете й настръхнаха. — Прилича на погребален напев.

Блясъкът на ханджар изчезна, когато Али го прибра в ножницата.

— Може би се нуждае от помощ.

— Толкова по-жалко за нея. — Когато Али я погледна с разочарование в проблясващите в мрака очи, Нахри добави по-твърдо: — Не знам с какви истории си израснал, аз обаче нямам намерение да се втурна след някакъв загадъчен глас посред нощ.

Внезапно пред тях изригна светлина, огън, лумнал толкова ярко, че Нахри закри очите си с ръка. Сцената пред нея й се разкри на звездни късчета: големите бледи купчинки, пръснати по повърхността на развълнуваната вода, скалистият бряг и храсталаците, стърчащи като зъби.

Жената, която се полюшваше на брега, а от протегнатите й ръце струеше огън.

Горящата певица отпред определено не беше изгубено селско момиче. Кожата й беше бледа — прекалено бледа, с цвета на кост, — черната й коса не беше покрита и се спускаше на лъскави вълни над глезените й, за да се събере на купчинка в плитчините около краката й. Беше облечена простичко в тънка рокля, която полепваше по мокрото й тяло, подчертавайки всяка извивка.

И разбира се — огънят. Нахри се изправи инстинктивно, като лечителка, мислите й начаса се насочиха към изгаряния и мехлеми… поне докато не осъзна, че жената не гореше, не съвсем. Филизи от пламъци галеха китките и танцуваха между пръстите й, ала кожата й не беше почерняла, нито пък се долавяше мирис на овъглена плът.

А когато очите й срещнаха тези на Нахри, в тях нямаше болка. Единствено наслада. Насладата на някой искрено и прекрасно изненадан.

— О, ти си последната, която очаквах да видя в мрежата си. — Жената се усмихна широко и зъбите й проблеснаха на светлината на пламъците. — Какъв прекрасен подарък.

Нахри зяпна насреща й. Би могла да се закълне, че в порочната усмивка и гласа на жената има нещо, което…

Стомахът й се сви.

— Кандиша.

Ифритът се изсмя.

— Умно момиче. — Щракна с пръсти и огънят се втурна, за да я обгърне; човешката й форма изчезна. — Ще ме извиниш за маскировката. Огнената кожа не е особено удобна за лов.

При думата „лов“ Али застана пред Нахри. Блестящите оранжеви очи на Кандиша се впиха в принца и тя се озъби.

— Знакът на Сулейман — процеди подигравателно. — Означава ли това, че сега ти си царят на джиновете? — Гледаше ги с хищно, развеселено любопитство, така както котка би гледала насекомо. — О, Аешма… — Тя се изкикоти. — Какво се е объркало с грандиозния ти план?

Али извади зулфикара си.

— И какъв е този план?

— План, който трябваше да приключи със смъртта и на двама ви. — Гласът на Кандиша стана съблазнителен. — Не можеш да направиш кой знае какво с това твое оръжие от такова разстояние, малки смъртни воине. Защо не дойдеш малко по-близо? До болка копнея за малко компания.

Нахри отстъпи назад, усетила как я полазва ужас.

— Али, не ме е грижа каква магия трябва да използваш. Да се махаме от тук.

— На ваше място не бих го направила — предупреди ги Кандиша. — Разговорът ни не е свършил. — Тя щракна с пръсти към водата. — На приятелите ми ще им се стори грубо.

Разпери ръце и реката бе обляна в светлина.

От Нахри се изтръгна задавено ахване.

Бледите купчинки във водата не бяха камъни. А тема, най-малко двайсет тела, в различни стадии на разложение. Убити човешки мъже, които повдигнаха рязко глави от водата и се взряха в нея с незрящи очи.

Кандиша отпусна ръце и телата отново паднаха във водата с отвратителен плисък.

— Сънародниците ти са толкова гостоприемни — предизвика ги тя. — „Нуждаеш ли се от помощ, сайида?“ — изимитира тя подигравателно на египетски арабски. — И така готови да споделят слуховете за лодка, носеща се по Нил като омагьосана. — Кандиша изцъка с език. — В продължение на хилядолетия бродя из тези земи в търсене на джинове, които да поробя. Определено трябваше да положите по-големи усилия да прикриете присъствието си.

Нахри изруга под носа си, проклинайки се за тази грешка. Това, че ги беше хванала именно Кандиша, още повече влошаваше всичко. Не беше забравила колко лесно Кандиша беше надвила Дара край Гозан, как едва не го бе удавила, преди маридите да накарат реката да се надигне. Двамата с Али може би щяха да бъдат в безопасност с водите на Нил между тях и Кандиша, ала никак не харесваше изгледите им за успех, ако тълпа от гули се нахвърлеше на лодката.

Освен това не бяха просто гули. Бяха нейни сънародници. Невинни човеци, египтяни, с които делеше език и земя, убити, за да задоволят любопитството на един ифрит.

Заля я омраза.

— Да разбирам, че Аешма не те е посветил в плана си, след като си тук и убиваш беззащитни човеци. Толкова ли нетърпима бе компанията ти?

Кандиша сви рамене.

— Отстъпка пред твоя афшин. Твърде жалко, че няма никакво желание да си възвърне спомените от времето ни заедно. Беше великолепен. — В очите й припламна жестокост. — Несъмнено е съкрушен, че отново те е изгубил. Ти бе първата, за която се молеше. Едва що го бяха изтръгнали от лапите на смъртта и той вече ридаеше: „Нахри! Къде е Нахри?“.

Думите целяха да я засегнат дълбоко и наистина го направиха, спомени за Дара, който я умолява, заляха ума й. Яростно отричане бе първият отговор, който й дойде на езика.

— Сега Дара служи на майка ми. Той е убиец. И двамата са.

Кандиша се разсмя, ала в смеха й имаше нова студенина.

— Също като теб, ала както и да е. Дараявахуш очевидно е означавал също толкова малко и за предците ти. Твърде жалко… да се похаби такава лоялност… и талант.

Кандиша облиза устните си, ала Нахри отказа да се поддаде на тази провокация.

— Не съм убийца — отвърна вместо това.

— Не? Ти уби Сахр съвсем хладнокръвно. — Когато Нахри се намръщи, объркана от името, в лицето на Кандиша припламна истински гняв. — Дори не си спомняш името му, нали? Мъжа, когото отрови с кръвта си и го захвърли, за да бъде открит от брат си.

Отрови с кръвта си. Сахр, ифритът, който я беше нападнал край Гозан, разбира се… преди години.

Нахри поклати предизвикателно глава.

— Той беше ифрит. Чудовище.

Кандиша изръмжа.

— Коя си ти, че да решаваш кой е чудовище? Ти си мимолетно късче време, малко, смъртно момиченце, омърсено от заразата на човеците и произлизащо от предател. Сахр беше почитан като бог. Би се с пророци и броди със северните ветрове. Беше ми приятел — сопна се тя, всеки помен от веселие си бе отишъл от гласа й. — Спътник през всички тези векове.

— Нахри… — Али дойде по-близо до нея, в гласа му имаше предупреждение.

— Прекъсни ме още веднъж, джине, и ще накарам да те завлекат под вълните. — Погледът на Кандиша не се откъсваше от Нахри. — Колко нахидско от твоя страна! Да сменяш джинове с деви и обратното, пренебрегвайки съюзниците си според това откъде духа вятърът! Колко жалко, че горкият Дара отново трябва да научи този урок!

Нахри взе останалото гребло. Нямаше да стои и да слуша как това създание се опитва да я предизвика. Напълно бе възможно Кандиша да се бави, защото с помощта на някаква магия беше повикала останалите ифрити.

— Да се махаме от тук, Али — каза тя, вдигайки греблото като палка. — Бих предпочела да си опитам късмета с гулите, отколкото да слушам лъжите на тази тук.

— Никакви лъжи, Нахидо. Надявах се тази вечер да си взема душата на някой джин за компания, само че не припарвам до нахидска кръв, а подозирам, че прокълнатият печат на Сулейман ще направи всяко мое усилие спрямо най-новия ти партньор безполезно.

Кандиша млъкна за миг, а после заяви:

— Така че това ще бъде отмъщение за Сахр.

Едва бе изрекла думите и една скала се издигна във въздуха, а от нея капеше тиня. Замахна с ръка и скалата полетя към тях.

А после, още по-бързо, искряща вълна изригна от Нил като мокър щит. Инерцията на водата беше достатъчна, за да забави скалата, и тя падна в реката, преди да успее да разбие лодката им, обливайки ги с висока струя.

Али.

Принцът разпери ръце. Дишаше тежко, лицето му бе разкривено от болката на усилието, което маридската магия му бе коствала.

— Твърде много говориш — изсумтя, а после, облян в пот и разтреперан, свали рязко ръце.

Водата около глезените на Кандиша се втурна нагоре, издърпвайки я в плитчините. Али простена и се улови за гърдите, ала лодката им вече се движеше.

Кандиша обаче се съвзе по-бързо, отколкото Нахри очакваше — изправи се на крака със сърдития вид на мокра котка.

— По друго време това навярно би ме заинтригувало — каза тя, а в устата й пращеше огън. — Само че те предупредих да не се месиш.

Тя щракна с пръсти и платното избухна в пламъци, които се спуснаха надолу по мачтата със страховита бързина.

Мъртвите тела в реката рязко се събудиха за живот.

Нахри си беше мислила, че контролът на Визареш над тулите беше силен, ала останалите ифрити не можеха да се сравняват с Кандиша. С бързи, спазматични движения убитите човеци със забулени в пепеливосиво очи наобиколиха лодката за секунди. Само че не се нахвърлиха върху Нахри.

А върху Али, струпвайки се върху него така, че той едва успя да извика, преди да потъне под купчина гладна, мъртва плът.

Нахри се втурна към него, ала преди да успее да направи и две крачки, горящата мачта се прекърши. Тежестта на платното я издърпа надолу и тя се разби върху палубата, пробивайки дупка в лодката им.

Само за миг водата стигна до гърдите й, въжета се оплетоха около краката й. Нахри се отскубна, ритайки като обезумяла, докато фелуката се разпадаше под нея. Отломки се закачиха за роклята й и я издърпаха под водата.

Тя се освободи и изскочи на повърхността.

— Али! — изпищя, макар че не виждаше нищо, освен огнени отломки и задушаващ пушек.

Не получи отговор, чуваше се единствено мокрото пръхтене на гули и ужасяващо хрущене.

Не, Създателю, не. Нахри отчаяно се мъчеше да се добере до останките от лодката.

— Али!

— Как само би се гордяла Анахид с духа ти — изсмя се Кандиша. — Само че тя избра да сте смъртни и това може да свърши само по един начин.

От мъглата, която обгръщаше реката, се отделиха три неясни фигури, подпухнали и сиви.

Гули.

Нахри дори не можа да си поеме последна глътка въздух. Тулите я сграбчиха и я издърпаха надолу. Водата отново се затвори над главата й.

НЕ. Започна да се съпротивлява като обезумяла, риташе и дереше мъртвата плът, гърчеше се в хватката им. Напразно. За броени секунди се озова на дъното, притисната в тинята и уплашена до смърт. Гърдите й туптяха, борещи се за въздух.

Съсредоточи се, Нахри! Тя беше измамницата от Кайро, потайната крадла. Не можеше да свърши по този начин — удавена на дъното на Нил. Трябваше й план, някакъв светкавичен трик.

Ала този път Нахри не се сещаше за нищо.

Така е умрял Дара. Спомените му, споделени толкова отдавна, нахлуха в ума й. Хвърлен на дъното на един кладенец от смеещата се Кандиша. Отчаяната му съпротива, паниката и отчаянието, когато бе осъзнал, че не може да избяга от тъмната вода…

Нахри губеше способността си да се бори, силата я напускаше на вълни. Девабад изплува пред очите й, а заедно с него и всички хора, пред които се беше провалила. Вътрешният двор на болницата, пълен с празнуващите й приятели. Нисрийн, която води ръцете й през нова процедура. Али, който я учи да чете във великолепната дворцова библиотека. Предпазливата първа среща на Джамшид и Суба.

Воин, който се изкатери върху сцената на рушащ се амфитеатър, а зелените му очи горяха.

Дараявахуш! Името ми е Дараявахуш е-Афшин.

Мрак се прокрадваше в крайчетата на зрението й. Името ми. Огряна от слънцето стая в малка кирпичена къща, име, което не можеше да си спомни, изречено на глас. Топли кафяви очи и одеяло, подпъхнато под раменете й. Целувка по носа.

Рибари, които я измъкваха в лодката си със силни ръце. Как се казваш?

А после водата нахлу в устата й и Нахри не си спомняше нищо повече.