Империя от злато

39 Нахри

Нахри изписка от изненада и отстъпи назад, блъскайки се в стената зад себе си. Шедуто беше толкова близо, че би могла да го докосне, а когато то тръсна глава, снегът, полепнал по сребристата му грива, се посипа върху лицето й.

— Господ да ми е на помощ — прошепна тя.

Пантофите й се хлъзгаха по леда, докато се мъчеше да се махне, въпреки стената. Протегна ръка и призова шепа пламъци. Не беше кой знае каква защита и тя изведнъж се зачуди дали майка й не беше права да се научи как да контролира крайници.

Шедуто изобщо не изглеждаше впечатлено. Седеше на задните си лапи и я гледаше с котешка смесица от любопитство и леко пренебрежение. Много голяма котка, с мускули като въжета под бледо златистата козина. Очите му сякаш бяха откраднати от искрящия лед наоколо — толкова бледо сребро, че сякаш бяха безцветни.

Ала крилата му. О, крилата му. Ако й се бяха сторили впечатляващи на брега на Нил, сега те бяха просто зашеметяващи — дългите, елегантни пера искряха във всички цветове на сътворението, дъга, която отразяваше водопадите от лед и сняг, които ги заобикаляха.

Нахри и шедуто се гледаха в продължение на един дълъг миг, в който единственият звук бе накъсаното й дишане. Нямаше представа дали това бе същото шеду, което се бе натъкнало на тях с Али по време на пясъчната буря в Египет (не я биваше особено в това да различава физиономиите на огромни, легендарни летящи котки), но онази среща не я беше изпълнила с усещане за топлина.

— Това твое дело ли е? — попита тя, махвайки с ръка към снежните планини, които ги заобикаляха.

Може и да беше лудост да се опитва да разговаря със звяра, но Господ й беше свидетел, че откакто, без да иска, бе призовала един дев воин, бе правила и по-странни неща.

В отговор шедуто тръсна крила и примига лениво със странните си очи.

Нахри повече не можеше да сдържа раздразнителността… и страха си.

— Ще се бия с теб — заплаши тя, спомняйки си историята на Джамшид за това как най-отдавнашните им предци опитомили шедутата. — Не си мисли, че няма да го направя.

Дори не блъфираше. Ако не друго, битката с едно шеду обещаваше по-бърз край от това да замръзне до смърт върху която и планина да беше пренесена.

— Те не говорят — разнесе се говор, който бе смесица от чуруликане и цвъртене. — Макар че подобен двубой, вярвам, би бил доста забавен.

Нахри подскочи и вдигна очи.

Едно пери се усмихваше насреща й.

С птиче тяло досущ като това на Хайзур, чак до ноктите, вкопчени в скалата, това пери имаше лицето на млада жена и ослепителни крила с перлен цвят. Подобни на ветрило пера с цвят на тъмна слонова кост увенчаваха главата му като ореол.

Перито скочи от скалата, възползвайки се от това, че Нахри бе занемяла, за да се присъедини към шедуто, с което размени пакостлив поглед. След това кимна към пламъчетата в шепата на Нахри.

— Невъзможно е да се срещнеш с някой дев, без той да се опита да изгори нещо в пристъп на ярост.

Нахри се почувства предизвикана и обзета от желание да защити събратята си.

— Ще направя много повече от това да изгоря нещо, ако не ме върнеш в Та Нтри.

По лицето на перито отново пробяга игриво изражение. Веселие, преценяване… неща, от които Нахри бе обзета от желание да го подпали.

— Не си ли любопитна да научиш защо те поканихме?

— Поканихте? Та вие ме отвлякохте!

В гласа на перито се прокрадна притеснение.

— О, не, никога не бихме сторили нещо такова. Не бихме могли, не и на едно по-нисше създание. Това е покана. Единствено ти решаваш дали да се качиш на гърба на спътника ми и да полетиш, за да изслушаш нашето предложение. — Перито потупа шедуто по гърба. Крилатият лъв се изви под допира му и издаде гърлен звук на задоволство. — Или пък можеш да останеш тук. Но трябва да те предупредя, че нощем вятърът става наистина вероломен, достатъчно, за да смъкне кожата на някой смъртен от костите му.

Това беше изборът пред нея?

— Върнете ме в Та Нтри — настоя Нахри отново. — Ако умра тук, няма ли вие да сте отговорни?

Перито повдигна крила, сякаш свиваше рамене.

— Дали наистина ще бъдем отговорни? Опитахме се да те предупредим, а времето… то е толкова несигурно.

— Нима вие не контролирате ветровете?

— Може би. — Очите на перито проблеснаха. — Но хайде, дъще на Анахид. Вярвам, че можем да си помогнем един на друг.

— Чух, че перитата не се месели в делата на смъртните.

— И действително е така. И все пак понякога, много рядко, се случва да посочим някои възможни поправки. Разбира се, изборът е твой.

С тези думи перито разпери крилата си и отлетя.

Нахри се загледа след него, а в гърдите й се бореха гордост и нерешителност. Ала въпреки думите на перито, истината бе, че нямаше избор.

Тя се обърна към шедуто.

— Ужасна ездачка съм — предупреди го. — А ако се опиташ да ме изядеш, ще получиш язви.

Шедуто може и да не бе способно да говори, но Нахри би могла да се закълне, че видя разбиране в сребърния му поглед, преди то да свие крила и да коленичи в краката й.

— О. Ъ, благодаря.

Поуплашена, Нахри се покатери на гърба му. То беше топло под нея, рошавата му козина пропъди студа от костите й. Нахри се вкопчи в гривата му. Щеше да е много по-ужасно, отколкото да язди кон.

— Давай — прошепна тя.

Шедуто подскочи във въздуха.

Достойнството на Нахри трая горе-долу толкова дълго, колкото й бе нужно да си поеме глътка въздух за писъка, който последва. Стиснала шедуто за врата, тя зарови лице в гривата му и впи колене в тялото му като рак. Леденият вятър плющеше над гърба й, отскубвайки шала й, и тя се зачуди дали да умре от измръзване би било чак толкова ужасно.

Ала след малко, когато не падна, за да се разбие на земята, Нахри опита да се отпусне. Ти си Бану Нахида — напомни си тя. — Дъщерята на Анахид.

Нямаше да покаже страх пред тези създания.

Призовавайки цялата смелост, на която беше способна, Нахри надникна над гривата на шедуто. Издигаха се все по-нависоко, планинската верига се смаляваше, зашита рана от скали и сняг далече под тях.

Нахри се бореше да диша, докато се изкачваха все по-нависоко. Пръстенът опари пръста й и световъртежът й отслабна, но въздухът все още й се струваше прекалено разреден. Навлязоха в облаци и Нахри потрепери, усетила докосването на невидими ръце и крила. Навсякъде около нея се носеше шепот, чуваше гласове, които не приличаха на гласа на никое създание, което познаваше.

Облаците се разпръснаха и шедуто кацна върху обгърната в мъгли земя. Нахри слезе от гърба му. Едно от крилата му се уви закрилнически около нея. Не виждаше нищо, освен завихрен сняг.

За сметка на това чуваше. Плющене и шумолене, сякаш някой тръскаше страниците на цял куп книги над главата й. Нахри вдигна очи.

Над нея летяха десетки ята перита. Може би дори стотици. Те се спускаха надолу и отново се издигаха нагоре. Птичи тела със сребърни люспи проблясваха, докато прорязваха облаците. В един миг бяха тук, в следващия вече бяха изчезнали. Крилата им бяха мимолетно блещукане на цветове: яркозелено и пауново синьо, тъмен шафран и индигова нощ. Навсякъде имаше безцветни очи, до едно впити в Нахри, приковавайки я в храм от въздух и лед.

Без предупреждение три от тях кацнаха. Онова от планината с перлените крила и още две, с крила с цвета на рубини и на сапфири. Обкръжиха я, а дългите им пера (толкова дълги, колкото тя бе висока) се влачеха по заскрежената земя. Разнесе се цвърчене, което, въпреки магията си, Нахри не бе в състояние да разбере.

Тя скръсти ръце, потискайки порива да ги обвие около себе си. Толкова беше студено. Тънката й одежда бе предвидена за горещината на Та Нтри, непокритата й коса, подмятана от ледените пориви на вятъра, бе замръзнала на корави къдрици. Ледът се разпростираше навсякъде, описваше завъртулки и спирали, лек снежец се сипеше върху кожата й и падаше по миглите й.

С перитата, които я дебнеха като лешояди, на Нахри отново й се прииска да имаше оръжие. Не че то би променило нещо. С очите си бе видяла как Хайзур използва магията на вятъра, за да повали контролирания от маридите Гозан, превърнал се във водна змия с размерите на планина. Джиновете говореха за перитата със страхопочитание. За тях се разказваше, че били летели до Рая и били чували ангелите. Че съществували в отделно, непознаваемо царство.

И че никога не се месели в живота на по-нисшите, смъртните създания като джинове и човеци. Та нали Хайзур беше убит заради „прегрешението“, че бе спасил живота на Дара и Нахри.

Нищо от което не обясняваше защо я бяха грабнали от крепостта на джиновете в Та Нтри. Нахри се огледа наоколо. Бяха заобиколени от безкраен наглед простор от бели стени, които се извисяваха, трептейки, над облаците.

Перито с рубиненочервени крила каза на другарите си нещо на неразбираемия им език, нещо, което звучеше неодобрително. Ако от Хайзур се бе излъчвала топлина, въпреки причудливия му вид, това пери изглеждаше точно толкова хладно надменно, колкото се говореше, че са всички духове на въздуха. Безцветният му поглед и алената маска бяха поразителни. Главата му се поклащаше и стрелкаше насам-натам като главата на сова, докато я изучаваше.

— Какво? — попита Нахри на дивастийски. — Какво си зяпнал?

Рубиненото пери изглеждаше невъзмутимо.

— Бану Нахри е-Нахид — отвърна то сериозно, сякаш въпросът беше истински. — Дева, в чиито вени има и човешка кръв, и настояща носителка на пръстена на Сулейман Законодателя.

Е, добре, може би не всички перита владееха сарказма.

— Какво искате? — Нахри се дръпна рязко, притискайки се до топлия хълбок на шедуто, когато перито дойде по-близо. — Защо ме взехте тук?

Неспокойствието й явно бе очевидно, защото сапфиреното пери се обади за пръв път.

— В безопасност си — увери я то меко. Това пери изглеждаше по-възрастно, сините му пера бяха обагрени в сребрист оттенък, около бледите му очи имаше бръчици. — Не бихме могли да те нараним, дори да искахме. Човешката ти кръв те закриля.

— Лъжа. Вече се опитахте да ми навредите, като щяхте да ме оставите да умра върху една скала. И то дори не е за пръв път. Изпратихте една птица рух след Дара и мен!

— Птицата рух бе изпратена, за да последва афшина след дълго обсъждане — обясни перленото пери. — Ала те са диви създания. Кой би могъл да предскаже какво ще стане, когато са гладни?

В Нахри отново се надигна гняв.

— Значи, да изпратите на пътя ни прегладнял хищник с размерите на къща е разрешено, докато това Хайзур да спаси живота ни се наказва със смърт?

— Да — отвърна перито, отправяйки й внимателен поглед. — От години се носят слухове и предупреждения за дев, който може да наруши равновесието на четирите раси. Съвещавахме се и въпреки това Хайзур престъпи решението ни, спасявайки афшина за пръв път. Беше предупреден. Знаеше какви ще бъдат последствията.

— Прекалено е млада. — Беше сапфиреното пери. — Прекалено ядосана.

— Зейди ал Кахтани не беше много по-стар, когато хората му получиха познанието за своите оръжия — изтъкна рубиненото пери.

— И отне почти толкова животи, колкото спаси — възрази другото пери. — Тогава се съгласихме, че смъртните не притежават нужната мъдрост, за да получават напътствията ни.

Зейди ал Кахтани.

— Почакайте. — Нахри местеше поглед между спорещите създания. — Перитата са дали на гезирците техните зулфикари?

— Косвено — побърза да отговори сапфиреното пери. — Бяха прекосени някои пътища, късчета, оставени, за да бъдат довършени. Последните стъпки не бяха направени от нас.

— Значи, перитата все пак се намесват. Но само когато им изнася.

— Не се намесваме — настоя рубиненото пери. — Опитваме се да предотвратим най-големите злини, да се вслушваме в предупрежденията на небето, когато законите му са на път да бъдат нарушени.

— Намесвате се — повтори Нахри още по-разгорещено.

Да спори с тези създания, докато бе пленена в царството им, едва ли бе особено разумно, ала й беше омръзнало да я манипулират и мамят хора, които се смятаха за по-висши от нея. Гасан поне беше прям. Тези оплетени полуистини, сякаш тя се държеше нелепо, бяха едва ли не по-лоши.

Перленото пери изглеждаше развеселено.

— Казах ви, че има езика на Анахид.

— Да разбирам ли, че тя също е получила от вашите „напътствия“? — попита Нахри.

— Носиш го на пръста си. — Перито направи движение, сякаш искаше да посегне към ръката й, и Нахри се дръпна назад. — Ала магията на пръстена с печата не се е обвързала с теб и никога няма да го направи дори ако го върнеш в Девабад. Анахид бе дева, която в продължение на хилядолетия пътува из пясъците и бе приближена на един пророк. Даде живота и сърцето си за своя град. Това не е вълшебство, което би могла да оправиш без подобна размяна.

Подобна размяна. Нахри чу онова, което остана неизречено под любезните думи.

— Каза, че събратята ти имали предложение за мен. Защо просто не ми кажете какво е то? Без заобикалки, ако изобщо сте способни на това.

Рубиненото пери долепи ръце пред себе си.

— Съществуват известни закони на сътворението. Равновесие, което е от полза за всички ни, за перита и деви, мариди и човеци. Сега тези закони бяха нарушени от една от твоите родственици, покварени и потъпкани.

На Нахри не й бе трудно да разбере за какво говори.

— От Маниже, искаш да кажеш. Позакъсняхте малко с възмущението си. Тя вече нападна Девабад и изби хиляди души.

— Кръвопролитните дрязги на хората ти не ни засягат. — Перито изглеждаше подразнено от прекъсването. — Онова, което девите си причиняват един на друг, си е тяхна работа, докато не зарази онези, в чиято кръв текат други елементи. Докато не застраши равновесието.

— Докато не зарази… — повтори Нахри. От избора на думи й се повдигаше. — Значи, за това става дума. Маниже е станала достатъчно силна, за да ви уплаши, и бихте искали друг дев да се нагърби с неприятната задача да се отърве от нея. И аз ли ще получа зулфикар като Али? Друг пръстен? Или пък само още безсмислени гатанки, които ще трябва да разреша сама?

— Не Маниже е тази, която нарушава равновесието. А нейният слуга.

Стомахът на Нахри се сви. Нейният слуга.

— Дара — избъбри тя. — Искате от мен да се отърва от… да убия Дара?

— Не — отвърна перито. — Ние не искаме нищо такова. Никога не бихме отправили подобно искане. Просто ти съобщаваме каква е цената за това магията да се завърне във вашия свят и ти предлагаме начин, по който товарът ти може да бъде облекчен.

— Но Маниже е виновна за всичко това.

— Маниже е пълнокръвна смъртна дева. Невероятно могъща, да. И все пак е по-нисша от нас. Ако предложим нейната смърт… — Рубиненото пери махна към ятата, които кръжаха над главите им.

— Съгласихме се, че рискът е прекалено голям. Нейното… творение — думите бяха пропити с отвращение — е нещо съвсем различно. Той е извращение, чудовище, което тя скалъпи от кръвна магия, убийства и дълга на маридите. Преценихме, че премахването му е допустимо.

Всяка внимателно претеглена дума изпълваше Нахри с все по-голяма погнуса. Именно това искаха и те, именно това бяха търсили двамата с Джамшид в книгите на семейството им. Ала мисълта за това как перитата, така самодоволни и сигурни в собственото си превъзходство, обсъждат убийствата на смъртните в земите под тях, обсъждат как да го направят допустимо, я изпълни с отвращение.

— Направете го тогава — отвърна тя. — Нали сте толкова висши и могъщи. Несъмнено можете да извършите собствените си убийства.

— Не можем — отвърна сапфиреното пери. От трите то бе най-благо, а гласът му звучеше така, сякаш молеше за разбиране. — То е в разрез с нашата природа.

— Пък и той се намира в Девабад — добави перленото пери. — Ние не можем да влезем в града. Откакто завесата падна, виждаме в него. Но не можем да влезем.

Нахри стисна ръце в юмруци.

— Бихте могли да помолите когото и да било дев. Когото и да било джин. Защо точно мен?

Рубиненото пери махна с ръка във въздуха. Изглеждаше по-заинтересовано от снежинките, въртящи се на вятъра, отколкото от убийството, което искаха Нахри да извърши.

— По много причини. Ти можеш да влезеш в града и да се приближиш до него. Нуждаеш се от акт, който да свърже печата със сърцето ти. Вярваме също така, че човешката ти кръв ще добави още един слой на защита, който ни отдалечава. Един шафит да убие Бича би било справедливо.

— Нека не се преструваме, че ви е грижа за справедливостта, когато става дума за „кръвопролитните дрязги на хората ми“ — сопна се Нахри. — А и аз не мога да го убия. Цялото ви шпиониране явно е било напразно, ако не сте се досетили за това. Не съм воин.

— Напротив, си — възрази сапфиреното пери. — В единствената война, която наистина има значение.

— Освен това ще бъдеш защитена. — Перленото пери махна към шедуто. — Отнехме шедутата на семейството ти, когато те се отклониха от правия път, но ще им разрешим отново да служат.

— Да не забравяме и това. — Рубиненото пери махна във въздуха. Сняг и лед се сгъстиха в ръцете му, оформяйки тънко острие, което искреше като течен живак. — Оръжие, което може да прониже всяко сърце, което бие с огън.

Перито го хвърли в краката й. Дръжката му бе ослепителна дори на забуленото от снега небе.

— Ще бъдеш великолепна — прошепна сапфиреното пери. — Дъщеря на Анахид с печата на Сулейман и небесно оръжие, долетяла в Девабад на гърба на едно шеду. Хората ти ще те последват до края на света. Въпреки човешката ти кръв. Въпреки революционните неща, които искаш. Би могла да преобразиш вашия свят.

Нахри стисна още по-силно юмруци, мъчейки се да запази непроницаемото си изражение. Перитата наистина бяха слушали. Познаваха желанията й, страховете й.

Знаеха, че тя бе някой, който би сключил сделка.

Значи, ето докъде се бе стигнало. Въпреки всичките й усилия, тя все още бе подвластна на онези, които бяха по-могъщи от нея. Царица, която щеше да я задържи като уязвима гостенка, майка, която щеше да я заключи далече от всички. Или пионка, добре възнаградено оръжие.

И дори така, пак щеше да бъде невъзможно. Да убие Дара… Дара, мъж, който в една по-ранна епоха бе почитан като бог на войната. Дори възседнала създание от легендите и стиснала небесно оръжие в ръка, идеята й се струваше нелепа.

Само че не е.

Нахри си спомни Дара в коридора на палата, там, където всичко се беше объркало, стиснал ръцете й, докато я умоляваше да го разбере. Не биваше да го видиш. Отчаяно бе искал да я спаси. Обичаше я.

Това бе неговата слабост. И навярно бе единственото, което го правеше лесна мишена.

Нахри се взря в камата, но никой не помръдна.

— Сама трябва да я вземеш — обясни рубиненото пери. — Не можем да я сложим в ръцете ти.

— Естествено, че не. Не бихте искали да се намесите.

И все пак коленичи и вдигна камата от мекия сняг. Дръжката бе толкова студена, че опари ръцете й. Нахри обаче сдържа целителната си магия — болката й се струваше заслужена.

Никога няма да се съвземеш от това. Беше изгубила своя ментор и най-добрия си приятел. Ако се върнеше в Девабад, за да убие своя афшин, харизматичния воин, да се усмихва и преструва на изпълнена с привързаност, докато не забие кама в гърдите му по повеля на тези бъркащи се създания… това щеше да я съкруши по начин, от който не мислеше, че ще е в състояние да се съвземе. Ако оцелееше, щеше да има брат си, своите деви. Можеше да ръководи прераждането на своя град.

Ала щеше да е продала част от душата си.

И очевидно именно това бе жертвата, която се очакваше да направи.

Нахри се изпъна и пъхна камата на перитата в колана си. Посегна към шедуто, опитвайки се да почерпи малко увереност от уютната топлина на козината му. Проговори едва когато беше сигурна, че гласът й няма да трепне.

— Върнете ме в Та Нтри. Няма почти никакво време.