Империя от злато

34 Али

Въпреки че дъждът най-сетне беше спрял, над брега тегнеше такава гъста мъгла, че докато зърне кораба, който Уаджид бе приготвил, изкаран в плиткото, Али бе подгизнал. Приливът се плискаше около корпуса, див и хищен. Нямаше звезди, нито луна, единствено облаците на мусона, които сияеха леко с небесната светлина, която скриваха. Океанът, обикновено така спокоен, връхлиташе яростно върху брега с побелели от пяна вълни.

Обещай ми, че ще се върнеш. Умолителните думи на Нахри отекваха в главата му, виждаше очите й, овлажнели от сълзи. Все още усещаше устните й върху своите, допира й, докарващ го до полуда. Опитваше се да го потисне. По време на последната си молитва бе отправил най-искреното извинение, на което беше способен, оставайки в същото време честен със себе си и своя Създател… безсмислено бе да лъже Онзи, който виждаше в сърцето му.

Боеше се обаче, че бе излъгал Нахри. Защото не виждаше връщане назад от това.

Сега, когато пръстена го нямаше, едва успяваше да овладее маридската магия, която бушуваше в него. Шепот отекваше в ума му, влажният вятър го теглеше напред. Мокрият пясък засмукваше сандалите му, ала той се мъчеше да не го поглежда. Както го бяха предупредили другите, отливът бе оставил след себе си гниещи водорасли, разлагаща се риба и нещо, което миришеше ужасно, невъзможно, като кръв на джинове.

Ела, викаше го сякаш океанът, подиграваше му се. Али би могъл да се закълне, че чу смях, и стисна зулфикара, копнеещ за допира на нещо познато, докато двамата с Уаджид се приближаваха до кораба.

Майка му го чакаше. Али се вкамени, ала нито Уаджид, нито Хатсет изглеждаха изненадани от присъствието на другия.

Хатсет скръсти ръце.

— Наистина ли мислеше, че той няма да ми каже?

— Да. — Али стрелна Уаджид с поглед. — Къде отиде гезирската солидарност?

— Тя ме плаши повече от теб.

— Не съм тук, за да те спра, баба — увери го майка му. — Кръвта във вените ми крещи да го направя, но знам, че е невъзможно. Ала никога не бих могла да си простя, ако не ти помогна.

— Напълнихме трюма — обясни Уаджид. — Всички заедно. Джамшид и онзи шантав учен се опитаха да измислят приношения, които биха умилостивили, Тиамат. Злато и тамян, и коприна, и слонова кост.

Али почувства как го заливат вина и благодарност.

— Не беше нужно да изпразните половината хазна заради мен — опита се да възрази. — Ще се нуждаете от всичко това за войната.

Хатсет го прегърна.

— Няма нищо, което не бих дала за теб. Толкова съжалявам за думите, които изрекох по-рано, ала няма да те товаря със съжаленията и скръбта си, обич моя. Искам само да знаеш каква чест и гордост е за мен да те наричам мой син.

— Аз съм този, който е благословен да има такава майка. — Али се отдръпна, бършейки очите си. — Кайде, ще браниш ли семейството ми?

Уаджид докосна сърцето и челото си в гезирски поздрав.

— До последния си дъх, царю мой. — Той му отправи малка, тъжна усмивка. — Трябваше да те нарека така поне веднъж.

— Тогава позволи ми да направя, както подобава на един цар, и да си тръгна, преди емоциите да ме надвият. — Али пристъпи във водата, която ближеше краката му, и се покатери по корпуса. — Ако е рекъл Господ, ще се върна. — И съвсем тихо добави: — Обещавам.

А после прикова очи в хоризонта. Този път не потръпна, когато призова водата. Океанът се надигна около него, корабът се разклати силно и го изтегли навътре. Стана толкова бързо, че Али не можа да погледне майка си за последен път, преди между тях да се разстели завеса от мъгла. За броени секунди около него не остана нищо друго освен вода — облаците, заплашващи да излеят нов порой, и морето на Тиамат, тъмно като индиго.

Плавай на изток — упътил го бе Иса. — Толкова надалече, колкото можеш. Тя почива в най-дълбокото сърце на океана, така казват.

Ала „плавай на изток“ бе съвет, който бе по-лесно да дадеш, отколкото да последваш в мрака на мусонната нощ, докато приливът и вълните тласкаха кораба му във всички посоки. Това не бе ленивият Нил — реката, на чийто повелител той бе потомък, — а океанът, който се съпротивляваше всеки път, когато Али посегнеше към теченията му, опитвайки се да склони водата да го понесе напред. Опита се да намести руля и едва не остана без въздух, когато една вълна връхлетя с всичка сила върху кораба. Дъждът отново се усили, вятърът виеше в ушите му, а корабът стенеше и гредите му скърцаха жалостиво.

Шумът беше толкова силен, че в първия миг Али не обърна внимание на скърцането на дървото, прекалено зает с платното, което се мъчеше да нагласи.

Докато зад гърба му не се разнесе глас.

— Не го правиш както трябва.

Али застина, а после бавно се обърна.

Физа стоеше на входа на трюма, насочила пистолет към главата му.

— Не, не го изпускай — предупреди го Физа, когато Али понечи да пусне платното. — Предпочитам да виждам ръцете ти върху него, не върху оръжията ти. И да не си опитал каквато и да било магия. Ако ти, океанът, мъглата, една-едничка дъждовна капка направят дори едно странно движение, ще получиш куршум в мозъка, а наблизо няма никой Нахид, който да те спаси.

— Физа, наистина не би трябвало да си тук.

— И защо? — Тя се засмя, ала смехът й звучеше насилено. — Имам кораб, по-голямо съкровище, отколкото бих могла да похарча за десет живота, и врага ми на мушка. Като за пират, бих казала, че се справям отлично.

Врага ми. Окървавената превръзка, увита около главата й, привлече вниманието му.

— Съжалявам, че те нараних — тихо каза той. — Не исках…

— Да. Нахри ми обясни. Някакъв зъл марид влязъл в главата ти и те принудил да го направиш. Друг, още по-ужасен, иска да те изяде, в противен случай ще удави цялото крайбрежие. Какво е това тогава? Бягаш ли? Определено си взел достатъчно богатства, за да си уредиш хубав нов живот някъде, където брегът не е облян в кръв и където афшини не се опитват да те убият.

— Знаеш, че не бягам.

Ръката на Физа потрепери върху пистолета.

— Вчера бих го повярвала. Тъкмо започвах да ти вярвам, на теб и на всички онези приказки за един нов Девабад и равенство за хората ми. Почти бях готова да те последвам, копеле такова. — Гласът й се прекърши. — Ти ме накара да повярвам, че е възможно. Че ако си отида у дома, ако съм герой, може би всички други неща, които съм сторила, няма да имат значение.

Не навлезе в подробности, а той не я попита. Въпреки непрестанните й подигравки и извъртания, Али отдавна имаше впечатлението, че Физа бе преживяла много, много по-лоши неща.

С цялото си същество не искаше да я види как умира сега.

— Физа, не можеш да ме последваш. Не и там, където отивам. Нахри не те е излъгала, а не мисля, че маридът възнамерява да ме остави да си вървя.

— Значи, всичко беше напразно? Големите ви планове с Нахри? Ти отиваш, за да бъдеш изяден от океана, а убийците, които властват над Девабад, ще избият всички, с които израснах?

Пред Нахри и майка си Али можеше да надене благородна маска. Нямаше намерение да излъже още един шафит, пред когото се беше провалил. Част от него се надяваше, че тя просто ще го застреля и всичко ще свърши.

— Така изглежда. Откарай ни малко по на изток, ако нямаш нищо против и тогава хвърли тялото ми през борда. Задръж кораба и богатствата. Все някой заслужава да се спаси от всичко това.

И той свали ръце от платното.

Физа не го застреля. Неподправена ярост пробяга по лицето й, определено изглеждаше така, сякаш иска да го застреля. После обаче свали пистолета и го втъкна в колана си.

— Вдигни го обратно.

— Какво?

— Вдигни го обратно, вбесяващ задник такъв. Изобщо не плаваш на изток, а на север. Така че сега аз командвам, защото ти си прекалено скапан моряк, за да направиш каквото и да било както трябва. Ще те заведа при твоята маридска вещица, а после, което е по-важно, ще те върна обратно.

Али занемя, сигурен, че не е чул правилно.

— Не разбирам.

— Не си само ти — измърмори Физа и го избута настрани толкова силно, че едва не го събори в морето. — Ще ти помогна, принце. Постъпвам както е правилно и всички онези шибани глупости.

— Никой не може да ми помогне — възрази той. — Няма да преживея това. Единственото, което ще постигнеш, е да си намериш смъртта, а аз няма да…

— Не съм ти искала позволението. И не го правя заради теб — сопна се Физа. — Правя го, защото искам да се върнеш в Девабад и да изпълниш обещанията, които даде на хората ми. Няма да позволя всичко това да е било напразно.

— Физа… — От Али се откъсна звук на безсилно раздразнение. — Напълно е вероятно Тиамат да те погълне заедно с мен и кораба, ако останеш. Моля те — добави, когато тя се зае да намести руля, сякаш не го беше чула. — Достатъчно шафити загинаха заради мен.

— Още една причина да се върнеш в Девабад и да ни освободиш. — Тя направи нещо и корабът начаса престана да се люшка толкова. — Майка ми може би все още е там. — Сякаш говореше на себе си. — Мисля, че бих искала да я видя отново.

— Единственото, което ще видим, е дъното на морето.

Физа го стрелна с яростен поглед, който би могъл да го изпепели.

— Нали все повтаряш колко много уважаваш шафитите и искаш да бъдат равни с вас? Затваряй си устата и го докажи. Уважи решението ми, престани да спориш и свърши нещо полезно.

Това вече му затвори устата. Преглътна с усилие, а после попита:

— Ками ми какво да направя.

Физа му показа и през следващите няколко часа Али скачаше при всяка нейна команда, променяше курса, вдигаше и сваляше платната и вършеше цял куп други неща, в които сякаш нямаше никакъв смисъл, но благодарение на които корабът премина през бурята като с магия. Работата беше изтощителна, но отвличаше мислите му от това накъде отиваха и той на драго сърце би оставил въжетата да жулят ръцете му, а морската пяна да го облива от главата до петите в продължение на дни, ако това означаваше да забави неизбежното.

По-скоро отколкото очакваше обаче, вятърът утихна. Дъждът все още брулеше лицата им, но иначе нямаше никакво движение. Невъзможно бе да се види каквото и да било в гъстата мъгла, сякаш се рееха в черен облак, а не се намираха насред огромното море.

— Вече би трябвало да сме навлезли доста навътре, нали? — попита Али, а сърцето му прескочи един удар. — Може би е забравила за мен.

Физа изглеждаше разтревожена.

— Казаха просто: „Предай се на Тиамат до следващия прилив“?

— Изобщо не ми беше до въпроси.

— Заради заплахата към Та Нтри?

— Заради откритието, че съм потомък на нилски марид, който създал семейството ми с надеждата да разруши света на джиновете.

Физа се обърна рязко, за да го погледне.

— Моля?

— Дълга история.

Корабът внезапно пропадна надолу.

Двамата се вкопчиха където можаха. Али затаи дъх в очакване движението да спре, предполагайки, че просто се спускат върху поредната вълна. Корабът от часове се издигаше и спускаше, следвайки естественото движение на вълните.

Само че не спряха.

— Ализейд. — По-рано Физа бе намерила в трюма маслена лампа и я беше запалила; на треперливия й пламък Али видя, че кръвта се бе отцедила от лицето й. — Не мисля, че са те забравили.

Вятърът се завърна, разпръсквайки с вой гъстата мъгла. Мълния, бавна и продължителна, проряза небето, обливайки океана в рязка светлина.

— О, господи — прошепна Физа. — О, господи.

Действително пропадаха заедно с една вълна. Заедно с цяла армия от вълни. Водна стена ги заобикаляше от всички страни, по-висока от всичко, което Али бе виждал през живота си, сякаш ги бяха запратили в подножието на планина. Нова мълния, беззвучна като смъртта, огря надигащите се вълни, когато те достигнаха връхната си точка високо, високо над главите им, побелели от пяна. Ръбовете им се докоснаха, затваряйки за миг лодката в пашкул от вода, почти толкова красив, колкото и скритите пътеки на Нил. Лумна още една светкавица, синьо-зелена светлина зад преградата на водата приличаше на небето от друг, чужд свят.

А после океанско небе се срина върху тях.