Империя от злато

45 Дара

Изумително бе, че макар и на четиринайсет века, Дара никога не се бе чувствал по-неудобно през живота си.

Болничната стая беше претъпкана, а въздухът — задушен и натежал от повече напрежение, отколкото можеше да се побере в една стая. Бяха хората, които никога не биха се събрали заедно, ако изгубилата съзнание жена в средата не ги обединяваше… и може би още по-важно, поддържаше мира между тях. Защото Дара подозираше, че двамата с кахтанския принц не се бяха сбили само защото се страхуваха от гнева на Нахри.

Ализейд избра точно този момент, за да погледне към него, осеяните му с жълти пръски очи бяха зловещи и неразгадаеми. Дара го изгледа яростно, скръстил ръце на гърдите си. Нямаше да си тръгне. Дори ако Разу, Картир и Джамшид го бяха дръпнали настрана и бяха изтъкнали, че да посети нахидската болница, където бе вилнял и посял смърт, в част на града, която бе сринал със земята, едва ли бе особено тактично.

Дара нямаше да помръдне от мястото си, докато Нахри не отвореше очи.

Акиса явно забеляза яростните погледи, които двамата мъже си разменяха, защото се наведе към Ализейд и прошепна нещо на гезирски, поглаждайки дръжката на ножа, който висеше на кръста й.

Суба обаче бе тази, която проговори:

— На ръба съм да изхвърля всички ви навън — предупреди ги шафитската лекарка, докато подаваше един студен компрес на Джамшид. — Не си мислете, че няма да го направя. — Тя хвърли по-мрачен поглед на Дара. — И не си мисли, че съм впечатлена от перченето ти. Пистолетът ми все още е у мен… знам как да те накарам да побегнеш.

Дара се наежи, Акиса се разсмя, а Зейнаб се изкашля силно, опитвайки се да прикрие смеха на своята приятелка.

— Акиса, защо не отидем да видим как е брат ми? — предложи принцесата, улавяйки другата жена за ръката.

Джамшид вдигна поглед.

— Кажи на Мунтадир, че после ще отида при него, за да проверя превръзката на окото му, и ако я е пипал, ще го сложа в източното отделение заедно с останалите деца, докато не се научи да прави каквото му е наредено.

— Ще му предам.

Кахтанската принцеса мина покрай Дара така, сякаш той бе непотребна прашинка боклук.

Акиса обаче поспря.

— Все още се надявам да те изкормя един ден — заяви с мила усмивка, преди да последва Зейнаб.

Дара изсумтя в отговор и Разу сложи ръка на рамото му. Тя и Елашия бяха застанали от двете му страни и Дара силно подозираше, че при първото по-рязко движение, което направеше, бързо щеше да открие точно каква магия притежаваха двете жени.

Всички други мисли обаче се изпариха от главата му, когато Нахри се раздвижи, мърморейки в съня си. Сърцето на Дара подскочи и Разу го стисна по-силно за рамото.

Суба коленичи до Нахри.

— Бану Нахида? — повика я тя тихичко. — Чуваш ли ме?

Нахри примига бавно, очевидно пропъждайки последните останки от съня. Тази гледка накара сърцето на Дара да се свие от болка, напомняйки му за утрините по време на пътуването им преди много години.

— Суба? — изхриптя тя. — Наистина ли си ти?

Лекарката се усмихна.

— Добре дошла обратно при нас, приятелко.

Нахри изглеждаше уморена и доста объркана.

— Съжалявам за главоболието ти. А един от вас… — Замаяните й черни очи обходиха стаята. — На един от вас толкова му се повдига, че не мога да се съсредоточа.

Шафитската жена, която не бяха представили на Дара, онази с крайно съмнителния вид, която бе размахвала пистолет до Ализейд, когато двамата изскочиха на покрива, след като Нахри припадна, се изчерви.

— Съжалявам. Взех някои доста лоши решения, докато празнувахме победата.

По лицето на Нахри пробяга бегла изненада.

— Значи, победихме? — попита с обтегнат глас.

— Победихме. — Джамшид дойде по-близо и поднесе чаша до устните й. — Пийни. Звучиш като пияна жаба.

Нахри се намръщи.

— Не ти върнах магията, за да ми се подиграваш. — Тя отпи глътка вода. — И като стана дума за вода, маридите…

— Са доволни — каза Ализейд. — Много доволни. И в този момент празнуват в езерото… или поне мисля, че празнуват. Доста странна тайфа са. — Гласът му омекна. — Ти успя, Нахри. Спаси града.

Дара видя как погледите им се срещнаха. Странните очи на принца грееха, по лицето на Нахри пробяга изражение, което Дара не можа да разчете, изместено след миг от малка, тъжна усмивка.

— А ти се върна — каза тя.

Имаше нещо толкова крехко и ранимо в гласа й, че Дара пристъпи напред, без да го е грижа колко враждебни погледи се насочиха към него на мига.

— Трябва да си почиваш — заяви. — Всички тези приказки ще те изтощят. — Давайки си внезапно сметка, че бе оповестил присъствието си само за да й каже какво да прави, за пореден път, Дара се изчерви. — Искам да кажа, ако искаш да си починеш. Изборът, разбира се, е твой — побърза да добави, допирайки върховете на пръстите си в почтителен жест.

Е, сега всички го зяпаха така, сякаш беше глупак.

Ала тогава крайчецът на устните на Нахри потръпна, извивайки се в нещо, което може би беше саркастична усмивка, и сърцето на Дара се преметна в гърдите му.

— Радвам се да видя, че си се променил — подхвърли Нахри сухо, докато сядаше, а после потръпна и изгледа чашата си накриво. Водата в нея бе започнала да кипи. — Ще ми трябва известно време, докато свикна с тази магия.

— Отива ти — меко каза Дара. — Магията. Печатът. Всичко това.

Нахри отново срещна погледа му. Този път изглеждаше по-несигурна.

— Благодаря.

По-добре несигурна, отколкото изпълнена с отвращение. Ала сега, когато беше будна, ужасните неща, които й беше наговорил, се завърнаха.

— Не е нужно да ми благодариш. Аз би трябвало да се хвърля в краката ти заради онова, което се случи на покрива. Заради лъжите и това, че прострелях…

Ализейд се обърна рязко към него и температурата на въздуха се понижи, лепкав студ се разля в стаята.

— Прострелям си я?

— Беше просто драскотина — излъга Нахри и сложи ръка върху китката на принца. — Аз се изцелявам бързо. А то подейства, Дара. Това е единственото, което има значение.

Ала вредата вече беше нанесена, напрежението в стаята бе такова, че Дара се почувства още повече не на място. Даде си сметка, че останалите вече се чувстват като у дома си — Физа и Елашия наместваха възглавниците на Нахри, Суба мереше пулса й, Джамшид държеше кипящата чаша. Затрупана с одеяла, Нахри все още докосваше китката на Ализейд.

Тя принадлежи на тях. А те — на нея. Дара наведе глава, усетил върху плещите си тежестта на своите векове и изборите, които беше правил.

— Няма да те обременявам повече. Просто исках да се уверя, че си добре — каза и се отправи към вратата.

— Дара?

Той погледна назад.

Нахри все още имаше предпазливо изражение, ала гласът й беше твърд:

— Радвам се, че спасих живота ти. Радвам се, че избра да останеш в този свят.

Дара отново допря ръце за благословия, намирайки убежище в традициите, докато се покланяше ниско.

— Нека огньовете горят ярко за теб, Бану Нахида.

Разу излезе заедно с него, затваряйки вратата зад тях.

— Нека те изпратя.

— Не ми трябва водач — изръмжа Дара, борейки се с болката в сърцето си. — Познавам този град по-добре от всички вас.

— Радвам се да видя, че духът ти е останал недокоснат, но мисли за това по-скоро като за „нека се уверим, че наистина ще си тръгне“. Ела.

Дара се намръщи, но я последва по тъмния коридор.

— Тя ще бъде ли добре тук?

— Разбира се. — Разу като че ли се изненада от въпроса. — Това е нейната болница. Хората тук я обичаха, преди да спаси града от Маниже и да им върне магията.

Образът на претъпканата стая се завърна пред очите му.

— Не си бях дал сметка какви корени е пуснала в Девабад. Семейството, което си е създала.

Не се сещаше за по-подходяща дума, с която да опише множеството препиращи се, разтревожени хора, които се бяха суетили около Нахри. Деви и джинове, и шафити. От всички племена. От различни вери.

Не бе знаел, че нещо подобно е възможно.

— Е, тя е очарователна — замечтано отбеляза Разу. — Господи, в един друг живот двете с нея щяхме да опразним половината зали за хазарт в стария Арши.

— И в кой век точно падна старият Арши?

— Един Създател знае. — Разу сви рамене. — Опитвам се да не мисля за отминаването на времето. Ще полудея, ако твърде често се сещам за стария си живот.

— На кого го казваш — измърмори Дара. — И все пак тук имаш свое място. Цел. Имаш живот, който си си създала и на който се радваш.

— Нима не мислиш, че би могъл да сториш същото?

— Не ми убягна това, че ме извеждаш по дългия път през задния вход.

Изражението на Разу помръкна.

— Реших, че ще е най-добре да не попаднем на… ами на когото и да било. Вярвам, че си се намирал под контрола на Маниже, когато нападна кварталите, но мнозина не го вярват. Смятат, че е прекалено удобно оправдание. Изпълнени са с гняв и скръб и искат да видят как наказват някого.

Естествено. От станалото в Ки-зи бяха минали четиринайсет века, а той все още бе известен като Бича. Колко века щяха да са му нужни, за да изкупи вината си за този нов ужас?

— Не биваше да идвам в болницата. — От осъзнаването на това му се повдигна. — Съжалявам. Не биваше да си принудена да ме водиш по този начин… Не искам омразата, която хората изпитват към мен, да тегне върху теб.

— О, вярвай ми, афшине, мога да се грижа за себе си.

Стигнаха до една задна врата, която извеждаше на улицата.

Все още беше ранна сутрин и навън нямаше много хора.

Което означаваше, че нищо не скриваше от очите му разрушението, което се простираше между болницата и майдана. Телата бяха отнесени, ала тъмни петна, разкъсани дрехи и изоставени обувки бележеха местата, където загиналите бяха срещнали смъртта си. Земята бе покрита със съдържанието на рухналите сгради — натрошени съдове, мръсни завивки и счупени играчки. Предметите на цял един живот, домове, помещавали поколения, бяха разрушени за миг.

От него. По-рано се бе заловил да измагьоса в един ъгъл палатки, където хората да се подслонят, преди буквално да го изгонят. Жертвите му не искаха неговата помощ.

И Дара не можеше да ги вини.

— Трябваше да се опълча на Маниже по-рано — горчиво каза той. — Създателю, един ден по-рано. Един час. Толкова много хора все още щяха да са живи.

— Афшине, ако търсиш опрощение, няма да го получиш от мен — отвърна Разу. — Не мисля обаче, че който и да било от нас си даваше сметка колко голямо бе падението й. И за хиляда години не бих повярвала, че е способна да убие други деви за кръвна магия, още по-малко пък да пороби своя афшин.

Това не е всичко, на което беше способна. С цялото си същество Дара знаеше, че благородниците не бяха единствените деви, загинали от ръката на Маниже. Тя беше убила собствения си брат. Историята, която му бе разказала… как Рустам искал да принесе в жертва своята новородена племенница… Би могъл да се обзаложи, че ролите са били разменени.

— Не мога дори да си представя как ще оправим всичко това — призна той.

— Малко по малко. Открила съм, че и най-невъзможните задачи не изглеждат толкова обезсърчаващи отвътре. Всички имаме своите силни страни, своята роля.

Дара направи физиономия.

— Предполагам.

— Афшине, може ли да те попитам нещо? — Той кимна и Разу продължи: — Обичаш ли я? Обичаш ли я наистина?

— Не казах, че можеш да ме попиташ това.

Ако се беше съмнявал дали чувствата му към Нахри ще преживеят всички техни предателства и битки, в мига, в който тя му се бе усмихнала от болничното си легло, Дара бе осъзнал, че е влюбен все така безпаметно.

— Да — отвърна след известно време. — Обичам я. Повече от живота. Не вярвам, че някога ще обичам друг по същия начин.

Разу му се усмихна тъжно.

— Тогава се постарай да последваш собствените си думи отпреди малко. Тя е млада и блестяща и въпреки всичко, което се случи, изглежда, че е успяла да опази душата си недокосната. — Усмивката й избледня. — Недей да ставаш нейният товар.

Картир се облегна на застланата с възглавници пейка и махна с отчаяно изражение към пръснатите по пода реликви.

— Няма ги. Всички вместилища, които съхранявахме на сигурно място.

Дара коленичи на пода и взе една от реликвите.

— Колко бяха?

— Трийсет и седем — отвърна Картир глухо. — И това са само онези от нашите архиви. Подозирам, че Маниже е дала на ифритите част от „предателите“, които арестува. Заплаши ни с това по време на разпита. Не исках да го повярвам, ала ето че изчезнаха хора и… — Той не довърши, изглеждаше ужасно стар. — Визареш пътува с мълниите. Досега може да ги е пръснал из целия свят и няма как да ги проследим.

Дара продължаваше да събира реликвите. Не му се струваше редно да се търкалят по пода. И все пак напълно бе възможно джиновете и девите, на които те принадлежаха, вече да се намират в много по-лошо състояние, пробудени, за да робуват на нови господари след мрачното спокойствие на Храма. Спомените му за ужасния, смазващ контрол на Маниже се завърнаха, спомни си начина, по който бе принуден да надава безсилен вой в главата си, докато устата му издаваше заповеди за разруха, а ръцете му посичаха невинни.

Олюля се, както бе коленичил, и протегна ръка, за да се подпре на пейката. Никой не биваше да преживява това.

— Ако не може да бъдат проследени, как изобщо са били намерени вместилищата?

Картир въздъхна.

— Късмет. Понякога самите ифрити ги връщат. Случва се обикновено когато жертвата е особено травматизирана, така че да ни сплашат още повече. Но най-вече късмет. Някой пътуващ джин дочува мълва за странно могъщ човек или събитие, което може би има магически корени. То е като да търсиш точно определена песъчинка на плажа.

Създателят да ни е на помощ. Тук като че ли бе нужно много повече от късмет… звучеше като невъзможна задача.

Дара сложи реликвите, които беше събрал, настрана и се присъедини към Картир на пейката.

— Все още не мога да повярвам, че ги е дала на Визареш.

— Тя изби десетки невинни хора за кръвна магия и те принуди да унищожиш една пета от града. Според мен не би било трудно да повярваш, че е способна да причини и по-ужасни неща на жертви, които не са в състояние да протестират. — Картир потърка челото си. Като никога главата му не беше покрита. — Не преставам да се питам дали бих могъл да променя нещата. Познавам Маниже от самото й раждане, гледах я как расте. Гледах как я смазват — добави той по-меко. — Провалих се пред нея. Би трябвало да й бъда по-добър съветник.

— Тя не се нуждаеше от съветите ти, приятелю. Нуждаеше се от различен свят.

Защото каквото и да беше сторила Маниже, част от Дара щеше да скърби за нея по начин, по който подозираше, че няма да скърби никой друг, нито дори Джамшид. Дара се бе намирал в нейното положение — видял бе как убиват близките му и смазват хората му — и бе вярвал, наистина бе вярвал, че каузата им си струва и най-голямото кръвопролитие.

Не я беше излъгал на покрива, дори когато изопачаваше думите, за да сграбчи свободата си. Наистина бе разбирал Маниже. Искал бе тя да получи мир.

Надяваше се, че където и да бе сега, го бе открила.

— Различен свят — повтори Картир тихо. — Моля се да успеем да го създадем. Най-малкото имам вяра, че Бану Нахри и Бага Джамшид ще бъдат по-добри.

— Мислиш ли, че Нахри ще седне на престола заедно с Мунтадир?

Духовникът се разсмя.

— Двамата вече се разведоха. Когато посетих Бану Нахида в болницата тази сутрин, ги заварих да пият чай над горящите останки от брачния им договор. Никога не съм ги виждал по-щастливи заедно. Когато я попитах за престола, тя ми отговори, че предпочита да се занимава с повръщащи пациенти, отколкото „да седя в един натруфен стол, който на драго сърце бих продала, и да слушам безполезни петиции“.

— Звучи съвсем в неин стил.

— Не бих могъл да кажа, че я виня. Има си предостатъчно работа в болницата и тя като че ли наистина й харесва. Освен това ми каза, че двамата с Ализейд обсъждат възможността за споделяне на властта с останалите племена и шафитите. Комисии и репарации, и всякакви такива модерни неща.

Споделяне на властта. Въпреки всичко Дара настръхна при тази мисъл. Нахри бе долетяла в Девабад на гърба на едно шеду и бе впрегнала магия като самата Анахид, за да спаси града, изглеждала бе като богиня, докато го излекуваше с едно щракване на пръсти. Толкова лесно можеше да си я представи върху великолепния трон с шедуто, облечена в разкошни церемониални одежди. Именно това заслужаваше, това беше единствената съдба, достойна за нейното величие.

Ала тя не го иска. И именно това заслужава.

— Не мога да си представя как действа това — отбеляза той.

— Новото управление? Аз също. Но нека му дадем време.

Дара не можа да сдържи усмивката си. Той може и да изглеждаше по-младият от двамата, ала беше с цяло хилядолетие по-стар от свещеника и твърде добре знаеше какво „време“ бе нужно за подобна промяна.

— Разбира се.

— Макар че, като стана дума за време… — Картир се изправи с усилие на крака, подпирайки се тежко на бастуна си. Очевидно бе, че затворничеството му си бе казало думата. — Нашият Бага Нахид ни очаква.

Джамшид бе пожелал заупокойният ритуал на майка му да се състои в тесен кръг, така че Дара сам бе издигнал погребалната клада, а Картир бе прочел молитвите. Гледал бе мълчаливо как Джамшид пали савана с огън, измагьосан от ръцете му, как Картир се покланя за последно на Бану Маниже и си тръгва безмълвно.

— Искаш ли и аз да си отида? — попитал бе Дара.

Джамшид не бе откъснал поглед от горящата клада, чиито пламъци се отразяваха в безизразния му поглед.

— Не. До нея трябва да има някой, който я е познавал.

Така че Дара бе останал заедно с младия мъж, чийто живот беше преобърнал с краката нагоре, скърбящ за една жена, която отчаяно му се искаше да бе успял да спаси от нея самата.

След известно време Джамшид проговори отново:

— Имаше ли нещо добро у нея?

— Да — отвърна Дара откровено. — Тя беше невероятна лечителка и дълбоко я беше грижа за първите й последователи. Обичаше баща ти. Искрено вярвам, че искаше нещо по-добро за своите хора и своя град. Ала по пътя се изгуби. — Дара го погледна. — И те обичаше.

— Не ме познаваше.

— Ти беше неин син. Тя те обичаше.

Погледът на Джамшид не трепна.

— Ще ми се да бях имал повече време с нея. Толкова много имах да кажа. На нея, на баща ми. Десетки обвинения и въпроси. Толкова съм ядосан и все пак съм съкрушен. А сега, понеже не искам да обременявам хората, които обичам, като скърбя за убийците, които съсипаха живота им… нямам с кого да говоря, освен с теб.

Леко жегнат, Дара го потупа — насърчително, както се надяваше — по рамото.

— Всичко е наред. Длъжник съм ти. За всички онези стрели в гърба.

— Беше неописуемо удовлетворяващо да те прострелям.

— Радвам се, че намирам все нови и нови начини да служа на Нахидите — меко каза Дара. — Все още си много надарен с лъка.

Джамшид потрепери.

— Никога вече не искам да докосвам лък. Не и след кръвта, която родителите ми проляха. Дори не съм сигурен дали искам да ме наричат „Бага Нахид“. Подобна отговорност… — В гласа му се прокрадна страх. — Ами ако се проваля?

От него ще излезе добър лидер. От него и от Нахри. Все още замаян от всичко станало, Джамшид не можеше да осъзнае това, но Дара можеше.

Усети, че го завладява странно усещане, и му беше нужен миг, докато разбере, че е умиротворение. Като се имаше предвид състоянието на града, навярно не би трябвало да изпитва подобно спокойствие, и все пак беше така. Хората му се намираха в добри ръце. Способни, състрадателни ръце. Каква ирония — след като Нахидите в продължение на векове се бяха борили да си възвърнат престола, двамата най-достойни за него бяха достатъчно мъдри, за да не го искат.

— Ами ти? — попита Джамшид и го погледна за пръв път. — Няма да те лъжа. Не можех да си представя начин да си върнем Девабад, а ти да останеш жив.

— Благодаря ти за откровеността — отвърна Дара, преглъщайки сарказма си. Всички ясно даваха да се разбере какво мислят за това, че самият той не се намира върху погребална клада. Той въздъхна. — Не знам какво ще правя сега.

Джамшид все още го гледаше.

— Чух какво си казахте с Нахри, след като тя ти спаси живота. Ти… наистина ли си видял какво има отвъд?

Закачливата усмивка на Тамима и тихата кедрова горичка с изтъкана от майка му черга. Не беше сигурен, че това е място, което би трябвало да бъде видяно и споделено с този свят.

Поколеба се, а после отговори:

— Ако онова, което видях, е вярно, то означава, че има покой и за най-лошите сред нас. Отдих за онези, които не го заслужават. Беше красиво. И издаваше милост, каквато този свят не заслужава.

Джамшид потрепери.

— Чудя се дали един ден родителите ми ще могат да го видят. — Той погледна към тлеещата клада и отново се обърна към Дара. — Не беше ли изкушен?

— Ужасно много.

— Тогава защо не остана?

Защото не го бях заслужил.

Думите, изскочили в главата му с почти стряскаща яснота, го накараха да се сепне. Раздиран от болка, убил току-що Маниже… когато Нахри се появи пред него, огнено ярка с печата на Сулейман, сияещ върху слепоочието й, тя сякаш бе пратеница на Рая, от чиято присъда Дара се страхуваше. И когато го попита какво иска… смъртта, за която копнееше и се молеше…

Не я беше заслужил. Още не.

Ала това откровение бе донесло със себе си яснота. Бавното назряване на решение, което поглеждайки назад сега, му се струваше почти очевидно.

Дара срещна погледа на Джамшид.

— Защото все още има нещо, което трябва да направя.

От четиресет и двамата воини, които Дара бе довел в Девабад, бяха останали само осем. Още една загуба, вината за която Дара щеше да изкупи. Докато оглеждаше изпитите, покрити с белези лица на малката си групичка воини, той още по-ясно осъзна кой липсва. Лоялният Мардонийе, който бе паднал пръв, защитавайки Бану Маниже, и Бахрам, с когото Дара бе разговарял за последен път, когато изчервеният млад мъж се бе опитвал да си открадне няколко мига насаме с Иртемиз. Гуштап, който винаги се усмихваше широко, и Лале — една от най-тихите, — която очевидно бе екзекутирана от Маниже, когато бе открито, че е помогнала на неколцина от възрастните благородници да избягат от арената.

Те всички бяха толкова млади. Толкова многообещаващи и изпълнени с живот.

Сега изглеждаха прекършени, отчаяние се четеше в увисналите им рамене и гневно стиснатите устни. Дара познаваше това чувство… същата тъга и неприязън, които някога бяха тласкали и него.

Така че сега щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че то няма да ги довърши. Беше намерил тихо кътче в градината на Храма, където да се срещнат — горичка от сенчести дървета, заобиколена от грижливо поддържани розови храсти. Не бяха напълно скрити (някое любопитно лице надникваше от време на време, а до ушите им достигаха гласовете на поклонници), но Дара подозираше, че видът им е достатъчно плашещ, за да прогони всякакви натрапници.

Воините му не го прекъснаха, докато говореше — бяха твърде добре обучени. Нямаше как обаче да не забележи нарастващия ужас и изумлението по лицата им, докато описваше стореното от Маниже — от това, че бе екзекутирала деви за кръвна магия и го бе поробила, до това, че бе позволила на ифритите да плячкосат вместилищата от храма и бе измагьосала разрушителното нападение над палата, което бе убило толкова джинове, колкото и деви.

Когато приключи, се възцари тишина. Иртемиз бе толкова пребледняла, че почти му се прииска да провери пулса й.

— Но… но ние следвахме заповедите й — отвърна най-сетне Пироз. — Тя каза, че всички онези хора са виновни. Афшине, тя ме накара да откъсна родители от децата им.

— Знам — каза Дара. — И толкова много съжалявам, че не можах да я спра по-рано. Бях отговорен за вас, а не можах да видя в какво се бе превърнала тя, докато не стана твърде късно. Не можах да ви науча как да го видите. — Той преглътна с усилие. — Твърде дълго вярвах, че единствената ми роля е да се подчинявам. Да науча и вас как да се подчинявате. Грешах.

— Но тя беше Нахида — възрази Иртемиз. — Една от онези, които Сулейман е благословил. Вършеше чудеса!

— Вършеше магия — поправи я Дара. — Нямаше нищо чудотворно в начина, по който уби гезирците и ме съживи под нейна власт.

— Това са глупости. — Ношрад, воинът, когото Маниже бе поставила на неговото място в двора, скочи на крака. — Вече се носеха слухове, че си започнал да се отклоняваш от правия път. Колко удобно, че Бану Маниже се оказа покварена точно сега, когато Нахидата, която всички знаят, че искаш наистина, се завърна. — Лицето му се разкриви от ярост. — Ти я уби. Собствената ти Бану Нахида. Ако в този град бе останала някаква почтеност, щеше да увиснеш от стените на Храма. — Той се изплю в краката на Дара. — Приключих с този разговор.

Иртемиз, която изглеждаше разстроена, отвори уста, но Дара поклати глава.

— Нека си върви.

Ношрад нямаше да бъде единственият разгневен дев. Поддръжниците на Маниже бяха започнали да намаляват, но все още й бяха останали достатъчно истински последователи, деви, които бяха във възторг от това да видят как племето им се издига и на които никак нямаше да се понравят идеите на Нахри за „споделяне на властта“. Да се оправят с тях, щеше да бъде една от първите задачи на хората, които се канеха да съградят града наново.

Дара обаче нямаше да бъде един от тях.

— Чуйте ме — продължи той и ги изгледа един по един. — Защото искам да ви науча на един последен урок, който ми се иска да ми бяха преподали и на мен. Има време за битки и вие всички сте безстрашни воини, ученици, с които истински се гордея. Има обаче и време, в което трябва да свалите оръжие и да сключите мир. Време, в което да осъзнаете, че е започнала различна битка и тя може би ще се окаже още по-трудна. Може да бъдете принудени да се биете с думи и с вярванията си. Ала тя си заслужава. Животът ви си заслужава. Не допускайте да бъдете превърнати в пушечно месо от онези, които никога няма да бъдат на бойното поле. Направете нещо от себе си. Намерете щастие, а ако не можете да го откриете тук, започнете начисто някъде в Девастана.

Иртемиз бе тази, която проговори.

— Те ще искат да ни накажат, тези нови властници. Да не мислиш, че Мунтадир ал Кахтани е забравил войниците, които го държаха, докато Маниже му извади окото?

— Аз ще поема вината вместо вас. Вместо всички вас. Вече говорих с Бага Джамшид и Картир. Ще бъдете в безопасност.

— Но тогава те ще мразят теб.

— Те винаги са ме мразили. Аз се храня с омразата на джиновете. — Дара се усмихна. — А сега вървете. Денят е прекрасен, а толкова много трябва да се съгради наново. Не си губете времето, като слушате проповедите на един старец.

Подчиниха се на последната му заповед с видима неохота, но все пак си тръгнаха. Дара гледаше как се отдалечават със свито сърце. Въпреки всичко, беше открил приятелство сред своите воини. Да ги обучава, го беше спасило, дало му бе цел през мрачните първи години, след като го бяха съживили, когато се побъркваше от страх за Нахри. Обичаше ги.

Ужасно щяха да му липсват.

Затвори очи, попивайки бъбренето на дивастийски и миризмата на огнените олтари. Искаше да запомни това място, да го отпечата върху душата си.

— Какво искаше да кажеш с това „последен урок“?

Дара отвори очи. Иртемиз се бе върнала и тъмните й очи бяха пълни с тревога. Естествено, че не се бе подчинила. В известен смисъл беше разчитал на това.

Дара улови ръката й.

— Приятелко моя, ще трябва да те помоля за услуга.