Империя от злато

22 Али

Али скочи от кораба, разплисквайки бистрата вода в плитчините на тесния залив.

— Изглежда гостоприемно — отбеляза, поглеждайки към гъстата гора и непроходимите храсталаци.

Нахри оглеждаше джунглата с видимо съмнение.

— Това е земята на златни улици и замъци от корал?

Физа също скочи.

— Намирате се в човешкия свят, девабадчани. Тукашните джинове трябва да бъдат дискретни.

— Това в дърветата кости ли са?

— Да! — Физа се изкикоти и пое напред. — Прилича на захак. Много находчиво. Да вървим — повика ги тя през рамо, изваждайки ножа, който носеше в калъф на ръката си. — Предполагам, че повечето от магическите капани, които аяанлийците са заложили, не действат, но вероятно няма да е зле да се държите наблизо.

— Естествено, че ще има капани — измърмори Нахри и като улови ръката на Али, слезе от кораба.

Али не каза нищо, но остана близо до нея, докато още двама от екипажа ги последваха. Заливът се стесни, когато навлязоха навътре в джунглата, превръщайки се в широк, ленив поток. С птичките и маймунките, които цвърчаха в пищната зеленина над главите им, и мириса на океанския въздух мястото би било наистина приятно, ако не бяха черепите, зъбите и ръждясващите метални инструменти, които висяха по дърветата. Беше почти нелепо — резултат от обсъжданията, можеше да си го представи Али, на комисия от параноични търговци джинове, събрали се, за да решат как най-добре да задържат настрани любопитните човеци.

— „Чума напред“ — прочете той върху една каменна грамада. — „Продължи и почти сигурно ще срещнеш мъчителна смърт.“ — Тромаво оформеното предупреждение бе написано на половин дузина различни езици. — Защо просто не напълнят горите с диви каркадани?

— Вероятно са опитали — отвърна Физа. — Аяанлийците винаги прекаляват. В Карт Сахар просто се разполагаме на лагер в някоя руина веднъж на столетие и цяла нощ крещим и бием барабани. Достатъчно е, за да задържи човеците настрани за десетилетия напред.

— Очарователно — отбеляза Нахри. — Нали знаеш човешката приказка за рибар, който успява да плени един джин в бутилка и я изхвърля в морето? С всеки нов ден, който прекарвам в магическия свят, тя все повече ми допада.

Оставиха потока зад себе си и продължиха напред; гората се затвори около тях и когато след известно време Али погледна назад, морето вече не се виждаше. Липсата му го накара да се почувства така, сякаш бе изгубил почва под краката си, сякаш бе прекъсната някаква жизненоважна връзка. Не беше посмял отново да използва маридска магия, откакто едва не се бе хвърлил в океана посред нощ, ала копнееше за нея по начин, който не можеше да обясни. Всяка нощ оттогава насам бе сънувал дивния път през Нил, по който бе вървял заедно със Собек, и бе чувал копринения глас, подканящ го да се слее с морето. Неведнъж се бе събуждал, притиснат до перилата на кораба, протегнал ръце към океана.

Пръстите му докоснаха колана. Мястото, където би трябвало да виси ханджарът на Мунтадир, бе празно. Физа не бе успяла да го открадне, преди да избягат, и мисълта за камата на брат му, онази, която Мунтадир бе пъхнал в ръцете му, притежание на мръсния робовладелец, го изпълваше с желание да удави целия свят.

Престани. Съсредоточи се върху Та Нтри. Али си заповяда да плъзне поглед по нашарената от лъчите на слънцето джунгла. Мислите му се върнаха към историите на майка му, носталгичните разкази за това как си бе играла край един поток под дървета банян. В един друг живот Али би могъл да израсне тук, да познава тази земя така, както познаваше Девабад.

— Добре ли си? — попита Нахри.

Али погледна изненадано надолу и видя, че тя го гледа изпитателно.

— Просто се чудя как ли ще ни посрещнат — измърмори, минавайки на арабски. — Надявам се, че майка ми е тук.

— Дори и да я няма, нямаш ли дядо? Братовчеди и разни такива?

— Никога не съм виждал дядо си, за последно чух, че не е добре. Що се отнася до останалите, винаги съм се държал на разстояние от семейството на майка ми. Да се обърна за помощ към тях сега, като принц, който бяга… — Али докосна разпокъсаната мръсна туника, която беше взел назаем от един член на екипажа. — Струва ми се нечестно и унизително.

Нахри стисна ръката му и допирът на пръстите му го сгря целия.

— Вярвам, че нечестно и унизително е нещо обичайно за нашите семейства. Освен това пристигаш заедно с шайка шафитски пирати и една интригантстваща Бану Нахида. Ще бъдеш най-добре посрещнатият от всички.

Али понечи да се усмихне, но в същия миг вниманието му бе привлечено от движение между дърветата и проблясване на метал.

Измъкна ръката си от тази на Нахри и застана между нея и невидимото присъствие.

— Физа — повика тихо. — Не сме сами.

Физа начаса се закова на място, посягайки към пистолета, който Али не бе успял да я убеди да остави на кораба.

— Докосни пистолета и ще умреш — предупреди ги някой, когото все още не можеха да видят, на джинистански с нтарийски акцент. — Хвърлете оръжията, всичките.

Али се поколеба. Облечен във взети назаем дрехи, с отдавна неподстригвани коса и брада, определено приличаше повече на пират, отколкото на принц, ала знаеше, че в мига, в който извади зулфикара, няма да е в състояние да крие повече самоличността си.

— Идваме с мир. — Изрече нтарийските думи толкова ясно, колкото можеше, молейки се акцентът му да не е твърде детински. — Тук сме, за да се видим с царица Хатсет.

— Царицата няма време за отрепките, които плячкосват бреговете ни, още по-малко пък за такива, които не се подчиняват на заповеди. Оръжията ви. Сега.

Физа измърмори нещо на сахрейнски, което, подозираше Али, бе обида, но предупреждението на мъжа го бе изпълнило с облекчение. Майка му беше тук.

Така че той извади зулфикара си, оставяйки слънцето да огрее медното острие, преди да го пусне на земята, а после даде знак на Физа и хората й да сторят същото.

— Уверявам те, че ще иска да ни види.

Едва бе вдигнал ръка от дръжката на зулфикара, когато измежду дърветата се показа аяанлийски воин, който сякаш пристъпваше през процеп във въздуха. Златните му очи се разшириха, докато се местеха от зулфикара към Али и сивите му очи, преди да се спрат върху знака на Сулейман на бузата му. Погледна към Нахри и изруга, а после извика назад към дърветата.

— Принцът е. И ако не се лъжа, нахидското момиче.

Думите му бяха последвани от още трима аяанлийски воини, излезли измежду дърветата като един. И тримата бяха високи, облечени в блещукаща материя, която се сливаше съвършено със зеленината наоколо. Бяха плашещо добре въоръжени — с ножове за мятане, сърповидни мечове, арбалети и тънки секири.

От Физа се изтръгна тих звук, нещо средно между одобрение и тревога.

— Е, ако не ни убият, може би неколцина от тях биха се присъединили към екипажа ми.

Един от воините пристъпи по-близо, жена — също толкова мускулеста, колкото мъжете, и въоръжена с дори още повече ножове.

— Възможно е да са самозванци — каза тя. — Шпиони или убийци, изпратени от Маниже и нейния афшин.

— Аз вероятно бих могъл да преценя дали принцът е самозванец.

Разнеслият се иззад тях глас беше познат и Али се обърна, за да види мъжа, който тъкмо излизаше измежду дърветата.

— Муса?

Той зяпна, разпознал далечния си братовчед, когото бе срещнал в Ам Гезира, онзи, който бе взел участие в кроежите на сестра му да го върнат в Девабад. Беше въоръжен доста по-леко от войниците, сърповидният му меч приличаше по-скоро на украшение.

— А, не си ме забравил. Така и би трябвало, като се има предвид, че бойците от селото ти, които изпрати след мен, ме преследваха чак до Тръстиково море.

— Ти саботира кладенеца ни. Имаш късмет, че не те довлякоха обратно и не те принудиха да изядеш солта, която ни тръсна.

Муса се подсмихна.

— О, чудесно, виждам, че си точно толкова очарователен, колкото си спомням. — Той погледна към войниците. — Може да свалите оръжия. Това определено е братовчед ми.

Последваха Муса през гората, движейки се толкова бързо, че на Али му беше трудно да се ориентира, каквато, предполагаше, бе и целта. Първоначално аяанлийците бяха възнамерявали да завържат очите на останалите, но той бе успял да ги разубеди, изшътвайки на Физа да мълчи, когато тя се бе заловила да опише в най-нагледни подробности какво можеха да сторят със себе си джиновете. Изгубил търпение, Муса най-сетне се бе съгласил и когато Физа изсумтя тържествуващо, той бе изтъкнал, че това най-вероятно означава, че ще ги убият, вместо да ги освободят.

В резултат разходката бе доста напрегната.

Още по-лошо бе това, че Нахри не бе проговорила и дума, вървеше плашещо и нетипично мълчалива до него. Изражението й не издаваше нищо. Това беше непроницаемата маска, която Али си спомняше от двореца. Странно бе да я види отново след толкова много седмици на път заедно и трябваше да потисне порива си да улови ръката й, за да й попречи да побегне, да изчезне между дърветата наоколо, вероятно вземайки златните гривни и обици от лапис лазули на Муса.

Градът изникна пред тях доста неочаквано. Али бе очаквал да види гола земя и внушителни стени, могъща крепост, каквато подобаваше на богатството на Та Нтри. Ала Шефала изобщо не беше такава. Сгушен в руините на старо човешко поселище, градът на джиновете сякаш разцъфваше естествено от земята и човешкото минало. Онова, което някога навярно бе основата на древно укрепление на върха на един хълм, сега бе разкопано и отворено, за да приюти пазар; просторни къщи бяха построени около дърветата, вкарвайки в употреба тухлите от руините, с тръстикови покриви и коралови стени. Нямаше прави, павирани улици, а пясъчни пътеки, които лъкатушеха естествено около сенчестите дървета и градините. Приятна обстановка за процъфтяващ търговски град, какъвто беше Шефала.

Само дето на практика беше празен.

Пазарен площад, където имаше място за стотици души, сега бе подслонил само две жени, които тъчаха на ръчни станове. Ако не се брояха продавачът на плодове, който дремеше пред една джамия на открито, както и шепата агниваншийски търговци, не се виждаше никой. Е, да, Муса ги беше повел по една външна пътека, която минаваше през покрайнините на града, навярно за да не позволи новината за пристигането им да се разчуе, ала звуците, които Али би очаквал на подобно оживено търговско средище — бъбрене на дузина различни езици, тропот на инструменти и детски викове — не се чуваха.

Най-сетне Нахри проговори.

— Къде са всички? — попита, докато минаваха покрай езерце с рибки под короната на огромен баобаб.

— Напуснаха града или пък са в замъка — обясни Муса. — Поне засега. Когато станалото в Девабад се разчу, царица Хатсет нареди повечето от жените, децата и старците да заминат. Все още има такива, които отказват да си отидат, както и търговци и моряци от други племена, които минаваха оттук с магически средства и сега не могат да си тръгнат. Ала царицата заяви, че ще бъде по-добре подготвена да се опълчи на Маниже, ако знае, че действията й няма да струват живота на хиляди невинни души.

Звучи съвсем като амма. В този миг каменният замък на Шефала изникна пред очите им и Али трябваше да се спре да не се втурне натам. Макар идеята да дойдат тук да беше негова, не си беше позволявал да си представи наистина как отново вижда майка си, защото не искаше да бъде смазан, когато планът му се провалеше.

Изпълни го възхищение, докато се приближаваха към замъка. Макар и много по-малък от палата в Девабад, той беше прелестен, покритите с варовик коралови стени блестяха на слънцето. Човешките руини бяха включени в него навсякъде, където беше възможно: старо минаре бе превърнато във вятърна кула, рухнала стена бе обрасла в цветя. Издаваше старостта си с топлина, докато в девабадския палат имаше нещо брутално, дворец, открадван безброй пъти.

Муса ги спря пред внушителна двукрила врата, украсена с резба и бронзови орнаменти.

— Ще ги заведа в маджлиса[9] — каза той на жената воин. — Моля те, предай на царицата, че има гости. — Понижи глас, но Али го чу да добавя тихо: — Освен това ще видиш ли как е дядо ми?

Дядо ми. Али последва Муса, като зяпаше всичко и се чувстваше съвсем не на място.

Маджлисът беше елегантен и величествен, място, достойно за царски особи, с високи прозорци от абанос, мраморни стени на квадрати в тъмно сребристо и искрящо бяло и килими, изтъкани от деви. Агниваншийски гоблени, изобразяващи музиканти и танцьорки, висяха по стените, тохаристанска решетка от бял нефрит и халцедон отделяше място с меки дивани, заобикалящи шадраван с плочки, който сякаш бе взет направо от Карт Сахар. Изящни церемониални оръжия бяха подредени върху платформа от слонова кост: на челно място сред тях бяха изложени зулфикар и аяанлийски щит.

Физа и нейните хора се бяха насочили право към плодовете, поднесени за гостите, ала Нахри не се присъедини към тях и оглеждаше стаята така, сякаш очакваше отнякъде да изскочи птица рух и да я изяде.

— Добре ли си? — попита Али.

— Да — измърмори тя. — Не ми убягна символизмът.

— Символизмът?

Тя махна към кръстосаните аяанлийски и гезирски оръжия зад издигнатата платформа с възглавници за сядане.

— Гезирци и аяанлийци, обединени и могъщи… — Нахри наведе пръст, посочвайки килима, произведен от деви. — Събратята ми са под краката ви.

Али се опита да й отвърне с насърчителна, както се надяваше, усмивка.

— Може би килимът им е харесал?

— Изглеждаш недоволна, дево — подхвърли Муса, който ги беше последвал в маджлиса. — Да не би нещо да не е наред?

Очите на Нахри припламнаха.

— Да. Нарече ме „нахидското момиче“ и „дева“, макар да съм сигурна, че знаеш както името, така и титлата ми. Това проява на грубост ли е, или някакъв аяанлийски обичай, който не разбирам?

— Моля за извинение. Нямаме установена традиция за това как да приветстваме дъщерите на масови убийци.

Али избухна:

— А имате ли традиция за това да фраснеш някого в маджлиса? Защото, след като саботира кладенеца на селото ми и обиди приятелката ми…

— Алу?

Всички мисли да се сбие с братовчед си се изпариха от главата на Али. Хатсет стоеше на вратата, облечена във вдовишко сиво, без следа от украшения.

— Наистина ли си ти? — прошепна майка му.

Златните й очи бяха впити в неговите, ала тя не помръдваше. Изглеждаше точно толкова уплашена, колкото и Али, че всичко това може би е просто мираж.

— Амма.

Задавената дума едва се бе откъснала от устните му и ето че той вече беше прекосил стаята.

Хатсет се вкопчи в него, когато той падна в краката й.

— О, баба — изхлипа, притегляйки го в прегръдка. — Толкова се тревожех.

Али я прегърна силно. Струваше му се по-слаба, крехка по начин, по който никога преди не е била.

— Добре съм, амма. Слава на Бога, добре съм.

Улови я нежно за ръка и я отведе до един от диваните, хвърляйки благодарен поглед на Физа, когато тя даде знак на пиратите си да се отдалечат.

Хатсет все така не го пускаше, отдръпвайки се съвсем лекичко назад, само колкото да улови лицето му в шепи. Докосна леко синината, която все още белязваше слепоочието му, и проследи очертанията на печата върху бузата му.

Тъга изпълни очите й.

— Бих излъгала, ако кажех, че не съм се надявала един ден да видя знака на Сулейман върху лицето ти, но господи, не по този начин.

— Знам. — Али се бореше да потисне емоцията в гласа си, гърлото му се беше свило. Вече не се намираше на самотен бряг заедно с Нахри, където можеше да скърби открито. Сега той бе политически компрометиран принц в един чужд двор, който, макар и познат, имаше свои собствени интереси, а наоколо бе пълно с хора, които ги наблюдаваха. — Ала онези, които изгубихме, сега са с Бог. Единственото, което можем да сторим, е да се погрижим да получат справедливост.

Хатсет се взираше в него и той зърна в очите й гордост и тъга.

— Но разбира се, Ализейд. — Майка му се изпъна и погледна над рамото му, а в гласа й се промъкнаха стоманени нотки. — Бану Нахри, добре дошла в Шефала.

— Благодаря — отвърна Нахри съвършено безстрастно. — Винаги ми се е искало да пътувам.

— Амма — побърза да каже Али. — С Нахри бяхме благословени да се запознаем с капитан Физа и нейния екипаж — той кимна към шафитските пирати, — на които дължим живота си. Може ли да им приготвите стаи? Да се погрижите за нашите гости?

Муса го изгледа невярващо.

— О, вече станаха „нашите“?

— Да — заяви Хатсет твърдо. — Капитан Физа, за мен е чест да се запознаем. Нека те уверя, че ти и екипажът ти ще бъдете топло приети и богато възнаградени, задето сте помогнали на сина ми. — Тя погледна към Муса, а очите й станаха строги. — Ако обичаш, племеннико, погрижи се за гостите ни.

Муса се поклони.

— Разбира се, царице моя.

Братовчед му и пиратите излязоха от стаята, оставяйки Али сам с Нахри и Хатсет. Звукът от затварянето на вратата отекна в просторното помещение.

Майка му отново го привлече в прегръдка, притискайки го с всички сили до себе си.

— Слава на Бога — каза, целувайки го по главата. — Сигурна бях, че си мъртъв. Боях се, че Маниже е убила и двама ви и разпространява онази налудничава история, за да си спечели време.

Али я пусна.

— Има ли някакви новини от Девабад? Нещо от Зейнаб?

Хатсет се поколеба за миг.

— Не. Още не. — Тя се прокашля. — Но изпратих съобщение на Маниже.

Нахри се изпъна.

— Какво съобщение?

— Ще го видя и още как — настоя някой пред вратата на маджлиса. — Той е моят принц, ние сме във война и не се нуждая от позволението на някакъв самозабравил се…

Али скочи на крака.

— Това да не би да е Уаджид?

— Да — отвърна Хатсет. — Пристигна в Шефала, когато научил, че Девабад е паднал. Очевидно решил, че аз съм следващата в йерархията, не че винаги се е държал така — измърмори тя. — Влез, кайде.

Уаджид влезе с едва сдържана забързаност, следван по петите от двама гезирски войници.

— Зейди — поздрави го старият воин, а в гласа му имаше облекчение. — Слава на Бога.

Преди Али да успее да отговори, Нахри скочи на крака.

— Слава на Бога друг път — сопна се тя. — Какво си направил с Джамшид?

Воините, които придружаваха Уаджид, извадиха оръжия още преди името на Джамшид да се откъсне от устните на Нахри.

— Спрете! — Али се втурна между тях. — Свалете оръжията!

— Нищо не съм направил на Джамшид — процеди Уаджид, мръщейки се срещу Нахри с неприкрита враждебност. — Той е тук, жив и затворен долу.

— Джамшид е-Прамух е тук? — попита Али, все така застанал между Нахри и гезирските войници. Те може и да бяха свалили оръжия, но Нахри имаше убийствено изражение. — Как?

— В нощта на нападението беше в мой плен — обясни Уаджид. — Баща ти ми нареди да арестувам Нахри и двамата Прамух след покушението над навастемската процесия. Трябваше да отведа Нахри и Каве в палата, а Джамшид в едно от укрепленията ни в Ам Гезира. Оттогава е с мен.

— Защо? — Али местеше недоумяващо очи между Уаджид и Нахри, които бяха впили яростни погледи един в друг. — Защо би му било на баща ми да арестува трима деви в нощта на нападението над техния парад? Знаеше, че те нямат нищо общо с него. Вече се канеше да накаже шафитите!

— Не затова ни арестува.

Нахри все още звучеше разпалено, но сега в гласа й се беше появило ново колебание.

Объркването на Али нарастваше с всеки изминал миг.

— Защо тогава ви е арестувал?

Тъмните очи на Нахри срещнаха неговите, а в тях се четеше извинение.

— Заради теб, Али. Гасан се канеше да ме използва, за да сложи край на въстанието ти. Възнамеряваше да ме обяви за твоя съучастница и да заплаши да ме екзекутира, ако не се предадеш.

Али се олюля, изгубил дар слово.

— Това е лъжа — заяви Уаджид. Звучеше ужасено. — Царят никога не би се отнесъл по този начин с една жена, намираща се под негова закрила!

— О, да, би го направил, и още как — прошепна Али, ненавиждайки истината. — Ако е мислел, че представлявам истинска заплаха за престола му, за стабилността на Девабад, баща ми би сторил абсолютно всичко.

Хатсет, която до този момент бе мълчала, наблюдавайки караницата от разстояние, най-сетне се обади:

— Ами мъжете Прамух, защо са били замесени?

Уаджид все още изглеждаше наскърбен.

— Не знам.

— Не питах теб. — Хатсет впи очи в Нахри. — Говорех на Бану Нахида. Защо са били замесени Каве и Джамшид?

— Не попитах — процеди Нахри през зъби. — Ще ме извиниш, че не ми хрумна да си завра носа в оплетените кроежи на злия ти съпруг, докато той заплашваше да ме убие.

Хатсет не отстъпваше:

— Значи, нямаш никаква идея, абсолютно никаква, защо Гасан е вярвал, че Джамшид е ценен?

Али се намеси.

— Каквото и да е това, спрете. Дължа живота си на Нахри повече от десетократно. Тя е моя съюзница и моя приятелка и не сме дошли тук, за да й се нахвърлите и да започнете да я разпитвате в мига, в който прекрачи прага.

— Не й се нахвърлям — отвърна Хатсет спокойно. — Вече знам защо Гасан е смятал Джамшид за толкова ценен. Просто ми е интересно дали Бану Нахри също го знае.

Бану Нахри изглеждаше така, сякаш се канеше да намушка всички в стаята.

— Защо не ме просветлиш — каза, а гласът й бе също толкова хладен и смъртоносен, колкото гласа на Маниже на покрива в девабадския дворец.

Али докосна китката й. Именно от подобно посрещане се беше боял.

— Нахри…

— Всичко е наред. Майка ти очевидно има някои неща, които би искала да ми каже.

Мъжете в стаята може и да бяха онези, които имаха оръжие, но те изобщо не можеха да се сравняват с двубоя, който назряваше между двете жени. Дори Уаджид беше отстъпил назад със загрижено изражение.

Хатсет кимна на войниците.

— Ще ни оставите ли?

С един поглед към Уаджид и Али, те се подчиниха. Едва когато вратата се затвори зад гърба им, майка му проговори отново.

— Малко след предполагаемата смърт на Маниже пристигна един благородник дев от дълбоката провинция. Мъж без никакво значение, от семейство по-скоро земеделско, отколкото изискано, но което от векове бе служило на Нахидите, от рода Прамух. Когато Гасан чу, че е в града, го покани в двора си от съчувствие. Някога бил приятел на Маниже и Рустам и именно той имал злощастието да открие телата им, когато двамата били убити.

Ледена тръпка полази по гърба на Али. Докато растеше, бе слушал разкази за пропитата с кръв, опожарена равнина в Девастана, където последните Нахиди били убити от ифритите.

— Каве.

— Но не само Каве — продължи Хатсет. — С него беше и Джамшид. По онова време понякога посещавах двора и не съм забравила как кръвта се отцеди от лицето на баща ти, когато Каве му представи официално себе си и сина си, малко момче, което едва му стигаше до кръста. Гасан скочи на крака, разярен, и изхвърча навън. Аз го последвах незабавно като покорна съпруга и го чух как беснее пред своя кайд за онази „неблагодарна курва“… Как Нахидата, която желаел, бе използвала разрешението да замине, което й бе дал, за да мърсува с някакъв селски благородник, и как мъжът трябвало да е истински глупак, за да се появи в града му. Как планирал да убие момчето и да накара Каве да гледа, преди да хвърли телата и на двамата в езерото.

Уаджид се обади:

— Ние… се намесихме — каза той деликатно. — Царят не ни каза как бе прозрял истината за произхода на Джамшид, но Каве очевидно нямаше представа, че е бил разкрит.

— А Джамшид беше невинен. Дете — продължи Хатсет. — Дете, което очевидно не притежаваше целителни умения, но кой знаеше какво крие бъдещето? Кръвта на Маниже, кръвта на майка му, бе силна, а останалите Нахиди бяха мъртви. Можехме да го върнем в лоното и да го направим лоялен. Полезен.

Полезен. Стомахът на Али се сви при тази дума.

— Джамшид — прошепна той. — Искаш да кажеш, че Джамшид е син на Маниже? — Обърна се към Нахри, очаквайки да я види също толкова шокирана. — Но това означава, че е…

— Мой брат — довърши тя. — Благодаря ти, царице, за тази просветляваща история. Кажи ми, когато двамата се опитвахте да разубедите Гасан да не убива невинни деца, изобщо ли не се замисли за последствията от това да служиш на такъв тиранин? Или насилието в Девабад е било приемливо, докато не е засегнало вашите хора?

Уаджид почервеня.

— Ако се опитваш да оправдаеш избиването на хиляди гезирци…

— Достатъчно. — Али се олюляваше, но когато проговори, заповедта му беше категорична. — Ще ни отведете при Джамшид. Сега.