Империя от злато

38 Дара

— Събуди се.

Дара отвори рязко очи.

За миг нямаше представа къде се намира, нито защо мракът, от който го бяха изтръгнали, бе така всепоглъщащ, сякаш самото му съществувание бе спряло за кратко. Почувства някакво движение, подът се клатеше под него, сякаш се носеше по неравен път. Над главата му имаше тесен таван, покрит с изрисувана коприна, като онези в дворцовите карети. Пулсираща болка струеше от реликвата около китката му…

Реликвата. Пръстенът. Дара седна рязко, посягайки към ножа си.

— Легни.

Падна назад толкова тежко, че главата му се удари в пода на каретата.

Някой подсвирна впечатлено (Аешма, разпозна той), а после трима души се надвесиха над проснатото му тяло — Маниже и двамата й ифрити. Дара се загърчи срещу контрола й, свивайки и разпускайки ръце, ала не можа да се надигне от земята.

— Ти успя. — В огнените очи на Аешма, когато ги обърна към Дара, проблясваше страхопочитание. — Добре ли поспа, афшине?

Дара никога не бе изпитвал толкова неудържимо желание да убие някого. Пръстите му се впиха в дървото.

— Ще те убия. Ще ти изтръгна шибаното гърло…

— Достатъчно.

При заповедта на Маниже, думите умряха в устата му. Дара изсъска, съпротивлявайки се отново срещу невидимите въжета, с които беше вързан.

Визареш разглеждаше ръката му — почука по реликвата, притисна пръст до пулса в китката му. На Дара му се искаше да изкрещи. Да заридае. Да изпепели света до основи, а с него — и себе си. Мислел си бе, че е дал всичко, за да служи на Нахидите, само за да открие, че все още има неща, които те могат да му отнемат. Малкото свобода, която му беше останала. Свободната му воля. Достойнството му, докато тези скверни създания го мушкаха и ръчкаха.

— Все още е жив — каза Визареш. — Нали се съгласихме да го убиеш. Проклятието щеше да е по-здраво.

Само че звучеше по-заинтригуван, отколкото разочарован, и Дара се укори, задето не беше обърнал по-голямо внимание на обсебеността на Визареш от новите видове магия. На робските пръстени, които ифритът носеше около врата си. Естествено, че двамата с Маниже бяха експериментирали заедно.

— Той все още е моят афшин. Няма да го убия. — Маниже го погледна с привързаност. — В действителност се надявам, че след като това свърши, когато враговете ни са мъртви и най-сетне се възцари мир… — Тя се усмихна нежно. — Когато разбереш защо сторих това, ще ти върна свободата.

Дара беше прекалено отчаян, за да не се моли.

— Бану Нахида, моля те.

— Мълчи и слушай.

Устата на Дара се затвори рязко.

Бръчката, набраздила челото на Маниже, се изглади.

— Така е по-добре. Ти ме постави в трудно положение, срещайки се с дъщерята на Гасан. Не само че пропуснахме възможността да я арестуваме, но Създателят знае какви истории разпространява тя сега за твоята нелоялност. Не мога да го допусна, афшине. Не мога да позволя джиновете да шушукат, че собственият ми генерал ходи на срещи зад гърба ми. Цял Девабад трябва да знае, че лоялността ти ми принадлежи изцяло. Трябва да знаят какво се случва, когато ми се опълчат.

Дара се мъчеше да се надигне от пода, да изкрещи. Успя единствено да издаде задавен звук на протест в гърлото си.

Нож. Нож. Ако само успееше да се добере до някой нож, би могъл да си пререже гърлото. Да прониже дробовете, сърцето си, да отреже реликвата. Всичко — само и само да попречи на Маниже да го използва по този начин.

Тя носеше нож — правата му кама висеше в ножница на кръста й. С цялата сила, на която беше способен, той се опита да посегне към оръжието, но ръката му сякаш беше затисната от камък. Най-сетне успя да вдигне пръсти…

Визареш забеляза.

— Бори се срещу контрола ти. Трябва да бъдеш по-точна, Бану Нахида. Използвай думите.

Дара изпръхтя, крещейки в главата си, докато Маниже стискаше устни. Не — искаше да изреве. — Моля те.

— Добре — бавно започна тя. — Афшине, искам публично да демонстрираш своята лоялност. Няма да говориш против мен, нито ще направиш нещо, с което да събудиш подозрения за състоянието си.

Съпротивата го напусна. Насила. Юмруците му се разтвориха против волята му, краката му престанаха да ритат.

Маниже продължи:

— Искам да унищожиш кварталите на гезирците, аяанлийците и шафитите, улица по улица, докато Зейнаб ал Кахтани не се предаде. Искам да не показваш милост. Няма да откажеш да ми се подчиниш, нито ще допуснеш да пострадаш. Ще посееш толкова страх и раздор, както по време на въстанието ти. Ще бъдеш Бича.

Създателю, убий ме. Умолявам те. УМОЛЯВАМ ТЕ.

Само че Дара вече бе седнал, магия го заливаше на вълни. Мръсната му роба се преобрази, отстъпвайки място на сиво-черната униформа, която бе носил, когато бяха опустошили града. Месингови доспехи плъзнаха по гърдите и ръцете му, и нагоре по врата му, за да оформят съвършена имитация на шлема, който бе носил някога. Почувства тежестта на меч и боздуган на кръста си, лък и колчан на гърба си.

А после в ръката му се появи гладката дървена дръжка на бич, от която като скверни плевели излизаха езици, покрити с шипове.

Дара беше безсилен да направи каквото и да било. Ако бе започнал да недоволства под товара на афшинския си дълг да се подчинява, тази… тази кражба на тялото и езика му бе възможно най-жестокият отговор. Обърна се към вратата на каретата и я отвори с ритник, сякаш някой друг управляваше краката му.

Намираха се в Квартала на девите, досами портата, която отвеждаше на майдана. Гредите, които я задържаха затворена, бяха вдигнати, разкривайки каменните крила на шедутата от двете й страни. Дара си спомни как те бяха скочили, за да му се притекат на помощ в деня, когато бе върнал Нахри в Девабад.

Нахри. О, малка крадло, само да те бях послушал онази нощ. Само ако бе навел глава пред нея и никога да не бе пуснал в действие този ужас.

Воините му бяха строени, въоръжени като него и възседнали коне. Стрелкаха го с несигурни погледи, а по лицата им се четеше объркване. Та нали ги беше посъветвал да бъдат търпеливи. Тихичко бе дал на най-приближените си да разберат, че джиновете имат числено превъзходство и чеда ги нападнат, би довело до кръвопролитие?

Искаше да им каже да бягат. Вместо това вдигна бича си във въздуха с могъщество, надигащо се в кръвта му.

— Днес ще сложим край на това! — оповести той. — Джиновете отвърнаха на протегнатата ни за мир ръка с измама и убийство. Трябва да им бъде даден урок. Няма да проявявате никаква милост, никаква пощада. Няма да спрем, докато те не капитулират, не свалят оръжие и не ни предадат Зейнаб ал Кахтани.

Докато думите се лееха от устата му, Дара се молеше да види безпокойство по лицата им. Колебание.

Нито следа. Беше ги обучил твърде добре. Те нададоха рев на одобрение.

— За Нахидите! — провикна се Ношрад, размахал меча си.

— За Бану Маниже!

Дара щракна с пръсти и магията се разля по ръката му, стократно по-бърза и по-могъща от когато и да било преди, сякаш бе скочил в бурна река и бе отнесен от нея. Един от измагьосаните му крилати коне се появи пред него, в абаносовата му грива искряха разжарени въглени, четирите му крила се кълбяха като дим. Дара се метна на гърба му.

Едва бе излязъл на майдана, когато отекнаха пушечни изстрели, последвани от дъжд от стрели. Нямаше значение. Маниже бе заповядала той да не пострада и проклятието нямаше да го допусне — куршумите и стрелите избухваха в пламъци и ставаха на прах пред него.

— Джинове! — изрева той, издигайки се във въздуха на крилатия си кон. — Идвам с простичко послание. Предайте се. Хвърлете оръжие и ни дайте Зейнаб ал Кахтани или ще ви унищожим. Колкото по-дълго протакате, толкова повече от вас ще умрат.

Не изчака отговор. Не бе в състояние. Желанието на Маниже го раздираше, енергия се обвиваше около крайниците му и пращеше по пръстите му. Реликвата изгаряше кожата му.

Стисна юмруци и половината от майдана рухна.

Трите големи порти, порти, които се издигаха от векове още когато той беше момче — изчистеният свод на гезирците, пирамидите с гордите символи на аяанлийците и колоните с плочки, които отвеждаха към лабиринта от магазини и шафитски домове, — станаха на прах; медната стена, която ги свързваше, се пръсна.

Срути се с такава мощ, че постройките, сгушени до нея, станаха на парчета, мебели и тухли, и греди се сринаха. Не беше нужно кой знае какво усилие — градът умираше бавно, загниваше отвътре, откакто магическото му сърце беше изтръгнато. Ала да види нещо толкова старо, толкова могъщо някога, изличено за броени секунди…

Трябваше да бъдем спасителите на Девабад.

Вместо това Дара се взираше в развалини. Развалини, от които се надигаха писъци. Деца, плачещи за родителите си. Предсмъртни стенания.

Ала Маниже му бе наредила да събаря улица след улица, докато Зейнаб не бъдеше заловена. Така че той вдигна отново ръце, крещейки в главата си, докато хора се втурваха към рухналите сгради, ровейки в отломките с надеждата да спасят хората, затиснати под тях.

Дара срути следващата улица върху тях.

Този път се възцари тишина. За миг. Прах се вдигаше от развалините, наслояваше се във въздуха. Дара махна на воините си и продължи напред.

Не беше нужно да говори. Беше дал заповедите си и войниците му, които бяха прекарали последните няколко седмици, затворени в Квартала на девите, заобиколени от вихрещи се конспирации и параноя, които току-що бяха издигнали погребалните клади за своите другари, убити в проваления опит за преврат, нямаха нужда от напомняне.

Нахвърлиха се на оцелелите, посичайки джиновете и шафитите, които се ровеха в отломките, и пращайки стрели в гърбовете на онези, които побягнаха. Възседнали коне, те бяха по-бързи и настигаха жертвите си без проблем.

Избягай от всичко това в главата си. Беше отдавнашен инстинкт, сякаш една негова минала версия — забравена версия, онзи Дара, който бе преживял векове на ифритско робство — тихичко се бе надигнала, за да улови ръката му и да го преведе през този най-нов ужас, така че той да не изличи онова, което бе останало от душата му.

Само че беше твърде късно. Конят му се приземи на пътя и той стовари бича си върху гърдите на един мъж; кръв оплиска оръжието… и това, знаеше Дара, бе само началото. Изрева на войниците си да се хвърлят напред и срути сградите на следващата улица. Тухли се разлетяха във всички посоки, покривът на една дълга алея с магазини се срути върху тълпата хора, втурнали се да се скрият там. Дара стовари бича си върху друг мъж. Жена. Момче. Кожата му лепнеше от кръв, телата се трупаха около него.

От Зейнаб ал Кахтани нямаше и следа и желанието на Маниже го тласкаше към все по-голямо опустошение, към все повече смърт. Върна се в небето, за да срути огромен комплекс, който разпозна като прочутото училище в Аяанлийския квартал и обществена градина в Гезирския. След това се насочи към старата граница между кварталите на гезирците и шафитите.

На следващата отсечка се намираше болницата на Нахри.

Не. Още по-силно опита да се съпротивлява срещу проклятието, което го обвързваше, отчаян да намери изход. Начин да забави. Не можеше да се нарани, не можеше да не изпълни заповедта.

Така че насочи коня си към земята.

Калдъръмът се напука под горещината и енергията, които струяха от тялото му. Имаше чувството, че се бе спуснал в ада, който заслужаваше, кошмарни сцени на обзети от паника майки, които тичаха, стиснали плачещи деца, и войниците му, вкопчени в кървава, неравнопоставена битка с обикновени шафити. Отекваха пушечни изстрели, свистяха стрели. Домове горяха, гъстият пушек беше фон за проблясването на остриета и леещата се кръв.

А краката му все така го носеха напред. Бича му го нямаше, изтръгнат от ръката му, когато потъна прекалено дълбоко в гърба на един ридаещ мъж, рухнал на колене, за да моли за живота си. Сега Дара стискаше боздуган в едната си ръка, кама в другата.

Ала джиновете не бяха напълно победени. Още не.

— Бранете болницата! Целете се в Бича!

Воини се нахвърлиха отгоре му. Мъже, възседнали жребци, жени, които хвърляха ромейски огън. Ако беше вчера, досега да бе умрял дузина пъти, въпреки силите си на истински дев. Сега, защитаван от кръвната магия, с проклятието на Маниже, опълчващо се на самата природа, Дара беше недосегаем, оставяйки реки от кръв след себе си, докато отиваше към болницата, за чието възстановяване жената, която обичаше, бе положила такива усилия. Сълзи пареха в очите му, изпарявайки се, преди да може да бъдат видени — беше му забранено всяко загатване за агонията, която го раздираше.

Двайсет крачки до болницата. Десет. Дара вдигна ръце. Избягай от всичко това в главата си. Енергия запращя в пръстите му.

Огромната дървена врата се отвори рязко.

— Спрете!

Зейнаб ал Кахтани стоеше на прага, стиснала черно знаме в ръце.

Нужни бяха няколко секунди, докато викът й се разнесе. Докато видът на фигурата й — невъоръжена, освен знамето в ръцете й — накара джиновете да замръзнат по местата си. Тя направи крачка напред и няколко души отстъпиха, сякаш самото й присъствие ги бе отблъснало. Разу беше до нея, взирайки се в Дара с неприкрита омраза и чувството, че е предадена.

Стиснала знамето така, сякаш беше меч, Зейнаб направи още една крачка към него, вирнала високо глава.

— Предаваме се — заяви тя студено. — Ще свалим оръжия, ако спрете. — Тя пусна знамето. — Предавам се на Маниже.

Дара вдигна ръка.

— Долу оръжия — нареди той на мъжете си.

Не беше нужно. Зейнаб бе накарала всички да застинат.

Ала желанието на Маниже гореше в него. Искаше повече. Унижи я — настояваше то. — Накарай я да трепери пред теб.

— Зейнаб!

Акиса изскочи от болницата.

Разу и двама гезирски войници опитаха да я задържат, ала тя с лекота се отскубна от тях. Зейнаб погледна назад.

— Дръпни се, приятелко. Нямаме друг избор.

А после гласът й изплющя във въздуха, добавяйки нещо, което прозвуча като гезирски.

Дара беше понесъл много срам в живота си, но да гледа как гордата кахтанска принцеса се приближава към него с лумнали очи, беше позор, който знаеше, че ще носи до края на живота си. Не така трябваше да отнеме Девабад от семейството, което бе съсипало нейното.

Кахтаните не са семейството, съсипало твоето. Това семейство все още властва над теб.

Зейнаб застана пред него. Също като по-малкия си брат, тя беше висока и срещна погледа му като равна.

— Ето ме — заяви. — Надявам се това да зарадва мерзкия демон, който наричаш своя господарка.

Дара я изгледа яростно, макар до болка да жадуваше да се хвърли в краката й и да моли за прошка.

— Какво каза на приятелката си воин?

— Да те изкорми.

Думите бяха достатъчно силни, та всички да ги чуят. Неколцина от войниците му настръхнаха и посегнаха към оръжията си.

Създателю, убий ме.

Дара сграбчи грубо Зейнаб ал Кахтани за ръката и я дръпна напред. Желанието на Маниже го подтикваше да направи нещо по-лошо, да смъкне воала й и да я повлече за косата. Вместо това забърза към майдана през улиците, които беше унищожил, опитвайки се да откъсне мислите си от ужасния копнеж. Изглеждаше така, сякаш огромно колело беше минало през улиците, смазвайки всичко по пътя си, оставяйки след себе си единствено огън и оплискани с кръв развалини. И ридания. Толкова ридания.

Маниже чакаше на майдана, с ифритите от двете си страни. Дара едва успя да стигне до нея, преди желанието най-сетне да го надвие. Той блъсна Зейнаб на колене пред нея. Принцесата не извика, дори не трепна. Вместо това се взря в Маниже с безкрайно отвращение.

Бану Нахида я погледна пренебрежително.

— Я виж ти, колко си пораснала. — Тя кимна към Дара. — Благодаря ти, афшине.

Гърдите на Дара изведнъж се разшириха, желанието беше изпълнено. Пое си накъсана глътка въздух и ето го и него. Късче свобода.

Сграбчи камата си и замахна към гърлото си…

— Афшине, искам да свалиш оръжието. — Заповедта на Маниже беше категорична, но мека. — Не бих искала да се нараниш.

Камата падна от ръцете на Дара.

Погледът на Зейнаб се стрелна към неговия. Каквото и отчаяние да се бе промъкнало през маската на подчинение върху лицето му, явно бе достатъчно, за да събуди подозренията й, защото тя се обърна рязко към Маниже.

Маниже вдигна ръка, сякаш за да повика каретата. Беше леко движение, но достатъчно, та смарагдовият пръстен на Дара да проблесне за миг в прашната светлина.

Зейнаб се задави.

— Господи.

Маниже се усмихна, този път — тържествуващо.

— Ела, момиче. Брат ти толкова иска да те види.