Империя от злато

20 Нахри

На мътната светлина в тясната каюта на кораба Нахри допря пръсти до китката на Али.

— Пулсът ти е нормален — промърмори и се залови да прегледа посинялата подутина на челото му, където го беше ударила с греблото. — Как е цицината?

Замаяните очи на Али се вдигнаха, за да срещнат нейните.

— Ами вече не те виждам двойна.

Нахри усети как я залива чувство на вина.

— Извинявай. Не знаех какво друго да сторя. Ти се съпротивляваше и се боях, че ако скочиш зад борда…

Али я докосна по китката.

— Всичко е наред. Наистина. — Като че ли опитваше да се усмихне, но потръпна. Движението очевидно бе усилило болката в подутината с големина на яйце, която продължаваше да се надига върху лицето му. — Определено предпочитам да ме цапардосат по главата, отколкото да бъда примамен в морето от загадъчни гласове.

Нахри премести ръка върху сърцето му.

— Искаш ли да се опитам да те излекувам…

— Не. — Пръстите му начаса стиснаха китката й. — Недей да ме лекуваш. Мисля, че не бива да правим никакви целебни магии, докато сме в морето. Не и след начина, по който Собек говореше за Нахидите. Не искам още някой марид да научи за теб, особено докато пътуваме през техните владения.

Нахри се облегна назад.

— Значи, мислиш, че снощи си бил обладан от маридите?

— Смятам, че бяха маридите, но не съм сигурен, че бях обладан. — Али потрепери, вода ороси челото му. — Когато ме обладаха в езерото, когато Собек тършуваше в спомените ми, знаех какво се случва. Усещах натрапничеството им. Снощи не беше така. През цялото време си бях аз. Исках да се хвърля в океана. Исках да удавя Ал Мудиб и хората му. Да ги погълна — прошепна той. Звучеше така, сякаш му се повдига. — Когато те погледнех, сякаш виждах непознат. — Срещна погледа й и неприкритият страх в очите му я накара да се вледени. — Не знам какво означава това, Нахри.

Никога не го бе виждала толкова уплашен, а двамата се бяха изправяли срещу доста неща заедно. Изведнъж отново го видя да се свлича на колене, докато Маниже го изтезаваше, чу го да вика, докато изчезваше под хищните гули.

Пое си рязко дъх, опитвайки се да овладее ужаса, който бушуваше в гърдите й.

— Никаква маридска магия повече, ето какво означава. Нито докато сме в открито море, нито когато се върнем на сушата. Няма да я използваш повече. Никога.

Али въздъхна.

— Във война сме, а това е единствената сила, с която разполагам.

— Няма значение.

— Има значение. Цял един град…

— Няма значение. Не искаш още мариди да научат за мен? Е, аз пък не искам други мариди да те подмамят към сигурна смърт. Ще намерим друг начин да се бием. Ясно? — Виждайки, че в очите му все още имаше неохота, тя добави по-настойчиво: — Моля те. — Наведе се напред и го зави с одеялото, което беше заела от екипажа, подпъхвайки го под раменете му. — Не искам да те изгубя. Не мога да те изгубя.

Разпалеността на отговора й като че ли го изненада. Така близо до него, Нахри усещаше горещината, която се издигаше като пара под тънкото одеяло. Той отново опита да се усмихне.

— Никога няма да ми опростиш дълга, нали?

Очевидно се шегуваше, ала Нахри имаше чувството, че са я изритали в сърцето. Да го види такъв, болен и слаб, мъчещ се да се усмихне, я караше да се чувства безпомощна.

Караше я да изпитва нещо, за което не беше готова, сякаш, без да си дава сметка, бе направила няколко крачки по пътека, която, осъзна едва сега, бе несигурна и от която нямаше връщане назад.

Не. Не го прави. Не отново. Не сега.

Нахри скочи на крака.

— Ще отида да видя дали не мога да направя отвара от върбова кора — каза, придавайки насилено професионално звучене на гласа си. Работата беше любимият й начин да се дистанцира. — Ще помогне за болката. Не, недей да говориш — добави, вдигайки ръка, когато Али отвори уста. — Просто си почивай. Лекарско предписание.

С тези думи се измъкна от каютата, затвори вратата и се облегна на нея, затваряйки очи. Всичко беше наред. Сърцето й беше предател, на който не можеше да има доверие, но щеше да се справи и с това — имаше голям опит в пренебрегването на глупавите му и нерационални импулси. Отвори очи, с надеждата гледката на яркото, огряно от слънцето море да й помогне да си проясни мислите.

Всичко съвсем не беше наред.

Водата беше неестествено неподвижна, плоска равнина от бледо стъкло, което отразяваше натрошени късчета небе. Натрошени, защото, докъдето стигаше погледът, туфи водорасли задавяха тропическите води — разкривени рогозки от гниеща растителност, оплела натрошени черупки, разлагащи се раци и избелелите скелети на острозъби риби.

Нахри си пое дъх и усети мирис на смърт в соления въздух. Не знаеше много за морето, ала инстинктивно подозираше, че това не е нормално.

Закрилнически порив пламна в нея, примесен с гняв. Добре. Нахри познаваше гнева. Имаше му доверие. Предпочиташе го.

— Ще те убия — предупреди тя тихичко, впила яростен поглед в океана. Може би беше време да почерпи от онази част на нахидското си наследство, която се състоеше от огън и жупел. — Елате отново за него и всичките ще ви избия.

— И това ако не е точно онази уравновесеност, която обичам да чувам от хората на кораба ми. — Нахри вдигна очи и видя Физа, седнала върху покрива на малката каюта с лула в ръка. — Как е любимият ти?

— Не ми е любим — настоя Нахри, ненавиждайки разпалеността в гласа си. — Шпионираше ли ни?

— Не е шпиониране, ако корабът е мой. — Физа се ухили. — Моят кораб. Какви великолепни думи.

— Надявай се екипажът да прояви по-голяма лоялност към теб, отколкото към Ал Мудиб.

— Бих могла да посветя целия си живот на това и пак няма да бъда толкова гадна, колкото Ал Мудиб, та предполагам, че все някак ще се справя. Но, да, шпионирам ви, така че защо не ме улесниш и не се присъединиш към мен тук горе, където ще ти бъде по-трудно да избягваш въпросите ми.

Нямаш представа точно колко ме бива в избягването на въпроси.

— Трябва да приготвя лекарство за Али.

— Ако все още не е умрял, значи, може да почака още няколко минути.

Нахри я изгледа сърдито, но се покатери при нея. Ако не се броеше килимът от водорасли, от върха на пясъчния кораб се разкриваше поразителна гледка. Платната може и да не блещукаха от магия, ала кехлибарени и златни, развени от вятъра, те бяха наистина красиви. Далече вдясно брегът бе панделка от перлено бели плажове и наситено зелени палми.

Нахри повдигна лице към топлината на слънцето.

— Приятно е.

— Така е — съгласи се Физа дружелюбно. — Харесва ми да плавам през пустинята, ала в морето има нещо специално. Какъв късмет, че се намираме в компанията на някой, който може да му заповяда да се втурне по коритото на една река и да сграбчи цял кораб.

— Може би просто извадихме късмет с прилива.

— Късметът е измислица, която използваме, за да се почувстваме по-добре за това, че светът е дяволски несправедлив. Той опасен ли е?

— Защо ми задаваш подобен въпрос?

Физа я изгледа настойчиво.

— Защото съм плавала с аяанлийци и знам, че имат легенди за демони, които живеят във водите на тази земя, легенди, които рядко имат щастлив завършек.

— Измислиците на отегчени моряци.

— Дево, компанията ти ми е по-приятна, отколкото си представях, че би могла да ми бъде компанията на някой, отгледан да презира кръвта във вените ми, но ако отново избегнеш въпроса ми, ще те хвърля през борда. Където, ако не си забравила, принцът ти опита да скочи снощи, преди ти да го цапардосаш с едно гребло. Така че ще те попитам отново: опасен ли е?

Не знам. Отново видя измъченото признание на Али и обречения му поглед и този път не можеше да отрече прилива на нежност и тревога, които се промъкнаха в сърцето й.

Тя позаобиколи въпроса.

— Не е опасен. Не и за теб и екипажа ти. Даде ти думата си за Шефала и няма да отстъпи от нея. Той е добър мъж.

— Добър мъж, който се е врекъл на маридите? — Физа я измери със скептичен поглед. — Аз съм морячка, забрави ли? Чувала съм старите истории за хората, които са им принасяли кръвни жертвоприношения в замяна на сила. В тези истории няма кой знае какво място за добри мъже.

— Али никога не би направил нещо подобно — настоя Нахри. — А ти, така или иначе, няма защо да се тревожиш за това. Просто ни отведи в Шефала и тогава ще си получиш обещаното злато и ще се отървеш от нас.

— Не забравяш ли нещо? — Физа смъкна надолу яката на ризата си, разкривайки змията от желязо под кожата си. — Няма да се отървете от нас толкова бързо. Искам това да се махне.

Гледката на жигосаното място накара Нахри да потрепери.

— Наистина ли сама избра да ти го сложат?

— Да.

— Защо? — не можа да се сдържи тя.

— Защото да слугувам на пясъчен кораб в продължение на десет години звучеше по-добре, отколкото да остана там, където бях.

— Девабад?

Физа поклати глава.

— Не. Тогава вече не живеех в Девабад. Откраднаха ме от града още като малка.

Нахри се сепна.

— Откраднаха?

— Да, откраднаха. И не е нужно да звучиш толкова изненадана. Може би в палата действително си нямате представа за това, но то непрекъснато се случва с шафитите. Чистокръвните отвличат бебета, за да ги представят за свои деца. Вземат и по-големи деца, твърдейки, че са техни роднини, и ги принуждават да им слугуват. Повечето остават в Девабад. Аз бях… изключение. По причини, които ще запазя за себе си.

Нахри усети, че й е трудно да намери думи. Знаела бе, че подобни неща се случват в Девабад, но да го чуе от устата на жена, която бе избрала да сложат желязо във врата й, защото алтернативата бе още по-ужасна, й подейства като шамар.

— Съжалявам, Физа — каза най-сетне. — Наистина.

— Аз също. — Физа сви рамене. — Те също бяха принудени да съжаляват. Навлякоха си гнева на екипажа на Ал Мудиб и аз се обърнах против тях при първата удала ми се възможност.

Беше вдигнала яката си, но Нахри усети, че все още се взира в шията й.

— Ще махна това нещо от теб, обещавам ти. Ще намеря начин, магически или не. — Нахри се поколеба. — А ако с Али стигнем до Девабад, си добре дошла да дойдеш с нас. Ако имаш семейство…

Физа потръпна.

— Все още не съм сигурна за това. — Тя сви колене до гърдите си, изглеждайки внезапно по-млада. — Ала не се нуждая от съжалението на някаква си Нахида. Знам какво мислят твоите хора за „мръснокръвните“.

— Аз не мисля така.

— Защо? Защото си израснала в света на човеците? Защото уж си била прокълната да изглеждаш като нас? — Физа изсумтя и всмукна от лулата си. — Чувала съм твоята история.

Нахри почувства, че гърлото й се беше свило.

— Нямаш представа каква е историята ми.

— А, да. Бедното малко богато момиче. Грабнато от улицата от Бича и отнесено в Девабад. Кое беше по-трудно, да станеш принцеса или да се омъжиш за красив емир?

— Не съм принцеса, аз съм нахидска лечителка — сопна се Нахри. — И шафит, между другото.

Физа изпусна лулата си, която падна от покрива и се търкулна по палубата.

Тя като че ли не забеляза.

— Глупости. Девите изобщо не припарват до човеци.

— Защо, в името на Всевишния, бих излъгала за нещо такова? — Нахри най-сетне бе изрекла на глас тайната, която криеше от шест години, а ето че Физа дори не й вярваше! — Знаеш ли какво ще направят хората от племето ми, ако научат истината?

Физа зяпна.

— Я чакай, това е истина? Във вените ти има човешка кръв? И никой не знае?

Какво правиш, глупачке? Ала колкото и да бе странно, Нахри изпитваше облекчение, беше почти главозамаяна от това малко признание.

— Али знае.

— Задушевен разговор в леглото?

— Не си единствената, която може да блъсне някого зад борда.

— Я виж ти, била си пълна с изненади — подсвирна Физа. — Нахида шафит. Колко скандално.

Главата на Нахри затуптя.

— Да — отвърна тя немощно, замаяността й отстъпи място на прилошаване.

— Е, защо го казваш на мен? Знаеш, че съм престъпница, нали? Ние продаваме скандална информация.

Защо наистина й го казваше? Току-що беше изнесла на Али лекция за безопасността, а ето че сега споделяше най-опасната си тайна с един още по-опасен слушател.

— Не знам — промълви. — Мисля, че те намирам за сродна душа. — А после сви рамене. — Макар че вероятно си добър тест за това дали да призная и на други.

— И защо?

— Защото никой няма да повярва на една престъпница, ако кажа, че лъжеш.

Физа я плесна по рамото.

— Ти си тази, която се справи с ключалките, нали? — Когато Нахри се усмихна накриво, Физа се разсмя. — Бих се изкушила да ти предложа място в екипажа си, ако не се боях, че ще се обърнеш против мен в мига, в който вятърът задуха в друга посока.

— А аз бих се изкушила да се възползвам от предложението ти, ако майка ми не избиваше невинни хора в Девабад. Само че трябва да се върна. Това е правилната постъпка.

— Какво, по дяволите, означава „правилно“?

— Вярвай ми, не би искала да научиш.