Империя от злато

10 Нахри

Нахри се бе излегнала на покрива до Али, остатъците от пиршеството им бяха разхвърляни наоколо.

— Предавам се — заяви Али. — Човешката храна е по-вкусна.

— Казах ти. — Нахри довърши последното парче диня и метна кората настрана. — Магическите подправки са нищо в сравнение с пържено тесто.

— И все пак мястото, което избра, за да се насладим на яденето, е само като за джинове — закачи я той, махвайки към рушащата се сграда, на чийто покрив се бяха покатерили. Приличаше на някогашна ханака, място, където се събираха суфии[6], изоставена, когато сърцето на града се бе изместило. — Човеците вярват, че обитаваме развалини, нали?

— Именно. Беше страхотно място, където да се крия като малка, и освен това от тук се разкрива прекрасна гледка — отвърна Нахри, загледана към ширналите се пред тях кубета и минарета на фона на искрящия Нил.

Али се надигна и седна.

— Така е. — После обаче по лицето му се разля скръб, изличавайки мимолетното разведряване, което го беше обзело за малко. — От Цитаделата се разкриваше подобен изглед към Девабад — тихо каза той, прокарвайки пръсти по счупените тухли. — Все още ми е трудно да повярвам, че я няма. Цитаделата толкова дълго ми беше дом, останалите войници бяха мое семейство.

Думите му я пронизаха.

— Аз изпитвах същото към лечебницата и Нисрийн. — Както и към Джамшид — добави Нахри, обзета от чувство на вина.

Джамшид действително беше нейното семейство и тя не можеше да не си спомни, че едно от последните неща, които бе направила в Девабад, бе да осуети опита на Гасан да я изнудва, използвайки живота на брат й. Ако беше оцелял няколко часа по-дълго, Гасан като нищо щеше да изпълни заканата си и да убие Джамшид пред очите й.

И тя бе готова да позволи това да се случи — само за да спаси живота на мъжа, който седеше до нея в този миг, с надеждата той да свали баща си от престола. Не че смееше да каже на Али каквото и да било от това. Не мислеше, че са готови за този разговор.

— Каве може и да е предателска змия, но съм сигурен, че е имал план да опази сина си в безопасност. — Лицето на Али посърна. — Макар че, когато Джамшид научи за Мунтадир… двамата бяха толкова близки.

Моля те, кажи му, че го обичах. Кажи му, че съжалявам, задето по-рано не се застъпих за него. Нахри стисна очи. Не искаше да говори за нищо от това. Преживяваше травмите, като ги потискаше, като заглушаваше скръбта и гнева, които иначе щяха да я погълнат напълно.

Внезапното думкане на голям барабан я избави от нуждата да отговори. Али подскочи, посягайки към ханджара на кръста си.

— Спокойно. — Нахри натисна ръката му надолу. Във въздуха вече се носеха звуците на песен. — Вероятно е сватба. — Тя надзърна над стената, оглеждайки лабиринта от улици под тях. — Преди десет години щях да я намеря и да се престоря на гостенка заради храната.

— Ако щеш, вярвай, но в Вир Набат правехме същото. Навъртахме се край празненствата на човеците и задигахме остатъците. Онези, опитни в магията, могат да пресъздадат целия пир. — В гласа му се прокрадна разочарование. — Е, другите ходеха. На мен никога не ми позволяваха. Никой не вярваше, че мога да бъда дискретен.

Нахри се ухили широко.

— Ти, неспособен да бъдеш дискретен в присъствието на човеци? Не мога да си го представя. — Тя млъкна за миг, усетила как в гърдите й се надига въпрос. — Но там ти харесваше. Да водиш нещо подобно на нормален живот.

— Беше прекрасно. — Али се облегна на лакти, загледан към Кайро. — Понякога ми ставаше малко самотно и никога не се вписах напълно. Но ми харесваше да се чувствам полезен. Сякаш можех да направя нещо добро. — Той въздъхна. — Това бе много по-лесно в Бир Набат, отколкото в Девабад.

— Да — промълви Нахри. — Мисля, че разбирам какво е усещането.

Али се обърна към нея.

— Между другото, как е пациентът ти?

— Добре, слава на Бога. — Нахри беше отишла да нагледа момчето тази сутрин. Шевът на главата му изглеждаше отлично и макар че изпитваше слабост в лявата половина на тялото, беше оцелял. — Майка му не спря да плаче и да ме целува.

— Затова ли ми се стори, че курабиите, които донесе, бяха влажни? — Ала в очите на Али имаше сериозност, която шегата не можа да докосне. — Радвам се да чуя, че е добре. Защото трябва да поговорим.

— За какво?

— За печата на Сулейман и това, че магията ни не се завръща.

Нахри вече клатеше глава.

— Мунтадир каза, че може да отнеме няколко дни…

— Минаха пет. А нищо не се е променило. Нахри, не долавям и следа от уменията си на джин, нито от печата. — Али докосна гърдите си. — Усещам болка в сърцето, когато призова водната си магия, ала това е всичко. Освен ако ти…

— Не.

Всяка сутрин щом се събудеше, Нахри потърсваше целителната си магия, копнееща до болка за завръщането й.

— В такъв случай смятам, че се нуждаем от нов план. — Али посегна към торбата, която беше взел със себе си. — Може би Маниже и Дара също са изгубили магията си, може би всички са останали без магия, ала няма откъде да сме сигурни, а не можем просто да си седим тук. Не е безопасно нито за нас, нито за човеците, сред които се движим. Трябва да намерим място, където отново да се свържем с хората си и да започнем да изграждаме съюзи, войска…

Съюзи. Войска. В главата на Нахри се надигна бучене. Тя се прокашля. Внезапно й беше трудно да говори.

— Къде? — успя да попита.

— Та Нтри.

Али извади наръч листове от торбата си… не, не листове, а карти.

— Затова ли разглеждаше картите?

— Да. И виж. — Той посочи един участък от картата, някъде в златните земи отвъд Тръстиково море. — Ам Гезира е близо, но не мисля, че трябва да рискуваме Маниже да посее своята чума сред още гезирци, в случай че не е изгубила силите си. Но ако отидем на юг… — Той плъзна показалец надолу, проследявайки бреговата линия покрай океана. — Майка ми е от Шефала… ето тук. — Той докосна една невидима точка. — Би трябвало да си е у дома. Та Нтри е сила сам по себе си; има свои собствени пари, воини, достатъчно ресурси, за да не зависи от никого.

Та Нтри. Нахри примига, опитвайки се да осмисли всичко това. Оставяйки настрана несигурните й отношения с царицата, нямаше как да отрече мъдростта на това да отидат при Хатсет — хитра и могъща, тя изглеждаше достойна съперница на Маниже.

Но да си тръгне от Кайро…

— Ще ни приемат ли изобщо в Та Нтри? — попита. — Мунтадир все твърдеше, че аяанлийците заговорничат против нас.

— Възможно е да има известна доза истина. — Нахри повдигна вежди и Али побърза да добави: — Ала се говори, че библиотеката в Шефала е изключителна. Имат много книги, изнесени от Девабад по време на първото нашествие. Възможно е да открием нещо за печата на Сулейман. Може би сме пропуснали нещо, начин да оправим всичко това и да си възвърнем магията.

Създателю, Нахри копнееше да си възвърне магията. Ала друг бъркащ се в работите й двор на джиновете (двор, който очевидно беше задържал откраднатите архиви на семейството й), управляван от суверен, на когото нямаше доверие…

— Не можем. Не разполагаме с начин да стигнем до там.

— Разполагаме. — Али посочи картата. — Ще плаваме.

Нахри го изгледа скептично.

— Знаеш как се плава?

— Малко. Но по-важното е, че мога да правя това.

Той се приведе през балюстрадата и махна към едно палмово дърво, което се носеше по ленивото течение на реката. То начаса спря, а после смени посоката си, сякаш теглено от подводна верига към ръката на Али. Той го освободи и дървото отново се отдалечи.

Али направи гримаса и разтърка гърдите си.

— Няма да е безболезнено. — Хвърли поглед към Нахри и за пръв път, откакто Девабад бе паднал, тя видя надежда в очите му. — Но мисля, че ще се получи.

Нахри се взря в него, опитвайки се да не реагира така, сякаш около нея се затваря клетка.

— Твърде опасно е. Препалено далече. На практика сме безсилни, а ти искаш да поемем на път през пустини и джунгли, защото си в състояние да накараш една цепеница да плава срещу течението?

Али посърна.

— Какво предлагаш тогава?

Нахри се поколеба, но само за миг.

— Защо не помислим да останем по-дълго? — Задържа погледа му, чувствайки се по-уязвима, отколкото й харесваше. — Якуб иска да поема аптеката.

— Да поемеш аптеката? — повтори Али слисано. — Какво искаш да кажеш?

— Предложи да ни обучи като свои чираци — обясни Нахри. — Ще я наследим, когато той се оттегли от работата, и аз ще мога да приемам пациенти. Бих могла да бъда лекар или нещо такова, да лекувам хора, които не могат да си позволят някой друг.

Али беше видимо шокиран.

— Нямаш предвид да останем в Кайро по-дълго. Говориш за това да останем завинаги.

— И какво, ако е така? Толкова лошо ли ще бъде? Тук бихме могли да имаме добър живот. Да помагаме на хората!

— Нахри.

Али вече клатеше глава, изправяйки се на крака.

— Защо поне не си помислиш? — Нахри го последва, ненавиждайки умолителните нотки в гласа си. — Можем да бъдем просто себе си: Нахри и Али. Не Нахида и Кахтани, уловени в смъртоносна вражда. — Отчаяна, тя продължи: — Тук ти харесва, нали? Можеш да зяпаш колкото си искаш човешки играчки; можеш да разтребваш магазина на Якуб и да се правиш на счетоводител със сметките му… и като капак… без да бъдеш убит в някой безразсъден заговор. Бихме могли да бъдем щастливи.

— Не можем да останем тук. Не можем… — повтори Али, когато Нахри се извърна, ненавиждайки състраданието в очите му. — Съжалявам. Ще ми се да можехме, ала Маниже ще се опита да си върне печата. И двамата го знаем. Единствено въпрос на време е.

— Не го знаем — възрази Нахри яростно. — Тя като нищо смята, че сме се удавили в езерото. И дори ако притежава магия, какво от това? Целия свят ли ще претърси?

— Не е нужно да претърсва целия свят. — Али се поколеба. — Ти не криеше обичта си към човешкия си дом. Несъмнено, ако го попитат, Дараявахуш ще…

— Дара не знае нищо за мен.

Думите й бяха последвани от напрегнато мълчание. Али закрачи напред-назад, сплел ръце зад главата си, но Нахри не помръдна от мястото си. Ако можеше, би пуснала корени тук.

Дишайки тежко, тя се бореше да овладее бушуващите си емоции. Открай време се справяше най-добре, когато разсъждаваше хладно. Прагматично.

— Може би няма да е завинаги — каза, мъчейки се да намери компромис. — Ако магията се завърне, чудесно. Тогава ще помислим дали да не отидем в Та Нтри. Но ако това не стане? Имаме резервен план, безопасен живот тук.

— Никога няма да бъдем в безопасност тук, нито ние, нито хората около нас. — Али докосна знака на челото си. — Не и с това. Тя като нищо ще насъска ифритите срещу нас. Срещу Якуб. А аз не искам да бъда в безопасност. Не и ако хората ми не са. Не и ако сестра ми не е.

— Какво тогава? Ще отидем в Та Нтри и ще съберем армия, за да се бием в още една безсмислена война? — Нахри разпери ръце. — Али, те превърнаха езерото в чудовище и създадоха чума, способна да убие хиляди джинове само за една нощ. Тя се е съюзила с ифритите. Няма нищо, което не би направила, за да победи.

— В такъв случай ще намерим начин да й се опълчим!

— Както го направи преди? — Предизвикателството в гласа й го накара да се обърне рязко, ала Нахри не спря. Трябваше да го накара да разбере. — Колко деви уби през онази нощ?

Върху лицето на Али се появиха следи от гняв.

— Девите, които убих, бяха войници. Войници, които нахлуха в дома ми, убиха приятелите ми и възнамеряваха да избият цялото ми племе.

Нахри го измери с нетрепващ поглед.

— Смени „деви“ с „джинове“ и бас държа, че съвсем същото си е казал и Дара.

Али отстъпи назад, сякаш го беше зашлевила.

— Изобщо не съм като него. Бих си прерязал гърлото, преди да направя нещата, които е извършил той. — Болка измести гнева в очите му. — Той уби брат ми. Как можеш да кажеш подобно нещо?

— Защото не искам това за теб! — избухна Нахри. — Не го искам за себе си! Ти толкова приличаше на него на покрива през онази нощ и аз… — Нахри усети, че й се повдига. — Помогнах ти. Помогнах ти да убиеш трима деви. А когато разрязах гърдите на баща ти… хареса ми. Изпитах удовлетворение.

Разтреперан, Али отново се извърна и прекоси покрива, сякаш искаше да установи разстояние между тях.

Нахри го последва, все по-отчаяна.

— Нима не разбираш? Не е нужно да започнем война. Нека си мислят, че сме се удавили. Ти и аз, ние се опитахме, нали? Опитахме се повече от мнозина. Построихме болницата и виж какво стана. Девите нападнаха шафитите, шафитите нападнаха девите, а баща ти бе готов да започне да избива, преди майка ми да го убие. Девабад е капан на смъртта. Той покварява и съсипва всеки, който се опита да го оправи. А ние можем да бъдем свободни от това. И двамата. Можем да си създадем живот тук. Добър живот.

Али спря на ръба на покрива, дишайки тежко. И тогава Нахри го видя — искрица на копнеж върху лицето му. Познаваше този копнеж. Свикнала бе да го забелязва у другите и тогава затягаше хватката, използвайки желанието, което мишената й бе твърде глупава, за да скрие. Половин дузина отговори бяха на върха на езика й, начини да го убеди да остане, да го принуди да се съгласи.

Само че Али вече не би трябвало да бъде мишена; би трябвало да й е приятел.

Когато той се обърна отново, болката бе изчезнала от лицето му. Не, не просто беше изчезнала… сега Али гледаше нея така, сякаш на свой ред се опитваше да разчете мишена, и на Нахри това никак не й хареса.

— Трябва да кажа нещо, което никой Кахтани няма право да ти каже, но то трябва да бъде изречено на глас, а няма кой друг да го направи. Дори ако Маниже не ни преследва, дори ако не си възвърнем магията, не можем да останем тук. Наш дълг е да се върнем, независимо от последиците. Семействата ни са причината за тази бъркотия, ала не са единствените, които ще платят. Има десетки хиляди невинни граждани, които ще платят. И ние не можем да им обърнем гръб, независимо колко е изкушаващо.

На Нахри й идеше да го удари.

— Действително нямаш право да ми кажеш подобно нещо. Изкушаващо? Значи, аз съм егоист, задето не искам да умра в Девабад, когато тук бих могла да помагам на хората?

— Не казах, че си егоист…

— Все едно че го направи.

В гърдите й се надигна ярост — към нея самата, както и към Али. Защо си хабеше въздуха, мъчейки се да убеди един упорит принц на джиновете да остане с нея?

Защото искаш да остане с теб. Защото не искаше да бъде самотна, самопожертвователна лекарка в човешкия свят. Искаше да пие ужасен чай и да разглежда книги с някой, който я познаваше. Искаше живот, приятел.

Нахри не се нуждаеше от Али. Искаше го.

И това го превръщаше в слабост. Думата отекваше с гласа на Нисрийн, на Гасан, на Маниже. Ето какво беше Али, какво бяха те всички… целият Девабад. Защо не беше продължила да живее като в Египет. Без да се привързва към никого, без да си мечтае за болница или по-добро бъдеще. Просто да оцелява.

Внезапно небето притъмня, слънцето потъна зад пирамидите. Шумовете на речния трафик и кипящия от живот град се врязваха в душата й. Внезапно всичко това й се стори така крехко, че й се прииска да притисне Кайро до гърдите си и никога да не го пусне.

— Забрави — отсече тя. — Няма да си хабя въздуха, като се опитвам отново да те спася от теб самия. Искаш да отидеш да умреш в Девабад? Добре. Само че ще го направиш сам.

Обърна се с намерението да го остави на покрива, но той се втурна след нея.

— Нахри, тя ще дойде за печата.

Нахри погледна назад. Беше грешка. Защото умолителният поглед в очите на Али се докосна до част от сърцето й, която Нахри искаше да смаже.

Вместо това тя смаза него.

— В такъв случай се радвам, че го дадох на теб.

Нахри трепереше от гняв, докато се отдалечаваше от ханака. Ализейд ал Кахтани можеше да върви по дяволите заедно със своя идеализъм. Да върви по дяволите и Девабад, обреченият, отровен град, на който се беше опитала да помогне. Във Великия храм имаше предостатъчно светилища на Нахиди, които се бяха пожертвали за него. Нахри нямаше намерение да се присъедини към тях.

Не се върна в аптеката. Нека Али се прибере пръв, нека си събере нещата и поеме на нелепото си приключение по Нил. Може би когато умира от глад, загубил се в някакъв затънтен поток, щеше да осъзнае, че е трябвало да я послуша.

Така че тя се разхождаше. Не покрай реката, а все по-навътре в Кайро, по оживените улици, които отвеждаха към хълмовете, покрай махали, пълни с нови преселници. Не искаше тихия покой на придошлия Нил, който подтикваше към размисли. Искаше нещо, което да отвлече вниманието й, шумно човешко оживление: деца, които си играят, и съседи, които си шушукат. Нормалният живот, който би трябвало да води през последното половин десетилетие, вместо да бъде въвлечена в смъртоносните политически интриги на куп отмъстителни, воюващи помежду си джинове. Вървеше, без да обръща внимание накъде я водят краката; част от нея се надяваше здравата да се изгуби, та докато се върне у Якуб, Али да си е отишъл, освобождавайки я от последната й връзка с магическия свят.

И все пак, въпреки желанието да се откъсне от всичко това, изобщо не се учуди, когато в крайна сметка се озова там, където то бе започнало.

Празното място, където бе провела зара, бе плашещо недокоснато, макар че кварталът бе станал по-оживен — към постройките наоколо бяха добавени нови етажи, до стените бяха залепени колиби. Според Якуб хората вярвали, че нещата в Египет се променят за добро. Френските окупатори бяха победени и новият им управник обещаваше реформи. Все повече хора идваха в Кайро в търсене на възможности.

Искаше й се да им каже да не го правят. Повече болеше да видиш как смазват мечтите ти, отколкото никога да нямаш такива.

Изглежда обаче, че никой не бе посмял да мечтае за това парче земя. Прашният гол площад беше пълен с боклуци, единственият му обитател бе оранжева котка, която си чистеше мустаците.

Не за пръв път Нахри си помисли за Басима. Дали бяха извадили стрелата на Дара от гърлото й, преди да отнесат тялото на скърбящата й майка, която предишната нощ беше целунала Нахри по бузите и я беше благословила? Дали пръстите на Басима бяха започнали да почерняват от обладаването на ифрита, последните й мигове бяха прекарани в агония, защото Нахри, обзета от внезапна приумица, бе решила да запее на дивастийски?

Ти си също толкова отговорна за смъртта на онова момиче, колкото Дара и Визареш. Беше неописуемо арогантно от нейна страна да си играе с традиции, които не разбираше, изкривявайки умения, предназначени да лекуват, така че да мами невинни хора.

Небето притъмняваше, призивът за вечерна молитва вече се беше разнесъл. Вероятно би трябвало да се притеснява — млада жена, разхождаща се сама, — ала колкото и да бе странно, въпреки че магията й я нямаше, тя не се страхуваше от човеците около нея. Времето, което бе прекарала в Девабад, я беше променило, откъсвайки я от хората, които някога бе смятала за свои събратя.

Един ден отново ще бъдат такива. Бъдещето, което винаги бе искала, най-сетне беше в ръцете й и тя нямаше да го изгуби.

Ала онази нощ я подръпваше като струна, връщайки я отново в Ел Арафа; огромното гробище изглеждаше досущ така, както Нахри си го спомняше, бъркотията от гробове и мавзолеи — зловещ пейзаж на мъртвите, които, знаеше тя, невинаги спяха спокойно. Навлезе във вътрешността му, следвайки лъкатушещите алеи на паметта си, и приседна върху една рушаща се каменна колона, обляна до половина в лунна светлина.

И едва тогава, на мястото, където той бе пристигнал в буря от пясък и огън, Нахри най-сетне остави Дара да се върне в мислите й.

Не биваше да го видиш. Трябваше да си в безопасност. Нахри притисна ръце до слепоочията си, спомняйки си страданието върху красивото му лице, докато смотолевяше тези думи, ярките му очи, молещи за разбиране.

Как можа да го направиш, Дара? Как можа да направиш каквото и да било от всичко това?

Защото Нахри повече не бе в състояние да отрича, че Дара бе виновен в престъпленията, с които бе окаляно името му. Извършил бе клането на невинни шафити в Ки-зи, престъпление толкова брутално, че светът им все още беше белязан от него. А после бе направил нещо също толкова мерзко: съзнателно бе помогнал на майка й в опита й да изтреби до крак гезирското население на Девабад.

А тя се бе увлякла по него. Не, беше го обичала, нека си го признае, поне пред себе си. Може би беше опияняващият ефект от приключенията и вълнението, почти смущаващо неизбежният и очевидно обречен роман между красивия воин и наивната млада жена. Нали именно в това я беше обвинил Мунтадир — че живеела в приказка и не била способна да направи разлика между героя и чудовището? Нахри, която открай време можеше да разчете своите мишени, която бе предизвиквала царя на джиновете. Как така не бе видяла мрака, спотайващ се в Дара?

Защото мишената беше ти — помисли си с горчивина. — А обмисляш да се върнеш в Девабад, да се обявиш за лидер, способен да надхитри Маниже? Един поглед на майка й бе достатъчен, за да прозре всичките й слабости: шафитския й произход и глупавата й привързаност към един принц идиот; озлоблението от това, че бе прекършена от джиновете; удоволствието, жегнало я, когато изгори сърцето на Гасан.

Може би именно така се почваше. Зачуди се какво ли щеше да се случи, ако нашествието се бе развило според плана на Маниже. Ако Нисрийн я беше опазила в безопасност и в неведение и тя се бе събудила в свят, където Гасан беше мъртъв, девите бяха свободни, а тя отново бе заедно със семейството си и с мъжа, когото обичаше. Дали щеше да й бъде по-лесно да повярва на лъжите, които щяха да й поднесат, за да оправдаят стореното? Тихичко да избере да гледа напред, вместо към труповете и кръвта, върху които щеше да бъде съграден новият им свят?

Дара ли направи това? Нахри опита да си го представи като млад мъж, преливащ от преклонение към Нахидите, твърдо решен да защити хората си… някой, когото бяха накарали да повярва, че шафитите от Ки-зи представляват заплаха за тяхното съществуване, и когото бяха избрали да последва заповед, която трябва да му се бе сторила шокираща. Колко от тези избори бяха довели до това Дара да преклони глава пред Маниже и да застане до нея, докато тя извършваше геноцид?

Не искам да мисля за това. Беше направила своя избор. Прегърна коленете си с разтреперани ръце и стисна очи, отказвайки да позволи на сълзите да потекат, намирайки утеха в мрака на затворените си клепачи.

И тогава ги видя. Суба в болницата, която бяха съградили наново, й подаваше чаша чай, докато Нахри опитваше да се стегне заради ранените си съплеменници. Джамшид, който се смееше, възседнал жребеца си от възглавници в лечебницата. Шафитските деца в училището на работническия лагер. Децата деви, които й се усмихваха широко в Храма.

Гезирските деца, умрели с бенгалски огньове в ръце. Хората, които, както Али дразнещо бе изтъкнал, нямаха техния избор.

Нахри изруга — достатъчно силно и продължително, за да стресне един гълъб, който почиваше под стряхата на близкия мавзолей. А после стана и се отправи към магазина на Якуб, молейки се да не е твърде късно.

Чакаха я пред аптеката. Якуб носеше шала, с който се увиваше, когато си отиваше вкъщи, и местеше бастуна от едната си ръка в другата, видимо неспокоен. До него Али беше мрачен, сякаш още по-изолиран от човеците, които минаваха покрай тях.

В мига, в който я зърна, Якуб изцъка с език.

— Ужасна си за нервите, знаеш ли?

— Не исках да те разтревожа — извини се Нахри. — Просто… нуждаех се да остана сама, за да помисля.

Беше приковала очи в Якуб, макар да усещаше погледа на Али върху себе си.

Аптекарят не изглеждаше убеден.

— Младите жени трябва да мислят у дома си — измърмори, намествайки шала си. — По-безопасно е. — Той кимна към вратата. — Оставих ти боб и хляб.

Нахри реши този път да не обръща внимание на коментара за „младата жена“.

— Благодаря ти, дядо — отвърна простичко. — Прати благословията ми на семейството си.

В мига, в който Якуб си тръгна, Али пристъпи към нея.

— Нахри, съжалявам. Права си; нямах право…

— Ще ми кажеш всичко — прекъсна го тя. — Какво са ти направили маридите, всичко, което знаеш и си скрил от мен. За войната, за печата… за всичко. Ясно? Никакви тайни повече.

Али примига.

— Аз… разбира се…

Нахри вдигна ръка.

— Не съм свършила. Ако ще правим това, искам да ме чуеш. Трябва да бъдем предпазливи. Никакви безразсъдни планове за саможертва, никакви несдържани приказки, заради които ще ни убият. Няма да се доближа до Бану Контролирам-крайниците-на-хората-само-с-ума-си, докато не си съставим план, който аз, не ти, смятам за солиден.

Али грейна.

— Я чакай, ще дойдеш с мен в Та Нтри? Не искаш да останеш в Кайро?

— Естествено, че искам да остана в Кайро! И ако Девабад не беше в ръцете на една кръвожадна Нахида, в сравнение с която броят на убитите от баща ти бледнеят, бих останала. Само че ти беше прав — призна тя неохотно. — Там има хора, които разчитат на нас.

Очите на Али сияеха от гордост. Господи, искаше й се да го намушка.

Той сложи ръка на сърцето си.

— За мен ще бъде огромна чест да се бия заедно с…

Нахри изсъска подразнено, за да го накара да млъкне. По-добре грубост, отколкото да му покаже какво облекчение изпитва, че вече не си беше тръгнал.

— Не. Да не съм чула подобни приказки. Дори не обещавам нищо, ясно ли е? — предупреди го тя, размахвайки пръст в лицето му. — Не беше най-приятното изживяване в живота ми да се появя неочаквано в магическия двор на каращи се помежду си джинове, водили война срещу моите предци. Ако нещата в Та Нтри се провалят, аз изчезвам.

Бледо подобие на усмивка подръпна устните на Али.

— В такъв случай няма друг, от когото бих предпочел да бъда изоставен. — Изражението му омекна. — Благодаря ти, Нахри. Не мисля, че бих могъл да се справя с всичко това без теб.

Нахри изсумтя, борейки се с емоциите, които глождеха сърцето й.

— Ти също не си толкова зле.

Сега вече Али се усмихна наистина, за първи път от нападението насам.

— Е, какъв ще бъде следващият ни ход, при положение че очевидно ти ще командваш?

Нахри кимна към ханджара на Мунтадир.

— Отиваме да си купим лодка.