Империя от злато

44 Нахри

Нахри сънуваше, поклащайки се напред-назад, главата й тежеше болезнено.

Тичаше през захарната тръстика, свободна като птичка. Някакъв бурен одраска глезена й, но тя не обърна внимание на жегналата я болка. Докато майка й я настигнеше, кръвта щеше да е спряла.

„Голбахар! Гол, веднага се връщай!“

— … лъжа през цялото време, Аешма! Десетилетия и за какво? Ти ни обеща свобода!

— Обещах, че ще видим наследството на Анахид разрушено, и наистина го видяхме. Току-що опустошихме нейния Храм! Те нямат магия и са се вкопчили в гърлата си. Единственото, което ще остане от Девабад и тази раса слабокръвни предатели, когато Маниже приключи с тях, е пепел.

— Никога не ме е било грижа за Анахид и нейното наследство! — изкрещя Визареш. — Знаех си, че трябва да послушам Сахр. Единственото, от което ти се интересуваше, беше да си отмъстиш на Нахидите. Остави ги да захвърлят Кандиша, нашата спътница от хилядолетия. Остави това мръснокръвно дете да живее, след като уби брат ми. Къде е онзи Аешма, който се биеше с пророци и отприщваше бури от ярост срещу Тиамат?

— Сега имаме печата на Сулейман! — отвърна Аешма рязко. — Имаме една Нахида. Притежаваме името й. В това се крие сила. Видя какво направи Маниже, когато уби брат си!

Думите заливаха Нахри, лишени от смисъл. Никога не се бе чувствала толкова слаба, така окована, умът и тялото й сякаш бяха обвити в бодлива тел. Зърна обърнат с главата надолу образ — горящи градини и фонтан, пълен с кръв. Великия храм. Възрастен дев в духовнически одежди лежеше убит на пътеката.

Сенките отново я погълнаха.

Гърлото я болеше, почти не й бе останал глас. Беше заради писъците, знаеше това, но не знаеше защо беше пищяла. Не знаеше защо, след часове в реката, косата й миришеше на пушек, а очите й бяха подути от сълзи, които не си спомняше да е проливала. Вместо това се носеше по Нил, бузата й беше притисната до люспеста кожа, малките й пръстчета — вкопчени в покрит с твърди шипове гръб.

„Това дете ли е?“

„Господи… момиченце е. Блъскайте във водата, прогонете крокодила!“

Експлозия я върна за кратко в настоящето, тухли и месинг се посипаха от небето. Имаше дупка в градската стена, там, където не би трябвало да има, дивата природа на острова ги викаше.

— … защото не е справедливо! Следвахме те в продължение на години!

— Ще престанеш ли да ми опяваш! — сопна се Аешма. — Искаш да водим този спор сега, при положение че само дето не изскочи от кожата си, когато видя оръжието на перитата, и изскимтя, че трябвало да избягаме в облаците?

Рибарите я увиха в един шал. По лицето и в косата й все още имаше речна кал.

„Всичко е наред, мъниче. Всичко е наред.“ Един от мъжете коленичи срещу нея. „Какво се случи, дете? Как се озова в реката?“

Тя се взря в него.

„Не знам.“

Мъжът опита отново:

„Как ти е името?“

„Аз… не знам. — Тя заплака. — Искам…“ Ала думата за това какво — кого — искаше, отказваше да дойде, сякаш бе изрязана от ума й.

„О, няма нужда от сълзи. — Рибарят избърса бузите й. — Всичко е наред, малко речно момиченце. Ще те отведем обратно в Кайро и всичко ще се намести някак, ако е рекъл Бог. А, ето. Бинт ел нахр. Титла за нилска принцеса.“

Бинт ел нахр.

Нахри.

Оковите, които я стискаха, се охлабиха съвсем леко.

— Не разбирам защо се оплакваш. Нали си получи възнаграждението, цял куп нови питомци. Върви да ръкопляскаш, докато те сеят разруха, Визареш. Бягай, ако те е страх да ме следваш.

— Не и без останалите вместилища — изсъска Визареш. — И не без момичето. Обеща ми, че тя ще умре заради Сахр, а аз съм този, който заслужи всичко това. Аз направлявах ръката на Маниже, когато тя пороби афшина. Аз бях този, който извика гулите. Ти нямаше да си тук без моята магия!

Нахри тупна на земята. Приземи се върху купчина листа, а под тях имаше твърда пръст. Беше тъмно, небето бе скрито от бушуващ дим, въздухът тежеше от мириса на разложение. Някъде отдалече долитаха писъци и крясъци, и предсмъртният рев на противоестествени животни.

Отвори очи, маяка Гол. Бану Голбахар е-Нахид, истинско име на дева. Нахри отново потъна в спомените си.

„Тя дори няма истинско име, малката вещица! — крещяха момчетата, докато я гонеха по улицата. — Нахри, ха! Вероятно я е изхвърлила някоя курва.“

— Твоята магия? Искаш да кажеш шепата ти евтини трикове? — озъби се Аешма. — Възнаградих ги достатъчно, ти, малка напаст. Би трябвало да си благодарен, че изобщо ти дадох каквито и да било вместилища. Би трябвало да смяташ за чест, че изобщо те включих във всичко това. Ти си нищо, Визареш. Винаги си бил нищо. Къде са поклонниците ти? Пиршествата ти? Никога не си бил нещо повече от промълвено име, създание на заклинания и тънещи в сенки мостове.

Воин с предпазливи зелени очи, прокарващ нож през пясъка в една покрита със сажди шепа.

„В имената се крие сила. Не са нещо, което събратята ми раздават свободно.“

Тя се намръщи, но реши да му каже истината… засега.

„Името ми е Нахри.“

Нахри. Името ми е Нахри.

И този път веригите се поохлабиха и светът се проясни. Намираха се в гората, на пътека, която лъкатушеше през хълмовете отвъд градските стени. Далечните писъци бяха станали по-силни, смесваха се с грохота на вълни и по-близкия звук на Щурци.

Магията й се завръщаше на късчета. Нахри лежеше в тревата, където Аешма я беше пуснал, лиани се протягаха, за да се увият около кожата й.

Нахри. Името мие Нахри.

Зрението й се проясни, сякаш някой бе свалил последното парче марля, закриващо очите й, и тя видя спорещите ифрити:

Аешма се връщаше за нея, Визареш стоеше на пътеката, загледан в гърба му.

— Не съм нищо — прошепна той под носа си. Огненият му поглед беше див и преливащ от злост. От дълго сдържана неприязън. — Не съм нищо.

Аешма изпръхтя презрително.

— Можеш да го повтаряш колкото си искаш. Дори ти не притежаваш триковете, нужни, за да накараш който и да било да ти повярва. А сега ела…

Визареш замахна с брадвата си и я заби в гърба му.

Аешма се строполи на колене, плюейки огън. Ехидната му, садистична усмивка бе изличена, заменена от неподправен шок.

Той посегна трескаво към боздугана си.

— Предател. Ти, страхлив, изменнически червей…

— Не. Някой, който оцелява — поправи го Визареш. — И възнамерява да продължи да го прави.

Отново замахна с брадвата и обезглави другия ифрит. Кръв като разтопено злато плисна през пътеката и опръска краката на Нахри.

Визареш дишаше тежко. За миг изглеждаше почти толкова слисан от онова, което беше сторил, колкото и Аешма, но после се съвзе и започна да рови в кървавите останки от врата на другия ифрит. Извади златна верижка… като нещо, което би носила една младоженка.

Само че от нея висяха много повече от скъпоценни камъни.

Висяха пръстени. Десетки пръстени. Гривни, халки за глезени и няколко огърлици. И всичките ги обединяваше едно.

Смарагди. Робските вместилища от Великия храм, до последното. Вместилищата на откраднатите души, които бяха почивали тихо в светлината на първия олтар на Анахид, очакващи Нахид, който да ги освободи. Този Нахид не беше Нахри, все още не. Преди нашествието не бе смятала, че е достатъчно опитна, за да рискува с изключително сложната нахидска магия, която казваха, че била необходима. Въпреки това редовно бе посещавала поробените души и винаги си бе тръгвала с обещанието, че когато стане достатъчно силна, ще се научи как да ги събуди в огъня на прераждането, държейки ръката им, докато си поемаха първата глътка свобода.

А сега друга Нахида бе изменила на нейното обещание и ги бе предала не на кого да е, а на създанията, които ги бяха поробили. Визареш прокара нокти по верижката с откраднати души, сякаш тя бе скверно извращение на броеница с молитвени мъниста, и очите му грейнаха от удоволствие.

А после я забеляза.

— Я виж кой се е събудил.

Устните му се извиха в усмивка — наполовина щастлива, наполовина обезумяла, — сякаш все още не можеше да повярва какво бе сторил с другаря си, сякаш се разкъсваше между разкаяние и възторг. Трепереше силно, пружинираше на пръсти… душевно състояние, което, подозираше Нахри, не вещаеше нищо хубаво за нея, убийцата на брат му.

Сахр очевидно бе и в неговите мисли.

— Знам кой е той — изръмжа Визареш. — Брат ти. Джамшид. Маниже дълго пази тази тайна, но в крайна сметка я измъкнахме от нея. — Той отново вдигна брадвата си. — Надявах се един ден да го убия пред теб. Какво казват човеците? Око за око? Исках твоят брат да страда, да направя смъртта му също толкова болезнена, колкото и отравянето с кръв.

В гласа му имаше искрена скръб. Нахри си спомни яростта на Кандиша край Нил и пронизващия вой на Визареш, когато бе открил тялото на Сахр. Сега тя знаеше, че Сахр не бе излъгал край Гозан… наистина бе работил заедно с майка й.

А Нахри го беше убила.

Името ми е Нахри. Пое си дъх и гласът й се завърна.

— Съмнявам се, че ще ми повярваш, но част от мен наистина съжалява.

Визареш изсумтя презрително.

— Имаш право, не ти вярвам. Ти произхождаш от потомствени лъжци. Лъжци и мръснокръвни. И дори ако извинението ти беше искрено, не ми е притрябвало. — Той окачи верижката с робски вместилища около врата си и отново помилва пръстените. — Мисля, че след като те убия, ще пусна няколко от тези в човешката ти родина, пък да видим какъв хаос ще посеят. А засега си затваряй устата, Голбахар, и се опитай да лежиш неподвижно.

Само че на Нахри й беше омръзнало да лежи неподвижно. Докато Визареш вдигаше брадвата, тя призова магията на Девабад, на печата и на собствената си сила.

Малкото момиче, което само бе избрало името си.

Оковите й се пръснаха.

Визареш замръзна по средата на движението си.

— Но името ти…

— Имам друго.

Визареш се съвзе и въпреки това довърши замаха си. Нахри избегна оръжието и скочи на крака. Вдигна ръце и отново призова магията си, подготвяйки се за следващото му нападение. Щеше да откъсне скверната верижка от врата му.

Този път обаче не разчете правилно своята мишена. Защото Визареш я погледна само за миг, преливаща от непозната магия, погледна кипящия град, където от небето валеше кръв, а вълните на маридите връхлитаха стените, и изчезна с ярка мълния.

— Не!

Нахри се хвърли там, където ифритът, нарекъл себе си „някой, който оцелява“, се бе намирал само допреди миг, но той бе изчезнал. Заедно с десетките души, които беше откраднал.

И тя не можеше да направи нищичко. Не и когато бе надвиснала по-непосредствена катастрофа. Дара преследваше Джамшид. Откъм езерото се носеше вой, който тя не бе в състояние проумее. И зад всичко това беше майка й, която бе готова да плати всякаква цена, включително и да пороби хората си и да предаде дъщеря си на демони, за да запази властта си.

Нахри стисна юмруци. Пръстенът с печата тежеше на пръста й.

А после се обърна към Девабад. Време бе да сложи край на всичко това.

Нахри не за пръв път се сблъскваше с насилие. Видяла бе как навастемският парад се превръща в касапница, наставницата й бе издъхнала в ръцете й. Беше бягала през палат, пълен с убити джинове, и бе гледала безпомощно как кръвни зверове поглъщат невинни учени. Прелетяла бе над цели махали, които някога кипяха от живот, а сега бяха превърнати в развалини, под които бяха погребани безброй мъртъвци.

Нищо от това не я беше подготвило за последния отпор на Маниже.

Огнена кръв се изливаше от небето на съсиреци, димът, който го задушаваше, осветяваше ужасяващи зверове — както измагьосани, така и съживени. Полумъртви симурги, разлагащи се слонове и лъвове и празнооки каркадани тичаха като обезумели из палата, тъпчейки бягащи прислужници и крещящи воини. По коридорите дебнеха гули — благородниците деви, които Маниже беше изклала. Все още облечени в пищни, оплискани с кръв дрехи, останали без реликвите си, те се нахвърляха върху живите, без да правят разлика между деви и джинове. Нахри не бе сигурна дали майка й бе предвиждала такъв хаос, или кръвната магия беше излязла от контрол. Подозираше, че нея е грижа. Победата беше победа, независимо от цената.

Ала не всичко беше изгубено, още не. Пороен дъжд се изля от небето, угасявайки част от тлеещите локви кръв, и Нахри се втурна през градината тъкмо навреме, за да види как езерни създания — мариди — се прехвърлят през стените, мъже раци и водни змии, които се нахвърлят върху тулите и измагьосаните зверове. С оглушителен трясък дървените врати бяха изкъртени и смесена групичка войници нахълтаха вътре — послушник дев, възседнал кон, подканяше младежи в същото облекло, и гезирска жена, размахала зулфикар.

— Акиса? — надвика Нахри крясъците на тълпата, разпознала приятелката на Али.

Акиса си проправи път до нея, отсичайки главата на един гул, а Нахри вдигна ръце и призова магията на палата, за да събори една стена върху каркадана, който всеки миг щеше да прегази джиновете и девите воини.

— Бану Нахида. — Акиса стисна ръката й. — Помислихме си, че може би ще имаш нужда от подкрепления.

— Правилно сте си помислили. Виждала ли си Али? — попита Нахри.

— Не, макар да предполагам, че за огромните рачешки създания сме задължени на мъжа, който някога откриваше извори в пустинята?

— И аз разчитам на това.

Откъм вътрешността на двореца долетя смразяващ кръвта писък.

Акиса сграбчи рамото на Нахри, развеселеността се изпари от лицето й.

— Маниже е затворила стотици пленници в тъмницата, хора, които ще бъдат избити, ако тулите стигнат по-далече.

— Спаси ги тогава. — Нахри кимна към многобройните ножове, които Акиса носеше. — Мога ли да взема един?

Другата жена й подаде едно от оръжията.

— Къде отиваш?

— Да убия майка си.

В мрачния, изпълнен с разбиране поглед, който Акиса й отправи, се четеше смесица от уважение и обреченост.

— Ще ти дам няколко от моите войници.

Нахри пъхна ножа в колана си.

— Благодаря, но ще имам по-голям шанс да се промъкна до нея незабелязано, ако съм сама. Ако намериш Али, моля те, опази го жив, става ли?

— Ще направя всичко по силите си. Върви с Божията помощ. — Акиса отново се обърна към своите воини. — Стройте се!

Нахри вече бе оставила сенките на палата да я погълнат.

Стискайки ножа, за да си вдъхне кураж, тя затвори очи и заслуша как домът на нейното семейство й говори като пациент, заразен от скверното извращаване на магията, което омърсяваше залите му с още и още смърт.

Не беше трудно да открие източника.

— А — тихо каза тя. — Колко уместно.

С тези думи Нахри се отправи към павилиона с изглед към езерото, в който бе убит Гасан ал Кахтани.

Библиотеката, в която Нахри и Али бяха отприщили водопад, все още не беше възстановена, пострадалата част бе отделена със завеса, книгите бяха преместени другаде. Беше празна, единствената светлина идваше от огън, който бушуваше в друга част на палата, и от изпепеляващите струи тлееща, болестна кръв, която продължаваше да се лее от небето. Въпреки това Нахри се прокрадна предпазливо през сенките, за да се шмугне през вратата, която отвеждаше до витото стълбище.

Още преди да стигне до върха, чу крясъци откъм покрива.

— Тогава нека да я видя! — Джамшид. — Моля те! Ако Нахри и Мунтадир са в безопасност, нека да ги видя!

Нахри открехна вратата едва-едва, само колкото да надникне вътре. Видя Мишмиш, пленен под мрежа, и Джамшид в окови да умолява майка им. На кръста на Маниже блещукаше лед — камата на перитата все още беше втъкната в колана й.

— Бану Нахида, моля те! — Беше Дара, когото Нахри не можеше да види от мястото си. — Трябва да озаптиш магията си. Не мога да защитавам хората ни и едновременно с това да се бия!

С пронизителен писък един свиреп, подпухнал скакалец с размерите на куче се приземи на парапета недалече от Джамшид и Маниже. Нахри видя как Дара и още един войник дев се хвърлиха, за да ги защитят. Воинът привлече вниманието на скакалеца и Дара го посече. В доспехите на Дара зееше дупка, която разкриваше гърдите му и още от криволичещите линии светлина. В следващия миг откъм градината долетяха писъци на дивастийски и Дара се обърна рязко, изпращайки дъжд от сребърни стрели надолу, преди да скочи обратно на парапета и да изрита от стената един марид с очертанията на гигантски лилав омар.

Каквото и проклятие да бе използвала Маниже, за да пороби своето оръжие, Дара изглеждаше така, сякаш всеки миг ще рухне. Бореше се за въздух, течен огън се процеждаше от назъбените линии, с които бе нашарено тялото му. Дори и така, беше достатъчно бърз, за да скочи от парапета и да блъсне своя войник встрани от пътя на голяма капка тлееща кръв.

— Бану Нахида, спри това! — изкрещя, докато издърпваше младия мъж настрани.

Маниже като че ли изобщо не го чу, цялото й внимание бе насочено към нейния обезумял син.

— Ифритите държат Нахри и Мунтадир на сигурно място в тъмницата — увери го тя. — В момента пътят до там не е безопасен, но ти обещавам, че след битката…

— Не ти вярвам!

Мъдро решение, братко. Нахри видя как Дара се втурна през павилиона, за да се разправи с поредния марид, а после, крещейки заповеди на своя воин, вдигна ръце, за да попречи на буря от кървав дъжд да ги залее.

Вниманието му беше погълнато. Това на Маниже — също.

Нахри направи своя ход. Повиквайки на помощ изострените си в кражбите инстинкти и закрилата на палата, тя се шмугна през вратата, вдигнала ножа, и се хвърли към майка си.

Очите на Джамшид се разшириха. Не извика предупредително, но и това беше достатъчно.

Маниже се обърна рязко и сграбчи Нахри за китката, докато тя замахваше с оръжието. Само че Нахри ненапразно бе прекарала толкова време в компанията на воини. Изрита краката на Маниже и двете се строполиха на земята.

— Нахри, недей! — изкрещя Джамшид. — Тя все още ни е майка!

Беше прав, но това ни най-малко не разколеба Нахри. Не и след унищожението, което Маниже бе посяла в Девабад. Не и след като отново бе поробила Дара, хвърлила я бе в ръцете на ифритите и бе предала злощастните души, които почиваха във Великия храм. Нямаше значение, че във вените им тече една и съща кръв. Семейството на Нахри бе на маридските кораби. Работеха в болницата, пленени бяха в тъмницата.

И тя бе готова на всичко, за да ги спаси.

Само че беше подценила колко обсебена бе майка й от своите цели.

Хватката на Маниже около китката й се стегна и сега бе ред на Нахри да извика от изпепеляващата болка, разляла се под допира на майка й. Докато двете се бореха за ножа, по кожата на Нахри избиха мехури, разливащи се на вълни от пръстите на Маниже. А после, със сила, която не би трябвало да притежава, тя я оттласна от себе си. Нахри политна във въздуха, изпускайки ножа, и удари тила си в каменния парапет.

— Ти, долна, малка кучко — кресна Маниже и се изправи на крака. — Бях толкова търпелива с теб. Неведнъж ти предлагах своята милост, готова бях да те приема като моя, а ти искаш да ми забиеш нож в гърба като някакъв уличен бандит?

— Милост? Ти ме даде на ифритите!

Ако Нахри някога се бе смятала за умела лъжкиня, презрителният начин, по който Маниже отметна глава, я накара да се засрами.

— Да! За да те задържат до края на битката, тъй като очевидно не можеше да ти се има доверие!

— Лъжкиня! — Нахри стисна китката си. Мехурите бяха престанали да се появяват, ала отпечатъкът на Маниже личеше ясно върху изгорената й плът. — Даде им името ми и им каза да ме използват, за да се освободят от печата на Сулейман!

Все още окован във вериги, Джамшид се бе хвърлил към Нахри.

— Добре ли си? — попита, опитвайки се да прегледа китката й.

Неприязън лумна в очите на Маниже.

— Хабиш си привързаността с нея. — Гласът й бе пропит с жлъч. — Предците ни бяха прави. Шафитите наистина са болест. Кръвта им е омърсена… нейната кръв е омърсена. И няма да допусна още един Нахид да бъде съсипан заради една мръснокръвна лъжкиня.

Дара се раздвижи, сякаш искаше да се намеси, ала в този миг още две от пъклените кръвни чудовища на Маниже кацнаха в павилиона — крилата змия и огромен, разлагащ се лешояд — и той се обърна към тях със стон.

Което беше добре. Това беше между Нахри и майка й.

— Ти, вероломна кучко — изкрещя Нахри. — Не шафит каза на Визареш къде да намери вместилищата във Великия храм. Не шафит пороби Дара и го използва, за да избие хиляди.

Очите на Маниже лумнаха.

— Как смееш да ме съдиш! Не знаеш нищо за нашия свят. Мислиш, че жалкото ти човешко съществуване може да се сравнява със страданието, което девите са понесли? Мислиш, че няколко мижави години, прекарани тук, те правят една от нас? — Гласът й стана корав и тя погледна към Дара. — Достатъчно. Афшине, искам да…

— Не! — Джамшид застана пред Нахри. — Не я наранявай! — Звучеше така, сякаш бе на път да се разплаче. — Майко, моля те. Не искам никоя от вас да умре. Нахри ми е сестра. Беше до мен през най-мрачните години от живота ми…

— Преди или след като те блъсна от стената с надеждата да се приземиш върху едно шеду? Тя не е достойна за твоята лоялност, Джамшид. И не ти е сестра. Това е измислица за нейна защита, на която ще сложа край още сега. Тя е грешка на Рустам — изсъска Маниже. — Погрешна преценка под формата на жалка кухненска прислужница от Египет. Друга крадла. Жена, която не можеше да си държи краката затворени и ръцете далече от неща, които не й принадлежаха.

Нахри почувства как целият палат потрепери. Комплексът беше в плен на хаос. Огън и вода се сипеха от задавеното небе, чудовища от различни природни стихии и в различни състояния на смърт вилнееха навсякъде. Хората й умираха, деви и джинове, и шафити, зловонният въздух бе натежал от писъци.

Ала изведнъж всичко това й се стори безкрайно далече.

— Майка ми е била египтянка? — прошепна тя.

Не беше единствената, която реагира. Дара обезглави змията и се обърна рязко, без да престава да се бие, опрял гръб в гърба на другия войник.

— Рустам? Тя е дъщеря на Рустам? Но ти ми каза…

— Казах ти да мълчиш — заповяда Маниже и устата на Дара се затвори рязко. — Освен ако не е нещо, свързано с опазването на Девабад в безопасност от ордите, които проникват през стените, искам да задържиш съветите си за себе си, афшине.

Ала Нахри вече бе започнала да сглобява парчетата. Рустам, тихата сянка на ярката звезда на Маниже. Чичото, за когото знаеше толкова малко и в чиято портокалова горичка бе намирала утеха.

Нейният баща. Братът на Маниже. Обвиненията, които ифритите бяха подхвърляли, докато се караха…

— Ти… ти си убила Рустам — заекна тя. — Аешма каза, че ти си го убила.

Маниже направи физиономия.

— Значи, поробвам деви, дала съм вместилищата от Храма на ифритите и съм убила собствения си брат? Има ли други безумни обвинения, които би искала да ми отправиш, или се нуждаеш от няколко секунди, за да измислиш поредната си лъжа? — Тя се обърна към сина си. — Джамшид, послушай ме. Знам, че си добър мъж. Знам, че я обичаш като своя сестра. Ала тя е шафит и лоялността й винаги ще е на първо място към джиновете. Готова бе да убие жената, която смяташе за майка! Готова бе да остави да бъдеш убит от Гасан, за да спаси своя принц!

Ред бе на Джамшид да настръхне.

— За какво говориш?

— Нима не ти е казала? — подхвърли Маниже ехидно. — Гасан искаше от нея да убеди налудничавия му син да свали оръжие. Каза на Нахри и на баща ти, че ще те убие, ако не се съгласи. И изправена пред това да избереш своя брат или Ализейд, кого избра да спасиш, Нахри?

Уязвимостта в очите на Джамшид разкъса сърцето на Нахри. Маниже го беше разчела също толкова ясно — Нахри знаеше колко крехки и нови бяха симпатиите му към шафитите.

Знаеше, че според Джамшид Али бе слабост за нея.

Тя преглътна.

— Гасан щеше да избие половината град, ако опитът за преврат се провалеше. Али имаше реален шанс да го свали, да премахне мъжа, който потискаше хората ни. Джамшид — извика Нахри, а той изруга. — Моля те! Опитвах се единствено да поставя Девабад на първо място!

Джамшид изглеждаше така, сякаш го бяха ударили.

— Знам. Съпругът ти често ми казваше същото.

Маниже побърза да се намеси.

— Той все още е жив, синко. Остави я, кажи ми всичко, което знаеш за враговете, които нахлуват в града ни, и аз ще пожаля живота на Мунтадир.

Джамшид дишаше учестено, ръцете му бяха свити в юмруци до тялото.

Ала Маниже беше подценила сина си.

— Не — заяви Джамшид мрачно и отстъпи назад, изправяйки се отново между Нахри и Маниже. — Аз заставам до сестра ми. Заставам до своите хора и своя град. А е очевидно, че ти си враг и на трите.

Думите му попаднаха право в сърцето на Нахри. В уязвимостта и страха, които толкова дълго я бяха изпълвали с несигурност, когато ставаше дума за идентичността й. Обзе я желание да го прегърне.

Само дето бе почти сигурна, че той току-що бе обрекъл и двама им.

Маниже се взираше в него. В очите й имаше пламъци — дали отражение на смъртоносния дъжд, с който опожаряваше дома им, или нещо по-дълбоко, Нахри не знаеше.

— Ти беше всичко, което исках — каза Маниже. — Всяка вечер сънувах, че отново те виждам. Когато нещата бяха непоносими, затварях очи и си представях как седиш на престол, а в краката ти си играят моите внуци. Представях си как те уча да изцеляваш. — Гласът й бе зловещо равен, а когато отново насочи вниманието си към Нахри, лицето й все още грееше, сякаш бе изгубена в едно бъдеще, което никога нямаше да настъпи. — Ще те накарам да страдаш цял век, задето ми го отне.

При тези думи Дара се отдръпна от своя воин. Изглеждаше така, сякаш беше дотук със семейната разпра на Нахидите.

Беше грешка — едва се бе отдръпнал от младия мъж, прекалено далече, за да помогне, когато от небето падна тлееща капка кръв.

Тя улучи войника право в гърдите.

Онова, което последва, бе едва ли не прекалено ужасно за думи. Отвратителната лепкава течност мина през тялото на воина, оставяйки болестна, покрита с гнойни пъпки дупка там, където допреди миг бяха гърдите му. Ако имаше някаква милост, тя бе, че всичко стана за секунди. Мъжът имаше време само за един кратък, разтърсващ вик и вече беше мъртъв, още един живот беше прекъснат без време в нощ, която вече бе видяла угасването на твърде много животи.

Дара изкрещя и се втурна към своя воин. Маниже хвърли поглед назад и Нахри се измъкна на Джамшид. Грабна ножа, който Акиса й беше дала, и се нахвърли на своята кръвожадна леля.

Само че беше забравила колко бърз бе нейният афшин. Зърна за миг лъка му и сребристо проблясване. Чу как нещо изсвистя…

И почувства изпепеляваща болка, която изкара въздуха от дробовете й.

Замаяна от удара, Нахри погледна вцепенено Дара, докато се препъваше, неспособна да разбере как бяха свързани лъкът, който все още бе насочен към нея, и сребърната стрела, която стърчеше от гърдите й. Не можеха да бъдат свързани.

От Джамшид се изтръгна яростен рев, ала не бе успял да направи и две крачки към афшина, когато той щракна с пръсти, обвивайки го в дебели въжета от дим.

— Достатъчно — тихо каза Дара и убийствената властност в гласа му накара дори Маниже да притихне. Той затвори очите на своя мъртъв воин и проговори, без да откъсва поглед от него: — Трябваше да се предадеш, Нахри. Тя ти предложи справедлива сделка. Живот. Вместо това ти избра да посееш още смърт в дома ви.

Нахри бе занемяла от болка и чувството, че е предадена. Беше я прострелял. Дара я беше погледнал в лицето и бе забил стрела в тялото й.

И то болеше. Болеше толкова много. Имаше кръв в устата й, когато проговори, опитвайки се да отрече обвинението му.

— Не съм… това беше кръвна магия. Маниже…

— В палата има маридски кораби! — Думите изригнаха от него и той най-сетне се обърна към тях. В очите му бушуваше скръб. — Знаеш ли, винаги сме се чудили как Зейди успя да прекара армията си през езерото толкова бързо. Всички оцелели разказваха една и съща история за кораби, издигащи се от мъглите като магия. — Той посочи яростно един ужасяващ дау от кости и натрошени греди, заседнал върху насрещната стена. — Кораб като този доведе армията, която изтреби твоите предци. Армията, която изтезава и уби семейството ми. Малката ми сестра. — Гласът му се прекърши. — А ти отново ги доведе тук. Биеш се заедно с тях.

Маниже опита да се намеси.

— Афшине…

— Не. — Дара трепереше, очите му бяха плувнали в сълзи, ала гласът му беше твърд. — Не. Ти ми каза, че мога да говоря, когато става дума за защитата на дома ни, и именно това правя. Не си единствената, която може да използва спомена за Тамима. — Той отново се обърна към Нахри. — Обичах те. Бях готов да ти служа до края на дните си, а ти избра един Кахтани.

Нахри никога не се бе страхувала от Дара до този миг, когато той се надигна бавно, като пребит, хванат натясно тигър. Тигър, който щеше да разкъса всеки, изпречил се на пътя му, в един свят, в който беше пленен. Нахри посегна към стрелата. Ако само успееше да я извади от тялото си, можеше да се излекува. Да се бие.

Само че едва я подръпна и за малко да припадне от болка. Коленете й се подкосиха и тя падна.

— Не съм ти враг — опита се да каже. — Дара, моля те…

— След като доведе онези създания в дома ми, определено си. — Погледът му бе толкова студен, че малкото останал й дъх секна. — Не съм забравил. Не съм забравил нощта, в която ти разказах за войната, за джиновете, които изклаха семейството ми и твоите предци. Спомням си как каза, че се радваш.

Нахри ахна.

— Не го мислех по този начин.

— Не ти вярвам. Защото те познавам. Наистина си лъжкиня. Крадла. — Погледът му срещна нейния. — Мръснокръвна измамница, която изопачава думите, за да се добере до целта си. А ми омръзна да ме мамят. Омръзна ми да слушам как някакви Нахиди се карат за власт, докато градът гори.

Дара се приближи до Маниже.

И коленичи в краката й.

— Господарке, двамата с теб спорихме и воювахме, но нито за миг не съм се съмнявал, че искаш да спасиш хората си. Да дадеш на девите свободата, която заслужаваме, и да изградиш свят, в който синът ти може да ходи с гордо вдигната глава.

При тези думи Маниже потръпна и погледна към Джамшид, който се мъчеше да се отскубне от въжетата, които го задържаха.

— Вече го изгубих. Тя ми го отне, отрови ума му срещу мен.

— Не си го изгубила — твърдо каза Дара. — Просто му е нужно време. Умиротворението, което единствено разстоянието и времето могат да донесат. Мирът, до който ти ни доведе толкова близо, преди джиновете да те предадат. Нека ти донеса този мир сега. Само че не мога да ни защитавам от твоята магия, да се справям с проклятието си и да се бия едновременно.

Лицето на Маниже придоби предпазливо изражение.

— За какво ме молиш, афшине?

— Позволи ми да се бия така, както най-добре умея. — Дара посегна зад себе си, извади една стрела от колчана и я вдигна. — Веднъж ми каза, че би трябвало да се гордея, че съм оръжие на Нахидите. Умоляваше ме да разбера. Сега разбирам. Ще ми се да не беше така, но е. Ти им предложи милост, а те ти отказаха. Тя ти отказа — добави, посочвайки Нахри с глава. — Права беше. Това може да свърши единствено с насилие. Но тогава наистина ще свърши. Позволи ми да бъда оръжието на Девабад. Позволи ми да ти дам мир.

Маниже отново погледна към Джамшид.

— Не исках да стане така.

Думите бяха толкова тихи, че Нахри едва ги чу. Ала те не бяха за нея, знаеше тя. Бяха за Бича на Маниже, нейния партньор в смърт и разруха.

— Знам. — Дара й се усмихна прекършено. Беше усмивка на горчиво разбиране. — Ще ми се да можех да ти кажа, че ще стане по-добре.

Маниже изпусна дъха си.

— Исках единствено той да е в безопасност. Да престана да се страхувам да вдигна глава.

— И той наистина ще бъде в безопасност — меко каза Дара. — Позволи ми да ти помогна така, както си мечтала, когато си била малка. Позволи ми да спася девите.

Не. От Нахри се изтръгна задавен звук на протест и от устата й се процеди още кръв.

Звукът трябва да бе привлякъл вниманието на Маниже, защото тя откъсна за миг очи от афшина и погледна племенницата, която бе обвинила, че я е предала. Жената, която Дара беше обичал и чиято кръв изтичаше в пръстта, защото се бе опитала да я нападне.

Когато отново погледна Дара, съмнението в очите на Маниже беше изчезнало.

— Спаси града, афшине — тихо каза тя. — Спаси хората ни.

Очите на Дара проблеснаха от нова влага.

— Благодаря ти, господарке.

Той вдигна стрелата.

И я заби в гърлото на Маниже.

Нахри се задави, неспособна да повярва на очите си.

Ала Дара вече посягаше към ножа на кръста си, изпълненият му със скръб поглед бе единствено за Маниже.

— Съжалявам — прошепна, докато Маниже се люшваше назад, вдигайки ръце към гърлото си, от което бликаше кръв. — Наистина съжалявам.

Заби ножа в гърдите й — чист удар, който потъна дълбоко в дробовете й.

Маниже не издаде нито звук. Изглеждаше объркана, черните й очи бяха разширени от болка.

А после падна. Димът, който удържаше Джамшид, се разсея и той се втурна към нея — тъкмо навреме, за да я улови, докато тя се свличаше.

— Майко, почакай… просто почакай.

Като обезумял, Джамшид посегна, за да спре кръвта, бликаща от раната.

А Дара се насочи към Нахри.

Все още неспособна да осъзнае какво става, знаеща единствено, че някой, който я беше наранил, идва все по-близо, Нахри се опита да изпълзи назад, издавайки гърлен стон, когато движението размърда стрелата, която все още стърчеше от рамото й.

— Прости ми, малка крадло. Не се сетих за друг начин. — Дара коленичи до нея и сложи ръка на рамото й. С другата улови стрелата. — Затвори очи. Ще стане бързо.

Без никаква представа дали се кани да я убие, или да я спаси, Нахри стисна зъби, а Дара прекърши сребърната стрела така, сякаш беше треска. Въпреки това Нахри не можа да сдържи вика, изтръгнал се от нея, когато той я извади от гърдите й.

— Съжалявам — промълви той. Забързаните му думи бяха повторение на онова, което бе казал току-що на Маниже, която издъхваше в ръцете на Джамшид. — Тя бе излязла от релсите и аз видях възможност…

— … да я измамиш — довърши Нахри, разбрала най-сетне целта на бруталните му думи.

Какъв по-добър начин да го постигне от това да смаже с думите си врага на Маниже, възползвайки се от най-грозните неща, които тя вярваше? По бузите на Нахри се стекоха сълзи, ала това не бяха сълзи на физическа болка. Раната й вече зарастваше.

— Добре.

Не знаеше какво друго да каже.

— Нахри… — Беше Джамшид. Изпълненият му с паника поглед потърси нейния. — Нахри… не мога да я излекувам! Не знам как.

Нахри не помръдна. Всичко бе толкова нереално. И все пак имаше нещо, което си оставаше непроменено — тя беше Нахида и беше отговорна за Девабад.

Нямаше да спаси неговия враг.

— Не — отвърна простичко.

Нейният брат — нейният братовчед — я погледна с изражение, разкъсващо се между страдание и разбиране, а после Маниже посегна с трепереща ръка, за да докосне лицето му, и той отново насочи вниманието си към нея. Все така държеше тялото й в прегръдките си, сякаш мислеше, че ако се моли достатъчно, ще успее да я спаси.

Ала това бе един от първите съвети, които Дара беше дал на Нахри — гърлото и дробовете са сигурен начин да убиеш един дев. А той беше оръжие.

Това правеше най-добре. Нахри усещаше как сърцето на Маниже бие все по-слабо, единият й дроб вече беше в колапс. Ръката й падна от лицето на сина й, оставяйки кърваво петно върху бузата му.

А после тя издъхна — най-могъщата от времето на Анахид насам, убита от своя афшин.

Дара се раздвижи, препъвайки се като пиян към тялото на Маниже. Взе ръката й. Направи го нежно, почтително, навел глава и все пак не можеше да скрие нетърпението, с което свали своя пръстен от пръста й, а после взе голямо парче камък.

— Дара — опита се да каже Нахри, мъчейки се да намери думи. — Не мисля…

Той стовари камъка върху пръстена.

Веднъж, два пъти, а после изрева и продължи да удря пръстена с вик, който не приличаше на нищо, което Нахри бе чувала някога, сякаш го изтръгваха от него. Най-сетне пусна камъка и се облегна на парапета, борейки се за въздух.

Само че не беше приключил. Задращи с нокти по приспособлението в китката си, мъчейки се да изтръгне телта и плочките от кожата си. Кръв и огън рукнаха от него, когато най-сетне успя да го откопчи от себе си и да го запрати към езерото с нов рев.

Разтреперана, Нахри си заповяда да се изправи на крака. От небето все още валеше кръв, а когато погледна към сърцето на палата под тях, видя, че зверовете и тулите на Маниже препускаха още по-необуздано навсякъде.

Това все още не беше свършило.

А после от Дара се изтръгна изплашена въздишка, която накара всичко в Нахри да застине.

Лицето му пребледняваше с всяка изминала секунда, челото му бе оросено с пепел. Тлеещите линии, които пъплеха по кожата му като мълнии, бяха угаснали, придобили мътен металически сив цвят.

В следващия миг тя вече беше до него. Дара се олюля. Като че ли му беше трудно да се съсредоточи върху лицето й. Златна кръв струеше от китката му и избиваше от скрита рана на бедрото.

— Нахри — промълви той. — Мисля, че сме правили това сумирането и преди.

Сърцето й отново се разби при тези думи. Искаше й се да го удари и да го удуши. Искаше й се да го притисне до себе си и да го спаси.

Вместо това преглътна мъчително.

— Какво ти направи Маниже? Дара… — Обърна бузата му, за да я погледне, когато той започна да се унася. — Говори с мен — помоли го. — Кажи ми как да ти помогна.

Дара примига.

— Желязо — прошепна той. — Отровиха ме. Умирах и тя… тя… — Сълзи изпълниха очите му. — Аз убих моята Нахида.

— Ти ни спаси. Постъпи правилно. Отровата… Какво искаш да кажеш? Как я вкараха в тялото ти?

Нахри сложи другата си ръка върху китката му, призовавайки целителната си магия.

Тя не дойде. Опита отново, а после изскимтя, пронизана от вледеняваща болка в ръката.

Пръстенът с печата бе леденостуден.

Скреж покри черната перла и плъзна по златната халка. И не беше само пръстенът, но и земята. Въздухът. Дъхът й излизаше на облачета, заваля сняг и зелените очи на Дара грейнаха в трескава почуда.

— Нахри. — Беше Джамшид. Бе положил майка си на земята и бе затворил очите й. Върху лицето му бушуваше същинска буря от болка, ала тревогата, с която изрече името на Нахри, надви всичко това. — Ти сключи сделка с тях.

— Не ме е грижа!

Нахри отново посегна към Дара.

Този път блъсналият я въздух беше толкова силен, че я запрати назад.

Ти обеща. Сърдити крясъци отекнаха в главата й, ледени убождания пронизаха кожата й. Ти обеща.

Перитата.

— Маниже вече е мъртва! — изкрещя тя.

В отговор през павилиона повя свиреп леден вятър, запращайки тухли и отломки във въздуха. Градушка с размерите на юмрук се посипа от небето, рикоширайки около нея.

Защото истината бе, че никога не беше ставало дума за Маниже. Или за Девабад. Перитата сами бяха признали, че не ги е грижа за „дрязгите“ на нейните хора. Ставаше дума за Дара. Извращение, ето как го бяха нарекли. Дев, чието могъщество заплашваше тяхното.

Искаха го мъртъв.

Дара докосна снега, който блещукаше по лицето му.

— Перитата — досети се той.

Джамшид извади ледената кама от колана на Маниже.

— Те ни помогнаха, при условие… при условие че се отървем от теб — призна той.

— 0. — Уморено отчаяние, сякаш от самото начало бе знаел как ще свърши всичко това, сякаш бе престанал дори да се надява, се разля по пепеливото лице на Дара. — Предполагам, че не биваше да казвам онези неща за това как ще изгоря вятъра.

Джамшид преглътна шумно.

— Мога да го направя аз. Ще стане бързо.

Дара потрепери.

— Не, Бага Нахид, не мога да поискам това от теб. Аз…

— Ще млъкнете ли и двамата? Не мога да си чуя мислите!

Нахри грабна камата на перитата от Джамшид и скочи на крака.

Вятърът развяваше дрехите й, брулеше лицето й с ледени иглички. Думите на перитата от планината — обещанието, което я бяха накарали да даде — се гонеха в главата й. Докато прелиташе над Девабад, всичко й се бе струвало толкова простичко, толкова справедливо. Дара беше убиец. Трябваше да му бъде въздадено правосъдие.

Ала това не беше правосъдие. Това беше убийство. И нямаше да спре с Дара. Какво щеше да попречи на перитата отново да решат да „поправят“ нещо? Да си заврат човките в делата на събратята й и да изберат някой друг джин, с когото да си играят?

Тя погледна към града, в който кипеше битка. До ушите й достигаха предсмъртни викове, писъците на хора, които страдаха без причина, и стенанията на гули и чудовища. Опита се да призове силата на пръстена. Ако си възвърнеха магията, знаеше тя, хората там долу щяха да имат шанс да победят.

Нищо не се случи. Не се почувства по-близо до това да даде магия на когото и да било. Перитата бяха споменали акт, който да привърже пръстена към нея, заявявайки презрително, че тя не бе никаква Анахид.

В далечината от небето се спусна торнадо и се понесе през нивите. Нахри се взираше в своя съсипан дом, превърнат отново в играчка на прекалено могъщи създания, а после прокара пръсти по ледения ръб на камата.

Беше толкова остър, начаса изтръгна капка кръв. Нахри се взря в тъмночервената кръв, цвета, от който така несправедливо зависеше толкова много.

Нейната по-нисша кръв.

— Нахри… — Гласът на Джамшид бе пропит с тревога. — Нахри какво правиш?

Нахри отново погледна към своя град. Пръстите й се сключиха около камата.

— Залагам всичко на карта.

И тя насочи леденото острие към гърдите си.

Във въздуха се разнесе писък, дузина птичи гласове изкрещяха, а после ръце с хищни нокти я задърпаха. Не, крещяха те. Недей! Студени, невидими пръсти сграбчиха нейните насред Удара.

Ала въпреки това ръката й продължи напред (благодарение на годините, в които бе отмъквала чуждите кесии, рефлексите й бяха отлични), издърпвайки ръцете на перитата, за да забие острието в сърцето си.

Болката я повали на колене, а после кръв обля ръцете й, рукна от устата й. Пръстенът на Сулейман изгаряше ръката й, магията й обезумя, докато тялото й отчаяно се мъчеше да се спаси, тъкани опитваха да зараснат.

Невъзможно бе обаче да се излекува, докато камата все още беше в сърцето й.

Джамшид изкрещя и се втурна към нея.

— Нахри!

С предсмъртна сила тя отново призова магията на двореца. Подът се надигна, запращайки брат й назад.

Небето се промени, облаците станаха толкова гъсти, че сякаш я бяха хвърлили в сива бездна. Каменният под стана хлъзгав от сняг и лед, вятърът брулеше лицето й. Пред очите й избиха черни петна, умът й се замъгли. Ала те бяха там — крила в ослепителни, лъскави цветове. Сърдити, цвърчащи викове, разгорещен дебат.

Спаси се!

Лъжкиня, тя ни измами!

Това не бе предсказано; това не е разрешено!

Перленото пери се появи пред нея, ръката му все така стискаше дръжката на камата заедно с тази на Нахри.

— Излекувай се! — нареди то. — Ръцете ни не може да бъдат изцапани с твоята кръв!

О, Създателю, как само болеше. Болеше толкова много. Нахри знаеше достатъчно за сърцата, за да е в състояние да накара мъничко кръв да продължи да тече във вените й, ала разполагаше с броени секунди, преди да умре.

Така че си даде достатъчно сила, за да се изплюе в лицето на перито, повече кръв, отколкото слюнка, яркоалена.

— Ръцете ви наистина ще бъдат изцапани с кръвта ми — процеди с усилие. — Кръв на човек и на дева. Моят по-нисш живот. Ще бъдете длъжници на хората ми за хиляда години.

Отново се надигна цвърчене. Господи, ама че мелодраматични лицемери. Нищо чудно, че Хайзур бе избрал да прекарва времето си в компанията на Дара.

Тя ни съсипа! Разруши равновесието!

— Не. — Сапфиреното пери се появи в крайчеца на притъмняващото й зрение. Пелена от бледосиня мъгла, като небе на зазоряване, обвиваше главата му. — Тя изчаква нашето предложение.

Нахри затвори очи за миг с разкривено от болка лице. Половин дузина саркастични отговори играеха на върха на езика й, ала дори тя не бе достатъчно язвителна, за да пропилее малкото мигове живот, които й оставаха, за да ги изрече.

— Ще опростите всеки дълг, който имам към вас… всеки дълг, който хората ми имат към вас. Искам магията ни да бъде възстановена такава, каквато беше някога, а завесата спусната отново над града ми, за да го скрие от човеците… — Пое си дъх с усилие. Болката отслабваше, по крайниците й започваше да се разпростира вцепенение. — И Девабад… маридите, островът…

Способността да говори я напусна. Мракът заплашваше да я погълне, снежното небе бе последното, което щеше да види. Ала все още усещаше студения вятър, който щипеше бузите й, усещаше още по-студения дъх, когато перито се надвеси над нея.

— Съгласни сме — прошепна то. — Знай обаче едно, дъще на Анахид… днес ти си създаде враг.

С тези думи перито заби камата още по-дълбоко.

Гърбът на Нахри се изви като дъга от болка, конвулсии разтърсиха тялото й. А после леденото острие се удари в някакъв предмет и спря. Умът й вече бе изключил за света наоколо, така че уменията й бяха насочени навътре, долавяйки всяка промяна в тялото й… все по-слабото туптене в ума й, последните струйки кръв, циркулираща във вените й…

Яркият горещ метал бе изчезнал от пръста й, за да се материализира в сърцето й и да се сблъска с камата.

Пръстенът на Сулейман.

Камата се пръсна.

Ледените късчета начаса се стопиха, всичките, освен едно, което се сля с пръстена с изблик на остра болка. Пещерата на перитата изчезна, заменена от Джамшид, който плачеше, превит над нея, притиснал ръка към облените й в кръв гърди.

— Нахри! — умоляваше я той, притискайки раната й. — Създателю, не! Моля те!

Джамшид. Нахри се опита да изрече името на брат си, ала смазващата тежест в гърдите й я задушаваше. Пое си дъх и около нея се разля сила.

— Нахри? — Джамшид вдигна поглед от раната й… и очите му се разшириха. — Нахри?

Тя не отговори. Не бе в състояние да го направи, зашеметена от света около нея. Сякаш виждаше всичко през нови очи, магия се разливаше на вълни от нея. Всичко и всички се бяха отворили за сетивата й, хаос от сърца, туптящи едно през друго, и трошащи се кости. Самият палат бе оживял по нов, различен начин, камъните му бяха натежали от времето и трупаното през епохите могъщество: кръвта и труда, и саможертвата на поколения Нахиди. И не само Нахиди. Нахри усещаше присъствието на маридите — изблици от древна сила в люспите на Тиамат, с които беше застлана градината на Храма, водна магия, жива и обвързваща, в основи и потоци, в телата на дребни водни създания, смачкани под огромната постройка. Усещаше болката на езерото, сухото присъствие на острова бе отворена рана.

Изправи се плавно на крака и се огледа наоколо, опитвайки да се ориентира.

Дара. Ако останалите джинове и деви бяха ярки светлини, Дара беше лумнала факла, връзката, която Нахри усещаше между пръстена на Сулейман и останалите, при него липсваше напълно. Въпреки това видя желязото, което го убиваше, миниатюрните късчета, пръснати в кръвта му като смъртоносно съзвездие.

Видя колко лесно би било да ги извади. Да го върне към живот за пореден път.

Дара се взря в нея, очите му бяха широко отворени и удивени, макар да гаснеше.

— Слава на Създателя. Ти… ние…

— Дали сме мъртви? Не, не съвсем.

Нахри коленичи и улови ръката му. Тя бе съвсем лека, пепел се ронеше от кожата му.

— Мисля, че я виждам — прошепна той. — Кедровата горичка. Сестра ми…

Нахри усети как я залива скръб.

— Искаш ли да отидеш при нея? Мога да те излекувам, но няма да те върна към живот против волята ти. Не и отново.

С плувнали в сълзи очи Дара съзерцаваше един свят, който Нахри все още не можеше да види.

— Не знам. — Той примига и измъченият му поглед отново се обърна към нея. — Не съм заслужил правото да избирам.

С мъка удържайки сълзите си, Нахри докосна лицето му.

— Твоята Бану Нахида ти казва да избереш. Ти си свободен, Дара. Свободен си да си вървиш. Свободен си да останеш.

Гласът й се прекърши.

Очите на Дара отново се плъзнаха покрай рамото й за миг. А после се затвориха и той си пое дълбоко дъх с измъчено изражение. Когато отново ги отвори, цялото му внимание бе приковано в Нахри.

— Спаси ме. Моля те.

Само преди час бе напълно готова да го убие безмилостно, ала сега трябваше да положи усилие да не изхлипа от облекчение.

— О, слава на Бога.

Начаса положи ръце върху него — едната над сърцето, другата върху кървящото му бедро.

А после задърпа и изтегли желязото обратно през кръвта му. Това бе нещо, на което никога преди не бе била способна… нещо, което би убило всеки друг.

Ала нито тя, нито Дара бяха нормални, така че желязото излезе в металически рояк, гъст и скверен във въздуха. Нахри щракна с пръсти и той се пръсна.

Плътта на Дара се изцели под ръката й с прилив на огън. Тялото му прие другата си форма, хищни нокти изскочиха от пръстите му, остри зъби изпълниха устата му. Изумрудената зеленина си отиде от очите му, заменена от яростно завихрени пламъци. Магията, която струеше от него, бе толкова силна, че я запрати назад.

Добре. Може би щеше да й се наложи да я използва. Нахри се изправи на крака с усилие, могъществото в нея заплашваше да я разкъса. Усилваше се все повече и повече усещането за магия и горещина, които копнееха да изригнат от кожата, да рукнат от пръстите й.

Защото това могъщество не принадлежеше единствено на нея. Нахри се вкопчи в парапета и зарея поглед към своя град. Към своя свят, съсипан и кървящ.

И го изцели. Даде всичко, което можеше, всичко, което имаше, на хората, които Сулейман бе белязал толкова отдавна. На Джамшид, Нахид като нея, който си пое рязко дъх, когато целителната му магия се втурна да излекува раните му. На Физа и останалите шафити, усещането от които по нищо не се различаваше от това на така наречените чистокръвни, които се биеха заедно с тях. На девите в нейния квартал и на сахрейнците в другия край на света. Да направи измагьосаните зверове на прах и да сложи край на жестоката кръвна магия, която тласкаше гулите, бе така лесно, като да духне свещ.

Моят дом. Нахри издигна наново рухналите магически сгради, съживи, опожарените овощни градини и болните ниви. Нова топлина се надигна в душата й, докато се грижеше за градини и гори, сладкото ухание на портокалов цвят изпълни ноздрите й.

Ала докато ръцете й се движеха безспир, Нахри видя нещо ДРУГО.

Проклятието, което Собек бе направил на външния й вид, лепнеше по кожата й като искряща роса. Щеше да е лесно да го отхвърли, да свали маскировката, която й бе позволила да живее в света на човеците.

Аз съм тази, която съм, заради света на човеците. Не Бану Нахида бе надвила перитата, а мошеничката от Кайро. И Нахри нямаше да я захвърли. Вместо това насочи вниманието си навън, за да спусне завесата над планините, скривайки царството им от външния свят, като майка, завиваща дете.

Ала все още не беше приключила. Беше надхитрила перитата, ала знаеше обаче, че маридите заслужават много по-справедливо отношение. Имаше само двама души в Девабад, чието могъщество не се бе наложило да възстанови, двама мъже, чиито пътища се бяха преплели с нейния, макар и двамата да бяха поели по свой собствен път, притегляни от различни фракции и семейства, и дори от различни природни стихии. Вода и огън, и земя. Задържани в равновесие.

Анахид бе издигнала град от водата. Настъпил бе мигът нейната потомка да го издигне още по-високо. Нахри посегна към основите на града и ги раздвижи, сякаш наместваше гръбнак. Земята се разлюля под краката й.

Нахри стисна зъби, магията бушуваше в тялото й.

— Дара — успя да каже. — Градът, сградите… опази ги в безопасност.

Дара не се поколеба. Обновен, той полетя с вятъра.

Нахри посегна с прегръдка към планините и ги притегли, сякаш дърпаше лодка на въже. Много голяма лодка. Усети как водата на езерото се хвърля, за да нападне…

… а после спря и над него се разстла покой.

Али. Почувства познатия допир на магията му и той я изпълни със същото спокойствие, когато водата започна да се отдръпва и променя — буйна река се обви около града, за да го откъсне от езерото, докато планините се затваряха между тях. Нахри ги накара да се издигнат още по-високо, тази нова граница между тях и техните царства. Езерото се скри от поглед, кораби се оказаха уловени насред зелени възвишения и скалисти носове, докато водата се отдръпваше, а мъглите се разсейваха.

Слънцето помилва лицето й и тя се олюля, безмерно уморена.

— Езерото изчезна ли? — попита, докато пред очите й отново разцъфваха звезди.

Задавен звук на изумление се откъсна от Джамшид.

— Аз… да. Ти издигна планина пред него.

— Чудесно. — Нахри започна да заваля думите. — Подейства.

А после рухна в ръцете на брат си и мракът, който толкова дълго бе задържала настрани, най-сетне я погълна.