Империя от злато

37 Али

Докато растеше, Али бе слушал истории за ада, които го обрисуваха като страдание от пламтящи огньове и изпепеляващи ветрове. Място, което щеше да бъде претъпкано и шумно с душите на злосторниците и техните ужасяващи викове.

Започваше да се бои, че това не беше вярно. Не би могло да има по-точна дума от думата „ад“, за да опише безмълвното, празното царство под морето, в което беше пленен.

Нямаше ден, нито нощ. Нямаше небе. Единствено тежка чернота, надвиснала над него, толкова плътна и злокобна, че Али не бе в състояние да вдигне поглед, без да му се завие свят и да изпита чувството, че всеки миг ще бъде смазан. Единствената светлина идваше от сиянието на зловещата зеленикаво синя вода, която покриваше земята, разкривайки руините на нещо, което някога трябва да бе представлявало град, по-голям и от Девабад, очевидно разрушен и изоставен преди безчет години. Изгубен град на дъното на света, в който Али бе единственият обитател, а времето не съществуваше.

Куцукайки, той пое през поредния тесен проход с извисяващи се, покрити с малки рачета стени.

— Физа! — изкрещя с раздирано от болка пресъхнало гърло. — Физа!

Викът му отекна, името отскачаше на отслабващи вълни. Нямаше отговор. Нямаше отговор, нямаше никакъв друг звук, откакто се беше събудил сам върху залетия с вода пясък, покрит с рани, лошо навехнат глезен и пробождането на пукнато ребро. Част от раните бяха започнали да зарастват… или поне онези, които не се бяха отворили, докато вървеше, превръщайки се в единствения му начин да мери времето. С всяко поемане на дъх, с всяка стъпка глезенът и реброто му протестираха и все пак Али не спираше, отчаяно опитвайки се да намери изход от това място. Да се предаде, би означавало да полудее.

Може би това е наказанието ми. Може би Тиамат го бе погледнала, видяла бе, че пръстенът на Сулейман не е у него, и го бе захвърлила тук, за да страда. И той щеше да страда. Беше джин. Щеше да отнеме седмици да умре от глад и щеше да е мъчително.

Тесният проход се разшири и Али ахна, когато водата, която допреди миг се плискаше около глезените му, внезапно му стигна до гърлото. Той потъна, нагълтвайки се със солена вода, преди да се съвземе достатъчно, за да заплува, при което още от мускулите му възнегодуваха болезнено. Зулфикарът се носеше във водата, удряйки се в бедрото му. Али вече се бе отказал да се опитва да го опази сух.

В тежката тишина всеки негов плисък отекваше гръмовно, докато той минаваше покрай каменни релефи на причудливи създания: бикове с крила и лица на брадати мъже, воини с лъвски глави, стиснали боздугани и бичове. И не само създания, но и избелели сцени с градини и воюващи армии, причудливи заоблени кораби и дебнещи ловци. В началото релефите го бяха запленили със своите загадъчни образи и редове, изписани с букви, които не можеше да разчете. Чудил се бе кой ли ги бе гравирал, дали градът бе принадлежал на мариди или на смъртни.

Сега не го беше грижа. Искаше единствено да избяга. Да пийне вода, която няма вкус на морето, и да се наслади на минута без болка.

— Физа! — изкрещя отново. Мисълта за приятелката му, захвърлена в този ужасен лабиринт, го тласкаше напред. — Физа!

Дълбоката вода свърши с рушащи се стъпала, отвеждащи до равен, наводнен под, навярно арена; пейките на огромен амфитеатър се стопяваха в мрака. Али излезе, препъвайки се, на пясъка и рухна на колене. Тук водата бе достатъчно плитка, за да може да легне, без тя да залее лицето му, и господи, наистина се нуждаеше от почивка.

Моля те, нека Физа да е жива. Нека да се измъкнем от тук.

Нека всичко това да не е напразно.

Али потрепери във влажния мраз, свивайки се на кълбо. Искаше просто да е на сухо. На топло. Никога не се бе чувствал като огнекръвен джин повече, отколкото в това ужасно, тъмно място на вода и разруха. До болка копнееше да държи в шепата си пламък, да прошепне думата в ума си и да види как между пръстите му разцъфва огън.

И тогава, сякаш не бе изгубил магията си, когато падна в девабадското езеро, той почувства топлина в шепата си.

Надигна се и се вгледа потресено в измагьосаните пламъци, които танцуваха върху дланта му. Неговата магия. Неговата джинска магия; уменията, които го бяха подхранвали, откакто бе дете, онези, които не бяха омърсени от обладаването му в езерото, нито от някаква ужасна семейна тайна. В следващия миг вече беше на крака, забравил за болката, докато вадеше зулфикара от ножницата.

— Светни — прошепна.

Зулфикарът лумна в пламъци. Великолепни златни и зелени пламъци се завихриха, спускайки се по искрящото медно острие. Светлината изригна навън, нападайки задушаващия мрак.

Огрявайки стотиците въоръжени воини, които го чакаха.

Али зае бойна стойка, ала никой от тях не помръдна. Бяха статуи, осъзна той. Създания от камък и раковини, които изглеждаха досущ като живи, облечени в дрехите на главозамайващо разнообразие от нации и епохи. Къси туники и плисирани поли, доспехи, каквито Али никога не беше виждал, дузина различни шлемове и щитове. И макар че повечето статуи бяха строени мирно, като че очакваха заповед, немалко лежаха на земята, вдигнали каменни ръце, сякаш за да предпазят главите си, лицата им бяха разкривени в болка. Пясъкът беше осеян с отсечени крайници, сякаш някой ги беше нападнал с огромен чук, трошейки ръце и крака.

Али побутна едно каменно тяло със стъпалото си. Творецът определено беше положил голямо усилие да възпроизведе съвършено точно разпилени вътрешности.

Махай се от тук. Сега. Стиснал зулфикара си, Али се отдръпна предпазливо, обръщайки се натам, откъдето беше дошъл.

Тъкмо навреме, за да види с крайчеца на окото си как нещо голямо изпъпли светкавично настрани.

Завъртя се рязко, но то бе изчезнало в мрака. Зачака, ала единственото, което чуваше, бе думкането на сърцето си и неравното си дишане. Каквото и да се спотайваше в мрака, беше безшумно. Изчакваше.

Наблюдаваше. Али извади железния нож, който Уаджид му беше дал. С оръжие във всяка ръка, той тръгна с лека стъпка, борейки се с болката в глезена.

Въпреки това не беше готов.

Люспесто пипало се протегна рязко и го удари в корема, запращайки го във въздуха. Едва се беше приземил в пясъка с удар, който изкара въздуха от дробовете му, когато ги видя — два демона, изскочили от бездната. Единият бе морски скорпион с размерите на слон; ужасяващата горна половина на тялото му бе поморавяващ мъж с мъртви очи. Другият бе също толкова чудовищен: рогата усойница с паешки крака и прилепови крила.

Али се претърколи тъкмо навреме, за да избегне опашката на мъжа скорпион. Жилото й се заби в пясъка до главата му — зловещ, остър като бръснач сърп, от който капеше отрова.

Скочи на крака, разминавайки се на косъм с назъбените крака на усойницата, замахнали към него, за да разпорят корема му. Демоните, чудовищата — каквото и да бяха — го бяха хванали неподготвен.

Нямаше обаче да го заловят.

С лумнал зулфикар в ръка за пръв път от месеци, Али почувства как отчаянието и скръбта, и пълната безпомощност, в чийто плен се намираше, откакто Девабад бе паднал… откакто баща му го беше прокудил, откакто маридите го бяха изтезавали, откакто се бе пробудил за реалността на това, че живее в един развален свят, в който ръцете му бяха вързани, се разсейват. Маридите искаха битка?

Така да бъде.

Надавайки яростен рев в отговор на съскането на змията и ужасяващия стон на мъжа скорпион, той се нахвърли върху тях.

Отново избегна жилото и изрита мъжа скорпион в гърдите, замахвайки със зулфикара срещу усойницата. Тя се изправи по-бързо, отколкото очите му бяха в състояние да проследят, сграбчи го за навехнатия глезен и го събори в пясъка.

Този път жилото не пропусна целта си.

Али изкрещя, когато то се заби в рамото му. Изгарящата болка на отровата бе като да дерат кожата му със стотици железни ножове. И все пак беше изпълнен с повече ярост, отколкото страх, когато замахна със зулфикара и отсече жилото от опашката на мъжа скорпион, все още потънало в рамото му. Струя солена кръв рукна от раната и демонът изпищя.

Али пусна зулфикара, изтръгна жилото от рамото си и го запрати в лицето на усойницата, преди отново да грабне оръжието си. Лявата му ръка беше вцепенена, а той се препъваше, борейки се с обзелото го замайване. Пищейки пронизително, мъжът скорпион се въртеше и подскачаше, като полусмачкано насекомо, докато от опашката му шуртеше кръв.

Рогатата усойница обаче се върна — уви се около долната половина на тялото на Али и стисна. Той опита да се отскубне, борейки се за въздух, докато чудовището изкарваше и последната глътка от дробовете му. С ръката, която все още го слушаше и която беше свободна, заби зулфикара в люспестата кожа на влечугото и тя заискри и запуши, докато двамата ревяха, вкопчени в битка на живот и смърт.

— СПРЕТЕ.

Гръмовният глас вече му беше достатъчно познат, за да го изпълни със смесица от облекчение и тревога, още преди да види как Собек се хвърля към тях през наводнения пясък.

Мъжът скорпион задърпа оплетената си брада, като цвърчеше и виеше.

— Той не е натрапник — сопна се Собек. — А родственик.

Нилският марид сграбчи опашката на мъжа скорпион, ала вместо да го нарани, от ръцете му бликна вода, която заля кожата на чудовището. След броени мигове, жилото му порасна наново.

Собек се приближи до своя потомък, освобождавайки го от хватката на рогатата усойница, която се опитваше да го удуши, сякаш чудовището бе досаден плевел. Имаше нещо почти бащинско в раздразнението, с което измъкна Али от опасността, и от напомнянето за връзката между тях, за историята, която Али все още се мъчеше да приеме, Али усети, че му се повдига.

Разбира се, можеше да е и от отровата.

Собек го стисна за рамото и заби нокти в кожата му. Хлад се разля по тялото на Али и той се свлече на колене; зулфикарът му угасна, ала облекчението беше мигновено, раните му зараснаха за броени секунди. Дупката, която скорпионът беше пробил в плътта му, изцвърча като кипяща вода, а после зарасна, оставяйки нов белег. Али го докосна и пръстите му срещнаха корава кожа. Мястото, което Собек беше излекувал, с размерите на дланта на Али, изглеждаше така, сякаш бе заменено с люспите на самия Собек.

Нямаше кой знае колко време, за да се замисли за това. Маридът пусна ръката му, за да го сграбчи за брадичката и да го издърпа на крака. Жълтите му очи потърсиха белега, оставен върху слепоочието на Али от печата на Сулейман. Той бе започнал да избледнява в мига, в който Нахри взе пръстена; Али бе зърнал отражението си във водата тук на няколко пъти и знаеше, че е изчезнал напълно.

Очите на Собек се присвиха, превръщайки се във влечугови цепки.

— Ти, глупако. Този пръстен бе единствената ти надежда за спасение с Тиамат.

Али се отскубна от ръката му.

— Не си заслужаваше магията на хората ми, нито безопасността на града ми.

Лицето на марида се разкриви, оголени зъби и разочарована гримаса.

Движение в мастилено черната бездна накара и двамата да млъкнат.

Земята се разтърси под краката на Али, вълнички се разляха по залетия с вода пясък. Каменните воини потрепериха, двама от тях паднаха и се сблъскаха, пръсвайки се в експлозия от миниатюрни раковини. Нещо проблесна в далечината — блещукане на люспеста перка, като кит, изскачащ над повърхността на морето в безлунна нощ. Перката, една-единствена, говореше за невъобразими размери.

Али се изпъна, заповядвайки на зулфикара си отново да грейне.

— Огнената ми магия…

— Проклятието на Сулейман не се простира над това царство. Притежаваш магията, с която си роден, огън и вода заедно. — Очите на Собек срещнаха неговите. — Няма да бъде достатъчно.

Мракът се сгъстяваше, кипеше. Отсенки на сиво и среднощночерно се завихряха в мрака, от невидимото небе се посипа дъжд.

Не е небе, осъзна Али. А самото море. Намираше се на дъното на света, в крехък балон от вода и пясък, под смазващия товар на океана. Синьо-зелената вода се плискаше яростно около краката му, стремеше се нагоре, като десетки гладни езици. Земята отново се разтърси, сякаш целият изоставен град се бе озовал в течението, оставено от минаващ кораб; една огромна мраморна колона падна, събаряйки група каменни воини като плочки за домино. Отново проблеснаха перки, този път по-близо, а после се появи искрящата, невъзможно голяма извивка на мускулест гръб.

Всяка следа от враждебност, която Али изпитваше към Собек, се изпари.

— Собек — прошепна той. — Какво да…

— Тя обича да я забавляват — прекъсна го маридът, гласът му беше настойчив. Отново го сграбчи за китката, толкова силно, че му причини болка, задържайки го до себе си. — Храни се с хаос и страст и ще ги вземе за твоя сметка, ако й се прииска. Погрижи се да не стане така.

Как да го направя, искаше да попита Али. Само че не беше в състояние да отвори уста, да издаде какъвто и да било звук. Мракът се бе раздрал, бушуващи вълни и буреносни облаци обгръщаха изоставения град, сякаш бе остров, който щеше да бъде погълнат. Ехтяха гръмотевици, разтърсвайки го до мозъка на костите, дъждът брулеше лицето му. Въздухът миришеше на кръв, на сол, на сладкия дъх на смърт. Мълния проряза океанския хоризонт, огрявайки безброй морски създания в дълбините. Акули и сепии, и змиорки, но и по-причудливи създания — бронирани риби, водни хора и морски дракони с многобройни търсещи глави.

Али не го беше грижа за никое от тях. Защото към него плуваше колос, в сравнение с който огромният град, в който бродеше от дни, изглеждаше като играчка.

Тиамат.

Майката на маридите изникваше пред очите му късче по ужасяващо късче, прекалено огромна и страховита, за да я види наведнъж. Покрита с шипове опашка, подобна на масивна тояга, предни крака като на кон, завършващи с нокти на хищна птица, бронирани шипове стърчаха от гърба й като обвити в мъгла планини, скрити от дъждовния мрак. Змийският й корем, който би могъл да побере пет девабадски палата, бе покрит с ослепителни люспи, които лъщяха като мокър мрамор в смайващо изобилие от цветове… люспите, които бе видял да покриват дъното на девабадското езеро и градинските пътеки във Великия храм. Нова мълния разкри крила, покрити с дребни рачета и корали, сякаш се бе надигнала част от морското дъно. Пипала се гърчеха и протягаха във всички посоки.

А лицето й… господи. Али трябваше да вдигне очи високо-високо нагоре, там, където щяха да бъдат облаците и слънцето, ако не се намираше в това пъклено неизвестно царство. Лицето й бе почти нетърпимо ужасно — озъбен череп, в който се смесваха най-страховитите черти на лъв и дракон. Уши на бик стърчаха над очи като завихрени тайфуни, нащърбени зъби, които биха могли да отхапят къс от Шефала, изпълваха муцуна, заобиколена от още пипала.

Тиамат се гърчеше и протягаше, а после отвори уста, сякаш за да се прозее. Пронизителният рев, като грохота на огромни вълни и предсмъртните крясъци на морски птици, би повалил Али на колене, ако Собек не стискаше ръката му. Дори и така, Али затвори рязко очи. Неспособна да обхване онова, което стоеше пред него, една първична част от мозъка му изключи.

Ноктите на Собек се впиха в плътта му.

— Погледни я — изсъска той предупредително. — Овладей се. Покажи, че си тук като родственик, не приношение.

Али трепереше. Не се чувстваше родственик на нищо тук долу. Заповяда си обаче да се подчини и отново погледна към ужасяващото й лице. Бушуваща дъждовна мъгла се извиваше около главата й като луна в орбитата й… Това е маридът на мусона, разпозна го Али, пратеникът на Тиамат.

В главата му отекна глас и той запуши ушите си с ръце.

Деца мои — каза Тиамат лениво. Гласът й бе провлачен и съскащ и туптеше в кръвта му. — В какви неприятности сте се забъркали този път?

Маридът на мусона се завихри по-бързо.

Собек! Той излъга, отново наруши заповедите ти!

— Нищо такова не съм сторил! — изръмжа нилският марид.

Така ли? — Опашката на Тиамат изплющя върху земята, обвивайки се около залятата с вода равнина, върху която стояха. — Веднъж ти беше наредено да ми доведеш родствениците си, а вместо това ти ги погълна. Сега научавам от пратеника ми, че един от тях е с по един крак в двата свята и излага всички на опасност.

— Изпълних заповедта ти добросъвестно, когато нареди родствениците ми сред девите да бъдат унищожени. Всички знаете, че го направих. — Собек се взираше яростно в маридите, които се тълпяха в бушуващата вода. — Сигурен към, че неведнъж сте пирували със спомена, който ви дадох. Всеки оцелял зад стените на Девабад щеше да бъде невидим за нас. — Той извиси глас в крокодилски рев. — Глупаци бяхте да се оплетете отново с девите! Те ни бяха забравили, забравили бяха как Анахид Завоевателката използва пръстена си против нас. Тази нова Нахида можеше да вземе пръстена и никога да не припари до водите ни. Вместо това вие постъпихте прибързано и й осигурихте защитник!

Подобно на змиорка създание с лице на костенурка се стрелна от водата.

Лесно е да го каже един речен повелител, в безопасност на другия край на света — сопна се то. — Ти никога не си носил хомота на тяхното робство.

Съществува достатъчно лесен начин да научим истината — заяви Тиамат и подобното на змиорка създание начаса се сниши. — Собек може и да е бия откъснат от общуването на водите, но това изгубено отроче не е. Ще видим и ще споделим.

Едно от пипалата й се стрелна и се обви около крака на Али, изтръгвайки го от хватката на Собек. Той извика от изненада, когато се издигна високо-високо във въздуха, нагоре по огромното тяло на Тиамат, зашеметен от сливащите се в неясно петно ослепителни люспи и солената миризма на гниещи морски твари.

Последното пипало го сложи върху огромна ципеста лапа, чиито хищни нокти се издигаха около него като смъртоносни фиданки. Тиамат го доближи до страховитото си лице и се ухили, разкривайки отвратителни тинести зъби. Толкова отблизо можеше да види огромните белези, с които бе нашарено тялото й, навярно следи от отдавнашна битка.

Толкова шум за нещо толкова малко — каза тя вместо поздрав. — Надявам се, че си заслужаваш това, че ме събудиха.

А после нахлу в ума му.

Али се свлече на колене, стиснал главата си, докато Тиамат отваряше живота му пред очите му. Това не бяха Собек или маридът на мусона, прехвърлящи лениво спомените му така, както някой отегчен ученик би прелиствал книга. Това бе всичко наведнъж, неясно петно от лица и смях, и болка. Катереше се по дървета в харема и плачеше за майка си. Пронизване с кама в корема през една студена нощ и Дараявахуш, който го душеше в лечебницата. Мирис на кръв, винаги кръв. Кръвта на Анас, оплискала пясъка на арената, шафитска кръв, засъхваща по лицето му, кръвта на Лубейд, процеждаща се от устните му, кръв с медни пръски, капеща от ухото на баща му. Емоции. Страсти. Похот и глад, и неща, забравени толкова отдавна, че Али дори не бе сигурен, че са негови.

Собек, изскочил от Нил, за да го спаси от Кандиша, и повел го през теченията. Маридът на мусона, който го сграбчи; а после Али сграбчи Нахри. Нахри, отпуснала се на леглото с него, ръцете й лежаха върху тялото му. Ръцете й, разрязващи гърдите му. Пръстенът с печата, мокър от кръв, на палеца й, където му беше мястото…

Тиамат обърна рязко ръка и Али полетя към пясъка, приземявайки се тежко по гръб.

Върнал го е. — Развеселеността бе изчезнала от гласа й. — Оставил си го да напусне водите ти с него и ТОЙ ГО Е ВЪРНАЛ.

Али едва успя да си поеме дъх, преди хищната лапа на Тиамат да притисне гърдите му, приковавайки го към наводнената земя. Солената вода заля лицето му.

Смъртно създание, знаеш ли какво щях да ти дам за този пръстен? Иска ти се да пътуваш с теченията? Щях да погълна враговете ти и да те настаня върху престол от костите им. Щях да ти дам такова могъщество, че щеше да си в състояние да разглобиш твоя свят и да го сглобиш, да го направиш такъв, какъвто отчаяно копнееш да бъде.

Собек изсумтя — нисък, предупредителен звук, от който всяко косъмче по тила на Али би настръхнало, ако Тиамат не го смазваше до смърт. Нилският марид се бе превърнал почти изцяло в крокодил.

— Той изпълни пакта на своя прародител. Намира се под моя закрила.

Тиамат издаде звук, който би могъл да бъде нейната версия на подигравателен смях, ужасяващо тракане, разнесло се от чудовищната й уста.

Ти и твоите пактове, Собек. — Натисна Али още по-силно и той се загърчи, убеден, че гърдите му ще бъдат смазани. — Виждал ли си някога колко закрилнически се отнася един крокодил към яйцата си, смъртно създание? Колко бързо може да се промени това?

— Той е родственик — настоя Собек. — Вижда теченията и владее магията ни. Кръвният дълг, който ни възпира да нанесем удар на защитника на Нахидите, бележи и него.

Тиамат се изсмя, но пусна Али. Той се претърколи на една страна, давейки се и кашляйки.

Родственик? Нима не погледна в ума му? Той ни смята за демони и чудовища, чието място е в ада. Презира те за онова, което си причинил на предците му. Каза на Нахидата, че когато научил, че си част от него, искал да изпълзи от кожата си!

Собек не трепна.

— Млад е. Един ден ще разбере.

Това ли искаш, Собек? Да ти го върна, та да си имаш друг питомник дев, който да ти прави компания в самотната ти река? Защо не видиш какво мислят братовчедите ти?

Тиамат се раздвижи, при което земята се разлюля, а после взрив от светлина пробяга по покрития й с перки гръб и шиповете на опашката й, сияейки отвъд пелената от синя вода като сигнален огън по протежение на планинска верига. Още мариди се появяваха от дълбините, тълпейки се край тях.

Али се изправи на крака. И тялото, и умът го боляха.

— Какво става? — попита той Собек.

— Те общуват. — Върху лицето на нилския марид имаше неприкрит копнеж. — Тиамат споделя твоите спомени с тях.

Мисълта още създания да надзърнат в най-съкровените му мисли накара стомаха на Али да се разбунтува.

— Няма ли да се присъединиш към тях?

— Не.

Гласът на Собек беше рязък, но Али продължи да разпитва. Оставяйки настрана смъртоносната им семейна история, нилският марид бе единственият му съюзник тук долу, а все още имаше толкова много, което Али не знаеше.

— Защо?

Собек го изгледа с такава злост, че Али отстъпи назад.

— Защото не й се подчиних.

Али не можа да го попита нищо повече, защото Тиамат отново посягаше към тях.

Моите деца ми напомниха, че си дошъл, носейки дарове. Да видим ли какво си ми донесъл, за да откупиш живота си?

С прилив на вода, корабът на Али се появи пред тях. Тиамат прокара хищен нокът по корпуса му, раздирайки го така, както ястреб би разпорил заек. Скъпоценни камъни и тамян, и скъпи смоли се изсипаха от трюма. Едно от пипалата й зарови из разпилените съкровища, подхвърляйки скъпоценни предмети насам-натам, сякаш на пясъка нямаше безчетни богатства.

Дреболии — отхвърли ги тя пренебрежително, заравяйки в локва кал сандък от злато, с който можеше да се купи цяла армия. — Каква полза от лъскави дрънкулки в моето царство? Изтръгнаха ме от съня ми, за да се оправя с теб, а единственото, което ти стори, е да ме разочароваш.

Тя посегна към сандъка с книги.

— Не, недей… — обади се Али, връщайки си най-сетне гласа.

Тиамат поспря и когато вдигна очи, Али видя дива усмивка върху ужасяващото й лице.

Това нещо ценно за теб ли е?

Смутен, Али се опита да обясни.

— Не са дрънкулки. Това са книги. Ценни книги, с които искахме да ти отдадем почит. Знание и история. Забавление — избъбри, спомнил си съвета на Собек.

Тиамат го погледна по-отблизо.

В такъв случай може би ще ви пожаля, теб и тях, и ще ви направя част от двора си. Ще те накарам да четеш, да ни забавляваш, когато поискам. — Едно от пипалата й се протегна, докосвайки новото парче влечугова кожа на рамото му. — Тук долу би могъл да изкараш цяло хилядолетие, ако ти подменяме частите.

Али се опита да не потрепери.

— Аз…

Майката на маридите не го остави да довърши. Пипалото го удари грубо, а после смехът й отново отекна, жесток и подигравателен.

Ала не това искаш ти, Ализейд ал Кахтани. Ти искаш да си отидеш у дома, при своите събратя, и да бъдеш велик герой. Да остарееш заедно със семейството си деви и Нахидата, която обичаш, без никога повече да се сетиш за маридите.

Невъзможно бе да го отрече. Тиамат бе надникнала в ума му, а Али не вярваше, че би й харесало да я излъже.

— Да — призна той.

Струя вода унищожи сандъка с книги, удряйки го толкова яростно, че страници и корици се разлетяха, а мастилото им оцвети водата. Течността се втурна към него, издигайки се по краката му.

Тогава защо не си споменал най-скъпоценното си приношение?

Али потрепери, гледайки как съсипаните страници отплават. Внезапното унищожение на нещо толкова ценно го разтърси из основи.

— Нямам нищо друго.

О, не е така.

И с едно изригване на вода Физа се появи пред тях.

Беше в безсъзнание, плитките й и дрехите й бяха в безпорядък. Грозна рана разсичаше бузата й, едното й око беше насинено. И все пак беше жива, гърдите й се повдигаха и спускаха с всяко поемане на въздух.

Али се хвърли към нея.

— Физа!

Дай ми я по нашия начин — подкани го Тиамат. — Прережи гърлото й в мое име и тя ще се прероди като един от бойците ми. — Тя махна с ръка към каменната армия. — Веднъж на всеки век дарявам свободата на един тях и всички се събираме, за да гледаме как се бият, за да я спечелят. Жена, в чиито вени има мъничко кръв на деви, ще бъде наистина интересна добавка.

Али потръпна.

— Никога.

Тогава може би ще оставя морето да те смачка и ще дам теб на моите бойци. Макар че едва ли ще бъде справедливо да заменя мъж, надарен със силата на огън и вода, срещу нещастни, омагьосани човеци.

От жестоко нетърпение в начина, по който изрече думите, по гърба на Али пробягаха тръпки на ужас. Тиамат бе влязла в главата му. Знаеше, че Али няма да убие своята невинна приятелка, още по-малко пък — с името на някакъв морски демон на уста.

Какво целеше тогава?

— Направи го — предупреди го Собек. — Нямаш какво друго да й дадеш.

— Не се нуждая от мнението ти, когато става дума за убийства — сопна се Али, мъчейки се да не допусне емоции в гласа си. Внезапно изпита почти неудържима нужда Нахри да бъде до него. Тя щеше да се досети какво иска Тиамат. Беше го умолявала да сключи сделка.

Тиамат се смееше.

Така неблагодарен към своя родоначалник.

Али преглътна с усилие.

— Трябва да има някакъв начин да си помогнем един на друг. Приближен съм на Бану Нахида. Навярно бихме могли да договорим връщането на езерото…

Тиамат се изкикоти, а после се отпусна на неговото ниво толкова бързо, че Али подскочи. Лъскавият й череп беше с размерите на хълм, нащърбените й зъби бяха по-високи от него.

Маридите продължаваха да прииждат. Бяха дошли по-близо при споменаването на езерото, ярките им очи блестяха.

Тиамат не изглеждаше заинтригувана.

Защо да сключвам сделки с девите за някакво си езеро, когато имам целия океан? Не, смъртно създание, събудиха ме, за да се оправя с теб и Собек, и именно това ще сторя. Ти искаш да опазиш живота си и живота на своята приятелка и да пътуваш с теченията, за да спасиш дома си. Собек, ти си сам, копнеещ отново да се присъединиш към нас. Ами ако има начин да уредим всичко това?

Собек застина до него.

— Ти каза, че съм прокуден завинаги. Че ако общувам с някого, ще спреш водите, които подхранват реката ми, и ще ме принудиш да гледам как земята ми умира.

А сега ти предлагам възможност да получиш опрощение, да докажеш, че привързаността ти към тези създания се е стопила.

— Привързаността му? — повтори Али. — Той е подмамил поколения от моите предци от правия път, а когато те отказали да предадат събратята си, ги е погълнал!

Тиамат се ухили.

Виждаш ли какво мисли за теб твоето отроче? Никога няма да ти бъдат благодарни, никога няма да ти бъдат предани.

Върху лицето на Собек се изписа яростно изражение. Един марид, чиято естествена форма бе крокодил, едва ли беше от търпеливите.

— Предупредих те да бягаш — изръмжа той на Али. — Можех да изтръгна печата от сърцето ти. Можех да оставя марида на мусона да те доведе до лудост.

Тиамат облиза зъбите си. Хаос, ето за какво копнееше. Забавление.

Несъмнено в епоха, в която човеците са ни забравили, имаме нужда само от един повелител на реката на сол и злато. — Тя се отдръпна от тях двамата, събаряйки горното ниво на един зикурат, за да се изтегне върху потопения град, и ги погледна с ужасяващите си очи. — Победителят ще бъде възнаграден с моето благоволение.

Победителят. Али отново погледна към полето с каменни войници. Към арената. Несъмнено Тиамат нямаше предвид…

Не бъди безразсъден, предупредила го беше Нахри.

Али направи помирителен жест.

— Почакай, нека просто…

Собек се нахвърли върху него.

Всеки помен от надежда, че Собек би проявил милост, се изпари в мига, в който нилският марид се блъсна в гърдите му. Двамата паднаха на земята и Али вдигна ръце, за да предпази лицето си. Собек ги издра с хищните си нокти, а после замахна към гърлото му.

Тиамат определено щеше да се позабавлява.

Али заби рамо в долната част на муцуната му (Собек вече бе изцяло крокодил и три пъти по-едър от злочестия си потомък] в същия миг, в който нащърбените зъби на марида одраскаха врата му. Али протегна ръце и стисна челюстите му, борейки се с всички сили да задържи устата му затворена.

— О, ти си ядосан? — подхвърли обвинително, докато двамата се бореха. — Копеле. — Той изпръхтя. — Знаеш ли колко е трудно да си по-лош от баща ми?

В отговор Собек се претърколи, блъсвайки го под водата. Тиамат се кикотеше над плискащите се вълни и вчепканите бойци.

Нуждая се от оръжията си. Али не мислеше, че има особен шанс срещу Собек дори с тях, но определено нямаше да победи хилядолетния повелител на реката на сол и злато с голи ръце.

Изрита, поваляйки най-близките каменни воини. Мъж с тога, лавров венец на главата и измъчено изражение върху лицето, падна върху Собек с тътен, затискайки опашката му. Али се възползва от мига, който това му спечели, и се втурна към рухналата стена, ала зъбите на Собек се сключиха около глезена му, издърпвайки го обратно. Али извика от болка, но вече бе сграбчил зулфикара си.

— Светни!

Пламъци се разляха по острието, изтръгвайки съскане, подсвирквания и щракащи звуци от тълпата мариди, които ги гледаха. Али замахна към главата на Собек, но не позволи на отровните пламъци да го докоснат — все още не беше готов да убие своя прародител.

— Остави ме да си вървя. Собек, моля те, в името на…

Али изпищя, когато челюстите на марида се сключиха по-силно. Крокодилът се опитваше да го издърпа в дълбокото, мяташе се и го разтърсваше така, сякаш искаше да му откъсне крака.

Господи, как болеше. Болеше толкова много и все пак свирепостта на марида бе напомнянето, което му беше нужно. Тук нямаше да има милост за него.

Така че той също нямаше да прояви милост. Замахна със зулфикара, оставяйки огнена черта през очите на Собек.

Маридът изрева и охлаби хватката си достатъчно, та Али да издърпа крака си и да изпълзи назад; кръв бликна от разкъсания му глезен и оцвети синьо-зелената вода. Собек се гърчеше на пясъка. От него също се лееше кръв, ивици отрова пълзяха от съсипаните му очи — деликатни, смъртоносни пипала.

А после спряха. Пред очите на вкаменения от ужас Али отровата на зулфикара се върна назад. Очите на Собек зараснаха…

Али скочи на крака и побягна.

Осакатеният му крак гореше, болка го раздираше всеки път, когато стъпеше на земята. Али тичаше въпреки това. Току-що бе вкусил малко от бруталната смърт, която Собек му готвеше, и възнамеряваше да бяга от нея, докато бе в състояние, оставяйки колкото се може повече разстояние между тях.

Мисли, Ал Кахтани, мисли! Изкачи на бегом няколко стъпала и се прехвърли през една каменна стена. От другата страна, построени нагъсто, се издигаха по-малки къщи, оголели сгради, които някога трябва да са били домове и работилници, пълни с хора. Полуразрушени, сега те представляваха същински лабиринт.

Трябваше да свърши работа. С оръжия в ръце (макар да бе угасил пламъците на зулфикара засега), Али се втурна между сградите.

Обгърна го мрак, докато свиваше наслуки, навлизайки все по-навътре в града. Как би могъл да убие създание като Собек, прастар хищник, който се изцеляваше с бързината на Нахид… по-бързо от Нахид? Някой, безкрайно по-могъщ, отколкото той щеше да бъде някога?

Някой прекалено могъщ. Някой, който така бе свикнал да побеждава и да презира по-нисшите смъртни, че ги подценяваше. Спомни си отдавнашната си битка с Дараявахуш — първата им битка, уж дружеския двубой, който едва не бе спечелил, докато не отстъпи назад, отказващ да прониже в гърлото госта на баща си. В отговор афшинът беше съборил стена с оръжия върху главата му.

Нямаше да допусне същата грешка отново. Огледа се из развалините. Сега беше изцяло войник, онзи, когото бяха учили да надхитря врага си.

Когато Собек се появи, беззвучен като гроб, Али беше готов.

Наблюдаваше го от един порутен покрив, достатъчно високо, та вятърът да не донесе миризмата му. Беше му студено, останал само по препаска, но той не си позволи да трепери, не си позволи да диша, докато хвърляше една тухла в стаята, където бе оставил пропитата си с кръв дишдаша… мириса, който маридът следваше. Собек се хвърли в стаята, оголил зъби.

Али скочи от покрива и се приземи върху гърба му.

Маридът беше бърз, но Али се беше приготвил — натисна главата му надолу, уви колана си за оръжия около муцуната му и го завърза. Маридът се задърпа и заизвива. Али стовари дръжката на зулфикара си в основата на черепа му, ала то беше като да удря по камък.

Собек започна да се преобразява и ето че ударите на Али вече не бяха напразно, кръв шурна от по-мекия, по-човекоподобен врат. Ала в тези си очертания маридът щеше да има ръце, с които да смъкне колана от лицето си, да сграбчи Али и да го удуши. Засега Али имаше надмощие, но то нямаше да трае повече от няколко секунди.

Убий го. Убий го, наивен глупако. Отсечи му главата, пронижи го в сърцето. Той би те убил. Той ще те убие!

Собек се обърна, така че сега беше с лице към Али. Не беше мъдър ход. Щеше да е в състояние да сграбчи Али, когато освободеше ръцете си, но точно в този миг гърлото му беше беззащитно.

УБИЙ ГО!

Беше Тиамат, гласът й беше пропит с жажда за кръв.

Прародителят на Али се мъчеше да се освободи. Али заби ножа си в дланта му, приковавайки я към земята, и маридът изрева от болка.

Собек заслужаваше да умре. В продължение на векове беше избивал невинни хора. Маридските му братовчеди бяха изтезавали Али в езерото и го бяха отвлекли, когато хората му имаха най-голяма нужда от него. Отново видя отчаянието на майка си, докато го изпращаше на сигурна смърт. Чу как Нахри го моли да намери начин да се върне.

Какво беше Собек в сравнение с тях? Чудовище. Убиец. Демон от епоха на невежество и бруталност, която епохата на Али с основание бе стъпкала.

Тиамат се смееше. Останалите мариди чакаха, вперили странните си, непроницаеми погледи в тях.

Зловещите жълти очи на Собек срещнаха неговите. Али видя отражението си в присвитите черни зеници… изглеждаше млад. Ужасен.

Нилският марид се взря в него. Ръцете му се бяха преобразили, хищните му нокти посягаха към китките на Али…

А после толкова леко, че само Али би могъл да забележи, Собек застина.

Номер. Трябва да беше номер. Али трепереше, дръжката на зулфикара му бе хлъзгава от кръв. Достатъчно бе просто да замахне. Един удар и Тиамат щеше да му даде всичко, от което се нуждаеше, за да спаси събратята си. Да бъде герой. Да си отмъсти.

От гърдите му се изтръгна рев на раздразнение. А после той запокити зулфикара, преобърна своя прародител, когото не бе в състояние да убие, и се изправи лице в лице с Тиамат.

Тя вече се бе навела към него, оголила зъби.

Слабо смъртно създание! Да не би огненото ти сърце да е изпълнено с привързаност? Да не би да ти липсва убитият ти баща? Нима мислиш, че Собек ще заеме неговото място?

Али я изгледа яростно; няколко отговора се бореха на върха на езика му. Би могъл да заяви, че подобни смъртоносни забавления са нещо зло. Че няма да убие някой, който е вързан. Че Тиамат е чудовище. Демон.

Тълпата мариди все така не откъсваха очи от тях. Видели спомените на наивния младеж, те вероятно бяха решили, че той ще се бие рицарски и ще бъде победен.

Али също ги беше видял. Чул бе воплите им, когато Анахид ги бе поробила. Видял бе как жертват силите си, за да отпратят Собек надалече, та той да намери начин да ги спаси.

Али впи леден поглед в Тиамат.

— Ето какво си правила през цялото това време! — Той махна с ръка между Собек и себе си, а после посочи каменната армия. — Докато децата ти са били пропъдени от свещеното си езеро, принудени да робуват на Нахидите, подложени на тормоза на техния защитник, ти си се забавлявала с играчки в калта?

Тиамат изсъска и приливът на зловонен въздух и слюнка едва не го накара да изгуби съзнание.

Може би ще хвърля теб на този така наречен защитник.

— Бих се радвал. По-добре да се бия, отколкото да се свивам тук долу. — Той се обърна към тълпата мариди. — Вие всички осъждате Собек, ала той поне е направил нещо! Къде са могъщите мариди, от които се страхувах, докато растях? Твърдите, че можете да погълнете земята ми, да направите трон от костите на моите врагове, и все пак се страхувате от този афшин?

Една фигура се надигна — удавник, от когото бяха останали единствено кости, покрити с мидени черупки.

Нямаш представа за същинските размери на могъществото и жестокостта му. Той уби един от поклонниците ми, невинен човек, само за да привлече вниманието ми. Накара водата в езерото ми да заври, избивайки всички живи същества в него, и заплаши да стори същото с всичките ни води!

— Тогава нека да намерим начин да го спрем. Би трябвало да си помагаме, вместо да си губим времето с подобни игрички. Нима искате да се откажете от свободата да пътувате по света, да се грижите за ваши собствени потоци и езера, в замяна на това да останете тук… с вашата майка? Завинаги? — добави Али деликатно.

През маридите премина видимо потръпване.

Тиамат заудря по земята с опашка, разтърсвайки всички.

Глупаци сте да се вслушвате в него. Той е дев до мозъка на костите, а те знаят единствено да лъжат. Много по-вероятно е да се хвърли в краката на онзи защитник на Нахидите и да го отведе до водите ви. — Тя посочи с глава към Собек. — Попитайте него какво се случи последния път, когато се довери на дев.

Собек, който бе успял да се изправи на крака, прие другата си форма и смъкна колана на Али от устата си. Али не бе сигурен какво се бе случило преди малко — дали Собек бе възнамерявал да се предаде, — ала прародителят му все още изглеждаше напълно способен на убийство.

Думите му обаче бяха добре претеглени.

— Моят родственик казва истината. Съюзник е на най-младата Нахида, а аз имам връзки на закрила с нейното семейство. Ако някога е имало време да сключим пакт с тях, то е сега. — Собек замълча за миг. — Или пък бих могъл да се върна в устието на моята река и да видя дали великата майка, която плува в Северното море, иска да помогне.

Тиамат изръмжа, но Али побърза да се намеси. Може и да не беше воин, който не можеше да бъде убит, нито пък бе в състояние да се преобразява в крокодил, но да подклажда политически разногласия в името на справедливостта?

Сега играеха неговата игра.

— Оставете мен и приятелката ми да си отидем — примоли се той. — Собек може да ни придружи и да ме научи как да плувам с теченията. Ще ви върна езерото и ще намеря начин да премахна девите, които ви заплашват. Хайде де — добави, когато очите на Тиамат лумнаха, — несъмнено мога да ви бъда по-полезен там горе, отколкото като мимолетно развлечение тук долу.

Маридите шушукаха и цвърчаха, водата се разбушува.

Собек пристъпи по-близо.

— Искаме нещо различно, Тиамат. Не е нужно да мога да общувам със събратята си, за да го видя. Аз ще го заведа.

Тиамат се изпъна с презрителна усмивка.

Не, няма. Не и докато той не заплати. Искаш да говориш вместо маридите, смъртно създание? Да бъдеш нашият глас, когато твърде много се боиш да признаеш, че между нас и теб има и най-малка връзка? Говориш на децата ми за тяхната загуба? Загуба, за която не знаеш нищо?

— Ще ги изслушам — обеща Али. — Кълна се. Аз…

Не така правим нещата ние. — Тиамат наведе ужасяващото си лице към него. — Искаш да ти се доверим, да отворим свещените си течения за теб, макар че възнамеряваш да живееш заедно с твоите деви? Тогава ще направя така, че никога да не забравиш своето задължение. Така, че никой да не го забрави.

Тревога пробяга по гърба на Али.

— Какво искаш да кажеш?

Ще ми дадеш името си наистина. И тогава аз ще изцедя и последната искрица огън от кръвта ти.

Стомахът на Али се сви.

— Не разбирам.

— Означава, че ще отнеме огнената ти магия. — Собек се обърна към него. — Цялата ти огнена магия. Ще принадлежиш на нас повече, отколкото на девите.

Всяка мисъл се изличи от ума на Али. Ще принадлежиш на нас повече, отколкото на девите. Погледът му падна върху зулфикара.

Тръпката, която бе изпитал от това, че най-сетне го бе накарал да лумне в пламъци, изстина.

И не беше само зулфикарът. Беше всичко. Пламъците, които бе научил Нахри да измагьосва, магията, която му позволяваше да минава през завесата на Девабад, горещината в ръцете му, с която кипваше чаша кафе. Половината от традициите им се въртяха около огъня, светът им се въртеше около огнената магия. Именно заради това загубата й бе поставила обществото им в безизходица.

А неговата щеше да изчезне.

Устата му пресъхна.

— Завинаги?

— Да — отвърна Собек меко. — Трябва да разбереш. Това ще засегне всичко у теб. Живота ти. Ума ти. Външния ти вид.

Външния ми вид. Глупаво бе нещо подобно да накара сърцето му да се свие от страх, ала то го направи. Видя колко хитър капан му беше заложила Тиамат. Тя знаеше какво изпитва Али към маридите. Знаеше какво изпитват събратята му към тях. Нямаше да има предпазлива дипломация, никакво прикриване на намесата на маридите, както бяха сторили неговите предци… нямаше дори да може да разкрие истината постепенно, след като прахът се слегнеше, ако това изобщо им помогнеше да победят.

Върни се при мен, накарала го бе да й обещае Нахри. Али затвори очи, спомнил си болката върху лицето й, когато я беше помолил да извади печата от сърцето му. Видя предизвикателството на Физа, когато бе настояла да дойде с него. Мрачната решителност на Мунтадир, когато бе останал след тях, за да се бие. Тихата храброст, с която Анас бе приел своето мъченичество. Всички цени, които другите бе трябвало да платят.

Девабад е на първо място. Един от малкото уроци на баща му, които Али все още следваше.

Тиамат изръмжа презрително.

Виждате ли как избира тях? Този недорасъл дев ни държи реч за смелост, а после…

— Ализейд ал Кахтани. — Сричките се отрониха от устните му така, сякаш ги изричаше някой друг. Тиамат примига. Великата майка на маридите изглеждаше учудена, така че той повтори по-твърдо: — Името ми е Ализейд ал Кахтани.

Тиамат се вгледа в него. Али не бе сигурен дали изглежда подразнена, или доволна.

Така да бъде, заяви тя.

Али не успя дори да измагьоса един последен пламък.

Думите на Тиамат едва бяха отекнали в главата му и той рухна върху залетия с вода пясък. Имаше чувството, че бяха забили копие в сърцето му, копие, направено от лед и метални шипове. То се завъртя, изпълвайки го със студена отрова, изсмуквайки всяка следа от топлина от тялото му. Али едва не отхапа езика си, мъчейки се да не закрещи, докато болката се разливаше на бавни, агонизиращи вълни.

Политна напред, подпирайки се на длани. Разтопен огън се изливаше от тях, най-топлото, най-прекрасно златно сияние, което бе виждал някога. Като закачила се панделка, то неохотно се остави да бъде изтеглено от него, капчици полепваха по пръстите му, преди да паднат. Али потисна необуздания порив да ги сграбчи, да събере скъпоценната течност, която попиваше в пясъка. Капки се стичаха и по бузите му — дали кръвта, която Тиамат изтръгваше от него, или сълзи, Али не знаеше.

Дълбок, лепкав студ се разля по тялото му, завземайки мястото, което бе заемал огънят допреди миг, и миризмите на въздуха се промениха. Сивота се прокрадна в зрението му и черната бездна изведнъж стана по-ясна. Белезите върху ръцете му, оставени от обладаването на маридите, грееха, линиите върху тъканта се стопяваха в завихрени пътеки от искрящи люспи с цветовете на дъгата.

Али затвори очи… не искаше да вижда това. Разкъсван от болка, съвсем бегло си даде сметка, че Тиамат бе проговорила отново.

Покажи му, Собек. Покажи му какво сме.

Собек сложи ръка върху главата му.

— Остави ги да минават. Ако се съпротивляваш, то ще те подлуди.

Али се бореше за въздух, очите му все още бяха затворени.

— Какво ще ме…

Спомените на Собек се изляха в главата му.

Али изкрещя и от кожата му бликна вода. Опита да се отскубне, ала нилският марид го държеше сигурно в ръцете си.

— Остави ги да минават — повтори той. — Чуй и вкуси, виж и почувствай. Това е благословия. Приеми я.

Остави ги да минават. С отворен, оголен мозък, Али нямаше друг избор. Твърде късно бе да се върне назад.

Чуй. Грохота на водопади и жерави в полет. Жътвени песни на езици, които никой вече не говореше, името му, изричано с тихо преклонение.

Вкуси. Желязната пръст на залети с вода ниви и кръвта на плячката му.

Виж. Искрящия връх на каменна пирамида, докосващ се до небето, постройка толкова поразителна, че той се бе надигнал от реката си и бе почувствал първия трепет на тревога от това какво са способни да постигнат човеците. Празна равнина, върху която сякаш само за една нощ се бе издигнал град.

Почувствай. Детето му дев, първото, в ръцете му, странно топло и шаващо. А после още дузини, привързаността, с която беше посрещнал първото — заменена с тревожно страхопочитание. Любимият му наследник, онзи, който може би най-сетне щеше да ги избави, паднал на колене.

Прости ми, дядо — умоляваше наследникът му. — Не можах да ги предам.

Внезапният удар на прокуждането му, самотата, докато гледаше как храмовете му се рушат, а човеците забравят името му, как изстъргват образа му и вземат плочките с лика му, за да застелят подовете си. Тишината на векове без общуване, без боготворене, без пактове, докато накрая отслабна толкова, че не бе в състояние да смени крокодилската си форма, докато не изпълзя в тръстиките, издъхващ от глад.

Човешкото момиченце, което го беше открило, докато се промушваше между захарните тръстики, които заобикаляха крайречното й селце, приближавайки се без капчица страх, за да пусне един гълъб пред муцуната му — първото приношение, което бе получил от хиляда години.

— Баба казва, че трябва да сме добри с крокодилите — заяви тя, прикляквайки срещу него.

Думите й го слисаха толкова, колкото и очите й. Големи, ясни и кафяви, със следа от златото, оцветявало очите на отдавна изгубените му родственици деви.

Следа от магия.

Али опита да се върне и да улови този спомен, ала вместо това забеляза, че водата се надига и вече му стига до врата, плиска се в затворените му устни. Въпреки обещанието си, той се задърпа, мъчейки се да се отскубне от хватката на своя прародител, изпълнен с ужасното предчувствие, че каквото и да му беше причинил досега, тази последна част ще бъде най-ужасната и ще постави между него и събратята му разделение, което никога нямаше да е в състояние да преодолее.

Обеща, че ще се върнеш при нея. Закле се, че винаги ще поставяш Девабад на първо място. Ридаейки и молейки се на Бог да запази нещичко от себе си след всичко това, Али отвори уста. Солена вода се изсипа в гърлото му, превземайки всяко кътче в него.

Носейки със себе си животите и спомените на стотици мариди.

Дъждовни духове, които танцуваха в облаците и се разбиваха върху земята, просмуквайки се дълбоко в пръстта, за да се слеят с подпочвените води. Срамежливи ручейни стражи, които се стрелкаха из тихи вирчета и подземни потоци с ципести ръце и костенурчени носове. Водни хора с искряща кожа и коса от водорасли, уловени в мрежите на човеците, ловувани и намушквани. На всеки смъртоносен марид (като Собек и такива, които заповядваха на акули, които живееха от кръвта на удавници и воюваха с девите) като че ли имаше по двайсет кротки създания, закрилници, не — ловци, които искаха единствено да се грижат за малките водни създания, които наричаха царството им свой дом, и да подканят животворните си води да напояват околните земи и да ги карат да процъфтяват.

Али внезапно разбра какво означаваха думите на Собек, че маридите са свързани. Те бяха повече от семейство — те плуваха сред умовете и спомените на събратята си, неразривно свързани с родствениците си и техните води, с един крак във физическия свят и един в общия, където бушуваха теченията. Не всички течения бяха еднакви. Имаше възлови точки, велики води, където маридите се срещаха и споделяха, лудуваха и раждаха. Студено северно море, заобиколено от лед, и топъл, солен мрак на дъното на земята, където се намираше Али сега. Тропически водопад, заобиколен от джунгла, и крайречна пещера, обляна в светлината на греещ кварц.

Езеро, обвито в мъгла. Дълбоко и спокойно, навярно най-свещеното място, което имаха. Али видя как им го открадват, усети въздуха да гори с давещ, чужд пушек, изпълнен с виковете на онези от събратята му, които сега бяха пленени, които се мъчеха да построят град от сух камък и бяха смазани. Видя поколения, изпълнени с жестокости, преди девите да започнат да отслабват и да забравят, и маридите избягаха един по един.

Видя как воин дев разбива главата на пищящ човешки послушник на един леден бряг. Видя как тялото гори, как езерото гори, докато мъжът с огнените очи обещаваше опустошение и смърт. Али бе обзет от екзистенциален ужас по начин, какъвто не е изживявал никога преди, докато събратята му се мъчеха да избегнат съдба, която изглеждаше неизбежна.

Те ще изгорят водите ни. Ще ни превърнат в роби.

Али видя през очите на стар марид, пленен в разтопената утайка на езерото от времето на Анахид, как хвърлят един млад дев във водата. Той вече умираше, прострелян със стрели в гърлото и гърдите. Воин, сивоок младеж, чиято кръв нямаше съвсем същия парлив вкус, както кръвта на останалите деви, ала на марида не му хрумна да се обезпокои от това. Най-сетне имаха шанс да се освободят от съдбата, която изглеждаше неизбежна, да се отърват от нахидския защитник, за когото перитата шептяха, че ще ги унищожи до крак.

И те сграбчиха този шанс.

Собек охлаби хватката си и пороят от спомени избледня, докато Али се носеше във водата.

— Сега разбираш ли? — попита повелителят на Нил.

Да — отвърна Али. — Разбирам.