Империя от злато

6 Нахри

— Това е първото, което си спомням — тихо каза Нахри, зареяла поглед към реката. — Сякаш животът ми започна в деня, в който ме извадиха от Нил. Рибарите, тупащи ме по гърба, за да изкарат водата от дробовете ми, питащи ме какво се е случило, коя съм… — Тя обви ръце около себе си, треперейки, въпреки че беше топло. — Нищо. Ала си спомням слънчевите лъчи върху водата, пирамидите на фона на небето и мириса на тиня, сякаш бе вчера.

Бяха се върнали при реката и се разхождаха по брега, докато рибари и моряци прибираха лодките и мрежите си. След известно време се бяха настанили в основата на едно високо палмово дърво и Нахри бе започнала да му разказва истории от живота си.

Али рисуваше фигури в пясъка, без да приказва особено, тиха сянка до нея.

— Това ли е първото, което си спомняш? — попита той сега. — На колко години беше?

Нахри сви рамене.

— Пет? Шест? Не съм сигурна. Имах проблеми с говора… всички езици в главата ми. — Заля я носталгия. — Малкото момиче от реката, така ме нарекоха.

— Бинт ел нахр. — Говореха на смесица от джинистански и арабски, ала тези думи Али изрече на арабски и я погледна. — Нахри.

— Нахри — повтори тя. — Едно от малкото неща, които можах да реша за себе си. Всички непрекъснато се опитваха да ми лепнат име. Никое не се задържа. Винаги ми е харесвало сама да избирам пътя си.

— В Девабад трябва да ти е било доста трудно.

Половин дузина саркастични отговори бяха на върха на езика й, ала разрухата все още й се струваше твърде близка.

— Да — отвърна тя простичко.

Али помълча в продължение на един дълъг миг, преди отново да проговори:

— Може ли да те попитам нещо?

— Зависи какво.

Отново я погледна. Създателю, трудно й бе да срещне погледа му. Али открай време бе като отворена книга и болестната прясна скръб в кървясалите му очи по нищо не напомняше на безразсъдния, всезнаещ принц, с когото се беше сприятелила неволно.

— Беше ли изобщо щастлива там? В Девабад, искам да кажа.

Нахри си пое рязко дъх, изненадана от този въпрос.

— Аз… да — отвърна, осъзнавайки истината, докато я изричаше на глас. — Понякога. Харесваше ми да бъда нахидска лечителка. Харесваха ми целта в живота, която това ми даваше, уважението. Харесваше ми да бъда част от девите и да мога да запълвам ума си с книги и нови умения вместо с притеснения за това откъде ще намеря пари за следващото си ядене. — Гърлото й се сви и тя млъкна за миг. — Много харесвах болницата. Благодарение на нея за пръв път изпитах надежда. Мисля… — Тя наведе очи. — Мисля, че щях да бъда щастлива, работейки там.

— Докато баща ми не намереше начин да разруши всичко.

— Е, да, признавам си, че постоянният страх баща ти да не убие някого, когото обичам, и принудата да се омъжа за мъж, който ме мрази, не бяха любимата ми част. — Тя се взря в ръцете си. — Само че имам голям опит в това да намирам искрици светлина, на които да се радвам, когато животът стане по-непоносим от обикновено.

— Не би трябвало да е така. — Али въздъхна. — Дивастийският ми е, ами… ужасен, но разбрах някои от нещата, които Маниже ти наприказва през онази нощ. Искаше да се присъединиш към тях, нали?

Нахри се поколеба, чудейки се как да отговори. Али беше Кахтани, тя — Нахида, а хората им бяха във война. Струваше й се глупаво да изтъкне, че тя бе стъпила с по един крак и в двата лагера.

Ала точно в този момент Али не изглеждаше като неин враг. Изглеждаше като мъж, който скърби за своите мъртви, като оптимиста, който, знаеше тя, отчаяно бе искал един по-добър свят за всички тях… а после бе видял как надеждите му рухват.

Разбираше го.

— Да, Маниже искаше да се присъединя към тях. — Бяха сами край реката, така че тя свали покривалото от главата си и го замачка. — Дара също. — Гласът й, сигурен до този миг, потрепери при името му. — Каза, че съжалява, че трябвало да бъда в лечебницата заедно с Нисрийн и… о. О.

— Какво? — Али начаса дойде по-близо; звучеше разтревожен. — Какво има?

Ала Нахри не бе в състояние да говори. Трябваше да бъда с Нисрийн в нощта на нападението. Забележките на Нисрийн за бъдещото й обучение, решителната й подкрепа в това да й попречи да забременее от Мунтадир…

Нека просто преживеем Навастем — насърчила я бе Нисрийн през последната им нощ заедно, докато пиеха сома, одобрявайки се след месеците на отчуждаване. — Обещавам ти, нещата много скоро ще бъдат различни.

Нисрийн бе знаела за Маниже.

Наставницата, която й бе като майка, която бе издъхнала в ръцете й, бе знаела. Както и Каве. Дара. Кой друг сред девите, сред онези, на които Нахри бе смятала, че може да има доверие, тайничко бе планирал избиването на джиновете, сред които живееха? Кой друг я бе оставил да мечтае, знаейки, че е само това — мечта?

— Нахри? — Али понечи да посегне към рамото й, но после спря. — Добре ли си?

Тя поклати глава. Имаше чувството, че ще повърне.

— Мисля, че Нисрийн е знаела за Маниже.

— Нисрийн? — Очите на Али се разшириха. — Ако Нисрийн е знаела, и Каве е знаел, мислиш ли, че Джамшид…

— Не. — Ала Джамшид… името на брат й бе още един нож в сърцето й, нож, който тя изобщо не се чувстваше способна да извади точно сега. — Джамшид никога не би взел участие в нещо подобно. Мисля, че и двамата е трябвало да бъдем държани настрани. Предполагам, че са решили, че ако нахлуят, убият баща ти, сложат ръка на престола и се отърват от кървавите доказателства, ние просто ще бъдем доволни, че са ни спасили.

Думите горчаха в устата й.

Али изглеждаше така, сякаш му се повдига.

— Всеки път, когато си помисля, че светът ни не би могъл да падне по-ниско, потъваме още по-дълбоко.

— Някои от нас се издигат — възрази Нахри. — Онова, което Мунтадир стори… беше една от най-храбрите постъпки, които съм виждала някога.

— Наистина беше храбро, нали? — Али побърза да избърше очите си, в безуспешен опит да скрие сълзите си. — Не мога да престана да мисля за него, Нахри. Струва ми се, че полудявам. Не мога да спра да се чудя колко ли дълго е отнело, колко ли го е боляло, дали накрая е обвинявал мен…

— Недей. Али, не го прави. Невъзможно е Мунтадир да е обвинявал теб и не би искал да се убиваш с подобни мисли.

Али трепереше.

— Трябваше да бъда аз. Все още не разбирам какво се случи, защо не бях в състояние да надвия Дараявахуш…

Друга тема, която Нахри не бе готова да обсъжда.

— Не… не мога да говоря за него точно сега. Моля те.

Али примига насреща й, очите му бяха влажни и неуверени. Успя да кимне.

— Добре.

Ала мълчанието, настанило се между тях, не трая дълго. Защото колкото и да не искаше да говори за Дара, Нахри не можеше да забрави яростта на жената, която го командваше сега, а в този миг двамата с Али бяха безсилни.

— Имаше ли някакъв успех с вдигането на печата? — попита, мъчейки се да скрие надеждата в гласа си.

Изражението на Али не вещаеше нищо хубаво.

— Не. Общо взето, вече нямам чувството, че пръстенът ще изригне в сърцето ми, ала не долавям и следа от магията му.

— Мунтадир каза, че е възможно да отнеме няколко дни.

— Вече минаха няколко дни.

Нахри си играеше с покривалото за косата си.

— Всъщност има още нещо.

— Какво още нещо?

— Мунтадир каза, че пръстенът не бивало да напуска Девабад.

Али се изпъна рязко.

— Защо не ми каза по-рано? — Той махна невъздържано към Нил. — Определено не се намираме в Девабад.

— Не исках да се шашнеш! Както правиш в момента — отвърна Нахри, когато Али простена и отпусна глава в ръцете си.

— Бог да ми е на помощ — промълви през пръсти. — Развалихме пръстена на един пророк.

— Не сме развалили пръстена на никакъв пророк! Или поне не нарочно — уточни тя. — Освен това избързваме. Минаха само два дни. Ще продължим да се опитваме.

Али вдигна глава.

— Ако аз нямам магия, и ти нямаш магия… — В гласа му отекна тревога. — Ами ако и останалите нямат?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, ако никой друг не притежава магия, Нахри. Някоя от силите ти върна ли се, докато ме нямаше? — Когато тя поклати глава, Али обясни: — Баща ми не бе в състояние да отнема нечия магия от подобно разстояние. Пръстенът действаше единствено върху онези, които се намираха в неговото присъствие. Ами ако наистина сме развалили пръстена на един пророк?

О. Устата на Нахри пресъхна. Не се беше замисляла за това.

— Ще го оправим — отвърна, мъчейки се да звучи по-уверена, отколкото се чувстваше. — Макар че не мога да не изтъкна, че ако всички сме безсилни, това мъничко би подобрило шансовете ни срещу Маниже.

— Като стана дума… — В гласа на Али се прокрадна следа от срам. — Аз не съм напълно безсилен. Все още имам това.

Той направи приканващ жест към реката и в ръката му скочи вода. Тънка струйка се завихри там като миниатюрен циклон, преди Али да потръпне сякаш от болка, и мъничкият воден стълб се сгромоляса.

— А — кисело каза Нахри. — Това. Една от многото тайни, които се закле, че не пазиш от мен.

— Възможно е да имам няколко тайни — призна Али. — За себе си, за маридите, за войната. Дори не знам откъде да започна.

Само допреди седмица, ако член на девабадското царско семейство бе пожелал да сподели тайните си, Нахри не би имала търпение да ги чуе. Сега обаче не бе в състояние да слуша за някой нов ужас на магическия свят.

— Какво ще кажеш да не започваш? Не и днес. — Когато Али се намръщи объркано, Нахри опита друг подход. — Веднъж попитах Суба как съумява да не бъде смазана от лечителството, от тежестта на отговорностите си и от безнадеждността на работата. — Мисълта за Суба й причиняваше болка. Повдигаше й се от страх, като си представеше колко ли бяха ужасени шафитските й приятели в този миг. — Знаеш ли какво ми отговори тя?

— Зависи колко рано в отношенията ви си я попитала. Доколкото си спомням, първите няколко седмици бяха доста обтегнати.

Нахри го изгледа високомерно.

— Каза ми да се съхраня цяла. Че няма нищо срамно в това да се погрижиш за себе си, за да си в състояние да помогнеш на онези, които се нуждаят от теб.

Али се размърда.

— Какво предлагаш?

— Да избягваме всякакви обсъждания на тайни през следващите няколко дни. Да се върнем в аптеката. Да хапнем. Да те представя както трябва на Якуб и може би да ти намерим дрехи, които да не са… това — каза, като махна към окъсания шал.

— А после?

Нахри улови ръката му.

— Али, ние сме изтощени. Ти не можа да надвиеш Дара, аз не можах да надвия Маниже. Сега сме на другия край на света, намираме се в още по-тежко положение и нямаме представа как да се върнем. — Гласът й омекна. — Знам, че искаш да се втурнеш у дома. Да спасиш сестра си, да спасиш хората си и да отмъстиш за Мунтадир. Само че не сме готови. Нека си дадем няколко дни, за да се възстановим и да видим дали нещо няма да се промени с печата.

Неохота пробяга по лицето на Али, борейки се с логиката на нейните доводи.

— Предполагам, че имаш право.

Той си пое дълбоко дъх, а после, бързо като птичка, стисна ръката й и я пусна.

Нахри се изправи, зърнала групичка кискащи се момичета да се приближават към реката, понесли прането си. Нил грееше на светлината на гаснещия следобед, познатото жужене на насекоми я обгръщаше. В далечината улиците, отвеждащи в Кайро, бяха пълни с хора, отправили се към домовете си, излизащи от дюкани и нареждащи маси за кафе и табла.

Али също се бе изправил. Изглеждаше малко по-добре, част от предишната решителност се беше завърнала върху лицето му.

— Знам, че нещата не изглеждат добре — каза той, — но ти обещавам, че ще направя така, че да се върнем в Девабад. Ще намерим начин да си отидем у дома.

Погледът на Нахри все още бе зареян към египетските улици.

— У дома — повтори тя. — Разбира се.