Империя от злато

17 Нахри

Беше наистина красиво.

Нахри съзерцаваше океана. За пръв път виждаше море и то бе поразително, окъпано така прекрасно в пищните багри на зората, че сякаш Създателят лично го беше благословил, водата се протягаше, за да срещне обвития в мъгла хоризонт. Разнесе се крясък на чайка, докато леките вълни милваха брега, втурваха се напред и отново се отдръпваха в ритмично, хипнотизиращо движение.

— Моля те, кажи нещо.

Али за втори път я умоляваше да проговори, откакто се бе събудила, посрещната от изречените му със запъване обяснения за потънали лодки и загадъчни мариди. Беше в ужасно състояние — изгубил всичко, освен препаската и колана с оръжията си, по кожата и брадата му беше полепнала кал. Самата тя вероятно не изглеждаше по-различно — роклята й бе изпокъсана, тялото й беше покрито с драскотини. Вцепенена, Нахри рисуваше спирали в пясъка, при което разбута редичка мидени черупки и изсъхнала морска трева.

— Нахри…

— Остана ли ни някаква храна? Парите, които получих за последните скъпоценни камъни?

Гласът й беше продран шепот, гърлото я болеше от калната речна вода, която се бе изляла в него и също толкова болезнено бе изкарана навън.

Али се поколеба. В мълчанието му имаше тревога. Мъж, който се чуди как да съобщи лоша новина.

— Съжалявам — отвърна със запъване. — Лодката потъна толкова бързо. Докато успея да те извадя от реката, всичко, което не беше потънало, гореше. Маридът каза, че ще е най-безопасно да се махнем незабавно. Каза, че ако Кандиша се върне заедно с Дараявахуш, няма да е в състояние да ни защити.

Нахри потръпна при името на Дара. Все още усещаше вкуса на Нил върху езика си, спомняше си с мъчителна яснота мига, в който бе изгубила битката да задържи устата си затворена. Колко поетично — и двамата удавени от един и същи ифрит.

И двамата изтръгнати обратно за живот и принудени отново да се борят.

Солен ветрец развя кичур от разрошената й коса пред лицето й. Морският вятър и поклащащите се палми, повдигането и спускането на вълните, като потънал в сън великан от вода, всичко това бе неописуемо прекрасно, сякаш двамата с Али бяха умрели предишната нощ и се бяха озовали в късче от Рая. Колко жалко, че не беше така. Навярно в Рая Нахри най-сетне щеше да си почине.

— Всичко ще бъде наред — побърза да каже Али, мъчейки се да я ободри. — Има кокосови орехи, ако си жадна. Не видях нищо друго за ядене, но Собек каза, че ако тръгнем на юг, ще се натъкнем на руини, в каквито джиновете обичат да…

Нахри избухна в смях.

Беше необуздан пристъп на смях, последван от още един и ето че Нахри не бе в състояние да спре, смееше се толкова неудържимо, че се просълзи и остана без дъх.

— Извинявай — каза най-сетне, като си бършеше очите. — Просто… толкова е смешно, нали? Знаеш ли колко пъти трябваше да го правя? Забрави лечителството, специалността ми би трябвало да бъде да съграждам съсипания си живот наново от нищото.

Мислите й се насочиха към малката им лодка на дъното на Нил, заедно със скъпоценните инструменти на Якуб и всички припаси, които бе спазарила и откраднала. Предишните дни се завърнаха в ума й — как си отдъхват в сенките на рушащи се храмове; дългите, спокойни часове на плаване покрай зелени поля и облени в слънце селца.

Трябваше да се досети, че няма да трае дълго.

— Толкова съм уморена. — Гласът й се прекърши. — Всичко, което съградя, рухва. Животът ми в Кайро. Мечтите ми за Девабад. Давам всичко, всичко, което имам, само за да видя как някой идва и го разрушава. Всичко е напразно. Напразно.

Последната дума се изтръгна от нея със задавен хлип.

— Не е напразно, Нахри. — Али улови ръката й. — Все още можем да поправим всичко.

Нахри отскубна ръката си.

— Недей. Не говори по този начин. Не ме гледай по този начин. — Тя обви ръце около себе си и започна да се клати напред-назад. — Не се нуждая от съжалението ти. Не се нуждая от нищо.

— Нахри. — Неразколебан, Али коленичи до нея и избърса сълзите, които замъгляваха очите й. — Ти ме изтръгна от скръбта, когато исках да остана и да умра с Мунтадир. Спаси живота ми повече пъти, отколкото бих могъл да преброя. — Той приглади назад косата, залепнала за мокрите й бузи, и каза нежно: — Тук няма никой друг, приятелко. Не е нужно да се криеш зад тази фасада.

Нахри искаше да се възпротиви. Да отблъсне ръката му и да се отдръпне на обичайната си дистанция. Да надене маската си.

Вместо това всичко се сгромоляса. Не беше сигурна кой от тях се раздвижи пръв, но ето че Али я прегръщаше и тя се вкопчи в него, заравяйки лице в топлината на врата му.

— Мислех, че си мъртъв — изхлипа. — Мислех, че аз съм мъртва. Мислех, че съм се провалила пред всички, и не можех да сторя нищо. Не можех дори да се съпротивлявам. Те бяха твърде много.

Али я прегърна по-силно.

— Всичко е наред — прошепна. — Кандиша я няма. Гулите й ги няма. Няма представа къде сме.

— Ще ни открие. Тя ни чакаше. — Отново я заля отчаяние. — Притежава магия, която не разбираме. Те всички я притежават. Ифритите, Маниже, Дара, а аз нямам нищо. Изгубих уменията си. А майка ми…

Господи, дори не бе в състояние да изрече думите, защото онова, което Маниже бе сторила, бе по-лошо. То бе магия без магия и поради това — още по-могъщо. Накарала бе Нахри да се почувства така, сякаш не струва нищо. Накарала я бе да се почувства като глупачка. Майка й бе прозряла през предполагаемата й находчивост и я бе разчела по-сигурно, отколкото Нахри бе разчитала която и да било от мишените си някога, превръщайки всичките й страхове и амбиции в острие от добре претеглени думи, които бяха уцелили Нахри право в сърцето.

— Не мога да го направя — задавено каза тя. — Не мога.

Нахри беше силна, беше боец, ала нямаше сили отново да се изправи и да продължи напред, да надмогне това поражение и да се бори за едно бъдеще, което, така или иначе, изглеждаше обречено.

Али се отдръпна само толкова, колкото да срещне погледа й. За миг в топлата сивота на очите му като че ли се завихри тъмна мъгла, но тя бързо се стопи.

— Ще те заведа обратно в Египет — зарече се той. — Ще открия начин. Кандиша мисли, че си мъртва. Това е историята, която ще отнеса в Девабад и Та Нтри. Ти можеш да се върнеш при Якуб и да си изградиш живота, който искаш, без цял куп магически същества да го съсипват. Заслужаваш го.

Думите му я пронизаха право в сърцето. Можеше да си го представи — изхода, начина да избяга от всичко това. Видя се след трийсет години — с чираци, заобиколена от децата, които бе изродила, а фантастичният Девабад — земята на джинове и магически дворове — беше избледнял в легенда.

Нужно бе просто да обърне гръб на всички, които обичаше. И тогава тя щеше да руши онова, което бе съградила.

Слънцето изплува над хоризонта, окъпвайки полюшващите се вълни в огнени багри. Изпепеляващо жълто и виненочервено, наситено оранжево и топла мед. Напомни й за девабадското езеро в сутринта на навастемската процесия. За това как се усмихва и се смее заедно със събратята си, докато палеха фенери и пееха стихове, прославящи Създателя, за да отбележат основаването на дома им.

Как го е направила Анахид? Потомците й може и да се бяха отклонили от правия път (това като че ли се случваше с всички революционери) и все пак как бе успяла да събере племената след опустошението на проклятието на Сулейман, да ги защити от ифритите и да построи ослепителен град? Да съгради цяла цивилизация? Може би бе замесена от по-жилаво тесто, отколкото Нахри? Или пък беше крила измъчващите я съмнения, заповядвала си бе да се усмихва самоуверено и бе продължавала напред, без да престава да се моли, че не допуска грешка?

Нахри усещаше тежестта на изпълнения с очакване поглед на Али. Пое си дълбоко дъх и като обви пръсти около неговите, поднесе ръката му към бузата си.

— Благодаря ти — каза тихо. — Само че искам да ми помогнеш с нещо друго.

Али беше застинал, така близо, че дъхът им се смесваше в топлия въздух.

— С какво?

— Искам да измагьосам огън.

Слънцето се бе издигнало високо в небето, когато Нахри и Али, подгизнали от морската вода, най-сетне изкопаха дупка в пясъка. Нахри внимателно постави една раковина с цвят на канела в малкото вирне, където тя заблещука на оранжевата светлина.

Изми се, доколкото можа: изплакна ръце и стъпала в океана, загребвайки вода с шепи, за да я остави да потече по лицето и през сплъстената й коса. Солта и пясъкът изсъхнаха върху кожата й, оставяйки свежа миризма, уханието на ново начало.

Нахри махна на Али да се приближи и сложи ръка върху сърцето му.

— Вдигни печата.

Той се подчини и печатът начаса се вдигна. Ставаха все по-добри в това. Нахри измагьоса две пламъчета в шепата на другата си ръка и ги използва, за да запали една от съчките, които бяха събрали. След това го пусна, пронизана от съжаление, когато магията си отиде.

— Може… може ли да поседя с теб? — попита Али. — Не искам да ти се натрапвам или пък ако не е разрешено…

Нахри примига изненадано.

— Не мислех, че би искал.

Али срещна погледа й, а океанът се отразяваше в очите му.

— Бих искал.

— Седни тогава.

Нахри потупа влажния пясък до себе си, а после притисна тлеещата съчка до изсушената стиска трева, която бе натъпкала в раковината. Тревата лумна и хванала пръчката в едната си ръка, Нахри наведе глава и тихичко започна да се моли.

Хубаво бе да изпълни ритуала, по-хубаво, отколкото би могла да си представи. Не се беше молила, откакто си бе тръгнала от Девабад. Всъщност не се беше молила от зората на Навастем, когато бе палила маслени лампи заедно с Нисрийн. Нахри открай време имаше смесени чувства към своята вяра, най-вече защото тя й се струваше по-скоро задължение, отколкото истинска вяра. Тя може и да беше Бану Нахида, ала нерядко се чувстваше като самозванка, копнееше да сподели искрената отдаденост, на която се радваха толкова много деви около нея. Искаше тяхната сигурност в съществуването на по-висша сила, смисъл в жестокото хаотично насилие, в което се давеше светът им.

Дали Маниже и Дара се молят? Дали майка й водеше утринни церемонии в храма на девите и белязваше челото на своя афшин? Нахри знаеше, че някога Дара бе дълбоко вярващ — беше убивал, защото му бяха казали, че това иска от него Създателят.

И дълго време тази мисъл бе достатъчна, за да разклати вярата й. Как би могла да споделя тези ритуали, тези думи с онези, които отнемаха невинни животи в името на същия Създател? Ала докато се взираше в импровизирания си огнен олтар и нашареното от слънчевите лъчи море, част от съмненията й се уталожиха.

Маниже беше убийца, чисто и просто. Майка й можеше да го отрича колкото си иска, ала именно тя бе изменила на ролята им. Защото, каквото и да се бе случило между хората им, Анахид бе издигнала града си за всички племена. Тя бе лечителка, обединителна, жена, благословена с чудотворни умения лично от Всевишния.

Маниже не притежаваше това. Никой не го притежаваше. Наследството и вярата на Анахид бяха неща, върху които Нахри имаше също толкова големи права и от които можеше да почерпи опора.

Тя допря тлеещата съчка до челото си, за да бележи кожата си с пепел. Али наведе безмълвно глава и Нахри стори същото за него. За миг двамата останаха да седят мълчаливо, докато съчките догаряха, а слънцето се издигаше над вълните.

— Какво означават? — попита Али. — Молитвите?

Нахри се изчерви.

— По-добре попитай някой духовник. Доста приличат на вашите, поне от онова, което си спомням, че чувах, когато просех пред джамиите като малка.

Тя зарови съчката в пясъка, оставяйки дима да покрие кожата й с уханието си.

— А ритуалите? Огненият олтар?

— Ритуалите ни напомнят да се грижим за олтара и да поддържаме пламъците. — Нахри прехапа устни. — Веднъж казах на Картир, че ми се струва находчив начин да напомня на хората да се молят, тъй като в противен случай огънят ще угасне, а той отвърна, че съм циничка. Дори така, ритуалите ми харесват, изпълват ме с умиротворение. Харесва ми приемствеността. Това, че Анахид може би е правила съвсем същото преди всички онези години. Че девите са ги поддържали. Че сме преживели и по-лошо. Когато пристигнах в Девабад, Нисрийн ми каза да почерпя насърчение от пламъците, оцелели през нощта, защото винаги ще има мрак. Ала докато поддържаш запалена светлина, всичко ще бъде наред.

— Красиво — тихо каза Али. — Никога не съм го знаел. Вероятно би трябвало. Бе трябвало да отделя време, за да науча онова, което е свещено за толкова много хора в града ми.

— Предполагам, че в Цитаделата е било по-лесно да учат войниците си, че сме развратни огнепоклонници, не хора. Така е по-лесно да ни наранявате.

— Това не извинява моето невежество. — Али се взря в ръцете си. — Наранявал съм деви, наранявал съм шафити. Казвал съм и съм вършил неща, стрували живота на други хора. Самият аз съм убивал. — Вдигна очи и се вгледа в тлеещата трева в раковината. — И ние имаме подобен стих… като онова, което Нисрийн ти е казала. Казваме, че Бог е светлината на небесата и земята, че е светлина, която не потрепва и е защитена, като лампа зад стъкло, която грее ярко като звезда. Че свети неизменно, за да ни напътства.

Последните му думи, изречени с пресекващ глас, затвърдиха решението, назряващо в ума на Нахри. Тя взе парче дърво и го натроши на парчета, за да успокои треперенето на ръцете си, а после внимателно сложи едно от малките парченца върху подпалките. То пламна.

— Няма да се върна в Египет, Али. Не мога. Начинът, по който Кандиша говореше. Мисля, че ифритите са преследвали някаква своя цел, за да се съюзят с Маниже. Има твърде много съвпадения. Привидно никой не знаеше, че Дара е бил превърнат в роб, а ето че майка ми се сдобива с пръстена му и се намира в компанията на ифритите, които са го поробили? И те на драго сърце й помагат, на техния смъртен враг?

Али не беше проявил изненада, когато тя заяви, че няма да се върне в Египет (навярно наистина се бе научил да я разчита), ала не изглеждаше особено убеден от останалите й думи.

— Майка ти беше достатъчно умна, за да надхитри баща ми. Мислиш ли, че ще допусне да бъде подведена от ифритите?

— Мисля, че ифритите кроят планове хилядолетия преди да се родим. И да, мисля, че е възможно Маниже да е била толкова жадна за власт и отмъщение, че да не я е било грижа за цената. Или пък си е мислила, че може да ги надхитри. Така или иначе… — Гърлото на Нахри се сви от страх, тялото й, много по-разумно от глупавото й, самопожертвователно сърце. — Не мога да стоя настрани. Девабад е моят дом. Нашият дом. — Тя отново преплете пръсти с неговите. — Кахтаните и Нахидите ни докараха дотук. Смятам, че именно един Ал Кахтани и една Нахида трябва да оправят нещата. Или, което е по-вероятно, да срещнат ужасната си смърт, докато се опитват да ги оправят.

Али стисна ръката й.

— Няма да се преструвам, че не чух последната част. Само че… о! — Той пусна ръката й. — Почти забравих!

Изправи се и се отдалечи забързано.

— Какво забрави? — извика Нахри след него.

Ала той вече се връщаше.

— Закачих я на едно дърво, за да изсъхне.

Нахри начаса разпозна черната торба в ръцете му.

— Инструментите ми! — възкликна възторжено и скочи. Издърпа я от ръцете му и бързо ги разгледа. Всичко изглеждаше наред и тя въздъхна с облекчение, гледката на инструментите облекчи товара на отчаянието, легнал върху нея. — О, Али… благодаря ти! — Тя обви ръце около врата му. — Как, в името на Всевишния, успя да я намериш?

— Аз… — Като че ли го хвана неподготвен. А после съвсем ясно си даде сметка, че той не носи риза. Изчерви се и се отдръпна, а Али продължи: — Собек… маридът я извади. Аз го помолих.

— Помолил си един марид да ми донесе торбата? — Нахри потрепери. — Понякога ме плашиш. Но ти благодаря. Благодаря ти и за онова на плажа — добави, а бузите й пламнаха още повече от смущение. — Ти си добър приятел. Вероятно най-добрият, когото съм имала някога. — Тя заповяда на гласа си да стане по-твърд: — Но ако кажеш на някого, че съм плакала, ще те убия.

Али изглеждаше така, сякаш се мъчи да не се усмихне.

— Смятай, че съм заплашен както трябва.

— Добре. Да вървим тогава. Достатъчно време изгубихме, а ми се ще да науча какво се е случило тази нощ, че си говориш на малко име с един марид.

— Дълга история.

— Али, нищо в това пътуване не минава леко. Знаеш, че ни предстои да вървим дълго.

Нахри прескочи гниещите останки на едно паднало палмово дърво, отмятайки от лицето си подгизнал от пот кичур. Тъй като се бояха да вървят по открития бряг, те се придържаха към края на гората.

— В крайна сметка беше ли крокодил, или просто приличаше на такъв?

Вървейки пред нея, Али разсече мрежа от зелени лиани.

— Изглеждаше като нещо по средата. Сякаш беше и двете едновременно. Колкото по-дълго го гледах, толкова по-трудно ми беше да правя разлика.

— И той знаеше коя съм?

— Твърдеше, че е маридът, проклел външния ти вид. Било част от пакт, който сключил с човешките ти родственици, целящ да те защити.

— Човешките ми родственици? — Нахри се закова на място. — Имам семейство в Египет? Каза ли ти още нещо?

Али й хвърли извинителен поглед.

— Каза, че са мъртви. Съжалявам, Нахри. Не пожела да ми каже нищо повече. Ето защо те приспа. Каза, че е най-добре да не си спомняш.

Имала съм семейство в Египет. Аз съм египтянка, наистина. Беше горчиво-сладко откритие, защото дълбоко в сърцето си Нахри се боеше, че никога вече няма да види Египет. И все пак оплете още един възел в омотаната бъркотия на миналото й. Майка й бе Бану Нахида, отраснала в Девабад, където бяха следили всяко нейно движение. Предполагаше се, че Нахри бе родена в Девастана, на пътя между Девабад и Зариаспа. Къде в тази история имаше място за египетски баща, шафит? И как се бе озовала обратно в родината му като дете?

— Всеки път, когато науча нещо ново, то поражда още въпроси. — Нахри изрита един изсъхнал кокосов орех. — Мразя това. Мразя загадките. Не можеш да измислиш план, ако не разполагаш с всички парчета от мозайката.

— Ако не друго, той потвърди част от нещата, които предполагахме за участието на маридите в падането на града. Каза, че Анахид е откраднала езерото и използвала печата на Сулейман, за да принуди събратята му да й се подчинят, ето защо те помогнали на предците ми да свалят Съвета на Нахидите от власт. Когато чули слухове, че се е появила могъща нова Нахида, възнамеряваща да си възвърне печата и Девабад, твърдо решили да я спрат.

Въпреки че слънцето се бе издигнало високо в небето и денят бе непоносимо горещ, Нахри усети как го гърба й изби студена пот.

— Ето защо убиха Дара. Защото са се страхували, че Маниже ще го използва, за да завладее Девабад. — Естествено, именно връзката му с Нахидите бе обрекла Дара за кой ли път.

Али отсече един клон.

— Ето защо ме обладаха. Собек каза, че не биха искали да убият един дев със собствените си ръце, така че се опитали да направят така, че някой от расата на Дара да държи оръжието. Само че не било достатъчно и сега маридите имат кръвен дълг към него, задето са убили по-нисше създание. Не могат да му навредят и са принудени да му помагат.

— Ти също не можа да го нараниш.

Али като че ли застина за миг, но после отново продължи, махвайки с ръка, за да пропъди един комар от лицето си.

— Е, все още притежавам маридска магия. Може би това е причината.

— Може би — повтори Нахри тихо. — Каза ли ти нещо друго?

— Не, но онова, което ми показа, пътя, по който дойдохме… Господи, беше невероятно. Сякаш реката бе надвиснала над нас. Всички риби и златото, блещукащо в пясъка, звездите, отразени във водата. — Възхищение изпълни гласа на Али. — Показа ми как пътуват с теченията и беше като да зърнеш целия свят през всичките му различни води.

— Колко прекрасно за хората, които са изтезавали.

— Вярвай ми, не съм го забравил. В него имаше цял куп неща, които не бяха прекрасни. Онова, което разказа, че е причинявал на човеците… — Али потрепери. — Да пази Бог, дори не мога да ги изрека на глас.

Неща, твърде ужасни, за да бъдат изречени на глас — това повече приличаше на магическия свят, който Нахри познаваше. Тя хвърли неспокоен поглед към океана, който проблясваше между дърветата, почти очаквайки да види как от дълбините му се надигат морски създания.

— Учудвам се, че ти е показал всичко това. Учудвам се, че ни спаси.

Али отсече поредната лиана.

— Е, както казах, обещал е на семейството ти да си в безопасност.

— Предполагам.

Ала Нахри все така имаше чувството, че липсва парче от мозайката. Продължи да върви, прескачайки внимателно счупените клонки, с които беше осеяна песъчливата земя. Краката я боляха, а увеличаващите се ухапвания от комари, които покриваха голата й кожа, сърбяха ужасно. Вървяха цяла сутрин и слънцето пробиваше балдахина от листа над главите им, сянката не предлагаше кой знае какво облекчение.

Али крачеше напред като някакъв автоматон, мечът му се вдигаше и спускаше ритмично. Само по препаска, той изглеждаше така, сякаш бе излязъл от каменните гравюри на царе и небесни воини, тялото му беше изтъкано от жилави мускули и свръхестествено изящество. Лъчите на слънцето, които проникваха в джунглата, рисуваха ивици върху голата му кожа, осветявайки раните и ухапванията от нападението на гулите. Повдигането на печата по-рано ги бе излекувало само донякъде. Колкото и да приличаше на небесен воин, Али си оставаше смъртен.

Едва не го изгубих тази нощ. Самата мисъл бе достатъчна, за да накара стомаха й да се свие и от това тревогата й още повече нарасна. Слабо бе да се каже, че приятелството им имаше бурна история, ала едва когато го изрече на глас на брега, Нахри си даде сметка за дълбочината, появила се между тях. Тя нямаше никой друг като Али, нейния все още дразнещ понякога, идеалистичен наследствен враг, който бе станал най-добрият й приятел… партньорът, с когото бе готова да прекара остатъка от живота си в Египет.

Не бива да мислиш така, укори се тя. Нима не бе научила какво става, когато се привържеше към някого? Дори само да си го помисли й се струваше, сякаш предизвиква съдбата.

Мълчание се възцари между тях, докато денят ставаше все по-горещ и по-горещ. Най-сетне, когато Нахри бе на ръба на изтощението, земята започна да се издига в скалисто възвишение… или по-точно не възвишение, а рушаща се тухлена основа, погълната от бурени и коренища, които се бяха разпрострели върху сребристи камъни. Около нея се извиваше рекичка, чиито плодородни кафяви води оцветяваха лазурните течения там, където се срещаха с океана.

— Прилича ми на руина — подхвърли Али. — Собек каза, че джиновете, които познава, обичали да се събират тук.

Двамата нагазиха в рекичката. Въпреки че й стигаше едва до коленете, Нахри потрепери. Предполагаше, че след миналата нощ щеше да й е нужно доста време, докато отново започне да се чувства спокойна в близост до вода. Спряха пред стената на основите. Двойно по-висока от тях, тя стигаше до самия ръб на водата и се стопяваше в сумрака на джунглата.

— Да се покатерим или да я заобиколим?

Нахри изстиска водата от ръба на роклята си.

— Няма ли опция да подремнем? — Когато Али присви очи, тя въздъхна. — Да се покатерим, предполагам.

— Нека ти помогна — предложи той и като прибра оръжията си, взе медицинската й торба.

Те се заизкачваха нагоре и се озоваха в гъсти зелени храсталаци, които я изподраскаха. Нахри понечи да ги разбута, но Али я дръпна надолу.

— Не сме сами — предупреди я тихо. — Погледни.

Нахри надникна между листата. Огромен кораб лежеше, килнат на една страна до стената, затиснал изпотрошени дървета, сякаш бе паднал от небето. Корпусът му беше боядисан на криволичещи ивици топло бежово и маслиненозелено, сякаш за да се слее с пейзажа. Носът му стърчеше над потока, сребристите му платна бяха свалени.

— Пясъчен кораб — прошепна Али.

— Сигурен ли си? — попита Нахри, оглеждайки съда пред тях. — Може би е човешки.

— Не и с тези платна. Виждаш ли линията на стената, която отбелязва докъде идва приливът. Водата не стига достатъчно високо, за да го изхвърли тук по този начин. А, ето ги и тях — добави, когато двама моряци, очевидно джинове, се появиха иззад корпуса.

И двамата имаха характерната черна коса с алени кичури на сахрейнците, както и изобилие от оръжия, искрящи на кръста и в ръцете им.

Сърцето на Нахри заби учестено.

— Ами да вървим да се запознаем с нови приятели.

Али я стисна за китката.

— Не. — В гласа му имаше тревога. — Този кораб би трябвало да плава под аяанлийско знаме, независимо от произхода на моряците му, за да бъде допуснат в тези води. Аяанлийците и сахрейнците са толкова врагове, колкото и съюзници, от години се карат за границите си. Единственото, което ги удържа да не поведат истинска война, са тези кораби. Аяанлийците се нуждаят от тях, за да продават стоките си, а сахрейнците се нуждаят от парите, които печелят, като превозват тези стоки. Съществуват дузина споразумения и данъци, които урегулират какви знамена…

Нахри му изшътка да млъкне — съмняваше се, че се опитва да я посвети в историята на междуплеменната търговия.

— Което означава какво?

— Означава, че ще заобиколим.

Ругаейки безмълвно, Нахри го последва, спускайки се обратно по стената.

Още не бяха стъпили на земята, когато зад нея се разнесе глас.

— Стой където си, крокодиле.

Нахри замръзна. Гласът говореше джинистански с акцент, който не й беше познат. Внимавайки много да не мърда, тя погледна надолу с крайчеца на окото си.

Трима мъже с покрити лица ги чакаха в подножието на основите. Първият държеше арбалет и очевидно беше сахрейнец, ако се съдеше по яркия металически цвят на очите му. Другият беше дребен и носеше сопа, завършваща с остра коса, а третият беше огромен и на кръста му висяха също толкова огромни боздуган и меч. Бяха облечени в най-разнородни дрехи: разкъсани панталони, откраднат гезирски колан и аяанлийски тюрбани.

До нея Али застина. Лицето му бе полуобърнато, така че останалите все още не можеха да видят знака на Сулейман.

Джинът с арбалета проговори отново, подвиквайки на Али:

— Хвърли оръжията, аяанлиецо. Извинявам се, че провалям каквито и забранени забавления да беше планирал с хубавичката си човешка приятелка, но ако не предадеш меча си, ще надупча и двама ви.

Нахри дори не видя как Али се пусна.

Един момент беше до нея, а в следващия се хвърли върху джина с арбалета, повали го на земята, изтръгна оръжието от ръцете му и го удари през лицето сякаш само с едно движение.

Мъжът с боздугана заотстъпва назад, а очите му се стрелкаха между зулфикара в ръцете на Али и знака, който сега се виждаше съвсем ясно върху лицето му. От устата му се изля поток от думи, които единствено това, че бе изгубила уменията си да разбира всички езици, попречи на Нахри да разпознае като низ от ругатни.

Третият джин подсвирна и вдигна сопата си, увенчана с острие, за да я стовари върху главата на Али. Нахри извика предупредително, но Али вече се бе претърколил настрани, изправяйки се на крака зад мъжа с боздугана. Удари го по черепа с дръжката на зулфикара и той се просна на земята.

И ето че Нахри сякаш отново се озова на покрива в палата, докато Али посичаше деви, на горящата лодка, докато Дара посичаше джинове. Беше очевидно, че непознатите им мислят злото, ала Нахри бе обзета от внезапен и ирационален порив да изтръгне зулфикара от ръцете на Али, да попречи на мъжа, който я бе държал в прегръдките си, докато тя рухваше на плажа, да отнеме още един живот.

Последният противник на Али обаче се оказа по-умел от другарите си, избягвайки с лека стъпка връхлитащите му остриета. В очертаните му с каял медно-кафяви очи — шафитски очи — имаше необуздано опиянение, сякаш се наслаждаваше на предизвикателството.

Това не трая дълго — със следващия си удар Али отсече металната глава на сопата в ръцете на противника си, а после заби лакът в лицето му, при което се разнесе силно пращене, и изрита краката му изпод него. Джинът се сгромоляса на земята, а шалът около главата му се търкулна настрани.

Нахри ахна. Противникът на Али не беше мъж, а млада жена, чиито червено-черни плитки се разпиляха освободени. От носа й шуртеше кръв, докато се опитваше да изпълзи назад, подпирайки се на лакти, вдигнала широко отворени, уплашени очи към Али.

— Моля те, не ме убивай!

Али свали зулфикара, ала лицето му си остана сурово, докато вървеше след нея.

— Кои сте вие?

— Търговци! — извика тя. — Търговци от Такеда. Моля те, принце!

— Много добре сте въоръжени, за да сте търговци в чужда земя — изсумтя Али. — Опитай отново.

Жената неочаквано се усмихна, триумф измести уплашената й маска.

— Имаш право. Не сме търговци. А пирати. — Тя облиза устни и кимна с глава към стената. — Също като тях.

Нахри вдигна очи.

Повече от дузина джинове я гледаха отгоре, с арбалети в ръце.

Сахрейнски мъж с дълга кама в ножница на ръката пристъпи напред.

— Изглежда, че ние спечелихме лова — каза със зла усмивка. — Липсващите царски особи от Девабад са наши.