Ужас

8. Крозиър

Изминали са една година, два месеца и осем дни от паметното съвещание на сър Джон на „Еребус“ и двата кораба са заседнали в ледовете горе-долу на същото място като през онзи септемврийски ден през 1846 година. Макар и цялата ледена маса да се движи постоянно под влияние на течението от северозапад, през последната година то беше въртяло бавно в кръг леда, айсбергите, торосите и двата попаднали в капан кораба от кралския флот, така че местоположението им си оставаше почти същото — те бяха заседнали на около двайсет и пет мили северно-северозападно от Земята на крал Уилям и бавно се въртяха в кръг като ръждивите петна върху един от металните музикални дискове в каюткомпанията.

Капитан Крозиър беше прекарал този ноемврийски ден — по-точно онези часове мрак, които по-рано включваха като компонент дневна светлина — в търсене на липсващите членове на екипажа си Уилям Стронг и Томас Евънс. Разбира се, няма надежда някой от тях да бъде намерен жив и съществува риск още някой да бъде хванат от тварта в ледовете, но въпреки това търсенето продължава. Както капитанът, така и екипажът не могат да постъпят по друг начин.

Четири отряда от по петима души всеки — един, носещ два фенера, и четирима, приготвили за стрелба пушките или мускетите си — водят издирванията на четиричасови смени. Когато хората от едната група — измръзнали и треперещи — се върнат, на палубата вече ги чака следващият екип — с топли дрехи, с почистени, заредени и готови за стрелба оръжия, с напълнени с масло фенери, — за да поднови търсенето в току-що напуснатия от предишния отряд квадрант. Четирите екипа се отдалечават все повече и повече от кораба, движейки се в разширяващи се кръгове през ледените лабиринти, и светлината на фенерите им ту се вижда от часовите на палубата, ту се скрива зад айсбергите, ледените блокове, торосите или в далечината. Капитан Крозиър и един моряк с червен фенер обикалят от квадрант в квадрант, проверявайки всеки отряд, след което се връщат на „Ужас“, за да видят как са хората и обстановката там.

Това продължава вече дванайсет часа.

Когато камбаната удря два пъти за края на първата къса следобедна вахта — в шест часа вечерта, — последните издирващи отряди се връщат, без да са открили изчезналите, но няколко от моряците изглеждат засрамени, че са стреляли във вятъра, надаващ писъци сред нащърбения лед, или в самия лед, приемайки някой леден връх за застрашително изправена бяла мечка. Крозиър е последният, който се качва на борда и поема подир останалите към жилищната палуба.

Повечето от моряците вече са прибрали мокрите си шинели и ботуши и отиват да се хранят — когато Крозиър слиза по трапа, масите вече са спуснати по веригите, а офицерите са отишли в столовата си на кърмата. Стюардът Джопсън и първият лейтенант Литъл се забързват към него, за да му помогнат да свали заледената си връхна дреха.

— Премръзнал сте, капитане — казва Джопсън. — Лицето ви направо е побеляло. Елате на кърмата да вечеряте, сър.

Крозиър поклаща глава.

— Трябва да говоря с командир Фицджеймс. Едуард, идвал ли е пратеник от неговия кораб, докато ме нямаше?

— Не, сър — отговаря лейтенант Литъл.

— Моля ви, нахранете се, капитане — настоява Джопсън. За стюард той е доста едър и плътният му глас напомня по-скоро на ръмжене, отколкото на хленчене, докато увещава капитана си.

Крозиър отново поклаща глава.

— Бъдете така добър да ми завиете два сухара, Томас. Ще ги сдъвча на път към „Еребус“.

Джопсън се намръщва на това глупаво решение, но се забързва към печката, около която се суети господин Дигъл. Само сега, по време на ядене, на жилищната палуба е толкова топло, колкото би трябвало да е по всяко друго време на денонощието — температурата се е вдигнала до около четирийсет и пет градуса31. В последните дни се изгарят много малко въглища за отопление.

— Колко души искате да дойдат с вас, капитане? — пита Литъл.

— Николко, Едуард. Когато хората се наядат, пратете в ледовете поне осем отряда за финално четиричасово търсене.

— Но, сър, дали е разумно вие… — започва Литъл, ала млъква.

Крозиър знае какво е искал да каже. Разстоянието между „Ужас“ и „Еребус“ е само малко повече от миля, но това е пустинна, опасна миля и понякога изминаването й отнема часове. Ако се разрази снежна буря или просто задуха силен вятър, хората могат да се заблудят или просто да нямат сили да продължат да вървят при насрещен вятър. Крозиър лично беше забранил на хората да ходят сами до другия кораб и когато се наложеше да се изпрати съобщение, той пращаше поне двама души със заповед да се връщат при първите признаци на лошо време. На всичкото отгоре в момента между двата кораба се издига айсберг, висок двеста фута, често закриващ дори сигналните огньове, а пътеката между корабите — макар че я разчистват с лопати и горе-долу я подравняват почти всеки ден — всъщност е лабиринт от постоянно местещи се ледени блокове, тороси и безпорядъчни ледени купчини.

— Всичко е наред, Едуард — изрича Крозиър. — Ще взема компаса си.

Лейтенант Литъл се усмихва, въпреки че шегата се е поизтъркала след три години пребиваване в района. Ако се вярва на приборите, корабите се намират почти над самия северен магнитен полюс. Ползата от компаса тук е същата като от пръчка за откриване на подпочвени води.

Към тях се приближава лейтенант Ървинг. Бузите на младежа блестят от мехлема, намазан на местата, където измръзналата кожа е побеляла, набръчкана или обелена.

— Капитане — заговаря Ървинг припряно, — виждали ли сте Безмълвната навън?

Крозиър вече е свалил шапката и шала си и изтръсква леда от влажната си от потта и мъглата коса.

— Искате да кажете, че ескимоската я няма в убежището й зад лазарета?

— Няма я, сър.

— Добре ли огледахте жилищната палуба?

Това, което безпокои най-много Крозиър, е възможността ескимоската да се е забъркала в някакви неприятности, докато повечето хора са били на вахта или в издирващите отряди.

— Тъй вярно, сър. Няма и следа от нея. Разпитах наоколо и никой не помни да я е виждал от снощи. Отпреди… нападението.

— Беше ли тя на палубата, когато тварта нападна редник Хедър и моряк Стронг?

— Никой не знае, капитане. Може и да е била. Тогава горе бяха само Хедър и Стронг.

Крозиър въздъхва. Би било иронично, мисли той, ако тяхната мистериозна гостенка — която се бе появила за пръв път в деня, в който този кошмар беше започнал, преди шест месеца — най-накрая е била хваната от създанието, появило се тук едновременно с нея.

— Претърсете целия кораб, лейтенант Ървинг — казва той. — Проверете всяко кътче, процеп, шкаф или склад. Ако не е на борда, ще приложим Бръснача на Окам и ще смятаме, че… си е тръгнала.

— Добре, сър. Да подбера ли трима-четирима души, които да ми помагат при търсенето?

Крозиър поклаща глава.

— Само вие, Джон. Искам всички да продължат издирванията в ледовете още няколко часа, до времето за лягане. Ако не успеете да я намерите, се присъединете към някой от отрядите.

— Слушам, сър.

Крозиър си спомня за тежко ранения и тръгва през моряшката столова към лазарета. Обикновено по време на вечеря, дори и в такива тъмни дни, от масите се чуват повдигащи настроението разговори и смях, но тази вечер цари тишина, нарушавана само от дрънкането на лъжиците в металните чинии и от време на време от оригвания. Хората са изтощени, приведени са върху сандъците си, които използват за столове, и докато се промъква покрай масите, капитанът вижда само уморени лица.

Крозиър почуква на дървената подпора вдясно от завесата на лазарета и влиза.

Лекарят Педи, който е при масата насред помещението и зашива някаква рана на лявата ръка на старши моряк Джордж Кан, вдига глава.

— Добър вечер, капитане — казва лекарят.

Кан потрива болната си ръка със здравата.

— Какво е станало, Кан?

Младият моряк изсумтява.

— Шибаната цев на пушката се плъзна под ръкава ми и докосна шибаната ми гола ръка, докато се изкачвах на един шибан торос, капитане, извинявайте за шибаните ми изрази. Издърпах пушката и заедно с нея — шест инча шибано месо.

Крозиър кимва и се оглежда. Лазаретът е малък, но тук вече са вмъкнати шест койки. Едната е празна. Трима души, според Педи и Макдоналд вероятно болни от скорбут, спят. Четвъртият, Дейви Лийс, се е вторачил в тавана — той е в съзнание, но от вече почти седмица не реагира на нищо. На петата койка лежи редникът от морската пехота Уилям Хедър.

Крозиър сваля втория фенер от куката на стената откъм десния борд и насочва светлината към Хедър. Очите на мъжа блестят, но той не мига, когато Крозиър приближава фенера още повече. Зениците изглеждат постоянно разширени. Главата е превързана с бинт, но кръвта и сивото вещество вече са започнали да се просмукват навън.

— Жив ли е той? — пита Крозиър тихо.

Педи се приближава, избърсвайки окървавените си ръце с парцал.

— Колкото и да е странно, да.

— Но ние видяхме мозъка му върху палубата. Още си е там.

Педи кимва уморено.

— Случват се такива неща. При други обстоятелства той би могъл дори да оцелее. Щеше да остане идиот, разбира се, но аз щях да сложа метална пластина на мястото на липсващата част от черепа и семейството му, ако има такова, би се грижило за него. Като за някакво домашно животно. Но тук… — Педи свива рамене. — Ще умре от пневмония или скорбут, или от изтощение.

— Колко скоро? — пита Крозиър.

Моряк Кан вече си е отишъл през завесата.

— Само Бог знае — отговаря Педи. — Търсенето на Евънс и Стронг ще продължи ли, капитане?

— Да. — Крозиър закача фенера обратно близо до входа на помещението. Сенките отново се плъзват върху редника от морската пехота Хедър.

— Сигурен съм, че сте наясно — изрича измъченият лекар, — че няма надежда за спасение на младия Евънс или Стронг, но определено при всяко следващо излизане на издирващите отряди ще се увеличава броят на ранените и измръзналите и ще се повишава вероятността да се наложи ампутиране на крайници — всеки пети човек вече се е лишил от един или повече от пръстите си — и вероятността някой да простреля свой колега в пристъп на паника.

Крозиър се вглежда изпитателно в лекаря. Ако някой от офицерите му се беше осмелил да му говори с такъв тон, Крозиър би заповядал да го набият с камшик. Капитанът взема под внимание цивилния статус и измъченото състояние на Педи. Доктор Макдоналд вече от три дни лежи в хамака си с инфлуенца и на Педи му се налага да върши двойна работа.

— Моля ви, оставете ме аз да се безпокоя за рисковете, съпътстващи по-нататъшното издирване, господин Педи. Вие продължавайте да шиете онези, които са достатъчно глупави, че да допират гол метал до кожата си при минус петдесет градуса. Освен това, ако онази твар беше завлякла вас в мрака, нямаше ли да искате да се опитаме да ви намерим?

Педи се усмихва мрачно.

— Ако точно този представител на Ursus maritimus32 ме отмъкне, капитане, ми остава само да се надявам, че скалпелът ми ще е с мен. За да мога да го забода в собственото ми око.

— В такъв случай дръжте скалпела си под ръка, господин Педи — казва Крозиър, след което пристъпва през завесата към странно тихия район на моряшката столова.

В слабо осветения камбуз го очаква Джопсън с вързопче топли сухари.

Крозиър се наслаждава на разходката си въпреки промъкващия се студ, който го кара да чувства лицето си, пръстите, краката и стъпалата така, сякаш горят. Той знае, че така е по-добре, отколкото да ги усеща вцепенени. И се наслаждава на разходката си въпреки факта, че сред бавните стонове и внезапните писъци на леда, движещ се под него и около него в мрака, и непрекъснатия вой на вятъра той е уверен, че нещо го дебне.

Двайсет минути след началото на двучасовата му разходка — тази нощ повече катерене, промъкване, спускане по задник надолу по склоновете на торосите, отколкото разходка — облаците се разпръскват частично и луната в последна четвърт озарява фантастичен пейзаж. Луната е достатъчно ярка, за да се вижда около нея ореол от блещукащи ледени кристалчета — всъщност, както забелязва Крозиър, два концентрични ореола, като по-големият от тях покрива една трета от нощното небе на изток. Няма звезди. Крозиър намалява пламъка на фенера, за да пести масло, и продължава да крачи напред, като опипва с взетия от кораба прът всяко черно петно по пътя си, за да се увери, че е просто сянка, а не цепнатина или дупка. Той вече е достигнал източния склон на айсберга, който сега скрива луната от него и хвърля черна и усукана сянка върху леда, дълга четвърт миля. Джопсън и Литъл бяха настояли да вземе със себе си пушка, но той им бе отвърнал, че не иска да носи излишна тежест по време на прехода си. Ала преди всичко той не вярва, че би имало някаква полза от пушка срещу врага, който те имаха предвид.

В момента Франсис Роудън Мойра Крозиър се наслаждава на двата часа самота в ледовете. От време на време се спира, за да си поеме дъх, след като преодолее някой особено висок нов торос — хората и от „Еребус“, и от „Ужас“ се стараят да поддържат проходима своята част от пътя между корабите, при това екипажът на „Ужас“ работи по-усърдно от екипажа на „Еребус“ през последните месеци, но грижливо изсечените от тях стъпала и прокараните коридори през торосите и върховете на глетчерите постоянно биват заличавани от вятъра, движението на ледовете, навалелия сняг или пропаданията на глетчери. Резултат от всичко това са постоянните изкачвания, спускания чрез пързаляне и заобикаляния по време на тазвечерната му разходка.

По време на едно от редките затишия, когато странната тишина се нарушава само от тежкото му дишане, Крозиър изведнъж си спомня за подобен момент в детските си години, когато веднъж през зимата той се прибираше късно вкъщи сред разходка из хълмовете с приятели — тогава отначало беше тичал през покритата със скреж пустош, за да се прибере по светло, но после, на около половин миля от дома, се бе спрял. Крозиър си спомня как беше стоял там, наблюдавайки светещите прозорци в селото, докато последните остатъци от зимния сумрак не бяха изчезнали от небето и околните хълмове не се бяха превърнали в неясни, черни, размити форми, непознати на малкото момче. Накрая дори собственият му дом, виждащ се на края на градчето, изгуби яснота на очертанията в сгъстяващия се мрак. Крозиър си спомня как снегът беше започнал да вали, а той стоеше сам в тъмнината зад каменните стени на кошарата, осъзнавайки, че ще яде бой заради закъснението си, но все не намираше сили да тръгне към светлините на къщата, наслаждавайки се на мекия звук на нощния вятър и на мисълта, че той е единственото момче — може би даже единственото човешко същество, — което тази нощ се намира тук, в мрака, на ветровитата, заскрежена ливада, и усеща мириса на падащия сняг, отчужден от светещите прозорци и домашните огнища, ясно съзнаващ, че принадлежи към селото, но не е част от него в този момент. Това беше вълнуващо, почти еротично усещане — забраненото осъзнаване на собственото „аз“, отделено от всичко в студа и мрака. Изпитва същото нещо сега, както го е изпитвал неведнъж през годините арктическа служба на срещуположните полюси на Земята.

Нещо се спуска от високия торос зад гърба му.

Крозиър усилва подаването на масло към фитила и оставя фенера върху леда. Кръгът от златиста светлина достига едва до петнайсет фута далечина и кара мрака по-нататък да изглежда още по-гъст. Капитанът премества пръта в лявата си ръка, измъква със зъби дебелата си дясна ръкавица и я пуска да падне върху леда. Бърка в джоба на шинела с дясната си ръка, сега останала само с по-тънката долна ръкавица, и изважда пистолета. Когато хрущенето на леда и снега по склона на тороса се усилва, той запъва ударника. Застанал е в сянката на айсберга, преграждащ лунната светлина, и различава само очертанията на грамадните ледени блокове, които сякаш помръдват и потрепват под мъждукащата светлина от фенера.

После някаква неясна, покрита с козина фигура се раздвижва по ледения склон, от който той току-що се беше спуснал, само на десет фута над него и на петнайсет фута западно от него — на един скок разстояние.

— Стой — изрича Крозиър, протягайки напред тежкия пистолет. — Кой е там?

Фигурата не издава нито звук. Тя отново помръдва.

Крозиър не стреля. Захвърля дългия прът, сграбчва фенера и рязко го вдига пред себе си.

Вижда движещата се петниста козина и едва не стреля, но се удържа в последния момент. Фигурата се спуска надолу, движейки се бързо и уверено по леда. Крозиър връща ударника на пистолета си в предишното положение и пуска оръжието обратно в джоба си. Навежда се да вземе ръкавицата си, като продължава да държи фенера в протегната си напред ръка.

Безмълвната дама пристъпва в кръга светлина, кожената й парка и панталоните й от тюленова кожа я правят да прилича на закръглен звяр. Качулката й е ниско спусната, за да я предпазва от вятъра, и Крозиър не може да различи чертите на лицето й.

— По дяволите, жено! — казва той тихо. — На косъм беше да те прострелям. И къде беше изчезнала, дявол да го вземе?

Тя се приближава още повече — почти на разстояние една протегната ръка, — но лицето й остава скрито в сянката на качулката.

Крозиър усеща как внезапно надолу по гърба му се плъзва хлад — спомня си описанието на баба си на призрачното черепоподобно лице на банши, скрито зад черна качулка. Вдига рязко фенера пред себе си.

Лицето на младата жена е напълно материално, в широко отворените тъмни очи се отразява светлината на фенера. Погледът й е безизразен. Крозиър осъзнава, че никога не е виждал изражение на лицето й, освен може би леко любопитство. Дори в деня, в който бяха ранили смъртоносно нейния съпруг — или брат, или баща — и тя беше гледала как мъжът умира, задавяйки се в собствената си кръв.

— Нищо чудно, че хората те смятат за вещица и за въплъщение на пророк Йона — казва Крозиър.

На кораба, пред хората си, той винаги се държи учтиво и официално с ескимоската, но сега не е нито на кораба, нито пред подчинените си. За пръв път се е оказал насаме с проклетата жена далеч от кораба. И е много измръзнал и много уморен.

Безмълвната дама го гледа втренчено. После тя протяга напред облечената си в ръкавица ръка. Крозиър смъква фенера към дланта й и вижда в нея нещо меко и сиво, подобно на риба, от която са били изкормени всички вътрешности и е останала само кожата.

Той осъзнава, че това е моряшки вълнен чорап.

Крозиър го взима, напипва буцата във вътрешността му и за миг го изпълва увереност, че тази буца е част от човешко стъпало, може би предната, с пръстите, все още розова и топла.

На Крозиър му се беше случвало, във Франция, да разговаря с хора, служили в Индия. Беше чувал истории за върколаци и тигролаци. В Земята на Ван Димен, където беше срещнал София Кракрофт, тя му беше разказала местните легенди за аборигени, способни да се превръщат в местен звяр, наречен тасманийски дявол.

Той разтърсва чорапа, гледайки Безмълвната дама в очите. Те са черни и бездънни като дупките в леда, през които екипажът на „Ужас“ спускаше мъртъвците, преди дори и тези дупки да замръзнат.

Оказа се, че в чорапа има не част от стъпало, а парче лед. Но самият чорап все още не беше замръзнал. Значи вълната не се е намирала дълго време на температура минус шейсет градуса33. Логично е да се предположи, че жената го е донесла от кораба, но, кой знае защо, Крозиър не смята така.

— Стронг? — пита капитанът. — Евънс?

Безмълвната не реагира на имената.

Крозиър въздъхва, напъхва чорапа в джоба на шинела си и вдига пръта.

— По-близо сме до „Еребус“, отколкото до „Ужас“ — казва той. — Ще ти се наложи да дойдеш с мен.

Крозиър обръща гръб на ескимоската — чувствайки, че от врата му надолу по гърба отново плъзва хлад — и закрачва срещу насрещния вятър, по скърцащия сняг, към вече забелязващите се контури на кораба близнак на „Ужас“. Малко по-късно той дочува меките стъпки на жената зад гърба му.

Изкатерват се на последния торос и Крозиър вижда, че „Еребус“ е осветен по-ярко, отколкото когато и да било по-рано. Дузина или повече фенери висят на рангоута само откъм видимия ляв борд на скования от леда, нелепо издигнат и силно наклонен кораб. Безсмислено пилеене на масло.

„Еребус“, знае Крозиър, е пострадал повече от „Ужас“ през последните две зими. Освен изкривения през миналото лято вал на гребния винт — който по замисъла на конструкторите би трябвало да се прибира, но не беше успял да направи това навреме и да избегне повредата при сблъсъка с подземен лед по време на юлското щурмуване на ледовете — и загубата на самия гребен винт, флагманът беше претърпял и по-големи повреди от своя кораб близнак заради натиска на ледовете през последните две зими. Ледът в относително безопасното убежище в залива на остров Бичи беше изкривил, разцепил и разхлабил в много по-голяма степен дъските от корпуса на „Еребус“, отколкото на „Ужас“; рулят на флагмана се беше счупил при отчаяния им опит да се втурнат към Северозападния проход през миналото лято; от студа бяха изпопадали повече болтове, нитове и метални скоби именно на кораба на сър Джон; беше изпопадала или изкривена много по-голяма част от металната обшивка за разбиване на леда на „Еребус“, отколкото на „Ужас“. И макар че „Ужас“ също е издигнат и здраво стиснат от леда, през последните два месеца от тази трета полярна зима на експедицията КНВ „Еребус“ е издигнат върху истински леден пиедестал, при това налягането на леда върху корпуса е направило големи процепи по корпуса — по носовата част на десния борд, кърмовата част на левия борд и по средата на дъното.

Флагманът на сър Джон Франклин, наясно е Крозиър — както са наясно и сегашният му капитан, Джеймс Фицджеймс, и екипажът му, — никога повече няма да плава.

Преди да излезе в осветеното от фенерите на „Еребус“ пространство, Крозиър пристъпва зад един висок десет фута връх на глетчер и избутва Безмълвната зад гърба си.

— Хей, на кораба! — изревава той с възможно най-силния си глас, с какъвто се подават командите в корабостроителниците.

Проехтява изстрел и леденият връх на пет фута от Крозиър се взривява във фонтан от ледени късчета, блестящи под мъждивата светлина на фенера.

— Престани, проклет да си, сляп ли си, шибан малоумен идиот! — разкрещява се Крозиър.

На палубата на „Еребус“ настава суетня — някакви офицери отнемат пушката от ръцете на малоумния идиот часовой.

— Всичко е наред — казва Крозиър на присвилата се ескимоска. — Сега можем да тръгваме.

Той се спира — и не само защото Безмълвната дама не излиза подир него на осветеното място. Той вижда лицето й под отблясъците от фенерите, и тя се усмихва. Пълните й устни, които винаги са неподвижни, сега са леко извити нагоре. В усмивка. Сякаш тя го е разбрала и избухването му я забавлява.

Но преди Крозиър да се увери, че това наистина е усмивка, Безмълвната отстъпва в сянката на ледените форми и изчезва.

Крозиър поклаща глава. Ако тази луда жена иска да замръзне там, така да бъде. На него му предстои сериозен разговор с капитан Фицджеймс, а после дълга разходка обратно в мрака, преди да легне да спи.

Осъзнавайки, че не чувства краката си поне от половин час, Крозиър уморено тръгва нагоре по склона от мръсен лед и сняг към палубата на разбития флагман на покойния сър Джон.