Ужас

28. Пеглър

Хари Пеглър нагласи нещата така, че редът му да отнесе съобщение до „Еребус“ да дойде точно в деня, когато слънцето се появи отново. Той искаше да го отпразнува — доколкото изобщо можеше да се празнува нещо напоследък — с някого, когото обича. С някого, в когото някога е бил влюбен.

Старши подофицер Хари Пеглър беше старшина на марса на „Ужас“, началник на внимателно подбраните мачтови моряци, които се занимаваха с най-високо разположения такелаж, марсела и реите на брамстенгата от ранна утрин до късна нощ, както и при най-бурните вълни и в най-лошото време, в което може да се озове един дървен кораб. Този пост изискваше сила, опит, лидерски умения и най-вече кураж, а Хари Пеглър беше уважаван заради всичките изброени качества. Вече на почти четирийсет и една години, той се беше доказал стотици пъти не само пред екипажа на КНВ „Ужас“, но и на дузина други кораби, на които беше служил през продължителната си кариера.

Затова леко изненадваше фактът, че Хари Пеглър остана неграмотен, докато не стана двайсет и пет годишен мичман. Сега четенето се беше превърнало в негова тайна страст и по време на сегашното си пътуване той вече беше погълнал над половината от хилядата книги, които се намираха в каюткомпанията на „Ужас“. Един обикновен офицерски стюард от изследователския барк КНВ „Бигъл“ беше превърнал Пеглър в грамотен човек и същият този мъж накара Хари Пеглър да се замисли над въпроса какво означава да бъдеш човек.

Този стюард беше Джон Бриджънс. На този етап той беше най-възрастният човек в експедицията. Когато отплаваха от Англия, най-популярната шега на бака в „Еребус“ и „Ужас“ беше, че Джон Бриджънс, стюардът на най-младшите командири, е на същата възраст като възрастния сър Джон Франклин, но двайсет пъти по-мъдър. Колкото до Хари Пеглър, той знаеше, че това е истина.

Възрастните мъже с ранг, по-нисък от капитан или адмирал, рядко бяха допускани до участие в експедициите на Изследователската служба, затова двата екипажа искрено се забавляваха, когато научиха, че в официалния списък на личния състав на кораба възрастта на Джон Бриджънс е вписана наобратно — дали по случайност или заради чувството за хумор на домакина — и е обозначена с числото „26“. Прошареният Бриджънс изтърпя доста шеги за младостта си, неопитността си и предполагаемата сексуална мощ. Мълчаливият стюард просто се усмихваше и не казваше нищо.

Именно Хари Пеглър беше потърсил стюард Бриджънс, по онова време доста по-млад, на борда на КНВ „Бигъл“ по време на петгодишното околосветско изследователско пътешествие, което беше продължило от декември 1831 година до октомври 1836 година под командването на капитан Фитцрой. Пеглър се беше прехвърлил на скромния „Бигъл“ от първокласния сто и двайсет оръдеен КНВ „Принц-регент“, следвайки офицера, под чието командване беше служил там — лейтенант на име Джон Лорт Стоукс. „Бигъл“ беше едва десеторъдеен бриг, клас „Чероки“, преоборудван като изследователски барк — едва ли точно типа кораб, който би избрал при обичайни обстоятелства амбициозен мичман като младия Пеглър, но Хари още тогава се интересуваше от научна изследователска работа и проучвания, а пътешествието с малкия „Бигъл“ под командването на Фитцрой го образова в много отношения.

Тогава стюард Бриджънс беше около осем години по-възрастен, отколкото Пеглър в момента — почти петдесетгодишен, — но вече беше известен като най-мъдрия и начетен младши офицер във флота. Освен това се знаеше, че е содомит, което по онова време не притесняваше особено двайсет и пет годишния Пеглър. В кралския флот имаше два типа содомити: такива, които задоволяваха нагона си само на брега и никога не се поддаваха на порока си по време на плаване, и такива, които продължаваха да следват наклонностите си и в открито море и често съблазняваха младите момчета, служещи на почти всички кораби в кралския флот. Всички на борда на „Бигъл“ знаеха, че Бриджънс е от първия тип — мъж, който харесва мъже на брега, но никога не се хвали с това и не проявява пристрастията си в морето. И за разлика от помощник-калафатника на кораба на Пеглър Бриджънс не беше педераст. Повечето от моряците смятаха, че момче в морето ще бъде в по-голяма безопасност в обществото на стюард Джон Бриджънс, отколкото в присъствието на викария в родното си село.

Освен това Хари Пеглър живееше с Роуз Мъри, когато замина на плаване през 1831 година. Макар и не обвързани в брак — тя беше католичка и нямаше да се омъжи за Хари, освен ако той не сменеше вярата си, което младежът не можеше да се насили да направи, — те живееха щастливо, когато Пеглър се връщаше на брега, макар и със своята неграмотност и пълна липса на любознателност Роуз да подхождаше на младия Пеглър, а не на човека, в който той щеше да се превърне по-късно. Може би дори щяха да се оженят, ако Роуз беше способна да има деца, но тя не можеше — състояние, което наричаше „Божие наказание“. Роуз умря, докато Пеглър се намираше в морето на продължителното плаване с „Бигъл“. Той я беше обичал по свой собствен начин.

Но беше обичал и Джон Бриджънс.

Преди да приключи петгодишната мисия с изследователския кораб „Бигъл“ Бриджънс — приел първоначално ролята си на наставник с голяма неохота, но след това отстъпил пред пламенната настойчивост на младия мичман — беше научил Хари да чете и да пише не само на английски, но и на старогръцки, латински и немски. Беше му преподавал философия, история и естествена история. Но най-вече Бриджънс научи интелигентния млад мъж да мисли.

Две години след това плаване Пеглър потърси по-възрастния мъж в Лондон — през 1838 година Бриджънс беше в продължителна отпуска на брега заедно с голяма част от служещите във флота — и поиска да продължи заниманията с него. По това време Пеглър вече беше старшина на марса на КНВ „Уондърър“.

Точно през тези месеци на общуване и продължителни учебни занятия на брега близкото приятелство между двамата мъже прерасна в отношения, които напомняха повече на любовна връзка. Неочакваният факт, че е способен на нещо такова, дълбоко смая Пеглър — първоначално го уплаши, но след това го накара да преосмисли всички аспекти на своя живот, етика, вяра и самосъзнание. Онова, което установи, донякъде смути младия човек, но за негова изненада не промени в основата си представата му за същността на Хари Пеглър. А още повече го смая фактът, че точно той, а не по-възрастният мъж, пръв провокира интимен физически контакт.

Интимните им отношения продължиха само няколко месеца и приключиха по взаимно съгласие, както и заради продължителните отсъствия на Пеглър в морето на борда на „Уондърър“ до 1844 година. Приятелството им не пострада от това. Пеглър започна да пише дълги философски писма на бившия стюард, като изписваше всички думи отзад напред и в обратен ред, така че последната буква на последната дума във всяко изречение се намираше най-отпред, написана с главна буква. Най-вече заради това, че някога неграмотният старшина на марса допускаше ужасни правописни грешки, в едно от своите писма Бриджънс заяви: „Детинската ти представа за кодираното обратно писане на Леонардо е почти неразгадаема, Хари.“ Сега Пеглър водеше записките в своя дневник, използвайки същия примитивен шифър.

Никой от двамата мъже не съобщи на другия, че се е обърнал към Изследователската служба с молба за участие в експедицията на сър Джон Франклин. И двамата ужасно се изненадаха, когато няколко седмици преди отплаването всеки видя името на другия в официалния списък на личния състав. Пеглър, който повече от година не беше писал на Бриджънс, пристигна от казармата в Улуич в квартирата на стюарда в северен Лондон, за да го помоли да се откаже от участие в експедицията. Бриджънс настоя, че Пеглър трябва да е онзи, който да премахне името си от списъка. Накрая двамата се съгласиха, че никой от тях не бива да изпуска възможността за такова приключение — което за Бриджънс бе наистина последна възможност, предвид напредналата му възраст (домакинът на „Еребус“ Чарлс Хамилтън Озмър бе отдавнашен негов приятел и беше уредил постъпването му на служба със сър Джон и останалите офицери, като дори беше стигнал дотам, че скри истинската възраст на стюарда на най-младшите командири, като написа „26“ в официалния списък). Нито Пеглър, нито Бриджънс не отвориха дума за това, но и двамата знаеха, че отдавнашната клетва на възрастния мъж да не пренася сексуалните си наклонности в морето ще бъде спазвана и от двамата. Тази част от живота им, знаеха те, завинаги бе останала в миналото.

Ала в резултат на това Пеглър почти не виждаше стария си приятел по време на пътешествието и в продължение на три години и половина те нито веднъж не бяха оставали насаме.

Естествено, беше все още тъмно, когато Пеглър пристигна на „Еребус“ около единайсет часа в съботното утро, два дни преди края на януари, но на юг, за пръв път от повече от осемдесет дни, се беше появило едва забележимо предизгревно сияние. То не помагаше по никакъв начин срещу хапещия минус шейсет и пет градусов студ54, затова Пеглър изобщо не забави ход, когато забеляза отпред светлините на корабните фенери.

Видът на скъсените мачти на „Еребус“ би ужасил всеки мачтови моряк, но болката на Хари Пеглър беше още по-голяма, тъй като той заедно със своя колега на „Еребус“ Робърт Синклер беше помагал при разглобяването на мачтите и на двата кораба и прибирането им на съхранение за безкрайните зими. Подобна гледка винаги предизвикваше отвратително впечатление и странното положение на „Еребус“, който стоеше с наведена кърма и вирнат нос сред настъпващия лед, по никакъв начин не я правеше по-привлекателна.

Вахтеният поздрави Пеглър и го покани на борда, и той отнесе посланието от капитан Крозиър на капитан Фицджеймс, който седеше и пушеше лулата си в офицерската столова, тъй като каюткомпанията все още се използваше като импровизиран лазарет.

Капитаните бяха започнали да използват медните цилиндри, предназначени за междинните доклади до Изследователската служба, за да си изпращат писмени послания един на друг — куриерите мразеха това нововъведение, защото студеният метал изгаряше пръстите им дори през дебелите ръкавици, — и на Фицджеймс му се наложи да нареди на Пеглър да отвори контейнера, тъй като той беше все още твърде студен и капитанът не можеше да го докосне. Фицджеймс не освободи Пеглър, затова той остана до вратата на офицерската столова, докато капитанът на „Еребус“ четеше писмото на Крозиър.

— Отговор няма да има, господин Пеглър — заяви Фицджеймс.

Старшината на марса козирува и се качи обратно на палубата. Около една дузина души бяха излезли, за да наблюдават изгрева на слънцето, и много други се обличаха долу, за да се присъединят към тях. Пеглър забеляза, че на леглата в лазарета в каюткомпанията лежат поне дузина мъже — почти толкова, колкото и в „Ужас“. Скорбутът се беше появил и на двата кораба.

Пеглър забеляза дребната позната фигура на Джон Бриджънс, който стоеше до релинга на кърмата. Приближи се до него и го потупа по рамото.

— А, леко докосване от Хари в нощта — каза Бриджънс, още преди да се е обърнал.

— Няма да е нощ още дълго — отвърна Пеглър. — Как позна, че съм аз, Джон?

Бриджънс не беше увил шал около лицето си и Пеглър успя да види усмивката и воднисто сините му очи.

— Новините за посетителите пристигат бързо на малкия кораб, замръзнал в ледовете. Бързаш ли да се връщаш на „Ужас“?

— Не. Капитан Фицджеймс няма да изпраща отговор.

— Искаш ли да се поразходим?

— Разбира се — рече Пеглър.

Двамата слязоха по ледената рампа откъм десния борд на кораба и тръгнаха към айсберга и високия торос на югоизток, откъдето се разкриваше по-добра гледка към сияещия южен хоризонт. За пръв път от много месеци „Еребус“ беше осветяван от нещо, различно от северното сияние или светлината на фенерите и факлите.

Преди да стигнат до тороса, те преминаха по покрития със сажди и отчасти разтопен терен, където беше бушувал карнавалният пожар. По заповед на капитан Крозиър районът беше добре почистен в седмицата след нещастието, но дупките в леда, които бяха използвани като гнезда за стълбовете на палатките, си оставаха, както и замръзналите в леда парчета от въжетата и платната. Правоъгълникът на черната стая все още си личеше, дори след многобройните опити да се почисти ледът от саждите и след няколкото снеговалежа.

— Четох един американски писател — рече Бриджънс.

— Американски писател?

— Този, който стана причина малкият Дики Ейлмър да получи петдесет удара с камшик заради изобретателната украса на покойния ни, все още неоплакан карнавал. Странен дребен тип на име По, ако не ме лъже паметта. Много меланхолични и мрачни творби, на места наистина нездравословно страховити. Общо взето, не много добри, но много американски по някакъв неуловим начин. Обаче не успях да прочета съдбовния разказ, който стана причина за бичуването.

Пеглър кимна. Кракът му се закачи за нещо в снега и той се наведе, за да го изкърти от леда.

Оказа се мечият череп, който беше висял над часовника на сър Джон, изгорял при пожара. Месото, кожата и козината бяха изгорели напълно, костта беше почерняла от огъня, очните ябълки зееха пусти, но зъбите бяха запазили жълтеникавобелия си цвят.

— О, Боже, мисля, че на господин По това щеше да му хареса — рече Бриджънс.

Пеглър пусна черепа отново на снега. Вероятно разчистващите терена хора не го бяха забелязали сред откъсналите се от айсберга ледени парчета. Двамата с Бриджънс изминаха още петдесет ярда в посока към най-високия торос в района и се изкатериха по него. Пеглър постоянно подаваше ръка на възрастния мъж, за да му помогне в изкачването.

Когато се озоваха на плоската ледена площадка на върха на тороса, Бриджънс дишаше тежко. Дори Пеглър, който беше силен и издръжлив като античните олимпийски атлети, за които беше чел, се беше задъхал. Твърде много месеци без истинска физическа активност, помисли си той.

Южният хоризонт сияеше със смекчена, бледожълта светлина и повечето звезди на тази половина от небето също бяха избледнели.

— Направо не мога да повярвам, че се завръща — каза Пеглър.

Бриджънс кимна.

И внезапно то се показа. Червеникавозлатният диск неуверено се издигна над тъмните грамади, които приличаха на хълмове, но сигурно бяха ниски облаци далеч на юг. Пеглър чу как няколкото десетки мъже на палубата на „Еребус“ изкрещяха три пъти ура и — тъй като въздухът беше много студен и съвършено неподвижен — той дочу съвсем същия, само че малко по-тих вик, да се разнася откъм „Ужас“, който едва се виждаше на почти една миля разстояние на изток.

— Появи се розовопръстата Зора — каза на старогръцки Бриджънс.

Пеглър се усмихна, леко изненадан, че си спомня фразата. Бяха минали няколко години, откакто бе чел „Илиада“ или нещо друго на старогръцки. Той си спомняше добре вълнението, изпитано при първото си запознанство с този език и с героите на Троя, докато „Бигъл“ стоеше на котва край Сантяго, вулканичен остров от архипелага Кабо Верде, преди почти седемнайсет години.

И сякаш прочел мислите му, Бриджънс го попита:

— Помниш ли господин Дарвин?

— Младият естественик? — рече Пеглър. — Любимият събеседник на капитан Фитцрой? Разбира се, че го помня. Да прекараш с някого пет години на борда на малък барк — това оставя впечатление, дори и този човек да е джентълмен, а ти да не си.

— И какво впечатление остави той у теб, Хари? — Бледосините очи на Бриджънс сълзяха, неясно дали от вълнение при вида на слънцето или просто от непривичната светлина, колкото и слаба да беше тя. Червеният диск не успя да прогони напълно тъмните облаци, преди отново да започне да се спуска.

— Господин Дарвин ли? — Пеглър също беше примижал — не толкова заради великолепното сияние на слънцето, колкото заради опитите си да си спомни по-добре младия естественик. — Намирах го за приятен и учтив човек, какъвто би трябвало да е истинският джентълмен. Пълен с ентусиазъм. Вярно, че непрекъснато ангажираше хората с носенето и прибирането на проклетите умрели животни — в един момент си мислех, че само сипките ще са достатъчни, за да запълнят трюма, — но и самият той не се свенеше да си изцапа ръцете. Помниш ли как се включи в гребането, когато изтегляхме на буксир стария „Бигъл“ нагоре по течението на реката? А веднъж спаси лодка, подхваната от приливната вълна. Друг път пък, когато заедно с нас плаваха китове — някъде край бреговете на Чили беше, мисля, — с изненада установих, че той съвсем сам се е изкатерил на салинга, за да може да ги види по-добре. Наложи се да му помогна да се спусне долу, но не и преди да наблюдава китовете в продължение на час през бинокъла си, с развяващи се на вятъра поли на палтото му.

Бриджънс се усмихна.

— Почти изревнувах, когато той ти даде да прочетеш онази книга. Каква беше тя? Лайъл?

— „Принципи на геологията“ — отвърна Пеглър. — Не можах да я разбера съвсем. Всъщност разбрах достатъчно, за да осъзная колко е опасна.

— Заради твърдението на Лайъл за възрастта на нещата — каза Бриджънс. — Заради абсолютно нехристиянската идея, че всичко се променя бавно през необятни еони от време, а не много бързо, заради някакви стихийни събития.

— Да — рече Пеглър. — Но господин Дарвин беше страстен привърженик на тази идея. Той оставяше впечатлението за човек, преживял духовен прелом.

— Предполагам, че в известен смисъл е било точно така — каза Бриджънс. Вече се виждаше само горната една трета от слънчевия диск. — Споменах господин Дарвин, защото, преди да отплаваме, наши общи приятели ми казаха, че той пише книга.

— Вече е издал няколко — каза Пеглър. — Помниш ли, Джон, как обсъждахме неговия „Дневник на проучванията по естествена история и геология на страните, посетени от КНВ «Бигъл»“55 в годината, когато започнах да взимам уроци при теб… 1839-а. Не можех да си позволя да я купя, но ти ми каза, че си я прочел. И мисля, че той е издал още няколко тома за растенията и животните, които е видял по време на плаването.

— „Зоология на пътешествието на КНВ «Бигъл»“ — каза Бриджънс. — Да, и нея си купих. Не, имам предвид, че той работи върху много по-важна книга, по думите на моя скъп приятел господин Бабидж.

— Чарлз Бабидж? — попита Пеглър. — Който прави разни странни неща, включително някакъв вид изчислителна машина?

— Същият — отвърна Бриджънс. — Чарлс ми каза, че през всичките тези години господин Дарвин е работил върху някакъв изключително интересен труд, в който обсъжда механизмите на еволюцията на органичните форми. Очевидно черпи информация от сравнителната анатомия, ембриологията и палеонтологията… които представляваха огромен интерес за бившия ни корабен естественик, ако си спомняш. Но незнайно по каква причина господин Дарвин категорично отказва да публикува труда си и, по думите на Чарлз, възможно е книгата да не види бял свят.

— Еволюция на органичните форми? — повтори Пеглър.

— Да, Хари. Противоречащата на всички християнски схващания идея, че видовете не са останали непроменени след сътворението, а са се променяли и адаптирали с течение на времето… дълго време. Периодите от време, описани от господин Лайъл.

— Знам какво представлява еволюцията на органичните форми — каза Пеглър, опитвайки се да не покаже раздразнението си, породено от снизходителните обяснения на Бриджънс. Проблемът в отношенията между учител и ученик, осъзна той не за пръв път, се криеше в това, че те си оставаха неизменни, докато всичко наоколо се променяше. — Чел съм трудовете на Ламарк по въпроса. Както и Дидро. И Бюфон, струва ми се.

— Да, това е стара теория — каза Бриджънс с развеселен, но същевременно леко извинителен тон. — Монтескьо също е писал за това, както и Мопертюи, и останалите, които спомена. Дори Еразъм Дарвин, дядото на нашия бивш другар по плаване, е повдигал подобна тема.

— Тогава защо книгата на господин Чарлз Дарвин е толкова важна? — попита Пеглър. — Идеята за органичната еволюция е стара. Била е отхвърляна от църквата и други естественици в продължение на много поколения.

— Ако може да се вярва на Чарлз Бабидж и други наши общи приятели с господин Дарвин — каза Бриджънс, — в новата книга — ако изобщо бъде издадена някога — ще се представят доказателства за действителния механизъм на органичната еволюция. И ще се дават хиляди — може би десетки хиляди — убедителни примери, които показват този механизъм в действие.

— И какво представлява този механизъм? — попита Пеглър. Слънцето вече се беше скрило. Розовеещото сияние в небето избледня до бледожълтия сумрак, който предхождаше изгрева. Сега, след като слънцето беше изчезнало, Пеглър почти не вярваше, че го беше видял.

— Естественият отбор се получава от надпреварата вътре в безчислените видове — каза възрастният стюард. — Отбор, в чийто ход се затвърждават полезните признаци, а се отстраняват неблагоприятните — тоест такива, които намаляват вероятността за оцеляване и размножаване — в продължение на огромни периоди от време. Лайълските периоди от време.

Пеглър обмисли думите му за кратко.

— Защо повдигна тази тема, Джон?

— Заради нашия хищен приятел, който обитава тукашните ледове, Хари. Заради почернелия череп, който ти остави на мястото, където някога беше черната зала и тиктакаше абаносовият часовник на кър Джон.

— Не те разбирам съвсем — рече Пеглър. Той често бе повтарял тази фраза като ученик на Джон Бриджънс по време на петгодишното странстване с „Бигъл“, което му се струваше безкрайно. Първоначално пътешествието бе планирано като двегодишно и Пеглър беше обещал на Роуз, че ще се върне след две години или по-рано. Тя беше умряла от туберкулоза по време на четвъртата година от плаването на „Бигъл“. — Ти смяташ, че съществото от ледовете представлява някаква еволюирала форма на обикновената бяла мечка, която сме срещали толкова често тук?

— Тъкмо напротив — отвърна Бриджънс. — Задавам си въпроса дали не сме се сблъскали с един от последните представители на някакъв древен вид — с животно, което е по-голямо, по-умно, по-бързо и много по-свирепо от потомците си, по-малките северни полярни мечки, които срещаме в изобилие.

Пеглър се замисли.

— С някакво допотопно животно — каза най-накрая той.

Бриджънс се изкиска.

— Поне в метафоричен смисъл, Хари. Сигурно си спомняш, че не съм привърженик на идеята за потопа.

Пеглър се усмихна.

— С теб е опасно да се общува, Джон. — Той остана замислен още няколко минути на студа. Светлината постепенно угасваше. Небето на юг отново се обсипа със звезди. — Смяташ ли, че това… същество… последното от своя вид… е бродило по земята, когато огромните гущери все още са съществували? И ако е така, защо все още не сме открили негови изкопаеми останки?

Бриджънс отново се изкиска.

— Не, някак си не ми се вярва, че нашият хищник от ледовете се е съревновавал с гигантските гущери. Може би бозайниците като Ursus maritimus изобщо не са съществували едновременно с гигантските влечуги. Както ни показа Лайъл и както, по всичко личи, го разбира нашият господин Дарвин, Времето… с главно В, Хари… може да е далеч по-всеобхватно, отколкото сме способни да разберем.

Няколко мига и двамата мъже мълчаха. Появи се лек вятър и Пеглър осъзна, че е твърде студено, за да остават за по-дълго тук. Той видя, че възрастният мъж леко трепери.

— Джон — каза той. — Смяташ ли, че разбирането за произхода на звяра… или съществото, защото понякога то ми се струва твърде разумно за обикновен звяр… ще ни помогне да го убием?

Този път Бриджънс се разсмя гръмогласно.

— В никакъв случай, Хари. Между нас казано, скъпи ми приятелю, според мен съществото вече ни е победило. Мисля, че нашите кости ще се превърнат във вкаменелости далеч преди неговите… макар че като се замисли човек, огромно същество, което обитава изключително полярните ледове, не се размножава и не живее на сушата, както очевидно правят обикновените бели мечки, и което може би ги убива за храна, може да не остави никакви кости, следи, вкаменелости… поне не такива, които да сме в състояние да намерим на дъното на замръзналите полярни морета при съвременното ниво на развитие на науката и техниката.

Двамата тръгнаха бавно към „Еребус“.

— Кажи ми, Хари, какво става на „Ужас“?

— Чухте ли, че преди три дни при нас едва не избухна бунт?

— Нима нещата са стигнали чак дотам?

Пеглър сви рамене.

— Беше опасно. Кошмарът на всеки офицер. Помощник-калафатникът Хики и още двама или трима подстрекатели разбуниха всички моряци. Тълпата побесня. Крозиър я укроти по блестящ начин. Не мисля, че досега съм виждал капитан, който да се справи с тълпа с такъв финес и увереност, каквито Крозиър прояви в сряда.

— И всичко това заради ескимоската жена?

Пеглър кимна, пристегна по-здраво уелската перука и уви шала по-плътно около лицето си. Вятърът беше станал по-пронизващ.

— Хики и повечето от мъжете бяха разбрали, че преди Рождество жената била прокопала тунел навън пред корпуса. Още преди карнавала тя излизала и влизала когато пожелае в бърлогата си в склада за корабни въжета на носа. Господин Хъни и приятелите му дърводелци запушили пробива в корпуса, а господин Ървинг срутил водещия нагоре тунел в леда на следващия ден след карнавалния пожар — и така хората разбрали.

— А Хики и останалите решили, че тя има нещо общо с пожара?

Пеглър отново сви рамене. Ако не друго, движението им поне го сгряваше донякъде.

— Доколкото знам, те са решили, че тя е съществото от ледовете. Или поне негова спътница. Мнозинството моряци от месеци са убедени, че тя е езическа вещица.

— Повечето хора на „Еребус“ споделят това мнение — каза Бриджънс. Зъбите му тракаха. Двамата мъже ускориха крачка, бързайки обратно към наклонения кораб.

— Бандата на Хики се канеше да издебне момичето, когато то се появи за вечерната си порция сухар и треска — каза Пеглър. — И да й пререже гърлото. Може би след някаква официална церемония.

— И защо това не се случи, Хари?

— В подобни ситуации винаги се появяват доносници — рече Пеглър. — Когато капитан Крозиър научи за плановете им — може би само часове преди убийството да бъде извършено, — той завлече девойката до долната палуба и събра там всички офицери и моряци. Нареди дори на вахтените да се спуснат долу — което е нещо нечувано.

Бриджънс обърна към Пеглър бледното си лице. Тъмнината се сгъстяваше все по-бързо и беше задухал силен северозападен вятър.

— Беше тъкмо време за вечеря — продължи Пеглър, — но капитанът нареди на моряците отново да вдигнат масите и ги накара да седнат на палубата. Не върху буретата или сандъците — на голата палуба, — а зад тях застанаха офицерите, въоръжени с револвери. Той държеше ескимоското момиче за ръката, сякаш се канеше да я хвърли на хората. Като парче месо на чакали. И в известен смисъл постъпи точно така.

— Какво имаш предвид?

— Капитан Крозиър каза на екипажа, че ако са намислили да извършат убийство, то трябва да го извършат точно сега… в този момент. Там, на жилищната палуба, където се хранят и спят. Каза им, че в разправата трябва да участват всички — и моряци, и офицери, — защото извършването на убийство на кораба е като гангрена, която се разпространява, освен ако всички вече не са поразени от нея като съучастници.

— Много странно — каза Бриджънс. — Но съм изненадан, че това е помогнало да сдържи кръвожадността на мъжете. Тълпата е безмозъчна твар.

Пеглър отново кимна.

— След това Крозиър нареди на господин Дигъл, който стоеше на мястото до печката, да излезе напред.

— Готвача ли? — попита Бриджънс.

— Готвача. Крозиър попита господин Дигъл какво има за ядене тази вечер… и за всяка вечер до края на месеца. „Джон Бедняка — отвърна Дигъл. — И каквито там консервирани неща са останали, които не са изгнили или отровни.“

— Интересно — отбеляза Бриджънс.

— След това Крозиър попита доктор Гудсър — който в сряда се намираше на „Ужас“ — колко души са го потърсили с оплаквания през последните три дни. „Двайсет и един — каза Гудсър. — Четиринайсет болни лежаха в лазарета, докато не ги извикахте на това събиране, сър.“

Този път Бриджънс кимна, сякаш разбираше каква е била целта на Крозиър.

— А след това капитанът каза: „Това е скорбут, момчета.“ За три години някой офицер — лекар, капитан, дори помощниците — не беше произнасял на глас тази дума пред моряците — продължи Пеглър. — „Разболяваме се от скорбут, моряци — рече капитанът. — Симптомите са ви познати. А ако не са… или нямате смелост да мислите за това… тогава трябва да слушате внимателно“. И Крозиър изкара доктор Гудсър пред всички, до момичето, и го накара да изброи всички симптоми на скорбута.

— „Рани“, каза Гудсър — продължи Пеглър, докато двамата приближаваха „Еребус“. — „Рани и кръвоизливи по цялото тяло. Това са локви от кръв — рече той, — които се събират под кожата. Изтичат през нея. Изтичат през всички естествени отвори — през устата, през ушите, през очите, през задника. Крайниците се вцепеняват — каза той, — което означава, че първо ръцете и краката започват да болят, а после се схващат. Губят подвижност. Ще станете тромави като сляп вол. След това ще ви опадат зъбите.“ След тези думи Гудсър замълча. Беше толкова тихо, Джон, че дори не можеше да се чуе дишането на петдесетте мъже, а само скърцането и стоновете на притискания от ледовете кораб. „И докато ви падат зъбите — продължи лекарят, — устните ви ще почернеят и ще се свият, оголвайки каквито зъби са ви останали. Като устни на мъртвец — рече той. — Венците ще почервенеят, тоест ще се подуят. Ще вонят. Това е причината за ужасното зловоние, което се разнася от болните от скорбут: венците гният и се разлагат отвътре. Но това не е всичко“, каза още Гудсър — продължи Пеглър. — „Ще бъдат засегнати зрението и слухът ви… ще отслабнат… както и разсъдъкът ви. Внезапно ще ви се стори напълно нормално да излизате на минус петдесет градуса без ръкавици и без шапка. Ще забравяте накъде е север и как се забива пирон. Сетивата ви не само ще отслабнат, но и ще се обърнат срещу вас — рече той. — Ако докато сте болни от скорбут, ви дам пресен портокал, миризмата му може да ви накара да се гърчете от болка и буквално да ви подлуди. Скърцането на плъзгачите на шейната по леда може да ви накара да паднете на колене от болка; изстрелът от мускет може да се окаже фатален.“ „Хей, чуйте!“ — извика в тишината някой от групата на Хики — продължи Пеглър. — „Нали имаме нашия лимонов сок!“ Гудсър само тъжно поклати глава. „Запасите от лимонов сок са на привършване — каза той. — Във всеки случай той вече не е особено ценен. По някаква неизвестна причина обикновените противоскорбутни средства, като лимоновия сок губят силата си след няколко месеца. Сега, след три години и нещо, той е практически безполезен.“

И тогава настъпи ужасна тишина, Джон. Вече наистина се чуваше дишането на мъжете и то беше учестено. И от тълпата се понесе миризма — на страх и нещо по-лошо. Повечето от присъстващите мъже, включително доста офицери, бяха посетили доктор Гудсър през изминалите две седмици с ранни симптоми на скорбут. Внезапно един от поддръжниците на Хики извика: „Какво общо има това с нашето решение да се избавим от ескимоската вещица, която ни носи нещастие?“ Тогава Крозиър пристъпи напред, стиснал момичето за ръката като пленница, като продължаваше да изглежда така, сякаш се канеше да я даде на тълпата. „Различни капитани и различни лекари са опитвали най-различни средства, за да предотвратят или излекуват скорбута — каза Крозиър на моряците. — Изтощителни физически упражнения. Молитви. Консервирани храни. Но в крайна сметка нищо не помагало. Кое е единственото средство, което помага в борбата със скорбута, доктор Гудсър?“ Тогава всички присъстващи се обърнаха, за да погледнат Гудсър. Дори ескимоското момиче. „Прясна храна — отвърна лекарят. — Особено прясно месо. Недостигът на полезни вещества в храната ни разболява от скорбут и само прясното месо може да го излекува“.

Всички погледнаха към Крозиър — продължи Пеглър. — Капитанът блъсна момичето към тях. „Един-единствен човек на двата умиращи кораба успяваше да си намира прясно месо през есента и зимата — рече той. — И тя стои пред вас. Това ескимоско момиче… просто момиче… точно то знае как да намира, лови и убива тюлени, моржове и лисици, които нито един от нас не е в състояние да проследи по леда. Какво ще стане, ако се наложи да напуснем кораба… ако се окажем на леда без никакви хранителни запаси? Това е единственият от сто и девет останали живи хора, който знае как да намери прясно месо, за да оцелеем… и вие искате да я убиете.“

Бриджънс се усмихна, разкривайки собствените си кървящи венци. Двамата вече бяха стигнали до ледената рампа, водеща към „Еребус“.

— Нашият наследник на сър Джон може да няма благородническа кръв — каза тихо той, — може да не е получил нужното образование, но никой никога не е обвинявал капитан Крозиър — поне аз не съм чувал да го обвиняват — в глупост. И доколкото разбирам, той доста се е променил след тежката болест, която преболедува преди няколко седмици.

— „Стана тялото му клето скъпоценност във морето“56 — каза Пеглър, наслаждавайки се както на каламбура, така и на възможността да използва фразата, чута от Бриджънс шестнайсет години по-рано.

— И как така?

Пеглър почеса замръзналата буза над шала. Ръкавицата изстърга по небръснатата му брада.

— Трудно е да се обясни. Аз лично предполагам, че за пръв път от трийсет години капитан Крозиър е абсолютно трезвен. Уискито сякаш никога не оказваше влияние върху способностите на този човек — той е превъзходен моряк и офицер, — но издигаше един вид… преграда… стена… между него и света. Сега той е тук в много по-голяма степен. Нищо не се изплъзва от вниманието му. Не знам как да го обясня по друг начин.

Бриджънс кимна.

— Предполагам, че всякакви разговори за убийството на вещицата веднага секнаха.

— Абсолютно — отвърна Пеглър. — Известно време моряците дори й даваха допълнително сухари, но след това тя си тръгна — премести се някъде в ледовете.

Бриджънс тръгна да изкачва рампата, но се обърна. С много тих глас, за да не бъде чут от вахтените на палубата, той попита:

— Какво е мнението ти за Корнилиъс Хики, Хари?

— Според мен той е коварен дребен боклук — отговори Пеглър, без да се интересува кой ще го чуе.

Бриджънс кимна отново.

— Точно такъв е. Чувал съм за него много слухове в продължение на години, преди да отплавам заедно с него на тази експедиция. Той преследваше момчетата по време на продължителните пътувания — превръщайки ги практически в роби на своите нужди. През последните години чувам, че е започнал да предпочита по-възрастни мъже като онзи идиот…

— Магнъс Менсън — каза Пеглър.

— Да, като Менсън — потвърди Бриджънс. — Ако Хики се интересуваше единствено от удоволствието си, нямаше да имаме причини за безпокойство. Но този дребен хомункулус е много по-лош, Хари… по-лош от обикновения метежник или мълчаливия съучастник. Внимавай с него. Наблюдавай го, Хари. Боя се, че той може да причини голяма вреда на всички ни. — Бриджънс се засмя. — Само ме чуй какви ги говоря. „Да причини голяма вреда.“ Като че ли и без това не сме обречени. Следващия път, когато се видим, може би ще е, когато напускаме корабите и поемаме по леда на последната ни дълга, студена разходка. Грижи се за себе си, Хари Пеглър.

Пеглър не отговори нищо. Старшината на марса свали горната си ръкавица, след това долната, по-тънка, и докосна със замръзналите си пръсти замръзналите буза и вежда на стюарда на най-нисшите офицери Джон Бриджънс. Докосването беше съвсем леко и никой от двамата мъже не успя да го усети с измръзналата си кожа, но и това им беше достатъчно.

Бриджънс продължи да се изкачва по рампата. Без да се обръща назад, Пеглър сложи ръкавиците си и пое обратно към КНВ „Ужас“ в студения, сгъстяващ се мрак.