Ужас

1. Крозиър

Капитан Крозиър се качва на палубата и заварва кораба си нападнат от небесни привидения. Над него — над „Ужас“2 — се стрелкат трепкащи дипли от светлина, които в следващия момент се отдръпват като цветните ръце на агресивни, но неуверени в себе си призраци. Ектоплазмените кокалести пръсти посягат към кораба, разперват се, понечват да го сграбчат и се отдръпват.

Температурата е минус петдесет градуса по Фаренхайт3 и бързо спада. Заради мъглата, образувала се по-рано, през единствения час на блед сумрак, до който се е свил сега денят им, скъсените мачти — трите стенги, брамстенгите, горният такелаж и най-горните части от рангоута са свалени и прибрани, за да намалят опасността от падане на ледени парчета върху палубата и от килване на кораба заради тежестта на отложения върху тях лед — сега стърчат като вледенени, грубо окастрени, прекършени дървета, отразяващи полярното сияние, което танцува по небето, от единия мътен хоризонт до другия.

Докато Крозиър гледа, назъбените ледени полета около кораба посиняват, после се обагрят във виолетово, а накрая стават зелени като хълмовете от детските му години в северна Ирландия. Намиращата се почти на миля4 отпред и вдясно на борда гигантска планина от лед, която закрива гледката към другия кораб на експедицията, „Еребус“5, сякаш за кратък момент излъчва цветно сияние и пламва със своя собствена студена светлина.

Крозиър вдига яката си и накланя глава назад, за да провери, по силата на четирийсетгодишния си навик, състоянието на мачтите и такелажа, и забелязва, че звездите над него пламтят със студена и постоянна светлина, но тези близо до хоризонта не само че потрепват, а и правят бързи движения нагоре-надолу и наляво-надясно. Крозиър беше виждал подобно нещо и преди — както в предишните си минавания през тези води, така и при пътуването си до далечния юг с Рос — и един от учените от експедицията до южния полярен кръг, човек, който беше прекарал първата зима в ледовете, полирайки и шлифовайки лещите на телескопа си, му бе казал, че пертурбациите на звездите вероятно се дължат на бързата промяна на посоката на пречупване на светлинните лъчи в студения въздух, надвиснал тежко, но неустойчиво над ледовете, покриващи моретата и невидимите замръзнали земи. С други думи, над новите континенти, невиждани по-рано от човешки очи. „Или поне — мисли си Крозиър — тук, в Арктика — от очите на белите хора.“

Крозиър и неговият приятел и тогавашен командир Джеймс Рос бяха открили точно такъв невиждан по-рано континент — Антарктида — преди по-малко от пет години. Те бяха кръстили морето, протоците и сушата на името на Рос. Нарекли бяха планините с имената на своите покровители и приятели, а двата вулкана, които се виждаха на хоризонта, с имената на двата им кораба — същите тези два кораба — и така димящите планини бяха станали Еребус и Ужас. На Крозиър му е чудно как не бяха кръстили някой значим географски обект на името на корабната котка.

Не бяха кръстили нищо на негово име. И сега, в тази мрачна вечер през октомври 1847 година, няма нито един арктически или антарктически континент, остров, залив, проток, планинска верига, леден масив, вулкан или проклет айсберг, който да носи името Франсис Роудън Мойра Крозиър.

На Крозиър изобщо не му пука за това. Докато през главата му преминава тази мисъл, той осъзнава, че е леко пиян. „Е — мисли си, машинално опитвайки да запази равновесие върху заледената палуба, която в момента е наклонена двайсет градуса към десния борд и осем градуса към носа, — през последните три години съм по-често пиян, отколкото трезвен, нали? Но и пиян съм по-добър моряк и капитан от този жалък нещастник Франклин в трезво състояние. Или от неговия розовобузест фъфлещ пудел Фицджеймс, честно казано.“

Вечно пиян, откакто София…

Крозиър тръсва глава и тръгва надолу по заледената палуба към носа и към единствения вахтен, когото може да различи под мъждукащата светлина на полярното сияние.

Това е ниският, приличащ на плъх в лицето Корнилиъс Хики, помощник-калафатникът6. Тук, отвън, по време на вахта, в мрака всички мъже изглеждат еднакво, тъй като носят едно и също моряшко зимно облекло: бархетни и вълнени дрехи, покрити с тежък, непромокаем шинел; издути пухкави ръкавици, подаващи се от широките ръкави; така наречените „уелски перуки“ — масивни шапки с капаци за ушите, здраво закрепени и често съчетани с дълги вълнени шалове, увити около главата така, че да се подава само върхът на измръзналия нос. Но всеки от мъжете има в облеклото си нещо малко по-различно — шал от вкъщи, или втора уелска перука, нахлузена върху първата, или шарени ръкавици, изплетени с любов от майката, съпругата или любимата, и подаващи се изпод униформените ръкавици на Кралския флот — и Крозиър се е научил да разпознава всеки от своите петдесет и девет оцелели до момента офицери и моряци, дори и от разстояние, навън, в мрака.

Хики се е вторачил неподвижно някъде отвъд обраслия с ледени висулки бушприт, предните десет фута7 от който сега са затънали в леден хребет, защото кърмата на КНВ8 „Ужас“ се е повдигнала от налягането на леда и носът се е спуснал надолу. Хики е толкова вглъбен в мислите си или пък премръзнал, че не забелязва появата на капитана, докато Крозиър не застава до него край релинга, който се е превърнал в ледено-снежен олтар. Пушката на вахтения е облегната на този олтар. На никого не му се иска да докосва метал тук, в студа — даже и през ръкавиците.

Хики леко потрепва, когато Крозиър се обляга на релинга близо до него. Капитанът на „Ужас“ не вижда лицето на по-дребния двайсет и шест годишен младеж, но забелязва кълбата пара от дишането му, които изскачат иззад плътно омотаните вълнени шалове и уелската перука, и моментално се превръщат се в облачета от ледени кристали, отразяващи полярното сияние.

По традиция мъжете не отдават чест през зимата в ледовете, дори не докосват небрежно с пръсти челото си, както е прието да се приветстват офицерите в моретата, но дебело облеченият Хики леко провлачва крак, свива рамене и навежда глава, както обикновено се прави при среща с капитана на палубата. Заради студа вахтите са намалени от четири на два часа — според Крозиър на претъпкания кораб има достатъчно хора, за да се удвои броят на дежурните — и от бавните движения на Хики си личи, че той е полуизмръзнал. Колкото и пъти капитанът да повтаря на вахтените, че трябва непрекъснато да се движат по палубата, да ходят, да тичат на място, дори ако трябва да скачат, и да не отвличат вниманието си от наблюдаването на леда, те все пак предпочитат да стоят неподвижно през по-голямата част от дежурството си, сякаш са в южните морета, облечени с тропически ризи, и се оглеждат за морски сирени.

— Капитане.

— Господин Хики. Има ли нещо?

— Нищо след онези изстрели… след онзи изстрел… преди почти два часа, сър. А само преди малко чух, стори ми се, че чух… може би вик или нещо подобно, капитане… оттам, иззад айсберга. Докладвах на лейтенант Ървинг, но той каза, че вероятно е било просто пропукване на леда.

Два часа по-рано бяха съобщили на Крозиър за звук от изстрел откъм посоката на „Еребус“ и той бързо се бе качил на палубата, но тъй като звукът не се повтори, той не беше изпратил човек до другия кораб, нито пък някого на разследване в ледовете. Да се излезе в замръзналото море в този мрак, при наличието на тази… твар, дебнеща сред лабиринта от тороси9 и високи заструги10, би означавало сигурна смърт. Сега съобщенията между двата кораба се предаваха само през онези намаляващи с всеки изминал ден минути на полумрак по пладне. След по-малко от седмица нямаше да остане нищо от деня, само арктическа нощ. Двайсет и четири часа в денонощието. Стодневна нощ.

— Сигурно е бил ледът — казва Крозиър, чудейки се защо Ървинг не му е докладвал за предполагаемия вик. — Изстрелът — също. Само ледът.

— Да, капитане. Ледът е, сър.

Никой от двамата не го вярва — изстрелът с мускет или пушка не може да се сбърка с нищо, дори от миля разстояние, а тук, в далечния север, звуците се разнасят свръхестествено далеч и отчетливо — макар че ледените блокове, притискащи все по-плътно „Ужас“, наистина постоянно тътнат, стенат, пукат, тракат, реват и крещят.

Това, което тревожи най-много Крозиър, са виковете, будещи го всяка нощ, когато изпадне за час-два в дълбок сън. Крясъците на леда твърде много му напомнят за мъчителните писъци на майка му в последните дни от живота й… и за приказките на старата му леля за баншита, виещи в нощта и предсказващи смъртта на някого в къщата. И двете неща го бяха лишавали от сън в детството му.

Крозиър бавно се извръща. Миглите му вече са заскрежени, а горната му устна е покрита с коричка от замръзнал дъх и сополи. Мъжете са се научили да държат брадите си добре увити под вълнените шалове и яките на пуловерите, но въпреки това често им се налага да прибягват до ножовете си, за да режат замръзнали кичури коса, залепнали за дрехите. Както повечето офицери, и Крозиър продължава да се бръсне всеки ден, макар че, заради стремежа да се икономисват въглища, „топлата вода“, която му носи неговият стюард, напомня по-скоро за едва разтопен лед и бръсненето се превръща в една доста болезнена процедура.

— Безмълвната дама още ли е на палубата? — пита Крозиър.

— О, да, капитане, тя почти винаги е тук — отговаря Хики, сега вече шепнешком, като че ли има някаква разлика. Дори и Безмълвната да ги чува, тя не разбира техния английски. Но хората вярват — все повече и повече с всеки изминал ден, откакто тварта от ледовете беше започнала да ги преследва — че младата ескимоска е вещица със загадъчни способности. — На левия борд е с лейтенант Ървинг — добавя Хики.

— Лейтенант Ървинг? Неговата вахта би трябвало да е приключила преди час.

— Тъй вярно, сър. Но през последните дни където е Безмълвната дама, там е и лейтенантът, ако разрешите да отбележа. Тя не слиза долу, той също не слиза долу. Тоест докато не стане наложително… никой от нас не може да остане тук, отвън, толкова дълго, колкото тази ве… тази жена.

— Наблюдавайте леда и не си отвличайте мислите от работата си, господин Хики.

Резкият тон на Крозиър кара помощник-калафатника да потрепне отново, но той само отдава чест чрез провлачване на краката и свиване на раменете и пак обръща побелелия си нос към мрака отвъд предната част на кораба.

Крозиър тръгва с широки крачки към поста на левия борд. Когато през миналия месец беше подготвял кораба за зимата — след трите седмици напразни надежди да се измъкнат от леда през август — капитанът бе наредил долната рея на гротмачтата пак да бъде обърната по дължината на кораба, за да се използва като покривна греда. После бяха възстановили шатрата, покриваща по-голямата част от главната палуба, като отново бяха използвали дървените греди, прибрани долу по време на няколкото седмици оптимизъм. Но въпреки че хората работят по няколко часа дневно, като прокопават с лопатите пътеки в снега, еднофутов слой от който е оставен върху палубата с цел топлоизолация, след което изгребват натрошения лед, паднал от платнения покрив, и посипват пътеките с пясък, тук винаги си остава ледена кора и движението на Крозиър по наклонената палуба наподобява по-скоро грациозно плъзгане на кънкобегач, отколкото крачене.

Вахтеният на левия борд, мичман Томи Евънс — Крозиър разпознава най-младия член на екипажа по очевидно изплетената от майка му абсурдна шапка с пискюл, която младият Евънс винаги носи над грамадната си уелска перука — се е отместил на десетина стъпки към кърмата, за да осигури на младия трети лейтенант Ървинг и Безмълвната известно уединение.

При тази гледка на капитан Крозиър му се приисква да срита някого — който и да е — в задника.

Ескимоската изглежда като ниско, закръглено мече в кожената си парка с качулка и кожените си панталони, и почти е обърнала гръб на високия лейтенант. Ала младият трети лейтенант се е приближил плътно до нея край парапета — все още не я докосва, но е много по-близо, отколкото един офицер или джентълмен би си позволил да стои до някоя дама на градинско парти или на разходка с яхта.

— Лейтенант Ървинг.

Крозиър не е имал намерение да влага толкова рязкост в поздрава си, но не се разстройва особено, когато младежът подскача като сръган от нещо остро, почти губи равновесие, сграбчва замразения релинг с лявата си ръка и — както упорито продължава да прави, въпреки че вече е наясно с облекчения устав на корабите сред ледовете — отдава чест с дясната ръка.

Жалко приветствие, мисли си Крозиър, и то не само понеже огромните ръкавици, уелската перука и многобройните пластове зимни дрехи карат младия Ървинг да изглежда като отдаващ чест морж, но и защото той е смъкнал шала си от гладко избръснатото си лице — може би за да покаже на Безмълвната колко привлекателен е — и сега от ноздрите му се подават две дълги висулки, с които още повече прилича на морж.

— Свободно! — отсича Крозиър.

„Проклет глупак!“ — добавя той наум, но достатъчно изразително, за да се досети младият лейтенант какви са мислите му.

Ървинг стои неподвижно, хвърля поглед към Безмълвната — или поне към задната част на мъхестата й качулка — и отваря уста, за да заговори. Но явно не може да се сети какво да каже. Затваря уста. Устните му имат същия бял цвят като измръзналата му кожа.

— Сега не е вашата вахта, лейтенант — казва Крозиър, отново с металически нотки в гласа.

— Тъй вярно, сър. Тоест, не, сър. Тоест — капитанът винаги е прав, сър. Тоест… — Ървинг отново затваря уста, но ефектът се разваля от изтракването на зъбите му. След два-три часа на такъв студ зъбите могат да се разрушат — буквално да експлодират, изпълвайки с шрапнел от кости и емайл кухината между стиснатите челюсти. Крозиър знае от опит, че понякога трясъкът на емайла се чува точно преди експлодирането на зъбите.

— Защо сте все още тук, Джон?

Ървинг се опитва да примигне, но клепачите му са буквално замръзнали отворени.

— Вие ми наредихте да наблюдавам нашата гостенка… да я наглеждам… да се грижа за Безмълвната, капитане.

Крозиър въздъхва, изпускайки облаче от ледени кристали, което за миг застива във въздуха, а после пада на палубата и се разсипва като купчинка дребни диаманти.

— Нямах предвид да сте постоянно с нея, лейтенант. Казах ви да я наблюдавате и да ми докладвате какво прави, да я предпазвате от неприятности и проблеми на кораба, да следите никой от мъжете да не направи нещо, което… да я опозори. Мислите ли, че би могла да бъде опозорена тук, на палубата, лейтенант?

— Не, капитане. — Думите на Ървинг прозвучават по-скоро като въпрос, отколкото като отговор.

— Знаете ли за колко време замръзват откритите части на тялото при такава температура, лейтенант?

— Не, капитане. Тоест — да, капитане. Мисля, че страшно бързо, сър.

— Би трябвало да го знаете, лейтенант Ървинг. Вече сте имали измръзвания шест пъти, а зимата дори още не е настъпила официално.

Лейтенант Ървинг кимва печално.

— Отнема по-малко от минута, за да замръзне пръст или друг издатък, изложен на студа — продължава Крозиър, макар добре да знае, че това са пълни глупости. При някакви си петдесет градуса под нулата замръзването би отнело доста повече време. Но капитанът се надява, че младият Ървинг, който вече е бил жертва на измръзване, не е наясно с този факт. — После замръзналият издатък се чупи като ледена висулка — добавя Крозиър, за да засили ефекта.

— Да, капитане.

— Значи наистина смятате, че няма никаква опасност нашата гостенка да бъде… опозорена… тук, на палубата, господин Ървинг?

Младият Ървинг, изглежда, се замисля, преди да отговори. Крозиър осъзнава, че е възможно третият лейтенант вече да е отделил твърде много време на размишления по този въпрос.

— Слизайте долу, Джон — казва Крозиър. — И се обадете на доктор Макдоналд по повод лицето и пръстите ви. Бог ми е свидетел, че ако отново сте получили сериозно измръзване, ще ви удържа една месечна заплата и отгоре на това ще пиша на майка ви.

— Да, капитане. Благодаря, сър.

Ървинг понечва да отдаде чест отново, но размисля и се мушка под платната в посока на главния трап, все още държейки едната си ръка наполовина вдигната. Не поглежда назад към Безмълвната.

Крозиър отново въздъхва. Младият Джон Ървинг му харесва. Младежът беше постъпил при него като доброволец, заедно с двама от приятелите му от КНВ „Ексълънт“ — втори лейтенант Хобсън и първи помощник-капитан Хорнби, но „Ексълънт“ беше проклет трипалубен кораб, който е бил стар още във времената преди на Ной да му се окосмят слабините. На Крозиър му беше известно, че корабът е стоял без мачти и постоянно закотвен в Портсмут повече от петнайсет години, служейки като учебен съд за най-обещаващите артилеристи в Кралския военноморски флот. „За съжаление, господа — беше казал подпийналият повече от обикновено Крозиър на момчетата по време на първия им ден на борда, — ако се поогледате, ще забележите, че нито в «Ужас», нито в «Еребус» — флагманския кораб на капитан сър Джон, който е закотвен ей там — макар и двата да са строени за бомбардировачи, няма нито едно оръдие. Ние, господа доброволци от «Ексълънт», сме невъоръжени като пеленачета, ако не броим заключените в оръжейната карабини и мускети. Въоръжени сме точно толкова, колкото е бил и проклетият Адам в проклетото си облекло. С други думи, господа, за тази експедиция вие, експертите по артилерийските въпроси, ще сте безполезни като цици на нерез.“

Сарказмът на Крозиър през този ден не беше охладил ентусиазма на младите офицери-артилеристи — Ървинг и другите двама бяха изпълнени повече от всякога с желание да отидат да мръзнат в ледовете за няколко зими. Разбира се, всичко това се беше случило през един топъл майски ден в Англия през 1845 година.

— А сега това клето малко кутре е влюбено в ескимоска вещица — промърморва Крозиър на глас.

Сякаш разбрала думите му, Безмълвната бавно се обръща към него.

Обикновено лицето й остава невидимо в дълбокия тунел на качулката й или маскирано зад широката яка от вълча кожа, но тази вечер Крозиър успява да види дребния й нос, големите й очи и пълните устни. В черните й очи пулсират отблясъци от полярното сияние.

Тя не изглежда привлекателна за капитан Франсис Роудън Мойра Крозиър; в нея има твърде много диващина, за да може той да я възприеме като пълноценно човешко същество, камо ли за физически привлекателна — дори и за ирландец-презвитерианец; още повече, че умът и слабините му все още са изпълнени със спомени за София Кракрофт. Но капитанът разбира защо младият Ървинг, намиращ се далеч от дома, семейството и любимата си, може да се влюби в тази дивачка. Дори само нейната чудатост — и може би дори зловещите обстоятелства на пристигането й и смъртта на спътника й, странно свързани с първите нападения на чудовищното същество, спотайващо се там, в мрака — всичко това сигурно беше привлякло като пеперуда към пламък един толкова непоправим млад романтик като трети лейтенант Джон Ървинг.

От друга страна Крозиър — както беше установил по време на пътуването до Земята на Ван Димен11 през 1840 година и още веднъж в Англия, през месеците преди тръгването на настоящата експедиция — е твърде стар за романтика. И твърде ирландец. И твърде обикновен.

В настоящия момент му се иска просто тази млада жена да отиде да се разходи в мрака сред ледовете и повече да не се върне.

Крозиър си спомня как преди четири месеца доктор Макдоналд се беше появил да докладва на него и на Франклин, след като я беше прегледал — в същия онзи следобед, когато нейният спътник беше умрял, давейки се в собствената си кръв. Тогава доктор Макдоналд бе казал, че според мнението му на медик, ескимоската е между петнайсет– и двайсетгодишна — възрастта на местните се определя изключително трудно, — достигнала е половата си зрялост, но по всичко личи, че е още девствена. Докторът беше казал още, че причината, поради която девойката не говори и не е издала нито звук дори след смъртта на своя баща или съпруг, е защото тя няма език. Според него езикът й е бил не отрязан, а отхапан почти изцяло — или от самата Безмълвна, или от някой друг.

Крозиър беше поразен — не толкова от факта, че езикът липсва, колкото от обстоятелството, че ескимоската е девствена. Той беше прекарал достатъчно дълго време в Арктика — особено по време на експедицията на Пари, когато зимуваха близо до ескимоско селище — за да знае, че местните жители се отнасят към сексуалните отношения толкова лековато, че мъжете са способни да предложат жените си и дъщерите си на китоловците или на Изследователската служба12 в замяна на най-евтините дрънкулки. Понякога жените сами се предлагаха — за забавление, хихикайки и бъбрейки си със своите приятелки или с дечурлигата, даже докато моряците се мъчеха, пуфтяха и стенеха между краката на смеещите се жени. Бяха като животни. Крозиър не би се учудил, ако кожите, които носеха, се окажеха техните собствени животински кожи.

Капитанът вдига облечената си в ръкавица ръка към козирката на фуражката си — завита с два пласта тежък шал, така че да не може нито да се свали, нито да падне — и казва:

— Моите почитания, мадам, но бих ви посъветвал в скоро време да се спуснете в каютата си. Тук започва доста да застудява.

Безмълвната се вторачва в него. Тя не мига, но дългите й мигли кой знае защо не са заледени. Разбира се, не казва нищо. Само го наблюдава.

Крозиър отново докосва символично шапката си и продължава обхождането на палубата — изкачва се на повдигнатата от леда кърма, после се спуска по десния борд и се спира, за да поговори с останалите двама вахтени, давайки на Ървинг време да слезе долу и да съблече връхните си дрехи, така че да не се създаде впечатление, че капитанът следва неотстъпно по петите своя лейтенант.

Вече приключва разговора си с последния треперещ от студ вахтен, старши моряк13 Шанкс, когато редник Уилкс, най-младият от морските пехотинци на борда, изскача иззад платната. Уилкс е навлякъл върху униформата си само две широки наметала и зъбите му започват да тракат още преди да предаде съобщението.

— Господин Томпсън ви изпраща своите почитания, сър, и инженерът моли капитана да се спусне в трюма колкото се може по-бързо.

— Защо?

Ако парният котел най-накрая се е развалил, мисли си Крозиър, с всички тях е свършено.

— Моля капитана за извинение, сър, но господин Томпсън казва, че присъствието на капитана е наложително, защото моряк Менсън почти се разбунтува, сър.

Крозиър се изпъна.

— Разбунтувал се е?

— Почти, както бяха точните думи на господин Томпсън, сър.

— Изразявайте се по-ясно, редник Уилкс.

— Менсън не желае повече да пренася чували с въглища покрай Стаята на мъртъвците, сър. Нито пък да слиза повече в трюма. Твърди, че отказва с цялото си уважение, капитане. Не иска да се качи горе, а си седи на задника в основата на трапа и отказва да носи въглищата в котелното.

— Що за глупости! — Крозиър страшно се ядосва.

— Работата е в призраците, капитане — отронва редникът от морската пехота Уилкс през тракащите си зъби. — Всички ние ги чуваме, когато мъкнем въглищата или отиваме да вземем нещо от трюма. Ето защо хората не искат да слизат под третата палуба, ако не са получили заповед от офицерите, сър. Нещо дращи и удря там от вътрешната стена на кораба, капитане. Това не е просто ледът. Менсън е сигурен, че е старият му приятел, Уокър; неговият… труп и труповете на останалите, които са наредени в Стаята на мъртъвците, дращят да се измъкнат оттам.

Крозиър потиска импулса си да успокои морския пехотинец с факти. Младият Уилкс може и да не сметне фактите за успокоителни.

Първият прост факт е, че драскащите звуци от Стаята на мъртъвците почти със сигурност са от стотиците или хиляди огромни черни плъхове, пируващи над замръзналите трупове на уилксовите другари. Сивите плъхове — както Крозиър знае по-добре от младия пехотинец — са нощни животни, което означава, че бодърстват денонощно по време на дългата арктическа зима, и зъбите им постоянно растат. Това на свой ред означава, че проклетите гадини трябва постоянно да гризат — и капитанът ги е виждал да прегризват флотските дъбови бъчви, дебели един инч14 ламарини и дори оловни обшивки. Плъховете имат не по-големи проблеми със замръзналите останки на моряк Уокър и петимата му злополучни другари — сред които трима от най-добрите офицери на Крозиър, — отколкото би могъл да има човек с дъвченето на къс студено сушено месо.

Ала Крозиър не смята, че точно плъховете са онова, което Мейсън и останалите чуват.

Плъховете, както Крозиър знае от печалния опит през тринайсетте зими, прекарани в ледовете, обикновено изяждат труповете на нечии приятели експедитивно и тихо, ако не се броят писъците, съпровождащи честите сблъсъци между подивелите от кръвта ненаситни гадини.

Нещо друго издава звуците от драскане и тропане долу в трюма.

Крозиър решава да не обяснява на редник Уилкс и втория прост факт — че макар и на най-долната палуба обикновено да е безопасно, ала студено, тъй като се намира под ватерлинията или под повърхността на замръзналото море, сега налягането на леда е повдигнало кърмата на „Ужас“ на повече от дванайсет фута нагоре. Корпусът там е все още надеждно обграден, но само от няколкостотин тона нащърбен лед и допълнителните тонове сняг, нахвърляни от екипажа покрай бордовете, за да се осигури по-добра топлоизолация през зимата.

Франсис Крозиър подозира, че нещо е прокопало проход през тези тонове сняг, пробило е тунел през твърдите като желязо ледени плочи и се е добрало до обшивката на кораба. По някакъв начин съществото е почувствало кои отсеци на кораба са разположени зад обшивката, като например водните резервоари, обшити с желязо, и е намерило едно от няколкото складови помещения — Стаята на мъртъвците — през които може да се проникне директно на кораба. И сега то тропа и драска, за да се вмъкне вътре.

Крозиър знае, че само едно същество на Земята притежава такава сила, смъртоносно упорство и злонамерен разум. Чудовището от ледовете се опитва да се добере до тях изотдолу.

Без да каже нито дума повече на пехотинеца редник Уилкс, капитан Крозиър се спуска долу, за да изясни ситуацията.