Ужас

11. Крозиър

— Измръзнал сте до кости, Франсис — казва командир Фицджеймс. — Елате на кърмата, в общата стая, за по едно бренди.

Крозиър би предпочел уиски, но и брендито ще свърши работа. Той тръгва пред капитана на „Еребус“ по дългия, тесен коридор към някогашната лична каюта на сър Джон Франклин, която сега е превърната в еквивалент на каюткомпанията на „Ужас“ — библиотека и място за сбирки на свободните от дежурство офицери, а също и стая за съвещания, когато е необходимо. Според Крозиър решението на Фицджеймс да запази собствената си мъничка каюта след смъртта на сър Джон, а да пригоди просторното помещение на кърмата за обща стая и — при нужда — за лазарет, говори само хубави неща за командира.

В коридора цари пълен мрак и единствената светлина идва от общата стая, а палубата се е наклонила повече от тази на „Ужас“ и в обратната посока — към левия борд вместо към десния и към кърмата вместо към носа. И макар по план двата кораба да са почти идентични, Крозиър често забелязва и разликите между тях. КНВ „Еребус“ мирише някак си по-различно — освен сходната смрад от маслото за фенери, неумитите тела, мръсните дрехи, месеците готвене, въглищния прах, кофите с урина и издишаното от мъжете, стелеща се в студения, влажен въздух, има и още нещо. Поради някаква причина „Еребус“ вони повече на страх и безнадеждност.

В общата стая двама офицери, лейтенант Левеконт и лейтенант Феърхолм, пушат лули, но стават едновременно, кимват на двамата капитани и се оттеглят, придърпвайки зад себе си плъзгащата се врата.

Фицджеймс отключва масивния шкаф и изважда бутилка бренди. След това налива щедро количество в една от кристалните водни чаши на сър Джон за Крозиър, а за себе си сипва по-малко. Сред всичкия кристал и китайски порцелан, който покойният водач на експедицията беше натоварил на борда на кораба за своя употреба и заради офицерите си, нямаше нито една чашка за бренди. Франклин беше пълен въздържател.

Крозиър не се церемони. Той изпива брендито на три големи глътки и позволява на Фицджеймс да му сипе повторно.

— Благодаря ви, че реагирахте толкова бързо — казва Фицджеймс. — Но очаквах да ми отговорите в писмо, а не да се появите лично.

Крозиър се мръщи.

— Писмо ли? Повече от седмица не съм получавал писмо от вас, Джеймс.

Фицджеймс го поглежда втренчено.

— Тази вечер не сте ли получавали писмо? Преди около пет часа изпратих редник Рийд до вашия кораб и предположих, че е останал да пренощува при вас.

Крозиър бавно поклаща глава.

— О… по дяволите — казва Фицджеймс.

Крозиър измъква вълнения чорап от джоба си и го поставя на масата. Под ярката светлина от висящия на стената фенер по него не се забелязват никакви следи от насилие.

— Намерих го по пътя за насам. По-близо до вашия кораб, отколкото до моя.

Фицджеймс взима чорапа и го оглежда тъжно.

— Ще попитам хората ми дали им е познат — казва той.

— Възможно е да е на някой от моите — отвръща тихо Крозиър. Той разказва накратко на Фицджеймс за нападението, за смъртоносните наранявания на редник Хедър и за изчезването на Уилям Стронг и младия Том Евънс.

— Четирима за един ден — казва Фицджеймс. После налива още бренди и на двамата.

— Да. За какво ставаше въпрос в писмото, което ми изпратихте?

Фицджеймс обяснява, че през целия ден сред ледената пустош, по ръба на осветеното от фенерите пространство, е било забелязано нещо едро, което се движело. Мъжете бяха стреляли няколко пъти, но изпратените на леда отряди не бяха забелязали кръв или някакви други следи.

— Така че, Франсис, трябва да ви се извиня заради онзи идиот Боби Джонс, който стреля по вас преди няколко минути. Нервите на хората ми са изопнати до крайност.

— Надявам се не чак дотам, че да смятат, че онова нещо на леда се е научило да им подвиква на английски — изрича язвително Крозиър. После отново отпива от брендито.

— Не, не. Разбира се, че не. Това си беше чиста глупост. Джонс ще бъде лишен две седмици от дажбите си от ром. Извинявам се отново.

Крозиър въздъхва.

— Не го правете. Ако искате, му скъсайте задника от бой, но не го лишавайте от ром. Настроението на този кораб и без това е достатъчно кисело. С мен беше Безмълвната дама, която беше облечена с проклетата си космата парка. Джонс сигурно я е видял. Щях да съм си заслужил куршума в главата.

— Безмълвната е била с вас? — Фицджеймс си позволява да повдигне вежда при задаването на въпроса.

— Нямам никаква представа какво е търсила на леда, по дяволите — изхриптява Крозиър. Гърлото му е възпалено от студа и виковете. — Едва не я застрелях на около четвърт миля от вашия кораб, когато се промъкна към мен. Докато с вас разговаряме, младият Ървинг сигурно е преобърнал „Ужас“ с краката нагоре. Направих голяма грешка, когато възложих на това момче търсенето на ескимоската кучка.

— Хората си мислят, че тя е Йона. — Гласът на Фицджеймс звучи много, много тихо. Гласовете се чуват много лесно през преградите в претъпканата жилищна палуба.

— Защо пък да не го мислят, по дяволите? — Крозиър започва да усеща влиянието на алкохола. Не е пил от предишната вечер. Питието въздейства приятно на корема му и на изморения му мозък. — Жената се появи в деня, в който започна целият този ужас, придружавана от онзи шаман, нейния баща или съпруг. Нещо е изтръгнало езика й до основата. Защо, по дяволите, мъжете да не си помислят, че тя е причина за всичките ни неприятности?

— Но въпреки това вие я държите на борда на „Ужас“ повече от пет месеца — казва Фицджеймс. В гласа на младия капитан не се долавя упрек, а само любопитство.

Крозиър свива рамене.

— Не вярвам във вещици, Джеймс. Нито пък в Йона, като става въпрос за това. Но вярвам, че ако я изоставим навън, на леда, онази твар ще я изкорми и погълне така, както в момента поглъща Евънс и Стронг. И може би вашия редник Рийд. Това не беше ли Били Рийд, червенокосият морски пехотинец, който винаги иска да говори за онзи писател Дикенс?

— Уилям Рийд, да — отвръща Фицджеймс. — Той показа отлични резултати при онова състезание по бягане, което хората ни си организираха на остров Диско преди две години. Помислих си, че сам човек, при това толкова бърз… — Той млъква и задъвква устната си. — Трябваше да изчакам до сутринта.

— Защо? — пита Крозиър. — Тогава няма да стане по-светло. Нито пък на обяд, честно казано. Денят и нощта вече не означават нищо и ще си остане така още четири месеца. И по нищо не личи онази твар навън да ловува само през нощта… или само в тъмното. Може пък вашият Рийд да се появи. Нашите куриери са се губили и преди в ледовете и са се завръщали след пет или шест часа, треперещи и ругаещи.

— Може би. — В гласа на Фицджеймс се долавя съмнение. — На сутринта ще изпратя отряди да го търсят.

— Онази твар иска точно това. — Гласът на Крозиър звучи ужасно уморено.

— Може би — повтаря Фицджеймс, — но вие току-що ми казахте, че вашите хора са търсили Стронг и Евънс цялата нощ и целия ден.

— Ако не бях взел Евънс с мен, докато търсех Стронг, момчето все още щеше да е живо.

— Томас Евънс — казва Фицджеймс. — Помня го. Едро момче. Всъщност не беше момче, нали, Франсис? Сигурно е… бил… на колко? Двайсет и две или двайсет и три години?

— Томи стана на двайсет през май — отвръща Крозиър. — Първият му рожден ден на борда на кораба беше на следващия ден след отпътуването ни. Мъжете бяха в добро разположение на духа и отпразнуваха осемнайсетия му рожден ден, като му обръснаха главата. Той като че ли нямаше нищо против. Онези, които го познаваха, казват, че винаги е бил твърде едър за възрастта си. Томи служеше на КНВ „Линкс“, а преди това на един търговски кораб на Остиндийската компания37. За пръв път излязъл в морето на тринайсетгодишна възраст.

— Също като вас, предполагам.

Крозиър се засмива печално.

— Също като мен. Не че това ми помогна особено.

Фицджеймс заключва брендито в шкафа и се връща до дългата маса.

— Кажете ми, Франсис, наистина ли сте се преоблякъл като чернокож лакей на знатната дама, на която се е престорил старият Хопнър, докато сте зимували в леда през… кога беше, двайсет и четвърта година?

Крозиър отново се разсмива, този път по-весело.

— Наистина. Тогава бях мичман на „Хекла“ под командването на Пари, когато той и Хопнър, който командваше „Фюри“, в двайсет и четвърта се отправиха на север, за да търсят този същия проклет проход. Планът на Пари беше да прекара двата кораба през протока Ланкастър и надолу по протока Принц Риджънт — тогава още не знаехме, че Бутия е полуостров, това стана известно едва през трийсет и трета, след плаването на Джон и Джеймс Рос. Пари смяташе, че ще може да отплава на юг покрай Бутия и да продължи с пълна скорост, докато не стигне крайбрежието, което Франклин беше изследвал по време на сухопътната си експедиция шест-седем години по-рано. Но Пари закъсня с отплаването — защо проклетите командири на експедиции винаги потеглят твърде късно? — и ние извадихме късмета да стигнем до протока Ланкастър на 10 септември, месец по-късно от предвиденото. Но на 13 септември ледът скова морето и нямаше никаква възможност да преминем през протока, затова Пари с нашата „Хекла“ и лейтенант Хопнър с „Фюри“ побягнаха на юг с подвити опашки.

Една буря ни отнесе обратно в Бафиново море и там ни провървя да намерим мъничко, красиво заливче близо до протока Принц Риджънт, където да хвърлим котва. Прекарахме в него десет месеца. Измръзнахме до кости.

— И все пак — казва Фицджеймс с лека усмивка, — вие като малко чернокожо момче?

Крозиър кимва и отпива от чашата си.

— Пари и Хопнър не можеха да живеят без костюмни балове по време на зимуванията ни в леда. Хопнър организира този маскарад, който нарече Големия венециански карнавал, и го насрочи за първия ден от ноември, точно когато духът пада заедно със залязването на слънцето за цели месеци. Пари пристигна от „Хекла“, увит в огромно наметало, което не свали дори когато всички мъже се събраха — повечето, облечени в костюми, защото на всеки кораб имахме по един огромен сандък с костюми, — и когато най-накрая го свали, видяхме, че Пари се е облякъл като онзи стар пехотинец — нали се сещате за мъжа с дървения крак, който свиреше на цигулка за няколко пенита край Чатъм? Не, едва ли, вие сте твърде млад.

Но Пари — мисля, че старото копеле винаги е предпочитало да бъде актьор вместо капитан на кораб, — той направи всичко както трябва, заскърца на цигулката си, закуцука на дървения си крак и закрещя: „Ваша чест, дайте някоя монетка на бедния Джо, който изгуби крака си за краля и родината!“

Мъжете си умряха от смях. Но Хопнър, който мисля, че обичаше тия преструвки дори повече от Пари, се появи на бала, облечен като някоя благородна дама, издокарана по най-последна парижка мода — с изрязано деколте, с кринолин, повдигнат на задника, и всичко останало, и тъй като в онези години бликах от енергия, да не говорим колко ми беше акълът — бях едва двайсетгодишен, се бях облякъл като чернокожия лакей на Хопнър — носех истинска лакейска ливрея, която старият Херни Паркинс Хопнър беше купил от някой контешки лондонски магазин за ливреи и беше донесъл със себе си специално за мен.

— Мъжете смяха ли се? — пита Фицджеймс.

— О, мъжете се затъркаляха по земята от смях — Пари и неговият дървен крак бяха просто забравени, когато се появи старият Хенри, а след него и аз, стиснал в ръце копринения му шлейф. И защо да не се смеят? Всичките коминочистачи и продавачки, килимари и остроноси евреи, зидари и шотландски воини, турски танцьорки и лондонски кибритопродавачки? Вижте го само! Ето го младия Крозиър, който още не е лейтенант, а само мичман, но си мисли, че един ден ще стане адмирал, забравяйки, че е просто поредният черен ирландски негър.

Известно време Фицджеймс просто мълчи. Крозиър може да чуе хъркането и пръдните, които се разнасят от хамаците, разположени в посока носа на тъмния кораб. На палубата, точно над главите им, вахтеният потропва с краката си, за да ги стопли. Крозиър съжалява, че е завършил историята си по този начин — когато е трезвен, никога не говори така, но освен това му се иска Фицджеймс отново да извади онова бренди. Или уискито.

— Кога „Фюри“ и „Хекла“ се освободиха от леда? — пита Фицджеймс.

— На 20 юли следващото лято — отвръща Крозиър. — Но вие сигурно знаете останалата част от историята.

— Знам, че „Фюри“ се изгубил.

— Точно така — отвръща Крозиър. — Пет дни след отстъпването на леда — ние се мъкнехме покрай бреговете на остров Съмърсет, като се стараехме да стоим по-далеч от паковия лед и да не попадаме под проклетия варовик, който непрекъснато падаше от скалите — поредната буря изхвърля „Фюри“ на една камениста плитчина. Успяхме да го издърпаме на ръце оттам — с помощта на много ледени витла и пот, — но след това и двата кораба замръзнаха и един проклет айсберг, с размерите на тази гадост, която се е настанила между „Еребус“ и „Ужас“ избута „Фюри“ към крайбрежния лед, откъсна руля му, натроши дървения корпус и изкоруби металната обшивка, а екипажът работеше денонощно на смени на четирите помпи, опитвайки се да държи кораба на повърхността.

— И известно време сте успявали — подсказва му Фицджеймс.

— Две седмици. Дори се опитахме да го привържем към един айсберг, но шибаното въже се скъса. След това Хопнър се опита да повдигне кораба, за да се добере до кила — точно каквото искаше да направи сър Джон с вашия „Еребус“, — но бурята сложи край на опитите му и двата кораба бяха застрашени от изхвърляне на подветрения бряг на носа. Накрая мъжете просто падаха на място край помпите — те бяха твърде изтощени, за да разбират какво им заповядваме — и на 21 август Пари нареди всички да се прехвърлят на борда на „Хекла“ и отведе кораба навътре в морето, за да не заседне, а клетият „Фюри“ беше изхвърлен на брега от няколко айсберга, които го заклещиха и преградиха пътя му. Нямаше никакъв шанс да го издърпаме. Ледовете го смазваха пред очите ни. Едва успяхме да освободим „Хекла“, и то само защото всички мъже до един ден и нощ обслужваха помпите, а дърводелецът работеше денонощно по укрепването на обшивката.

Така и не успяхме да доближим прохода — дори не успяхме да открием някаква нова земя — и даже изгубихме един кораб. Хопнър беше изправен пред военен съд, а Пари смяташе и себе си за подсъдим, защото през цялото време Хопнър беше под негово командване.

— Всички бяха оправдани — казва Фицджеймс. — Дори ги похвалиха, доколкото си спомням.

— Получиха похвала, но не и повишение — отвръща Крозиър.

— Но всички оцеляхте.

— Да.

— Аз искам да оцелея при тази експедиция, Франсис — изрича Фицджеймс. Гласът му е тих, но решителен.

Крозиър кимва.

— Трябваше още преди година да постъпим също като Пари и да съберем двата екипажа на „Ужас“, а след това да отплаваме на изток покрай Земята на крал Уилям — казва Фицджеймс.

Този път е ред на Крозиър да повдигне вежди. Не защото Фицджеймс признава земята за остров — разузнавателните отряди, изпратени с шейни през лятото, бяха внесли окончателна яснота по въпроса, — а защото се съгласява, че е трябвало да го направят още миналата есен, да изоставят кораба на сър Джон. Крозиър знае, че за капитана от която и да било флота — а особено ако е от Британския кралски флот — няма нищо по-трудно от това да изостави кораба си. А макар „Еребус“ да се намираше под командването на сър Джон Франклин, командир Джеймс Фицджеймс беше същинският му капитан.

— Вече е твърде късно. — Крозиър изпитва болка. Тъй като общата стая има няколко външни стени и три престънови илюминатора, тя е студена — двамата мъже могат да видят дъха си във въздуха — но въпреки това в нея е с шейсет или седемдесет градуса по-топло, отколкото е навън, на леда, и постепенно затоплящите се крака на Крозиър, особено пръстите му, усещат болезнени бодежи, сякаш ги мушкат разкопчани безопасни игли и нажежени топлийки.

— Да — съгласява се Фицджеймс, — но вие постъпихте мъдро, когато през август изпратихте с шейните оборудване и провизии на Земята на крал Уилям.

— Те са само малка част от онова, което трябва да изпратим, в случай че се наложи да лагеруваме там — рязко отвръща Крозиър. Той беше заповядал от корабите да бъдат разтоварени два тона дрехи, палатки, комплекти за оцеляване и консервирана храна и да бъдат складирани на северозападния бряг на острова, в случай че през зимата се наложеше бързо да изоставят корабите, но превозването се извършваше абсурдно бавно и беше изключително опасно. За няколко седмици изморителни преходи с шейни на брега бяха откарани само около един тон припаси — палатки, връхни дрехи, инструменти и консервирани продукти за няколко седмици. И нищо повече.

— Онази твар няма да ни позволи да останем там — добавя тихо той. — Можехме да се преместим в палатките през септември — сигурно помните, че бях наредил да се разчисти площадка за две дузини от големите палатки, — но те нямаше да могат да бъдат отбранявани толкова лесно, колкото корабите.

— Така е — отвръща Фицджеймс.

— Само дано корабите да издържат зимата.

— Да — кимва Фицджеймс. — Франсис, вие знаете ли, че някои от мъжете — и на двата кораба — наричат онази твар Ужаса?

— Не! — Крозиър се чувства обиден. Той не иска името на кораба му да се използва за подобни гнусни цели, дори и ако хората са се пошегували. Но когато се вглежда в лешниково зелените очи на командир Джеймс Фицджеймс, той осъзнава, че другият капитан е напълно сериозен, което означава, че същото се отнася и за хората. — Ужаса — повтаря Крозиър и усеща горчив вкус в устата.

— Те си мислят, че това не е никакво животно — казва Фицджеймс. — Смятат, че коварството на това същество е противоестествено… свръхестествено… че навън на леда, в тъмното, се спотайва някакъв демон.

Крозиър е толкова отвратен, че едва не плюе на пода.

— Демон — изрича отвратено той. — Това са същите онези моряци, които вярват в призраци, феи, Йона, русалки, проклятия и морски чудовища.

— Аз съм ви виждал да драскате по платната, за да призовете вятъра — казва Фицджеймс с усмивка.

Крозиър не му отвръща нищо.

— Живял сте достатъчно дълго и сте пътувал достатъчно, за да видите неща, което никой човек не е предполагал, че съществуват — добавя Фицджеймс, като очевидно се опитва да разведри настроението.

— Да — отвръща Крозиър с лаещ смях. — Пингвини! Иска ми се и тук те да са най-големите животни, както е долу, на юг.

— В Антарктика няма ли бели мечки?

— Не видяхме нито една. Както не е видял нито един китоловец или изследовател за седемдесет години плавания покрай бреговете на тази бяла, изобилстваща с вулкани заледена земя.

— А вие двамата с Джеймс Рос сте първите хора, зърнали този континент. И вулканите.

— Да, така беше. И сър Джеймс спечели доста от това. Ожени се за красива млада дама, беше посветен в рицарство и щастлив се оттегли от арктическите плавания. А аз… аз съм… тук.

Фицджеймс прочиства гърлото си, сякаш за да смени темата.

— Знаете ли, Франсис, до началото на това пътешествие наистина вярвах в съществуването на Отвореното полярно море. Бях убеден, че парламентът е прав да се вслушва в мнението на така наречените полярни експерти — през последната зима преди нашето отпътуване, помните ли? В „Таймс“ се писа много за термобаричната бариера, за Гълфстрийм, който тече под леда и затопля Отвореното полярно море, и за невидимия континент, който сигурно се намира там горе. Те бяха толкова силно убедени в съществуването му, че предлагаха за разглеждане и прокарваха закони за изпращането там на затворници от Саутгейт и други затвори, за да добиват въглища, каквито би трябвало да има в изобилие на Северния полярен континент, само на няколкостотин мили оттук.

Този път Крозиър се разсмива от сърце.

— Да, да копаят въглища, които да отопляват хотелите и да снабдяват с гориво станциите за зареждане на парните кораби, които най-късно до 1860 година ще започнат да извършват редовни курсове през Отвореното полярно море. О, Боже, какво ли не бих дал да съм един от онези затворници в Саутгейт. Според изискванията на закона и от елементарна хуманност техните килии са два пъти по-големи от нашите каюти, Джеймс, и нашето бъдеще щеше да бъде топло и безопасно, ако можехме просто да си седим в онзи лукс и да чакаме новината, че континентът на Северния полюс е открит и колонизиран.

Сега вече и двамата мъже се смеят.

От палубата над главите им се разнася трополене — по-скоро от тичане, отколкото от спокойно крачене, — последвано от гласове и нахлуването на студен въздух, когато някой отваря главния люк, разположен в дъното на коридора, и няколко чифта крака затрополяват надолу по трапа.

Двамата капитани мълчат в очакване, докато по тънката вратата на общата стая не се разнася тихо почукване.

— Влез — казва командир Фицджеймс.

Един човек от екипажа на „Еребус“ въвежда двама мъже от „Ужас“ — трети лейтенант Джон Ървинг и моряк на име Шанкс.

— Съжалявам за безпокойството, командир Фицджеймс, капитан Крозиър — казва Ървинг през леко тракащите си зъби. Дългият му нос е побелял от студа. Шанкс все още носи мускет със себе си. — Лейтенант Литъл ме изпрати със спешен доклад за капитан Крозиър.

— Говори, Джон — казва Крозиър. — Нали не си продължил да търсиш Безмълвната дама?

За секунда Ървинг го изглежда объркано. После казва:

— Видяхме я отвън на леда, когато се прибираха последните издирващи отряди. Не, сър, лейтенант Литъл ме изпрати да ви върна веднага обратно, защото… — Младият лейтенант млъква за миг, сякаш е забравил причината, поради която Литъл го е изпратил да доведе капитана.

— Господин Кауч — казва Фицджеймс на дежурния моряк от „Еребус“, който е довел двамата мъже от „Ужас“ в общата стая, — бъдете така добър да излезете в коридора и да затворите вратата зад себе си. Благодаря.

Крозиър също е забелязал странната тишина, настъпила след внезапното секване на хъркането и поскръцването на хамаците. Многото моряци в спалното помещение са се събудили и слухтят.

Когато вратата се затваря, Ървинг казва:

— Уилям Стронг и Томи Евънс се намериха, сър.

Крозиър примигва.

— Какво искаш да кажеш с това, че са се намерили, по дяволите? Живи ли са? — За пръв път от месеци той се изпълва с надежда.

— О, не, сър — отвръща Ървинг. — Само… едно тяло… всъщност. Но то беше подпряно до релинга на кърмата, когато го забеляза един от участниците в издирващите отряди, които се връщаха на кораба… преди около час. Вахтените не бяха забелязали нищо. Но тялото си беше там, сър. По заповед на лейтенант Литъл двамата с Шанкс дойдохме тук колкото се може по-бързо, за да ви уведомим, капитане.

— Едно? — изрича с рязък глас Крозиър. — Едно тяло? Намерило се на кораба? — Капитанът на „Ужас“ не вижда смисъл в думите му. — Не каза ли, че и Стронг, и Евънс са се намерили?

Сега вече цялото лице на трети лейтенант Ървинг е побеляло.

— Точно така, капитане. Или поне половината от тях. Когато отидохме да огледаме тялото, което беше оставено на кърмата, то се катурна настрани и… ами… разпадна се. Доколкото успяхме да разберем, горната половина е на Били Стронг, а от кръста надолу е на Томи Евънс.

Крозиър и Фицджеймс се споглеждат.