Ужас

11 април 1845 г.

В днешното ми писмо до брат си написах: „Всички офицери са изпълнени с надеждата да намерим Прохода и в края на лятото да бъдем в Тихия океан.“

Признавам си, колкото и егоистично да звучи, че моята собствена надежда е на експедицията да й отнеме малко повече време, за да достигне Аляска, Русия, Китай и топлите води на Тихия океан. Въпреки че дипломата ми е на анатом и бях нает от капитан сър Джон Франклин като обикновен помощник-лекар, аз в действителност съм не обикновен лекар, а доктор; признавам си също, че колкото и дилетантски да изглеждат опитите ми, много се надявам да стана нещо като естественик по време на това пътешествие. Макар и да нямам личен опит с арктическата флора и фауна, планирам да се запозная с живите форми в царството на ледовете, към което е планирано да отплаваме само след месец. Особено съм заинтересуван от бялата мечка, въпреки че повечето от разказите за нея на китоловците и старите арктически вълци изглеждат твърде неправдоподобни.

Давам си сметка, че този личен дневник е доста необичаен — в официалния дневник, който ще започна да водя, след като отплаваме следващия месец, ще вписвам всички заслужаващи отбелязване професионални събития и наблюдения за времето, прекарано на борда на КНВ „Еребус“ в качеството ми на помощник-лекар и на член на експедицията на капитан сър Джон Франклин, имаща за цел да преодолее Северозападния морски път — но аз чувствам, че има нужда от още нещо, още един дневник, някакви по-лични записки, и дори и да не дам никога на жива душа да ги прочете след завръщането ми, е мое задължение — пред мен самия, ако не пред другите — да водя тези записки.

В този момент знам единствено, че експедицията под командването на капитан сър Джон Франклин вече обещава да стане Приключението на живота ми.

Неделя, 18 май 1845 г.

Всички са вече на борда и макар че последните приготовления за утрешното отплаване все още продължават — особено товаренето на осемте хиляди тенекиени консерви с храна, за които капитан Фицджеймс ме уведоми, че са пристигнали в последния момент, — сър Джон днес проведе богослужение за екипажа на „Еребус“ и за онези от екипажа на „Ужас“, които пожелаха да се присъединят към нас. Направи ми впечатление, че капитанът на „Ужас“, ирландец на име Крозиър, не присъстваше.

Всеки, присъствал на богослужението и чул много дългата проповед на сър Джон, нямаше как да не остане дълбоко трогнат. Чудя се дали във военноморския флот на някоя страна досега е имало кораб с толкова религиозен капитан. Несъмнено в предстоящото пътешествие можем спокойно и искрено да разчитаме, че съдбата ни е поверена в Божиите ръце.

19 май 1845 г.

Какво отплаване!

Тъй като никога не съм бил по море, още по-малко пък като участник в такава знаменателна експедиция, изобщо не знаех какво да очаквам, но нищо не можеше да ме подготви за величието на този ден.

Според оценката на капитан Фицджеймс повече от десет хиляди доброжелатели и важни особи се бяха събрали на доковете на Грийнхайт, за да ни изпратят.

Речите се носеха една след друга, докато накрая не започна да ми се струва, че няма да ни позволят да отплаваме, докато слънцето е все още в лятното небе. Свиреха оркестри. Лейди Джейн — която беше на борда със сър Джон — слезе по подвижната стълбичка, съпроводена от въодушевените викове „Ура“ на шейсет и няколкото души екипаж на „Еребус“. Оркестрите продължаваха да свирят. После се разнесоха възгласи, докато отвързвахме кораба от пристана, и за няколко минути шумът стана толкова оглушителен, че не бих чул и заповед, която сър Джон ми изкрещи в ушите.

Предишната вечер лейтенант Гор и главният лекар Стенли бяха така любезни да ме уведомят, че традицията повелява офицерите да сдържат емоциите си по време на отплаването, така че, макар и само формално да съм офицер, стоях заедно с офицерите, строили се в редица с техните великолепни сиви куртки, и се стараех да не показвам никакви емоции, пък дори и да са мъжествени.

Ние бяхме единствените, постъпили по този начин. Моряците, увиснали на корабните въжета, крещяха и махаха с носни кърпички и аз виждах множество палави пристанищни девойки да им махат за сбогом. Дори капитанът сър Джон Франклин помаха с ярка червено-зелена кърпичка на лейди Джейн, дъщеря си Елинор и племенницата си София Кракрофт, които му махаха в отговор, докато следващият ни „Ужас“ не закри гледката ни към доковете.

В този участък от пътя ни сме теглени на буксир от парни влекачи и ни съпровожда КНВ „Ратлър“, мощна нова парна фрегата, а също така и наемният товарен кораб „Барето Джуниър“, който носи провизиите ни.

Точно преди „Еребус“ да се откъсне от доковете, високо на главната мачта каца един гълъб. Дъщерята на сър Джон от първия му брак, Елинор — тогава все още ясно видима в яркозелената й копринена рокля и с чадъра си с изумруден цвят — започна да ни крещи, неспособна да надвика оркестрите и наздравиците, след което посочи с пръст и сър Джон и много от офицерите погледнаха нагоре, усмихнаха се и посочиха гълъба на останалите членове на екипажа.

В съчетание с думите, прозвучали на вчерашното богослужение, трябва да призная, че това беше най-добрата възможна поличба.

4 юли 1845 г.

Какво ужасно прекосяване на Атлантическия океан към Гренландия!

За трийсетте бурни дни, въпреки че беше теглен на буксир, нашият кораб беше така подмятан и въртян от вълните, че плътно запечатаните оръдейни отвори по двата борда от време на време се оказваха само на четири фута над водата, а на моменти едвам се влачехме. Страдах ужасно от морска болест през двайсет и осем от трийсетте дни пътуване. По думите на лейтенант Левеконт в нито един момент не сме се движели с повече от пет възела, което — увери ме той — е ужасно дори за платноходи, да не говорим за такива чудеса на техниката като „Еребус“ и нашия спътник „Ужас“, чиито неукротими гребни винтове са задвижвани с парна тяга.

Преди три дни заобиколихме нос Феъруел в южния край на Гренландия и си признавам, че видът на този огромен континент с неговите стръмни скали и безкрайни глетчери, спускащи се право към морето, подейства толкова потискащо на духа ми, както действа люлеенето на стомаха ми.

Господи, какво пустинно, студено място! А сега е юли!

Но общият ни дух е на висота и всички на борда се доверяват на способностите на сър Джон и на Божията милост. Вчера лейтенант Феърхолм, най-младият от лейтенантите ни, ми довери: „Никога по-рано не съм плавал с капитан, когото да чувствам толкова близък.“

Днес спряхме при датската китоловна станция в залива Диско. От „Барето Джуниър“ на нашите кораби се прехвърлят тонове запаси, този следобед бяха заклани и десет бика, превозвани на товарния кораб. Всички членове на екипажите на двата експедиционни кораба ще се угостят довечера с прясно месо.

Днес от експедицията бяха уволнени четирима души — по препоръка на нас, четиримата корабни лекари — и ще се върнат в Англия с влекачите и товарния кораб. Сред уволнените е един човек от „Еребус“ — някой си Томас Бърт, оръжейник — и трима от „Ужас“: морският пехотинец Ейкън, морякът Джон Браун и главният шивач на платна на „Ужас“ Джеймс Елиът. Така общата численост на двата екипажа намалява до сто двайсет и девет души.

Навсякъде е окачена сушена риба, купена от датчаните, а във въздуха е увиснал облак от въглищен прах — днес от „Барето Джуниър“ бяха пренесени стотици чували с въглища — и моряците на борда на „Еребус“ търкат палубата с гладки камъни, наричани от тях пемзи, докато офицерите ги окуражават с подвиквания. Въпреки допълнителната работа всички моряци са с приповдигнат дух заради обещаното празненство довечера и заради допълнителните дажби грог.

Освен четиримата души, освободени по здравословни причини, сър Джон изпраща с „Барето Джуниър“ юнските си отчети, официалните съобщения и цялата лична кореспонденция. През следващите няколко дни всички ще са заети с писане на писма.

След като мине тази седмица, следващите писма, които ще получат нашите близки, ще бъдат изпратени от Русия или Китай!

12 юли 1845 г.

Ново отпътуване, този път може би последното преди Северозападния проход. Тази сутрин вдигнахме котви и отплавахме на запад от Гренландия, докато екипажът на „Барето Джуниър“ ни поздравяваше със сърдечно трикратно „Ура“, размахвайки шапки. Сигурно това са последните бели хора, които ще видим, докато не достигнем Аляска.

26 юли 1845 г.

Два китоловни кораба — „Принц Уелски“ и „Ентърпрайз“ — са пуснали котви близо до мястото, където акостирахме край една ледена планина. Имах удоволствието да разговарям много часове с капитаните и екипажите за белите мечки.

Също така изпитах ужаса — да не кажа удоволствието — от качването върху този огромен айсберг днес сутринта. Моряците се покатериха на него рано вчера и издялаха с брадви стъпки във вертикалния лед, а после закачиха и въжета за онези, които не са толкова ловки. Сър Джон нареди да бъде монтирана обсерватория на върха на гигантския айсберг, който е повече от два пъти по-висок от най-голямата ни мачта. И докато лейтенант Гор и няколко от офицерите на „Ужас“ качваха метеорологичните и астрономическите уреди горе, при палатката, която бяха сглобили по-рано за онези, които ще прекарат нощта на върха на стръмната ледена планина, нашите ледови лоцмани, господин Рийд от „Еребус“ и господин Бланки от „Ужас“, прекараха цялата светла част на деня, взирайки се на запад и на север през своите месингови далекогледи в търсене на — както бях уведомен — най-удобен път през почти монолитното ледено поле, вече образувало се там. Едуард Кауч, нашият много благонадежден и словоохотлив помощник-капитан, твърди, че в този арктически сезон е вече много късно корабите да търсят някакъв проход, още по-малко пък митичния Северозападен морски път.

При вида на акостиралите долу край айсберга „Еребус“ и „Ужас“, на плетеницата от въжета, придържащи двата кораба здраво към ледената планина, и на най-високите наблюдателни постове на корабите аз, несигурно стъпил върху леда високо над всичко това, изпитах някакво извратено и вълнуващо главозамайване.

Беше опияняващо да стоя там, на височина стотици футове над морето — върхът на айсберга беше площадка с размерите почти на поле за крикет, и палатката с нашата метеорологична лаборатория изглеждаше не на място върху синия лед — но моите надежди да се отдам за известно време на спокойно съзерцание бяха попарени от непрекъснатите пушечни изстрели, тъй като мъжете, изпълнили билото на нашата ледена планина, стреляха по птиците — арктически рибарки, както разбрах — и свалиха стотици от тях. Тези купища от избити птици ще бъдат осолени и складирани, макар че Бог знае къде ще се слагат допълнителните бъчви, тъй като и двата ни кораба вече стенат и се превиват под целия си товар.

Доктор Макдоналд, помощник-лекарят на КНВ „Ужас“ — тоест заемащият моя пост при тях, — има теория, че осолената храна не е толкова ефективно средство против скорбута, колкото пресните или необработените със сол продукти, и тъй като основната част от екипажите на двата кораба предпочита осоленото свинско пред останалото месо, доктор Макдоналд се опасява, че силно осолените птици няма да помогнат много в борбата ни срещу скорбута. Ала Стивън Стенли, готвачът на „Еребус“, смята подобни тревоги за безпочвени. Той отбелязва, че освен десетте хиляди консерви с готвено месо само на борда на „Еребус“ запасите ни с консервирани продукти включват варено и печено овнешко и телешко, всякакви видове зеленчуци, включително картофи, моркови, пащърнак и зеленчукови салати, а също така най-разнообразни супи и девет хиляди четиристотин и петдесет фунта шоколад. Почти същата тежест — девет хиляди и триста фунта — е лимоновият сок, който носим като главно противодействие срещу скорбута. По думите на Стенли повечето хора не могат да понасят дневната си дажба от лимонов сок, дори щедро подсладен със захар, и едно от главните ни задължения като лекари на експедицията е да се уверяваме, че те изпиват всичко.

Много ми стана интересен фактът, че почти всички от офицерите и моряците от двата кораба, участващи в лова, използват предимно пушки. Лейтенант Гор ме увери, че на всеки от корабите има пълен арсенал от мускети. Естествено, има логика да се използват пушките за лов на птици като тези, които бяха избити със стотици днес, но още в залива Диско, когато малки отряди отиваха да ловуват северни елени и полярни лисици, мъжете — дори морските пехотинци, явно обучавани да стрелят с мускети — предпочитаха да взимат със себе си пушки. Разбира се, причината е не само в навика, но и в предпочитанието — повечето офицери са английски джентълмени, които никога по-рано не са използвали мускети или винтовки по време на лов, а и морските пехотинци са ловували почти изцяло с винтовки и са използвали еднозарядни пушки единствено при близък морски бой.

Чудя се обаче ще бъдат ли достатъчни пушките, за да спрат бяла мечка? Все още не сме виждали нито едно от тези удивителни създания, макар че всички опитни офицери на борда ме уверяват, че ще се натъкнем на тях веднага щом навлезем сред полярните ледове, а ако не тогава, то със сигурност, когато дойде зимата — ако ни се наложи да зимуваме сред ледовете. Разказите на тукашните китоловци за неуловимите бели мечки са наистина очарователни и ужасяващи.

Докато пиша тези думи, ми съобщават, че теченията или вятърът, или може би някаква особеност на китоловния занаят са принудили двата китоловни съда, „Принц Уелски“ и „Ентърпрайз“, да се отдалечат от мястото, където сме акостирали край ледената планина. Капитан сър Джон днес няма да вечеря с единия от капитаните им — капитан Мартин от „Ентърпрайз“, струва ми се — както беше планирано.

И, което е може би по-съществено, помощник-капитан Робърт Сърджънт току-що ме уведоми, че нашите хора свалят долу астрономическото и метеорологическото оборудване, събират палатките и навиват стотиците ярдове26 въже, подпомогнало изкачването ми по-рано днес.

Явно ледовите лоцмани, капитан сър Джон, командир Фицджеймс, капитан Крозиър и останалите офицери са избрали най-обещаващия път през постоянно движещите се полярни ледове.

Ще напуснем нашия временен леден пристан след броени минути и ще продължим по пътя си на северозапад, докато ни позволи полярният сумрак, който изглежда безкраен.

Оттук нататък ще сме извън обсега дори на най-храбрите китоловци. От гледна точка на света извън нашата безстрашна експедиция, както е казал Хамлет — останалото е мълчание.