Ужас

22. Ървинг

Трети лейтенант Джон Ървинг трябваше да разбере как Безмълвната напуска кораба и се връща в него, без никой да я види. Тази вечер, един месец от деня, когато за пръв път откри новото леговище на ескимоската, той щеше да разреши загадката, дори това да му струваше пръстите на ръцете и краката.

В деня след като я намери, Ървинг докладва на капитана, че ескимоската жена е преместила убежището си в склада за котвени въжета в трюма, при носа на кораба. Той не съобщи, че я беше видял да яде прясно месо, най-вече защото се съмняваше какво точно е видял през онази ужасна секунда, докато се взираше в малкото, осветено от пламъците на огъня помещение. Освен това не докладва и за прекъснатия от него несъмнен акт на содомия, осъществяван между помощник-калафатника Хики и моряк Менсън. Ървинг знаеше, че като укрива от капитана този шокиращ и важен факт, той пренебрегва професионалните си задължения като офицер от Изследователската служба на флота на Нейно величество, но…

Но какво? Единственото оправдание, което Джон Ървинг можеше да измисли за това толкова сериозно нарушение на служебния си дълг, беше, че на борда на КНВ „Ужас“ и без това вече имаше достатъчно плъхове.

Но наистина загадъчните изчезвания и появявания на Безмълвната дама — макар и приемани от суеверния екипаж като последно доказателство за магическата й сила и игнорирани от капитан Крозиър и останалите офицери като измислица — интересуваха младия Ървинг много повече, отколкото това дали помощник-калафатникът и корабният идиот си доставят удоволствие един на друг в смърдящата тъмнина на трюма.

А в трюма наистина смърдеше, помисли си Ървинг в третия час от дежурството си, докато седеше свит върху един палет над кишата, зад опорния стълб близо до склада за котвени въжета. С всеки изминал ден вонята в леденостудения, тъмен трюм ставаше все по-силна.

Поне на ниската платформа пред двукрилата врата на склада вече нямаше полупразни чинии с храна, порции ром или езически амулети. Един от другите офицери беше докладвал за тези неща на Крозиър малко след невероятното бягство на господин Бланки от тварта от ледовете и капитанът беше изпаднал в ярост, заплашвайки да отреже ежедневната порция ром — завинаги — на следващия моряк, който е достатъчно глупав, достатъчно суеверен, с достатъчно объркано съзнание и достатъчно изгубил християнската си вяра, че да предлага остатъци от храна или канчета с чудесен, разреден с вода индийски ром на една туземка. Едно варварско дете. (Макар че моряците, които бяха успели да зърнат Безмълвната дама гола или бяха чули обсъждащите я лекари, знаеха много добре, че тя съвсем не е дете, което често коментираха тихо помежду си.)

Освен това капитан Крозиър абсолютно ясно даде да се разбере, че няма да толерира амулетите от бели мечки. На проведеното предишния ден богослужение — което всъщност представляваше четене на корабния устав, макар че мнозина от мъжете очакваха с нетърпение да чуят още нещо от „Книгата на Левиатан“ — той обяви, че ще дава по една допълнителна нощна вахта или по две дежурства за чистене на отходните места за всеки мечи зъб, мечи нокът, мечешка опашка, нова татуировка или какъвто и да било друг амулет, който забележи върху някого. Внезапно увлечението по езическите амулети престана да се афишира на КНВ „Ужас“ — макар лейтенант Ървинг да знаеше от приятелите си на „Еребус“, че там то процъфтява.

Ървинг няколко пъти се беше опитал да проследи ескимоската в тайните й придвижвания из кораба нощем, но — тъй като не искаше жената да разбира, че я следи — той я изпускаше. Тази вечер знаеше, че Безмълвната дама е в склада. Той се беше прокраднал след нея по главния трап преди повече от три часа, след като моряците се бяха навечеряли и след като тя тихо, почти незабележимо беше получила от господин Дигъл порцията си от „Джон Бедняка“, сухар и чаша вода, и беше отнесла всичко долу. Ървинг беше поставил един мъж на пост при предния люк, точно до огромната печка, беше оставил и друг любопитен моряк да наблюдава главния трап. Уреди дежурните да се сменят на всеки четири часа. Ако ескимоската се изкачеше по който и да е от двата трапа — вече минаваше десет вечерта, — Ървинг щеше да узнае къде е отишла и по кое време.

Но от три часа вратата на склада беше плътно затворена. Единствената светлина в носовия отсек на трюма се процеждаше през процепите покрай двете ниски, широки крила на вратата на помещението. Жената продължаваше да използва някакво осветление вътре — свещ или друг вид открит огън. Ако капитан Крозиър научеше за това, той щеше да я изхвърли на минутата от склада и щеше да я върне в малката й бърлога до лазарета на жилищната палуба… или просто щеше да я изхвърли на леда. Както всеки моряк ветеран капитанът се боеше от пожар на кораба и по всичко личеше, че не изпитва особена привързаност към ескимоската им гостенка.

Внезапно малките светли ивици покрай вратата на склада изчезнаха.

„Легна си да спи“ — помисли си Ървинг. Той си я представи — гола, точно както я беше видял, увита в пашкула от своите кожи. Освен това си представи как на сутринта някой от останалите офицери слиза да го търси и намира безжизненото му тяло, свито върху палета над ледената киша — очевидно невъзпитан простак, който е измръзнал до смърт, докато се е опитвал да зърне единствената жена на борда. Горките родители на лейтенант Джон Ървинг нямаше да получат съобщение за героичната му смърт.

В този момент през и без това мразовития трюм премина вълна от леден въздух. Сякаш някакъв зъл дух беше прелетял покрай него в тъмнината. За миг Ървинг почувства как косъмчетата на тила му настръхват, но в следващия миг се досети: „Това е просто течение. Както когато някой отваря врата или прозорец.“

Той вече знаеше как Безмълвната дама напуска кораба и се връща на него.

Ървинг запали фенера си, скочи от палета, преджапа през ледената киша и дръпна вратата на склада. Тя беше залостена отвътре. Ървинг знаеше, че складът за котвените въжета на носа не се заключва отвътре — той не се заключваше и отвън, защото никой нямаше да тръгне да краде буксирни котвени въжета, — което означаваше, че туземката беше намерила начин да залости вратата.

Ървинг се беше подготвил за такова развитие на събитията. В дясната си ръка той държеше един трийсетинчов лост. С ясното съзнание, че ще се наложи да обяснява причината за нанесените щети на лейтенант Литъл и най-вероятно на капитан Крозиър, той подпъхна заострения край на лоста в цепнатината между високите три фута крила и натисна силно. Разнесоха се скърцане и стон, но крилата се разтвориха само един-два инча. Като продължаваше да придържа лоста на мястото му с едната си ръка, Ървинг бръкна под шинела, куртката и жилетката си и измъкна моряшкия си нож от колана.

По някакъв начин Безмълвната дама беше успяла да забие пирони от вътрешната страна на двукрилата врата и беше намотала около тях някакви еластични влакна — черва, сухожилия? — докато вратите не се бяха оказали увити в нещо като паяжина. Ървинг в никакъв случай нямаше да успее да влезе, без да остави следи от присъствието си — лостът вече се беше погрижил за това, — затова той използва ножа си, за да разреже мрежата от сухожилия. Не беше лесно. Вървите от сухожилия са по-устойчиви пред металното острие от кожените ремъци или корабните въжета.

Когато накрая разряза и последната жила, Ървинг протегна фенера си напред в помещението с нисък таван.

Като се изключеше това, че малкото пещероподобно убежище се осветяваше от фенера му, а не от открит огън, всичко останало изглеждаше точно такова, каквото си го спомняше отпреди четири седмици — намотаните въжета бяха избутани в дъното и струпани едно върху друго така, че да се образува нещо като пещера в малкия склад, — и се забелязваха следи, че жената се е хранила тук: една от калаените чинии на „Ужас“, в която бяха останали само няколко трохички от „Джон Бедняка“, калаено канче с грог и някаква торба, която изглеждаше така, сякаш Безмълвната я е ушила от парчета разкъсано корабно платно. Освен това вътре се намираше и един от корабните малки маслени фенери — които имаха в тях точно толкова масло, колкото да могат да ги използват мъжете, когато нощем ходят до отходните места. Фенерът беше още топъл, както установи Ървинг, след като свали двата пласта ръкавици.

Но Безмълвната дама я нямаше.

Ървинг можеше да поразбута тежките въжета, за да погледне отзад, но той знаеше от опит, че останалата част от триъгълния склад е претъпкана с тях. От отплаването на експедицията бяха изминали две години и половина, а те все още не се бяха отървали от вонята на Темза.

Ала Безмълвната дама беше изчезнала. Нямаше никакъв изход оттук нито между гредите на тавана, нито през стените на корпуса. Бяха ли прави суеверните моряци? Беше ли тя ескимоска вещица? Шаманка? Езическа магьосница?

Трети лейтенант Джон Ървинг не го вярваше. Той забеляза, че вече не усеща полъха от студен въздух, но пламъчето на фенера му продължаваше да танцува под някакво недоловимо въздушно течение.

Ървинг бавно се завъртя, изпънал ръката си, в която държеше фенера — свободното място в тясното пространство стигаше само за това, — и се спря, когато пламъкът затрепери най-силно: към носа, вдясно от мястото, където стените на корпуса се събираха.

Той постави фенера на пода и започна да избутва въжетата настрани. Ървинг веднага забеляза колко изкусно е подредила ескимоската масивните котвени въжета — онова, което той беше приел за поредната огромна купчина въжета, всъщност се оказа просто намотаният край на въже от друга купчина, сложен така, че да прикрива празното пространство зад себе си и да може да се премести с лекота в бърлогата на жената. Зад фалшивата купчина се виждаха широките извити греди на корпуса.

И тук жената отново беше направила правилен избор. Над и под склада преминаваше сложна мрежа от дървени и железни греди, които бяха монтирани на КНВ „Ужас“ в процеса на подготовка за плаване в ледовете, няколко месеца преди да потегли експедицията. Тук, в носовата част, имаше отвесни метални греди, дъбови напречни греди, коси подпори с тройна дебелина, железни триъгълни подпори и огромни дъбови диагонални греди — някои с дебелината на ребрата на шпангоута, — които служеха за подсилването на кораба при плаването му през полярните ледове. Един лондонски репортер, познат на лейтенант Ървинг, беше казал, че с тоновете подсилваща вътрешна желязна и дъбова конструкция, допълнени с гредите от африкански дъб и канадски бряст и още греди от африкански дъб в обшивката на кораба, „дебелината на корпуса достига цели осем фута“.

Ървинг знаеше, че по отношение на самия нос и стените на корпуса това си беше самата истина, но тук, където във и над склада за котвени въжета се срещаха двата борда, имаше около пет фута от обшивка, съдържаща само оригиналните здрави дъбови дъски с дебелина шест инча вместо десетте инча многопластова обвивка по останалата част от корпуса. Смяташе се, че няколко фута от десния и левия борд в непосредствена близост до добре укрепения нос трябваше да бъдат по-тънки, за да могат да се огъват под чудовищния натиск на леда.

И те така и правеха. Петте пласта дървен материал от двете страни на корпуса в комбинация с подсиления отвътре с дървено-желязна конструкция нос се бяха оказали истинско чудо на модерната ледоразбиваща технология, с което не можеше да се мери нито една флотска или цивилна изследователска служба в света. „Ужас“ и „Еребус“ бяха преминали през места, където никой друг кораб, предназначен за плаване из ледовете, не би могъл да оцелее.

Носовият отсек беше истинско чудо. Но вече не беше толкова надежден.

На Ървинг му отне няколко минути, за да намери нередност в трифутовата секция от дебели дъски с ширина фут и половина, докато оглеждаше с фенера в търсене на течове, опипвайки със замръзналите си пръсти и сондирайки с острието на ножа си. Ето тук. Задният край на една изкривена греда беше закрепен с два дълги пирона и сега служеше като един вид панта. Предният й край — който се намираше само на няколко фута от масивния нос и кила, преминаващ по цялата дължина на кораба — беше просто притиснат към мястото си.

След като повдигна гредата с лоста — чудно как, за Бога, младата жена беше успяла да го направи с голи ръце — и я отмести встрани, Ървинг почувства порив от студен въздух и установи, че гледа в тъмна дупка в корпуса с размери осемнайсет инча на три фута.

Това не беше възможно. Младият лейтенант знаеше, че по протежение на двайсет фута в носовата част корпусът на „Ужас“ е обшит с дебели един инч листа от калено желязо, плътно прилепнали един към друг. Дори ако във вътрешната дървена обшивка по някакъв начин се получеше изместване, цялата носова част на корпуса — почти една трета от дължината на кораба — беше облечена в броня.

Но не и сега. От тъмната ледена пещера зад изкъртената греда лъхаше студ. Тази част от носа беше потънала под леда заради наклона на кораба напред, който непрекъснато се увеличаваше заради натрупването на лед под кърмата на „Ужас“.

Сърцето на лейтенант Ървинг биеше яростно. Ако утре „Ужас“ по някакво чудо се озовеше в свободна от леда вода, той щеше да потъне.

Нима Безмълвната дама беше причинила това на кораба? Тази мисъл ужасяваше Ървинг повече от всякакви предположения за магическите способности на ескимоската да изчезва и да се появява когато си поиска. Можеше ли млада жена, която нямаше още двайсет години, да откърти железните листа от обшивката на корпуса и да откове от вътрешната носова обшивка дебелите греди, чието извиване и заковаване на местата им може да се извърши само в корабостроителница, и да знае точно на кое място да го направи, за да не го забележат шейсетте души на борда, познаващи кораба като петте си пръста?

Паднал на колене под ниския таван, Ървинг установи, че диша с отворена уста, а сърцето му продължава да бие яростно.

Оставаше му само да вярва, че двата летни сезона, през които „Ужас“ се беше борил с леда — първо при прехода през Бафиново море, по протока Ланкастър и през целия път около остров Корноулис преди презимуването при остров Бичи, а година по-късно и при трудното придвижване на юг по тесния канал и протока, който сега носеше името на Франклин — някои от железните листа на носовата броня под ватерлинията са се разхлабили и откъснали, а дебелата дървена обшивка е хлътнала навътре след като ледът беше сграбчил кораба в хватката си.

Но възможно ли беше не ледът да е разкъртил дъбовата обшивка? А да е било нещо друго — нещо, което се е опитвало да проникне вътре?

Това вече нямаше никакво значение. Безмълвната дама беше напуснала кораба само преди няколко минути и Джон Ървинг беше твърдо решен да я последва не само за да узнае накъде се е запътила в тъмнината, а и за да види дали — по някакъв невероятен начин, предвид дебелината на леда и невероятния студ — тя сама успява да намери и убие риба или дивеч за храна.

Ървинг знаеше, че ако това се окажеше истина, можеше да ги спаси всичките. Лейтенант Ървинг, както и всички останали, беше чул за развалените консервирани продукти. И на двата кораба отдавна се говореше, че запасите им ще свършат, преди да дойде лятото.

Не успя да се промуши през дупката.

Опита да изкърти съседните греди, но всички останали с изключение на отместената не помръдваха от мястото си. Отворът в корпуса, с размери осемнайсет инча на три фута, беше единственият изход навън. А Ървинг беше твърде обемист.

Той съблече непромокаемата си връхна дреха, дебелия шинел, шала, шапката и уелската перука и ги натика напред в дупката… раменете и горната половина на тялото му отново не можеха да преминат през отвора, макар той да беше един от най-слабите офицери на кораба. Треперейки от студ, Ървинг свали жилетката си и вълнения пуловер, който носеше под нея, и също ги хвърли в черната пролука.

Ако и сега не успееше да премине през корпуса, щеше да му се наложи да изтърпи няколко адски неприятни минути, докато обяснява защо се е върнал от трюма без връхните си дрехи.

Този път успя да се провре. Едвам. Пъшкайки и ругаейки, Ървинг се напъха в тясното пространство, късайки копчетата на бархетната си риза.

„Намирам се извън кораба, под леда“ — осъзна той. Тази мисъл не му се струваше твърде реална.

Намираше се в тясна пещера в леда, който се беше напластил около носа и бушприта. Мястото не стигаше, за да си облече дрехите, затова той продължи да ги избутва напред. Поколеба се дали да не се върне обратно в склада, за да си вземе фенера, но няколко часа по-рано, докато беше на вахта, на небето грееше пълна луна. В крайна сметка взе със себе си лоста.

Ледената пещера беше дълга почти колкото бушприта — повече от осемнайсет фута — и най-вероятно се беше образувала под натиска на тежката бушпритова греда върху леда по време на кратките периоди на топене, последвани от замръзване през предишното лято. Когато Ървинг най-накрая се измъкна от тунела, той продължи да пълзи още няколко секунди, преди да осъзнае, че вече е навън — тънкият бушприт с прибран такелаж и кливерът със заледените му въжета продължаваха да висят над главата му, като не само скриваха небето, но и пречеха на вахтения на носа да го види. И тук, където грамадният черен силует на „Ужас“ се извисяваше в тъмнината, осветявана само от няколкото слаби пламъчета на фенерите, зад бушприта се откриваше път към скупчените ледени блокове и върхове на глетчери.

Треперейки целият от студ, Ървинг започна да навлича пластовете дрехи. Ръцете му се тресяха толкова силно, че не успя да закопчее жилетката, но това нямаше значение. Не му беше лесно да навлече шинела, но поне копчетата му бяха много по-големи. Когато най-после успя да облече всичките си връхни дрехи, младият лейтенант беше измръзнал до кости.

А сега накъде?

На петдесет фута от носа на кораба започваше гората от ледени блокове и изваяните от вятъра върхове на глетчери — Безмълвната можеше да е поела във всяка една посока, — но от ледения тунел, който водеше към трюма на кораба, започваше едва забележима права пътека. Ако не друго, тя поне му предлагаше най-лесния път — и му осигуряваше възможност да остане незабелязан от кораба. Ървинг се изправи, стисна лоста в дясната си ръка и тръгна по хлъзгавия лед на запад.

Никога нямаше да я намери, ако не беше онзи тайнствен звук.

Лейтенантът вече се намираше на няколкостотин ярда от кораба, изгубен в ледения лабиринт — браздата в синкавия лед под краката му отдавна беше изчезнала или по-скоро се беше изгубила сред десетките подобни бразди, — и макар че светлината на пълната луна и звездите осветяваше всичко така, сякаш беше ден, той не забелязваше никакво движение, никакви отпечатъци в снега.

Тогава се разнесе страховитото стенание.

Не, осъзна Ървинг, спирайки се рязко и треперейки с цялото си тяло — той се тресеше от студ от доста време, но сега треперенето идваше някъде отвътре, — това не беше стенание. Във всеки случай не такова, каквото би издал човек. Звукът сякаш бе издаден от някакъв безкрайно странен музикален инструмент… отчасти приглушена гайда, отчасти рев на тръба, отчасти обой, отчасти флейта, отчасти човешки напев. Беше достатъчно силен, за да се чуе от десетина ярда, но почти със сигурност не можеше да се долови от борда на кораба — особено тази нощ, когато вятърът, крайно необичайно, духаше от югоизток. Само че всички тонове се сливаха в звука на един инструмент. През живота си Ървинг никога не беше чувал нещо подобно.

Странната мелодия — която като че ли започна изведнъж, постепенно набра темпо като при сексуален акт и после рязко спря, сякаш достигнала физическата кулминация, без да има нищо общо с изпълнението на някой, който чете ноти от партитура — се носеше откъм глетчеровото поле, близо до един висок торос, намиращ на по-малко от трийсет ярда на север от пътеката с факлите между „Ужас“ и „Еребус“, която по заповед на Крозиър непрекъснато се поддържаше в проходимо състояние. Тази вечер там не работеше никой; целият замръзнал океан беше на разположение на Ървинг — и на който или каквото там създаваше странната музика.

Лейтенантът се промъкна през синкавия лабиринт от ледени блокове и високи върхове на глетчери. Всеки път, когато губеше ориентация, той поглеждаше към пълната луна. Жълтеникавият й ореол приличаше повече на някаква друга планета, внезапно появила се в обсипаното със звезди небе, отколкото на изгледите на луната, които Ървинг беше виждал през годините, прекарани на сушата, или през кратките си морски плавания. Въздухът около нея като че ли трепереше от студ, сякаш самият той се канеше да се вледени. Ледените кристалчета в горните слоеве на атмосферата създаваха огромен втори ореол около луната; долната част на двата светли кръга се скриваше зад хребета на тороса и заобикалящите го айсберги. Около външния ореол, подобно на диаманти върху сребърен пръстен, проблясваха три ярки, сияещи кръста.

Лейтенантът беше виждал този феномен няколко пъти досега по време на двете дълги тъмни зими, прекарани в близост до Северния полюс. Ледовият лоцман Бланки беше обяснил, че лунната светлина просто се пречупва в ледените кристали, както се случва при преминаването на светлината през диамант, но тук, сред сияещите сини ледове, зрелището вдъхна у Ървинг усещане на религиозен трепет и изумление, когато странният музикален инструмент отново започна да вие и стене — вече само на няколко ярда от него, зад ледения торос, — като ритъмът му отново се ускори почти до екстаз, преди да секне изведнъж.

Ървинг се опита да си представи как Безмълвната дама свири на някакъв невиждан досега ескимоски инструмент — някакво странно подобие на баварска флигорна, изработено от рог на северен елен, — но веднага отхвърли тази мисъл, намирайки я за глупава. Първо, ескимоската и мъжът, който беше умрял, не носеха никакви инструменти при пристигането си. И, второ, Ървинг имаше странното усещане, че онзи, който свири на невидимия инструмент, не е Безмълвната дама.

Прехвърляйки се през последния нисък торос, който се намираше между него и върховете на глетчерите, откъдето се донасяше странният звук, Ървинг продължи да пълзи напред на четири крака, защото не искаше да се чува хрущенето на леда или снега под подметките на ботушите му.

Воят — който като че ли се раздаваше иззад най-близкия, излъчващ синкаво сияние връх на глетчер, изваян от вятъра във формата на дебел, мечовиден лист — се възобнови отново, ускорявайки бързо ритъма си и превръщайки се в най-силния, най-бързия, най-дълбокия и безумен звук, който Ървинг беше чувал досега. За свое огромно изумление той установи, че е получил ерекция. Ниският, дълбок, вибриращ глас на инструмента излъчваше нещо толкова… първично… че буквално подпали слабините на Ървинг, въпреки че той трепереше от студ.

Лейтенантът надникна иззад последния връх на глетчер.

Безмълвната дама се намираше на около двайсетина фута от него, върху гладкото синкаво ледено поле. Равната площадка беше обградена от ледени блокове и върхове на глетчери и Ървинг се почувства така, сякаш изведнъж се е озовал насред Стоунхендж, под сиянието на луната с ледения ореол и проблясващите кръстове. Дори сенките тук бяха синкави.

Тя беше коленичила гола върху дебела кожа, която сигурно беше нейната парка. Три четвърти от гърба на Безмълвната бяха обърнати към Ървинг и той виждаше очертанията на дясната й гърда, както и озарените от ярката лунна светлина дълги черни прави коси и сребристите отблясъци върху заоблената плът на твърдото й задниче. Сърцето на Ървинг биеше толкова силно, че той се уплаши да не го чуе жената.

Безмълвната не беше сама. Още нещо изпълваше тъмния процеп между друидските ледени блокове, издигащи се от другата страна на площадката, точно зад ескимоската.

Ървинг знаеше, че това е съществото от ледовете. Бялата мечка или белият демон се намираше там — в непосредствена близост до младата жена, надвесен над нея. Колкото и да напрягаше лейтенантът очи, той не успяваше да разгледа неясната фигура — синкавобялата козина на фона на синкавобелия лед, релефните мускули на фона на релефната повърхност на заснеженото ледено поле, черните очи, за които не беше сигурно дали се отличават от обграждащата съществото абсолютна тъмнина.

Едва тогава Ървинг забеляза, че триъгълната глава върху необичайно дългата мечешка шия се гъне и поклаща във въздуха като змия на шест фута над коленичилата жена. Лейтенантът се опита да прецени размерите на главата — за да знае с какво си има работа, в случай че се наложи да го убива, — но беше напълно невъзможно да се установят точните очертания или размерът на триъгълната грамада с въгленово черни очи заради странните, непрекъснати движения, които извършваше.

Ала създанието се надвесваше над момичето. Главата му вече се намираше почти над нейната.

Ървинг знаеше, че трябва да изкрещи — да се хвърли напред с лоста в облечената си с ръкавица ръка, тъй като не беше взел със себе си друго оръжие освен прибрания в калъфа му нож — и да се опита да спаси жената, но в този момент мускулите му нямаше да се подчинят на подобна команда. Той можеше единствено да наблюдава случващото се, обзет от ужас, примесен със сексуална възбуда.

Безмълвната дама протегна ръце с дланите нагоре, като католически свещеник, който отслужва меса и призовава чудото на причастието. Ървинг имаше братовчед в Ирландия, който беше католик и дори веднъж, по време на едно от своите гостувания, той го беше придружил на една католическа служба. Същото усещане за странна магическа церемония го имаше и тук, под синкавата лунна светлина. Заради липсата на език Безмълвната не издаваше нито звук, но ръцете й бяха широко разперени настрани, очите бяха затворени, главата отметната назад — Ървинг беше изпълзял доста напред и вече можеше да вижда лицето й, — а устата й беше широко отворена като на молител, очакващ причастие.

С мълниеносна бързина на нападаща кобра съществото изви шията си напред и надолу, разтвори широко пастта си и сякаш захапа долната част от лицето на Безмълвната дама, поглъщайки половината й глава.

В този миг Ървинг едва не изкрещя. Попречиха му само ритуалната тържественост на момента и собственият му вцепеняващ страх.

Съществото не я погълна. Ървинг осъзна, че гледа повърхността на синкавобялата глава на чудовището — която беше поне три пъти по-голяма от тази на жената — докато тя затвори, но без да стиска плътно, гигантските си челюсти над отворената й уста и изпъкнала брадичка. Ръцете на ескимоската все още бяха разперени настрани в мрака, сякаш се канеше да прегърне планината от мускули и козина, която я обгръщаше.

В този миг музиката започна отново.

Ървинг видя как двете глави — на чудовището и на ескимоската — се клатят бавно, но мина половин минута, преди да разбере, че оргийният басов звук и еротичните стонове, наподобяващи гайда и флейта, всъщност идват от… жената.

Чудовищното същество — бяла мечка или демон с големината на заобикалящите го ледени блокове — духаше в отворената уста и гърлото на ескимоската, свирейки на гласните й струни така, сякаш човешкото й гърло беше някакъв духов инструмент. Трелите, ниските тонове и басовите извивки звучаха все по-силно, все по-бързо, все по-настойчиво — лейтенантът видя как Безмълвната дама повдига леко главата си и извива шията си на една страна в същия момент, в който звярът отпуска триъгълната си глава по-ниско и извива змиеподобната си шия на другата страна; двамата изглеждаха като страстни любовници, които искаха да намерят най-подходящата позиция за страстна целувка с език.

Музиката звучеше все по-бързо и по-бързо — Ървинг беше сигурен, че вече можеше да се чуе на кораба и сигурно предизвиква у всички мъже същата силна и продължителна ерекция, каквато беше получил и той — и изведнъж, без никакво предупреждение, тя секна с внезапността на кулминационната точка, достигната след безумно любене.

Главата на съществото се издигна нагоре и назад. Белият врат се заклати и загърчи.

Безмълвната дама отпусна ръце край голото си тяло, сякаш беше твърде изтощена или възбудена, за да продължи да ги държи разперени встрани. Главата й се отпусна напред върху посребрените от лунната светлина гърди.

„Сега ще я погълне — помисли си Ървинг, все още неспособен да се отърси от вцепенението и да повярва в реалността на разиграващата се пред очите му сцена. — Ще я разкъса на парчета и ще я изяде.“

Но то не го направи. За няколко секунди полюляващата се бяла грамада се скри зад ледения Стоунхендж, придвижвайки се на четири лапи, а после се върна, наведе ниско глава пред Безмълвната и остави нещо на леда пред нея. Ървинг чу глухото падане на нещо органично върху леда и изшляпване, в което имаше нещо познато, но в този момент не можеше да направи връзката — Ървинг не разбираше нищо от онова, което виждаше или чуваше.

Бялото същество се отдалечи бавно; Ървинг усещаше вибрациите на твърдия морски лед, който се тресеше под гигантските лапи. След минута то се върна, като отново положи нещо пред ескимоската. Същото се повтори и трети път.

А след това създанието просто изчезна… стопи се в мрака. Младата жена остана сама, отпусната на колене на равната бяла площадка, пред ниската купчина от тъмни предмети.

Тя остана така още около минута. Ървинг отново си спомни за католическата църква на своя ирландски братовчед и за старите енориаши, които оставаха да се молят на пейките и след приключването на службата. После Безмълвната се изправи, напъха бързо крака в кожените си ботуши, нахлузи панталоните си и облече парката.

Лейтенант Ървинг осъзна, че трепери силно. Знаеше, че поне отчасти причината за това е студът. Щеше да извади голям късмет, ако в тялото му бе останала достатъчно топлина, а в нозете — сили, за да успее да се върне в кораба жив. Нямаше представа как момичето е успяло да оцелее голо.

Безмълвната събра от леда донесените от съществото предмети и ги понесе внимателно в обятията си така, както жена носи сучещото си дете. Изглежда, се беше запътила обратно към кораба, прекосявайки ледената площадка в посока към просеката между наподобяващите Стоунхендж глетчерови върхове, която се намираше на десетина градуса вляво от Ървинг.

Внезапно тя се спря, рязко обърна закачулената си глава към лейтенанта и макар че не виждаше черните очи на жената, той почувства как пронизващият й поглед се впива в него. Продължавайки да стои на четири крака, Ървинг осъзна, че все още се намира сред откритото, заляно от ярка лунна светлина пространство, на три фута от най-близкия глетчерен връх, зад който можеше да се прикрие. Опитвайки се да види по-добре случващото се, той беше забравил, че трябва да се крие.

Няколко продължителни секунди никой от двамата не помръдна. Ървинг не можеше да диша. Той чакаше със страх тя да помръдне, може би да тупне по леда, а след това тварта от ледовете бързо да се върне. Нейният защитник. Нейният отмъстител. Неговият унищожител.

Жената отмести поглед, тръгна отново и се скри между ледените блокове в югоизточната част на кръглата площадка.

Ървинг изчака известно време, без да спира да трепери, след което се опита да се изправи на крака. Но тялото му се беше вкочанило и единственото му усещане беше вече спадащата, пареща ерекция и непреодолимото треперене. Ала вместо да тръгне, залитайки, след момичето към кораба, той отиде до мястото, където тя беше стояла, коленичила под лунната светлина.

Там на леда имаше кръв. Петната изглеждаха черни на ярката синкава светлина. Лейтенант Ървинг коленичи, свали ръкавиците си, потърка с пръст петното и го опита. Наистина беше кръв, но според него не беше човешка.

Съществото й беше донесло сурово, топло, прясно месо. Кръвта имаше вкус на мед, също като кръвта на самия Ървинг или на който и да е друг човек, но той предположи, че кръвта на наскоро убитите животни също има меден привкус. Ала какво животно и откъде? Хората от експедицията на Франклин не бяха виждали сухоземно животно повече от година.

Кръвта замръзва за няколко минути. Чудовището беше убило животното, поднесено в дар на Безмълвната дама, съвсем скоро, може би дори докато Ървинг се беше лутал из ледения лабиринт, опитвайки се да намери жената.

Отстъпвайки от черното петно на синкавия лед, както би се отдръпнал от езически олтар, върху който току-що са принесли в жертва невинно създание, Ървинг изцяло се съсредоточи първо върху опитите да възстанови дишането си — въздухът като че ли разкъсваше дробовете му, — а след това да накара вкочанените си крака и скован ум да го върнат обратно на кораба.

Нямаше да се опитва да минава отново през ледения тунел и разхлабената дъска в склада за котвени въжета. Щеше да привлече вниманието на вахтения на десния борд с викове, преди да навлезе в обсега на пушката му, и щеше да се изкачи по ледената рампа, като нямаше да отговаря на никакви въпроси, преди да се срещне с капитана.

Трябваше ли да му разкаже за това?

Ървинг нямаше никаква представа. Дори не знаеше дали съществото от ледовете — което сигурно се намираше някъде наблизо — щеше да му позволи да се върне на кораба. Не знаеше и дали топлината на тялото му и енергията ще да му стигнат за дългия преход.

Знаеше единствено, че никога няма да е същият като преди.

Ървинг се обърна на югоизток и отново навлезе в ледената гора.