Ужас

Вторник, 6 юни — капитан Фицджеймс най-после умря. Истинска благословия.

За разлика от останалите, които починаха през последните шест седмици след началото на похода ни на юг (същински ад с тегленето на тези лодки, от което не е освободен дори единственият останал жив лекар на експедицията), капитанът, по мое мнение, не умря от скорбут.

Той беше болен от скорбут, в това нямаше никакво съмнение. Току-що завърших аутопсията на този добър човек и синините, кървящите венци и почернелите устни говореха сами за себе си. Но според мен не го уби скорбутът.

Последните три дни от живота си капитан Фицджеймс прекара тук, на около осемдесет мили южно от лагера „Ужас“, на заледения нос във ветровития залив, където бреговата линия на Земята на Крал Уилям завива рязко на запад. За пръв път от шест седмици бяхме разопаковали всички палатки — включително най-големите — и използвахме част от въглищата в няколкото торби, които носехме със себе си, и желязната печка от велбота, теглена от единия отряд. През изминалите шест седмици се хранехме или със студена, или с леко затоплена на малките спиртници храна. Последните две нощи ядохме гореща храна — в недостатъчно количество, само една трета от дажбата, която ни е необходима, за да вършим тази невероятно изморителна работа, но все пак гореща. Две утрини поред се събуждахме на същото място. Хората го наричат „залив Утеха“.

Спряхме тук най-вече за да позволим на капитан Фицджеймс да умре спокойно. Ала през последните си дни капитанът не познаваше покой.

При горкия лейтенант Левеконт се наблюдаваха някои от симптомите, които се бяха появили при капитан Фицджеймс в последните му дни. Лейтенант Левеконт умря внезапно на тринайсетия ден от ужасния ни поход на юг — само на осемнайсет мили от лагера „Ужас“, ако не ми изневерява паметта, и в същия ден, в който угасна морският пехотинец редник Пилкингтън, — но симптомите на скорбут и при лейтенанта, и при редника свидетелстваха за напреднал стадий на заболяването и предсмъртната им агония не продължи толкова мъчително дълго.

Признавам си, че не знаех, че малкото име на лейтенант Левеконт е Хари. Отношенията ни винаги са били приятелски, но напълно официални, и аз помнех, че в списъка на личния състав той беше отбелязан като Х. Т. Д. Левеконт. Сега ме тормози мисълта, че сигурно съм чувал — навярно стотици пъти — как останалите офицери се обръщат към него с Хари, но винаги съм бил твърде зает или погълнат от мислите ми, за да му обърна внимание. Едва след смъртта на лейтенант Левеконт забелязах, че другите мъже го наричат по име.

Името на редник Пилкингтън беше Уилям.

Помня онзи ден в началото на май, когато след кратката обща погребална служба за Левеконт и редник Пилкингтън един от моряците предложи да наречем малкия къс земя, на който бяха погребани, „нос Левеконт“, но капитан Крозиър категорично отхвърли предложението, като каза, че ако започнем да наричаме всяко място на името на погребания там човек, земята ще свърши, преди да ни свършат имената.

Това озадачи мъжете и признавам, че озадачи и мен. Капитанът сигурно се беше опитал да се пошегува, но аз бях шокиран от думите му. Останалите също онемяха от шока.

Може би точно това бе и целта на капитан Крозиър. Повече никой от хората не предложи да наричаме географски обекти с имената на мъртвите ни офицери.

През последните седмици — още преди да напуснем лагера „Ужас“ — у капитан Фицджеймс се наблюдаваха всички признаци на общо изтощение на организма, но преди четири дни той като че ли беше поразен от нещо много по-бързо действащо и мъчително.

От няколко седмици капитанът имаше сериозни проблеми със стомаха и червата, но на 2 юни той внезапно рухна. Протоколът ни по време на поход не позволява да спираме заради болни мъже, а да ги поставяме в някоя от по-големите лодки и да ги теглим заедно с провизиите и останалия товар. Капитан Крозиър се погрижи капитан Фицджеймс да бъде настанен колкото се може по-удобно в собствения му велбот.

Тъй като дългият ни поход на юг се извършва на етапи — теглим по няколко часа пет от десетте тежки лодки на няколкостотин ярда през ужасния чакъл и сняг, като винаги се стараем да се придържаме към брега, вместо да си имаме работа с паковия лед и торосите, и по този начин изминаваме по-малко от миля на ден, — за мен стана практика да оставам с най-болните хора, докато теглещите групи се връщат за останалите пет лодки. Често единствената ми компания в тези часове са само господин Дигъл и господин Уол, които смело се приготвят да сготвят на малките си спиртници топла храна за почти сто умиращи от глад мъже, и няколкото мъже с мускети, които ни пазят от създанието от ледовете или от ескимосите.

Ако не се смятат болните и умиращите.

Гаденето, повръщането и диарията на капитан Фицджеймс бяха ужасни. Безмилостни. Спазмите караха този силен и смел мъж да се свива в зародишна поза и крещи с глас.

На втория ден той се опита да се присъедини към своя отряд при тегленето на велбота — дори офицерите теглят от време на време, — но скоро отново падна. Този път повръщането и спазмите не спираха и за миг. Когато следобед велботът беше оставен на леда, а способните да теглят мъже се върнаха обратно, за да издърпат другите пет лодки, капитан Фицджеймс ми призна, че зрението му е ужасно замъглено и често вижда двойни образи.

Попитах го дали е носил телените очила, които използваме, за да се пазим от слънцето. Мъжете ги мразят, защото те ужасно пречат на зрението и усилват главоболието. Капитан Фицджеймс призна, че не ги е носил, но каза, че този ден е било доста облачно. Никой от останалите не ги носеше. Тогава разговорът ни бе прекъснат от поредния пристъп на повръщане и диария.

Късно вечерта, в холандската палатка, където се грижех за него, Фицджеймс изпъшка, че му е трудно да преглъща и устата му непрекъснато е суха. Скоро дишането му стана затруднено и той вече не можеше да говори. На зазоряване парализата бе достигнала до лактите му и той не можеше да вдига ръцете си или да ги използва, за да ми пише съобщения.

В този ден капитан Крозиър даде команда за почивка — първата целодневна почивка за шестте седмици откакто напуснахме лагера „Ужас“. Всички палатки бяха разпънати. От велбота на Крозиър най-накрая бе извадена и голямата палатка на лазарета — нужни бяха почти три часа, за да бъде разпъната на силния вятър и студа (а в последно време мъжете доста по-мудно се справят с тези неща) — и за пръв път от почти месец и половина настанихме сравнително удобно всички болни на едно място.

Господин Хор, отдавна боледуващият от скорбут стюард на капитан Фицджеймс, почина на втория ден от нашия поход. (В първия ужасен ден на теглене преодоляхме по-малко от миля и купчината от въглища, печки и друго оборудване, оставена на мястото на лагера „Ужас“, все още се виждаше ясно зад нас. Все едно след дванайсет часа къртовски труд не бяхме постигнали нищо. Тези първи дни — отне ни цяла седмица да прекосим покрития с лед тесен залив южно от лагера „Ужас“, изминавайки само шест мили — едва не унищожиха духа и волята ни да продължим.)

Морският пехотинец Хедър, който преди месеци изгуби част от мозъка си, най-после позволи на тялото си да умре през четвъртия ден на похода. Вечерта на същия ден останалите живи морски пехотинци свириха на гайда над плиткия му, набързо изкопан гроб.

Останалите болни също започнаха да измират бързо, но след смъртта на лейтенант Левеконт и редник Пилкингтън в края на втората седмица настъпи един продължителен период, в който никой не умря. Мъжете се убедиха, че всичките тежко болни са починали и само най-силните са останали.

Внезапният срив на капитан Фицджеймс ни напомни, че всички ние отслабваме все повече и повече. Сред нас вече нямаше наистина здрави и силни хора. С изключение може би на великана Магнъс Менсън, който крачи невъзмутимо напред и като че ли не губи нито тегло, нито енергия.

В опит да излекувам непрекъснатото повръщане на капитан Фицджеймс аз му давах дози асафетида — растителна смола, която се използва за контрол на спазмите. Тя не му помогна особено. Той не успяваше да задържи в стомаха си нито твърда храна, нито течности. Давах му варов разтвор, за да успокоя стомаха му, но и той не му помагаше.

За трудностите при преглъщането му давах сироп от синчец — танинов разтвор на билката, който е отлично отхрачващо средство. Но обикновено ефективната отвара очевидно не овлажняваше гърлото на умиращия мъж.

Когато капитан Фицджеймс изгуби способността си да движи първо ръцете, а после и краката си, аз опитах да му дам перуанско вино от кока (силно действаща смесица от вино и кокаин), разтвор от еленов рог (лекарство, което се прави от рогата на благороден елен и има силен амонячен мирис), както и разтвор от камфор. Тези лекарства, от които давах по половин доза на капитана, често задържат развитието на парализата и понякога дори обръщат процеса.

Но те не помогнаха. Парализата порази всички крайници на капитан Фицджеймс. Той продължи да повръща и да се гърчи от спазми дълго след като изгуби способността си да говори или да обяснява с жестове.

Но поне умъртвяването на речевия му апарат избави хората от бремето да слушат писъците от болка на капитана на „Еребус“. Ала в онзи продължителен последен ден аз виждах конвулсиите му и зейналата в безмълвни вопли уста.

Тази сутрин, на четвъртия и последен ден от агонията на капитан Фицджеймс, дробовете му започнаха да отказват, тъй като парализата се разпространи до дихателните му мускули. През целия ден той полагаше огромни усилия да диша. Двамата с Лойд — понякога с помощта на капитан Крозиър, който прекара много часове край умиращия си приятел — често повдигахме Фицджеймс до седнало положение или го вдигахме от постелята и поддържайки го под ръцете, разхождахме из палатката парализирания мъж, чиито крака се влачеха по заледения чакъл, в напразен опит да накараме дробовете му да работят.

В отчаянието си налях в устата на капитан Фицджеймс тинктура от лобелия — разтвор от индийски тютюн с цвят на уиски, който представлява почти чист никотин — и масажирах гърлото му с голите си пръсти, за да прокарам субстанцията по парализирания му хранопровод. Все едно хранех умиращо птиче. Тинктурата от лобелия беше най-добрият дихателен стимулант, останал в опразнената ми аптека, стимулант, в който доктор Педи вярваше безгранично. „Той би възкресил и Христос един ден по-рано“ — богохулстваше Педи, когато си подпийнеше.

Но и това не помогна.

Не бива да се забравя, че аз съм просто хирург, а не лекар. Изучавал съм анатомия; специализирал съм хирургия. Лекарите предписват лекарства; хирурзите режат. Но се опитвам да постигна най-доброто с лекарствата, които са ми оставили покойните ми колеги.

Най-ужасното нещо в последния ден от живота на капитан Джеймс Фицджеймс беше, че той през цялото време осъзнаваше какво му се случва — повръщането и спазмите, загубата на гласа му и на способността да преглъща, разпространяващата се парализа и последните ужасни часове на задушаване заради отказващите му бели дробове. Виждах паниката и ужаса в очите му. Умът му бе напълно функциониращ. Тялото му умираше. Той не можеше да направи нищо, за да облекчи непоносимите си страдания, освен да ме гледа с умоляващ поглед. Аз не можех да му помогна с нищо.

Вместо това излязох навън и се разплаках, като се погрижих никой от офицерите и моряците да не ме види.

Капитан Фицджеймс почина в три часа и осем минути този следобед, вторник, шести юни, в годината хиляда осемстотин четирийсет и осма от Рождението на Христа.

Плиткият му гроб вече беше изкопан. Камъните за покриването на гроба вече бяха събрани на купчина. Всички мъже, които можеха да се облекат и да стоят на краката си, присъстваха на погребалната служба. Много от онези, които бяха служили под командването на капитан Фицджеймс, плачеха. Макар днес да беше топло — между пет и десет градуса над точката на замръзване, — от безмилостния северозапад се появи студен вятър и много сълзи замръзнаха по бузите и шаловете.

Няколкото оцелели морски пехотинци дадоха залп във въздуха.

От хълма над гроба една яребица се издигна във въздуха и полетя към паковия лед.

Мъжете вкупом изстенаха. Не заради капитан Фицджеймс, а заради изпуснатата яребица, от която щеше да стане вкусно задушено за вечеря.

Докато морските пехотинци презаредят мускетите, птицата вече се намираше на сто ярда от нас, извън обсега на оръжията. (А и никой от тези пехотинци не би могъл да улучи птица в полет на разстояние от сто ярда, дори ако са здрави и не треперят от студ.)

По-късно — само преди половин час — капитан Крозиър надникна в палатката на лазарета и ми даде знак да изляза навън, на студа.

— Капитан Фицджеймс от скорбут ли умря? — беше единственото, което ме попита той.

Признах си, че според мен не е от това. Беше нещо по-смъртоносно.

— Капитан Фицджеймс смяташе, че стюардът, който обслужваше него и останалите офицери след смъртта на Хор, го трови — прошепна капитанът. — Възможно ли е това?

— Бриджънс? — възкликнах аз твърде силно. Бях дълбоко потресен. Винаги бях харесвал начетения възрастен стюард.

Крозиър поклати глава.

— Последните две седмици Ричард Ейлмър обслужваше офицерите от „Еребус“ — каза той. — Възможно ли е причината за смъртта да е отрова, доктор Гудсър?

Поколебах се. Да отговоря с „да“ щеше да означава Ейлмър да бъде разстрелян на разсъмване. Стюардът на оръжейната беше същият човек, който през януари бе получил петдесет камшика заради необмисленото си участие в Големия венециански карнавал. Освен това Ейлмър беше приятел и доверено лице на дребничкия и доста коварен помощник-калафатник на „Ужас“. Всички ние знаехме, че Ейлмър има дребнава и злопаметна душица.

— Напълно е възможно смъртта да е настъпила от отравяне — казах аз на Крозиър преди по-малко от час. — Но не е задължително отровата да е давана умишлено.

— Какво имате предвид? — попита настоятелно той. Единственият ни оцелял капитан изглеждаше толкова изморен тази вечер, че бялата му кожа буквално сияеше под звездната светлина.

— Имам предвид — поясних аз, — че офицерите ядяха най-големите порции от последните останали голднърови консерви. Понякога в развалените храни има смъртоносни паралитични отрови. Никой не знае какво представляват. Възможно е да са някакви микроскопични организми, които не сме в състояние да видим през нашите увеличителни прибори.

— Нямаше ли да ни замирише, ако консервите се бяха развалили? — прошепна Крозиър.

Поклатих глава и улових капитана за ръкава, за да подчертая гледната ми точка.

— Не. Това е ужасът на тази отрова, която парализира първо гласа, а след това и цялото тяло. Тя не може да бъде открита или изследвана. Невидима е като самата смърт.

Крозиър се замисли продължително.

— Ще наредя на всички да се въздържат от употребата на консервирани храни за три седмици — каза най-накрая той. — Известно време ще се наложи да се задоволим само с гниещото осолено говеждо и мухлясалите сухари. Ще ги ядем студени.

— Мъжете и офицерите изобщо няма да са доволни — прошепнах аз. — Консервираните супи и зеленчуци са най-близкото нещо до гореща храна по време на поход. Може да се разбунтуват срещу допълнителните ограничения при тези тежки условия.

Тогава Крозиър се усмихна. Това беше странна, смразяваща усмивка.

— Тогава няма да заповядам на всички да се въздържат от консервирана храна — изсъска той. — Стюард Ейлмър може да продължи да я яде — от същите чинии, в които е сервирал на Джеймс Фицджеймс. Лека нощ, доктор Гудсър.

Аз се върнах в палатката на лазарета, обходих спящите болни мъже, пропълзях в спалния чувал и поставих на коленете си махагоновата ми подложка за писане.

Почеркът ми е толкова нечетлив, защото треперя. И то не само от студ.

Всеки път, когато започвам да си мисля, че познавам добре някой от моряците или офицерите, аз откривам, че съм се заблуждавал. Медицинската наука никога няма да проникне в съкровените тайни и запечатаните отделения в човешката душа, дори и след милиони години прогрес.

Тръгваме утре, преди разсъмване. Подозирам, че повече няма да има спирания с такава продължителност като последните ни два дни в залива Утеха.