Ужас

31. Гудсър

Лекарят се пробуди от викове и писъци.

За кратко не можеше да съобрази къде се намира, а после си спомни — в бившата каюта на сър Джон, която сега бе лазаретът на „Еребус“. Беше посред нощ. Всички маслени лампи бяха загасени и единствената светлина в помещението проникваше през отворената врата на каюткомпанията. Гудсър беше заспал на една свободна койка — на останалите спяха седем тежко болни от скорбут мъже и още един, който имаше камъни в бъбреците — той се намираше под въздействието на опиум.

Гудсър беше сънувал, че тези мъже пищят, докато умират. В съня му те умираха, защото той не можеше да ги спаси. Получил образование на анатом, Гудсър отстъпваше пред тримата мъртви лекари на експедицията в уменията си по отношение на главното задължение на лекарите от военноморския флот — да се предписват хапчета, сиропи, билки и други видове лекарства. Доктор Педи веднъж беше обяснил на Гудсър, че повечето медицински препарати са безполезни при специфичните болести, от които страдат моряците, и служат предимно за интензивно пречистване на стомаха и червата и колкото по-силно действа очистителното, толкова повече моряците вярват в ефективността на лечението. Според покойния Педи именно вярата в медицинската помощ помага на моряците да оздравеят. В повечето случаи, когато не е необходима хирургическа намеса, тялото или се изцелява само, или пациентът умира.

Гудсър беше сънувал, че всички те умират — и пищят преди смъртта си.

Ала тези писъци бяха реални. Изглежда, се разнасяха някъде отдолу.

Хенри Лойд, помощникът на Гудсър, дотича в лазарета с подаваща се под пуловерите риза. Стискаше в ръката си фенер и Гудсър видя, че е без обувки. Явно беше дотичал веднага след като е скочил от хамака си.

— Какво става? — попита шепнешком Гудсър.

Долитащите изотдолу викове не бяха разбудили болните.

— Капитанът иска да отидете при главния трап — каза Лойд. Той не се опита да понижи гласа си. Звучеше пискливо и ужасено.

— Шшшт — каза Гудсър. — Какво се е случило, Хенри?

— Чудовището е вътре, докторе! — извика Лойд, тракайки със зъби. — Там долу е. Убива хора!

— Наблюдавайте болните — нареди Гудсър. — Извикайте ме, ако някой от тях се събуди или се почувства по-зле. И отидете да си сложите ботуши и връхна дреха.

Гудсър тръгна по коридора към трапа, промъквайки се през тълпата от младши офицери и подофицери, които изскачаха от каютите си, намъквайки дрехите си в движение. Капитан Фицджеймс, стиснал в ръката си пистолет, стоеше заедно с Левеконт до отворения люк към долните палуби.

— Докторе, там долу има ранени. Ще дойдете с нас, когато се спуснем да ги вземем. Ще имате нужда от връхните си дрехи.

Гудсър кимна безмълвно.

Първи помощник-капитан Девьо се спусна по трапа от горната палуба. На Гудсър за миг му секна дъхът, когато го лъхна вълна студен въздух. През последната седмица бяха бушували снежни бури и температурите бяха извънредно ниски, понякога достигайки минус сто градуса59. Лекарят не беше успял да прекарва част от времето на „Ужас“ — по време на виелиците бяха прекъснати всякакви комуникации между двата кораба.

Девьо изтупа снега от шинела си.

— Тримата вахтени не са видели нищо, капитане. Казах им да останат на постовете си в пълна бойна готовност.

Фицджеймс кимна.

— Нуждаем се от оръжия, Чарлс.

— И трите пушки, които сме взели от оръжейната тази вечер, са във вахтените горе — каза Девьо.

От мрака отдолу се разнесе нов писък. Гудсър не можеше да разбере дали той е дошъл откъм третата палуба или още по-отдолу, от трюма. Изглежда, долу бяха отворени и двата люка.

— Лейтенант Левеконт — изръмжа Фицджеймс, — вземете трима души, спуснете се в алкохолния склад през люка в офицерската столова и донесете колкото можете мускети и пушки, а също така торби с патрони и барут. Искам всеки човек на жилищната палуба да бъде въоръжен.

— Слушам, сър. — Левеконт даде знак на трима моряци, които заедно с него започнаха да си пробиват път през мрачния коридор към кърмата.

— Чарлс — обърна се Фицджеймс към първи помощник-капитан Девьо, — запалете фенерите. Спускаме се долу. Колинс, идвате с нас. Господин Дън, господин Браун — вие също.

— Да, сър — отговориха в хор калафатникът и неговият помощник.

Хенри Колинс, вторият лоцман, попита:

— Без оръжия ли, капитане? Искате да се спуснем долу без оръжия?

— Вземете ножовете си — каза Фицджеймс. — Аз имам ето това. — Той вдигна еднозарядния си пистолет. — Вървете зад мен. Лейтенант Левеконт скоро ще ни последва с въоръжен отряд и ще донесе допълнителни оръжия. Докторе, вие също се дръжте близо до мен.

Гудсър кимна безмълвно. Той намъкваше своя — или нечий чужд — шинел и не можеше да уцели с ръката си ръкава като някое малко дете.

Фицджеймс — без ръкавици и облечен само с една протрита куртка над ризата си — взе един фенер от Девьо и бързо се спусна по трапа. Някъде отдолу се разнесе поредица от ужасни трясъци, сякаш някой трошеше греди или дървените прегради на стени. Вече не се чуваха писъци.

Гудсър си спомни нареждането на капитана да се придържа близо до него и непохватно се спусна по трапа долу в мрака подир двамата мъже, като забрави да вземе фенер. Браун и Дън тропаха зад гърба му, а ругаещият Колинс беше най-отзад.

Третата палуба се намираше само на седем фута под жилищната, но изглеждаше така, сякаш е друг свят. Гудсър почти никога не слизаше тук. Фицджеймс и първият му помощник се бяха поотдалечили от трапа и сега стояха, осветявайки с фенерите си наоколо. Лекарят осъзна, че температурата тук долу сигурно е с четирийсет градуса по-ниска от тази на жилищната палуба, където те ядяха и спяха — а средната температура на жилищната палуба в последно време беше под нулата.

Трясъците бяха престанали. Фицджеймс нареди на Колинс да спре да ругае и петимата мъже безмълвно наобиколиха люка, водещ към трюма. Всички освен Гудсър бяха взели със себе си фенери и сега светеха надолу, макар че бледите лъчи проникваха само на няколко фута в мъгливия, мразовит въздух. Парата от дъха на мъжете блестеше пред тях като златиста украса. Шумът от бързите стъпки на жилищната палуба достигаше до тях сякаш от цели мили разстояние.

— Кой е дежурен долу тази нощ? — попита шепнешком Фицджеймс.

— Господин Грегъри и един огняр — отговори Девьо. — Мисля, че Кауи. А може и да е Плейтър.

— И дърводелецът Уийкс с помощника си Уотсън — прошепна възбудено Колинс. — Те работят по закърпването на пробойната в корпуса на десния борд, в бункера за въглища.

Отдолу се разнесе рев. Звукът беше сто пъти по-силен и по-свиреп от всеки животински рев, който Гудсър някога беше чувал — дори от онзи, който беше прозвучал в черната зала в полунощ по времето на карнавала. Ехото му прокънтя от всяка греда, стена или желязна скоба на третата палуба. Гудсър беше сигурен, че вахтените, които стояха в снежната виелица две палуби по-горе, чуват звука толкова ясно, сякаш чудовището се намира до тях. Тестисите на доктора се свиха, опитвайки се да се скрият в тялото му.

Ревът се разнасяше от трюма.

— Браун, Дън, Колинс — изрече рязко Фицджеймс, — отидете на носа и завардете предния люк. Девьо, Гудсър, след мен.

Фицджеймс затъкна пистолета в колана си, хвана фенера с дясната си ръка и се спусна по трапа в тъмнината.

Гудсър впрегна цялата си воля, за да не се напикае в гащите си. Девьо бързо се спусна по трапа след капитана и само чувството за срам при мисълта, че може да не ги последва, в съчетание със страха да не остане сам тук в мрака накара треперещия лекар да тръгне подир първия помощник-капитан. Чувстваше краката и ръцете си вдървени и знаеше, че това е предизвикано не от студ, а от страх.

В подножието на трапа — в студения мрак, по-непроницаем и зловещ, отколкото враждебната арктическа нощ отвън — капитанът и първият му помощник стояха, стиснали фенерите в протегнатите си широко встрани ръце. Фицджеймс беше насочил напред заредения си пистолет. Девьо беше стиснал в треперещата си ръка нож. Никой не помръдваше и не дишаше.

Тишина. Грохотът от ударите и писъците беше секнал.

На Гудсър му се искаше да изкрещи. Той чувстваше присъствието на нещо тук, в тъмния трюм. Нещо огромно и нечовешко.

То можеше да е само на дванайсет фута от тях, точно зад границата, очертана от мъждивата светлина на фенерите.

Заедно с увереността, че не са сами, Гудсър усети и силния мирис на мед. Той познаваше добре тази миризма. Прясна кръв.

— Насам — прошепна капитанът и тръгна по тесния коридор покрай десния борд в посока към кърмата.

Към котелното.

Маслената лампа, която винаги светеше там, сега беше изгаснала. През отворената врата на помещението падаха само отблясъците от мъждивата червеникавооранжева светлина на въглищата, горящи в пещта.

— Господин Грегъри? — извика капитанът. Викът му беше толкова силен и внезапен, че Гудсър отново едва не се напика. — Господин Грегъри? — извика Фицджеймс за втори път.

Никой не отговори. От своето място в коридора лекарят виждаше само няколко квадратни фута от пода на котелното и малко разсипани въглища. Откъм помещението се разнасяше миризма, напомняща печено говеждо. Гудсър почувства как му потичат лигите въпреки нарастващото в него чувство на ужас.

— Останете тук — нареди Фицджеймс на Девьо и Гудсър.

Първият помощник се обърна отначало към носа, а после към кърмата, като местеше все така вдигнатия си фенер си по широка дъга и се взираше в тъмния коридор отвъд кръга от светлина. Гудсър не можеше да направи нищо, освен да стои на мястото си, свил замръзналите си пръсти в юмруци. Устата му беше пълна със слюнка от почти забравената миризма на печено месо и коремът му започна да къркори въпреки страха му.

Фицджеймс пристъпи през прага и се скри от погледите им в котелното.

За пет-десет секунди, които продължиха колкото цяла вечност, оттам не се чу никакъв звук. После тихият глас на капитана буквално прогърмя от помещението с метални стени:

— Господин Гудсър, елате, моля.

В котелното имаше две човешки тела. В едното от тях лекарят разпозна инженера, Джон Грегъри. Той беше изкормен. Тялото му лежеше в ъгъла срещу преградата на кърмата, но сивите канапи и шнурове на червата му бяха пръснати из целия под на котелното като празнични ленти. На Гудсър му се наложи да внимава къде стъпва. Второто тяло — на нисък и набит мъж с тъмносин пуловер — лежеше по корем; ръцете му бяха покрай тялото, с насочени нагоре длани, а главата и раменете му се намираха в пещта.

— Помогнете ми да го измъкна — каза Фицджеймс.

Лекарят хвана мъже за левия крак и за димящия пуловер, капитанът го улови за другия крак и дясната ръка и двамата издърпаха трупа от огъня. Горната челюст на мъртвеца за миг се закачи за металната решетка на пещта, но после се освободи със звук от хрущене на зъби.

Гудсър обърна тялото по гръб, а Фицджеймс свали куртката си и с няколко удара с нея загаси пламъците, танцуващи върху лицето и косата на мъртвеца.

Хари Гудсър изпита усещането, че наблюдава случващото се отнякъде много далеч. Професионалистът в него отбеляза със студена безпристрастност, че ниският огън в полупразната пещ е разтопил очите на мъжа, изгорил е напълно носа и ушите му и е превърнал лицето му в подобие на прегорял малинов пай.

— Разпознавате ли го, господин Гудсър? — попита Фицджеймс.

— Не.

— Това е Томи Плейтър — въздъхна застаналият на прага Девьо. — Познах го по пуловера и по обецата, залепнала за челюстта му — там, където е било ухото му.

— По дяволите, помощник! — изръмжа Фицджеймс. — Стойте на пост в коридора.

— Слушам, сър — каза Девьо и отстъпи назад. Гудсър чу откъм коридора звуците на повръщане.

— Ще ви помоля да… — започна капитанът, обръщайки се към Гудсър.

Откъм носа се разнесе удар, звук от раздиране и после толкова силен трясък, че Гудсър реши — корабът се е разцепил на две.

Фицджеймс сграбчи фенера и за миг излетя през вратата, оставяйки димящата си куртка в котелното. Гудсър и Дево хукнаха подире му. Тримата претичаха покрай множество преобърнати бурета и разбити палети, а после се промушиха през тясното пространство между железните резервоари, съхраняващи остатъците от запасите прясна вода на „Еребус“, и наредените в редица чували с последни запаси от въглища.

Когато минаваха покрай отворената врата на един от бункерите с въглища, Гудсър погледна надясно и видя гола човешка ръка, просната върху желязната рамка на вратата. Докторът се спря и се наведе, за да види кой лежи там, но светлините на фенерите вече бяха отминали напред, защото капитанът и помощникът му продължаваха да бягат. Гудсър остана сам в абсолютния мрак, по всяка вероятност заедно с поредния труп. Той се изправи и хукна след двамата мъже.

Още трясъци. Крясъци, този път от горната палуба. Изстрел на мускет или пистолет. Още един изстрел. Крясъци. Крещяха няколко мъже.

Гудсър, намиращ се извън тресящите се кръгове светлина, изскочи от тесния коридор в откритото, тъмно пространство и налетя с главата напред в дебел стълб от дъбово дърво. Просна се по гръб в полузамръзналия деветинчов слой тинеста киша. Не можеше да фокусира погледа си — докато се опитваше да остане в съзнание, фенерите над главата му му изглеждаха като люлеещи се оранжеви петна, а всичко около него вонеше на нечистотии, въглищна прах и кръв.

— Трапа го няма! — изкрещя Девьо.

Фенерите спряха да се люлеят и Гудсър, със затънал дълбоко в отвратителната киша задник, успя да фокусира поглед. Носовият трап, направен от дебело дъбово дърво и способен да издържи няколко едри мъже, носещи стофунтови чували с въглища, беше разбит на трески. От отворения люк отгоре висяха отломки от него.

Виковете се разнасяха от третата палуба.

— Вдигнете ме — извика Фицджеймс, който беше затъкнал пистолета в колана си, бе оставил фенера си на пода и сега се опитваше да се хване с ръце за ръба на люка. Започна да се издърпва нагоре. Девьо се наведе, за да му помогне да се изкачи.

Внезапно над квадратния отвор на люка изригнаха пламъци.

Фицджеймс изруга и падна по гръб в ледената вода само на няколко ярда от Гудсър. Изглеждаше сякаш носовият люк и всичко над него на третата палуба е обхванато от пламъци.

„Пожар!“ — помисли си Гудсър. Ноздрите му се изпълниха с парлив дим.

Нямаше къде да се избяга. Отвън беше сто градуса под нулата и бушуваше виелица. Ако корабът изгореше, всички щяха да умрат.

— Главният трап! — каза Фицджеймс, скочи на крака, взе фенера си и побягна към кърмата. Девьо го последва.

Гудсър запълзя на четири крака по полузамръзналата киша, успя някак да се изправи на крака, падна отново, пак запълзя, после се изправи и хукна към отдалечаващите се светлинки на фенерите.

Нещо на третата палуба изрева. Разнесе се гърменето на мускети, съпроводено от отделни пушечни изстрели.

Гудсър искаше да спре при бункера за въглища, за да види дали притежателят на ръката е жив или мъртъв — и дали изобщо е заедно с ръката си, — но когато стигна дотам, светлината вече беше изчезнала. Той продължи да бяга в мрака, като се блъскаше ту в чувалите с въглища, ту в железните стени на резервоарите.

Светлинните на фенерите вече се изкачваха към третата палуба. През люка в трюма нахлуваше пушек.

Гудсър започна да се катери по трапа, като получи в лицето си ритник от ботуша на капитана или на първия помощник, след което се озова на третата палуба.

Не можеше да диша. Не виждаше нищо. Някъде около него се мяркаха люлеещите се фенери, но димът беше толкова гъст, че поглъщаше цялата светлина.

Гудсър изпита внезапното желание да намери трапа, водещ към жилищната палуба, и да се качи по него, а после да продължи да се изкачва, докато не достигне до чист въздух, но тогава се чуха крясъци вдясно от него — в посока към носа — и той падна на четири крака. Тук можеше да се диша. Едва-едва. В посока на носа се виждаха оранжеви светлини, твърде ярки, за да са фенери.

Гудсър запълзя напред, намери коридора край левия борд, вляво от хлебния склад, и продължи да пълзи по него. Напред, някъде сред дима, хората гасяха огъня, удряйки го с одеяла. Одеялата се подпалваха.

— Организирайте подаване на кофи във верига! — извика Фицджеймс някъде отпред, в дима. — Докарайте вода тук!

— Няма вода, капитане! — извика някой толкова възбудено, че Гудсър не можа да го познае по гласа.

— Давайте ведрата с пикня! — Гласът на капитана проряза като острие дима и крясъците.

— Те са замръзнали! — извика глас, който Гудсър разпозна. Джон Съливан, старшината на гротмарса.

— Все пак ги използвайте! — изкрещя Фицджеймс. — И сняг! Съливан, Синклер, Редингтън, Сийли, Покок, Грейтър — направете верига от хора от жилищната до третата палуба. Загребвайте колкото се може повече сняг. Засипвайте с него пламъците.

Фицджеймс млъкна и здравата се закашля.

Гудсър се изправи. Димът се вихреше около него, сякаш някой е отворил врата или прозорец. За секунда се отвори видимост на разстояние петнайсет или двайсет фута в посока на носа, покрай дърводелския и боцманския склад, и ясно се показаха езиците на пламъците, лижещи стените и гредите, но в следващия момент отново не се виждаше нищо на повече от два фута. Всички кашляха и Гудсър се присъедини към тях.

Върху него налетяха няколко мъже, носещи се към трапа, и Гудсър се притисна с гръб към дървената преграда, чудейки се дали не трябва да се качи на жилищната палуба. Тук нямаше полза от него.

Той си спомни за голата ръка, легнала върху прага на бункера за въглища в трюма. При мисълта за слизане долу започна да му се повдига.

„Но тварта е тук, на тази палуба.“

Сякаш в потвърждение на тези мисли съвсем наблизо, на десетина фута от лекаря, прогърмяха четири или пет мускета. Залпът беше оглушителен. Гудсър притисна ушите си с длани и падна на колене, спомняйки си как беше обяснявал на моряците от „Ужас“, че болният от скорбут може да умре само от звука на един такъв изстрел. Знаеше, че у него са се появили първите симптоми на скорбут.

— Спрете тази стрелба! — изрева Фицджеймс. — Веднага! Тук има хора!

— Но, капитане… — обади се гласът на капрал Александър Пиърсън, най-старшия по чин от четиримата оцелели морски пехотинци на „Еребус“.

— Спрете, казах!

Сега Гудсър виждаше силуетите на лейтенант Левеконт и морските пехотинци на фона на пламъците. Левеконт стоеше, а морските пехотинци, отпуснали се на едно коляно, презареждаха мускетите си, сякаш се намират насред битка. На лекаря му се стори, че всички стени, греди, бурета и палети в посока към носа са обхванати от огъня. Моряците удряха по пламъците с одеяла и навити платна. Искрите летяха във всички посоки.

От огъня срещу морските пехотинци и скупчилите се моряци излезе горящата фигура на мъж.

— Прекратете стрелбата! — извика Фицджеймс.

— Прекратете стрелбата! — повтори Левеконт.

Горящият човек рухна в ръцете на Фицджеймс.

— Господин Гудсър! — извика капитанът.

Джон Даунинг, домакинът, спря да удря с одеялото си огъня в коридора и се захвана с пламъците по димящите дрехи на ранения.

Гудсър се хвърли напред и пое тежестта на отпуснатия мъж от Фицджеймс. Дясната страна на лицето на човека почти отсъстваше — не изгорена от огъня, а отнесена от ноктеста лапа; одраната му кожа и една от очните ябълки висяха над рамото. По дясната му гръд също имаше паралелни следи от нокти, раздрали многобройните пластове дрехи и проникнали в плътта. Жилетката на мъжа беше пропита с кръв. Дясната му ръка я нямаше.

Гудсър осъзна, че това е Хенри Фостър Колинс, вторият лоцман, когото Фицджеймс беше изпратил по-рано в носовата част заедно с Браун и Дън, за да завардят предния люк.

— Трябва ми помощ, за да го отнеса в лазарета — каза Гудсър задъхано. Колинс беше едър мъж дори и без едната си ръка и най-накрая беше превил крака. Лекарят успяваше да го удържа само защото притискаше гърба му към стената на хлебния склад.

— Даунинг! — извика Фицджеймс на високия домакин, който се опитваше да гаси пламъците с горящото си одеяло.

Даунинг захвърли одеялото си, преметна единствената останала ръка на Колинс през рамото си и каза:

— След вас, господин Гудсър.

Гудсър започна да се изкачва по трапа, но дузина мъже с ведра се опитваха да се спуснат надолу сред дима.

— Направете път! — изкрещя Гудсър. — Качваме ранен.

Ботушите и коленете на мъжете се отдръпнаха назад.

Докато Даунинг мъкнеше изгубилия съзнание Колинс по почти вертикалния трап, Гудсър огледа жилищната палуба. Моряците се бяха скупчили около него и го гледаха. Лекарят осъзна, че сигурно и самият той сега прилича на ранен — ръцете, дрехите и лицето му бяха в кръв след сблъсъка му със стълба, а и бяха покрити със сажди.

— В лазарета — нареди Гудсър, когато Даунинг се качи горе с обгорения и осакатен мъж в ръцете си. На домакина му се наложи да се обърне настрани, за да пренесе Колинс по тесния коридор. Зад гърба на Гудсър част от моряците се наредиха във верига и започнаха да предават надолу по трапа кофите, пълни със сняг, докато останалите изсипваха сняг върху нагорещените, димящи дъски на палубата около печката и носовия люк. Гудсър беше насяно, че ако огънят се прехвърли на жилищната палуба, с кораба е свършено.

Хенри Лойд излезе от лазарета с бледо лице и ококорени очи.

— Приготвени ли са инструментите ми? — попита рязко Гудсър.

— Да, сър.

— Хирургическият трион?

— Да.

— Добре.

Даунинг положи безчувственото тяло на Колинс върху операционната маса насред лазарета.

— Благодаря, господин Даунинг — каза Гудсър. — Ще бъдете ли така добър да извикате още един или двама моряци и да помогнете на останалите болни да се преместят някъде из каютите? Всяко свободно легло ще свърши работа.

— Да, докторе.

— Лойд, намерете господин Уол и кажете на готвача и помощника му, че ни трябва колкото се може повече гореща вода. Но първо усилете максимално огъня на маслените лампи. После се върнете тук — ще се нуждая от помощта ви и от фенер.

През следващия час доктор Хари Д. С. Гудсър беше толкова зает, че ако лазаретът се беше подпалил, той нямаше да забележи пожара, а само щеше да се зарадва на допълнителния източник на светлина.

Той съблече Колинс до кръста — на студа от откритите рани започна да се вдига пара — и първо ги заля с тиган гореща вода, за да ги промие колкото се може по-добре; не за дезинфекция, а за да може да види колко са дълбоки. След като реши, че сами по себе си раните от ноктите не представляват непосредствена заплаха за живота, се зае с раменете, врата и лицето на втория лоцман.

Ръката беше откъсната чисто — все едно е отсечена с един удар на огромна гилотина. Свикнал да си има работа с наранявания и ужасни разкъсвания, Гудсър разглеждаше раната с нещо като възхищение, ако не и благоговение.

Колинс едва не беше умрял от загуба на кръв, но обхваналият го огън беше обгорил и отчасти затворил раната на рамото. Това беше спасило живота му. Засега.

Гудсър видя костта на лопатката — блестяща бяла изпъкналост, — но от раменната кост нямаше парченце, което да трябва да се отрязва. С помощта на Лойд, държащ фенера с треперещата си ръка и от време на време притискащ пръст където му посочеше лекарят — най-често върху някоя бликаща артерия, — Гудсър завърза здраво скъсаните вени и артерии. Той винаги се беше справял добре с операции от този род — пръстите му сякаш вършеха всичко сами.

Колкото и да беше невероятно, в раната, изглежда, нямаше късчета плат или чужди тела. По такъв начин вероятността за смъртоносно отравяне на кръвта намаляваше, макар и да не се изключваше напълно. Гудсър проми раната с гореща вода от втория и последен тиган, който му донесе Даунинг, после отряза висящите парчета кожа и месо и сложи шевове където беше възможно. За щастие около раната имаше достатъчно големи късове кожа, за да успее да я покрие с тях и да ги пришие с едър бод.

Колинс изстена и се размърда.

Гудсър заработи колкото можеше по-бързо, за да успее да завърши най-тежката част от операцията, преди мъжът да дойде в съзнание.

Съдраната дясна половина на лицето висеше на рамото на Колинс като свалена карнавална маска. Гудсър неволно си спомни за множеството аутопсии, по време на които беше разрязвал кожата и мускулите на лицето и ги беше разстилал върху черепа като мокри парцали.

Той нареди на Лойд да вдигне дългото парче лицева кожа колкото се може по-нагоре и да го притисне възможно най-силно — помощникът му отстъпи няколко крачки, за да повърне на пода, но веднага се върна, бършейки лепкавите си пръсти във вълнената си жилетка — след което Гудсър бързо приши съдраната част от лицето към стърчащите под линията на оредяващата коса разкъсани кожа и месо.

Не успя да спаси окото на втория лоцман. Опита се да постави очната ябълка на мястото й, но му пречеха парченцата от счупената очна орбита. Гудсър извади парченцата, ала самата очна ябълка беше твърде увредена.

Той взе ножиците от треперещите пръсти на Лойд, преряза очния нерв и хвърли окото в кофата, вече пълна с кървави дрипи и късчета от месото на Колинс.

— Дръжте фенера по-близо — нареди Гудсър. — И престанете да треперите.

Изненадващо част от клепача беше оцеляла. Гудсър я издърпа колкото можа по-надолу и я приши към разкъсаната кожа под окото — този път с много дребен бод, за да може шевът да издържи дълги години.

Ако Колинс оцелееше.

След като направи всичко, което можеше да се направи за лицето на втория лоцман в настоящия момент, Гудсър се зае с изгарянията и с раните от ноктите. Изгарянията се оказаха повърхностни. Раните от ноктите бяха толкова дълбоки, че на места се виждаха белеещите се ребра — гледка, който винаги беше шокирала Гудсър.

След като нареди на Лойд да нанася мазило върху изгарянията с лявата ръка, а с дясната да държи фенера по-близо, лекарят проми раните, затвори разкъсаните мускули и заши разкъсаните месо и кожа, където това беше възможно. Ако огънят беше затворил раните навреме, имаше вероятност във втория лоцман да е останало достатъчно кръв, за да оцелее.

Започнаха да внасят в лазарета и други пострадали, но само с изгаряния — някои от тях сериозни, но не толкова, че да представляват опасност за живота — и сега, когато най-спешната работа по Колинс беше свършена, Гудсър окачи фенера на месинговата кука над масата и нареди на Лойд да се заеме с останалите — да промива рани, да маже с мехлеми и да прави превръзки.

Той вече приключваше с Колинс — даваше на свестилия се и пищящ мъж опиум, за да може да заспи, — когато се обърна и установи, че капитан Фицджеймс стои до него.

Капитанът беше целият в кръв и сажди, също като лекаря.

— Ще живее ли той? — попита Фицджеймс.

Гудсър остави скалпела и разпери ръце, сякаш искаш да каже: „Само Бог знае.“

Фицджеймс кимна.

— Пожарът е потушен — каза капитанът. — Мислех, че ще искате да го знаете.

Гудсър кимна. През последния час беше забравил напълно за пожара.

— Лойд, господин Даунинг — каза той, — ще бъдете ли така добри да пренесете господин Колинс на онази койка, която е най-близо до предната преграда? Там е най-топло.

— Изгубихме всички запаси от дърводелския склад на трета палуба — продължи Фицджеймс, — както и голяма част от останалите ни хранителни запаси, които се намираха в палети в носовата част, а също така и голяма част от запасите ни в хлебния склад. Доколкото мога да преценя, една трета от хранителните ни запаси е изгоряла. Сигурни сме, че има много поражения и в трюма, но още не сме слизали долу.

— Как е започнал пожарът? — попита лекарят.

— Вероятно Колинс или някой от неговите хора е изпуснал фенера си, когато чудовището внезапно е изскочило от люка — каза капитанът.

— А какво стана със… създанието? — попита Гудсър. Внезапно той се почувства толкова слаб, че се хвана за края на облятата в кръв маса, за да не падне.

— Сигурно е напуснало кораба по същия път, по който е дошло — каза Фицджеймс. — Спуснало се е обратно през носовия люк и се е измъкнало през някоя пробойна в корпуса. Освен ако все още не дебне някъде в трюма. Сложих въоръжена охрана на всички люкове. На третата палуба е толкова студено и задимено, че ще се наложи часовите да се сменят на всеки час. Колинс е видял чудовището най-добре от всички. Затова и дойдох… за да узная дали ще мога да разговарям с него. Всички останали са видели единствено неясна фигура зад пламъците — очи, зъби, нокти, бяла грамада или черен силует. Лейтенант Левеконт е наредил на пехотинците да открият стрелба по него, но никой не е видял дали е ранено. Цялата палуба след дърводелския склад е облята с кръв, ала не знам дали сред нея е и кръвта на звяра. Мога ли да поговоря с Колинс?

Гудсър поклати глава.

— Току-що дадох на втория лоцман опиат. Той ще спи с часове. Нямам представа дали изобщо ще се събуди. Шансовете не са големи.

Фицджеймс кимна отново. Капитанът изглеждаше толкова измъчен, колкото се чувстваше и лекарят.

— А Дън и Браун? — попита Гудсър. — Те отидоха на носа заедно с Колинс. Намерихте ли ги?

— Да — каза Фицджеймс мрачно. — Живи са. Избягали са по коридора вдясно от хлебния склад, когато е започнал пожарът и тварта се е нахвърлила върху клетия Колинс. — Капитанът въздъхна. — Димът долу се разсейва, трябва да се спусна с няколко души в трюма, за да измъкнем оттам телата на инженер Грегъри и огняря Томи Плейтър.

— О, Божичко! — възкликна Гудсър. Той разказа на Фицджеймс за ръката, която беше видял да се подава от бункера за въглища.

— Не съм я забелязал — каза капитанът. — Толкова бързах да се добера до носовия люк, че не съм гледал в краката си, а само напред.

— Аз също трябваше да гледам напред — каза умърлушено лекарят. — Нацепих се в някакъв стълб.

Фицджеймс се усмихна.

— Виждам. Лекувайте се сам, докторе. Имате дълбоко разкъсване от косата до веждата и лилава подутина с размерите на юмрука на Магнъс Менсън.

— Наистина ли? — каза Гудсър. Той докосна внимателно челото си. Пръстите му веднага станаха лепкави, макар че той усещаше дебела кора от засъхнала кръв върху огромната подутина.

— Ще се зашия пред огледалото или ще помоля Лойд да направи това по-късно — изрече той уморено. — Готов съм за тръгване, капитане.

— Къде, господин Гудсър?

— В трюма — каза лекарят, усещайки пристъп на гадене само при мисълта, че може да слезе долу. — Да видя кой лежи в бункера за въглища. Може още да е жив.

Фицджеймс го погледна в очите.

— Дърводелецът ни господин Уийкс и неговият помощник Уотсън са изчезнали, доктор Гудсър. Те работеха във въглищния бункер на десния борд, където укрепваха пробойна в корпуса. Сигурно са мъртви.

На Гудсър му направи впечатление обръщението „доктор“. Фицджеймс почти никога не наричаше лекарите така, дори и главните сред тях, Стенли и Пади. Те — както и Гудсър — винаги си оставаха „господин“ за сър Джон и за аристократичния Фицджеймс.

Но не и този път.

— Длъжни сме да слезем в трюма и да проверим — рече Гудсър. — Аз съм длъжен да го направя. Някой от тях или и двамата може още да са живи.

— Тварта от ледовете може също да е жива и да ни чака там — каза тихо Фицджеймс. — Никой не я е видял или чул да си тръгва.

Гудсър кимна уморено и взе медицинската си чанта.

— Мога ли да взема господин Даунинг със себе си? — попита той. — Може да имам нужда някой да ми държи фенера.

— Аз ще дойда с вас, доктор Гудсър — рече капитан Фицджеймс. Той вдигна допълнителния фенер, донесен от Даунинг.

— След вас, сър.