Ужас

Вторник, 4 януари 1848 г.

Аз съм единственият оцелял.

Единственият оцелял от лекарите на експедицията. Всички са съгласни, че сме извадили невероятен късмет да изгубим само петима души по време на ужасяващите събития и големия пожар при провеждането на Големия венециански карнавал, но фактът, че трима от тези петима са моите колеги лекари, е не по-малко удивителен.

Двамата главни корабни лекари, Педи и Стенли, умряха от изгарянията си. Помощник-лекарят на КНВ „Ужас“, доктор Макдоналд, оцеля от пламъците и избегна срещата с разярения звяр само за да бъде уцелен с мускет от един морски пехотинец, докато бягаше от горящите шатри.

Останалите двама загинали също са офицери. Първи лейтенант Джеймс Уолтър Феърхолм от „Еребус“ загина в черната зала от раздробил гръдния му кош удар, вероятно нанесен от чудовището. Макар че тялото на лейтенант Феърхолм, което намерихме в руините на платнения лабиринт, да беше силно обгоряло, аутопсията показа, че той е умрял мигновено, когато парчетата от счупените му ребра са проболи сърцето му.

Последната жертва на новогодишния пожар и хаос стана първият помощник-капитан на „Ужас“ Джон Хорнби, разкъсан от чудовището в така наречената бяла зала. Тъжната ирония в смъртта на господин Хорнби беше, че точно той беше през цялата вечер на вахта на „Ужас“ и именно той беше сменен на поста си от лейтенант Ървинг по-малко от час преди яростното нападение.

Капитан Крозиър и капитан Фицджеймс сега са останали без трима от четиримата си лекари и без съветите и службата на двама от най-доверените си офицери.

Още осемнайсет души получиха различни наранявания — при шестима от тях сериозни — по време на кошмарния Венециански карнавал. За въпросните шестима — ледовия лоцман на „Ужас“ господи Бланки; помощник-дърводелеца Уилсън от същия кораб (хората го наричат Дебелия Уилсън); моряк Джон Морфин, с когото пътешествах до Земята на крал Уилям преди няколко месеца; стюарда на домакина на „Еребус“, господи Уилям Фаулър; моряк Томас Уърк, също от „Еребус“; и боцмана на „Ужас“, господин Джон Дейн — мога със задоволство да доложа, че всичките ще оцелеят. (Макар да има ирония и в това, че господин Бланки, който само преди по-малко от месец беше получил тежки наранявания при срещата си със същото това създание — наранявания, за лекуването на които положиха време и усилия и четиримата лекари, — не пострада от огъня по време на пожара, но отново получи нараняване на десния крак — от ноктите или зъбите на тварта от ледовете, както смята той, макар и да си признава, че в момента на нападението се е измъквал от горящите платна и въжета. Този път ми се наложи да ампутирам десния му крак до коляното. Господин Бланки остана удивително жизнерадостен за човек, понесъл толкова наранявания за тъй кратко време.)

Вчера, в понеделник, всички оцелели участници в експедицията станаха свидетели на бичуване. За пръв път присъствах на това флотско телесно наказание и се моля да не ми се налага никога да виждам отново нещо подобно.

Капитан Крозиър — който видимо кипеше от неописуем гняв след пожара в петъчната нощ — събра всички оцелели членове на екипажите на двата кораба на жилищната палуба на „Еребус“ в десет часа сутринта вчера. Морските пехотинци бяха строени в редица с мускети в ръце. Биеха барабани.

Стюардът на оръжейната на „Еребус“ господин Ричард Ейлмър и помощник-калафатникът на „Ужас“ Корнилиъс Хики, както и наистина огромният моряк Магнъс Менсън бяха изведени само по панталони и долни ризи, с голи глави, пред корабната печка, където беше вдигната вертикално дървена решетка. Тримата един след друг, като се започне от господин Ейлмър, биваха завързвани за нея.

Но преди това, докато мъжете стояха там — Ейлмър и Менсън с клюмнали глави, а Хики предизвикателно вирнал своята, — капитан Крозиър прочете обвиненията им.

Ейлмър се наказваше с петдесет удара с камшик за неподчинение и за безразсъдно поведение, застрашило безопасността на кораба му. Ако тихият стюард просто беше дал идеята за разноцветните шатри — идея, която по неговото признание беше взел от някакво американско списание за фантастични разкази, — наказанието пак щеше да е неизбежно, но не толкова сурово. Но отгоре на това, в ролята си на главен организатор на Големия венециански карнавал, Ейлмър беше допуснал грешката да се маскира като безглав адмирал — нещо изключително непристойно, като се имат предвид обстоятелствата около смъртта на сър Джон; всички бяха наясно, че за подобна постъпка Ейлмър спокойно можеше и да бъде обесен. Изслушахме свидетелските показания на Ейлмър, дадени пред двамата капитани по време на закрития процес, в които описваше как е закрещял, а после е изпаднал в безсъзнание в черната зала, когато е осъзнал, че тварта от ледовете е там, в мрака, заедно с участниците в пантомимата.

Менсън и Хики се наказваха с по петдесет удара с камшик, задето бяха ушили костюм от мечите кожи и го бяха сложили на себе си — в нарушение на всички по-раншни заповеди на Крозиър относно езическите амулети и ритуали.

Всички бяха наясно, че в планирането на Големия карнавал, в боядисването на платната и изграждането на сцената са участвали още петдесет или повече души и че Крозиър би могъл да накаже и тях със същия брой удари с камшик. В известен смисъл тази тъжна троица — Ейлмър, Менсън и Хики — поемаше наказанието за неблагоразумието на целия екипаж.

Когато барабаните спряха да бият и тримата мъже застанаха в редица пред двата екипажа, думата взе капитан Крозиър. Надявам се, че възпроизвеждам речта му точно:

— Тези хора ще бъдат подложени на бичуване за нарушаване на корабния устав и за безразсъдни действия, в които участваха всички тук присъстващи. Включително и аз. Нека събралите се тук да знаят и помнят, че главната отговорност за щуротията, в резултат на която петима наши другари загинаха, един изгуби крака си, а други двайсет са обезобразени от белези, е моя. Капитанът носи отговорност за всичко, което се случва на кораба му. Ръководителят на експедицията носи двойна отговорност. Фактът, че допуснах тези планове да се осъществят, без да им обърна внимание или да се намеся, е престъпна небрежност и съм готов да призная вината си пред неизбежния военен съд… неизбежен, разбира се, ако оцелеем и се измъкнем от плена на ледовете. Тези камшици — и повече от тях — би трябвало да се бият на мен и ще се бият на мен, когато ми се наложи да изтърпя неминуемото си наказание от моите началници.

В този момент погледнах към капитан Фицджеймс. Разбира се, всяко самообвинение на капитан Крозиър се отнасяше и за командира на „Еребус“, тъй като именно той, а не Крозиър, беше наблюдавал по-голямата част от подготовката за карнавала. Лицето на Фицджеймс беше безизразно и бледо. Погледът му изглеждаше разсеян. Мислите му витаеха някъде другаде.

— Но докато не настъпи денят за моята собствена разплата — каза Крозиър в заключение, — ще се задоволим с наказанието на тези мъже, надлежно разпитани от офицерите на КНВ „Еребус“ и „Ужас“ и признати за виновни в нарушаване на корабния устав, а също така и в застрашаване на живота на своите другари. Помощник-боцман Джонсън…

При тези думи Томас Джонсън, едрият и опитен боцман на КНВ „Ужас“ и стар приятел на капитан Крозиър — с когото беше служил пет години на „Ужас“ в южните полярни ледове — пристъпи напред и с кимане нареди да се привърже към решетката първият мъж, Ейлмър.

После боцман Джонсън постави върху едно буре тапицирано с кожа сандъче и отвори украсените му месингови заключалки. Отвътре сандъчето имаше неуместна подплата от червено кадифе. На дъното, във вдлъбнатина със съответната големина, лежеше потъмняла от дълго използване кожена дръжка на навит камшик.

Докато двама моряци завързваха здраво Ейлмър, помощник-боцманът извади камшика и го изпробва с лек удар върху дебелата си китка. Това не беше някакъв показен жест, а наистина подготовка за предстоящото жестоко наказание. Деветте кожени шнура — за които съм чувал толкова много шеги на кораба — изсвистяха с отчетлив и ужасяващ плясък. На края на всеки от шнуровете имаше малко възелче.

Част от мен отказваше да повярва, че това се случва. Изглеждаше невероятно, че тук, на претъпканата, вмирисана на пот мрачна жилищна палуба с нисък таван, под който при това се съхраняваха греди, вехтории и най-различно оборудване, Джонсън ще успее да нанесе дори и един силен удар с камшика. Още от дете знаех израза „толкова тясно, че да не можеш да се обърнеш“, но чак сега разбрах истинския му смисъл.

— Изпълнете наказанието на господин Ейлмър — каза капитан Крозиър. Барабаните затропаха отново за кратко и млъкнаха рязко.

Джонсън се обърна странично, разтвори широко краката си като боксьор на ринга, замахна с камшика със задната си ръка, а после го изстреля напред с рязко, но плавно движение; възлите на върховете на шнурчетата изсвистяха на по-малко от фут от предната редица на тълпата.

Никога няма да забравя звука от удара на шнурчетата в плътта.

Ейлмър изпищя — както каза някой по-късно, още по-нечовешки звук от рева, издаден от създанието в черната стая.

На слабия блед гръб на мъжа мигновено се появиха тъмночервени ивици и капки кръв опръскаха лицата на хората, намиращи се най-близо до решетката, включително и моето.

— ЕДНО — отброи Чарлс Фредерик Девьо, който изпълняваше задълженията на първи помощник-капитан на „Еребус“ след смъртта на Робърт Орми Сарджънт през декември. Първите помощник-капитани на двата кораба имаха задължението да надзирават това наказание.

Когато боцманът замахна за втори удар, Ейлмър отново изпищя, със сигурност ужасен от мисълта за оставащите четирийсет и девет удара. Признавам си, че се олюлях на краката си… От натиска на тълпата немити тела, от миризмата на кръв, от въздействието на зловонното и мрачно затворено пространство на жилищната палуба ми се зави свят. Това беше самият Ад. И аз се намирах в него.

След деветия удар стюардът на оръжейната изгуби съзнание. Капитан Крозиър ми направи знак да проверя дали още диша. Дишаше. При нормални обстоятелства, както разбрах по-късно, вторият помощник-капитан би излял кофа вода върху изтърпяващия наказанието, за да му върне съзнанието, така че да страда повече при останалите удари. Но тази сутрин на жилищната палуба на КНВ „Еребус“ нямаше течна вода — цялата беше замръзнала. Дори капките кръв върху гърба на Ейлмър изглеждаха като замръзнали тъмночервени топчици.

Ейлмър остана в безсъзнание, но наказанието продължи.

След петдесетия удар Ейлмър отвързаха Ейлмър от решетката и го отнесоха в бившата каюта на сър Джон, която продължаваше да се използва като лазарет за пострадалите по време на карнавала. На койките там лежаха осем души, включително Дайвид Лийс, който си оставаше неконтактен от нападението на тварта над господин Бланки в началото на декември.

Понечих да тръгна към лазарета, за да се погрижа за Ейлмър, но капитан Крозиър ми нареди с жест да остана на мястото си. Явно уставът изискваше всички членове на екипажа да присъстват на бичуванията на осъдените, дори и това да означаваше Ейлмър да умре от загуба на кръв заради отсъствието ми.

Следващият поред беше Магнъс Менсън. Вторите помощник-капитани, които го завързаха за решетката, изглеждаха като джуджета в сравнение с него. Ако гигантът беше решил да окаже съпротива в този момент, съм сигурен, че на жилищната палуба щяха да настъпят хаос и касапница, подобни на новогодишните в седемте цветни шатри.

Но той не оказа съпротива. Доколкото можех да преценя, помощник-боцман Джонсън нанасяше безкрайните удари с камшика със същата сила, като и на Ейлмър — нито по-голяма, нито по-малка. Кръвта запръска още при първия удар. Менсън не закрещя. Той направи нещо много по-лошо. Заплака като малко дете. Ридаеше през цялото време. Но когато изтърпя наказанието си, той тръгна към лазарета сам, съпроводен от двама моряци, макар и — както обикновено — да беше силно прегърбен, за да не закачи с главата си гредите отгоре. Докато минаваше покрай мен, забелязах ивици разкъсана плът, висящи от гърба му на местата, където го е удрял камшикът.

Хики, най-дребният от тримата мъже, не издаде почти никакъв звук по време на дългото бичуване. Камшикът разкъса тесния му гръб в по-голяма степен, отколкото на другите двама, но той не извика нито веднъж. И не изгуби съзнание. Мъничкият помощник-калафатник изглеждаше, сякаш беше съсредоточил вниманието си към нещо, намиращо се отвъд решетката и горната палуба, и нито за миг не откъсна от него яростния си поглед, а единствената му реакция на свирепото бичуване беше само шумното поемане на въздух след всеки от петдесетте удара.

Той тръгна към временния лазарет сам, без да приеме помощта на съпровождащите го двама моряци.

Капитан Крозиър обяви, че наказанието е било изпълнено според изискванията на устава, и освободи присъстващите. Преди да отида на кърмата, се качих за малко на палубата, за да наблюдавам заминаването на хората от „Ужас“. Те се спуснаха по ледената рампа и поеха в мрака по дългия път към кораба си, минаващ покрай обгорения и частично разтопен район, където се беше състоял карнавалът. Крозиър и главният му офицер, лейтенант Литъл, вървяха най-отзад. Нито един от над четирийсетте мъже не каза нито дума, преди да се изгубят в мрака отвъд тясното пространство, осветено от фенерите на „Еребус“. Осем моряци останаха като един вид приятелски ескорт, който да придружи Хики и Менсън до „Ужас“, когато двамата бъдат готови да се върнат.

Побързах да сляза долу и отидох на кърмата в новия лазарет, за да се погрижа за новите си пациенти. Не можех да направя нищо за тях, освен да промия и да превържа раните — камшикът беше направил отвратителни разкъсвания по гърбовете на мъжете, от които ще останат белези за постоянно. Менсън беше спрял да ридае и когато Хики рязко му нареди да спре да смърка с нос, гигантът веднага се подчини. Хики изтърпя безмълвно да се погрижа за раните му, след което грубо нареди на Менсън да се облече и да го последва. Двамата напуснаха лазарета.

Наказанието напълно сломи стюарда на оръжейната, Ейлмър. Както ми каза младият Хенри Лойд, настоящият ми помощник, още в момента на свестяването си Ейлмър е започнал да стене и да плаче с глас. Продължи да се държи по същия начин и докато промивах и превързвах раните му. Не спря да ридае жално и изглеждаше неспособен да се задържи на крака, когато някои от останалите младши офицери — по-възрастният стюард на офицерите Джон Бриджънс, стюардът на капитана господин Хор, домакинът господин Бел и помощник-боцманът Семюъл Браун — се явиха, за да му помогнат да се прибере в каютата си.

Чувах плача и стоновете на Ейлмър през цялото време, докато останалите мъже почти го носеха по тесния коридор, после покрай главния трап и накрая до малката му стаичка на десния борд, намираща се между празната каюта на Уилям Фаулър и моята собствена. Бях наясно, че вероятно щях да чувам плача на Ейлмър иззад тънката стена през цялата нощ.

— Господин Ейлмър чете много — каза Уилям Фаулър от койката си в лазарета. Стюардът на домакина беше получил силни изгаряния и имаше сериозни разкъсвания от ноктите на звяра в карнавалната нощ, но не изстена нито веднъж през последните четири дни, докато намествах кожата му или зашивах раните му. С изгаряния и рани както на гърба, така и на корема Фаулър се опитваше да спи, обърнат настрани, но нито веднъж не се оплака на Лойд или на мен. — Четящите хора са много чувствителни — добави Фаулър. — Горкичкият, ако не беше прочел този глупав разказ в американското списание, нямаше да предложи да направим разноцветен лабиринт за карнавала — идея, която се стори чудесна на всички ни тогава — и нямаше да се случи нищо подобно.

Не знаех какво да отговоря.

— Може би начетеността е един вид проклятие, имам предвид — заключи Фаулър. — Може би е по-добре човек да обитава в собствения си ум.

Искаше ми се да кажа „амин“, макар и да не знаех защо.

Докато пиша всичко това, се намирам в бившата каюта на доктор Педи на КНВ „Ужас“, тъй като капитан Крозиър ми нареди да прекарвам времето от вторник до четвъртък на борда на неговия кораб, а през останалите четири дни да бъда на „Еребус“. По време на отсъствието ми Лойд наглежда шестимата ми възстановяващи се пациенти в лазарета на „Еребус“, а аз установих с прискърбие, че на борда на „Ужас“ има почти същото количество тежко болни хора.

Много от тях страдат от болестта, която ние, арктическите лекари, наричаме отначало носталгия, а след това — анемия. Ранните стадии на това заболяване — освен кървящите венци, обърканите мисли, слабостта в крайниците, синините по цялото тяло и кървенето на дебелото черво — често включват огромна тъга по дома. От носталгията се засилват слабостта, объркването, кървенето на ануса и венците, откритите язви и останалите симптоми се влошават, докато пациентът те изгуби способността си да стои прав или да работи.

Другото име на носталгията и анемията, което повечето лекари не се решават да произнесат на глас и което аз все още не съм изричал, е скорбут.

Междувременно капитан Крозиър вчера се уедини в каютата си ужасно болен. Чувам приглушените му стонове, тъй като каютата на доктора Пади е съседна с неговата тук, в кърмовата част на десния борд. Смятам, че капитан Крозиър гризе нещо твърдо — може би кожен колан, — за да сдържа стоновете си. Но Бог ме е дарил (или наказал) с отличен слух.

Вчера капитанът предаде управлението на кораба и на експедицията на лейтенант Литъл — като по тези начин тихомълком, но категорично назначи за командващ Литъл вместо капитан Фицджеймс — и обясни, че той, капитан Крозиър, се бори с рецидив на малария.

Което е лъжа.

Това, което чувам да измъчва капитан Крозиър — и което вероятно ще продължа да чувам през стените, докато не си тръгна за „Еребус“ в петък сутринта, — не са точно симптомите на малария.

Благодарение на склонностите на баща ми и чичо ми аз познавам добре демоните, с които се бори капитанът тази нощ.

Капитан Крозиър е пристрастен към твърдия алкохол и сега този алкохол или се е свършил, или той е решил да се откаже от него с усилие на волята си по време на тази криза. Така или иначе той е подложен на адски мъки и това ще продължи още много дни. Възможно е да изгуби разсъдъка си. Междувременно този кораб и тази експедиция останаха без своя истински водач. Приглушените му стонове — на този кораб, обхванат от слабост и отчаяние — са крайно потискащи.

Много ми се иска да можех да му помогна. Иска ми се да можех да помогна на десетките други страдащи — ранени, изтощени, изгорени, болни и обхванати от отчаяние — на борда на двата хванати в капан кораба. Иска ми се да можех да помогна на себе си, тъй като и при мен вече се появиха първите признаци на носталгия и анемия.

Бог да ни е на помощ на всички.