Ужас

36. Крозиър

Третият и последен ден сред ледовете се оказа определено най-тежкият.

За последните шест седмици Крозиър беше участвал в поне два похода от кораба до лагера с един от първите и най-многобройни отряди с шейни, ала в тях му беше много по-лесно въпреки още неотъпканите пътища. Тогава беше по-здрав. И определено не беше толкова изтощен.

Франсис Крозиър не съзнаваше напълно това, но след като се възстанови от почти смъртоносната си болест през януари, тежката му меланхолия прерасна в безсъние. Като моряк и след това като капитан Крозиър винаги се бе гордял — както и повечето капитани — със способността си да спи много малко и да се събужда дори от най-дълбокия сън при всяко изменение в състоянието на кораба: лека промяна на курса, увеличаване на силата на вятъра върху платната, твърде многото крака, тропащи над главата му при някоя необичайна вахта, всяка промяна в звука на водата, плискаща се в корпуса… всичко.

Ала през последните месеци Крозиър спеше все по-малко и по-малко, докато не придоби навика да преспива по час-два посред нощ, а понякога да дремва и по половин час или по-малко през деня. Казваше си, че това е просто заради извънредната му заетост — трябваше да свърши прекалено много неща и да даде твърде много заповеди през последните седмици преди напускането на кораба, — но всъщност меланхолията му отново се опитваше да го унищожи.

Почти през цялото време съзнанието му се намираше в състояние на вцепенение. Той беше един умен мъж, затъпял от непрестанната умора.

През последните две нощи, прекарани в морски лагери „Едно“ и „Две“, никой не успя да заспи независимо от това колко уморен беше. Не беше необходимо да се разпъват палатки — през последните седмици и в двата лагера имаше постоянни палатки и всеки следващ отряд отстраняваше повредите от тях, нанесени от вятъра или снега.

Триместните спални чували от еленова кожа бяха много по-топли от обикновените чували, ушити от вълнените одеяла на „Хъдсън Бей“, и местата в тях се разпределяха по жребий. Крозиър дори не взе участие в хвърлянето на жребий, но когато през първата нощ на леда влезе в палатката, която делеше с още двама офицери, установи, че стюардът му Джопсън е разпънал самостоятелен спален чувал от еленова кожа, ушит специално за него. И Джопсън, и останалите мъже смятаха за недопустимо капитанът да дели спалния си чувал с двама други хъркащи, пърдящи, въртящи се в съня си мъже — пък макар и офицери — и Крозиър беше твърде уморен и благодарен, за да спори.

Той също така не каза на Джопсън или на останалите, че в едноместния чувал е много по-студено, отколкото в триместния. Само топлината на лежащите отстрани други тела сгряваше хората достатъчно, че да могат да спят през нощта.

Но Крозиър не се опита да спи в нито един от двата морски лагера.

На всеки два часа той ставаше и обхождаше периметъра, за да се убеди, че часовите са се сменили навреме. През нощта вятърът се усилваше и вахтените се криеха зад набързо издигнати ниски снежни стени. Заради силния вятър и снежната виелица превитите ниско зад снежните прегради мъже не биха видели създанието от ледовете, докато не се озове пред лицето им.

През първата нощ то не се появи.

През кратките минути, когато се унасяше в дрямка, Крозиър отново виждаше кошмарните сънища, навестявали го по време на януарската му болест. Някои от тях се повтаряха толкова пъти — карайки капитана да се събуди, облян в студена пот, — че той запомни отделни фрагменти от тях. Девойките, провеждащи спиритически сеанс. Маклинток и другият мъж, ужасено гледащи двата скелета в лодката, единият от които седи напълно облечен, а другият представлява само купчина от оглозгани кости.

Денем Крозиър се чудеше дали той самият не е един от двата скелета.

Но най-ужасен до момента беше сънят за причастието, в който той като малко момче или като по-стар, сериозно болен вариант на самия себе си, е коленичил гол пред олтара на църквата, а огромният, звероподобен свещеник — с подгизнала от вода парцалива бяла дреха, през която прозира силно изгоряла червеникава кожа — се е надвесил над него и се доближава, издишвайки зловонния си дъх в отметнатото назад лице на Крозиър.

В утрото на 23 април всички мъже станаха още по тъмно, малко след пет часа сутринта. Слънцето щеше да изгрее чак към десет. Вятърът продължаваше да духа, карайки кафявите платнища на холандските палатки да плющят и жилейки очите на събралите се да закусват хора.

На леда хората би трябвало да затоплят храната си в малки тенекиени кутии с надписи „Приспособление за готвене“, използвайки спиртниците си, които захранваха със съхраняван в бутилки етер. Ала дори и в безветрено време често беше изключително трудно да се заредят и запалят спиртниците, а при силен вятър беше абсолютно невъзможно, дори и ако някой рискува да пробва да запали спиртник във вътрешността на палатка. Затова, утешавайки се с мисълта, че месото, зеленчуците и супите в голднъровите консерви вече са сготвени, мъжете просто пиеха замръзналата или полузамръзнала субстанция направо от кутиите. Бяха изнемощели от глад, а им предстоеше да мъкнат шейните цял един безкраен ден.

Гудсър — а преди това и тримата покойни лекари — бяха говорили неведнъж на Крозиър и Фицджеймс за необходимостта голднъровите консерви хубаво да се затоплят, особено супите. Зеленчуците и месото, беше отбелязал Гудсър, наистина са готвени, но супите — предимно от евтин пащърнак, моркови и други кореноплодни — са просто концентрати, които е нужно да се разтворят във вода и да се сварят.

Лекарят не можеше да назове отровите, които биха могли да се съдържат в неварените голднърови супи — а може би дори в месата и зеленчуците, — но продължаваше да повтаря за необходимостта консервираните храни да се затоплят до кипене дори по време на походите. Тези предупреждения бяха една от главните причини Крозиър и Фицджеймс да наредят тежките железни печки от велботите да се превозят до лагера „Ужас“ през леда и торосите.

Но нито тук, в морски лагер „Едно“, нито в морски лагер „Две“, където щяха да спят следващата нощ, нямаше печки. Мъжете изядоха цялата консервирана храна сурова, направо от тенекиените кутии — дори когато успееха да запалят малките спиртници, горивото стигаше само за да се разтопи замръзналата супа, но не и за да се кипне.

Ще трябва да се задоволим с това, мислеше си Крозиър.

Веднага щом приключи със закуската, капитанът усети как червата му отново започват да къркорят от глад.

Първоначално бяха възнамерявали да приберат всичките осем холандски палатки и от двата лагера и да ги откарат в лагера „Ужас“, за да могат да бъдат използвани, ако в скоро време се наложи някоя друга група да излезе в ледовете. Ала духаше твърде силен вятър и хората бяха прекалено уморени, макар и да бе минало само едно денонощие от началото на похода. Крозиър се посъветва с лейтенант Литъл и двамата решиха, че ще е достатъчно, ако вземат три палатки от този лагер. Може би щяха да се чувстват по-добре на следващата сутрин, след нощуването в морски лагер „Две“.

На втория ден на похода, 23 април 1848 година, трима от мъжете във впряговете се пречупиха. Единият започна да повръща кръв. Другите двама просто паднаха върху леда и бяха неспособни да теглят през целия остатък от деня. На единия от тях му се наложи да се качи в една от шейните и да бъде возен.

Тъй като не желаеха да съкращават броя на въоръжените охранители отпред, отзад и отстрани на процесията, Крозиър и Литъл сами се впрегнаха в хамутите и участваха в теглене на шейните през по-голямата част от този безкраен ден.

През втория ден на похода не им се наложи да преодоляват толкова високи тороси, а и предишните отряди с шейни бяха отъпкали този отрязък от леда като градски път, но силният вятър и снежната виелица неутрализираха почти напълно тези преимущества. Мъжете във впряговете не можеха да виждат шейните на повече от петнайсет фута пред очите им. Морските пехотинци и въоръжените моряци, които охраняваха отряда, не виждаха нищо, когато се отдалечаха на двайсетина фута от шейните, така че бяха принудени да крачат съвсем наблизо, за да не се изгубят. Така че нямаше никаква полза от тях като охрана.

Няколко пъти през този ден водещата шейна, обикновено тази на Крозиър или лейтенант Литъл, губеше следата на предишните отряди с шейни и се налагаше всички да спрат за известно време — между няколко минути и половин час, — докато няколко мъже, завързани един за друг с въже, за да не се изгубят във виелицата, бродеха наляво и надясно от погрешния курс, търсейки плитките следи в леда, които бързо биваха засипвани от снега.

Да загубят пътя в средата на разстоянието би означавало не само загуба на време, но можеше да им струва и живота.

Някои от отрядите с шейни, каращи по-тежки товари, бяха преодолявали по-рано през пролетта тези девет мили сравнително равен лед за по-малко от дванайсет часа и бяха пристигали в морски лагер „Две“ само няколко часа след залез-слънце. Отрядът на Крозиър се добра дотам много след полунощ и едва не пропусна самия лагер. Ако Магнъс Менсън — чийто слух беше не по-малко необичаен, отколкото размерите му и ниската му интелигентност — не беше чул плющенето на платнищата на вятъра далеч вляво, те щяха да отминат покрай своето убежище и покрай склада си за хранителни запаси.

Духалият все по-силно и по-силно през целия ден вятър беше нанесъл големи щети на морски лагер „Две“. Пет от осемте палатки бяха отнесени в тъмнината — макар да бяха закрепени здраво за леда чрез дълбоко забити клинове — или просто бяха разкъсани на парчета. Изгладнелите и изтощени мъже успяха да разпънат две от трите палатки, взети от морски лагер „Едно“, и четирийсет и шестте мъже, на които им беше напълно удобно, но доста тясно в осем палатки, се натъпкаха в само пет.

За мъжете, на които им беше ред да дежурят през тази нощ — шестнайсет души от четирийсет и шестте, — вятърът, снегът и студът се превърнаха в същински ад. Самият Крозиър стоя на пост между два и четири часа през нощта. Той предпочете да се възползва от възможността да се раздвижи, тъй като така или иначе не можеше да заспи от студ в едноместния си спален чувал, дори и в претъпканата тясна палатка.

Последният ден на похода беше най-тежкият.

Вятърът стихна малко преди ставането на мъжете в пет часа сутринта, но радостта от перспективата да видят ясно небе беше помрачена от рязкото падане на температурата с поне трийсет градуса. Лейтенант Литъл измери температурата в шест часа сутринта и установи, че е минус шейсет и четири градуса61.

„Това са само осем мили — не спираше да си повтаря Крозиър през този ден, докато крачеше в хамута. Знаеше, че всички останали си мислят същото. — Днес милите са само осем, с цяла миля по-малко от ужасния преход вчера.“

Когато още няколко души се строполиха, болни или изнемощели, Крозиър нареди на охранителите да сложат винтовките, мускетите и пушките си по шейните и да се впрегнат в хамутите веднага щом слънцето се покаже. Всеки, способен да върви, щеше да участва в тегленето.

Останали без охрана, те разчитаха на това, че денят е ясен. Кафявото петно на Земята на крал Уилям се появи пред тях заедно с изгрева; стената от високи айсберги и струпванията от крайбрежен лед покрай нея блестяха в далечината под слабите, студени слънчеви лъчи като бариера от натрошено стъкло — ясната светлина беше залог, че хората няма да изгубят следите от предишните отряди с шейни и че тварта от ледовете няма да се промъкне към тях незабелязано.

Ала съществото продължаваше да бъде някъде там. Те го виждаха — малко петънце югозападно от тях, придвижващо се значително по-бързо, отколкото успяваха впрегнатите в хамутите мъже.

Няколко пъти през деня Крозиър или Литъл се измъкваха от впряга, вадеха далекогледите от раниците си и се взираха в създанието.

То се намираше на поне две мили от тях и се придвижваше на четири крака. От такова разстояние спокойно можеше да мине за някоя бяла мечка, много от които бяха успели да убият през последните три години. Но не и след като се изправи на задните крака и не започна да души въздуха, вперило поглед в тяхна посока.

„То знае, че сме напуснали корабите — мислеше си Крозиър, докато наблюдаваше през очукания и издраскан за толкова години използване месингов далекоглед. — Знае накъде сме тръгнали. И иска да се добере дотам преди нас.“

Вървяха през целия ден, като се спряха само по залез-слънце в ранния следобед, за да изядат замръзналото съдържание на консервените си кутии. Осоленото свинско и коравите сухари отдавна бяха свършили. Ледените стени, отделящи Земята на крал Уилям от паковия лед, блестяха като град с десет хиляди газови лампи в минутите преди тъмнината да се разстеле по небето като разсипано мастило.

Оставаше им да изминат още четири мили. Сега в шейните лежаха осем души, трима от които — изгубили съзнание.

Прехвърлиха Голямата ледена бариера, отделяща паковия лед от сушата, някъде към един часа през нощта. Вятърът оставаше слаб, но температурата на въздуха продължаваше да пада. Когато се спряха за малко, за да завържат въжета за издигането на шейните върху трийсетфутова ледена стена — прокараният през нея през последните седмици път в резултат на движението на ледовете беше затрупан от хиляди нови ледени блокове, откъснали се от огромните айсберги от двете му страни, — лейтенант Литъл отново измери температурата. Беше минус осемдесет и два градуса62.

Крозиър участваше в тегленето вече от много часове и даваше командите си, замаян от изтощение. По залез-слънце, когато погледна за последен път през далекогледа си на юг, към изпреварващото ги в далечината същество — то вече пресичаше ледената бариера, подскачайки с лекота, — той направи грешката да свали горните и долните си ръкавици, за да отбележи местоположението им в дневника си, а след това забрави да сложи пак, преди да вземе отново далекогледа. Едната му длан и върховете на пръстите на другата моментално залепнаха за метала. Той бързо отдръпна ръцете си, при което съдра кожата и част от плътта на възглавничките на четири пръста от дясната си ръка, както и голяма ивица кожа от лявата си длан.

Тук, в Арктика, такива рани не зарастваха, особено след появата на първите симптоми на скорбут. Крозиър обърна гръб на останалите и повърна от болка. Адското парене в разкъсаните му пръсти и длан само нарастваше през дългата нощ на теглене, катерене и блъскане на шейната. Мускулите на ръцете и раменете му бяха натъртени от натиска на хамута, което доведе до вътрешни кръвоизливи.

Когато около един и половина през нощта се изкачиха на последната бариера, под осеяното с ярки звезди и планети безкрайно ясно, но убийствено студено небе, Крозиър глупаво си помисли да зареже шейните и да хукне към намиращия се на една миля лагер „Ужас“. Останалите мъже можеха да се върнат заедно с тях на другия ден и да им помогнат в тегленето на тези невъзможно тежки шейни до лагера.

Но у Франсис Крозиър беше останал достатъчно здрав разум и командирски инстинкт, за да отхвърли веднага тази мисъл. Разбира се, той би могъл да постъпи така, да изостави шейните — което не беше правил нито един отряд през последните седмици — и да отведе хората си до безопасния им пристан в лагера „Ужас“ без товара им, но щеше да загуби завинаги авторитета си пред сто и четиримата оцелели моряци и офицери.

Въпреки че от непоносимата болка в раздраните си ръце Крозиър повръщаше често, докато отрядът теглеше и буташе шейните по ледената стана — с крайчеца на съзнанието си той отбеляза, че повърнатото е течно и червено под светлината на фенерите, — той продължаваше да дава заповеди и да помага на останалите, докато накрая трийсет и осемте души, все още способни да мъкнат шейните, не слязоха върху леда край чакълестия бряг.

Ако не беше сигурен, че при този студ щеше да остане без кожа на устните, Крозиър сигурно щеше да падне на колене в мрака и да целуне така жадуваната суша, когато всички чуха новия звук от хрущенето на камъни и чакъл под плъзгачите на шейните, поели по последната миля от пътя си.

В лагера „Ужас“ горяха факли. Крозиър беше начело на впряга на водещата шейна, когато навлязоха в лагера. Всички се стараеха да стоят прави — или поне полюлявайки се в изправена позиция, — когато мъкнеха тежките шейни с лежащите върху тях изпаднали в несвяст мъже, докато изминаваха последните сто ярда във вътрешността на лагера.

Пред палатките имаше топло облечени мъже, които ги чакаха. В началото Крозиър беше трогнат от тяхната загриженост, уверен, че двайсетината мъже, които видя под светлината на факлите, вече са се готвели да изпратят спасителен отряд за капитана и другарите си.

Докато се превиваше от болка, с последни сили натискайки хамута в стремежа си да преодолее по-бързо последните шейсет фута, останали до осветеното от факлите пространство, Крозиър замисляше малка шега по случай пристигането им — смяташе да каже, че отново е дошло Рождество, а после да обяви, че всички могат да спят през цялата следваща седмица, — но после капитан Фицджеймс и няколко от офицерите пристъпиха напред, за да ги поздравят.

Тогава Крозиър видя очите им: и на Фицджеймс, и на Левеконт, и на Девьо, и на Кауч, и на Ходжсън, и на Гудсър, и на всички останали. И вече знаеше — благодарение на ясновидската си дарба, наследена от баба му Мойра, или на безпогрешния си капитански усет, или просто благодарение на изострените възприятия, характерни за крайно изтощените хора, — просто знаеше, че се е случило нещо и вече нищо няма да е такова, каквото го е планирал и се е надявал, че ще бъде.