Ужас

57. Хики

Помощник-калафатникът Корнилиъс Хики мразеше кралете и кралиците. Той ги смяташе за кръвосмучещи паразити на задника на държавата.

Но после откри, че лично той няма нищо против да бъде крал.

Планът му да стигнат с плаване и гребане до лагера „Ужас“ или до самия кораб рухна, когато пинасът им — който вече не беше толкова претъпкан с хора — премина покрай югозападния нос на Земята на Крал Уилям и се натъкна на настъпващия паков лед. Широките плавателни канали се стесниха до тесни проходи, водещи доникъде или свършващи право пред очите им, докато се опитваха да пропълзят покрай простиращия се вече на североизток бряг.

Доста по-далеч на запад имаше истинска свободна за плаване вода, но Хики се страхуваше да изгуби острова от погледа си по простата причина, че никой от останалите живи в лодката не познаваше навигацията в открито море.

Единствената причина Хики и Ейлмър да позволят толкова великодушно на Джордж Ходжсън да тръгне с тях — всъщност да внушат на младия лейтенант желанието да се присъедини към тях — беше, че глупакът се бе обучавал, както всички военноморски офицери, в навигация по звездите. Но в първия ден след напускането на лагера „Спасение“ Ходжсън си призна, че не може да определи местоположението им и да прокара пътя им в морето до кораба „Ужас“ без секстант, а единственият останал уред беше собственост на капитан Крозиър.

Една от причините Хики, Менсън, Ейлмър и Томпсън да се върнат обратно и да примамят Крозиър и Гудсър на леда беше желанието по някакъв начин да се сдобият с проклетия секстант, но точно тук природната интелигентност на Хики го подведе. Двамата с Дики Ейлмър не успяха да измислят убедителна причина, която техният Юда — Боби Голдинг — да използва, за да убеди Крозиър да вземе със себе си секстанта, когато тръгне към ледовете. Затова решиха да пречупят с изтезания шибаното ирландско конте и да го накарат да изпрати съобщение в лагера с искане да му донесат уреда, ала в крайна сметка, когато видя своя мъчител на колене, Хики предпочете да го убие на място.

Затова, когато намериха открита вода, младият Ходжсън вече не им беше нужен дори за тегленето на шейната и Хики реши да се отърве от него по бърз и милостив начин.

За тази цел отлична работа свършиха пистолетът и резервните патрони на Крозиър. В първите дни след връщането в бивака им с Гудсър и със запасите от храна Хики беше позволил на Ейлмър и Томпсън да запазят двете пушки, които бяха присвоили — у самия Хики се намираше третата, получена от Крозиър в деня на потеглянето им от лагера „Спасение“, — но след това реши, че няма нужда от допълнителни оръжия в отряда и накара Магнъс да изхвърли пушките в морето. Така беше много по-добре: кралят, Корнилиъс Хики, имаше пистолет, разпореждаше се с единствената пушка и патроните за нея и разполагаше с неотлъчно стоящия край него Магнъс Менсън. Ейлмър, знаеше Хики, беше слабак, научил изкуството на заговорите от книгите, а Томпсън беше пияница, който не заслужаваше никакво доверие — Хики усещаше инстинктивно тези неща и ги разбираше благодарение на острия си ум, — затова, когато на третия ден от септември запасите от Ходжсън привършиха, Хики изпрати Магнъс да цапардоса двамата мъже по главите, да ги върже и да ги довлече в безсъзнание пред останалите събрани мъже, където Хики проведе кратък военен съд, намери Ейлмър и Томпсън за виновни в подстрекателство и заговор срещу техния водач и спътниците им и уби и двамата с изстрели в тила.

И при трите жертви, пренесени в името на всеобщото благо — Ходжсън, Ейлмър и Томпсън, — проклетият доктор Гудсър отказа да изпълни задълженията си на главен дисектор.

При всеки отказ на командир Хики му се налагаше да определя наказание на съпротивляващия се лекар. До момента имаше три такива наказания и Гудсър сигурно имаше проблеми сега, когато им се налагаше отново да вървят пеша по брега.

Корнилиъс Хики вярваше в късмета — в собствения си късмет — и през целия му живот винаги му беше вървяло, но ако изведнъж късметът решеше да го напусне, той винаги беше готов да се справи със собствените си сили.

В дадения случай, когато заобиколиха огромния нос в югозападния край на Земята на Крал Уилям — при възможност плаваха под платна, а когато каналите край брега се стесняваха, гребяха с всички сили — и видяха напред плътния паков лед, Хики нареди да изтеглят лодката на брега и отново да я качат на шейната.

Нямаше нужда да напомня на мъжете колко им е провървяло. Докато хората на Крозиър почти сигурно бяха умрели или умираха в лагера „Спасение“ — или пък умираха на паковия лед в протока на юг от него, — малцината избраници на Хики бяха изминали повече от две трети, може би дори три четвърти от пътя до лагера „Ужас“ и всичките провизии, складирани там.

Хики беше решил, че на водач от неговия ранг — действащ крал на Франклиновата експедиция — не му подхожда да тегли шейни. Хората бяха добре нахранени (и то благодарение на него) и не можеха да се оплакват от болести или недостиг на сили, затова през последната част от пътуването той реши да седи на кърмата на натоварения върху шейната пинас и да позволи на дузината си оцелели поданици с изключение на накуцващия Гудсър да го возят по леда, чакъла и снега, докато заобикаляха по северната дъга на носа.

Пред последните няколко дни Магнъс Менсън се возеше в пинаса с него, и то не само защото всички разбираха, че Магнъс е съпругата на краля, както и Велик инквизитор и палач. Клетият Магнъс отново имаше болки в корема.

Основната причина куцащият Гудсър да е още жив беше, че Корнилиъс Хики панически се страхуваше от болести и инфекции. Болестите на мъжете в лагера „Спасение“ и преди това — особено кървенето от скорбута — отвращаваха и ужасяваха помощник-калафатника. Той се нуждаеше от лекар, който да се грижи за него, макар че досега не се наблюдаваха никакви симптоми на болестта, която беше поразила останалите.

При хората от впряга на Хики — Морфин, Орън, Браун, Дън, Гибсън, Смит, Бест, Джери, Уърк, Стийли и Стрикланд — също не проявяваха никакви признаци за скорбут сега, когато всички отново се хранеха с прясно или почти прясно месо.

Само Гудсър изглеждаше и се държеше като болен, и то само защото глупакът настояваше да се храни само с последните останали сухари и вода. Хики знаеше, че скоро щеше да се наложи да се намеси и да накара лекаря да премине на по-здравословна противоскорбутна диета — най-подходящи бяха месестите части, като бедрото, прасеца и горната част на ръцете, — за да не умре заради собствената си опърничава упоритост. В края на краищата докторът би трябвало да знае най-добре. Мухлясалите корабни сухари и водата могат да поддържат живота на един плъх поради липса на друга храна, но това не беше храна за големи мъже.

За да не допусне смъртта на лекаря, Хики отдавна беше изпразнил медицинската му чанта от всички лекарства и сам ги надзираваше, позволявайки на Гудсър да дава от тях на Магнъс или на останалите само под негово наблюдение. Освен това се погрижи лекарят да няма никакъв достъп до ножове, а докато плаваха в морето, винаги назначаваше някой от мъжете да го пази, за да не скочи зад борда.

Засега лекарят не проявяваше никаква склонност към самоубийство.

Стомашните болки на Магнъс вече бяха станали толкова силни, че той не само се возеше в пинаса заедно с Хики през деня, но и понякога не можеше да спи нощем. Хики не помнеше приятелят му да е бил измъчван от безсъние досега.

Причината, разбира се, бяха двете малки рани от куршуми и Хики принуждаваше Гудсър всеки ден да ги обработва. Лекарят настояваше, че раните са повърхностни и в тях не се развиват никакви възпалителни процеси. Той показа на Хики и на простодушно надничащия Магнъс — който беше запретнал нагоре ризата си и с тревога се взираше в собствения си корем — как плътта в областта на корема е розова и здрава.

— Тогава откъде идва болката? — попита настоятелно Хики.

— Същото е като при всяка контузия — особено при мускулна контузия — отвърна лекарят. — Може да продължи да го боли седмици наред. Но не е нищо сериозно и със сигурност не застрашава живота му.

— Можеш ли да махнеш топките? — попита Хики.

— Корнилиъс — нададе вой Магнъс, — не искам да ми махат топките!

— Имам предвид куршумите, скъпи — каза Хики, потупвайки великата по гигантската ръка. — Малките топчета, които са в коремчето ти.

— Може би — отвърна Гудсър. — Но по-добре да не се опитвам. Поне докато сме в движение. Операцията изисква разрязване на мускул, който до голяма степен вече е зараснал. Може да се наложи господин Менсън да лежи няколко дни, за да се възстанови… освен това винаги съществува сериозният риск от сепсис. Ако решим да извадим куршумите, на мен ще ми е много по-удобно да го направя в лагера „Ужас“ или когато се върнем на кораба. За да може след операцията пациентът ми да прекара в леглото няколко дни или по-дълго време.

— Не искам да ме боли коремчето — изръмжа Магнъс.

— Разбира се, че няма да искаш — каза Хики, поглаждайки приятеля си по огромните гръден кош и рамене. — Дай му малко морфин, Гудсър.

Лекарят кимна и сипа малко обезболяващо в една лъжица.

Магнъс винаги с удоволствие приемаше лъжичките с морфин, а после цял час седеше на носа на пинаса с блажена усмивка, преди да потъне в сън.

Така че в петък, 8 септември, всичко в света на крал Хики беше наред. Единайсетте му впрегатни животни — Морфин, Орън, Браун, Дън, Гибсън, Смит, Джери, Уърк, Стийли и Стрикланд — се намираха в добро здраве и всеки ден усърдно теглеха шейната. Магнъс беше щастлив през по-голямата част от времето — харесваше му да се вози на носа на лодката като офицер и да оглежда местността, през която преминаваха — и в шишенцата имаше достатъчно морфин и лауданум, за да издържат до пристигането в лагера или на самия кораб.

Гудсър беше жив и куцукаше редом с шейната и се грижеше за краля и неговата съпруга. Времето беше хубаво, макар да ставаше по-студено, и не се забелязваше никакъв признак за присъствието на съществото, което ги беше преследвало в предишните месеци.

Въпреки че не се ограничаваха в храната — оставаха им достатъчно запаси от Ейлмър и Томпсън за още няколко дни задушено, — бяха установили, че човешката мазнина гори също толкова добре, колкото и китовата мас, макар пламъкът й да не е толкова силен и да изгаря бързо, и Хики планираше да теглят жребий, ако се наложеше да принесат в жертва още някой, преди да стигнат до лагера „Ужас“.

Разбира се, те можеха просто да намалят порциона, но Корнилиъс Хики знаеше, че процедурата по изтеглянето на късата сламка ще всели ужас в сърцата на единайсетте и без това безропотни впрегатни животни и още веднъж ще покаже кой е кралят в тази експедиция. Хики винаги беше спял леко, а сега вече даже спеше с едно отворено око, без да изпуска пистолета от ръка, но последното публично жертвоприношение — след което Магнъс сигурно щеше да наложи четвъртото публично наказание на Гудсър за неподчинение — щеше да сломи последните скрити желания за съпротива, които може би бяха останали във вероломните сърца на впрегатните животни.

Междувременно петъкът беше прекрасен, температурата на въздуха се задържа между двайсет и трийсет градуса78, а синьото небе ставаше все по-синьо на север, накъдето се бяха отправили. Тежката лодка се издигаше над шейната, а дървените плъзгачи стържеха и съскаха върху леда и чакъла. Наскоро изпилият лекарството си Магнъс се усмихваше, обхванал корема си с двете си ръце, и тихичко си тананикаше нещо.

Всички знаеха, че до лагера „Ужас“ и гроба на Джон Ървинг край Виктъри Пойнт оставаха по-малко от трийсет мили и по-малко от петнайсет до гроба на лейтенант Левеконт на брега. Сега, когато хората бяха възстановили силите си, те преодоляваха между две и три мили всеки ден и сигурно щяха да изминават още повече, ако порционът им отново се подобреше.

За тази цел Хики току-що бе откъснал празен лист от една от многобройните Библии, които Магнъс беше настоял да съберат и натоварят в пинаса при напускането на лагера „Спасение“ — нищо, че кроткият идиот не можеше да чете, — и сега накъсваше листа на единайсет равни парчета.

Самият Хики, разбира се, щеше да бъде изключен от жребия, както и Магнъс, и проклетият доктор. Но тази вечер, когато спряха, за да си направят чай и да приготвят поредното задушено, Хики щеше да накара всеки мъж да напише името си или да постави знака си върху късче хартия и всичко щеше да е готово за жребия. Хики щеше да накара Гудсър да прегледа листчетата и да потвърди на всеослушание, че всеки мъж е написал собственото си име или е поставил уникален знак.

След това имената щяха да се озоват в джоба на куртката на краля в подготовка за предстоящата тържествена церемония.