Ужас

61. Крозиър

„Хората ми!“ — извиква той. Но е твърде слаб, за да вика. Твърде слаб е, за да го произнесе на глас. Твърде слаб е дори за да си спомни както означават тези две думи. „Хората ми!“ — вика отново. От устата му се отронва само стон.

Тя го изтезава.

Крозиър не се събужда веднага, а постепенно, след серия болезнени опити да отвори очи, сглобявайки в продължение на часове и дори дни отделните късчета възвърнато с усилие съзнание, като винаги изплува от дълбините на съня на смъртта под въздействието на болката и две безсмислени думи — хората ми! — докато накрая не идва на себе си в достатъчна степен, за да си спомни кой е в действителност, да види къде се намира и да осъзнае кой стои до него.

Тя го изтезава.

Ескимоското момиче-жена, което той познава под името Безмълвната дама, продължава да реже гърдите му, ръцете, гърба и крака с остър, парещ нож. Болката е непрекъсната и непоносима.

Той лежи до нея в тясно пространство — не в снежния дом, който Джон Ървинг беше описал на Крозиър, а в нещо като палатка, направена от кожи, опънати върху изкривени пръчки или кости; примигващата светлина от няколко маслени светилника озарява голото до кръста тяло на момичето и когато поглежда надолу, Крозиър вижда собствените си голи, разрязани, окървавени гърди, ръце и корем. Струва му се, че тя го нарязва на малки късчета.

Крозиър се опитва да изкрещи, но установява, че е твърде слаб за това. Опитва се да отблъсне изтезаващата го ръка, която държи ножа, но е твърде слаб да повдигне собствената си ръка, камо ли да спре нейната.

Кафявите й очи се взират в неговите, долавяйки завръщащия се в тях живот, а после отново се завръщат към раните, които тя му нанася с ножа си, режейки и изтезавайки тялото му.

Крозиър успява да издаде почти неуловим стон. След това отново пропада в мрака, но не обратно към слушането на сънищата и приятния „не-аз“, които вече почти не си спомня, а в черно бурно море от болка.

Тя го храни с някакъв бульон от изпразнена голднърова консерва, която сигурно е откраднала от „Ужас“. Бульонът има вкус на кръвта на някакво морско животно. После тя отрязва тънки ивици тюленово месо и лой, използвайки странен извит нож с костена дръжка, захапва месото със зъби и го отрязва в опасна близост до устните си, внимателно го сдъвква и накрая го напъхва между напуканите, разранени устни на Крозиър. Той се опитва да го изплюе — не иска да бъде хранен като някое пиле, — но тя събира внимателно всяко късче и отново го натиква в устата му. Победен, неспособен да се съпротивлява, той намира достатъчно енергия, за да дъвче и да гълта.

После отново потъва в сън под приспивната песен на виещия вятър, но скоро се събужда. Крозиър осъзнава, че лежи гол между кожени завивки — дрехите му, всичките му пластове дрехи, не се виждат никъде в малката палатка — и че тя го е преобърнала по корем, подлагайки под него парче от гладка тюленова кожа, за да не изцапа кръвта от гърдите му меките кожи и козини, покриващи пода на палатката. Тя реже гърба му и мушка в него с някакво дълго, право острие.

Твърде слаб, за да се съпротивлява или да се преобърне по гръб, Крозиър може единствено да стене. Той си представя как тя го рече на парчета, а после сготвя и изяжда всяко едно от тях. Чувства как тя притиска нещо влажно и слузесто към многобройните рани по гърба му.

В един момент по време на мъчението той отново заспива.

Хората ми!

Едва след няколко дни, прекарани в нетърпима болка, в непрекъснато изпадане в безсъзнание и свестяване и в пълната увереност, че Безмълвната го реже на парчета, Крозиър си спомня, че е бил прострелян.

Събужда се в тъмнината на палатката, разсейвана само от слабата светлина на луната или звездите, проникваща през тесните процепи между опънатите кожи. Ескимоското момиче спи до него, топлейки тялото му със своето, и двамата са голи. Крозиър не изпитва ни най-малко сексуално желание или плътско влечение, има само физическа потребност от топлина. Болката е твърде силна.

Хората ми! Трябва да се върна при хората ми! Да ги предупредя!

За пръв път от няколко дни той си спомня Хики, лунната светлина, изстрелите.

Ръката на Крозиър лежи върху гърдите му и той с усилие премества дланта си нагоре, за да докосне мястото, където сачмите бяха проникнали в гърдите и рамото му. Цялата горна част на гърдите му е покрита с шевове и рани, но той има чувството, че всичките сачми и късчетата плат, които са проникнали в плътта му, са внимателно извадени. Върху най-дълбоките рани е положено нещо меко, приличащо при допир на влажен мъх или морски водорасли, и Крозиър се изпълва със силното желание да изтръгне всичко, но не му стигат силите.

Горната част на гърба го боли още по-силно от наранените гърди и Крозиър си спомня мъчителната болка, която беше изпитвал, когато Безмълвната дълбаеше там с ножа си. Спомня си и тихия, пльокащ звук, разнесъл се след като Хики дръпна спусъка, но преди оръжието да гръмне — барутът беше мокър и стар, а двата заряда сигурно бяха изстреляни с далеч не пълната си сила, — но си спомня и мощния удар от разширяващия се облак от сачми, който го беше накарал да се завърти на място и да рухне върху леда. Беше улучен веднъж в гърба от максимално далеч и веднъж в гърдите.

Дали ескимоското момиче е успяло да извади всички сачми? Всяко късче мръсна дреха, попаднало в тялото ми?

Крозиър примигва в полумрака. Спомня си за посещението в лазарета на доктор Гудсър и търпеливите обяснения на лекаря как по време на бойни действия в морето, както и при повечето рани, получени по време на тяхната експедиция, истинската причина за смъртта са не самите рани, а инфекцията и развиващият се по-късно сепсис.

Той бавно придвижва ръката си от гърдите към рамото. Спомня си, че след изстрела с пушката Хики беше стрелял и няколко пъти със собствения пистолет на Крозиър и първият куршум беше попаднал… тук. Крозиър изпъшква, когато пръстите му напипват дълбоката дупка в плътта на бицепса му. Тя е напълнена със същото мъхесто, слузесто нещо. От болката при докосването му се завива свят и започва да му се повдига.

Под лявото му ребро има още една дупка от куршум. При докосването й — самото преместване на ръката дотам го изтощава напълно — той силно изпъшква и губи съзнание за миг.

Когато се свестява, Крозиър осъзнава, че Безмълвната е извадила и куршума изпод ребрата и отново е наложила раната със същата целебна лапа, както при останалите. Съдейки по болката при дишане и от болящия го, подут гръб, той смята, че този куршум е счупил поне едно от ребрата от лявата му страна, рикоширал е и е заседнал под кожата близо до лявата му лопатка. Безмълвната сигурно го беше извадила оттам.

Той губи още няколко безкрайни минути и остатъка от силите си, за да докосне тази най-болезнена рана.

Крозиър не помни, че е бил прострелян в левия крак, но болката в мускула, точно над и под коляното, го убеждава, че третият куршум сигурно е минал оттам. Може да напипа входната и изходната рана с треперещите си пръсти. Два инча по-високо и куршумът щеше да раздроби коляното му, а това щеше да му струва крака, което би означавало сигурна смърт. Тук също е наложена целебна лапа и макар Крозиър да може да напипа струпеите, кръвотечение като че ли няма.

Нищо чудно, че изгарям в треска. Умирам от сепсис.

След това осъзнава, че горещината, която чувства, не е от треската. Кожите защитават от студа толкова добре и голото тяло на Безмълвната дама излъчва такава горещина, че на него му е наистина топло от… колко време? Месеци? Години?

С огромно усилие Крозиър отмята горната част на кожената завивка, която покрива и двамата, за да пусне под нея малко прохладен въздух.

Безмълвната се размърдва леко, но не се събужда. Докато я гледа в сумрака на палатката, Крозиър си мисли, че тя прилича на дете — може би като някоя от по-малките дъщери на братовчед му Албърт.

С тази мисъл наум — спомняйки си как играе крокет на зелената поляна в Дъблин — Крозиър отново потъва в сън.

Тя е облечена в своята парка и е коленичила пред него; дланите й са на около фут разстояние една от друга и въженце, направено от животински сухожилия или черва, танцува между разперените й пръсти. Тя използва сухожилията вместо връвчица, за да си играе на нещо, подобно на детската игра „котешка люлка“.

Крозиър я наблюдава унило.

Сложните плетеници на въженцето непрекъснато оформят две фигури. Първата се състои от три линии, образуващи два триъгълника отгоре, където се намират палците на момичето, а двойният клуп в центъра наподобява островръх купол. Втората фигура — дясната й ръка е изтеглена настрани, а два прави отрязъка от въженцето стигат почти до лявата ръка, където клупът обхваща само палеца и кутрето — представлява сложна малка примка от двойни нишки, която прилича на карикатурна фигурка с четири овални крачета или лапи и глава във формата на клуп.

Крозиър няма представа какво представляват фигурките. Той бавно поклаща глава, за да й покаже, че не иска да играе.

За миг Безмълвната впива тъмните си очи в неговите. После разваля фигурката, отпускайки с изящно движение малките си ръце, и оставя въженцето в малката костена купичка, от която той пие бульона си. Секунда по-късно тя изпълзява от палатката през многобройните покривала на изхода.

Стреснат от студения въздух, който нахлува в палатката през тези няколко секунди, Крозиър се опитва да пропълзи към изхода. Трябва да разбере къде се намира. Съдейки по непрестанните стонове и пропуквания, те все още са на леда — може би съвсем близко до мястото, където е бил прострелян. Крозиър няма представа колко време е минало от нощта, в която Хики нападна от засада четиримата мъже — него, Гудсър, клетите Лейн и Годард, — но се надява, че са минали само няколко часа, най-много ден-два. Ако си тръгне сега, може би ще успее да предупреди мъжете в лагер „Спасение“, преди Хики, Менсън, Томпсън и Ейлмър да се появят там и да нанесат нови щети.

Крозиър успява да повдигне главата и раменете си на няколко инча, но е твърде слаб, за да се измъкне изпод завивките, камо ли да пропълзи до покривалата от еленова кожа и да погледне навън. Той заспива отново.

След известно време — Крозиър дори не е сигурен дали е същият ден и дали девойката отново се е връщала в палатката, докато е спял — Безмълвната го събужда. През процепите на еленовите кожи прониква все същата мъждива светлина, в палатката горят все същите светилници с мас. В снежната ниша на пода, която тя използва за съхранение на продуктите, лежи прясно парче тюленово месо и Крозиър вижда, че девойката е съблякла тежката си парка и е останала само по нещо като къси панталони, облечени с козината навътре. Външната част на кожата е по-светла от мургавата кожа на Безмълвната. Гърдите й се поклащат, когато тя отново се отпусна на колене пред Крозиър.

Внезапно въженцето отново започва да танцува между пръстите й. Този път девойката показва първо животинска фигурка, после връвчицата се отпуска, усуква се и в средата отново се появява островърхият овален купол.

Крозиър поклаща глава. Той не разбира.

Безмълвната хвърля въженцето в купичката, взима късия си извит нож с костена дръжка, приличащ на куката на пристанищен хамалин, и започва да реже парчето тюленово месо.

— Трябва да намеря хората ми — прошепва Крозиър. — Трябва да ми помогнеш да намеря хората ми.

Безмълвната го гледа.

Капитанът не знае колко дни са минали от първото му пробуждане. Той спи много. В редките часове, през които е буден, той пие своя бульон, яде тюленово месо и лой, които Безмълвната вече няма нужда да дъвче вместо него, макар да продължава да ги поднася към устата му, а освен това го мие и сменя лапите на раните му. Крозиър изпитва неописуемо унижение от това, че е принуден да се облекчава в друга голднърова консервена кутия, поставена в снега на една ръка разстояние от постелята му, и че именно момичето трябва редовно да я изнася и да я изпразва някъде на леденото поле. Не му става по-леко при мисълта, че съдържанието на консервената кутия замръзва бързо и почти не разнася миризма в малката палатка, която и без това мирише силно на риба, тюленово месо и на собствената им човешка пот.

— Трябва да ми помогнеш да се върна при хората ми — отново произнася той с хриплив глас. Усеща, че има големи шансове да се намират близо до полинията, където ги беше нападнал Хики — на не повече от две мили от лагера „Спасение“.

Той трябва да предупреди останалите.

Смущава го фактът, че всеки път, когато се събуди, светлината, проникваща през процепите, изглежда все същата. Може би по някаква причина, която само доктор Гудсър би могъл да обясни, той се събужда само през нощта. Може би Безмълвната го упоява със своя бульон от тюленова кръв, за да може той да спи през деня. За да му попречи да избяга.

— Моля те — шепне той. Може само да се надява, че въпреки немотата си дивачката е научила поне малко английски по време на престоя си на борда на КНВ „Ужас“. Гудсър беше потвърдил, че Безмълвната дама чува всичко, въпреки че няма език, с който да говори, и Крозиър сам беше виждал как тя потрепва при някой неочакван силен шум, докато беше гостенка на кораба му.

Безмълвната продължава да се взира в него.

„Тя е не само дивачка, а и идиотка“ — мисли си Крозиър. Проклет да е, ако още веднъж се обърне с молба към тази езичница. Ще продължи да се храни, да оздравява и да събира сили, и в един прекрасен ден ще я блъсне встрани и ще тръгне сам към лагера.

Безмълвната примигва и се обръща, за да сготви парчето тюленово месо на малката си печка, захранвана с лой.

Той се събужда през друг ден — или по-точно през друга нощ, тъй като светлината е все така мъждива — и вижда, че Безмълвната стои на колене пред него и отново играе на странната си игра.

Първата фигура, която се образува между пръстите й, е отново познатият островръх купол. Пръстите й танцуват. Появяват се две отвесни примки, но този път те имат два крака или лапи вместо четири. Тя разперва по-широко ръцете си и по някакъв начин фигурката започва да се движи — плъзга се от дясната ръка към лявата, мърдайки краката балони. Девойката разваля фигурката, пръстите й летят и в средата отново се появява овалният купол, но — осъзнава Крозиър — този път формата му е малко по-различна. Върхът на купола е изчезнал и сега той представлява чиста дъгообразна крива като онези, които той е изучавал като мичман, преглеждайки задълбочено илюстрациите по геометрия и тригонометрия.

Крозиър поклаща глава.

— Не разбирам — изхриптява той. — Не виждам никакъв смисъл в тази проклета игра.

Безмълвната го поглежда, примигва, прибира въженцето в кожената си торба и започва да измъква Крозиър изпод спалните му кожи.

Той все още няма енергия да й се съпротивлява, но и не използва малкото си възстановени сили, за да й помогне. Безмълвната го изправя да седне и му облича лека долна риза от еленова кожа, върху която навлича дебела парка. Крозиър е изумен от лекотата на облеклото — памучните и вълнени дрехи, които беше обличал през последните три години при излизанията си навън, тежаха повече от трийсет фунта, преди неизбежно да се пропият от пот и лед, но горната част на ескимоското облекло не тежеше повече от осем фунта. Той чувства колко свободно висят дрехите върху тялото му, но колко плътно прилепват към шията и китките — навсякъде, откъдето би могла да избяга топлината.

Смутеният Крозиър се опитва да помогне при обуването на леките панталони от еленова кожа върху голите му крака — същите панталони, каквито носи Безмълвната в палатката, само че по-голям размер, — а след това и на дългите чорапи от еленова кожа, но непослушните му пръсти по-скоро пречат, отколкото помагат. Безмълвната отблъсква ръцете му настрани и довършва обличането му с безстрастната ловкост, позната само на майките и бавачките.

Крозиър гледа как девойката обува на краката му високи терлици, които изглеждат като изплетени от трева, и ги завързва здраво около краката и глезените му. Той предполага, че служат за изолация, и трудно може да си представи колко време е било необходимо на Безмълвната — или на някоя друга жена, — за да изплете от трева такива високи и плътни терлици. Кожените ботуши, които Безмълвната нахлузва върху терлиците, прихващат и долната част на кожените му панталони и той забелязва, че подметките на тези ботуши са направени от много по-дебела, груба кожа.

В първите часове след събуждането му в палатката Крозиър се беше зачудил на изобилието от парки, нещавени кожи, еленови кожи, гърнета, сухожилия, лампи с тюленова мас, направени от нещо, приличащо на талк, закривения нож и останалите инструменти, но след това осъзна очевидното — именно Безмълвната дама беше обрала всичко от телата и раниците на осмината мъртви ескимоси, убити от лейтенант Ходжсън и Фар. Останалото имущество — голднъровите консервени кутии, лъжиците, допълнителните ножове, ребрата от морски млекопитаещи, парчетата дърво, кост, дори онова, което приличаше на стари дъги от бъчви и сега беше използвано при разпъването на палатката — сигурно беше отмъкнато от „Ужас“ или от изоставения лагер „Ужас“ или по време на няколкото месеца, които Безмълвната беше прекарала сама на леда.

След като е облечен, Крозиър се отпуска безсилно на единия си лакът и пита задъхано:

— Сега ще ме отведеш ли при хората ми?

Безмълвната му слага ръкавици, вдига на главата му качулката, обшита с кожа на бяла мечка, завързва я здраво под брадичката му и го измъква навън през отвора на палатката.

Студеният въздух изгаря дробовете му и го кара да се закашля, но миг по-късно Крозиър осъзнава колко топло се чувства останала част от тялото му. Той усеща как топлината на собственото му тяло се носи под широкото облекло, което явно не я пропусна навън. Около минута Безмълвната се суети около него, настанява го върху купчина сгънати кожи. Той предполага, че тя не иска той да лежи на леда, дори върху мечешка кожа, тъй като в тези странни ескимоски дрехи на човек му е по-топло, когато седи, позволявайки на въздуха, нагрят от собственото му тяло, да циркулира свободно под кожите.

Сякаш за да потвърди догадката му, Безмълвната разстила на леда една мечешка кожа, внимателно я сгъва и я слага върху съседната купчина. За голяма изненада на Крозиър, чиито крака през последните три години бяха изстивали всеки път, когато излезеше на палубата на кораба или навън, на леда, и постоянно бяха мокри и студени след напускането на „Ужас“, сега студът и влагата изобщо не проникват през дебелата кожена подметка и изплетените от трева терлици, които носи.

Безмълвната започва да събира палатката с уверени движения, а през това време Крозиър се оглежда наоколо.

„Наистина е нощ. Защо ме изкара навън през нощта? Да няма някакви непредвидени обстоятелства?“ Доколкото може да съди по шумовете, палатката от еленови кожи, която е разглобена бързо, е била разпъната направо върху леда, разположена е сред глетчерови върхове, айсберги и тороси, отразяващи слабата светлина на няколкото звезди, надничащи между облаците. Крозиър вижда тъмната вода на полиния, намираща се на по-малко от трийсет фута от мястото на палатката, и сърцето му забива учестено. „Все още се намираме на мястото, където Хики ни нападна от засада, на две мили от лагера «Спасение». Знам пътя дотам.“

Тогава осъзнава, че тази полиния е много по-малка от онази, до която ги беше завел Робърт Голдинг — черното петно на откритата вода е дълго по-малко от осем фута и е широко само половин фут. А и околните айсберги, замръзнали в паковия лед, не изглеждат по същия начин. Те са много по-високи и повече на брой, отколкото онези на мястото на засадата. И торосите са по-високи.

Крозиър поглежда небето с присвити очи, но вижда само слабо проблясващите звезди. Ако облаците се разнесяха и ако секстантът му, таблиците и картите бяха в него, той може би щеше да успее да определи местоположението си.

Ако… ако… може би.

Единственото познато струпване от звезди, което Крозиър забелязва сред облаците, подхожда повече на зимно съзвездие, отколкото на лятно от средата или края на август. Той знае, че е прострелян през нощта на 17 август — беше направил ежедневната записка в корабния дневник, преди Робърт Голдинг да се появи тичешком в лагера, — и е убеден, че от момента на нападението са минали само няколко дни.

Той оглежда трескаво обсипания с ледени върхове хоризонт, опитвайки се да открие смътното сияние, подсказващо за скорошен залез на юг. Навсякъде наоколо е само нощ и виещ вятър, и няколко мъждукащи звезди.

Мили Боже… къде е слънцето?

Крозиър продължава да не чувства студ, но трепери толкова силно, че е принуден да използва малкото си сила, за да се вкопчи в натрупаните, сгънати кожи, така че да не се прекатури.

Безмълвната дама прави нещо много странно.

Тя беше съборила палатката от кожи и кости с няколко пестеливи движения — дори в полумрака Крозиър може да види, че външното покритие е направено от тюленови кожи — и сега е коленичила пред една от кожите и използва кривия си нож, за да я разреже през средата.

После хваща двете половинки и ги хвърля в полинията, накисвайки ги във водата с една крива пръчка, докато не се намокрят хубаво. Връща се на мястото, където допреди няколко минути се беше издигала палатката, измъква замръзналата риба от нишата, изсечена в леда в нейната половина на палатката, и бързо подрежда редица от риби, всяка с глава към опашката на предишната, в единия край на всяка от двете половини бързо замръзваща тюленова кожа.

Крозиър няма никаква представа какво е намислила жената. Тя сякаш извършва някакъв безумен езически ритуал тук, в тъмната нощ, под звездите. Проблемът е, вижда Крозиър, че тя беше нарязала покривната кожа на палатката им. Дори да издигне отново палатката от еленовите кожи, опънати върху пръснатите криви пръти, ребра и кокали, стените нямаше да пазят вече така добре от вятъра и студа.

Без да му обръща внимание, Безмълвната навива двете половини тюленова кожа плътно около рибите, като разтяга мократа кожа, за да се стегнат рулата още повече. Крозиър с изненада забелязва, че тя е оставила в краищата на двете рула да стърчи по половин риба и сега съсредоточено се опитва да изкриви леко нагоре главата на всяка една от тях.

След две минути момичето вдига двете седемфутови рула от увита в тюленова кожа риба, които са замръзнали здраво, като тесни дъбови греди със стърчащи рибешки глави по краищата, и ги оставя едно до друго на леда.

После разстила на леда малка кожа, отпуска се на колене върху нея и с помощта на сухожилия и кожени ремъци свързва еленовите рога и кости — които досега бяха служили за скеле на палатката — за да може чрез тях да съедини двете седемфутови рула от увити в тюленова кожа риби.

— Майко Божия! — изхриптява Крозиър. Замръзналите рула от риби, увити в мокра тюленова кожа, са плъзгачи. Еленовите рога са напречните дъски. — Та ти правиш шейна, по дяволите! — шепне той.

Парата от дъха му увисва в облак от ледени кристали във въздуха, а изумлението му преминава в лека паника. „Никога досега не е било толкова студено на 17 август — температурите дори не са се доближавали до тези.“

Доколкото Крозиър може да прецени, на Безмълвната й е отнело по-малко от половин час, за да направи шейна с плъзгачи от замръзнала риба и напречни дъски от еленови рога, но сега той вече час и половина или два седи на купчината си от сгънати кожи — трудно е да се следи времето, когато джобният му часовник липсва, а и защото от време на време изпада в лека дрямка, — докато жената работи върху плъзгачите на шейната.

Първо от една платнена торба, взета от „Ужас“, тя изважда нещо, което прилича на смес от кал и мъх. Пренасяйки с кутии от голднърови консерви вода от полинията, тя оформя сместа в топчета с размера на юмрук, след което ги подрежда по дължината на импровизираните плъзгачи, като ги потупва и разплесква равномерно с голите си ръце. Крозиър няма представа защо ръцете й не измръзват, въпреки че тя често прекъсва работата си, за да ги пъхне под парката и да ги стопли на голия си корем.

Безмълвната заглажда замръзналата кал с ножа си, изрязвайки излишното като скулптор, работещ върху глинения си макет. След това донася още вода от полинията и я излива върху замръзналия пласт кал, създавайки леден плаз. Накрая напръсква с вода от устата си една ивица мечешка кожа и започва да трие с мократа козина по цялата дължина на замръзналата кал, докато леденото покритие не става абсолютно гладко. Под светлината на звездите плъзгачите на преобърнатата шейна — която допреди два часа е била само риба и тюленова кожа — изглеждат на Крозиър като облечени в стъкло.

Безмълвната изправя шейната, проверява ремъците и възлите, сяда на здраво привързаните еленови рога и къси парчета дърво и привързва останалите две рога — най-дългите и извити рога, които бяха основните подпори на палатката — към задната част на шейната, за да се получи нещо, наподобяващо дръжки.

След това натрупва няколко пласта тюленови и мечи кожи върху напречните рога и идва при Крозиър, за да му помогне да се придвижи до шейната.

Той отблъсва ръцете й и се опитва да върви сам.

Не помни как е паднал по лице на снега, но зрението и слухът му завръщат, когато Безмълвната го настанява върху шейната, изпъва краката му, обляга гърба му плътно върху натрупаните пред задните дръжки кожи и го завива с няколко дебели кожени покривала.

Крозиър вижда, че тя е привързала към предната част на шейната дълги кожени ивици, сплетени в нещо като хамут, който е увила около кръста си. Той си спомня за играта й с връвчицата и накрая разбира какво се е опитала да му каже: палатката (островърхия купол) съборена, те двамата тръгват (ходещите фигури по движещите се конци, макар че Крозиър тази нощ определено се беше разминал с ходенето) към следващия овален купол без връх. (Друга палатка с формата на купол? Снежна къща?)

След като всичко е опаковано — резервните кожи и платнени торби, увитите в кожи съдове и маслени светилници са струпани върху и около Крозиър, — Безмълвната се впряга в хамута и започва да тегли шейната по леда.

Плъзгачите се плъзгат като стъкло, много по-леко и гладко от шейните от „Еребус“ и „Ужас“. Крозиър с изненада установява, че все още му е топло; след два и повече часове неподвижно седене на леда той изобщо не е замръзнал, ако не се смята върхът на носа му.

Небето е покрито с плътна облачна пелена. На хоризонта, в която и да е посока, няма никакъв признак за развиделяване. Франсис Крозиър няма представа накъде го води жената — обратно на острова Крал Уилям? На юг към полуостров Аделаида? Към реката на Бак? Още по-навътре в леденото поле?

— Хората ми — изхриптява той. Опитва се да повиши глас, за да го чуе тя през стоновете на вятъра, сухото шумолене на снега и скърцането на дебелия лед под тях. — Трябва да се върна при хората ми. Те ме търсят. Госпожице… мадам… Безмълвна дамо, моля ви. За Бога, моля ви, отведете ме обратно в лагер „Спасение“.

Безмълвната не се обръща. Той може да види само задната част на качулката й и бялата мечешка кожа, която проблясва под слабата звездна светлина. Той няма представа как жената успява да намери пътя в тази тъмнина, нито как такова дребно момиче може да тегли с такава лекота шейната, в която е натоварен и той.

Те безшумно се плъзгат напред, към потъналия в мрак леден пейзаж.