Ужас

27. Крозиър

Това няма да има край.

Болката няма да има край. Гаденето няма да има край. Треската няма да има край. Ужасът няма да има край.

Крозиър се превива под вледенените одеяла на леглото си и му се иска да умре.

По време на редките му моменти на просветление през тази седмица Крозиър страшно съжалява за най-разумната постъпка, която беше извършил, преди да се оттегли насаме със своите демони — той беше предал пистолета си на лейтенант Литъл без никакви обяснения, освен че беше казал на Едуард да не му връща оръжието, преди той самият да си го поиска обратно на палубата, облечен в пълна униформа.

Сега Крозиър би дал всичко за заредения си пистолет. Тази болка е непоносима. Тези мисли са непоносими.

Баба му по линията на преждевременно починалия му баща, Мойра, беше отритната от семейството на Крозиър. Когато баба му беше прехвърлила осемдесет години, а Крозиър все още беше в детската си възраст, тя живееше през две села — огромно, невъобразимо разстояние за едно момче, — а семейството на майка му нито я канеше за семейните празненства, нито споменаваше за нея.

Тя беше католичка. Тя беше вещица.

Крозиър започна да се промъква тайно до селото й — молейки да го качват на каруци, теглени от понита — на десетгодишна възраст. Година по-късно вече посещаваше заедно със старицата странната селска католическа църква. Майка му, леля му и баба му по майчина линия щяха да умрат, ако бяха научили. Благопристойната ирландско-английска презвитерианска част от семейството му щеше да се отрече от него, да го изгони от дома и да го презира така, като флотското ръководство и Арктическият съвет го презираха през всичките тези години, защото е ирландец. И защото няма благороднически произход.

А баба Мойра смяташе, че той е специален. Каза му, че той притежава ясновидска дарба.

Тази мисъл не плашеше младия Франсис Роудън Мойра Крозиър. Той обичаше мрачната и тайнствена атмосфера на католическото богослужение: високият свещеник, пристъпващ важно като гарван и произнасящ заклинания на мъртъв език; мигновеното чудо на Светото причастие, когато вярващите вкусват от плътта и кръвта на Христос и се съединяват с Него; миризмата на тамян и мистичното песнопение. Веднъж, когато беше на дванайсет, малко преди да избяга от дома си, той каза на баба си, че иска да стане свещеник, а старицата се разкикоти със своя див, дрезгав смях и му каза да изхвърли тази глупост от главата си. „Да бъдеш свещеник е нещо също толкова обикновено и безполезно, колкото и да бъдеш ирландски пияница — каза му тя. — Използвай ясновидската си дарба, която присъства в рода ми от много поколения. Тя ще ти помогне да достигнеш места и да видиш неща, които нито един човек на тази тъжна земя не е виждал.“

Младият Франсис не вярваше в ясновидството. Горе-долу по същото време той осъзна, че не вярва и в Бог. Замина за морето. Вярваше във всичко, което видя и научи там, а някои от тези неща бяха наистина странни.

Крозиър блуждае между болката и пристъпите на гадене. Събужда се само за да повърне във ведрото, което Джопсън, неговият стюард, е оставил тук и което сменя на всеки час. Боли го всичко до дълбините на самата му същност, където някога беше смятал, че обитава душата му — докато не я изгуби някъде из моретата покрай изпитото през годините уиски. През всичките тези кошмарни дни и нощи, докато се облива с ледена под върху мразовитите чаршафи, той знае, че би се отказал от ранга си, от честта си, от майка си, от сестрите си, от бащиното си име и дори от спомена за баба Мойра срещу само още една чаша уиски.

Корабът стене под неспирния натиск на леда. Крозиър стене от студа, треската, болката, гаденето и отчаянието, докато демоните му го терзаят. Отрязал е шестинчова ивица от стар колан и сега я стиска между зъбите си, за да не стене на глас, когато потъва сред виденията си в мрака. Но все пак стене.

Представя си всичко ясно. Просто го вижда.

Лейди Джейн Франклин сега е в стихията си. Сега, когато вече две години и половина няма никаква вест от съпруга й, тя е в стихията си. Лейди Франклин — Неукротимата. Лейди Франклин — вдовицата, отказваща да бъде вдовица. Лейди Франклин — Покровителката и Светицата на Арктика, която беше убила нейния съпруг… Лейди Франклин, която никога няма да признае този факт.

Крозиър я вижда толкова ясно, сякаш наистина притежава дарба за ясновидство. Лейди Франклин никога не е изглеждала по-красива от сега, в своята решимост, в своето нежелание да скърби, в своята увереност, че съпругът й е жив и че експедицията на сър Джон трябва да бъде открита и спасена.

Минали са повече от две и половина години. Командването на флота знае, че сър Джон е взел на борда на „Еребус“ и „Ужас“ провизии за три години при нормални дажби за екипажите и би трябвало да се появи в района на Аляска през лятото на 1846 година, и определено не по-късно от август 1847 година.

Лейди Джейн със сигурност вече е накарала летаргичните флот и парламент да се задействат. Крозиър я вижда как пише писма — до Адмиралтейството, до Арктическия съвет, до своите приятели и бивши ухажори в парламента, до кралицата и, естествено, до своя покоен съпруг — всеки ден, пише ги с безупречния си, строг почерк и говори на покойния сър Джон, казва му, че знае, че нейният любим още е жив и с нетърпение очаква неизбежната си среща с него. Вижда как тя казва същото на целия свят. Тя ще изпрати купища писма с първите спасителни кораби… с флотски кораби определено, но е много вероятно и с частни кораби, наети или с пари от топящото се състояние на лейди Джейн, или от дарения на обезпокоени и богати приятели.

Откъсвайки се от виденията си, Крозиър се опитва да се надигне върху леглото си и да се усмихне. Тресе се от студ като брамстенга по време на буря. Повръща в почти пълното ведро. После пада обратно върху пропитата от пот, вонящата на жлъчка възглавница, затваря очи и отново потъва във виденията си.

Кого щяха да изпратят, за да спаси „Еребус“ и „Ужас“? Кого ли вече бяха изпратили?

Крозиър знае, че сър Джон Рос ще напира да възглави всякаква спасителна експедиция в ледовете, но е наясно, че лейди Джейн Франклин ще пренебрегне стареца — тя го смята за простак — и ще предпочете племенника му, Джеймс Кларк Рос, с когото Крозиър беше изследвал моретата край Антарктида.

Младият Рос беше обещал на младата си годеница, че вече никога няма да потегли на изследователска морска експедиция, но Крозиър знае, че той не би отказал на молбата на лейди Франклин. Рос щеше да избере да тръгне с два кораба. Крозиър ги вижда как отплават с вдигнати платна през лятото на 1848 година. Крозиър вижда как двата кораба поемат на север от Бафинова земя, на запад през протока Ланкастър, откъдето сър Джон беше превел „Ужас“ и „Еребус“ преди три години — капитанът почти разчита надписите по носовете на корабите на Рос, — но след протока на Принц-регента, а може би след остров Девън сър Джеймс ще се натъкне на същия неудържим паков лед, който сега държи в плен корабите на Крозиър. През следващото лято протоците и каналите, през които ги водеха ледовите лоцмани Рийд и Бланки, още няма да са се разтопили напълно. Сър Джеймс Кларк Рос така и няма да се приближи на по-малко от триста мили до „Ужас“ и „Еребус“.

Крозиър вижда как корабите му се обръщат и се връщат в Англия през студената ранна есен на 1848 г.

Той стене, ридае и гризе яростно кожения каиш. Костите му се вледеняват. Плътта му пламти. Навсякъде по кожата го побиват тръпки.

Вижда с ясновидската си дарба, че през същата 1848 година Господна ще бъдат изпратени и други кораби, други спасителни експедиции, някои от които вероятно по същото време или дори по-рано от спасителната експедиция на Рос. Кралският флот се задейства бавно — с характерната за моретата ленивост, — но щом веднъж се задвижи, знае Крозиър, започва да прави всичко, което е по силите му. Ужасната припряност след прекалената мудност е обичайният начин на действие на флотата, добре познат на Франсис Крозиър от вече четири десетилетия.

В трескаво работещия си мозък Крозиър вижда през лятото да се изпраща поне още една флотска експедиция до Бафиново море в търсене на изгубената Франклинова експедиция и вероятно дори и трета експедиция, насочила се към нос Хорн, за да може евентуално да се срещне с другите спасителни експедиции край Беринговия проток и да продължи издирванията в Източна Арктика, на хиляди мили от местоположението на „Еребус“ и „Ужас“. Подобни мащабни операции ще продължат и през 1849 година и след това.

А сега е едва началото на втората седмица от 1848 г. и Крозиър се съмнява, че хората му ще оцелеят до лятото.

Ще бъде ли изпратена сухопътна експедиция от Канада по течението на река Макензи към арктическото крайбрежие, а после на изток към Земята на Уластън и Земята Виктория, за да търсят изгубените кораби, изхвърлени някъде покрай неуловимия Северозападен проход? Крозиър е сигурен, че и това ще стане. Подобна сухопътна експедиция няма никакви шансове да ги открие тук, на двайсет и пет мили северозападно от остров Крал Уилям. Тя дори няма да знае, че Земята на Крал Уилям е остров.

Ще обяви ли Първият лорд на Адмиралтейството в Камарата на общините награда за спасяването на сър Джон и хората му? Крозиър смята, че да. Но каква? Хиляда паунда? Пет хиляди? Десет хиляди? Крозиър зажумява и вижда ясно сумата — сякаш е написана на пергамент и е пред очите му — двайсет хиляди паунда, обещани на всеки, който „окаже ефективно съдействие в спасяването на живота на сър Джон и неговите подчинени“.

Крозиър отново се смее, което предизвиква нов пристъп на гадене. Той се разтреперва от студ, болка и от осъзнаването на явната абсурдност на виденията му. Корабът около него продължава да стене от натиска на леда. Капитанът вече не може да различава стоновете на кораба от своите собствени.

Той вижда осем кораба — шест британски и два американски — разположени на няколко мили един от друг в почти замръзнали места за закотвяне, подобни на заливчето край остров Бичи или може би край остров Корнуолис. По всичко личи, че това става в късното арктическо лято, може би в края на август, само дни преди внезапно всичко да бъде обхванато от мраз. Крозиър има чувството, че тази картина е отдалечена на две или три години в бъдещето от ужасната реалност на този момент през 1848 година. Капитанът изобщо не може да проумее защо осем спасителни кораби са се събрали на едно място, вместо да се разпръснат на десетки хиляди квадратни мили из Арктика и да търсят следи от изгубената експедиция на Франклин. Това е халюцинация, предизвикана от умопомрачение.

Корабите са с най-различни размери — от малки шхуни и корабчета с размерите на яхти, твърде крехки за подобни плавания сред ледовете, до сто четирийсет и четири тонен и осемдесет и един тонен американски кораби, изглеждащи странно на Крозиър, и чудноват деветдесеттонен лоцмански кораб, набързо приспособен за плаване в арктическите морета. Има и няколко типични за британския флот ветроходни и парни кораби. Крозиър вижда във възбудения си от болката мозък имената на корабите: „Напредък“ и „Спасение“ — те плават под американски знамена; „Принц Албърт“ — бившият лоцмански кораб; „Лейди Франклин“ — корабът, който беше начело на закотвената британска ескадра. Има още два кораба, които изглеждат на Крозиър свързани със стария Джон Рос — неголямата шхуна „Феликс“ и абсолютно неуместната тук малка яхта „Мери“. И накрая — два истински британски флотски кораба, „Асистънс“ и „Интрепид“.

Сякаш през погледа на високо летяща птица Крозиър вижда, че всичките осем кораба се намират на не повече от четирийсет мили един от друг: двата малки британски кораба са край остров Грифин, над протока Бароу; четири от останалите британски кораби са в залива Асистънс, в северния край на Корнуолис; двата американски кораба са по-далеч на юг, веднага след извивката на изток на остров Корнуолис, точно от другата страна на протока Уелингтън срещу първото зимно убежище на сър Джон край остров Бичи. Нито един от тях не се намира на по-малко от двеста и петдесет мили от заседналите далеч на югозапад в ледовете „Еребус“ и „Ужас“.

Минута по-късно мъглата или облаците се разсейват и Крозиър вижда шест от осемте кораба, пуснали котва на четвърт миля един от друг веднага след извивката на брега на мъничък остров.

Крозиър вижда хора, бягащи по вледенен каменист бряг под отвесна черна скала. Хората са развълнувани. Той почти чува гласовете им в мразовития въздух.

Това е остров Бичи, той е сигурен. Те са намерили надгробните надписи върху прогнилите дъски и гробовете на огняря Джон Торингтън, моряка Джон Хартнъл и редника от морската пехота Уилям Брейн.

Колкото и близо в бъдещето да се случват тези събития, Крозиър знае, че те няма да могат да помогнат по никакъв начин на него и останалите мъже от екипажите на „Еребус“ и „Ужас“. Сър Джон беше напуснал остров Бичи с дива бързина още в първия ден, след като ледът охлаби достатъчно хватката си, за да позволи на корабите да напуснат зимното си убежище. След девет месеца зимуване експедицията на Франклин не беше оставила дори съобщение, указващо в коя посока поемат.

Тогава Крозиър беше наясно, че сър Джон не смята за нужно да уведомява Адмиралтейството, че тръгва на юг, следвайки получените заповеди. Сър Джон Франклин винаги се подчиняваше на заповедите, и беше сигурен, че Адмиралтейството ще знае, че и този път е постъпил така. Но си оставаше факт, че след девет месеца на острова — и след като бяха издигнали на брега по надлежния начин каменна пирамида и дори на шега бяха направили и пирамида от изпразнените консерви на Голднър, напълнени с камъчета — те така и не бяха оставили никакво съобщение на остров Бичи въпреки дадените на Франклин заповеди.

Адмиралтейството и Изследователската служба бяха снабдили експедицията на Франклин с двеста херметически затворени месингови цилиндъра, за да оставят в тях послания с местоположението си и посоката си на движение по време на цялото им търсене на Северозападния морски път, и сър Джон беше използвал… само един от тях. Безполезния цилиндър, изпратен на Земята на крал Уилям на двайсет и пет мили на югоизток от сегашното им местоположение и скрит там няколко дни преди смъртта на сър Джон през 1847 г.

На остров Бичи не бяха оставили нищо.

На остров Девън, който бяха изследвали при преминаването си покрай него — също нищо.

На остров Грифин, където бяха търсили подслон — нищо.

На остров Корнуолис, който бяха обиколили — нищо.

На остров Съмърсет, на Принц Уелски и на Виктория, покрай които бяха плавали на юг през цялото лято на 1846 година — също нищо.

И сега, във видението на Крозиър, спасителите от шестте кораба — изправени пред опасността самите те също да заседнат в ледовете — са обърнали поглед на север, към все още свободната за плаване вода на протока Уелингтън и към Северния полюс. Не са намерили никакви пътеводни нишки на остров Бичи. И Крозиър вижда от вълшебната височина на птичия полет, че протокът Пил на юг — по който „Еребус“ и „Ужас“ бяха успели да преминат преди година и половина, по време на краткото лятно топене на ледовете — сега, в това бъдещо лято, е застлан с плътна бяла покривка докъдето може да стигне погледът на мъжете на остров Бичи и в протока Бароу.

На тях дори и не им минава през ума, че Франклин може да е тръгнал по този път… че може да се е подчинил на заповедите. Те възнамеряват — през близките години, защото Крозиър вижда, че сега самите те са заседнали сред ледовете в протока Ланкастър — да продължат издирванията на север. Допълнителните заповеди, дадени на сър Джон за в случай че не може да продължи на юг и да премине през прохода, гласят, че трябва да завие на север, да прекоси хипотетичния леден пояс и да навлезе в още по-хипотетичното Отворено полярно море.

В съкрушеното си сърце Крозиър знае, че капитаните и екипажите на тези осем спасителни кораба са стигнали до извода, че Франклин е поел на север — макар че в действителност той беше отплавал в противоположната посока.

Крозиър се събужда през нощта. Събужда се от собствените си стонове. В каютата свети фенер, но очите му не могат да понесат светлината, така че той се опитва да разбере какво става чрез изгарящите тялото му докосвания и от режещите слуха му звуци. Двама мъже — стюардът Джопсън и лекарят, Гудсър — свалят от него мръсната му, мокра от пот долна риза, измиват го с възхитително топла вода и грижливо го обличат с чиста долна риза и чорапи. Един от тях се опитва да го нахрани със супа с помощта на лъжица. Крозиър повръща рядката каша, но съдържанието на пълното до горе ведро е замръзнало и той смътно осъзнава, че двамата мъже чистят пода. Те го карат да пие вода и той пада върху студените си чаршафи. Единият от тях го покрива с топло одеяло — топло, сухо, незаледено одеяло — и на него му се приисква да заридае от благодарност. Иска му се и да поговори, но отново потъва във водовъртежа на своите видения и не може да намери точните думи или да ги подреди във фрази, а после отново забравя всякакви думи.

Той вижда чернокосо момче със зеленикава кожа, свило се в ембрионална поза до тухлена стена с цвят на урина. Крозиър знае, че момчето страда от епилепсия и се намира в някаква психиатрична клиника, в лудница. Момчето не помръдва, единствено тъмните му очи се въртят насам-натам, сякаш е влечуго. „Това момче съм аз.“

Едва успял да си помисли това, Крозиър осъзнава, че това не е негов страх. Това е кошмарът на някой друг. За кратко е бил в нечие чуждо съзнание.

София Кракрофт влиза в него. Крозиър стене до кожения ремък.

Той вижда как голото й тяло се притиска към него в Езерото на птицечовката. Вижда я отчуждена и студена на каменната пейка в дома на губернатора. Вижда я да стои в синята си копринена рокля и да маха — не на него — на пристанището в Грийнхайт през майския ден, в който отплаваха „Еребус“ и „Ужас“. А сега я вижда такава, каквото не я е виждал никога преди — появила се в настоящето бъдеща София Кракрофт, горда, сърбяща, тайно доволна от възможността да скърби, преродена и готова за новия си живот като постоянна помощничка, компаньонка и секретарка на леля си лейди Джейн Франклин. Тя съпровожда лейди Джейн навсякъде — две несломими жени, така ги нарича пресата, — София, почти в същата степен като леля си винаги видимо изпълнена с увереност и надежда, предизвикателна, женствена и ексцентрична, винаги готова да умолява целия свят да спаси сър Джон Франклин. Тя никога не споменава името на Франсис Крозиър, дори и в лични разговори. Той веднага осъзнава, че това е идеалната роля за нея: смела, властна, убедена в правотата си, способна да кокетничи цели десетилетия при наличието на идеално оправдание защо избягва обвързването или истинската любов. Тя никога няма да се омъжи. Ще пътешества по света с лейди Джейн, разбира Крозиър, никога няма да се откаже публично от надеждата си, че изчезналият сър Джон ще бъде намерен — дълго след като в действителност ще е изгубила надежда, — и ще продължава да се наслаждава на правото си да получава помощ и съчувствие, на властта и положението в обществото, което й осигурява вдовството на леля й.

Крозиър се опитва да повърне, но стомахът му е празен от вече много часове или дни. Свива се на кълбо под одеялото, измъчван от спазмите.

Намира се в мрачната гостна на малка, претенциозно мебелирана американска фермерска къща в Хайдсдейл, щата Ню Йорк, на двайсетина мили западно от Рочестър. Крозиър никога не е чувал нито за Хайдсдейл, нито за Рочестър, щата Ню Йорк. Той знае, че видението му е от пролетта на тази година, 1848-а, вероятно само няколко седмици след настоящия момент. През тесния процеп между дръпнатите тънки пердета се виждат светкавиците на буря. Гръмотевиците разтърсват къщата.

— Майко, ела! — извиква едно от двете момичета, седнали около масата. — Уверяваме те, че ще намериш това за поучително.

— Ще го намеря за ужасяващо — казва майката, невзрачна жена на средна възраст, чието чело между силно опънатите назад посивяващи коси и тежките й смръщени вежди е разделено на две от постоянна вертикална бръчка. — Не знам как ви позволих дори да говорите за това.

Крозиър може само да се учудва на монотонния и грозен американски диалект. Повечето американци, с които се е познавал, са били или моряци от флотата на Съединените щати, или китоловци.

— Побързай, майко!

Момичето, което се обръща към майка си с такъв заповеднически тон, е петнайсетгодишната Маргарет Фокс. Тя е скромно облечена и привлекателна по онзи превзет и не особено интелигентен начин, характерен за няколкото американки, с които Крозиър е имал социални контакти. Другото момиче на масата е единайсетгодишната сестра на Маргарет, Катрин. По-младото момиче, чието лице едва се вижда под мъждукащата светлина на свещта, прилича повече на майка си, включително и в тъмните вежди, твърде силно опънатите назад коси и вече оформящата се бръчка на челото.

В процепа между прашните пердета проблясва светкавица.

Майката и двете момичета се хващат за ръцете около кръглата дъбова маса. Крозиър забелязва, че дантелената салфетка на масата е пожълтяла от времето. Трите жени затварят очи. Пламъкът на единствената свещ в стаята потрепва при поредната гръмотевица.

— Има ли някой тук? — пита петнайсетгодишната Маргарет.

Гръмък удар. Не светкавица, а удар, сякаш някой е стоварил върху масата дървен чук. Ръцете и на трите се виждат върху масата.

— О, Господи! — възкликва майката, явно готова да вдигне ръце и да закрие устата си от страх. Двете й дъщери я държат здраво, без да й позволяват да прекъсне кръга. Масата се разклаща от усилията им.

— Вие ли сте нашият водач тази вечер? — пита Маргарет.

Гръмко ЧУК.

— Да ни причините зло ли сте дошли? — пита Кати.

Две още по-гръмки ЧУК.

— Виждаш ли, майко? — пошепва Маги. Тя отново затваря очи и пита с театрален шепот: — Водачо, вие любезният господин Слипфут, с когото общувахме вчера, ли сте?

ЧУК.

— Благодарим ви задето ни убедихте снощи в реалността на съществуването си, господин Слипфут — продължава Маги, говорейки така, сякаш се намира в транс. — Благодарим ви, че разказахте на майка ни подробности от нейното детство, казахте възрастта на всяка от нас и й напомнихте за шестото дете, което е починало. Ще отговорите ли на въпросите ни тази вечер?

ЧУК.

— Къде е експедицията на Франклин? — пита малката Кати.

ЧУК ЧУК ЧУК чук чук чук чук ЧУК ЧУК чук ЧУК ЧУК… Тропането продължи половин минута.

— Това ли е спиритическият телеграф, за който говорехте? — шепне майката.

Маги й изшътква. Почукването престава. Крозиър вижда, сякаш прониквайки с поглед през дървения плот на масата и памучните и вълнени платове, че двете момичета имат необикновени гъвкави стави и се редуват да щракат с палците на краката си. Смайващо силен звук за такива дребни пръстчета.

— Господин Слипфут казва, че сър Джон Франклин, за когото пишат във вестниците, че всички го търсят, е добре и той и хората му, които също са добре, но са много изплашени, се намират на корабите си в ледовете покрай остров, разположен на пет дни плаване на юг от мястото, където са зимували през първата година от пътешествието — произнася напевно Маги.

— Там, където са сега, е много тъмно — добавя Кати.

Чуват се още почуквания.

— Сър Джон моли жена си Джейн да не се тревожи — превежда Маги. — Той казва, че скоро ще се срещне с нея — на онзи свят, ако не на този.

— О, Господи! — възкликва отново госпожа Фокс. — Трябва да повикаме Мери Редфилд и господин Редфилд, и Лия, разбира се, и господи и госпожа Дюслър, и господин Хайд, и господин и госпожа Джуъл…

— Шшшт! — изсъсква Кати.

ЧУК, ЧУК, ЧУК чукчукчукчукчук ЧУК.

— Водачът ни не иска да говориш, докато Той ни води — прошепва Кати.

Крозиър стене и хапе кожения ремък. Спазмите, започнали в червата му, сега терзаят цялото му тяло. Той ту се тресе от студ, ту отмята одеялата.

Вижда мъж, облечен като ескимос — кожена парка, високи кожени ботуши и кожена качулка, подобна на тази на Безмълвната дама. Но мъжът стои на осветена дървена сцена. Много е горещо. Мъжът стои на фона на изрисувани лед, айсберги и зимно небе. Сцената е обсипана с фалшив сняг. Върху него лежат четири изнемогващи от жегата кучета с изплезени езици. Приличат на породата, използвана за впряг от гренландските ескимоси.

Брадатият мъж с дебелата парка се обажда от побелелия от снега подиум:

— Днес ви говоря за човечност, не за пари — казва дребният мъж. Американският му акцент прорязва слуха на Крозиър със същата рязкост, както и акцентът на девойките. — И аз пътувах до Англия, за да разговарям със самата лейди Франклин. Тя пожела успех на следващата ни експедиция — която, разбира се, ще се състои само ако съберем необходимите за нея пари тук, във Филаделфия, както и в Ню Йорк и Бостън. Каза още, че за нея ще бъде чест, ако синовете на Америка върнат съпруга й вкъщи. Така че аз днес ви призовавам към вашата щедрост, но единствено в името на човечността. Обръщам се към вас от името на лейди Франклин, от името на изчезналия й съпруг и с надеждата да бъдат прославени Съединените американски щати…

Крозиър отново вижда мъжа. Брадатият тип вече е свалил парката си и лежи гол в легло в нюйоркския хотел „Юниън“ с много млада гола жена. Нощта е топла и те са отметнали одеялата встрани. Няма и следа от кучетата.

— При всичките си недостатъци — казва мъжът с тих глас, защото прозорецът е отворен към нюйоркската нощ, — аз поне те обичах. Ако беше императрица, скъпа Маги, вместо никому неизвестно момиче с неясно и съмнително занимание, щеше да е същото.

Крозиър осъзнава, че младата гола жена е Маги Фокс, само че няколко години по-стара. Тя продължава да е привлекателна по онзи глуповат американски начин, макар и сега да е без дрехите си.

Меги изрича с много по-дълбок и звучен глас, отколкото повелителния девически тон, който Крозиър е чул по-рано:

— Доктор Кейн, знаете, че ви обичам…

Мъжът поклаща глава. Той е взел лулата от нощното шкафче отстрани и сега издърпва лявата си ръка изпод главата на момичето, за да натъпка лулата с тютюн и да я запали.

— Маги, скъпа моя, аз слушам тези думи от твоята малка лъжлива уста, усещам как косата ти се отърква в гърдите ми, и страшно ми се иска да ти повярвам. Но ти не можеш да се издигнеш над положението ти в обществото, скъпа. Имаш много достойнства, които те издигат над твоята работа, Маги… ти си изтънчена, и привлекателна, и при друго образование щеше да бъдеш невинна и непринудена. Но ти не си достойна за постоянното ми внимание, госпожице Фокс.

— Не съм достойна… — повтаря Маги. Очите й, които в момента са скрити от погледа на Крозиър зад закръглените й гърди, като че ли са пълни със сълзи.

— Аз имам други цели в живота си, дете мое — казва доктор Кейн. — Не забравяй, че имам свои собствени амбиции, също както твоите незначителни сестри и майка ти. Аз съм посветен на моята работа в същата степен, в която ти си посветена на твоята, ако подобни театрални спиритични глупости изобщо могат да се нарекат работа. Така че си спомняй като за някакъв сън, че доктор Кейн, изследователят на арктическите морета, е обичал Маги Фокс, участничката в спиритични сеанси.

Крозиър се събужда в тъмнината. Той не знае къде и кога се намира. В каютата е тъмно. Изглежда, целият кораб е потънал в тъмнина. Шпангоутите стенат — или това е ехо на собствените му стонове от последните часове и дни? Много е студено. Топлото одеяло, с което си спомня, че са го завили Джопсън и Гудсър, сега е също толкова влажно и ледено, като и чаршафите му. Ледът около кораба надава вой. Притиснатите дъбови греди и вледененото желязо в корабната конструкция изстенват в отговор.

Крозиър иска да се изправи, но установява, че е твърде слаб и изтощен, за да се помръдне. Може да движи едва-едва само ръцете си. Връхлита го мощна вълна от болка и видения.

Лица на хора, които е познавал, или срещал, или виждал по време на службата си.

Ето го Робърт Маклур, един от най-коварните и амбициозни хора, които Франсис Крозиър някога е познавал — друг ирландец, изпълнен с решимост да постигне успех в английския свят. Маклур се намира на борда на кораб сред ледовете. Навсякъде наоколо има ледени и каменни скали, някои от които високи шестстотин или седемстотин фута. Крозиър никога не е виждал подобно нещо.

Ето го и стария Джон Рос на кърмата на малък кораб, подобен на яхта, който държи курс на изток. Връща се вкъщи.

Ето го и Джеймс Кларк Рос, сега по-стар, напълнял и не толкова щастлив, колкото е бил винаги, когато го е виждал Крозиър. Изгряващото слънце осветява заледените въжета на кливера, докато корабът напуска ледовете и навлиза в открити води. Той се връща вкъщи.

Ето го Франсис Леополд Маклинток — човек, за когото Крозиър по някакъв начин знае, че отначало е търсел Франклин под командването на Джеймс Рос, а в по-късни години е организирал собствена експедиция. Кога по-късно? Колко време след настоящия момент? Колко далеч в бъдещето?

Виденията се мяркат през Крозиър като светлина от вълшебен фенер, но той не чува отговори на въпросите си.

Ето го Маклинток заедно с отряд с шейна, придвижващи се значително по-бързо и ефикасно, отколкото отрядите на лейтенант Гор или сър Джон, или Крозиър.

Ето го Маклинток, застанал до каменна пирамида и четящ бележка, току-що извадена от месингов цилиндър. Това съобщението, оставено от Гор преди седем месеца на Земята на крал Уилям, ли е? Заледеният каменист бряг и сивото небе зад Маклинток изглеждат по същия начин.

После внезапно Маклинток се озова сам на заледения и каменист бряг. Отрядът му с шейната се намира на няколкостотин ярда зад гърба му и се приближава. Маклинток е изправен пред ужасяваща гледка — голяма лодка, завързана върху огромна шейна, грубо скована от дъбово дърво и желязо.

Шейната изглежда като нещо, което дърводелецът на Крозиър, господи Хъни, би могъл да направи. Измайсторена е така, че да издържи цял век. Всяка сглобка показва, че е работено грижливо. Шейната тежи поне шестстотин и петдесет фунта. Лодката върху нея е осемстотинфунтова.

Крозиър разпознава лодката. Това е един от двайсет и осемфутовите пинаси на „Ужас“. Той вижда, че е снабдена с такелаж за речно плаване. Платната са свалени, завързани и омотани със заледено платнище.

След като се издига на една скала и поглежда към лодката, сякаш над рамото на Маклинток, Крозиър вижда два скелета. Двата черепа изглеждат като че ли са се озъбили на Крозиър и Маклинток. От единия скелет е останала само купчина от явно оглозгани и частично раздробени кости в носовата част на лодката. Костите са засипани със сняг.

Вторият скелет е непокътнат и все още е облечен в дрипите от нещо, наподобяващо офицерски шинел и други пластове дрехи. Върху черепа му има останки от фуражка. Трупът седи на пейката при кърмата и е протегнал костите на ръцете си към две двуцевки, облегнати наблизо. До обутите в ботуши крака на трупа лежат купчини от вълнени одеяла и платна, както и частично затрупана от снега платнена торба, пълна с патрони. На дъното на пинаса, между ботушите на мъртвеца лежат като пиратски трофеи пет златни часовника и нещо, наподобяващо отделно опаковани парчета шоколад с обща тежест около трийсет или четирийсет фута. Наблизо са захвърлени и двайсет и шест сребърни прибора; Крозиър вижда — и знае, че Маклинток също вижда — личните знаци на сър Джон, капитан Фицджеймс, шестима други офицери и самия Крозиър върху различните ножове, лъжици и вилици. Вижда подобно гравирани чинии и два сребърни подноса, стърчащи от леда и снега.

Двайсет и петте фута от дъното на пинаса, разделящи двата скелета, са отрупани с най-различни предмети, стърчащи от няколкоинчовия слой сняг: две рула ламарина, брезентово покривало за платната на лодката, купчина пирони и два ножа до торбата с патрони в краката на скелета при кърмата.

Крозиър вижда и гребла, навити платна и намотани върви край облечения скелет. Близо до купчината оглозгани кости на носа лежат купчина кърпи, по няколко сапуна и гребена, четка за зъби, два чифта ръчно изработени чехли само на няколко инча от разпилените бели кости на пръстите на краката, а също така и шест книги — пет Библии и „Викарият от Уейкфийлд“, която сега стои на полицата в каюткомпанията на КНВ „Ужас“.

Крозиър иска да затвори очи, но не може. Той иска да прогони това видение — всички тези видения — но няма власт над тях.

Внезапно смътно познатото лице на Франсис Маклинток се размива, а после отново придобива ясни очертания, превръщайки се в лицето на млад човек, когото Крозиър вижда за първи път. Всичко останало изглежда същото. Младият човек — някой си Уилям Хобсън, когото сега Крозиър неясно как вече познава — стои на същото място, където е стоял Маклинток, и гледа към пинаса със същата недоверчивост, с която го е гледал Маклинток до преди малко.

Внезапно лодката и скелетите изчезват и Крозиър се озовава в някаква пещера, легнал върху леда до голата София Кракрофт.

Не, това не е София. Крозиър примигва, чувствайки как ясновидската му дарба се възпламенява в съзнанието му като палещ юмрук, и вижда, че сега лежи до голата Безмълвна дама. Двамата са заобиколени от животински кожи и лежат върху някаква ледена повърхност. Пространството около тях е осветено от фенер. Извитият таван се състои от ледени блокове. Гърдите на Безмълвната са кафяви, а косата й е дълга и много черна. Тя се е облегнала на единия си лакът върху кожите и гледа към Крозиър с някаква настойчивост.

„Ти ли сънуваш моите сънища? — пита тя, без да помръдва устни и да отваря уста. Не говори на английски. — Или аз сънувам твоите?“

Крозиър я чувства в своето съзнание и в сърцето си. Усещането е такова, сякаш е опитал най-хубавото уиски в живота си.

А после започва най-страшният кошмар.

Непознатият отпреди малко — онази смесица от Маклинток и някой си Хобсън — сега гледа не към лодката с двата скелета, а към младия Франсис Роудън Мойра Крозиър, който тайно присъства на католическа служба с баба си, вещицата Мойра.

Тази постъпка беше една от най-големите тайни в живота на Крозиър — той не само че се беше явил на забранено богослужение с баба Мойра, но и беше взел участие в католическия обред на евхаристия, в презряното и забранено Свето причастие.

Но фигурата на Маклинток-Хобсън стои край олтара като прислужващ, докато треперещият Крозиър — на моменти дете, на моменти уплашен петдесетгодишен мъж — се приближава към олтарния парапет, отпуска се на колене, отмята глава назад, отваря уста и подава език, готов да приеме Забранената нафора — плътта на Христос, чист символичен канибализъм от гледна точка на всички възрастни в семейството на Крозиър, в селото му и в живота му.

Но става нещо странно. От надвесения над него прошарен свещеник в бяла роба започва да капе вода по пода, по олтара и по самия Крозиър. И свещеникът е твърде едър дори от детска гледна точка — огромен, мокър, мускулест, тежко подвижен, той хвърля сянка върху коленичилия участник в Причастието. Това не е човек.

А Крозиър, коленичил гол, отмята назад глава, затваря очи и подава езика си, за да участва в Причастието.

В ръката на свещеника, надвиснал над него, няма нафора. Той изобщо няма ръце. Мокрото видение прескача олтарния парапет, накланя се ниско и отваря нечовешката си паст, сякаш самият Крозиър е хлябът, който трябва да бъде погълнат.

— Всемогъщи Господи Исусе! — прошепва наблюдаващата фигура на Маклинток-Хобсън.

— Всемогъщи Господи Исусе! — прошепва капитан Франсис Крозиър.

— Той дойде на себе си — казва доктор Гудсър на господин Джопсън.

Крозиър простенва.

— Сър, можете ли да седнете? — пита лекарят. — Можете ли да отворите очи и да седнете? Точно така, браво на капитана.

— Кой ден сме? — изграчва Крозиър. Мъждивата светлина, проникваща през отворената врата, и дори още по-мъждивата светлина от фенера му с намалено подаване на масло въздействат на чувствителните му очи като болезнени светлинни експлозии.

— Днес е вторник, 11 януари, капитане — отговаря стюардът му. Миг по-късно Джопсън добавя: — Хиляда осемстотин четирийсет и осма година от рождението на Христа.

— Вие бяхте много болен цяла седмица — казва лекарят. — През последните дни няколко пъти бях сигурен, че сме ви изгубили.

Гудсър му дава да пие вода.

— Имах сънища — изговаря с усилие Крозиър, след като отпива от леденостудената вода. Той усеща собствената си смрад, с която са пропити вледенените завивки.

— През последните няколко часа стенехте много силно — казва Гудсър. — Спомняте ли си нещо от сънищата по време на болестта?

Крозиър си спомня само усещането за безтегловност, но също така и тежестта, ужаса и настроението на виденията си, вече отлетели нанякъде като късче мъгла, отнесено от силен вятър.

— Не — отговаря той. — Господин Джопсън, моля бъдете така добър да ми донесете гореща вода, за да се измия. И можете да ми помогнете да се облека. Доктор Гудсър…

— Да, капитане?

— Ще бъдете ли така добър да отидете при господин Дигъл и да му кажете, че капитанът иска много голяма закуска тази сутрин?

— Сега е седем часът вечерта, капитане — казва лекарят.

— Няма значение. Искам много голяма закуска. Сухари. Каквото е останало от картофите ни. Кафе. Някакво свинско — бекон, ако има.

— Слушам, сър.

— И, доктор Гудсър — казва Крозиър на вече отдалечаващия се лекар, — ще бъдете ли така добър и да помолите лейтенант Литъл да дойде на кърмата с доклад за седмицата, която пропуснах? А, и го помолете да донесе моя… той знае какво.