Ужас

66.

Останал му е само един избор — да се подчини или да умре. Или и двете.

Момчето и мъжът, които е бил през всичките тези петдесет години, биха предпочели да умрат, вместо да се подчинят. Мъжът, който беше сега, би предпочел да умре, вместо да се подчини.

Но ако самата смърт означава да се подчиниш окончателно? Синкавият пламък в гърдите му нямаше да приеме нито едното, нито другото.

През последните седмици в снежната им къща, докато лежеше под завивките, той научи за един друг начин да се подчиниш. Един вид смърт. Промяна от едно същество в нещо съвсем различно, което не е нито „аз“, нито „не-аз“.

Щом двама толкова различни човеци, които са лишени от възможността да общуват устно, могат да сънуват едни и същи сънища, тогава вероятно — дори ако оставим настрана всички останали вярвания — другите реалности също могат да се слеят.

Той е ужасно уплашен.

Те излизат от палатката, облечени само с късите панталони, гамашите, ботушите и тънките ризи от еленова кожа, които понякога обличат под парките. Тази вечер е много студено, но след кратката поява на обедното слънце вятърът е утихнал.

Той няма представа кое време е. Слънцето отдавна е залязло, а те още не са спали.

Ледът се пука под натиска с равномерен барабанен ритъм. Недалеч от палатката са се отворили нови канали.

Северното сияние спуска завеси от светлина от звездния зенит до снежнобелия хоризонт и изпраща проблясъци на север, изток, юг и запад. Всичко наоколо, включително белият мъж и мургавата жена, се оцветява в редуващи се алено, виолетово, жълто и синьо.

Той се отпуска на колене и повдига лицето си нагоре.

Тя стои над него, леко наведена напред, сякаш дебне тюлен в дупката за дишане.

Той държи ръцете си отпуснати край тялото, както е научен, но тя го хваща здраво за раменете. Ръцете й са голи в студа.

Безмълвната се навежда към него и широко отваря уста. Той отваря своята. Устните им почти се докосват.

Тя вдъхва дълбоко, прилепва устните си към неговите и започва да вдъхва през отворената му уста в гърлото.

По време на дългите часове, прекарвани в упражнения в зимния мрак, точно това му беше най-трудното. Вдишването на диханието на друг човек прилича на удавяне.

Тялото му се напряга, той се старае да не се закашля, да не се отдръпне назад. В главата му се върти една мисъл: „Предай се.“

Катаяк. Пиркусиртук. Нипакухийт. Всички странно звучащи имена, които помни от сънищата си. Всички имена, които Истинските хора, обитаващи ледовете на Северния полярен кръг, получават за това, което те двамата с Безмълвната извършват в момента.

Тя започва с кратки ритмични поредици от ноти.

Тя свири на гласните му струни като на тръстиков духов инструмент.

Тихите звуци се понасят над леда и се смесват с трясъка и пулсиращата светлина на северното сияние.

Тя повтаря ритмичния мотив, но този път прави кратки паузи между звуците.

Той напълва дробовете си с диханието й, добавя от своето и го вдъхва обратно в устата й.

Тя няма език, но гласните й струни са невредими. Звуците, които издават под въздействието на дъха му, са високи и чисти.

Тя извлича музика от гърлото му. Той извлича музика от нейното. Ритмичната мелодия набира темпо, звуците се наслагват един върху друг, забързват се. Музикалните съзвучия се усложняват — наподобяваща едновременно музика от флейта и обой, отчетливо човешка като всеки глас, гърлената мелодия се разнася на много мили над оцветения от северното сияние лед.

На всеки три минути през първия половин час те спират, за да си поемат дъх. Много пъти по време на упражненията бяха избухвали в смях на този етап — с помощта на говорещата връвчица тя му беше обяснила, че когато това е било просто женска игра, част от забавлението в нея било да накараш партньорката си да се разсмее, — но тази нощ не може да става и дума за смях.

Мелодията зазвучава отново.

Сега тя прилича повече на пеенето на един човешки глас, едновременно басово и високо, като мелодия на флейта. Свирейки на гласните си струни, те могат да образуват думи от звуковете и точно това прави тя сега — вплитайки думи в мелодията, тя свири на гласните му струни като на сложен музикален инструмент и думите приемат форма.

Те импровизират. Когато единият сменя ритъма, другият е длъжен да го последва. В този смисъл, осъзнава той, пеенето много прилича на правенето на любов.

Той открива начин незабележимо да си поема дъх между звуците и така те могат да издават по-протяжни и дълбоки, чисти ноти. Ритъмът се ускорява почти до екстаз, после се забавя, отново се ускорява. Двамата се редуват като водачи; единият сменя темпото и ритъма, другият го следва като в любовна игра, след което поема инициативата. Те пеят така, извличайки звуци от гърлата си, в продължение на цял час, после два часа, като понякога продължават по двайсет и повече минути без прекъсване.

Мускулите на диафрагмата го болят. Гърлото му пламти. Мелодията е вече толкова сложна и разнообразна, сякаш я изпълняват дузина музиканти, толкова преплитаща се и изпълнена с нарастваща мощ, сякаш е кресчендо на соната или симфония.

Той я оставя да води. Гласът, който излиза от тях двамата, общите звуци и думи, сега са нейни. Той се подчинява.

Накрая тя спира и пада на колене до него. Двамата са толкова изтощени, че не могат да повдигнат главите си. Дишат тежко и хрипливо като кучета, които са пробягали шест мили.

Ледът е спрял да трещи. Вятърът е престанал да шуми. Северното сияние пулсира по-бавно над главите им.

Тя докосва лицето му, изправя се, отдалечава се от него и се скрива в палатката, спускайки кожата на входа.

Той намира достатъчно сили, за да се изправи и да свали всичките си дрехи. Макар и гол, не чувства студ.

На около трийсет фута от мястото, където са пели песента си, се е отворил канал и сега той се отправя към него. Сърцето му продължава да бие ускорено.

Когато стига на шест фута от водата, той отново пада на колене, вдига лице към небето и затваря очи.

Чува как създанието се появява от водата на няколко фута от него, чува стърженето на ноктите по леда и шумното дишане, когато то се измъква от морето върху леда, чува скърцането на леда под тежестта му, но не навежда главата си и не отваря очи. Още е рано.

Разплисканата вода облива голите му колене, заплашвайки да ги прикове към леда. Той не помръдва.

Долавя миризмата на мокра козина, на мокро тяло, тежката воня на океанските дълбини, чувства как сянката на съществото пада върху него, но не отваря очи. Още е рано.

Едва когато кожата му настръхва и тръпки побиват цялото му тяло, усещайки близкото присъствие на грамадното същество, едва когато го обгръща хищническият му дъх, тогава той отваря очи.

Мокра козина, приличаща на мокра, прилепнала към тялото свещеническа одежда. Белези от изгаряне върху бялото. Зъби. Черни очи на три фута от неговите, които се взират дълбоко в него, очи на хищник, търсещи душата му… проверяващи има ли душа. Масивната триъгълна глава се спуска ниско и скрива пулсиращото небе.

Подчинявайки се само на човешкото същество, с което иска да бъде, и на човешкото същество, в което иска да се превърне — но не и на Туунбак, не и на вселената, която иска да угаси синия пламък в гърдите му, — той отново затваря очи, отмята глава още повече назад, отваря уста и подава езика си точно така, както го е учила баба Мойра, подготвяйки го за Светото причастие.