Ужас

3. Крозиър

Капитан Крозиър се спуска по късия трап към жилищната палуба, минава през уплътнената двукрила врата и едва не се олюлява от внезапната вълна топлина. Макар че циркулиращата по тръбите гореща вода е спряна от часове, телесната топлина на повече от петдесетимата мъже и остатъчната горещина от готвенето поддържат на жилищната палуба температура, с почти осемдесет градуса23 по-висока от външната. Човек, прекарал половин час на главната палуба, се чувства така, сякаш влиза в сауна напълно облечен.

Тъй като Крозиър се кани да слезе в неотопляваната трета палуба и в трюма, той не сваля връхните си дрехи и не се задържа много тук, в жегата. Но все пак се спира за момент — както би направил всеки капитан, — за да поогледа и да се увери, че нещата не са отишли по дяволите за онзи половин час, през който е отсъствал.

Въпреки факта, че това е единствената спалня, столова и жилищна палуба на кораба, тук е тъмно като в уелска мина, тъй като през деня малките тавански люкове са покрити със сняг, а нощта в момента е с продължителност двайсет и два часа. Лампите с китова мас, фенерите и свещите хвърлят малки конуси от светлина тук-таме, но в повечето случаи мъжете се придвижваха в тъмнината по памет, опитвайки се да си спомнят къде трябва да заобикалят едва видимите многобройни чували с провизии, дрехи, оборудване или други моряци, налягали в хамаците си. Когато са окачени всички хамаци — на всеки човек се падат по четиринайсет инча ширина, — тук изобщо не остава място за минаване, освен две осемнайсетинчови ивици покрай стените на корпуса от всяка от страните на помещението. Ала сега са окачени само няколко хамака — хората спят преди нощната си вахта — и глъчката от разговорите, смехът, кашлянето и вдъхновеното дрънчене със съдовете и ругаене на господин Дигъл създават достатъчно шум, за да заглушат отчасти трясъците и стоновете на леда.

Според чертежите на кораба палубите се намират на повече от седем фута една от друга, но в действителност разстоянието между дебелите греди над главата — с тоновете дървен материал, съхраняван върху стелажите, окачени под тези греди — и пода на тази жилищна палуба е по-малко от шест фута и няколко от наистина високите мъже на „Ужас“, като страхливеца Менсън, чакащ долу в момента, са принудени постоянно да ходят приведени. Франсис Крозиър не е чак толкова висок. Дори с фуражката и омотания около нея вълнен шал не му се налага да привежда главата си, когато се обръща.

Вдясно от мястото, където е Крозиър в момента, се намира нещо подобно на нисък и тесен тъмен тунел в посока към кърмата; това всъщност е коридорът, водещ към „офицерския отсек“ — лабиринт от шестнайсет малки каюти и две тесни столови за офицерите и младшите офицери. Каютата на Крозиър е със същия размер, както и останалите — шест на пет фута. Коридорът е тъмен и е широк само два фута — колкото да мине един човек, привел глава, за да не се блъсне в окачените за тавана торби с припаси, а по-пълните мъже са принудени да вървят обърнати настрани, за да успеят да преминат.

Офицерският отсек е натъпкан в шейсет фута от общо деветдесет и шестте фута дължина на кораба и тъй като на равнището на жилищната палуба „Ужас“ е широк само двайсет и осем фута, то през този тесен коридор е единственият пряк достъп до кърмата.

Крозиър вижда светлина откъм разположената в кърмовата част на кораба каюткомпания, където, дори в този страховит студ и мрак, неколцина от оцелелите офицери си почиват около дългата маса, пушейки лулите си или четейки книги от хиляда и двестате тома по рафтовете на библиотеката. Капитанът чува и музика — един от металните дискове за латерната проиграва мелодия, която е била популярна в лондонските вариетета преди пет години. Крозиър знае, че дискът е сложен от лейтенант Хобсън — това е любимата му мелодия, която подлудява лейтенант Едуард Литъл, старши офицер на Крозиър и почитател на класическата музика.

Тъй като в офицерския отсек явно всичко е наред, Крозиър се обръща и поглежда към носа. Жилищното помещение на обикновения екипаж заема останалата една трета от дължината на кораба — трийсет и шест фута, — но тук са натъпкани четирийсет и един моряци и мичмани от първоначалните четирийсет и четири.

За тази вечер не са предвидени никакви занятия и след по-малко от час всички ще опънат хамаците си и ще легнат да спят, така че повечето от мъжете седят върху сандъците си или върху моряшките си торби, пушейки или разговаряйки в полумрака. Насред помещението е разположена гигантската фрейзърова готварска печка24, на която господин Дигъл пече сухари. Дигъл — според Крозиър най-добрият готвач във флота и един вид трофей, защото Крозиър беше похитил избухливия готвач от флагмана на капитан сър Джон Франклин точно преди отплаването на експедицията — постоянно готви, обикновено сухари, и непрестанно ругае, удря и рита помощниците си. Хората се суетят около огромната печка и често изчезват през люка, за да донесат продукти от по-долните палуби, бързайки да избегнат многословния гняв на господин Дигъл.

Самата фрейзърова печка според Крозиър почти не отстъпва по размери на локомотивния двигател долу в трюма. Освен с гигантската пещ и шестте огромни горелки грамадната желязна конструкция е снабдена и с вграден обезсолител и впечатляваща ръчна помпа за докарване на вода или от океана, или от водните резервоари в трюма. Но и в океана, и в трюма сега водата е замръзнала, така че върху горелките на господин Дигъл има големи тенджери, в които се разтопяват късове лед, откъртени от водата долу в резервоарите и донесени тук за тази цел.

Зад преградата от шкафове и рафтове, издигната от господин Дигъл на мястото, където по-рано се е намирал предният фалшборд, капитанът вижда лазарета, изграден във форпика на кораба. През първите две години бяха карали без лазарет. Това място беше затрупано от дъските на пода до гредите на тавана с палети и бъчви, а желаещите от екипажа да се видят с корабния лекар или помощника му отиваха в седем и половина сутринта, в „часа на новобранеца“, при печката на господин Дигъл. Но сега, когато количеството на припасите намалява, а броят на болните и ранените се увеличава, дърводелците са обособили във форпика място за постоянен лазарет. Капитанът вижда още и подобния на тунел проход между палетите към мястото, което са отредили за спане на Безмълвната дама.

Обсъждането на този въпрос беше отнело по-голямата част от един ден през юни — Франклин категорично беше отказал да вземе ескимоската на кораба си. Крозиър я беше приел на борда, но дискусията с помощника му лейтенант Литъл относно това къде да спи тя имаше почти абсурден характер. Те знаеха, че макар и да е ескимоска, тя би замръзнала на главната палуба или на двете най-долни, така че оставаше само жилищната палуба. Тя определено не можеше да спи в спалното помещение на екипажа — въпреки че заради онази твар в ледовете вече имаше свободни хамаци.

В юношеските си години, когато Крозиър беше служил като юнга, а по-късно и като мичман, жените, тайно вкарани на борда, биваха настанявани в тъмните, задушни и вонящи килери за котвени въжета, разположени в най-ниските носови части на кораба, за да са в обсега на бака и на щастливеца или щастливците, които са ги качили на кораба. Но още през юни, когато Безмълвната се беше появила, в склада за котвени въжета на КНВ „Ужас“ температурата вече беше под нулата.

Не, не можеше да става и дума жената да бъде настанена сред екипажа.

В офицерския отсек? Би могло. Там имаше празни каюти, след като някои от офицерите бяха разкъсани на парчета. Но и лейтенант Литъл, и капитанът бързо се бяха съгласили, че присъствието на жена само през няколко тънки прегради и плъзгащи се врати от спящи мъже може да се окаже опасно.

Тогава какво? Не можеха да й отделят спално място, а после да й назначават въоръжен охранител за цялата нощ.

Именно на Едуард Литъл му хрумна идеята да преместят някои от припасите и да спретнат за жената малка пещера във форпика, където се намираше лазаретът. Единственият човек, който бодърстваше по цяла нощ, беше господин Дигъл, съвестно печащ сухарите си и пържещ месото за закуска, при това той дори и някога да се бе заглеждал по жените, явно тези дни отдавна бяха отминали. А и близостта на фрейзъровата печка нямаше да позволи гостенката да измръзне, както правилно бяха забелязали лейтенант Литъл и капитан Крозиър.

Печката преуспяваше в тази своя задача. Безмълвната лейди изнемогваше от жега и поради това спеше чисто гола върху кожите си в оградената от палетите и бъчвите пещера. Капитанът беше открил това случайно и не можеше да изхвърли видението от паметта си…

Крозиър сваля един фенер от куката му и го запалва, вдига капака на люка и се спуска по трапа към трета палуба, преди да е започнал да се разтапя като един от ледените блокове върху печката.

Да се каже, че на третата палуба е студено, би било омаловажаване — по такъв начин се беше изразявал Крозиър преди първата си антарктическа експедиция. При слизането по шестфутовия трап към третата палуба температурата спада с поне шейсет градуса. Тук цари почти пълен мрак.

Както е редно да постъпи един капитан, Крозиър се спира за минута, за да се огледа. Фенерът свети слабо и осветява предимно издишваните от него облаци въздух. Околното пространство е изпълнено с лабиринт от палети, бурета, тенекиени кутии, бъчонки, каци, чували с въглища и покрити с корабни платна купчини от припаси, издигащи се до тавана. Дори и без фенер Крозиър би намерил пътя през изпълнения с пищенето на плъхове мрак — той познава всеки инч от кораба си. Понякога, особено късно през нощта, когато ледът стене, Франсис Роудън Мойра Крозиър осъзнава, че КНВ „Ужас“ е негова съпруга, майка, годеница и курва. Тази съкровена близост с дама, направена от дъбово дърво и желязо, кълчища и баласт, е единственият истински брак, на който е способен той и който някога ще има. Как беше могъл да си помисли нещо различно в случая със София?

В други моменти, още по-късно нощем, когато стоновете на леда преминават в писъци, на Крозиър му се струва, че корабът е станал негово тяло и разум. Там някъде, отвъд палубите и стените на корпуса, е смъртта. Вечният студ. Тук, дори в капана на ледовете, продължава някакво, макар и слабо сърцебиене, изразяващо се в топлина, разговори, движение и здрав разум.

Но навлизането в недрата на кораба, осъзнава Крозиър, е нещо подобно на проникване надълбоко в нечие тяло или разум. Там човек може да се натъкне на не особено приятни неща. Третата палуба е стомахът. Това е мястото, където са складирани храната и останалите продукти от първа необходимост в реда, в който се предполага, че ще потрябват, леснодостъпни за хората, изпращани долу с крясъци и ругатни от господин Дигъл. По-надолу, в трюма, където капитанът отива сега, се намират червата и бъбреците — резервоарите с вода, повечето от складираните въглища и още провизии, гниещи в тъмнината. Но това, което тревожи най-много Крозиър, е аналогията със съзнанието. Преследван и измъчван през по-голямата част от живота си от меланхолия, осъзнаващ, че тя е тайната му слабост, избуяла през дванайсетте зими, прекарани сред ледовете в арктическия мрак, усещащ неотдавнашното й изостряне до същинска агония в резултат на отблъскването му от страна на София Кракрофт, Крозиър си представя частично осветената и спорадично отопляваната, но напълно годна за обитаване жилищна палуба като разумната част от своята същност. Мрачните дълбини на съзнанието са третата палуба — това е мястото, където той прекарва твърде голяма част от времето си напоследък, вслушвайки се в писъците на леда, очаквайки металните болтове и свързващите греди да експлодират от студа. Трюмът отдолу, със своето зловоние и очакващата нови попълнения Стая на мъртъвците, е безумието.

Крозиър прогонва тези мисли. Той поглежда към носа, в прохода между редиците от бъчви и палети. Лъчът на фенера осветява стените на хлебния склад и проходите от двете му страни, още по-тесни от коридора към офицерския отсек на жилищната палуба. За да преминават през тези проходи, на хората им се налага да се отъркват в стените на хлебния склад и наредените срещу тях чували с последните запаси от въглища на „Ужас“. Дърводелският склад е по-нататък, откъм страната на десния борд, а боцманският склад е от срещуположната страна, откъм левия борд.

Крозиър се обръща и осветява с фенера пространството в посока към кърмата. Плъховете се разбягват доста вяло, скривайки се от светлината между каците със сол и палетите с консервирани продукти.

Дори на мъждивата светлина капитанът вижда, че катинарът на вратата на алкохолния склад е на мястото си. Всеки ден някой от офицерите на Крозиър слиза тук, за да вземе количеството ром, необходимо за приготвянето на оскъдните обедни дажби грог — четвърт пинта25 сто и четирийсет градусов ром и три четвърти от пинтата вода. В алкохолния склад се съхраняват и вино и бренди за офицерите, а също така и двеста мускети, както и саби и шпаги. Както е прието в кралския флот, алкохолния склад е свързан и директно, чрез люкове, с офицерската столова и каюткомпанията, разположени право над него. Ако на борда избухне метеж, офицерите първи биха се добрали до оръжията.

Зад алкохолния склад се намира оръдейният склад с бурета с барут. От двете страни на алкохолния склад са разположени най-различни хранилища и килери, включително помещение за котвени въжета, склад за корабни платна с всички съпътстващи ги принадлежности, а също така и складът за дрехи, от който господин Хелпман, корабният склададжия, раздава на екипажа връхните им дрехи.

Зад алкохолния склад и оръжейния склад се намира капитанският склад, където се съхраняват личните продукти на Франсис Крозиър, купени с негови лични пари: бутове, сирена и други глезотии. Все още съществува обичаят капитанът на кораба от време на време да дава угощение на своите офицери и макар провизиите в склада на Крозиър да бледнеят в сравнение с деликатесите в склада на покойния капитан сър Джон Франклин на „Еребус“, тукашните запаси — вече почти привършили — бяха стигнали за две зими и две лета в ледовете. Освен това, помисля си Крозиър с усмивка, тук има изба със свястно вино, от което офицерите все още се облагодетелстват. И много бутилки уиски, от които се облагодетелства самият той, капитанът. На клетите лейтенанти и цивилни офицери на „Еребус“ им се налага да карат без алкохол вече две години. Сър Джон Франклин беше пълен въздържател, така че докато беше жив, офицерите му го бяха закъсали.

По тесния проход, водещ към носовата част на кораба, към Крозиър се приближава поклащащ се фенер. Капитанът се обръща навреме, за да види нещо, наподобяващо космата черна мечка, промъкваща грамадното си туловище между чувалите с въглища и стената на хлебния склад.

— Господин Уилсън — казва Крозиър, разпознал помощник-дърводелеца по пълната му фигура, а също така по ръкавиците от тюленова кожа и от панталоните от еленова кожа, каквито бяха предложени на всички преди отпътуването, но които само малцина бяха предпочели пред своите бархетни и вълнени дрехи. Веднъж по време на пътуването помощник-дърводелецът, използвайки вълчата кожа, купена от тях в датската китоловна база в залива Диско, беше ушил неудобна, но топла — както твърдеше той — шуба. Ако не бяха внушителните размери на Уилсън, често щяха да го бъркат в тъмнината с Безмълвната дама.

— Капитане.

Уилсън, един от най-пълните мъже на борда, държи фенера в едната си ръка и е притиснал няколко кутии с дърводелски инструменти под другата.

— Господин Уилсън, предайте поздравите ми на господин Хъни и го помолете да дойде при мен в трюма.

— Слушам. Къде точно в трюма, сър?

— Стаята на мъртъвците, господин Уилсън.

— Слушам, сър.

Светлината на фенера се отразява в очите на Уилсън, когато той задържа любопитния си поглед върху капитана малко по-дълго от обичайното.

— И помолете господин Хъни да донесе лост, господин Уилсън.

— Слушам, сър.

Крозиър отстъпва встрани, набутвайки се между две бъчви, за да пропусне едрия мъж до трапа, водещ към жилищната палуба. Капитанът е наясно, че може би разкарва дърводелеца си напразно, карайки го да си прави труда да навлича връхните си дрехи точно преди лягане без основателна причина, но има някакво предчувствие, че е по-добре да го обезпокои сега, отколкото по-късно.

След като Уилсън промъква туловището си през горния люк, капитан Крозиър вдига капака на долния и се спуска в трюма.

Тъй като целият трюм се намира под равнището на повърхността на леда отвън, тук е почти толкова студено, колкото и във враждебния свят извън корпуса на кораба. И е по-тъмно, защото тук ги няма нито северното сияние, нито луната, нито звездите, за да разсеят вечния мрак. Въздухът е изпълнен със сажди и дим — Крозиър вижда как около съскащия му фенер се вият черни струи като ноктестата лапа на банши — и вони на нечистотии и застояла вода. Откъм мрака в кърмовата част на кораба се носят скърцащи и дращещи звуци — Крозиър знае, че те са от загребването на въглищата с лопати в котелното. Само остатъчната топлина от котела не позволява на триинчовия слой зловонна вода, плискащата се в краката в подножието на трапа, да се превърне в лед. Отпред, там, където носовата част на кораба е затънала по-надълбоко в леда, има почти еднофутов слой ледена вода, макар че хората работят на помпите по шест и повече часа дневно. „Ужас“, както и всяко друго живо същество, издишва влага през множество от жизненоважните си органи — включително постоянно работещата печка на господин Дигъл — и ако жилищната палуба е просто винаги влажна и обрамчена с лед, а третата палуба е вледенена, то трюмът е подземна тъмница с ледени висулки на всяка греда и вода, стигаща над глезените. Усещането за студ се засилва от плоските черни стени на наредените покрай двете страни на корпуса двайсет и един водни резервоара. Напълнени с трийсет и девет тона прясна вода преди отпътуването, резервоарите сега представляват бронирани айсберги, докосването до които би означавало човек да се лиши от кожата си.

Магнъс Менсън чака в подножието на трапа, както беше доложил редник Уилкс, но едрият моряк не седи на задника си, а стои изправен. Главата и раменете му са свити под ниския таван. Бледото му, буцесто лице и стиснатите му челюсти напомнят на Крозиър за прогнил обелен картоф, натъпкан под уелска перука. Той не желае да среща погледа на капитана си под режещата светлина на фенера.

— Какво има, Менсън?

В гласа на Крозиър не се усеща раздразнението, на което беше дал воля в разговорите си с вахтения и лейтенанта. Той говори с монотонния, спокоен и уверен тон на човек, в чиято власт е да коли и беси.

— Заради призраците е, капитане.

Магнъс Менсън говори с изненадващ за толкова едър човек глас — мек и писклив като на дете. Когато „Ужас“ и „Еребус“ бяха спрели в залива Диско на западното крайбрежие на Гренландия през юли 1845 година, капитан сър Джон Франклин беше сметнал за необходимо да уволни от експедицията четирима души: редник от морската пехота и моряк от „Ужас“ и шивач на платна и оръжейник от „Еребус“. Крозиър беше препоръчал мичманът Джон Браун и морякът Ейкън от неговия кораб да бъдат освободени — от тях нямаше по-голяма полза, отколкото от тежко болни, и изобщо не би трябвало да се наемат за такова пътуване. Ала по-късно беше съжалил, че не беше изпратил вкъщи и Менсън. Едрият мъж беше ако не слабоумен, то толкова близо до това, че на практика разликата не можеше да се усети.

— Знаеш, че на „Ужас“ няма призраци, Менсън.

— Да, капитане.

— Погледни ме.

Менсън вдига глава, но не поглежда Крозиър в очите. Капитанът недоумява как такова едно лице може да има такива дребни бледи очи.

— Наистина ли си отказал на господин Томпсън да носиш чувалите с въглища в котелното, моряк Менсън?

— Не, сър. Да, сър.

— Знаеш ли какви са последствията от неизпълнение на заповеди на този кораб?

Крозиър се чувства, сякаш говори на дете, макар че Менсън е на поне трийсет години.

Едрото лице на моряка просветва, сякаш се радва, че са му задали въпрос, на който може да отговори лесно.

— О, да, капитане. Бой, сър. Двайсет удара с камшик. Сто удара при второ неподчинение. И обесване, ако не се подчиня на истински офицер, а не няк’ъв си гос’ин Томпсън.

— Точно така — казва Крозиър, — но известно ли ти е, че за всяко нарушение капитанът има право да наложи наказание, което сметне за подходящо?

Менсън го поглежда от горе на долу с недоумение в бледите си очи. Не е разбрал въпроса.

— Имам предвид, че мога да те накажа както реша, моряк Менсън — казва капитанът.

Върху буцестото лице се изписва облекчение.

— А, да, така е, капитане.

— Вместо двайсет удара с камшик — изрича Франсис Крозиър — мога да те затворя за дванайсет часа в Стаята на мъртъвците, без осветление.

Кръвта така се отдръпва от и без това бледото лице на Менсън, че Крозиър се приготвя да отскочи встрани, ако едрият мъж припадне.

— Вие… не можете… — Гласът на мъжа-дете трепери.

За един дълъг момент тишината се нарушава единствено от съскането на фенера. Крозиър мълчи, оставяйки моряка да си вади изводи по изражението му. Накрая казва:

— Какво си мислиш, че си чул, Менсън? Някой разказвал ли ти е истории за призраци?

Менсън отваря уста, но не може да реши на кой въпрос да отговори най-напред. На месестата му долна устна се образува ледена коричка.

— Уокър — казва той най-накрая.

— Боиш се от Уокър?

Джеймс Уокър, приятел на Менсън, горе-долу на възрастта на този идиот и не много по-умен от него, беше последният човек, загинал сред ледовете само преди седмица. Корабните правила изискват екипажът да пробива и поддържа малки дупки в леда близо до кораба — дори и ако леденият пласт е десет-петнайсет фута като сега, — за да има достъп до вода, в случай че избухне пожар на борда. Уокър и двама от приятелите му бяха отишли в тъмнината, за да отворят отново една такава дупка, която би се затворила само за час, ако не е обрамчена от метални прътове. Белият ужас беше изникнал иззад един торос и беше откъснал ръката му и разбил гръдния му кош, преди въоръжените часови на палубата да успеят да вдигнат пушките си.

— Уокър ти е разказвал истории за призраци?

— Да, капитане. Не, капитане. Това, дето Джими направи… той ми каза в нощта, преди тварта да го убие… Магнъс, вика ми, ако онова адско изчадие в ледовете се добере до мен, ще се върна с бял саван, за да ти шепна колко е студено в пъкъла. Бог да ми е на помощ, капитане, това ми каза Джими. И сега го чувам как се опитва да се измъкне…

Сякаш по сигнал корпусът изскърцва, студената палуба под краката им изстенва, металните скоби на гредите й отговарят, сякаш съчувствайки й, и в мрака около тях се разнасят скрибуцащи и драскащи звуци, които сякаш пробягват по дължината на кораба. Ледът е неспокоен.

— Такива ли са звуците, които чуваш, Менсън?

— Да, капитане. Не, сър.

Стаята на мъртъвците се намира на трийсет фута от тях откъм десния борд, веднага след последния стенещ железен резервоар, но когато ледът отвън утихва, Крозиър чува само приглушеното стържене и тропане на лопатите в котелното, разположено малко по-нататък в посока към кърмата.

На капитана вече му е втръснало от тези глупости.

— Знаеш, че приятелят ти няма да се върне, Магнъс. Той лежи там, в допълнителния склад за корабни платна, надеждно зашит в собствения си хамак, заедно с другите петима мъртъвци, здравата замръзнали и омотани с три слоя от най-здравото платно. Ако чуваш нещо оттам, това са проклетите плъхове, опитващи се да се доберат до тях. Знаеш това, Магнъс Менсън.

— Да, капитане.

— Няма да търпя неизпълнение на заповеди на този кораб, моряк Менсън. Трябва да вземеш решение. Ти ще носиш въглища, когато ти нареди господин Томпсън. И ще взимаш продукти, когато господин Дигъл те изпрати тук. Ще изпълняваш всички заповеди бързо и без възражение. В противен случай ще се изправиш пред съда… пред мен… и пред вероятността да изкараш една студена тъмна нощ в Стаята на мъртъвците.

Без да каже нито дума повече, Менсън докосва с пръсти челото си, отдавайки чест, взима огромния чувал с въглища от мястото, където го е оставил на трапа, и го помъква в тъмнината към кърмата.

Самият инженер се е разсъблякъл по долната си риза с дълги ръкави и кадифени панталони и загребва с лопатата въглища рамо до рамо с грохналия четирийсет и седем годишен огняр Бил Джонсън. Вторият огняр, Люк Смит, сега спи на жилищната палуба между смените си, а главният огняр на „Ужас“, младият Джон Торингтън, беше първият умрял в експедицията — на 1 януари 1846 година. Но неговата смърт беше настъпила по естествени причини — изглежда, лекуващият лекар на Торингтън беше убедил деветнайсетгодишния младеж да пътува по море, за да излекува туберкулозата си, и той беше починал след три месеца тежко боледуване, докато корабите бяха заседнали в ледовете край остров Бичи през онази първа зима на експедицията. Лекарите Педи и Макдоналд бяха казали на Крозиър, че белите дробове на хлапето са били задръстени с въглищен прах като джобовете на коминочистач.

— Благодаря, капитане — казва младият инженер между две загребвания с лопатата.

Моряк Менсън току-що е оставил втория чувал с въглища и е отишъл за третия.

— Няма за какво, господин Томпсън. — Крозиър хвърля поглед на огняря Джонсън. Той е четири години по-млад от капитана, но изглежда трийсет години по-стар. Всички гънки и бръчки върху набразденото му от годините лице са почернели от въглищен прах и сажди. Дори беззъбите му венци са окадени. Крозиър не иска да укорява своя инженер — а следователно и офицер, макар и цивилен — пред огняря, но все пак казва: — Надявам се, че ще минем и без да използваме морските пехотинци като вестоносци следващия път, когато възникне подобна ситуация, ако изобщо възникне, в което силно се съмнявам.

Томпсън кимва, затръшва с лопатата желязната решетка на пещта, после се обляга на дръжката на лопата и казва на Джонсън да отиде горе при господин Дигъл и да му донесе кафе. Крозиър е доволен, че огнярят си е тръгнал, но е още по-доволен от това, че решетката е затворена; след студа навън от жегата тук леко му се гади.

Капитанът не може да спре да се изумява от съдбата на своя инженер. Младши офицер Джеймс Томпсън, старши инженер, възпитаник на флотската фабрика за парни двигатели в Улидж — най-добрия в света учебен полигон за новопоявилите се инженери по парните двигатели, — е тук, съблечен по мръсна долна риза, и като обикновен огняр хвърля въглища с лопата в котела на заседнал в ледовете кораб, който вече повече от година не се е отместил нито на инч със собствени сили.

— Господин Томпсън — казва Крозиър, — за съжаление нямах възможност да поговоря с вас днес, след завръщането ви от „Еребус“. Удаде ли ви се да обмените мнения с господин Грегъри?

Джон Грегъри беше инженерът на флагманския кораб.

— Да, капитане. Господин Грегъри е убеден, че с настъпването на същинската зима те по никакъв начин няма да могат да се доберат до повредения водещ вал. Дори и ако им се удаде да пробият тунел в леда и да заменят последния гребен винт със скалъпен от тях заместител, с толкова силно изкривен гребен винт „Еребус“ няма да може да се задвижи с парна тяга.

Крозиър кимва. „Еребус“ беше изкривил втория си гребен винт, когато се бе хвърлил на безразсъден щурм срещу ледовете преди повече от година. Флагманският кораб — по-тежък и с по-мощен двигател — беше водил през ледовете онова лято, прокарвайки път и за двата кораба. Но последното ледено поле, на което се натъкнаха, преди да заседнат за цели тринайсет месеца, се беше оказало по-твърдо от желязото в експерименталния гребен винт и водещия вал. Тогава гмуркачите — всички от които получиха измръзвания и едва не умряха — бяха доложили, че не само винтът се е разбил, но и самият водещ вал е изкривен и повреден.

— Как са с въглищата? — пита капитанът.

— Въглищата на „Еребус“ ще стигнат за… може би… четири месеца отопляване на жилищната палуба, ако се подава топла вода в тръбите само по час дневно, капитане. Няма да остане нищичко за парна тяга следващото лято.

„Ако изобщо успеем да се измъкнем от ледовете следващото лято“ — мисли си Крозиър. След това последно лято, когато ледът не бе омекнал дори за ден, той е песимист. Франклин беше изразходвал разточително запасите от въглища на „Еребус“ през последните няколко месеца свобода през лятото на 1846 година, уверен, че ще успеят да си прокарат път през последните няколко мили от леденото поле и експедицията ще достигне свободните от ледове води на Северозападния проход край северното крайбрежие на Канада и в късната есен вече ще си пият чая в Китай.

— А ние как сме с въглищата? — пита Крозиър.

— Вероятно са ни останали за шест месеца отопляване — казва Томпсън. — Но само ако намалим подаването на топла вода от два часа на един. И аз препоръчвам това да стане скоро — не по-късно от 1 ноември.

Тоест след по-малко от две седмици.

— А за парна тяга? — интересува се Крозиър.

Ако ледът изобщо поддаде следващото лято, Крозиър планира да вземе на борда на „Ужас“ всички оцелели от „Еребус“ и да предприеме отчаян опит да се върне по пътя, от който бяха дошли — през безименния проток между полуостров Бутия и остров Принц Уелски, който бяха щурмували преди две години; после покрай нос Уокър, през протока Бароу; след това да изскочат от протока Ланкастър като тапа от бутилка и после да се понесат на юг, към Бафиново море с всички платна, и да изгорят последните въглища, допълнителния рангоут и мебелите дори, ако се наложи — само и само да се озоват в свободните от ледове води покрай Гренландия, където китоловните кораби могат да ги намерят.

Но щяха да се нуждаят от пара и за да си пробият път на север към протока Ланкастър през дрейфуващия на юг лед. Крозиър и Джеймс Рос бяха извели „Ужас“ и „Еребус“ от антарктическите ледове, но тогава бяха плували по течението заедно с айсбергите. А тук, в проклетата Арктика, на корабите им се налагаше да пътуват със седмици срещу движещия се откъм полюса поток от плаващи ледове само за да достигнат протоците, откъдето могат да се измъкнат.

Томпсън свива рамене. Изглежда изтощен.

— Ако спрем да отопляваме кораба на 1 януари и някак успеем да оцелеем до лятото, ще можем да се движим с парна тяга… шест дни в свободна от ледове вода? Или може би пет?

Крозиър кимва. Това е почти сигурна смъртна присъда за кораба му, но не непременно и за екипажите на двата кораба.

От тъмния коридор се чува шум.

— Благодаря ви, господин Томпсън.

Капитанът сваля фенера си от желязната кука, напуска горещината на котелното и тръгва в тъмнината по наводнения под.

Томас Хъни го чака в коридора, свещта във фенера му пращи в застоялия въздух. Той държи в тънките си ръкавици лост, вдигнал го е пред себе си като мускет, и все още не е отворил залостената врата на Стаята на мъртъвците.

— Благодаря, че дойдохте, господин Хъни — казва Крозиър на дърводелеца.

Без повече обяснения капитанът дърпа резето и влиза в леденостудения склад. Той неволно вдига фенера и осветява преградата при кърмата, където лежат шестте трупа, омотани в платнените си савани.

Купчината шава. Крозиър беше очаквал това — очаквал бе да види движението на плъховете под покривалото, — но осъзнава, че вижда плътна маса от плъхове и над платнения саван. Там има плътна купчина от плъхове, издигаща се на повече от четири фута над пода — стотици плъхове, борещи се да се доберат до вкочанените мъртъвци. Врясъците им са страшно силни. По пода има още плъхове, някои от които пробягват между краката на капитана и дърводелеца.

„Бързат за пиршеството — мисли си Крозиър. — И изобщо не ги е страх от светлината на фенера.“

Крозиър обръща светлината на фенера към обвивката, изкачва се по лекия наклон, предизвикван от навеждането на кораба към левия борд, и тръгва покрай извитата, наклонена стена.

Ето го.

Той приближава фенера.

— Да пукна и проклет да съм — казва Хъни. — Извинете ме, капитане, но не очаквах, че ледът ще направи подобно нещо толкова скоро.

Крозиър не отговаря. Той се навежда, за да изучи по-отблизо изкривените и стърчащи дъски на обвивката.

На това място тя е силно изкривена навътре, издадена на почти един фут пред плавно извитата стена на корпуса.

Дъските от най-вътрешните пластове са счупени и поне две от тях са отковани от едната страна.

— Боже всемогъщи Исусе — казва дърводелецът, който се е навел до капитана. — Този лед е шибано чудовище, да ме прощавате за думите ми, сър.

— Господин Хъни — казва Крозиър, издишайки облаче от ледени кристалчета, които се лепват за дъските, отразявайки светлината на фенера, — възможно ли е нещо друго освен леда да нанесе такива повреди?

Дърводелецът прихва, но веднага млъква, осъзнавайки, че капитанът не се шегува. Очите му се опулват, после примигват.

— Отново моля за извинение, капитане, но ако имате предвид… това е невъзможно.

Крозиър не казва нищо.

— Имам предвид, капитане, че отначало тази обвивка е била три инча, от най-висококачествено английско дъбово дърво. А за това пътуване — имам предвид в ледовете, сър — е била подсилена с два пласта африкански дъб, капитане, всеки от които инч и половина дебел. И дъските от този африкански дъб са заковани по диагонал, сър, което дава още по-голяма здравина, отколкото ако просто бяха наредени по същия начин.

Крозиър разглежда разкованите дъски, опитвайки се да не обръща внимание на морето от плъхове наоколо и отзад, и най-вече — на жвакащите звуци, разнасящи се откъм кърмовата преграда.

— Освен това, сър — продължава Хъни с пресипнал от студа глас, издишвайки облаче пара, което замръзва още докато се разпръсква, — над трите инча английски дъб и трите инча нареден по диагонал африкански дъб има още два пласта канадски бряст, всеки от които с два инча дебелина. Това прави четири допълнителни инча обвивка, капитане, и то по диагонал спрямо африканския дъб. Общо пет пласта солиден дървен материал… десет инча от най-здравото дърво на света — между нас и морето.

Дърводелецът млъква, осъзнавайки, че чете на капитана лекция за неща, които Крозиър лично е наблюдавал цели месеци в корабостроителницата преди отплаването.

Капитанът се изправя и слага облечената си в ръкавица ръка на мястото, където дъските са се разковали. Там има процеп, широк повече от инч.

— Оставете фенера си на пода, господин Хъни. Изкъртете тези дъски с лоста. Искам да видя какво е направил ледът с външния пласт дъбови дъски на обвивката.

Дърводелецът се подчинява. За няколко минути звукът от къртенето с железния лост на замръзналите като желязо дъски и пъшкането на дърводелеца почти заглушават безумната суетня на плъховете отзад. Огънатите дъски от канадски бряст се откъртват и падат. После същото се случва и с разбитите дъски от африкански дъб. Остават само огънатите дъски на първоначалната обвивка; Крозиър се приближава и вдига фенера си, за да може да ги огледа по-добре.

През дългия един фут отвор в обвивката се виждат проблясващи под светлината на фенера отломки и остри издатъци лед, но в средата на процепа има нещо много по-обезпокояващо — чернота. Нищо. Дупка в леда. Тунел.

— Боже всемогъщи, шибан Исусе! — ахва дърводелецът. Този път не се извинява на капитана.

На Крозиър му се приисква да оближе пресъхналите си устни, но знае колко болезнено ще е това тук, където е петдесет градуса под нулата. Но сърцето му тупти толкова диво, че той също изпитва желание да се облегне с ръка за обвивката, както току-що е постъпил дърводелецът.

Мразовитият въздух изотвън лъхва навътре с такава сила, че едва не загася фенера. Крозиър засланя със свободната си ръка треперещото езиче на пламъка, изпращайки сенките на двама им с дърводелеца на призрачен танц по палубата, стените и гредите.

Двете дълги дъски от външната обвивка са строшени и извити навътре под въздействието на някаква немислима, неудържима сила. В леко трепкащата светлина на фенера ясно се виждат следите от огромни нокти върху разцепените дъски — следи от нокти, редуващи се с петна от невъзможно ярка кръв.