52. Гудсър

Лагер „Спасение“
15 август 1848 г.

В продължение на два дни след ампутацията и смъртта на господин Дигъл, проверката на мъжете, изслушването на плановете на господин Хики и разделянето на жалките остатъци храна лекарят не изпитваше никакво желание да води дневника си. Той захвърли зацапаната тетрадка с кожена подвързия в походната си медицинска чанта и я заряза там.

Голямата делба, както вече я наричаше Гудсър, се оказа тъжно и сякаш безкрайно занимание, което зае почти цялата скъсена августовска арктическа вечер. Скоро стана ясно, че — поне що се отнася до храната — никой не се доверява на никого. Като че ли всички таяха дълбоко в себе си безпокойството, че някой крие храна, трупа тайно храна, отмъква незаконно храна, не желае да дели храната с останалите. Нужни бяха часове, за да се разтоварят всички лодки, да се изпразнят всички складове, да се претърсят всички палатки, да се преровят запасите на господин Дигъл и господин Уол в присъствието на представители на всички прослойки от екипажите на корабите — офицери, младши офицери, подофицери, моряци.

Томас Хъни умря в нощта след Голямата делба. Гудсър изпрати Томас Хартнъл да уведоми капитана, а след това помогна да зашият трупа на дърводелеца в спалния му чувал. Двама моряци го отнесоха до една снежна пряспа на около стотина ярда от лагера, където вече лежеше вкочаненият труп на господин Дигъл. Останалите живи бяха започнали отново да извършват погребения и да провеждат погребални служби не по заповед на капитана или след всеобщо гласуване, а просто по единодушно мълчаливо съгласие.

„Дали не запазваме труповете в преспите, за да не се развалят в качеството си на бъдеща храна?“ — чудеше се лекарят.

Той не можеше да отговори на въпроса си. Знаеше само, че докато обясняваше подробно на Хики — и на всичките събрани мъже (което беше напълно преднамерено, тъй като двамата с капитан Крозиър бяха обмислили тактиката си, преди хората да се съберат на проверка) — анатомичните подробности по разчленяването на човешко тяло, предназначено за храна, Хари Д. С. Гудсър с ужас беше установил, че му текат лигите.

И лекарят знаеше, че не е бил единственият с подобна реакция при мисълта за прясно месо… от какъвто и да било източник.

Само шепа хора се събраха по зазоряване на следващата сутрин, понеделник, 14 август, за да гледат как Хики и петнайсетте му спътници напускат лагера с техния пинас, привързан към една очукана шейна. Гудсър също беше дошъл, за да ги види как потеглят, след като преди това се погрижи господин Хъни да бъде погребан тайно в пряспата.

Той беше пропуснал изпращането на тримата мъже, които бяха напуснали лагера по-рано. Господин Мейл, господин Синклер и Семюъл Хъни — който не беше роднина на починалия дърводелец — бяха потеглили още преди зазоряване на своя поход през острова до лагера „Ужас“, като бяха взели със себе си само раниците си, спални чували от вълнени одеяла, малко сухари, вода и една пушка с патрони. Не бяха взели със себе си дори една холандска палатка, като възнамеряваха да се крият в изкопани в снега пещери, ако суровата зима ги настигнеше по пътя. Гудсър реши, че те сигурно са се сбогували с приятелите си още предишната вечер, тъй като тримата мъже бяха напуснали лагера преди сивкавата утринна светлина да се появи на южния хоризонт. По-късно господин Кауч каза на доктор Гудсър, че групата се отправила на север, към вътрешността на острова и далеч от брега, и планирала да завие на северозапад на втория или третия ден от пътешествието.

Лекарят беше изненадан, че за разлика от тях хората на Хики бяха натоварили здравата лодката си. Всички в лагера, включително Мейл, Синклер и Семюъл Хъни, бяха изоставили безполезните предмети — четки за коса, книги, кърпи, подложки за писане, гребени, — остатъци от цивилизацията, които бяха носили със себе си в продължение на сто дни и повече не желаеха да носят, и по някаква необяснима причина Хики и хората му бяха натоварили в пинаса си голяма част от тези непотребни вещи заедно с палатките, спалните чували и провизиите. В една от торбите имаше сто и пет блокчета черен шоколад, опаковани поотделно — общият дял на тези шестнайсет души от тайния запас, донесен чак дотук от господин Дигъл и господин Уол като изненада, — по шест блокчета и половина шоколад на човек.

Лейтенант Ходжсън и Крозиър си стиснаха ръцете, и още няколко мъже се сбогуваха неловко със старите си другари, но Хики, Менсън, Ейлмър и най-озлобените от групата не казаха нищо. След това помощник-боцманът Джонсън връчи на Ходжсън една незаредена пушка и торбичка с патрони и продължи да наблюдава как младият лейтенант ги прибира в тежко натоварената лодка. Впрегнатите в хамутите дванайсет мъже начело с Менсън напуснаха лагера в тишина, нарушавана само от скърцането на плъзгачите по чакъла, след това по снега, отново по чакъла и отново по снега и леда. След двайсет минути те се скриха от погледите им зад възвишението на запад от лагера „Спасение“.

— Мислите ли, че ще осъществят плановете си, доктор Гудсър? — попита помощник-капитан Едуард Кауч, който стоеше до лекаря и беше забелязал колко е замислен.

— Не — отвърна Гудсър. Той беше толкова изморен, че имаше сили само за честен отговор. — Мислех си за редник Хедър.

— За редник Хедър? — каза Кауч. — Защо, ние оставихме трупа му… — Той млъкна.

— Да — каза Гудсър. — Тялото на морския пехотинец лежи под едно парче платно до следите от шейните ни край Речния лагер, на дванайсет дни път оттук — дори по-малко, като се има предвид, че голямата група на Хики тегли само един пинас.

— Господи Исусе — изсъска Кауч.

Гудсър кимна.

— Само се надявам да не открият тялото на стюарда на нисшите офицери. Харесвах Джон Бриджънс. Той беше достоен човек и заслужава по-добра участ от това да стане храна на такива като Корнилиъс Хики.

* * *

Същия ден следобед Гудсър беше извикан на съвещание, което се провеждаше край четирите лодки, подредени на брега — както обикновено, двата велбота бяха обърнати с дъното нагоре, а катерите стояха върху шейните си, но бяха разтоварени, — далеч от ушите на моряците, които изпълняваха задълженията си или дремеха в палатките. Тук бяха капитан Крозиър, както и първи помощник Девьо, първи помощник Робърт Томас, втори помощник Кауч, помощник-боцман Джонсън, боцман Джон Лейн и капралът от морската пехота Пиърсън, който беше твърде слаб, за да стои на краката си, и се беше облегнал на разбития кил на преобърнатия велбот.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо, докторе — каза Крозиър. — Събрали сме се тук, за да обсъдим мерките за защита, в случай че Корнилиъс Хики се върне, както и собствените ни планове за следващите седмици.

— Но, капитане — каза лекарят, — нали не очаквате, че Хики, Ходжсън и останалите ще се върнат обратно?

Крозиър разпери облечените си в ръкавици ръце и сви рамене. Сипеше се лек сняг.

— Възможно е все още да искат Дейвид Лийс. Или телата на господин Дигъл и господин Хъни. А може би дори вас, докторе.

Гудсър поклати глава и сподели мислите си за телата — започвайки с редник Хедър, — които лежаха покрай целия път назад до лагера „Ужас“ като складове със замразено месо.

— Да — каза Чарлс Девьо, — помислихме си за това. Възможно е точно затова Хики да смята, че може да се добере до лагера „Ужас“. Но въпреки това смятаме в продължение на няколко дни да установим денонощна охрана на лагер „Спасение“ и да изпратим боцман Джонсън заедно с един или двама души да проследят групата на Хики през следващите два-три дни — просто за да сме сигурни.

— Що се отнася до бъдещето ни тук, доктор Гудсър — изхриптя Крозиър, — вие как го виждате?

Сега беше ред на лекаря да свие рамене.

— Господин Джопсън, господин Хелпман и инженер Томпсън няма да живеят повече от няколко дни — каза тихо той. — Що се отнася до останалите петнайсетина болни от скорбут пациенти, просто не знам. Неколцина може да оцелеят… в смисъл да се оправят от скорбута. Особено ако намерим прясно месо за тях. Но от осемнайсетте мъже, които може да останат с мен в лагера „Спасение“ — между другото Томас Хартнъл предложи да остане тук като мой асистент, — само трима или четирима ще бъдат в състояние да ходят на лов за тюлени по леда или за лисици във вътрешността на острова. И то не задълго. Предполагам, че всички, които ще останат тук, ще умрат от глад не по-късно от 15 септември. Повечето от тях дори по-рано.

Той премълча, че неколцина може и да живеят по-дълго, ако се хранят с телата на мъртвите. Освен това не спомена, че самият той, доктор Хари Д. С. Гудсър, твърдо е решил, че няма да се превръща в канибал, за да оцелее, нито ще помага на онези, които изпитат подобна нужда. Инструкциите му за дисекция, които бе дал предишния ден по време на проверката, бяха последните му думи по темата. Но въпреки това той никога нямаше да осъди хората, останали в лагера „Спасение“ или продължили пътя си на юг, които в крайна сметка щяха да започнат да ядат човешко месо, за да удължат поне малко живота си. Ако изобщо някой от експедицията на Франклин разбираше, че човешкото тяло е просто животинска обвивка за душата — и щом тя го напуснеше, си оставаше просто месо, — то този човек беше оцелелият лекар и анатом доктор Хари Гудсър. Решението да не удължава живота си още няколко седмици или дори месеци чрез хранене с човешка плът беше лично негово, по лично негови морални и философски причини. Той никога не се беше проявявал като особено добър християнин, но предпочиташе да умре като такъв.

— Възможно е да имаме и алтернатива — каза тихо Крозиър, сякаш беше прочел мислите на Гудсър. — Тази сутрин реших, че отрядът, който ще потегли към реката, може да се задържи в лагера „Спасение“ още една седмица — или дори десет дни — с надеждата, че ледът ще се разпука и всички ще можем да потеглим с лодките… дори умиращите.

Гудсър се намръщи и погледна със съмнение към четирите лодки.

— Нима ще се съберем в тези съдове? — попита той.

— Не забравяйте, докторе — каза Едуард Кауч, — че вече сме с деветнайсет човека по-малко след напускането на недоволните. И от вчера сутринта имаме още двама умрели. Така се получават само петдесет и трима души, включително ние, за четирите здрави лодки.

— И както самият вие казвате — добави Томас Джонсън, — през следващата седмица ще умрат още няколко болни.

— Освен това вече почти няма храна, която да теглим — каза капрал Пиърсън, който се беше облегнал на преобърнатия велбот. — Наистина ми се иска да не беше така.

— Освен това реших да оставим всички палатки тук — каза Крозиър.

— А къде ще се крием по време на буря? — попита Гудсър.

— На леда — под лодките — каза Девьо. — В открити води — под покривалата на лодките. Аз правех така по време на опита ми да се добера до полуостров Бутия миналия март, в разгара на зимата, а във и под лодките е много по-топло, отколкото в шибаните палатки… извинете ме за израза, капитане.

— Извинен сте — каза Крозиър. — Освен това всяка холандска палатка сега тежи три-четири пъти повече, отколкото в началото на похода. Те никога не изсъхват. Сигурно са се просмукали с половината от цялата арктическа влага.

— Както и всичките ни долни дрехи — каза помощник Робърт Томас.

Всички се засмяха. Двамата от тях завършиха смеха си с кашлица.

— Освен това възнамерявам да оставя тук всички големи бурета с вода с изключение на три — каза Крозиър. — Две от тях ще бъдат вече празни по време на нашето отпътуване. На всяка лодка ще има само по една малка бъчонка за съхранение на продукти.

Гудсър поклати глава.

— А как ще утолявате вашата жажда по време на плаването или при прехода през протока?

Нашата жажда, докторе — каза капитанът. — Не забравяйте, че ако ледът се разпука, вие и болните хора ще тръгнете с нас, вместо да останете да умирате тук. Когато стигнем до реката, ще пълним редовно бъчонките. А дотогава… трябва да ви призная нещо. Ние — офицерите — наистина скрихме едно нещо, за което не съобщихме вчера, по време на делбата. Малко гориво за спиртниците, скрито под фалшивото дъно на една от последните бъчонки с ром.

— Ще разтопяваме лед и сняг, за да получаваме питейна вода — каза Джонсън.

Гудсър кимна бавно. Той до такава степен се беше примирил с неизбежната си скорошна смърт, че мисълта за възможно спасение му се струваше почти болезнена. С усилие на волята си сподави желанието отново да се изпълни с надежда. Много по-вероятно беше всички — групата на Хики, тримата авантюристи на господин Мейл, отправилата се на юг група на Крозиър — да загинат през следващия месец.

И отново, сякаш прочел мислите му, Крозиър попита:

— И какво ще ни трябва, докторе, за да не умрем от скорбут и изтощение през следващите три месеца, които най-вероятно ще преминат в гребане срещу течението на реката към Голямото робско езеро?

— Прясна храна — отвърна просто лекарят. — Убеден съм, че можем да победим болестта при някои от хората, ако успеем да намерим прясна храна. Ако не зеленчуци и плодове — които знам, че е невъзможно да открием тук — то поне прясно месо, особено мазнина. Дори животинската кръв би помогнала.

— Защо месото и лойта задържат развитието на подобна страшна болест и дори я спират, докторе? — попита капрал Пиърсън.

— Нямам представа — отвърна Гудсър, поклащайки глава, — но съм уверен в това, както съм убеден, че всички ще умрем от скорбут, ако не ядем прясно месо… още преди да ни убие гладът.

— Ако Хики и останалите се доберат до лагера „Ужас“, дали голднъровите консервирани продукти ще им свършат работа?

Гудсър отново сви рамене.

— Възможно е, макар че аз съм съгласен с мнението на покойния ми колега, помощник-лекар Макдоналд, че прясната храна е винаги по-добра от консервираната. Освен това съм сигурен, че в голднъровите консерви има поне два вида отрови — едната бавна и коварна, а другата, както в случая с нещастния капитан Фицджеймс, бързо действаща и страшна. И в двата случая по-добре да потърсим и намерим прясно месо или риба, отколкото да възлагаме надежди на развалените голднърови консерви.

— Ние се надяваме — каза капитан Крозиър, — че щом се озовем в откритите води на залива, сред плаващите ледове, там ще бъде пълно с тюлени и моржове, докато не настъпи истинската зима. А тръгнем ли нагоре по реката, ще спираме от време на време, за да ловуваме елени, лисици или елени, но може би ще трябва да разчитаме главно на риболов… който там е напълно възможен според такива пътешественици като Джордж Бак и нашия сър Джон Франклин.

— Сър Джон си е изял и обувките — каза капрал Пиърсън.

Никой не направи забележка на умиращия от глад пехотинец, но и никой не се засмя и не реагира на шегата, докато накрая Крозиър не каза с напълно сериозен глас:

— Точно по тази причина взех с нас стотици допълнителни ботуши. Не само за да пазя краката на хората сухи — което, както сам видяхте, докторе, се оказа невъзможно. А и за да разполагаме с всичката тази кожа, която да можем да ядем по време на предпоследния етап от пътуването ни на юг.

Гудсър го зяпна.

— Ще имаме само едно буре с вода, но стотици флотски ботуши за ядене?

— Да — каза Крозиър.

Внезапно всички мъже избухнаха в толкова силен смях, че просто не можеха да се спрат; когато някои постепенно спираха, друг отново избухваше в смях и всички се присъединяваха към него.

— Шшт! — каза най-накрая Крозиър с тона на учител, призоваващ момчетата си към ред, макар самият той да продължаваше да се подхилва.

Мъжете, които изпълняваха задълженията си в лагера на двайсетина ярда от тях, ги гледаха с любопитство върху бледите си лица, скрити под уелските перуки и шапките.

Гудсър му се наложи да избърше сълзите си и да се изсекне, преди всичко да замръзне на лицето му.

— Няма да чакаме, докато ледът се разпука чак до брега — каза Крозиър в неочаквано настъпилата тишина. — Утре, когато боцман Джонсън последва тайно групата на Хики покрай брега на северозапад, господин Девьо ще вземе друга група с най-здравите ни хора и ще тръгне на юг по леда, като вземе със себе си само раници и спални чували — с малко повече късмет те ще се движат също толкова бързо, колкото Рубен Мейл и неговите двама приятели. Те ще навлязат поне десетина мили, а може и повече, навътре в протока, за да проверят за свободни води. Ако на разстояние от пет мили има канал, тръгваме всички.

— Хората нямат сили… — започна Гудсър.

— Ще намерят, когато разберат със сигурност, че оттук до откритите води има само два дни път — каза капитан Крозиър. — Двамата моряци, които оцеляха след ампутацията на краката им, ще станат, ще се впрегнат в хамутите и ще тръгнат на кървавите си чуканчета, ако разберат, че там ни чака открита вода.

— А с малко повече късмет — каза Девьо — хората ми ще се върнат с убити тюлени и моржове.

Гудсър погледна към пукащия, движещ се, осеян с тороси лед, който се простираше под ниските сиви облаци.

— Ще успеете ли да довлечете тюлените и моржовете до лагера през този бял кошмар? — попита той.

В отговор Девьо само се усмихна широко.

— Има едно нещо, за което трябва да сме благодарни — каза помощник-боцманът Джонсън.

— И какво е то, Том? — попита Крозиър.

— Нашият приятел от ледовете като че ли е изгубил интерес към нас и си е отишъл — каза все още мускулестият боцман. — Не сме го чували и виждали отпреди да се установим в Речния лагер.

Всичките осем мъже, включително Джонсън, едновременно протегнаха ръце към близките лодки и почукаха с кокалчетата на пръстите си по дървото.

Загрузка...