Ужас

16. Крозиър

Часът беше два и половина сутринта, и капитан Крозиър вече се беше върнал от „Еребус“, беше огледал труповете — или по-точно половинките от трупове — на Уилям Стронг и Томас Евънс до релинга на кърмата, където ги беше оставила тварта от ледовете, беше наредил да отнесат останките в Стаята на мъртъвците и сега седеше в каютата си и гледаше замислено към двата предмета, които лежаха на бюрото му — неотворена бутилка уиски и пистолет.

Почти половината от каютата на Крозиър беше заета от леглото, което беше монтирано откъм десния борд. То приличаше на детска люлка с резбованите си високи табли, долните шкафове и буцестия дюшек от конски косми, който се намираше на височината на гърдите. Крозиър никога не успяваше да спи добре на нормалните легла и често си мечтаеше за полюляващите се хамаци, в които беше прекарал толкова много години като мичман, младши офицер, а преди това и като юнга. Така прикрепено към външната стена на корпуса, леглото му беше едно от най-студените места за спане на борда на кораба — по-студено от койките на младшите офицери, чиито каюти се намираха в средата на жилищната палуба, и много по-студено от хамаците на щастливците моряци, разположени в близост до фрейзъровата печка, на която господин Дигъл готвеше двайсет часа в денонощието.

Пълните с книги рафтове, монтирани върху леко наклонената навътре стена на корпуса, помагаха за изолацията на каютата на Крозиър, но само донякъде. Под тавана, напреки на широката пет фута каюта, имаше още един пълен с книги рафт, който висеше на три фута над сгъваемото бюро, отделящо спалната част от приемната. Точно над главата му се намираше черният кръг на престъновия илюминатор, чието изпъкнало матово стъкло се подаваше съвсем малко над палубата, но сега тъмнееше под трите фута сняг и защитния брезент. От илюминатора непрекъснато нахлуваше студен въздух, наподобяващ вледеняващото дихание на отдавна мъртво същество, което все още се опитва да диша.

Срещу бюрото на Крозиър имаше тясна лавица, върху която стоеше умивалникът му. В него не държаха вода, тъй като тя бързо замръзваше. Стюардът на Крозиър, Джопсън, носеше всяка сутрин гореща вода на капитана от печката. Между бюрото и умивалника оставаше толкова място, колкото да може Крозиър да стои прав или — както сега — да седи пред бюрото си на табуретката, която плъзваше отдолу под лавицата, когато не я използваше.

Той продължаваше да гледа втренчено пистолета и бутилката уиски.

Капитанът на КНВ „Ужас“ често си мислеше, че не знае нищо за бъдещето — с изключение на това, че както неговият кораб, така и „Еребус“ никога повече няма да плават на парна тяга или под платна, — но след това си напомняше, че едно нещо знае със сигурност: когато всичките му запаси от уиски се изчерпеха, Франсис Роудън Мойра Крозиър щеше да си пръсне мозъка.

Покойният сър Джон Франклин беше напълнил склада си със скъп китайски порцелан — всички съдове, естествено, носеха инициалите на сър Джон, както и фамилния му герб, — а също и с оловен кристал, четирийсет и осем телешки езика, изящни сребърни прибори, също гравирани с герба му, каци с пушена вестфалска шунка, струпани пити двойно глостърско сирене, няколко торби със специално доставен чай от плантацията на негови роднини в Дарджилинг и глинени бурканчета с любимия му мармалад от малини.

И въпреки че Крозиър се беше запасил с известно количество деликатеси за офицерските обеди, които се налагаше да организира от време на време, повечето от парите и складовото му пространство бяха отишли за триста двайсет и четирите бутилки уиски. Не беше отлежало шотландско уиски, но щеше да свърши работа. Крозиър знаеше, че отдавна е достигнал онзи момент в пиянството си, когато количеството винаги натежава над качеството. Понякога, като например миналото лято, когато беше особено зает, една бутилка му стигаше за две седмици, че и повече. Друг път — както през изминалата седмица — той пресушаваше по една бутилка на вечер. Всъщност Крозиър беше престанал да брои празните бутилки, когато предишната зима мина двестате, но знаеше, че краят на запасите му със сигурност наближава. В нощта, когато изпиеше последната бутилка и стюардът му кажеше, че повече няма — Крозиър беше уверен, че това ще се случи през нощта, — той беше твърдо решил да запъне ударника, да опре дулото на пистолета в главата си и да дръпне спусъка.

Някой по-практичен капитан, разбира се, щеше да си напомни, че в алкохолния склад се съхраняват значителен остатък от първоначалните четири хиляди и петстотин галона — галона — от концентриран западноиндийски ром, като всяка кана беше между шейсет и пет и седемдесет градуса. Хората получаваха ежедневно своята дажба от четвърт пинта ром, разреден с три четвърти пинта вода, така че имаше достатъчно галони, за да могат да се къпят в тях. Някой по-дребнав и по-алчен капитан алкохолик щеше да предяви претенциите си върху рома, предназначен за моряците. Но Франсис Крозиър не обичаше ром. Никога не го беше обичал. Уискито беше неговото питие и когато запасите му свършеха, щеше да свърши и животът му.

Когато видя тялото на Томи Евънс, по-точно долната му половина, с почти комично разкрачени във формата на Y крака, все още обути в панталони и ботуши, Крозиър си спомни за деня, когато го бяха повикали при разнебитеното мечешко укритие на четвърт миля от „Еребус“. Той осъзна, че след по-малко от двайсет и четири часа щяха да се навършат пет месеца от кошмара на 11 юни. Отначало Крозиър и останалите офицери, които изтичаха на мястото, изпитаха пълно недоумение при вида на настаналото опустошение: брезентът беше разкъсан, металните колове бяха огънати и смачкани. Дървената пейка беше натрошена на парчета и сред тях лежеше обезглавеното тяло на сержанта от морската пехота Брайънт, командир на морските пехотинци в експедицията. Главата му — която още не беше открита при пристигането на Крозиър — се беше търколила на почти трийсет ярда, преди да се спре в одрания труп на мечето.

Лейтенант Левеконт беше със счупена ръка — оказа се, че не е пострадал от чудовищната мечка, а при падането си върху леда; редник Уилям Пилкингтън беше прострелян в лявото рамо от стоящия до него пехотинец, редник Робърт Хопкрафт. Самият той имаше осем счупени ребра, смазана ключица и извадена от ставата лява ръка — от кос удар, нанесен от грамадната лапа на чудовището. Редниците Хийли и Рийд се бяха отървали без сериозни наранявания, но се бяха опозорили, като бяха избягали панически от мелето, надавайки писъци и пълзейки на четири крака. По време на бягството Рийд си беше счупил три пръста.

Но вниманието на Франсис Крозиър бе изцяло погълнато от краката на сър Джон Франклин, обути в панталони и ботуши, но откъснати при коленете — единият лежеше в укритието, а другият беше паднал в близост до пробитата в леда погребална яма.

Що за злобно създание, чудеше се той, докато пиеше уискито си, ще откъсне краката на човек под коленете, а след това ще отнесе все още живата си плячка до дупката в леда и ще я пусне вътре само за да я последва секунда по-късно? Крозиър се опитваше да не мисли за онова, което може би се беше случило под леда, макар че понякога през нощта, когато се опитваше да заспи след няколко чаши уиски, въображението му рисуваше ужасни сцени. Освен това не се и съмняваше, че погребението на лейтенант Гор, което се беше състояло една седмица по-рано, е било просто едно изискано пиршество, предложено неволно на съществото, което вече е чакало и наблюдавало изпод леда.

Смъртта на лейтенант Греъм Гор не потопи в безутешна тъга Крозиър. Гор беше точно от онзи тип офицери от кралския флот, които бяха добре възпитани, добре образовани, посещаващи редовно службите на англиканската църква; герои от войната, които бяха родени командири, общуваха с лекота със своите командващи и подчинени, бяха скромни във всяко едно отношение, но призвани да извършват велики дела; изискани британски джентълмени, които се държаха добре дори с ирландците; шибани контета от висшата класа, които в продължение на четирийсет години бяха предпочитани пред Крозиър при получаването на повишения.

Той отново отпи.

Що за злобно създание убива, но не изяжда цялата си плячка в такава гладна зима, а връща обратно горната част от трупа на доста едрия моряк Уилям Стронг и долната част от тялото на младия Том Евънс? Евънс беше един от корабните юнги, които биха обвитите в плат барабани на погребението на Гор пет месеца по-рано. Що за същество ще отмъкне в тъмното младежа, без да пипне капитана, намиращ се само на три ярда от него… а после ще върне половината труп?

Мъжете знаеха. Крозиър знаеше, че те знаят. Те знаеха, че там на леда броди Дяволът, а не някаква си арктическа мечка с гигантски размери.

Капитан Франсис Крозиър не смяташе това мнение за погрешно — въпреки всичките си презрителни изказвания, които беше направил по-рано вечерта на чаша бренди в компанията на капитан Фицджеймс, — но той знаеше нещо, което моряците не знаеха; и то бе, че Дяволът, който се опитваше да ги избие тук, в Дяволското царство, не беше просто едно същество с бяла козина, което ги убива и изяжда един по един, а всичко, което ги заобикаляше — безмилостният студ, мачкащият корабите лед, електрическите бури, противоестественото отсъствие на тюлени, китове, птици, моржове и всякакви сухоземни животни, неумолимото настъпление на паковия лед, айсбергите, които се придвижваха по бялото замръзнало море, без да оставят никаква открита вода след себе си, внезапното, разтърсващо белотата, надигане на торосите, танцуващите звезди, калпаво запоените консерви с храна, която се превръщаше в отрова, така и не настъпилото лято, така и не отворилите се канали, — всичко. Чудовището от ледовете беше просто поредното проявление на Дявола, който желаеше смъртта им. И който искаше да страдат.

Крозиър отпи поредната глътка.

Той разбираше мотивацията на Арктика по-добре от своята собствена. Древните гърци са били прави, мислеше си Крозиър, когато са твърдели, че на земния диск съществуват пет климатични пояса, като четири от тях са равни, противоположни и симетрични един с друг, както повечето гръцки неща, и са увити около света като змия. Два от тях са умерени и създадени за живот на човешките същества. Централният пояс, районът на Екватора, не е бил създаден за разумен живот — макар гърците да са бъркали, че там не могат да живеят хора. Могат, но само нецивилизовани, помисли си Крозиър, който беше зървал Африка и другите екваториални райони и беше убеден, че оттам не може да излезе нищо ценно. Двата полярни пояса, за чието съществуване гърците се бяха досетили много преди изследователите да достигнат до арктическата и антарктическата пустош, бяха враждебни за човека във всички отношения — през тях дори не можеше да се пътува, камо ли да се живее за по-продължителен период.

Защо тогава, чудеше се Крозиър, една страна като Англия, благословена от Бог да се намира в единия от двата най-благодатни и плодородни умерени пояса, предназначени за обитаване от човечеството, продължава да изпраща кораби и хора в ледовете на северните и южните полярни области, където дори облечените в кожи диваци отказват да отидат?

И по-важният въпрос — защо точно Франсис Крозиър продължаваше да се връща по тези ужасни места в служба на страната и офицерите й, които така и не оцениха способностите и истинската му стойност като човек, макар и дълбоко в сърцето си да знаеше, че един ден ще умре в арктическия студ и мрак?

Капитанът си спомняше, че още като малко момче — преди да тръгне по моретата на тринайсетгодишна възраст — той носеше в себе си като студена тайна една дълбока меланхолия. Меланхоличната му природа се проявяваше в наслаждението, което изпитваше, когато в зимните вечери излизаше извън селото и наблюдаваше как уличните фенери угасват; в постоянното търсене на малки местенца, където да се крие — Франсис Крозиър никога не беше страдал от клаустрофобия; в страха от тъмното, приемано като въплъщение на смъртта, коварно отнела майка му и баба му, което въпреки всичко той не спираше да търси, криейки се на тавана, докато останалите момчета играеха навън, на светло. Крозиър помнеше този таван — гробищния му хлад, миризмата на студ и плесен, тъмнината и вътрешното напрежение, каращо човек да остане насаме с мрачните си мисли.

Той напълни малката си чаша и отпи от нея нова глътка. Внезапно ледът простена по-силно и корабът изскърца в отговор — опитвайки се да се отмести в замръзналото море, но неспособен да помръдне от мястото си. В отговор ледът притисна още по-силно корпуса му от всички страни и нададе вой. Металните скоби в трюма се сгънаха под натиска, внезапният трясък прозвуча като пистолетни изстрели. Моряците и офицерите продължиха да похъркват, привикали към нощните шумове, които издаваше опитващият се да ги смачка лед. На горната палуба офицерът на вахта, който дежуреше при минус седемдесет градуса40, потропа с крака, за да възстанови кръвообращението си, и четирите глухи удара прозвучаха на капитана като гласа на отегчен родител, нареждащ на кораба да престане с възраженията си.

На Крозиър му беше трудно да си представи, че София Кракрофт е посещавала този кораб, стояла е в тази същата каюта, възхищавала се е на глас колко е спретната, чиста и уютна, колко академично изглежда с всичките тези книги и колко е приятна южната светлина, проникваща през илюминатора.

Това се беше случило седем години по-рано, с точност почти до седмица, през пролетния за Южното полукълбо месец ноември 1840 година, когато Крозиър пристигна в Земята на Ван Димен южно от Австралия със същите тези два кораба — „Еребус“ и „Ужас“ — на път за Антарктида. Командир на експедицията беше приятелят на Крозиър, макар и с по-висше обществено положение, капитан Джеймс Рос. Те спряха в град Хобарт, за да попълнят запасите си от провизии, преди да навлязат в антарктически води, а сър Джон Франклин, губернаторът на острова, използван като каторжническа колония, настоя двамата млади офицери — капитан Рос и командир Крозиър — да отседнат в правителствената резиденция по време на престоя си.

Това бяха очарователни дни, а за Крозиър — съдбовно романтични.

Инспекцията на корабите от експедицията се проведе във втория ден от престоя им — корабите бяха чисти, преоборудвани, запасите им от провизии бяха почти попълнени, младите им екипажи все още не бяха брадясали и измършавели, каквито щяха да станат след двете години в арктическите ледове, които им предстояха — и докато капитан Рос лично развеждаше губернатора сър Джон и лейди Джейн Франклин, Крозиър се озова в положението на придружител на племенницата на губернатора, тъмнокосата и светлоока млада дама София Кракрофт. Той се влюби в нея още същия ден и отнесе напъпилата си любов в мрака на следващите две южни зими, където тя разцъфна в натрапчива фиксидея.

Продължителните вечери под размахваните от прислужници ветрила в дома на губернатора бяха изпълнени с весели разговори. Губернатор Франклин беше изморен мъж на петдесет и няколко години, обезкуражен от липсата на признание за неговите постижения и още по-обезсърчен от съпротивата на местната преса, богатите земевладелци и бюрократи по време на третата му година в Земята на Ван Димен, но двамата със съпругата му лейди Джейн бяха живнали по време на посещението на сънародниците им от Изследователската служба — неговите „колеги пътешественици“, както сър Джон обичаше да се обръща към тях.

София Кракрофт, от друга страна, изобщо не изглеждаше нещастна. Тя беше духовита, жизнена, енергична, понякога шокираща с коментарите и смелостта си — в още по-голяма степен от нейната склонна към полемики леля, лейди Джейн, — млада и красива и очевидно дълбоко заинтригувана от мнението, живота и мислите на четирийсет и четири годишния ерген командир Франсис Крозиър. Тя се смееше на всичките му първоначално неуверени шеги — той нямаше опит в общуването с представители на висшето общество и се опитваше да се държи възможно най-прилично, като пиеше по-малко от всякога, и то само вино — и винаги отговаряше на колебливите му духовитости още по-остроумно. За Крозиър това беше като да се учи да играе тенис от далеч по-добър играч. Към осмия и последен ден от удължилата им се визита Крозиър се чувстваше равен във всяко едно отношение на всеки истински англичанин — роден в Ирландия джентълмен, да, но човек, който се беше издигнал сам и беше живял интересен и вълнуващ живот и не отстъпваше по нищо на останалите, а в изумителните сини очи на мис Кракрофт дори превъзхождаше повечето от тях.

Когато КНВ „Еребус“ и КНВ „Ужас“ напуснаха пристанището на Хобарт, Крозиър все още наричаше София „госпожица Кракрофт“, но не можеше да отрече тайната връзка, която се беше установила между тях: потайните погледи, дружелюбното мълчание, общите шеги, миговете, прекарани насаме. Крозиър знаеше, че е влюбен за пръв път живота си, чиято „романтика“ досега се беше свеждала до леглата на пристанищните леки жени, до бързите сношения в задните улички, до няколкото туземки, готови да направят всичко за някоя дрънкулка, и до няколкото доста скъпи нощи, прекарани в лондонските публични домове за джентълмени. Всичко това вече беше зад гърба му.

Франсис Крозиър вече разбираше, че най-съблазнителното и еротично нещо, което една жена може да облече, са скромните, многопластови рокли, каквито носеше София Кракрофт по време на вечерите в дома на губернатора, достатъчно копринена тъкан, която да прикрива формите на тялото й, позволявайки на мъжа напълно да се съсредоточи върху блясъка на очарователния й ум.

Последваха почти две години в паковия лед, мимолетни впечатления от Антарктида, вонята на пингвинските колонии, кръщаването на два отдалечени, димящи вулкана на двата им изморени кораба, мрак, пролет, заплахата да се окажат заклещени сред ледовете, търсенето на път, което се увенча с успех, трудният преход само под платна през морето, което сега носеше името на Джеймс Рос, и накрая преходът през бурното Южно море и завръщането в град Хобарт, на острова с осемнайсет хиляди затворници и един много нещастен губернатор. Този път нямаше инспекция на „Еребус“ и „Ужас“; те воняха твърде силно на мас и готвено, на пот и умора. Момчетата, които бяха отплавали на юг, сега бяха брадясали мъже с хлътнали очи, които никога повече нямаше да се запишат за участие в експедиция на Изследователската служба. Всички с изключение на командира на КНВ „Ужас“ с нетърпение очакваха да се приберат в Англия.

Франсис Крозиър изгаряше от нетърпение да види отново София Кракрофт.

Той отпи отново от уискито си. Над главата му, едва доловима през покритата с дебел пласт сняг палуба, корабната камбана удари шест пъти. Три часът сутринта.

Хората тъгуваха, когато сър Джон беше убит преди пет месеца — повечето от тях защото знаеха, че обещанията за десет златни суверена на човек и удвоен аванс бяха умрели заедно с пълния, плешив възрастен мъж — но след смъртта на Франклин почти нищо не се промени. Командир Фицджеймс беше утвърден за капитан на „Еребус“, какъвто в действителност беше през цялото време. Лейтенант Левеконт, със златния си зъб, който проблясваше всеки път, когато се усмихваше, и с ръка, увиснала на превръзка, зае мястото на Греъм Гор в командната йерархия, без това да доведе до видими сътресения. Капитан Франсис Крозиър получи ранга командир на експедицията, но тъй като експедицията беше заседнала в леда, той не можеше да направи нищо по-различно от онова, което би направил Франклин.

Веднага след като встъпи в новата длъжност, Крозиър нареди да бъдат откарани още пет тона провизии през леда до Земята на крал Уилям и да се направи нов склад недалеч от пирамидата на Рос. Всички бяха почти сигурни, че това е остров, защото Крозиър беше изпратил отряди с шейни — нехаейки за чудовищната мечка, — които да огледат района. Самият той участваше в няколко от първите експедиции с шейни, като помагаше при проправянето на по-лесни, или поне не чак толкова трудно преодолими пътеки през торосите и бариерата от айсберги покрай брега. Откараха на брега допълнителни зимни дрехи, палатки, дървен материал за бъдещите колиби, бурета със суха храна и стотици консерви, както и гръмоотводи — дори месинговите пръчки на леглото на сър Джон от бившата му каюта бяха преправени на гръмоотводи — и всичко необходимо, от което щяха да се нуждаят двата екипажа, в случай че се наложи да напуснат корабите посред зима.

Преди настъпването на зимата чудовището от ледовете им отне още четирима души, като двама от тях измъкна от палатката по време на един от походите с участието на Крозиър, но онова, което сложи край на пътуванията в средата на август, беше завръщането на гръмотевичните бури и гъстата мъгла. Повече от три седмици корабите останаха в мъглата, обсипвани от мълнии, а хората излизаха на леда само при крайна необходимост и за съвсем кратко време — предимно ловни отряди и няколко екипа за поддържане на противопожарните дупки. По времето, когато странната мъгла и мълниите отминаха, вече беше началото на септември и студовете и снегът се завърнаха.

Въпреки ужасното време Крозиър отново започна да изпраща отряди до Земята на крал Уилям, но когато вторият лоцман Джайлс Макбийн и един моряк бяха убити само на няколко ярда пред трите шейни — заради силния снеговалеж останалите моряци и офицерът, втори лейтенант Ходжсън, не бяха видели нищо, ала предсмъртните викове бяха чути от всички, — Крозиър „временно“ прекрати пренасянето на провизии на брега. Принудителното прекъсване продължаваше вече втори месец, а към 1 ноември никой здравомислещ член на екипажа не искаше да тръгне доброволно на осем — или десетдневно пътуване с шейна в мрака.

Капитанът знаеше, че на брега трябваше да се складират поне десет тона припаси, а не пет, колкото беше изпратил той. Проблемът беше — както се бяха убедили Крозиър и останалите членове на отряда в нощта, когато чудовищният звяр беше разкъсал палатката, съседна на капитанската, и щеше да отвлече моряците Джордж Кинеърд и Джон Бейтс, ако двамата не бяха побягнали с всички сили — че който и да е лагер, разположен на равния, каменист, брулен от вятъра бряг, нямаше как да бъде защитен. На корабите, поне докато бяха здрави, обшивките на корпуса и високите палуби служеха като един вид стени, превръщащи ги в нещо като крепости. На каменистия бряг и в палатки, независимо колко нагъсто бяха поставени те, щяха да са необходими най-малко двайсет въоръжени мъже, охраняващи денонощно периметъра, и въпреки това тварта можеше да се появи сред тях, преди пазачите да успеят да реагират. Всеки, който бе пътувал с шейна до Земята на крал Уилям и беше лагерувал на леда, беше наясно с това. А след като продължителността на нощта се увеличи, страхът от това да останат часове наред незащитени в палатките — както и от самия арктически студ — се загнезди дълбоко в душите на хората.

Крозиър отново отпи от уискито си.

Беше месец април 1843 година — ранна есен в Южното полукълбо, макар дните все още да бяха дълги и топли — когато „Еребус“ и „Ужас“ се завърнаха на Земята на Ван Димен.

Рос и Крозиър отново гостуваха в дома на губернатора, наричан официално от старите жители на Хобарт губернаторската резиденция, но този път беше очевидно, че съпрузите Франклин ги е налегнало тежко униние. Крозиър, щастлив от възможността отново да се намира близо до София, беше склонен да не обръща внимание на това, но дори неустоимата София беше потисната заради тягостната атмосфера, събитията, заговорите, предателствата, разобличенията и кризите, които бяха връхлетели Хобарт пред двете години, прекарани от „Еребус“ и „Ужас“ в южните ледове. През първите два дни, прекарани в губернаторската резиденция, той успя да чуе достатъчно, за да придобие представа за причините, довели до депресията на семейство Франклин.

Явно местните жители и дребните земевладелци, представяни от един подмолен и подъл Юда в лицето на секретаря на колонията капитан Джон Монтагю, бяха решили на шестата година от управлението на сър Джон като губернатор, че той просто не е подходящ за поста, както не е подходяща и съпругата му, прямата и нестандартна лейди Джейн. Единственото, което Крозиър научи от самия сър Джон — всъщност дочу, защото обезвереният сър Джон разговаряше с капитан Рос, докато тримата мъже пиеха бренди и пушеха пури в претъпкания с книги кабинет в имението, — беше, че местните жители показват „известна недоброжелателност и достойна за съжаление липса на интерес към обществените дела“.

От София Крозиър научи, че сър Джон се е превърнал, поне в очите на обществото, от „човека, изял обувките си“ в „човека, който не би наранил и муха“, а след това бързо е станал известен из целия Тасманийски полуостров като „мъж под чехъл“. Последната клевета, увери го София, се обясняваше с неприязънта на местните жители към лейди Джейн, както и към опитите на сър Джон и съпругата му да подобрят положението на аборигените и затворниците, които работеха при нечовешки условия.

— Нали разбирате, че предишните губернатори просто са давали под наем затворниците ни за осъществяване на безумните проекти на местните плантатори и градските магнати, прибирали са своя дял от печалбата и са си държали устата затворена — обясняваше София Кракрофт, докато двамата се разхождаха в сенчестите градини на губернаторската резиденция. — Чичо Джон отказа да играе тази игра.

— Безумни проекти? — каза Крозиър. Той остро усещаше дланта на София, която беше полегнала на ръката му, докато вървяха и разговаряха с приглушени гласове, сами в топлия сумрак.

— Ако някой собственик на плантация поиска нов път в земята си — каза София, — от губернатора се очаква да му заеме шестстотин — или хиляда — изтощени от глад затворници, които да работят от сутринта до след залез-слънце, с вериги на глезените и окови на китките, в тази тропическа жега, без вода или храна, и при всяко спъване или падане да бъдат бичувани.

— Мили Боже — каза Крозиър.

София кимна. Погледът й не се отместваше от белите камъни на градинската пътека.

— Секретарят на колонията Монтагю реши, че затворниците трябва да изкопаят една открита мина — макар че на острова не е намирано злато, — и те бяха изпратени да работят. Мината достигна дълбочина от четиристотин фута, преди проектът да бъде изоставен — тя непрекъснато се наводняваше, нивото на подпочвените води тук е много високо, разбира се, — и се заговори, че всеки изкопан фут от тази отвратителна мина е струвал живота на двама или трима затворници.

Крозиър се сдържа да не възкликне отново „Мили Боже“, но, честно казано, само това му мина през ума.

— Една година след като отпътувахте — продължи София, — Монтагю — тази невестулка, тази змия — убеди чичо Джон да уволни местния лекар, който беше много популярен сред тукашните свестни хора, по скалъпени обвинения в неизпълнение на задълженията. Това раздели колонията. Цялото обществено недоволство се изля върху чичо Джон и леля Джейн, макар че леля Джейн от самото начало възразяваше срещу уволнението на лекаря. Чичо Джон — вие знаете, Франсис, колко много мрази той конфликтите, още по-малко пък обича да налага наказания, затова толкова често казва, че не би наранил и муха…

— Да — отвърна Крозиър, — аз съм го виждал как внимателно изнася муха от трапезарията и я пуска на свобода.

— Чичо Джон послуша съветите на леля Джейн и възстанови лекаря на старата му длъжност, но така си създаде заклет враг в лицето на този Монтагю. Скандалите и обвиненията станаха публични и Монтагю всъщност нарече чичо Джон лъжец и слабак.

— Мили Боже — каза Крозиър, но всъщност си мислеше: „На мястото на Джон Франклин щях да извикам тоя негодник Монтагю на дуел и щях да вкарам по един куршум в топките му, преди да му пръсна мозъка.“ — Надявам се, че сър Джон го е уволнил.

— О, уволни го — отвърна София, усмихвайки се тъжно, — но след това положението се влоши още повече. Миналата година Монтагю се върна в Англия със същия кораб, който носеше и писмото на чичо Джон, съобщаващо за уволнението му, и за нещастие се оказа, че капитан Монтагю е близък приятел на лорд Стенли, държавен секретар за колониите.

„Да, губернаторът наистина здраво е загазил“, помисли си Крозиър, когато двамата стигнаха до каменната пейка в дъното на градината.

— Колко жалко.

— Повече, отколкото биха могли да си представят чичо Джон или леля Джейн — отвърна София. — Корнуолският „Кроникъл“ публикува дълга статия, озаглавена „Малоумното управление на полярния герой“. „Колониъл таймс“ обвини за всичко леля Джейн.

— Защо са нападнали лейди Джейн?

София се усмихна печално.

— Леля Джейн е същата като мен… нестандартна. Нали сте виждали стаята й в губернаторската резиденция? Предишния път, когато чичо Джон ви разведе наоколо, за да ви покаже имението?

— О, да — отвърна Крозиър. — Има превъзходна колекция. — Будоарът на лейди Джейн, части от който им беше позволено да видят, беше препълнен до тавана с животински скелети, метеорити, каменни фосили, аборигенски бойни тояги и барабани, дървени резбовани бойни маски, десетфутови гребла, с чиято помощ КНВ „Ужас“ сигурно щеше да плава със скорост петнайсет възела, безброй препарирани птици и поне една професионално препарирана маймуна. Крозиър никога не беше виждал нищо подобно в музей или зоологическа градина, камо ли в спалнята на дама. Разбира се, Франсис Крозиър беше виждал съвсем малко спални на истински дами.

— Един човек, който бе гостувал тук, писа в хобартския вестник, цитирам дословно, Франсис: „Личните стаи на съпругата на нашия губернатор в губернаторската резиденция приличат повече на музей или менажерия, отколкото на будоар на една дама.“

Крозиър цъкна с език и се засрами заради подобните си мисли. После каза:

— Значи този Монтагю продължава да ви създава неприятности?

— Повече от всякога. Лорд Стенли — най-гадната от всички гадини — подкрепи Монтагю, възстанови го на пост, подобен на онзи, от който беше уволнен, и изпрати на чичо Джон писмо, в което го смъмри толкова ужасно, че леля Джейн ми сподели насаме, че било еквивалентът на бой с камшик.

„Аз щях да застрелям този негодник Монтагю в слабините, после щях да отрежа топките на лорд Стенли и да му ги поднеса съвсем леко затоплени“, помисли си Крозиър.

— Това е ужасно — каза той.

— После стана още по-лошо — рече София.

Крозиър погледна към лицето й в сумрака, за да провери дали не плаче, но не видя сълзи. София не беше от плачливите.

— Стенли е публикувал писмото си? — предположи Крозиър.

— Този… мръсник… дал копие от официалното мъмрене на Монтагю, преди да го изпрати на сър Джон, и проклетата невестулка го изпратила тук с най-бързия пощенски кораб. Направили му копия и ги разнесли из град Хобарт, дали го на всички врагове на чичо Джон месеци преди самият той да получи писмото по официалните канали. Цялата колония хихикаше подигравателно всеки път, когато чичо Джон или леля Джейн се появяваха на някой концерт или губернаторският пост изискваше присъствието им на някое официално събитие. Извинявам се за неподходящите за една дама изрази, Франсис.

„Аз щях да нахраня лорд Стенли със собствените му топки, поднесени студени в запечено тесто от собствените му лайна“, помисли си Крозиър. Той не каза нищо, само кимна в знак, че прощава на София за избора на изрази.

— А когато чичо Джон и леля Джейн решиха, че по-лошо няма накъде — продължи София с глас, който леко трепереше, но от гняв, убеден бе Крозиър, а не от слабост, — Монтагю изпрати на тукашните си приятели плантатори пакет, съдържащ цялата лична кореспонденция, документи от архива на губернаторската резиденция и официални депеши, които беше използвал, за да компрометира губернатора в очите на лорд Стенли. Този пакет се намира в Централната колониална банка тук, в столицата, и чичо Джон знае, че две трети от старите фамилии и водещите предприемачи в града са посетили банката, за да се запознаят със съдържанието му. В тези документи капитан Монтагю нарича губернатора „пълен малоумник“… и доколкото ни е известно, това е най-учтивото определение в отвратителните писания.

— Положението на сър Джон изглежда крайно неблагоприятно — каза Крозиър.

— Понякога се страхувам да не изгуби здравия си разум, ако не и живота си — съгласи се София. — Губернатор сър Джон Франклин е чувствителен човек.

„Не би наранил и муха“, помисли си Крозиър.

— Той ще подаде ли оставка?

— Ще го отзоват в Англия — отвърна София. — Цялата колония го знае. Затова леля Джейн не е на себе си… Никога не съм я виждала в такова състояние. Чичо Джон очаква да получи официално уведомление за отзоваването му преди края на август, ако не и по-рано.

Крозиър въздъхна и започна да прави браздички с върха на бастуна си в чакъла на градинската пътечка. Той беше очаквал срещата си със София през двете години в арктическите ледове, но сега, когато вече беше тук, разбираше, че гостуването им ще остане незабелязано на фона на политическите интриги и личните нападки. Той сподави следващата си въздишка. Беше на четирийсет и шест години, а се държеше като глупак.

— Искате ли утре да разгледате Езерото на птицечовката? — попита София.

Крозиър си наля още една чаша уиски. Някъде отгоре се разнесе воят на банши, но това беше просто арктическият вятър в остатъците от такелажа. Капитанът се изпълни със съжаление към носещите вахта.

Бутилката с уиски беше почти празна.

В този момент Крозиър реши, че трябва да възобновят превоза на провизии до Земята на крал Уилям още тази зима въпреки мрака и бурите и въпреки заплахата от вездесъщата твар от ледовете. Той нямаше друг избор. Ако в следващите месеци се наложеше да напуснат корабите — а и „Еребус“ вече даваше признаци за предстоящо разпадане, — нямаше начин просто да устроят лагер върху леда до мястото на гибелта на корабите. В повечето случаи подобно решение имаше смисъл — не една злополучна полярна експедиция се беше разполагала на лагер върху леда и беше чакала течението на Бафиново море да я отнесе на стотици мили на юг, в открито море, — но тукашният лед не пътуваше наникъде, а и тук щеше да е още по-трудно да защитят лагера от звяра, отколкото на замръзналия каменист бряг на острова или полуострова, намиращ се в мрака на двайсет и пет мили оттук. Освен това там имаха на склад повече от пет тона провизии. Останалото трябваше да се прехвърли, преди слънцето отново да изгрее.

Крозиър отпи от уискито и реши, че сам ще оглави следващия поход с шейни. Горещата храна се оказваше единственото средство, способно да повдигне духа на измръзналите мъже, лишени от надежда за скорошно спасение или от допълнителни порции ром, затова за следващите им походи трябваше да лишат четирите велбота — надеждни лодки, оборудвани за продължително плаване, в случай че се наложи да напуснат корабите в морето — от техните готварски печки. Фрейзъровата печка на „Ужас“ и нейната близначка на „Еребус“ бяха твърде големи, за да бъдат откарани на брега — а господин Дигъл можеше да използва своята, за да пече сухари до последния момент, преди Крозиър да даде заповед за напускане на кораба, — затова най-добре беше да използват печките от лодките. Те бяха направени от желязо и щяха да тежат като дяволски копита, особено ако шейните бъдат натоварени с допълнителни инструменти, храна и облекла, но те щяха да им служат добре на брега и можеха да се разпалят бързо, макар че за тази цел трябваше да се прекарат и въглища през двайсет и пет километровия студен ад на покритото с тороси замръзнало море. На Земята на крал Уилям, както и на стотици мили южно оттук, не растяха никакви дървета. Със следващия курс ще потеглят печките, реши Крозиър, и той щеше да потегли заедно с тях. Шейните щяха да се пързалят през абсолютна тъмнина и невероятен студ, и нека дяволът прибереше движещите се най-отзад.

На следващата сутрин през онзи април 1843 година Крозиър и София Кракрофт препуснаха към Езерото на птицечовката.

Крозиър очакваше, че ще потеглят с лека двуколка, с каквато обикновено се разхождаха из Хобарт, но София нареди да им оседлаят два коня и да натоварят едно муле с принадлежности за пикник. Тя яздеше по мъжки. Крозиър осъзна, че тъмната „пола“, която беше облякла, всъщност представлява чифт гаучо панталони. Бялата й ленена блуза изглеждаше едновременно женствена и груба. София носеше широкопола шапка, за да пази лицето си от слънцето, и високи, излъскани до блясък ботуши от мека кожа, които сигурно струваха колкото годишната капитанска заплата на Франсис Крозиър.

Двамата препуснаха на север от губернаторската резиденция и столицата, по тесен път, който минаваше през плантациите, покрай бараките на наказателната колония и през малък участък тропическа гора, след което отново се озоваха на открити възвишения.

— Аз си мислех, че птицечовките живеят само в Австралия — каза Крозиър, който срещаше трудности в намирането на по-удобна позиция на седлото. Никога преди не беше имал кой знае какви възможности или поводи да язди. Чувстваше се много неудобно, когато при друсането и подскоците гласът му вибрираше. София седеше абсолютно непринудено на седлото; тя и конят се движеха като едно цяло.

— О, не, скъпи мой — отвърна София. — Тези странни малки същества се срещат само в определени крайбрежни райони в северната част на континента, но ги има навсякъде в Земята на Ван Димен. Обаче са много срамежливи. Вече изобщо не ги забелязваме край град Хобарт.

При думите „скъпи мой“ Крозиър усети как бузите му пламват.

— Опасни ли са? — попита той.

София се засмя весело.

— Всъщност мъжкарите са опасни по време на разплодния период. В задните си лапи имат скрити отровни шипове и в размножителния сезон отровата им става доста силна.

— Достатъчно силна, че да убие човек? — попита Крозиър. Въпросът му дали смешните дребни зверчета, които беше виждал само на картинки, могат да бъдат опасни, беше само шега.

— Дребен човек — отвърна София. — Но оживелите след сблъсъка с отровата на птицечовката описват болката като толкова силна, че биха предпочели да умрат.

Крозиър погледна надясно към младата жена. Понякога му беше много трудно да разбере кога София се шегува и кога говори сериозно. В случая му се струваше, че тя казва истината.

— А сега да не би да са в размножителен сезон? — попита той.

София отново се усмихна.

— Не, скъпи мой Франсис. Сезонът им продължава от август до октомври. Ще бъдем в пълна безопасност. Освен ако не срещнем дявол.

— Сатаната?

— Не, скъпи мой. Дявол. Който може би сте чувал да наричат тасманийски дявол.

— Чувал съм за тях — рече Крозиър. — Казват, че са ужасни същества, чиято паст е широка като отворения люк на корабен трюм. Освен това имат репутацията на свирепи същества — ненаситни хищници, способни да погълнат и смелят кон или цял тасманийски тигър.

София кимна със сериозно лице.

— Вярно е. Дяволът е космато животно с могъщи гърди, завиден апетит и безумна ярост. А ако някога ви се удаде да чуете гласа му — който не може да бъде определен точно като лай, ръмжене или рев, а по-скоро нещо като нечленоразделното ломотене и гъргорене, което човек би очаквал да чуе от горяща лудница, — то тогава мога да гарантирам, че дори смел пътешественик като вас, Франсис Крозиър, не би се осмелил да излезе през нощта в полето или в тукашните гори.

— А вие чували ли сте ги? — попита Крозиър, взирайки се отново в сериозното й лице в опит да разбере дали не го будалка.

— О, да. Неописуем звук — абсолютно ужасен. Той кара жертвите им да застиват на място достатъчно дълго, за да може дяволът да отвори невероятно огромната си паст и да ги погълне цели. Единственият по-ужасен звук може би са писъците на жертвите му. Чувала съм как цяло стадо овце блее и реве, докато един-единствен дявол ги поглъща всичките една по една, оставяйки след себе си само едно копитце.

— Шегувате се — каза Крозиър, без да сваля напрегнатия си поглед от лицето й.

— Никога не се шегувам, когато става въпрос за дявола, Франсис — отвърна тя. Двамата отново яздеха под сенките на тропическа гора.

— Вашите дяволи ядат ли птицечовки? — попита Крозиър. Той зададе въпроса напълно сериозно, но се радваше, че нито Джеймс Рос, нито някой друг от екипажа му не се намира наблизо, за да го чуе. Въпросът звучеше абсурдно.

— Тасманийският дявол яде всичко — отвърна София. — Но на вас отново ви провървя, Франсис. Дяволът ловува само през нощта и ние, стига да не се изгубим така, че да не успеем да открием обратния път, ще сме видели Езерото на птицечовката — и самата птицечовка — и ще сме се върнали обратно в губернаторската резиденция много преди да се стъмни. Бог да ни е на помощ, ако по залез-слънце сме още в гората.

— Заради дявола ли? — попита Крозиър. Той искаше въпросът му да прозвучи весело и подигравателно, но долови напрежението в собствения си глас.

София накара кобилата си да спре и му се усмихна — искрено, ослепително, открито. Крозиър успя не особено грациозно да накара и своя скопец да спре.

— Не, скъпи мой — прошепна младата жена с придихание. — Не заради дявола. Заради моята репутация.

Преди Крозиър да успее да измисли подходящ отговор, София се засмя, пришпори коня си и препусна напред по пътя.

Останалото в бутилката уиски нямаше да стигне за две пълни чаши. Крозиър си наля по-голямата част от него, поднесе чашата към очите си и се взря в кехлибарената течност, в която танцуваше светлината на примигващия маслен фенер, закачен на стената. После бавно отпи.

Така и не успяха да видят птицечовката. София го беше уверила, че животинчето почти винаги може да бъде видяно в езерото — в малката водна окръжност с диаметър около петдесет ярда, намираща се на четвърт миля от пътя в гъстата гора — и че входът към дупката му се намира под изкривените, плъзнали по брега корени на едно дърво, но той така и не успя да види птицечовката.

Затова пък видя София Кракрофт гола.

Двамата си устроиха приятен пикник в по-сенчестия край на Езерото на птицечовката, постлаха на тревата скъпата памучна покривка, върху която подредиха кошничката за пикник, чашите и съдовете с храна, и се настаниха и самите те. За да не се развали ростбифът по време на сутрешната им езда, София беше наредила на прислугата да постави завитите във водоустойчива тъкан парчета в онова, което тук се ценеше повече от златото, а там, откъдето се връщаше Крозиър, не струваше нищо — в лед. В съдовете имаше още печени картофи и малки купички с вкусна салата. Освен това София беше донесла и една бутилка много добро бургундско вино заедно с кристални чаши от гравирания с гербове сервиз на сър Джон и изпи доста повече от капитана.

След като хапнаха, те се излегнаха на няколко фута един от друг и в продължение на един час разговаряха за най-различни неща, като от време на време поглеждаха към тъмната повърхност на езерото.

— Птицечовката ли чакаме, госпожице Кракрофт? — попита Крозиър при една кратка пауза в разговора им за опасностите и прелестите на арктическото пътуване.

— Не — мисля, че ако искаше да я видим, досега щеше да се е появила — отвърна София. — Чакам да мине малко време, преди да влезем да се изкъпем.

Крозиър я погледна озадачено. Той не беше взел със себе си бански костюм. Той нямаше бански костюм. Очевидно това беше поредната й шега, но тя винаги говореше с такова сериозно изражение, че той никога не можеше да бъде сто процента сигурен. Това правеше дяволитото й чувство за хумор още по-привлекателно за него.

Продължавайки своята възбуждаща шега, тя се изправи, изтупа няколко сухи листа от тъмните си гаучо панталони и се огледа.

— Смятам да се съблека зад онези храсти и да вляза във водата през онази затревена издатина. Вие, Франсис, можете да се присъедините към мен, разбира се, или да откажете — в зависимост от личните ви разбирания за приличие.

Той се усмихна, за да й покаже, че е светски джентълмен, но усмивката му беше неуверена.

Тя отиде при гъстите храсти, без да погледне назад. Крозиър продължаваше да лежи на покривката, облегнат на лакът и с развеселено изражение на гладко избръснатото си лице, но когато видя как бялата блузка внезапно се издига нагоре и след това се озовава върху клоните на високия храст, лицето му застина. Но не и членът му. Под рипсените панталони и твърде късата жилетка мъжкото достойнство на Крозиър премина от стойка „свободно“ в „мирно“ само за две секунди.

Няколко секунди по-късно към блузата върху гъстия храсталак се присъединиха и тъмните панталони на София и някакви други бели, украсени с много волани нещица.

Крозиър можеше само да гледа. Веселата му усмивка се беше превърнала в застинала гримаса на покойник с отворена уста. Той беше сигурен, че очите му са на път да изхвръкнат от орбитите си, но по никакъв начин не можеше нито да наведе глава, нито да отмести погледа си.

София Кракрофт излезе под слънчевите лъчи.

Тя беше чисто гола. Ръцете й бяха отпуснати спокойно край тялото, дланите й бяха леко свити в юмруци. Гърдите й не бяха големи, но бяха много щръкнали, много бели и увенчани с големи розови зърна, а не кафяви, както беше при всички останали жени — пристанищните леки жени, беззъбите проститутки и туземките, — които Крозиър беше виждал голи досега.

Ала беше ли виждал той някога наистина гола жена? Бяла жена? Веднага си помисли: не. А и да беше виждал, знаеше, че това няма никакво значение.

Слънчевата светлина се отразяваше в заслепяващо бялата кожа на София. Тя не се опитваше да се прикрие. Застинал в отпуснатата си поза, с празно изражение на лицето, чувствайки как членът му се издува още повече и болката в него се засилва, Крозиър осъзна изненадата си от това, че тази богиня, този идеал за английска жена, която с разум и чувства беше избрал за своя съпруга и майка на децата му, има толкова гъсто и изобилно окосмяване на слабините, което на места като че ли се опитваше да се откъсне от границите на отредения му черен триъгълник. Непокорно бе единствената дума, която се появи в празната му глава. София беше извадила фуркетите от косата си и я беше разпуснала по раменете си.

— Идвате ли, Франсис? — извика тихо тя от мястото на затревената издатина, където беше застанала. Тонът й бе неутрален, сякаш просто се интересуваше дали иска още малко чай. — Или смятате само да гледате?

Без да каже нито дума повече, тя се гмурна, описвайки във въздуха идеална дъга — белите й ръце разсякоха водната повърхност миг преди цялото й тяло да се скрие под водата.

Крозиър беше отворил уста, за да отвърне, но явно все още не си беше върнал способността да говори членоразделно. След секунда я затвори.

София плуваше с лекота напред-назад. Той виждаше бялото й задниче под белия й, силен гръб, върху който лежеше мократа й коса, разделена на три кичура, наподобяващи три мазвания на четка с най-черното индийско мастило.

Тя продължи да пори водата, докато не спря в другия край на езерото до голямото дърво, което му беше показала при пристигането им.

— Дупката на птицечовката се намира зад тези корени — извика тя. — Като че ли днес няма да поиска да излезе и да поиграе. Много е срамежлива. Не бъдете и вие такъв, Франсис. Моля ви.

Крозиър се надигна като насън и отиде зад най-гъстите храсти, които успя да намери близо до водата от страната на езерото, противоположна на онази, където се намираше София. Пръстите му трепереха силно, докато се опитваше да разкопчае ризата си. Усети се, че сгъва дрехите си на спретнати малки квадратчета и ги подрежда по големина в краката си. Беше сигурен, че събличането му е продължило часове. Пулсиращата му ерекция не спадаше. Колкото и да му се искаше, колкото и да се опитваше да го свали с усилие на волята, упоритият член продължаваше да стърчи до пъпа му и да се поклаща напред-назад, а главичката му пламтеше като сигнален фенер, изпъкнала на няколко инча над кожичката.

Крозиър стоеше нерешително зад храста, заслушан в плясъка на водата: София продължаваше да плува. Той знаеше, че ако се забави още минутка, тя щеше да излезе от езерцето, да се скрие зад своя храст, за да се изсуши, а той щеше да се проклина до края на живота си за това, че се е проявил като глупак и страхливец.

Надничайки през клонките на храста, Крозиър дочака момента, в който дамата се обърна с гръб към него и заплува към отсрещния бряг, след което стремително и тромаво се хвърли във водата — движението приличаше по-скоро на падане, отколкото на скок, защото той загърби всякаква елегантност в стремежа си да скрие издайническия член под водата, преди мис Кракрофт да се обърне към него.

Когато се появи на повърхността, пръхтейки и плюейки вода, тя пореше водата на двайсетина фута от него и му се усмихваше.

— Толкова се радвам, че решихте да се присъедините към мен, Франсис. Сега, ако се появи мъжката птицечовка с отровния си шип, вие ще ме защитите. Искате ли да огледаме входа на дупката й? — Тя се обърна грациозно и заплува към голямото дърво, надвиснало над водата.

Заклевайки се мислено да спазва дистанция от десет — не петнайсет — фута между тях, Крозиър запляска по кучешки след нея като някой потъващ кораб, стремящ се към закътан бряг.

Езерото се оказа изненадващо дълбоко. Когато се спря на дванайсет фута от София и започна тромаво да пляска с крака под водата, за да задържи главата си над повърхността, Крозиър осъзна, че дори тук, до самия бряг, където корените на огромното дърво се спускаха по стръмния наклон във водата и високата трева хвърляше следобедни сенки върху нея, пръстите на краката му не успяват да достигнат до дъното.

Внезапно София заплува към него.

Сигурно беше забелязала паниката в очите на Крозиър, който не знаеше дали да загребе яростно назад, или просто по някакъв начин да я предупреди за състоянието си на яростна възбуда, защото внезапно се спря насред замаха си — и той видя белите й гърди, които се полюшваха под водата, — кимна наляво и с лекота заплува към коренището.

Крозиър я последва.

Двамата се хванаха за корените — само на четири фута един от друг, но за щастие водата тук беше по-тъмна под нивото на гърдите, и София му посочи тъмния отвор на брега, под плетеницата от корени, който можеше да е вход на дупка или просто вдлъбнатина в калта.

— Това е дупка за лагеруване или ергенска дупка, не е гнездо — рече София. Раменете и ключицата й бяха толкова красиви.

— Какво? — рече Крозиър. Той се зарадва — и леко се изненада — че дар словото му се е върнало, но изобщо не остана доволен от странния си, приглушен глас и от факта, че зъбите му тракаха. Водата изобщо не беше студена.

София се усмихна. Кичур тъмна коса беше залепнал за една от острите й скули.

— Птицечовките правят два вида дупки — рече тихо тя. — Този тип — който някои естественици наричат лагерна дупка — се използва едновременно от мъжките и от женските освен през размножителния период. Тук живеят ергените. Дупката за гнездене се изкопава от женската специално за размножаване, а след като задачата е изпълнена, тя изкопава още една малка дупка, която изпълнява ролята на детска стая.

— А! — каза Крозиър, който стискаше корените толкова здраво, както му се беше случвало да се вкопчва във въжетата, намирайки се на височина двеста фута на някоя мачта по време на ураган.

— Знаете ли, птицечовките снасят яйца — продължи София — също като влечугите. Но майките отделят мляко също като бозайниците.

През водата се виждаха тъмните кръгчета в средата на белите кълба на гърдите й.

— Нима? — рече той.

— Леля Джейн, която също е нещо като естественик, вярва, че отровните шипове на задните крака на мъжките се използват не само при битките с други мъжки птицечовки и нашественици, но и за да могат да се задържат за самката, докато едновременно плуват и се чифтосват. Вероятно докато птицечовката е прилепена към партньора си, шипът не отделя отрова.

— Да? — каза Крозиър и се запита дали не е трябвало да каже „Не?“ Нямаше представа за какво разговарят.

Използвайки плетеницата от корени, София се придърпа по-близо до него, като гърдите й почти го докосваха. Тя постави хладната си длан — която се оказа изненадващо голяма — върху гърдите му.

— Мис Кракрофт… — започна той.

— Шшш — каза София. — Тихо.

Тя премести лявата си ръка от корена на рамото му и се отпусна върху него така, както се беше отпуснала върху корените на дървото. Дясната й ръка се плъзна надолу, премина по корема му, докосна десния му хълбок, след това отново се върна към корема и се плъзна надолу.

— О, боже — прошепна тя в ухото на Крозиър. Бузата й се притискаше към неговата, мократа й коса влизаше в очите му. — Отровен шип ли откривам тук?

— Госпожице Кра… — започна той.

Тя стисна с ръка. Повдигна се грациозно във водата и изведнъж силните й нозе се озоваха от двете страни на левия му крак, тя се отпусна върху него с цялата си топла тежест, притискайки се в тялото му. Крозиър леко повдигна крака си, за да й помогне да държи главата си над водата. Очите й бяха затворени. Бедрата й го обхващаха здраво, гърдите й бяха притиснати към неговите, а дясната й ръка започна да се движи леко по дължината на члена му.

Крозиър изстена, но това беше просто предупреждаващ стон, а не стон на облекчение. София тихо изпъшка, притиснала лице във врата му. Той почувства топлината и влагата между краката й, притиснати към бедрото и повдигнатия му крак. „Как е възможно нещо да е по-мокро от водата?“, зачуди се той.

Тогава София изстена на глас и Крозиър също затвори очи — съжаляваше, че не може да продължи да я гледа, но нямаше друг избор, — тя се притисна силно към него, повдигайки се нагоре, после още веднъж и още веднъж, а движенията й станаха по-бързи, по-настойчиви, по-умели и настоятелни.

Крозиър зарови лице в мократа й коса, докато трепереше и пулсираше във водата. Той си мислеше, че буйната еякулация няма да свърши никога, и веднага би се извинил за това пред София, ако можеше да говори. Вместо това отново застена и едва не изпусна корена, за който се държеше. И двамата се разлюляха във водата, потапяйки брадичките си под повърхността.

Онова, което изуми особено силно Франсис Крозиър в онзи момент — а тогава всичко във вселената го изумяваше и нищо не го притесняваше, — беше енергичното движение на таза й, бедрата й, които бяха обхванали здраво тялото му, бузата й, притисната към неговата, здраво стиснатите й очи и стоновете й. Можеха ли жените да изпитват същата наслада като мъжете? Някои от леките жени по пристанищата стенеха, но несъмнено го правеха само защото на мъжете им харесваше — беше очевидно, че те не изпитват нищо.

И все пак…

София се отдръпна назад, погледна го в очите, усмихна се леко, целуна го силно по устните, вдигна краката си почти под прав ъгъл, отблъсна се от корените и заплува към брега, където дрехите й лежаха върху леко полюшващите се храсти.

Колкото и да беше невероятно, те се облякоха, събраха нещата от пикника, натовариха магарето, яхнаха конете си и препуснаха обратно към губернаторската резиденция в пълно мълчание.

Колкото и да беше невероятно, по-късно, по време на вечеря, София Кракрофт се смееше и разговаряше с леля си, със сър Джон и дори с необичайно словоохотливия капитан Джеймс Кларк Рос, докато Крозиър седеше мълчаливо и се взираше в масата. Можеше само да се възхищава на нейното… как го наричаха „жабарите“41? — нейното sang-froid42, докато умът и душата на самия Крозиър като че ли бяха в същото състояние като тялото му по време на безкрайния му оргазъм в Езерото на птицечовката — същността и атомите им се бяха разпръснали във всички краища на вселената.

И все пак госпожица Кракрофт не се държеше резервирано или укорително с него. Тя му се усмихваше, обръщаше се към него с разни коментари и се опитваше да го въвлече в разговорите, както правеше всяка вечер в губернаторската резиденция. А дали усмивката й не беше по-топла от обичайното? По-нежна? Дори влюбена? Сигурно беше така.

След вечеря, когато Крозиър й предложи да се разходят в градината, тя се извини и отказа, изтъквайки като оправдание даденото обещание да партнира в игра на карти на капитан Джеймс Рос в голямата приемна зала. Желае ли командир Крозиър да се присъедини към тях?

Не, командир Крозиър на свой ред се извини и отказа, досещайки се по топлите и непринудени нотки в сърдечния й, шеговит глас, че тази вечер в губернаторската резиденция всичко трябва да тече по обичайния си ред и това ще продължи, докато двамата не се срещнат насаме, за да обсъдят бъдещето. Командир Крозиър обяви гръмко, че леко го наболява глава и ще си легне по-рано.

На следващия ден, още преди зазоряване, той беше буден и облечен в най-хубавата си униформа, обикаляше по коридорите на имението, убеден, че София също ще гори от нетърпение да се срещне с него по-рано.

Оказа се, че греши. Сър Джон слезе пръв за закуска и завърза безкраен, непоносимо скучен разговор за разни дреболии с Крозиър, който така и не беше усъвършенствал безинтересното изкуство на празните приказки, а още по-малко бе способен да поддържа разговор за това каква би била подходящата тарифа за отдаването под наем на затворници за прокопаването на канали.

Втора се появи лейди Джейн и дори Рос слезе за закуска, преди София най-накрая да благоволи да се появи. Тогава Крозиър пиеше вече шестата си чаша кафе — той се беше научил да предпочита кафето пред чая по време на презимуването си с Пари в северните ледове няколко години по-рано, — но остана на масата, докато младата дама закуси обичайните яйца, наденичка, боб, препечена филийка и чай.

Сър Джон изчезна нанякъде. Лейди Джейн се изпари след него. Капитан Рос се отдалечи с бавна походка. София най-накрая приключи със закуската си.

— Не искате ли да се поразходим из градината? — попита Крозиър.

— Толкова рано? — рече тя. — Навън вече е много горещо. Есента не показва никакви признаци на захлаждане.

— Но… — започна Крозиър, опитвайки се да изрази с поглед неотложността на покана си.

София се усмихна.

— За мен ще е удоволствие да се разходя с вас из градината, Франсис.

Двамата вървяха бавно и безцелно, очаквайки кога единственият градинар затворник ще разтовари тежките торби с пресен тор.

Когато мъжът си отиде, Крозиър я поведе към каменната пейка в най-далечния и най-сенчест край на дългата, симетрично подредена градина. Помогна й да се настани и я изчака да сгъне слънчобрана си. Тя вдигна глава и го погледна — Крозиър беше твърде развълнуван, за да седи и стоеше изправен пред нея, пристъпвайки от крак на крак, — и на него му се стори, че зърва очакване в очите й.

Най-накрая успя да се овладее достатъчно и да падне на едно коляно пред нея.

— Госпожице Кракрофт, знам, че съм един най-обикновен командир във флота на Нейно величество и че вие сте достойна за вниманието на адмирал… не, искам да кажа на кралска персона, която командва адмиралите… но сигурно усещате — знам, че усещате — силата на моите чувства към вас и ако можете да откриете у себе си подобни чувства към…

— Мили Боже, Франсис — прекъсна го София, — нали не смятате да ми предложите брак?

Крозиър не знаеше какво да отговори. Застанал на едно коляно, с притиснати сякаш за молитва длани, той чакаше.

Тя го потупа по ръката.

— Командир Крозиър, вие сте чудесен човек. Нежен човек въпреки всичките си чепатости, които едва ли могат да бъдат загладени. Освен това сте и мъдър човек — и като такъв прекрасно разбирате, че аз никога няма да стана съпруга на командир. Това не ме устройва. Такъв брак е… неприемлив.

Крозиър се опита да заговори, но не му хрумваха никакви думи. Онази част от мозъка му, която все още работеше, се опитваше да завърши безкрайното изречение с предложението за брак, което се беше опитвал да състави цяла нощ, докато лежеше буден в леглото си. Беше успял криво-ляво да измисли една трета от него.

София тихо се засмя и поклати глава. Огледа се бързо, за да се убеди, че наблизо няма никой, дори затворник.

— Моля ви, не се притеснявайте за случилото се вчера, командир Крозиър. Прекарахме си чудесно. Онази… интерлюдия… в езерото достави удоволствие и на двама ни. Това беше естествено проявление на моята… природа… както и резултат от взаимното чувство на близост, което изпитахме в онези няколко минути. Но моля ви, скъпи Франсис, не изпадайте в заблуждение, че заради кратката ни авантюра вие сте задължен или принуден да предприемете някакви стъпки в мой интерес.

Той я погледна.

Тя се усмихна, но в усмивката й я нямаше онази топлина, с която беше свикнал.

— Можете да бъдете спокоен — рече тя толкова тихо, че думите й прозвучаха в топлия въздух просто като настойчив шепот, — че не сте компрометирали честта ми, командир.

— Госпожице Кракрофт… — започна отново Крозиър, но млъкна. Ако корабът му се носеше към подветрен бряг, с излезли от строя помпи и с четири фута вода в трюма, който продължава да се пълни, с разкъсани такелаж и платна, той щеше да знае какви заповеди да даде. Щеше да знае какво да каже. Но в този момент не му хрумваше нищо. Той чувстваше единствено засилващи се огорчение и удивление, от които го заболя още по-силно, защото разпозна в тях нещо отдавнашно и много добре познато.

— Ако някога се омъжа — продължи София, като отвори отново слънчобрана си и го завъртя над главата си, — то ще е за нашия смел капитан Рос. Макар че съдбата ми не е да съм просто съпруга на капитан, Франсис. Той трябва да получи рицарско звание… което, сигурна съм, ще стане скоро.

Крозиър се взря в очите й, опитвайки се да намери поне намек за шега.

— Капитан Рос е сгоден — каза най-накрая той. Гласът му прозвуча дрезгаво, като на човек, който дни наред е живял без вода. — Планира да се ожени веднага след завръщането си в Англия.

— О, пфу! — рече София, като се изправи и завъртя още по-бързо слънчобрана над главата си. — И аз ще се върна в Англия с бързия пощенски кораб още това лято, преди да отзоват чичо Джон. Капитан Джеймс Кларк Рос няма да се отърве толкова лесно от мен.

София погледна надолу към Крозиър, който продължаваше да стои нелепо коленичил върху белия чакъл.

— Освен това — изрече весело тя, — дори капитан Рос да се ожени за онази млада претендентка, която го чака — двамата с него често говорехме за нея и мога да ви уверя, че е пълна глупачка, — бракът не е нещо необратимо. Не може да се сравнява със смъртта. Не е Хамлетовата „неоткрита страна, отдето никой пътник се не връща“. Много мъже са се връщали от брака и са намирали жената, която е била създадена за тях. Помнете думите ми, Франсис.

Най-накрая той се изправи. Изправи се и изтупа белите камъчета от коленете на най-хубавите си парадни панталони.

— Сега трябва да вървя — каза София. — Леля Джейн, капитан Рос и аз ще ходим тази сутрин в Хобарт, за да видим новите жребци, които компанията „Ван Димен“ е внесла за разплод. Можете да дойдете с нас, ако желаете, Франсис, но, за Бога, преди това сменете облеклото и изражението на лицето си.

Тя леко го докосна по ръката и тръгна към губернаторската резиденция, като продължаваше да върти слънчобрана над главата си.

Крозиър чу приглушената камбана на палубата, която би осем пъти. Часът беше четири сутринта. Обикновено по време на плаване половин час по-късно моряците се надигаха от хамаците си, за да започнат да търкат палубите с пемза и да чистят всичко наред. Но тук, сред ледовете и в мрака — и при този вятър, чийто вой Крозиър чуваше ясно и който означаваше, че вероятно приближава нова буря, а беше едва 10 ноември от началото на третата им зима, — на мъжете им беше позволено да спят до късно, да мързелуват, докато не чуят четирите камбани на сутрешната вахта. Шест часа. Тогава студеният кораб щеше да оживее от виковете на старшините и тропота на обутите в боти от еленова кожа крака на моряците, бързащи да излязат навън, преди старшините да изпълнят заплахата си да отрежат въжетата на всички хамаци, в които все още лежат хора.

В сравнение с напрегнатия график по време на плаване това си беше същински рай за мързеливците. Мъжете не само спяха до късно, но им беше разрешено и да закусват тук, на жилищната палуба, в осем часа, преди да започнат да изпълняват сутрешните си задължения.

Крозиър погледна към бутилката с уиски и чашата. И двете бяха празни. Той взе в ръка тежкия пистолет — който тежеше още повече, зареден с барут и куршум. Ръката му усещаше разликата в теглото.

После прибра пистолета в джоба на капитанския си мундир, съблече го и го закачи на куката. Избърса чашата с чистата кърпа, която Джопсън оставяше всяка вечер за тази цел, и я прибра в чекмеджето. След това внимателно постави празната бутилка от уиски в покритата кошница, която Джопсън беше сложил до плъзгащата се врата именно за тази цел. Когато Крозиър се върнеше в стаята си след изпълнението на ежедневните си задължения, там щеше да го очаква пълна бутилка.

За момент се замисли дали да не се облече по-топло и да се качи на палубата — да смени ботите от еленова кожа с истински ботуши, да си сложи дългия вълнен шал, шапката и да облече всички дрехи, след което да излезе навън в нощта и бурята и да изчака хората да станат, да слезе долу за закуска с офицерите и да изкара цял ден без сън.

Беше го правил толкова много пъти.

Но не и тази сутрин. Беше твърде изморен. А и беше прекалено студено, за да остане там дори за минутка, облечен само с четири пласта вълнени и памучни дрехи. Четири сутринта. Крозиър знаеше, че това е най-студеното време през нощта — часът, в който най-болните и тежко ранени мъже предават богу дух и се пренасят в „неоткритата страна“.

Крозиър пропълзя под одеялата и зарови лице в леденостудения дюшек от конски косми. Щяха да минат поне петнайсет минути, ако не и повече, преди телесната му топлина да започне да сгрява постелята. С малко повече късмет щеше да е заспал още преди това. С малко повече късмет щеше да изкара поне два часа пиянски сън, преди да започне следващият тъмен и студен ден. С малко повече късмет, си мислеше той, докато се унасяше, нямаше изобщо да се събуди.