Ужас

59. Хики

По някое време през последните дни или седмици Корнилиъс Хики осъзна, че той вече не е крал.

Беше станал бог.

Всъщност още не беше съвсем сигурен, но имаше сериозни подозрения и беше на път да се убеди — Корнилиъс Хики беше станал бог.

Всички около него бяха умрели, но той беше жив. Вече не чувстваше студ. Не чувстваше глад или жажда, а още по-малко нуждата да утолява някогашните си потребности. Можеше да вижда в тъмните нощи, които ставаха все по-дълги, вихрещият се сняг и виещите ветрове не бяха пречка за сетивата му.

Обикновените смъртни се нуждаеха от опъването на брезентов навес от борда на лодката, след като вятърът изскубна и отнесе палатките им, и докато се притискаха един към друг като овце, обърнали задниците си срещу вятъра, докато не умрат, Хики се чувстваше удобно на високия си трон на кърмата на пинаса.

След като в продължение на три седмици не можеха да се придвижват напред заради бурите, ветровете и стремително падащите температури, впрегатните му животни започнаха да хленчат и да молят за храна. Хики се спусна сред тях като бог и те получиха своите хляб и риба.

Той застреля Стрикланд, за да нахрани Сийли.

Той застреля Дън, за да нахрани Браун.

Той застреля Гибсън, за да нахрани Джери.

Той застреля Бест, за да нахрани Смит.

Той застреля Морфин, за да нахрани Орън… или май беше обратното. Хики вече не смяташе за нужно да затормозява паметта си с такива дреболии.

Но сега всички онези, които беше хранил толкова великодушно, бяха мъртви, замръзнали във вълнените си спални чували или сгърчени в ужасяващите пози на предсмъртните си гърчове. Може би просто му бяха омръзнали и той ги беше застрелял. Хики смътно си спомняше как през последните седмица-две, докато самият той все още изпитваше нужда от храна, беше изрязвал отбрани парчета от труповете на мъжете, които бе застрелял, за да нахрани останалите. Или може би го беше направил просто по прищявка. Не можеше да си спомни подробностите. Те вече нямаха значение.

Когато бурите секнеха — а Хики знаеше, че Той може да им заповяда да спрат по всяко време, когато Му се прииска, — Той сигурно щеше да възкреси неколцина мъже, за да могат да изтеглят Него и Магнъс до лагера „Ужас“.

Проклетият доктор беше умрял — отровен и замръзнал в собствената си малка палатка на няколко ярда от пинаса и от общия гроб под брезентовото платнище, — но ако не се смята лекото раздразнение, Хики предпочете да не обръща внимание на това неприятно развитие на нещата. Дори боговете имаха фобии, и Корнилиъс Хики винаги се беше страхувал панически от всякакви отрови и зарази. След като хвърли един поглед от входа на палатката — и вкара в трупа един куршум просто за да е сигурен, че проклетият доктор не се преструва на мъртъв, — новият бог Хики си тръгна и остави на мира отровеното същество и заразния му брезентов саван.

В продължение на няколко седмици Магнъс непрестанно хленчеше и се оплакваше от любимото си място на носа на лодката, но вече ден или два пазеше странно мълчание. За последен път се беше размърдал по време на краткото затишие между бурите, когато мъждивата зимна светлина беше осветила пинаса, затрупания със сняг брезентов заслон до него, ниския хълм, върху който се намираха, замръзналия бряг на запад и безкрайните ледени полета зад него, и беше отворил устата си, сякаш за да помоли за нещо своя любовник и Бог.

Но оттам не излезе нито дума, пък макар и поредното оплакване; вместо това гореща кръв напълни устата на Магнъс, а след това изригна като фонтан, потече по брадата му, по корема и леко притиснатите към него ръце и накрая се стече в локва на дъното на лодката до ботушите му. Кръвта все още си беше там, но вече беше замръзнала на леки вълни, приличаща на дългата, тъмна (но покрита с лед) брада на някой библейски пророк. Оттогава Магнъс не беше издал нито звук.

Краткият мъртвешки сън на партньора му не безпокоеше Хики — Той знаеше, че може да възкреси Магнъс във всеки момент, когато пожелае, — но след ден-два отворените очи, които непрекъснато се взираха в нищото над зяпналата уста и замръзналия водопад от кръв, започнаха да лазят по нервите на бога. Не беше приятно да се събужда под този поглед. Особено когато очите се покриха с ледена кора и се превърнаха в две бели, ледени немигащи орбити.

Тогава Хики стана от своя трон на кърмата и бавно се придвижи напред покрай облегнатата на борда пушка и торбата с патрони, през пейките на гребците, покрай купчините увит шоколад (който Той можеше и да благоволи да изяде, ако гладът изобщо се върнеше някога), покрай трионите, пироните и навитите на рула листове олово, прескочи кърпите и копринените кърпички, сгънати и подредени спретнато до окървавените крака на Магнъс, и накрая изрита настрани няколко от Библиите, които приятелят му бе придърпал към себе си в последните си дни, подреждайки ги в нещо като стена между себе си и Хики.

Но устата на Магнъс не искаше да се затвори — Хики не успя дори да отчупи замръзналата река от кръв, изливаща се върху гърдите му, — нито пък белите му очи.

— Прости ми, скъпи — прошепна той. — Но знаеш колко мразя да ме зяпат.

Той извади с ножа си замръзналите очни ябълки и ги хвърли надалеч във виещата тъмнина. Щеше да ги постави на мястото им по-късно, когато възкресеше Магнъс.

Най-накрая, по Негова команда, бурята спря съвсем. Воят на вятъра утихна. Край обърнатата на запад наветрена страна на пинаса се беше натрупала петфутова пряспа, която беше надвиснала над шейната и беше запълнила голяма част от пространството под брезентовия навес от подветрената страна.

Беше много студено и свръхестественото зрение на Хики виждаше в далечината нови тъмни облаци, които се приближаваха от север, но тази вечер в света цареше спокойствие. Той видя слънцето, което залязваше на юг, и знаеше, че ще минат шестнайсет или осемнайсет часа, преди да изгрее отново, пак от юг, и че в скоро време изобщо ще спре да се издига над хоризонта. Тогава щеше да настъпи Епохата на Тъмнината — десетхилядолетният мрак — и това напълно устройваше Корнилиъс Хики.

Ала тази нощ беше студено и тихо. Звездите сияеха ярко — Хики беше научил някои от имената на зимните съзвездия, които се бяха появили в небето, но сега не можеше да намери дори Голямата мечка — и Той седеше доволно на кърмата на лодката си, топлата му куртка и шапката го топлеха, ръцете в ръкавици бяха полегнали на планшира, а погледът му бе вперен в посока към лагера „Ужас“ и дори към далечния кораб. Щеше да стигне там, когато решеше да възкреси впрегатните си животни. Мислеше си за изминалите месеци и години и се възхищаваше на предопределеното чудо на своята божественост.

Корнилиъс Хики не съжаляваше за никоя част от някогашния си живот на смъртен. Беше направил онова, което трябваше. Беше си отмъстил на арогантните копелета, направили грешката да го гледат отвисоко, и беше показал на други частица от своята божествена светлина.

Внезапно долови някакво движение на запад. С известно усилие — беше много студено — Хики обърна главата си наляво, за да погледне към замръзналото море.

Нещо се приближаваше към него. Сигурно слухът му — неестествено и свръхестествено силен, както всичките му фино настроени и изострени сетива — бе доловил звуците от движение по разпукващия се лед.

Нещо голямо вървеше към него на два крака.

Хики видя синкавобялата козина, озарена от звездната светлина. Той се усмихна. Гостът беше добре дошъл.

Вече нямаше защо да се страхува от създанието от ледовете. Хики знаеше, че сега то идва при него не като хищник, а като смирен богомолец. В този момент то дори не можеше да се мери по сила с него; Корнилиъс Хики можеше да го изпрати в небитието или с едно махване на ръката да го пропъди в най-далечното кътче на вселената.

То се приближаваше, като понякога се отпускаше на четири крака и се придвижваше напред със скокове, но по-често крачеше на два крака като човек, макар движенията му по нищо да не наподобяваха човешките.

Хики почувства странна тревога, нарушаваща дълбокия му космически покой.

Съществото се скри от погледа му, когато се приближи до пинаса и шейната. Хики го чуваше как се движи около навеса и под него, рови из вкочанените трупове с дългите си нокти, трака със зъби с размерите на ножове, от време на време шумно пуфти — но не можеше да го види. Той осъзна, че го е страх да обърне главата си.

Гледаше право пред себе си, в празните очни ябълки на Магнъс.

Внезапно създанието се озова там, наведено над планшира, извисявайки се на шест и повече фута над лодката, която от своя страна се издигаше на шест фута над шейната и снежната покривка.

Хики почувства как дъхът му спира.

Под светлината на звездите, с новото, подобрено зрение на Хики, звярът му се струваше още по-ужасен от преди, по-ужасяващ, отколкото можеше да си представи. Той беше претърпял същата чудесна и ужасна трансформация, през която бе преминал и Корнилиъс Хики.

Съществото наведе огромното си туловище над планшира. То издиша облак ледени кристали, които увиснаха във въздуха между Хики и носа на лодката, и помощник-калафатникът вдъхна противната смрад на хилядолетния дъх на смъртта.

Ако можеше да се движи, Хики щеше да падне на колене и да се преклони пред тварта, но той буквално беше замръзнал на мястото си. Сега дори не можеше да обърне главата си настрани.

Създанието подуши тялото на Магнъс Менсън, като не спираше да тика невероятно дългата си муцуна в замръзналия водопад от кръв на гърдите на Магнъс. Огромният му език внимателно го облиза. Хики искаше да обясни, че това е тялото на любимата му кралица и то трябва да бъде запазено, за да може Той — не Хики помощник-калафатникът, а Той, в който се беше превърнал — да върне очите на любимия си и някой ден отново да му вдъхне живот.

Внезапно, с почти небрежно движение, тварта отхапа главата на Магнъс.

Хрущенето на костите беше толкова ужасно, че Хики щеше да си запуши ушите, ако можеше да вдигне ръцете си от планшира. Той не успяваше да ги помръдне.

Чудовището замахна с рунтавата си предна лапа, която беше по-дебела от масивния крак на Магнъс, и с един удар проби гръдния кош на мъртвеца — посипа се дъжд от натрошени бели кости. Хики осъзна, че създанието не е счупило Магнъс по начина, по който самият Магнъс беше чупил пред очите му ребрата и гръбначните стълбове на по-дребни мъже; то го беше натрошило така, както човек разбива бутилка или порцеланова кукла.

„Търси душа, която да погълне“ — помисли си Хики, без да има представа откъде се беше появила тази мисъл.

Сега вече Хики не можеше да помръдне главата си дори на инч, затова нямаше друг избор, освен да гледа как тварта от ледовете изважда всичките вътрешности на Магнъс Менсън и ги изяжда, разтрошавайки ги с огромните си зъби като кубчета лед. След това съществото откъсна замръзналата плът от замръзналите кости на Магнъс и пръсна костите му из цялата носова част на пинаса, като първо ги разчупи и изсмука костния мозък. Вятърът отново се появи и застена протяжно около лодката и шейната, създавайки ясно доловима мелодия. Хики си представи как някакво богоподобно същество от ада, облечено в бяло кожено палто, свири на флейта от кости.

После чудовището се обърна към него.

Първо се отпусна на четири крака и се скри от погледа му — невъзможността да го вижда като че ли засили ужаса на Хики, — а след това внезапно се издигна отвесно като торос, надвеси се над планшира и запълни цялото полезрение на Хики. Черните му, немигащи, нечовешки, напълно студени очи се намираха на няколко инча от ококорените очи на помощник-калафатника. Горещото дихание обгърна Корнилиъс Хики.

— Ох — каза той.

Това беше последната дума, произнесена някога от помощник-калафатника — не толкова дума, колкото продължителна, изпълнена с ужас, безсловесна въздишка. Хики почувства как собственото му топло дихание изтича от гърдите му през гърлото и отворената му, изкривена уста и просвистява през начупените му зъби, но веднага осъзна, че не дъхът му го напуска завинаги, а духът, душата му.

Чудовището я вдъхна в себе си.

Но след това изпуфка, изсумтя, отстъпи назад и тръсна огромната си глава, сякаш се беше омърсило. Отпусна се на четири крака и напусна завинаги полезрението на Корнилиъс Хики.

Всичко напусна завинаги полезрението на Корнилиъс Хики.

Звездите се спуснаха от небето и застинаха като ледени кристали в широко отворените му очи. Гарванът се спусна върху него като мрак и погълна онова, което Туунбак не беше благоволил да докосне. Накрая незрящите очи на Хики се пръснаха от студа, но той не примигна.

Тялото му продължи да седи вдървено на кърмата, с изпънати крака и здраво стъпили на дъното на лодката ботуши до купчината от откраднатите златни часовници и дрехите, които бе свалил от мъртъвците; облечените му в ръкавици ръце бяха замръзнали за планшира, а пръстите на дясната му ръка се намираха само на няколко инча от цевите на заредената пушка.

Късно на следващата сутрин, преди изгрев-слънце, пак се развихри снежна буря и небето отново започна да бучи, и целия следващ ден и цялата следваща нощ снегът се сипеше в изкривената, отворена уста на помощник-калафатника, покривайки тъмносинята му куртка, шапката, замръзналото в гримаса на ужас лице и напуканите, опулени очи с тънък пласт бял саван.